Тери Пратчет
Истински пари (15)

ЕПИЛОГ

Хладна белота, миризма на колосани чаршафи.

— Добро утро, милорд.

Козмо отвори очи. Женско лице в бяла забрадка гледаше надолу към него.

Аха. Значи е проработило. Той си знаеше, че така ще стане.

— Ще бъдете ли така добър да станете? — попита тя и отстъпи назад. Зад гърба й се виждаха двама здравеняци, също облечени в бяло. Както се и очакваше.

Той погледна надолу, където трябваше да има цял пръст, но вместо това видя бинтовано чуканче. Не помнеше как точно се е случило това, но не беше важно. Все пак, при пълната трансформация едно губиш, друго се печелиш. Това беше добре. Значи се намираше в болница. Това също беше добре.

— Това е болница, нали? — попита той и се изправи в леглото.

— Точно така, ваша светлост. Всъщност, намирате се в крилото Лорд Ветинари.

Това е добре, помисли си Козмо. Сигурен съм, че все някога съм направил дарение за крило на мое име. Колко предвидливо от моя страна.

— А това са моите телохранители? — попита той пак и кимна към мъжете.

— Ами, работата им е да не позволят да ви се случи нищо лошо — отвърна сестрата. — Значи и така може да се каже.

В дългото крило имаше и други пациенти. Всички облечени в бели халати, едни седнали и съсредоточени в някоя игра на масата пред себе си, други застанали до прозорците, загледани навън. Всички стояха в идентични пози, сключили ръце зад гърба си. Козмо ги наблюдава известно време.

След това забеляза една малка масичка, където седяха двама души и изглежда се редуваха да си мерят челата един на друг. Наложи му се да ги следи внимателно известно време, но накрая проумя какво става. Лорд Ветинари обаче не беше човек, който си вади прибързани заключения.

— Извинете ме, сестра — повика я Козмо и тя веднага се приближи. Той й даде знак да дойде още по-близо и двамата здравеняци също пристъпиха напред, без да го изпускат от поглед.

— Мисля, че тези хора не са съвсем нормални — сподели той. — Всеки от тях си мисли, че е лорд Ветинари, не съм ли прав? Цялото крило е заето от такива пациенти, нали? А онези двамата се състезават в повдигане на вежда?

— Напълно сте прав — потвърди сестрата. — Много добре, милорд.

— Но не се ли объркват, когато се видят един друг?

— Не, милорд. Всеки от тях смята, че именно той е истинският.

— И значи никой не знае, че аз съм истинският?

Един от пазачите се приведе напред.

— Не, милорд. Държим присъствието ви тук в тайна — каза той и смигна на колегата си.

Козмо кимна.

— Много добре. Идеалното място да се възстановя, като остана инкогнито. На кого ще му хрумне да ме търси тук, сред тези нещастни безумци?

— Точно това е планът, сър.

— Знаете ли, ако нарисувате някакъв хоризонт по прозорците, може да се отрази добре на горките души, които постоянно се взират през тях — предложи той.

— Аха, веднага си личи с кого си имаме работа, сър — обади мъжът.

Козмо се усмихна широко. А когато две седмици по-късно спечели състезанието по повдигане на вежда, това беше най-щастливият момент в живота му.

Клуб Розовото коте беше претъпкан — освен място седем (първи ред, в средата).

Никой не успяваше да се задържи на тази седалка повече от девет секунди. Изуменото ръководство подмени пружините и тапицерията няколко пъти, но нищо не помогна. От друга страна обаче всичко останало вървеше по мед и масло. Без видима причина клубът беше изпълнен с положителна атмосфера, обхванала всички, най вече танцьорките, които работеха още по-здраво сега, когато някой беше изобретил валута, която може да се подпъхне под жартиер. Седалката вероятно носеше късмет, заключи ръководството, следователно си струва да стои празна. Особено като се има предвид какво се случи, когато се опитаха да се отърват от проклетото нещо…