Оскар Уайлд
Кантървилският призрак (1) (Материално-идеалистичен разказ)

1.

Когато мистър Хайрам Б. Отис — американският пълномощен министър — купи ловното имение Кантървил, всички му заразправяха каква глупост е извършил, защото нямало никакво съмнение, че в имението витае призрак. Дори самият лорд Кантървил, човек с изтънчено чувство за чест, сметна за свой дълг да спомене този факт пред мистър Отис, когато уговаряха сделката.

— И ние се отказахме да живеем в имението — заяви лорд Кантървил, — откакто пралеля ми, вдовстващата херцогиня Болтън, припадна от ужас и никога вече не се съвзе напълно, след като две скелетни ръце легнали връз раменете й, докато се преобличала за вечеря. Смятам се задължен да ви кажа, мистър Отис, че призракът е виждан от не един жив човек на моя род, та дори и от енорийския пастор, преподобния Огъстъс Дампиър, възпитаник на колежа „Кингс“ в Кеймбридж. След злощастното премеждие на херцогинята всички по-млади прислужници ни напуснаха, а лейди Кантървил често не мигваше по цели нощи поради загадъчните шумове, които долитаха нощем от коридора и библиотеката.

— Уважаеми лорде — отвърна министърът, — съгласен съм да включим призрака в оценката на мебелите. Произхождам от съвременна страна, където има всичко, каквото се купува с пари; а тъй като нашите пъргави младежи са хукнали да се забавляват из Стария свят и да отмъкват най-добрите ни актриси и примадони, уверен съм, че ако в Европа имаше един-едничък призрак, на бърза ръка би се озовал у нас в някой обществен музей или пътуващ цирк.

— За жалост привидението наистина съществува — възрази лорд Кантървил с усмивка, — но явно е устояло на уловките на нашите предприемчиви импресарии. То е известно вече цели три века, по-точно от 1584 година, и редовно се появява преди смъртта на някой член от нашия род.

— Същото прави и семейният лекар, лорд Кантървил. Но призраци все пак няма, сър, и смятам, че природните закони не ще бъдат отменени заради хрумванията на английската аристокрация.

— Вие в Америка очевидно сте запазили природната си първичност — отвърна лорд Кантървил, който не проумя напълно последната забележка на мистър Отис, — а щом нямате нищо против един призрак в дома си, всичко е наред. Но не забравяйте, че съм ви предупредил.

Няколко седмици по-късно сделката беше сключена и в края на сезона министърът и неговото семейство се пренесоха в замъка Кантървил. Мисис Отис — която на младини, под името мис Лукриша Р. Тапан от Западна Петдесет и трета улица, се славела като една от красавиците на Ню Йорк — сега беше много хубава зряла жена с изразителни очи и прекрасен профил. Щом напуснат родната си страна, много американски дами усвояват поведението на хронично болни, като го смятат за един вид европейска изтънченост, ала мисис Отис не се поддаде на тази заблуда. Тя се радваше на великолепно здраве и неизчерпаема първична енергия. Всъщност в много отношения тя приличаше на същинска англичанка и се оказа чудесно потвърждение на факта, че в днешно време ние не се различаваме от американците по нищо, освен, то се знае, по езика. Най-големият й син — кръстен от своите родители в изблик на патриотизъм Уошингтън, за което той дълбоко съжаляваше — беше русокос, хубав младеж, доказал своята годност за американска дипломатическа служба, като три поредни сезона бе начело на котильона в нюпортското казино и се прослави дори в Лондон като отличен танцьор. Единствените му слабости бяха гардении в петлика и влечение към аристокрацията. Иначе се проявяваше като изключително разумен. Мис Вирджиния Е. Отис бе петнайсетгодишно девойче, кръшно и чаровно като сърничка, а големите й сини очи изразяваха непринудена откровеност. Умееше да язди отлично и веднъж бе надбягала с понито си стария лорд Билтън на две обиколки около парка, като го изпревари с дължина и половина на коня точно пред статуята на Ахил, за огромна радост на младия Чешърски херцог, който мигновено й направи предложение и още същата вечер бе изпратен обратно в Итън от своите настойници, целият облян в горчиви сълзи. След Вирджиния идваха близнаците, наричани обикновено „звезди и черти“, защото постоянно ги пердашеха с пръчка. Бяха чудесни момчета и — като изключим достопочтения министър — единствените истински републиканци в семейството.

Тъй като имението Кантървил отстои на седем мили от Аскот — най-близката железопътна гара, мистър Отис бе телеграфирал да ги посрещнат с кола и всички те препуснаха към замъка в повишено настроение. Беше хубава юлска вечер и въздухът ухаеше нежно на бор. Сегиз-тогиз дочуваха някой горски гълъб, прехласнат в своето сладко гукане, или пък зърваха сред шумолящата папрат ръждивочервената гръд на фазан. Малки катерички ги гледаха втренчено от буковите клони, докато отминат, а зайците се стрелкаха с вирнати бели опашки през храсталаци и мъхести бабуни. Но щом навлязоха в алеята към Кантървилския замък, небето изведнъж притъмня от облаци, страшно затишие сякаш скова природата, грамадно ято гарвани прелетя безшумно над главите им и преди да достигнат дома, закапа едър дъжд.

На стъпалата ги очакваше възрастна жена, докарана в черна копринена рокля, с бяло боне и бяла престилка. Представи се като мисис Ъмни, икономката, която — по настояване на лейди Кантървил — мисис Отис реши да задържи на досегашната й служба. Тя правеше дълбок реверанс пред всеки, който слизаше от колата, и по някак старовремски, отживял начин изричаше приветствието:

— Бъдете добре дошли в имението Кантървил.

Те я последваха през красивата зала в стил Тюдор и влязоха в библиотеката — дълго ниско помещение, облицовано с черен дъб, в дъното, на което имаше голям прозорец със стъклопис. Там ги очакваше маса, сложена за следобедния чай, и след като свалиха връхните си дрехи, те насядаха и взеха да оглеждат обстановката, докато мисис Ъмни ги обслужваше.

Внезапно мисис Отис забеляза на пода пред камината тъмночервено петно и, без да се замисли какво би могло да представлява, каза на мисис Ъмни:

— Изглежда, тук нещо се е разляло.

— Да, госпожо — отвърна тихо старата икономка, — на това място се е проляла кръв.

— Ужасно! — извика мисис Отис. — Не мога да понасям кървави петна из салоните. Трябва незабавно да се изчисти.

Старата жена се усмихна и отговори със същия тих, тайнствен глас:

— Това е кръвта на лейди Елианор Кантървил, убита точно тук от собствения си съпруг, сър Саймън Кантървил, през 1575 година. Сър Саймън я надживял с девет години и починал внезапно, при много загадъчни обстоятелства. Трупът му изобщо не бил намерен, но грешният му дух витае из замъка до ден-днешен. Кървавото петно буди възхищение у туристи и други посетители и не може да се изчисти.

— Празни приказки! — възкликна Уошингтън Отис. — Първокласният препарат против петна и ненадминат чистител „Пинкъртън“ ще го премахне начаса!

И преди ужасената икономка да го възпре, той коленичи и бързо затърка пода с някаква черна пръчица, която приличаше на козметично мазило. След миг от кървавото петно не остана и помен.

— Знаех си, че „Пинкъртън“ ще го оправи! — извика той доволно и изгледа възторгнатите си близки, но едва изрекъл тези думи, и страховита мълния освети мрачната стая, оглушителна гръмотевица ги накара да скочат на крака, а мисис Ъмни припадна.

— Какъв отвратителен климат! — отбеляза спокойно американският министър, като палеше дългата си пура. — Очевидно старата родина е тъй пренаселена, че хубавото време не стига за всички. Винаги съм бил на мнение, че емиграцията е единственото спасение за Англия.

— Скъпи ми Хайрам — обади се мисис Отис, — какво ще правим с жена, която припада?

— Ще й налагаме удръжки като за счупени вещи — отвърна министърът — и ще престане да припада.

Действително подир малко мисис Ъмни се свести. Но тя без съмнение изглеждаше дълбоко разстроена и строго предупреди мистър Отис да се пази, защото някакво нещастие щяло да сполети дома.

— Очите ми са виждали такива страхотии, сър — каза тя, — от които биха настръхнали косите на всеки християнин, и безброй нощи не съм могла да мигна от ужасите, дето стават тук.

Ала мистър Отис и съпругата му настойчиво увериха почтената душица, че не се боят от призраци, а след като призова благословията на провидението върху новите си господари и си направи устата за повишение на заплатата, старата икономка потътри нозе към своята стая.