Мъжът… беше творец. Невъзпят творец, понеже творенията му никога не носеха неговия подпис. Вместо това те носеха подписа на отдавна мъртви майстори, усъвършенствали различни занаяти. Мъжът от своя страна, беше овладял само едно изкуство. Изкуството на уподобяването.

— Носиш ли парите?

— Да — мъжът в кафявата роба посочи безизразния трол застанал до него.

— За чий ти трябваше да ми го водиш тук? Не ги трая тия.

— Петстотин долара са доста тежки, г-н Морпет. И доста висока цена, ако питате мен, за бижу, което не е дори сребърно — обясни младежът, чието име беше Ейдотук.

— Е, да, ами точно там е работата, нъл тъй? — каза възрастният човек. — Знам, че туй дето го вършиш не е баш редно. Пък и ти обясних, че тъмнитът е по-рядък и от злато. Той въобще не блести… Освен ако не объркаш нещо. Вярвай ми, мога спокойно да го продавам на Убийците с кофи. Ония господинчовци си падат по всичко черно. Умират си за него.

— Нищо незаконно не правя. Никой не притежава буквата В. И няма какво повече да говорим. Дайте да го видя.

Мъжът изгледа Ейдотук изпитателно, после отвори едно чекмедже и постави малка кутийка на бюрото си. После нагласи отражателите на лампите и каза:

— Добре, отвори я.

Младежът повдигна капачето и във вътрешността, черна като самата нощ, откри поръчаната солидна буква В — една по-дълбока и рязка сянка. Той пое дъх и протегна ръка да вземе пръстена, но бързо я отдръпна ужасен.

— Той е топъл!

Майсторът на подобия изсумтя.

— Амче как няма да е топъл, казах ти, туй е тъмнит. Той попива всяка светлина. Ако беше навънка по пладне, щеше да си изпържиш пръста. Денем го дръж го в кутийката, ясно? Пък ако чак толкоз искаш да се контиш с него през деня, носи плътна ръкавица отгоре.

— Идеален е!

— Тъй ами — мъжът грабна пръстена обратно и Ейдотук усети как пропада в личния си ад.

— Изглежда досущ като истинския, нъл тъй — изръмжа уподобителят. — А, хич не ме зяпай такъв. Да не мислиш, че не го знам какво е туй? Виждал съм оригинала веднъж-дваж и тоя тук мож’ заблуди даже и Ветинари. Бая ше има да се потрудя, че да забравя такваз поръчка.

— Не разбирам за какво говорите! — възрази Ейдотук.

— Значи тряб’а да си идиот.

— Казах ви, никой не притежава буквата В!

— Ми що не идеш да го кажеш това на негова светлост? А? Ще му кажеш, дръжки. Вместо туй, ще ми платиш още петстотин. Време ми е вече да мисля за пенсията. Малко парици отгоре ще ми дойдат дюшеш.

— Но ние се бяхме договорили!

— Пък сега си имаме нова договорка — каза Морпет. — Тоя път си купуваш мълчание.

Майсторът на подобия се усмихна доволно. Младежът изглеждаше нещастен и колеблив.

— Тоя пръстен е много важен за някого, нъл тъй? — настоя Морпет.

— Добре, още петстотин, дяволите да го вземат.

— А, не, вече са хиляда — заяде се възрастният мъж. — Щом като въобще не се пазариш, значи някой много държи да получи тая дрънкулка. Станаха общо хиляда и петстотин. Или върви си търси някой друг в тоя град дето работи тъмнит като мене. Само ако си отвориш устата да кажеш, нещо различно от „добре“, да знаеш че ще хвръкнат на две хиляди. Слушай ме к’во ти казвам.

След известна пауза Ейдотук каза:

— Добре, но ще трябва да се върна с остатъка по-късно.

— Хубаво, тъй направи. Аз пък ще те чакам ей тука. Видя ли, че не е никак трудно? И нищо лично, да знаеш, просто имам бизнес да въртя.

Пръстенът изчезна обратно в кутийката, а тя в чекмеджето. Младежът даде знак на трола и той пусна торбите на пода. Тъй като с това задълженията му се изчерпваха, той изчезна без да отрони и дума.

Ейдотук се завъртя рязко и дясната ръка на уподобителя се стрелна надолу към бюрото. Отпусна се, когато младежът каза:

— Значи ще бъдете тук и по-късно, така ли?

— Аз? То аз винаги съм тука. Няма да те изпращам.

— Ще бъдете тук?

— Е, какво казах ей сега?

В сумрачния вмирисан коридор отвън младежът отвори вратата, а сърцето му препускаше. Една фигура в черно се вмъкна вътре. Ейдотук не виждаше лицето зад маската, но му прошепна:

— Кутията е в горното ляво чекмедже. Отдясно държи някакво оръжие. Задръж парите. Само не го… наранявай, става ли?

— Да не го наранявам? Нали точно затова съм тук! — изсъска тъмната фигура.

— Знам, обаче гледай да стане бързо и чисто, а?

След това Ейдотук затвори вратата след себе си.

Навън валеше. Той се скри в отсрещния вход. Въпреки че дъждът и преливащите канавки заглушаваха всички останали звуци, на него му се стори че долови едно слабо тупване. Но може и да си го беше въобразил, защото не чу нито отварянето на вратата, нито стъпките на убиеца. Затова едва не си глътна езика, когато мъжът изникна пред него, натика малката кутийка в ръката му и изчезна в дъжда.

След него се разнесе силна миризма на мента. Мъжът беше професионалист и беше използвал ментова бомбичка да покрие собствената си миризма.

„Стар глупак!“, въртеше се в тревожния ум на Ейдотук. Защо не можа просто да вземеш парите и да си траеш. Нямах избор! Той нямаше да поеме риска някога да се разприказваш.

Ейдотук усети, че му се повдига. Не трябваше да става така! Не трябваше да се стига до убийство! След това той повърна.

Това се беше случило миналата седмица. Оттогава нещата не се бяха подобрили.

Лорд Ветинари има черна карета.

Други хора също имат черни карети.

Следователно, не всеки човек в черна карета е лорд Ветинари.

За огромно съжаление на Влаго, това важно философско прозрение му се беше изплъзнало за момент, когато се беше разгорещил.

Сега обаче внезапно беше изстинал. Козмо Охол излъчваше хладно превъзходство или поне героично се опитваше. За целта, разбира се, беше облечен в черно — как иначе хората ще знаят колко точно е богат, но основният признак беше брадата му.

Технически погледнато, брадата му трябва да беше катинарче, подобно на брадата на лорд Ветинари. Тънки отвесни линии от черни косми обрамчваха устата от двете страни, извиваха се и се срещаха под носа, а в долния си край се съединяха в черен триъгълник под устните. Козмо Охол вероятно вярваше, че брадата му придава страховит и елегантен вид. Действително, в случая на Ветинари, такъв модел брада постигаше точно този ефект. На лицето на Козмо обаче този бръснарски шедьовър се разполагаше неравно върху синкави челюсти, лъщящи от избилата пот и оставяше общото впечатление на пубисно окосмяване.

Вероятно някой майстор бръснар беше принуден да поддържа това творение ежедневно, косъм по косъм, като работата му допълнително се усложняваше от факта, че Козмо чувствително беше наедрял, откакто за първи път беше възприел тази брада. В живота на всеки безгрижен младеж настъпва момент, когато плочките по корема се оглаждат и раздуват. В случая на Козмо те направо се бяха превърнали в буре с лой.

Но когато човек забележеше очите му, те компенсираха за всичко останало. Той имаше отнесения поглед на човек, който може да прозре в бъдещето чак до смъртта ви…

Самият Козмо обаче не беше убиец, позволи си да предположи Влаго. Вероятно си купуваше смърт, когато му беше нужно. Вярно че по тлъстите му пръстите се мъдреха очебийно едри пръстени с отрова, но едва ли някой професионалист би носил чак толкова много от тях едновременно. Истинските убийци не демонстрираха занятието си. И защо му беше тази черна ръкавица на другата ръка? Трябва да беше някоя превземка свързана с Гилдията на убийците, където Козмо непременно трябва да се е обучавал. Повечето заможни семейства пращаха синовете си там, но не всички минаваха Черния курс. Козмо сигурно е имал извинителна бележка от майка си да не участва в упражненията по наръгване.

Г-н Каприз се тресеше от страх или може би ярост. В ръцете на Влаго той ръмжеше като леопард.

— А, малкото кученце на мащеха ми — отбеляза Козмо, докато каретата потегляше. — Колко мило. Аз не обичам да хабя думи. Ще ви дам десет хиляди долара за него, г-н Мустак.

Той подаде лист хартия с ръката си без ръкавица.

— Нареждане да ви бъде предадена тази сума. Всеки в този град ще го приеме.

Гласът на Козмо звучеше като овладяна въздишка, сякаш говоренето му причиняваше болка. Влаго прочете:

Моля, изплатете сумата от Десет хиляди долара на Влаго фон Мустак.

Нареждането беше разписано с богат завъртян почерк от самия Козмо Охол върху марка от едно пени. Написано върху марка… Това пък защо? Хората в града го правеха все по-често и, ако някой ги попиташе защо, казваха: „’Щото това го прави законно, нали така?“. Освен това им спестяваше хонорара на адвоката, така че всички бързо възприеха идеята.

И ето ги на, десет хиляди долара, натикани право в лицето му.

„Как смее да ме подкупва?“, помисли си Влаго. Всъщност, това беше втората му мисъл, родена от ума на човека, който скоро щеше да носи златистата верига. Първата му мисъл, за която можеше да благодари на стария Влаго, беше: Как смее да ме подкупва с толкова малко?!

— Не — отказа той. — Ще получа повече като се грижа за кучето няколко месеца!

— Е да, но моята оферта е по-малко… рискована.

— Така ли мислите?

Козмо се усмихна.

— Е, хайде сега, г-н Мустак, не сме наивни хора…

— … ние с вас, така ли? — довърши Влаго мисълта му. — Не можахте ли да измислите нещо по-оригинално? Пък и трябваше да ми предложите повече пари.

В този момент нещо се раздвижи на челото на Козмо. Веждите му почнаха да се извиват, както Г-н Каприз, когато беше развълнуван. Те продължиха да се гърчат още известно време, но тогава Козмо улови погледа на Влаго, плесна се по челото и по лицето му мина изражение, което обещаваше незабавна смърт, ако той си позволи какъвто и да било коментар.

След миг той прочисти гърло и отвърна.

— За нещо, което мога да получа безплатно? Няма да е никак трудно да докажем, че мащеха ми не е била на себе си, когато е подписала това завещание.

— На мен умът й ми се стори съвсем на място и то остър като бръснач — възрази Влаго.

— При положение, че държеше два арбалета на бюрото си?

— А, разбира се, прав сте. Ако наистина беше с всичкия си, щеше да наеме два трола с големи бухалки.

Козмо отправи на Влаго дълъг преценяващ поглед или поне това беше намерението му, но на Влаго тази тактика му беше съвсем ясна. Целта беше да накараш събеседника си да мисли, че му вземаш мярката, но със същия успех можеше да означава и: „Ще взема да го изгледам строго, докато реша какво да правя сега“. Козмо може да беше безскрупулен, но не беше глупав. Човек, облечен в златен костюм не остава незабелязан и все някой щеше да си спомни в коя карета го е видял да се качва последно.

— Опасявам се, че мащеха ми ви причини голямо неудобство — каза той накрая.

— И преди съм бил притеснен — отвърна Влаго.

— Така ли? Кога? — въпросът прозвуча остро и настойчиво.

Ох. Миналото. Точно темата, която Влаго държеше да избегне.

— Почти нищо не се знае за вас, г-н Мустак — продължи Козмо. — Роден сте в Юбервалд и сте станал началник на Пощата в Анкх-Морпорк. А междувременно…

— Оцелявах — каза Влаго.

— Завидно постижение — увери го Козмо.

Той почука по стената на каретата и тя забави ход.

— Надявам се да успявате и занапред. Засега нека поне ви дам това…

Той скъса записа на две и пусна в скута на Влаго половината, която не съдържаше и помен от подписа или печата му.

— Това пък защо? — вдигна половинката Влаго, като в същото време се бореше да укроти Г-н Каприз с другата ръка.

— Просто израз на добра воля — обясни Козмо и в този момент каретата спря. — Някой ден може да решите да поискате другата половина. Имайте предвид обаче, г-н Мустак, че аз не си правя труда да върша нещата по трудния начин.

— О, моля, не си създавайте този труд заради мен — каза Влаго докато отваряше вратата.

Бяха спрели на площад Сатор, пълен с карети и хора, които можеха лесно да се превърнат в свидетели. За момент челото на Козмо направи онзи номер с веждите отново. Той ги шляпна и каза:

— Не ме разбрахте, г-н Мустак. Това беше трудният начин. Довиждане. Моля, предайте поздравите ми на вашата млада дама.

Влаго рязко се извъртя назад, но вратата вече беше затворена и каретата се отдалечаваше бързо.

— Да беше добавил: „Знам къде ще учат бъдещите ти деца“ — изкрещя Влаго след него.

А сега какво? Триста дяволи, как само го бяха насадили!

Малко по-нагоре по улицата дворецът привлече вниманието му. Ветинари му дължеше отговори. Как беше успял да го уреди? Вярно, стражата беше установила, че е починала от естествена смърт. Но патрицият беше истински обучен убиец. При това май беше специализирал отрови.

Влаго мина през отворената порта, но при самата сграда стражите го спряха. Той добре познаваше тия момци. Преди да ги вземат на служба, вероятно ги подлагаха на изпит. Поставяха им въпроса: „Как се казваш?“ и, ако успееха да объркат отговора, ги назначаваха. Сигурно имаше тролове по-интелигентни от тях. Но едно не можеше да им се отрече — човек не можеше да ги заблуди и не можеше да ги убеди да се отклонят от задълженията си. Те имаха списък с хора, които можеха да влизат свободно и списък с хора, които трябваше да имат уредена среща, за да влязат. Ако човек не присъстваше в някой от двата списъка, той просто не влизаше.

Все пак капитанът им, достатъчно интелигентен, за да чете печатни букви, разпозна титлите Пощенски началник и Председател на Кралската банка и прати един от момците да занесе надраскана бележка на Дръмнот. За искрена изненада на Влаго, само десет минути по-късно той беше въведен в Продълговатия офис.

Местата около голямата заседателна зала в единия край на помещението бяха изцяло заети. Влаго разпозна няколко водачи на Гилдии, но имаше и доста обикновени на вид граждани, работници, хора, които не ги свърта на закрито. По масата бяха разпънати карти на гада. Явно Влаго беше прекъснал нещо. По-точно Ветинари го беше прекъснал заради него.

Лорд Ветинари се изправи веднага щом Влаго влезе и му помаха да се приближи.

— Моля, извинете ме, дами и господа, налага се да поговоря с пощенския началник. Дръмнот, погрижи се всички отново да прегледат сметките, моля. Г-н Мустак, насам ако обичате.

На Влаго се стори че дочува приглушен смях зад себе си, докато двамата преминавах в помещение, което първо му заприлича на коридор с висок таван, но се оказа, че е нещо като дълга изложбена зала. Ветинари затвори вратата след тях. Щракването отекна в ушите на Влаго. Гневът му започна да се изпарява и беше заменен от истинско смразяващо усещане. Все пак Ветинари беше тиранин. Ако никой повече не чуеше нищо за Влаго фон Мустак, това щеше само да затвърди репутацията на негова светлост.

— Пуснете Г-н Каприз долу — каза Ветинари. — Ще му се отрази добре да потича малко.

Влаго остави кучето на земята и се почувства сякаш е оставил щит. Едва сега успя да разгледа по-добре предметите, изложени в залата.

Това което му беше заприличало на изсечени от камък бюстове бяха всъщност восъчни лица. И Влаго беше съвсем наясно кога и как са били направени.

Това бяха смъртни маски.

— Моите предшественици — обясни Ветинари, като пристъпваше бавно покрай тях. — Колекцията, разбира се не е пълна. В някои случаи не са успявали да открият главата, а в други тя е била в доста непрегледен вид.

Последва тишина. Като последен глупак Влаго я наруши.

— Сигурно ви е неловко да се взират във вас всеки ден, сякаш ви съдят — измънка той.

— Така ли мислите? Не, по-скоро аз съдя тях. Повечето са били противни хора — алчни, суетни и некадърни. Лукавството може да замества мисленето само до определен момент и после човек умира. При смъртта си почти всички са били богати, преситени и проядени от страхове. Хората са страдали повече заради разходите по погребението им, отколкото за смъртта им. Но сега градът функционира, г-н Мустак. Той прогресира. Което нямаше да е възможно, ако владетелят му беше човек, който си запълва времето като убива мили старици, разбирате ли?

— Не съм казал…

— Знам точно какво не сте казал. Вие съвсем отчетливо се въздържахте да не го кажете — Ветинари повдигна вежда. — Изключително съм ядосан, г-н Мустак.

— Да, но именно аз се оказах насаден насред цялата тая каша!

— Но не по моя вина — отвърна Ветинари. — Уверявам ви, че ако, както се изразихте в своя неправилно насочен, пресилен патос, именно аз ви бях „насадил в тази каша“, щях да се уверя, че отлично разбирате условията на „насаждането“ и да се погрижа да сте незавидно добре запознат с „кашата“.

— Разбирате какво имам предвид!

— О, хайде де, това думи на истинския Влаго фон Мустак ли са или на човека, който няма търпение да си получи златистата верига? Топси Охол знаеше, че не й остава много и затова е решила да промени завещанието си. За което я приветствам. Персоналът на банката ще ви приеме много по-безболезнено. Пък и тя ви направи голяма услуга.

— Услуга? Тази сутрин стреляха по мен!

— Просто от Гилдията на убийците са ви пратили известие, за да знаете, че ви държат под око.

— Но изстрелите бяха два!

— Вероятно, за да подчертаят смисъла на посланието — каза Ветинари и приседна на стол, тапициран с плюш.

— Ама банкерството се предполага да е скучна работа! Цифри, сметки — слежба до живот!

— До живот да, но непременно до старини — Ветинари очевидно се забавляваше.

— Не можете ли да направите нещо?

— Относно Козмо Охол? На какво основание? Не мога да го арестувам, задето е предложил да купи едно куче.

— Но цялото семейство е… Това пък откъде го знаете? Не съм го споменавал!

Ветинари махна с ръка пренебрежително.

— Ако познаваш човека, знаеш какво да очакваш. А аз познавам Козмо. В такава ситуация той не би прибегнал до насилие, ако може да си послужи с пари. Когато реши, може да е доста цивилизован.

— Но той не е сам. Цялото му семейство са една отровна пасмина.

— Нямам какво да кажа по въпроса. Но пък Топси ви е помогнала в това отношение. Гилдията на убийците няма да приеме втори договор за вашето елиминиране. Това ще доведе до конфликт на интереси. Предполагам, че на теория биха могли да приемат договор за премахване на председателя, но се съмнявам, че ще го направят.

Елиминиране на джобно кученце. Това едва ли щеше да изглежда особено внушително в нечие резюме.

— Не съм се пазарил да се занимавам са такова нещо!

— Не, г-н Мустак, не сте, защото трябваше да сте мъртъв — сопна му се Ветинари с глас, леден и смъртоносен като остра ледена висулка. — Трябваше да бъдете провесен за врата до настъпване на смъртта ви за престъпления срещу града, срещу общественото благо, срещу човешкото доверие. И бяхте върнат към живот, защото градът се нуждаеше от вас. Всичко е заради града, г-н Мустак. Всичко винаги се свежда до нуждите на града. На вас, разбира се, ви е известно, че аз имам планове?

— Да, четох в Таймс. Подемът. Искате да построите пътища, улици и канавки под града. Сдобил сте се с една от ония машини на джуджетата, наречени Апарати. А освен това джуджетата умеят да строят сухи подземни тунели. И Гилдията на занаятчиите е много развълнувана от целия проект.

— От вашия въздържан тон разбирам, че не споделяте тяхното вълнение?

Влаго сви рамене. Машинариите не го вълнуваха.

— Честно казано, все ми е едно.

— Странно — каза Ветинари, явно учуден. — Е, предполагам поне можете да се досетите какво ще ни е нужно в особено големи количества, за да реализираме този проект.

— Лопати?

— Финанси, г-н Мустак. Което нямаше да е проблем, ако имахме адекватна банкова система, в крак с изискванията на настоящето. Аз дълбоко вярвам във вашата способност да… поразмърдате нещата.

Влаго направи един последен опит да протестира.

— Нужен съм в пощата…

— В момента никой там не се нуждае от вас, което искрено ви дразни — възрази Ветинари. — Не ви бива да се занимавате с монотонна работа. Затова лично ви давам отпуск от позицията ви в пощата. Г-н Грош отлично се справя като ваш заместник и, макар да му липсва вашият… замах да речем, сигурен съм, че ще съумее да продължи работата ви.

Патрицият се изправи, за да покаже, че аудиенцията е приключила.

— Градът кърви, г-н Мустак и вие сте тапата, от която той се нуждае. Вървете и изкарвайте пари. Развържете богатството на Анкх-Морпорк. Г-жа Охол ви повери банката. Управлявайте я мъдро.

— Банката всъщност е на кучето, както знаете.

— И по муцунката му личи, че то също ви има пълно доверие — каза Ветинари като насочваше Влаго към вратата. — Не ми позволявайте да ви задържам, г-н Мустак. И помнете: градът е най-важен.

Когато Влаго стигна банката, тъкмо се провеждаше поредно протестно шествие. Напоследък те доста бяха зачестили. Странна работа, изглежда все повече хора имаха желание да живеят под деспотичното управление на тираничния Лорд Ветинари. Те прииждаха масово в този град, чиито улици явно бяха постлани със злато.

Златни улици нямаше, но прииждащите маси определено влияеха на града. Като за начало, надниците падаха.

Това конкретно шествие беше срещу наемането на големи, които вършеха най-мръсната работа без да се оплакват, без да почиват и бяха толкова честни, че дори си плащаха данъците. Но не бяха хора и имаха светещи червени очи и обществеността беше много чувствителна на тая тема.

Г-н Непреклон трябва да го беше чакал, скрит зад някоя колона. В момента в който Влаго пристъпи през вратите на банката с Г-н Каприз щастливо сгушен под мишницата му, главният касиер вече беше до него.

— Персоналът е крайно загрижен, сър — започна той, като насочваше Влаго към стълбите. — Позволих си да им съобщя от ваше име, че ще направите обръщение по-късно днес.

Влаго не пропусна угрижените погледи. А сега, когато гледаше с очите на почти собственик, забеляза и други неща. Вярно че банката беше построена с най-висококачествени материали, но върху тях вече личаха белези от износване и занемаряване. Приличаше на твърде голямата къща на нещастна стара вдовица, която просто вече не забелязва натрупващия се прахуляк. Месингът беше потъмнял, червените плюшени завеси бяха протрити, мраморният под лъщеше само тук-там…

— Какво? — сепна се той. — О, да. Добра идея. Можете ли да наредите да почистят тук?

— Сър?

— Килимите са замазани, плюшените въжета разнищени, завесите са виждали по-добри векове и месингът има нужда от излъскване. Видът е важен за една банка, г-н Непреклон. Човек може да даде пари на някой просяк, но не би му ги заел, нали така?

Непреклон повдигна една вежда.

— Това, предполагам, е и мнението на председателя по въпроса? — поинтересува се той.

— Председателят? О, да. Г-н Каприз много държи на чистотата. Не е ли така, Г-н Каприз?

Г-н Каприз спря да ръмжи по Непреклон достатъчно дълго, за да изджафка два пъти.

— Ето на. Ако не знаете как да постъпите, срешете си косата и си почистете обувките. Това е безценен съвет, г-н Непреклон. Заемете се, моля.

— Ще вложа цялото си умение, сър — увери го Непреклон. — Междувременно една млада дама дойде да ви види. Не пожела да си каже името, но ме увери, че ще се зарадвате да я видите. Въведох я в малката заседателна зала.

— Наложи ли се да отворите прозорец? — попита Влаго обнадежден.

— Не, сър.

Значи дамата не можеше да е Прелест Дивна, но имаше и една друга ужасяваща възможност.

— Да не е някоя от семейство Охол?

— Не, сър. Време е за обяда на Г-н… време е за обяда на председателя, сър. Той яде студено обезкостено пиле, заради деликатния си стомах. Ще наредя да изпратят храната в малката заседателна зала.

— Добре. А дали ще можете да свиете нещо за мен?

— Да свия, сър? — Непреклон изглеждаше искрено озадачен. — Т.е. да открадна?

А, значи с такъв човек си имам работа.

— Имах предвид нещо за ядене — обясни думите си Влаго.

— Разбира се, сър. Апартаментът е снабден с малка кухня и имаме дежурен готвач. Г-жа Охол напоследък живееше тук. Ще е интересно отново да имаме Магистър на Монетния двор.

— Харесва ми как звучи това Магистър на Монетния двор — каза Влаго. — Ти какво ще кажеш, Г-н Каприз?

Председателят изджафка като по поръчка.

— Хм — отбеляза Непреклон. — Още нещо, сър. Дали бихте могъл да подпишете това? — и той поднесе един куп документи.

— Какво е това? Да не са протоколи от заседания? Не се занимавам с протоколи.

— Това са няколко формалности, сър. На кратко те удостоверяват, че приемате банката от името на председателя, но ще е нужен и отпечатък от неговата лапа на отбелязаните места.

— От него очаква ли се да прочете всичко това? — попита Влаго.

— Не, сър.

— Тогава и аз няма да чета. Това е банка. Вие вече ме разведохте наоколо. Не е като някой да е могъл да отмъкне някоя стена или стая междувременно, нали така? Къде да подпиша?

— Само тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук. И тук…

Посетителката несъмнено беше привлекателна, но понеже работеше за Таймс, Влаго не беше склонен да я причислява към дамите. Една дама не се хваща маниакално за всяка дума, излязла от устата на човек, сякаш не разбира, че той само се шегува, нито пък атакува хората с подвеждащи въпроси. Добре, може би доста дами постъпваха така, но на тази й си плащаше. Влаго обаче не можеше да отрече, че поне разговорите с нея са забавни.

— Захариса! Каква не-съвсем-неочаквана изненада! — поздрави я той на влизане.

— Г-н Мустак! Винаги е удоволствие да ви видя! — каза жената. — Значи сега сте кучешки настойник?

Да, забавна жена. Да се говори с нея беше като да жонглираш с ножове. Човек не можеше да си позволи да разсее и за миг. Беше изтощително.

— Вече имате готово заглавие, Захариса? Не, просто се съобразявам с последната воля на г-жа Охол — той остави Г-н Каприз върху полираната маса и седна.

— Значи сега сте председател на банката?

— Не, Г-н Каприз е председателят. Изджафкай вежливо на милата дама с острия молив, Г-н Каприз.

— Джаф — каза Г-н Каприз.

— Г-н Каприз е председателят — каза Захариса и завъртя очи. — Ама разбира се. И вие получавате нарежданията си директно от него, така ли?

— Да. Впрочем, аз от своя страна ще стопанисвам Монетния двор.

— Кучето и неговия стопанин — каза Захариса. — Колко мило. И предполагам умеете да си четете мислите, поради някаква мистична, но силна връзка между човек и куче?

— Скъпа Захариса, не бих могъл да го кажа по-добре.

Те се усмихнаха един на друг. Това беше едва първият рунд. И на двамата им беше ясно, че засега само загряват.

— Тогава предполагам не сте съгласен с онези, които смятат, че това е една последна машинация от страна на г-жа Охол, за да не допусне банката да попадне в ръцете на наследниците й, които мнозина са убедени не са способни да направят нищо друго, освен да я съсипят? Или ще потвърдите теорията, че патрицият възнамерява да се пребори с отказа на банковата система да му сътрудничи и ще се възползва от тази великолепна възможност?

— Онези, които смятат, мнозина, които са убедени… Кои са тези тайнствени хора? — попита Влаго и се опита да повдигне вежда като Ветинари. — И как така вие ги познавате?

Захариса въздъхна.

— Значи отричате, че Г-н Каприз е само една малко по-жизнена марионетка?

— Джаф — обади се кучето, когато чу името си.

— Моля ви, дори само въпросът ме обижда! — възрази Влаго. — И него също.

— Влаго, станал сте ужасно скучен — Захариса затвори бележника си. — Говорите като… ами като банкер.

— Радвам се, че мислите така.

Помни, само защото си е затворила бележника, не значи, че опасността е преминала.

— Вече не обяздвате диви жребци? Не правите нищо вълнуващо? Свършиха ли се лудите ви мечти? — провокира го жената.

— Ами, наредих да почистят фоайето.

Захариса сви вежди.

— Да го почистят? Кой сте вие и какво сте направил с истинския Влаго фон Мустак?

— Не, говоря сериозно. Трябва да разчистим тук, преди да можем да разчистим икономиката — каза Влаго и усети как мозъкът му съблазнително минава на по-висока скорост. — Възнамерявам да изхвърля всичко, от което не се нуждаем. Например, в трезора имаме една камара ненужен метал. От там ще почнем.

Захариса се намръщи.

— За златото ли говорите?

Това пък откъде му беше хрумнало. Е, сега вече не можеше да отстъпи или тя щеше да го изяде с парцалите. Трябваше да се държи мъжки! Пък и му харесваше да я види онемяла.

— Да — потвърди той.

— Не говорите сериозно!

Бележникът хлопна, рязко отворен, и езикът на Влаго се втурна в галоп. Той изобщо не успя да го спре. Нямаше да е лошо, ако езикът му беше обсъдил нещата с него преди да се развърже. Вместо това, той пое контрола над речта от мозъка и занарежда:

— Напълно сериозно! Ще препоръчам на лорд Ветинари да продадем всичкото си злато на джуджетата. На нас не ни е нужно. То е просто стока, нищо повече.

— Но какво струва повече от златото?

— На практика всичко. Вие например. Златото е тежко. Вашето тегло в злато няма да е кой знае колко обемна купчинка. Нима вие не струвате повече?

За искрено удоволствие на Влаго тя изглеждаше стъписана за момент.

— Е, ами, така да се каже…

— Това е единственият начин, по който си струва да се каже — заяви Влаго твърдо. — Светът е пълен с неща, по-ценни от злато.

— Не ми се вярва!

— Ако корабът ви се разбие на безлюден остров какво ще предпочетете да имате — торба картофи или торба злато?

— Но Анкх-Морпорк не е безлюден остров!

— Което доказва, че златото е ценно, само защото всички сме решили че е, нали така? Това е просто споделена фантазия. Но картофът си остава картоф винаги и навсякъде. Добавяте му щипка сол и бучка масло и получавате ястие, където и да се намирате. Ако заровите злато в земята, единственото което ще се случи е, че до края на живота си ще се опасявате от крадци. Ако заровите картоф, когато му дойде времето, може да имате хиляда процента възвращаемост.

— Мога ли поне да се надявам, че не се каните да въведете картофен стандарт? — попита Захариса остро.

Влаго се усмихна.

— Не, нищо такова. Но след няколко дни ще раздавам пари. Те не обичат да стоят и да бездействат. Обичат да са в движение и да си намират нови приятели.

Онази част от мозъка на Влаго, която се опитваше да следи какво плещи устата, помисли: Трябваше да си водя бележки, не съм сигурен, че по-късно ще си спомням всичко това. Но всички разговори проведени през последните няколко дни пулсираха в главата му и почваха да звучат като някаква мелодия. Още не беше събрал всички ноти, но можеше да изтананика отделни части. Сега оставаше само да се слуша достатъчно дълго, за да разбере какво всъщност казва.

— Като казвате, че ще ги раздавате, имате предвид… — попита пак Захариса.

— Връчвам. Подарявам. Сериозно.

— Как? Защо?

— Всичко с времето си!

— Вие ми се надсмивате, Влаго!

Не, просто физиономията ми замръзна, защото току-що се чух какво говоря, помисли Влаго. Идея нямам откъде се взе това или откъде се пръкнаха тези мисли. Става въпрос за…

— Става въпрос за безлюдните острови — каза той накрая. — И за това, че този град не е един от тях.

— И това е всичко?

Влаго потри чело.

— Г-це Крипслок, г-це Крипслок… единствената ми задача, когато се събудих тази сутрин, беше да придвижа камарата книжа на бюрото си в пощата и евентуално да се погрижа за проблема със Специалния тираж на Специалната зелево зелена марка от 25 пенса. Нали се сещате, онази дето ако я посадиш, ще порасне истинска зелка. Как очаквате да съставя нова фискална политика още преди следобедния чай?

— Добре, но…

— Ще трябва да поработя поне до закуска утре сутрин.

Той видя, че тя си записа последните му думи. После прибра бележника в чантата си.

— Това изглежда ще е много забавно — каза тя, а Влаго си помисли: не й се доверявай, дори когато си е прибрала бележника. Паметта й е отлична.

— Не, аз наистина вярвам, че това е отлична възможност да направя нещо важно за града, който се превърна в мой втори дом — каза Влаго с искрения си глас.

— Това е искреният ви глас — отбеляза тя.

— Да, защото съм напълно искрен — увери я той.

— Впрочем, след като сам подехте темата, какво все пак сте правил, преди добрите хора от Анкх-Морпорк да ви посрещнат с отворени шепи?

— Оцелявах — отвърна Влаго. — В Юбервалд старата империя се разпадаше. Правителството често се сменяше по два пъти до обед. Аз се хващах на всяка работа, която можеше да ми осигури прехраната. Между другото, мисля, че искахте да кажете „с отворени обятия“ — добави той.

— А когато пристигнахте тук, впечатлихте боговете дотам, че да ви разкрият местоположението на цяло богатство, с което да възстановите сградата на нашата поща.

— Не считам че имам някаква заслуга за това — каза Влаго и се постара да изглежда смирен.

— Ааа-хаа. И пратеното от боговете злато се състоеше изцяло от съвременни валути на различни градове в Равнините…

— Знаете ли, самият аз съм прекарал безброй безсънни нощи без да мога да го проумея. Накрая достигнах до извода, че боговете в своята мъдрост, са решили, че дарът им трябва да е напълно конвертируем, за да може да се използва незабавно.

Мога да продължа в тоя дух, колкото е нужно, помисли си Влаго, вие просто се опитвате да играете покер без карти. Можете да ме подозирате колкото си искате, но аз върнах парите! Добре, вярно, поначало ги откраднах, но ги върнах и това е все нещо, нали? Сметките ми са чисти, ясно? Или поне приемливо разчистени.

Една врата се отвори бавно и млада, явно притеснена жена влезе с поднос студено пилешко. Г-н Каприз засия, когато тя остави храната пред него.

— О, простете, да ви предложим ли кафе или нещо друго? — попита Влаго, докато момичето се отдалечаваше.

Захариса се изправи.

— Благодаря, не. Времето ми е ограничено, г-н Мустак. Сигурна съм, че скоро пак ще си говорим.

— Несъмнено, г-це Крипслок — съгласи се Влаго.

Тя пристъпи към него и сниши глас.

— Познавате ли това момиче?

— Не, почти никого не познавам тук все още.

— Значи няма как да знаете дали може да й се има доверие?

— Доверие?

Захариса въздъхна.

— Много нетипично за вас, Влаго. Тя току-що поднесе храна на най-ценното куче на света. Куче, което някои хора желаят да видят мъртво.

— Защо не… — започна Влаго.

После и двамата се извърнаха към Г-н Каприз, който вече енергично ближеше дъното на празната купа с доволни мляскащи звуци и постепенно я избутваше по дължината на масата.

— Ъъ… нали ще се оправите сама на излизане? — каза Влаго и се втурна след плъзгащата се купа.

— Ако имате съмнения, пъхнете пръст в гърлото му! — посъветва го Захариса на излизане и на Влаго се стори, че ситуацията искрено я забавлява.

Той грабна кучето и изхвърча през вратата в далечния край на залата, от която беше излязло момичето. Тя водеше към тесен, неприветлив коридор. В далечния му край се виждаше зелена врата, иззад която се чуваха гласове.

Влаго се втурна през зелената врата.

В малката подредена кухня отвъд вратата го посрещна жив портрет. Младата дама се беше облегнала на една маса, а едър брадат мъж, облечен в бяло, беше вдигнал голям кухненски нож. И двамата изглеждаха шокирани.

— Какво става тук? — извика Влаго.

— Ъм, ами… вие току-що нахлухте в стаята и се разкрещяхте? — каза момичето. — Проблем ли има? Винаги нося ордьовъра на Г-н Каприз по това време.

— А аз му приготвям антрето — каза мъжът и смъкна ножа към поднос с карантия. — Пилешки шийки, пълнени с петльови гребени, а за десерт дъвчащ карамелен пудинг. И изобщо, кой пита?

— Аз съм… Аз съм неговият собственик — отвърна Влаго възможно най-надуто.

Готвачът свали бялата си шапка.

— Извинете, сър. Вярно че сте вие. Златен костюм и всичко. Това е Пеги, дъщеря ми. Аз съм Еймсбъри, сър.

Влаго беше успял да се овладее донякъде.

— Моля да ме извините — каза той. — Притеснявам се, че някой може да се опита да отрови Г-н Каприз…

— И ние точно за това си говорехме — каза Еймсбъри. — Мислех си, че… Я чакайте, да не се съмнявате в мен?

— Не, не, разбира се, че не! — увери Влаго мъжа, който все още държеше големия нож.

— А, ами, добре — отвърна Еймсбъри успокоен. — Вие сте нов тук, сър, няма как да знаете. Онзи Козмо веднъж ритна Г-н Каприз!

— Той би отровил всеки без да му мигне окото — обади се Пеги.

— Но аз ходя до пазара всеки ден, сър, и лично подбирам храната на кутрето. И я съхранявам в хладилното помещение долу, за което само аз имам ключ.

Влаго се отпусна.

— А дали не може да забъркате някой омлет за мен? — попита той.

Готвачът внезапно бе обзет от паника.

— Това значи яйца, нали така? — попита той нервно. — Аз си нямам твърде вземане-даване с тях, сър. Малкият яде по едно сурово яйце със своя стек тартар в петък и г-жа Охол изпиваше по две сурови яйца със своя джин и портокалов сок сутрин и туй е всичко, което ми се е случвало да правя с яйца. Обаче в момента мариновам една свинска глава, ако ви интересува. Имам език, сърца, костен мозък, агнешки главички, гуши, пръжки, фенери, дроб, бъбреци…

Като момче, това съставляваше основната част от храната в дома на Влаго. Точно такава храна трябва да се поднася на децата, ако целта е да се развие умението им да лъжат безсрамно, да се прикриват и да се сдобият с крайно ловки пръсти. Влаго, например, криеше тези странни лигави парчета месо под зеленчуците си. Така в един случай беше успял да постигне картоф, висок две педи.

Влаго беше осенен от прозрение.

— А често ли приготвяхте храната на г-жа Охол? — попита той.

— Не, сър. Та живееше на джин, зеленчукова супа, сутрешния си тоник и…

— Джин — довърши Пеги.

— Значи вие сте всъщност кучешки готвач?

— Кулинар, ако не възразявате, сър. Може би сте чел книгата ми? „Да готвиш с мозък“? — попита Еймсбъри без особена надежда, и беше прав да не се надява.

— Необичайна професия сте си избрал — отбеляза Влаго.

— Да, сър, така имам възможност… по-безопасно е… ами, истината е, че съм алергичен, сър — въздъхна готвачът. — Покажи му, Пеги.

Момичето кимна и измъкна протрита карта от джоба си.

— Моля, не произнасяйте тази дума, сър — каза тя и вдигна картата.

Влаго втренчи поглед в нея.

— Няма как да се избегне такова нещо в готварския занаят — обясни Еймсбъри печално.

Сега не му беше времето, моментът изобщо не беше подходящ. Но що за измамник ще си, ако не са ти интересни хората?

— Алергичен сте към ч… това нещо? — попита Влаго, като се поправи съвсем навреме.

— Не, сър. Само към думата, сър. Мога да го готвя, мога дори да го ям, но ако някой произнесе думата, ами…

Влаго погледна пак картата и поклати глава разбиращо.

— Затова се наложи да се откажа от работа в ресторанти, сър.

— Да, разбирам. А как ви се отразява думата… „сън“?

— Да, сър, разбирам накъде биете. Вече сме пробвали всичко — „почесън“, „на сън“, „честен“… нямат никакъв ефект върху мен.

— Значи само чесън… О, съжалявам…

Еймсбъри замръзна с отнесен израз на лицето.

— Богове, съжалявам, честно, не исках… — подхвана Влаго.

— Знам — каза Пеги примирено. — Думата просто намира начин да ви се изплъзне, нали? Ще остане така петнадесет секунди. После ще хвърли ножа право пред себе си, а после ще говори чист куирмски около четири секунди и ще се оправи. Вземете — тя подаде на Влаго купа, съдържаща голяма кафява бучка. — Излезте обратно в коридора с дъвчащия карамелен пудинг, а аз ще се скрия в килера. Свикнала съм. След това ще ви направя омлет.

Тя избута Влаго през вратата и я затвори зад него.

Той остави купата на земята, което незабавно и изцяло ангажира вниманието на Г-н Каприз. Гледката на куче, което се опитва да отхапе парче карамел, вероятно е любимото забавление на боговете. Смесеното родословие на Г-н Каприз му беше осигурило завидно ловки челюсти. Той се премяташе по пода във възторг и правеше физиономии напомнящи гумен водоливник, пуснат в перална машина. След няколко секунди Влаго долови отчетливото дрънване на нож, забит в дърво, последвано от няколко извикани фрази: „Nom d’une bouilloire! Pourquoi est-ce que je suis hardiment ri sous cape a part les dieux?“

На двойната врата се почука и Непреклон влезе почти веднага. Той носеше голяма кръгла кутия.

— Апартаментът ви е готов, магистър — обяви той. — Т.е. апартаментът на Г-н Каприз е готов.

— Апартамент.

— О, да. Председателят има апартамент тук.

— А, онзи апартамент. За да държи бизнеса под око, а?

— Именно. Г-н Въртел любезно ми предостави копие от последната воля на госпожата. Председателят трябва да спи в сградата на банката всяка нощ…

— Но аз си имам чудесно жилище в…

— Ахм. Такива са Условията, сър — настоя Непреклон и добави щедро: — Естествено, вие можете да спите в леглото. Г-н Каприз спи в своя панер. Всъщност, той е роден в същия този панер.

— Трябва да оставам заключен тук всяка нощ?

Когато Влаго видя апартамента, задължението да си прекарва времето там му се стори далеч по-приемливо. Наложи се да мине през четири врати преди да намери леглото. Имаше трапезария, гардеробиерна, баня, отделен клозет с течаща вода, допълнителна спалня, преход към офиса, предназначен за приемане на посетители и по-малък частен кабинет. В голямата спалня се мъдреше огромно дъбово легло с колони в четирите ъгъла и надвиснали дамаски, в което Влаго се влюби незабавно. Веднага го изпробва и то беше толкова меко, сякаш лежеше в огромна топла локва…

Той се изправи рязко:

— Да не би г-жа Охол… — усети как у него се надига паника.

— Тя почина седнала до бюрото си, магистър — успокои го Непреклон, като развързваше вървите на голямата кръгла кутия. — Наредих да подменят стола. Между другото, погребението е утре. В Малките богове по обед. По желание на семейството ще присъстват само роднини.

— Малките богове? Това не е ли твърде скромно като за семейство Охол?

— Доколкото знам, доста предци на г-жа Охол са били погребани там. Преди време тя ми беше доверила, че ще бъде проклета ако си остане Охол и във Вечността — прошумоля хартия и Непреклон добави: — Шапката ви, сър.

— Каква шапка?

— На Магистъра на Кралския монетен двор — Непреклон я вдигна.

Беше черна копринена шапка. Някога ще да е била лъскава. Сега беше предимно протрита. Дори някои просяци носеха по-хубави шапки. А можеше формата й да напомня голяма купчина долари или да е във вид на корона; можеше да е инкрустирана с дребни скъпоценни камъни, които да формират сцени, представящи развитието на злоупотребата през вековете или еволюцията на валутата от малки бели мидички, през крави чак до златото. Можеше да е някак свързана с магията на парите. Можеше да е прилична шапка.

Черно бомбе. Никакъв стил. Съвсем никакъв стил.

— Г-н Непреклон, бихте ли пратили някого до пощата, за да каже да донесат нещата ми от там? — попита Влаго докато мрачно разглеждаше злополучната шапка.

— Разбира се, магистър.

— Можете да ме наричате „г-н Мустак“.

— Да, сър, разбира се.

Влаго седна до огромното бюро и нежно прокара ръце по износената зелена кожа.

Ветинари, проклет да е, беше прав. Пощенската служба го беше направила твърде предпазлив и отбранителен. Липсваха му предизвикателствата, липсваше му забавлението.

В далечината отекна гръмотевица и следобедното слънце беше заплашено от синкаво черни облаци. От равнините се задаваше една от онези бури, които продължават цяла нощ. Според Таймс, напоследък в дъждовните нощи се извършваха повече престъпления. Изглежда престъпниците ги предпочитаха заради върколака в стражата — дъждът му пречеше да надуши следите на извършителите.

Малко по-късно Пеги му донесе омлет, в който изобщо не се споменаваше за „чесън“. А още малко по-късно Гладис пристигна с гардероба му. Целият, включително вратата, понесен в едната й ръка. Той се блъскаше в стените и тавана, докато тя изтрополи по мокета и го пусна в средата на голямата спалня.

Влаго понечи да влезе в стаята след нея, но тя вдигна грамадните си длани ужасена.

— Не, Сър! Нека Първо Аз Да Изляза!

Гладис мина тежко покрай него и излезе в коридора.

— Това Можеше Да Е Истинска Катастрофа — отбеляза тя.

Влаго изчака да види дали тя ще добави нещо и накрая попита:

— И защо така?

— Един Мъж И Една Млада Дама Не Могат Да Бъдат В Една Спалня Едновременно — заяви големът с непоклатимо убеждение.

— Ъм, Гладис, ти на колко си години? — попита Влаго внимателно.

— Хиляда Петдесет И Четири, Г-н Мустак.

— Ъм, така. И си направена от пръст. Искам да кажа, нали, всички сме пръст, така да се каже, но ти, като голем, си, ъъ… преобладаващо направена от пръст.

— Да, Г-н Мустак, Но Не Съм Омъжена.

Влаго простена.

— Гладис, какво са ти дали касиерките да четеш този път? — попита той.

— Благоразумните Съвети На Лейди Диърдри Трезве Към Младите Дами — каза Гладис. — Изключително Интересно Четиво. Описва Кое Как Е Редно Да Се Прави.

Тя измъкна тънка книжка от огромния джоб на роклята си. Изглеждаше противно пъстра. Влаго въздъхна. Беше от онзи тип книги за етикета, които изброяваха Десетте неща, които не трябва да правите със слънчобрана си.

— Разбирам — каза той.

Не беше сигурен как да й обясни. Дори по-лошо, не беше сигурен какво има да обяснява. Големите си бяха… големи. Масивни глинени туловища, съдържащи искрата на живота. Дрехи? За какво са им? Дори мъжките големи в пощата минаваха само със слой боя синьо и златно, за да изглеждат по-представителни… Я чакай, ето че и него го прихващаха! Няма такова нещо като мъжки големи! Големите са си просто големи и това им е било напълно достатъчно хиляди години наред! А сега се бяха озовали в модерния Анкх-Морпорк, където всякакви хора, раси и идеи бяха хвърлени в един общ казан и получената каша беше невъобразима.

Без да каже нито дума повече Гладис прекоси коридора, обърна се и застина до стената. Блясъкът в очите й леко помръкна и това беше то — тя беше решила да остане.

Г-н Каприз хъркаше в своя панер на бюрото.

Влаго се загледа в откъснатата половина, която му беше дал Козмо.

Безлюден остров. Безлюден остров. Знам че мисля най-добре, когато съм под напрежение, но какво все пак исках да кажа?

На безлюден остров златото е безполезно. Храната върши много по-добра работа, когато си лишен от злато, отколкото златото, когато си лишен от храна. Ако трябва да сме честни, златото е безполезно дори и в златна мина. Единствената приложима валута в златната мина са кирките.

Хмм. Влаго разглеждаше откъснатия запис. Какво можеше да придаде на едно листче стойност десет хиляди долара? Подписът и печатът на Козмо, ето какво. Всеки знаеше, че той има толкова пари. Беше направен от пари, проклетникът му.

Банките си служеха с такива записи постоянно. Влаго беше убеден, че всяка банка в Равнините би му изплатила сумата, след като си приспадне комисионната, разбира се, понеже всички знаеха, че банките обират каймака. И въпреки това беше по-удобно, отколкото да се разнасят тежки торби с монети. Естествено, получателят също трябва да се подпише, за да са сигурни нещата. Така де, ако след „изплатете…“ не пише ничие име, всеки може да получи парите.

Безлюден остров, безлюден остров… На безлюден остров торба зеленчуци струва повече от злато, в града златото е по-ценно от торба зеленчуци.

Това е нещо като уравнение, нали така? Тогава от къде идва стойността?

Той се вторачи пред себе си.

От самия град. Градът определя: „В замяна на такова количество злато, може да получите ето тези неща“. Градът е магьосник, вършещ работа, обратна на задачата на алхимиците. Той превръща безполезното злато във… всичко. Колко струва целият Анкх-Морпорк? Ако съберем всяко нещо в града — сградите, улиците, хората, уменията, изкуството в галериите, гилдиите, законите, библиотеките… Милиарди? Не. Никакви пари не биха стигнали.

Градът беше едно огромно златно кюлче. Какво е нужно, за да е валидна една валута? Нужен е градът. Градът определя, че стойността на един долар е тъкмо един долар.

Това беше истински вълшебен блян, а Влаго умееше да пробутва блянове като никой друг. И ако успееш да увлечеш достатъчно хора в един такъв сън посред бял ден, на никого няма да му хрумне да се събуди.

В малка поставка на бюрото му имаше мастилен тампон и гумени печати с герба на града и клеймото на банката. Но в очите на Влаго тези прости предмети се оказаха обвити в златно сияние. Дори те имаха стойност.

— Г-н Каприз? — кучето се изправи в панера си в очакване.

Влаго запретна ръкави и изпука пръсти.

— Какво ще кажеш да изкараме малко пари, г-н председател? — попита той.

Председателя изрази безусловната си подкрепа за идеята с едно категорично: „джаф!“.

„Да се изплати на приносителя сумата от един долар“, написа Влаго върху лист шумоляща банкова хартия. После подпечата листа с двата печата и огледа резултата критично. Нещо му липсваше. Хората имаха нужда от нещо показно, демонстративно, което да засища погледа.

Записът трябваше да има… тежест, като самата банка. Кой ще си вложи парите, ако сградата на банката е дървена колиба?

Хмм. Ама, разбира се, градът беше най-важен нали така? Всичко се свеждаше до нуждите на града. Отдолу той написа с едри завъртени букви:

Ad urbem pertinent^[1]

А след кратък размисъл добави с по-дребен шрифт:

Promitto fore ut possessori postulanti nummum unum solvent, an apte satisfaciam.^[2]

Подписано от Влаго фон Мустак от името на Председателя.

— Извинете ме, г-н председател — каза той и повдигна кучето.

Беше нищо работа да притисне предната му лапа върху мокрия тампон и да остави отпечатъка му до своя подпис. Влаго повтори този процес десетина пъти, натика пет от получените записи под попивателната хартия, взе останалите пари и председателя и тръгна на разходка.

Козмо Охол се взираше в отражението си с неприязън. Често успяваше да го постигне три, четири пъти поред пред огледалото и тогава — о, ужас — когато опитваше същия жест пред хора и те бъдеха достатъчно глупави да го споменат, коментарът им обикновено беше: „Да не ви е влязло нещо в окото?“.

Той дори беше поръчал да му изработят устройство, което издърпваше едната вежда нагоре с помощта на сложен механизъм. Беше се погрижил да отрови майстора, изработил устройството, веднага щом той му го предаде. Беше останал да си побъбри с него в малката му задушна работилница, докато отровата подейства. Мъжът беше почти осемдесет годишен и Козмо се постара в смъртта му да няма нищо необичайно, така че да не привлече вниманието на стражата. Така де, при неговата преклонна възраст, това не беше толкова убийство, а по-скоро услуга. Все пак, Козмо не можеше да рискува старчето да се разбъбри за изпълнената поръчка някой ден, когато той вече щеше да е патриций.

В ретроспекция, може би щеше да е по-добре да изчака, докато се увери, че устройството за трениране на вежди работи като хората. Беше му насинило окото, преди Козмо да се осмели да направи няколко колебливи поправки.

Как го правеше Ветинари? Козмо беше убеден, че точно това умение му е осигурило Патрициата. Е, вероятно бяха помогнали и няколко стратегически убийства, но несъмнено способността на човека да си повдига веждата го крепеше на поста му.

Козмо беше изучавал Ветинари дълго време. Не беше трудно, срещаше го често по разни светски събития. Беше си изрязал и всяка негова снимка, появила се в Таймс. Каква беше тайната на неговото неоспоримо могъщество? Как можеше човек да го разбере?

А после в някаква книга Козмо беше прочел: „Ако искаш действително да разбереш някого, трябва да изминеш една миля в неговите обувки.“

И тогава му хрумна абсолютно великолепна идея…

Той въздъхна доволно и подръпна черната ръкавица.

Естествено бяха го пратили в училището на Убийците. Това беше обичайно за младежите с определен произход и обществено положение. Той беше оцелял и дори беше успял да изучи отровите, защото беше чул, че това е специализирал Ветинари, но мястото ужасно го беше отегчило. Беше прекалено изтънчено. Дотолкова се бяха оплели в някакви идиотски идеи за чест и елегантност, че изглежда бяха забравили какво се очаква от един истински убиец…

Ръкавицата се изплъзна от ръката му и разкри пръстена.

О, да…

Ейдотук се беше справил отлично.

Козмо огледа великолепното бижу, като въртеше ръката си, така че да улавя светлината. Светлината имаше странен ефект върху тъмнита: понякога той изглеждаше сребрист, понякога маслено жълт, а понякога запазваше абсолютната си чернота. И беше винаги топъл, дори тук. Под директна слънчева светлина той би избухнал в пламъци. Беше метал, сякаш специално създаден за създанията, съществуващи в мрака… Пръстенът на Ветинари. Пръстенът с монограм на Ветинари. Толкова дребно нещо, а въплътило такава мощ. Нямаше абсолютно никаква украса освен тънката рамка на елипсата, която ограждаше рязко изсечената и удебелена буква В.

Не му се мислеше какво трябва да е направил секретарят му, за да му го осигури. Беше поръчал да направят копие, изработено по отпечатъците на пръстена в солидните восъчните печати, за които го ползваше Ветинари. Беше се наложило да дава подкупи (при това солени), да организира потайни забързани срещи, да прави предпазливи замени, промени в последния момент, докато накрая копието се получи идеално…

И ето го най накрая оригиналът, кацнал на собственият му пръст. По-точно болезнено впит в собствения му пръст. Според Козмо, пръстите на Ветинари бях твърде тънки като за мъж. Той сериозно се беше измъчил, докато успее да натика пръстена през кокалчето. Ейдотук беше настоявал да дадат пръстена да бъде разширен без изобщо да разбира, че това ще го съсипе. Магията, а Ветинари несъмнено излъчваше своя собствена уникална магия, щеше да се изпари. Вече нямаше да е истинският пръстен.

Вярно, няколко дни го беше боляло зверски, но той беше успял да се извиси над болката в чисти сини небеса.

Козмо се гордееше с мисълта, че не е глупак. Щеше веднага да разбере, ако секретарят му беше опитал да го заблуди с някое копие. Когато беше сложил пръстена на ръката си, добре де, когато го беше насилил върху пръста си, по цялата му ръка, до рамото, сякаш беше минала мълния, което беше безспорно доказателство, че това е оригиналът. Той вече усещаше как мисълта му се изостря и прочиства.

Той прокара показалец по дълбоко изрязаното В и погледна Дръмн… погледна Ейдотук.

— Изглеждаш загрижен, Ейдотук — каза Козмо сърдечно.

— Пръстът ви съвсем е побелял, сър. Изглежда почти синкав. Сигурен ли сте, че не ви боли?

— Ни най-малко. Напълно… владея положението. Напоследък често те виждам… угрижен, Ейдотук. Добре ли си?

— Ъм, да, сър — отвърна Ейдотук.

— Надявам се разбираш, че имах сериозни основания да пратя г-н Боровинка с теб — каза му Козмо. — Морпет щеше да изплюе камъчето рано или късно, колкото и да му бяхме платили.

— Да, но момчето от магазина за шапки…

— Съвсем същата ситуация. Пък и с него си е било равностоен двубой. Не е ли така, Боровинка?

Боровинка вдигна лъскавата си, плешива глава от книгата, която четеше.

— Да, сър. Той беше въоръжен.

— Но… — опита да възрази Ейдотук.

— Да? — подкани го Козмо кротко.

— Ъм… нищо, сър. Прав сте, разбира се.

Имал е съвсем малък нож и е бил пиян. Ейдотук се зачуди как е могъл да бъде равностоен противник на един професионален убиец.

— Разбира се че съм — съгласи се Козмо мило. — А ти вършиш чудесна работа. Както и Боровинка. Скоро ще имам ново задача за теб, усещам го. Сега върви да вечеряш.

Когато Ейдотук отвори вратата, Боровинка вдигна поглед към Козмо, който поклати глава почти незабележимо. За огромно съжаление на Ейдотук, той имаше отлично периферно зрение.

„Той ще се усети, той ще се усети, той ще се усееетиии!!!“, мънкаше си младежът, докато влачеше крака по коридорите.

Заради проклетия пръстен. В него е целият проблем! Не е моя вината, че Ветинари има тънки пръсти! Той щеше да надуши истината, ако проклетото нещо му беше по мярка. Защо не ми позволи да го разширя? Ха, ако пък се беше съгласил, по-късно щеше да прати Боровинка да убие бижутера! Знам, че ще го прати и за мен, знам си аз!

Ейдотук се боеше от Боровинка. Мъжът говореше тихо и се обличаше скромно. И когато Козмо не се нуждаеше от услугите му, седеше кротко цял ден и четеше книги. Това особено разстройваше Ейдотук. Ако човекът беше някой неграмотен главорез, някак си щеше да е по-добре. Щеше да е по-… разбираемо. Освен това убиецът беше напълно лишен от окосмяване и блясъкът на главата му на слънце можеше да ослепи човек.

Всичко беше започнало с една лъжа. Защо Козмо му беше повярвал? Защото беше побъркан, но, уви, не през цялото време. Лудостта му беше нещо като хоби. Той просто беше… обсебен от лорд Ветинари.

Ейдотук не беше забелязал тази подробност от самото начало. Само се беше учудил защо Козмо толкова настоява да научи ръста му по време на интервюто за работа. А когато Ейдотук беше споменал, че е работил в двореца, Козмо веднага го беше наел.

И ето точно в това се състоеше лъжата, макар че Ейдотук предпочиташе да мисли за нея като за нещастен сблъсък на две истини.

Ейдотук наистина беше работил за кратко в двореца, но Козмо не знаеше, че службата му там е била на градинар. Освен това беше работил като младши секретар в Гилдията на занаятчиите преди това. Затова уверено беше заявил: „Бях младши секретар и работих в двореца“. Лорд Ветинари вероятно би отделил повече време да анализира една такава фраза, за разлика от напълно очарования Козмо. И ето го на, принуден да съветва един крайно влиятелен мъж въз основа на дочути слухове или, когато нямаше друг избор, пълни измислици. И му се разминаваше. През останалото време Козмо беше лукав, безскрупулен и с остър като бръснач ум. Но за всичко свързано с Ветинари, той беше доверчив като дете.

Ейдотук беше забелязал, че шефът му понякога го нарича с името на секретаря на патриция, но пък му плащаха петдесет долара на месец, полагаше му се храна и самостоятелно легло, така че не би възразил да го наричат и Дейзи. Добре, може би не чак Дейзи, но виж Клайв определено не би било проблем. А после беше започнал кошмарът и както във всеки кошмар, съвсем обичайни ежедневни обекти бяха добили зловещ нов смисъл.

Козмо беше поискал да получи чифт стари ботуши на Ветинари.

Това не беше никак лесно. Ейдотук никога не беше влизал в самия дворец, но се прехвърли в двора през оградата до старата зелена градинска врата, срещна един от старите си познати, чието задължение беше да будува нощем, за да подклажда котлите на парника, двамата си побъбриха и на следващата вечер Ейдотук се върна, за да получи чифт убедителни на вид черни ботуши, размер осем и безценната информация от момчето, което лъскаше ботушите, че негова светлост износва левия ток малко повече от десния.

Ейдотук не забелязваше да има разлика между токовете на ботушите, които му бяха дали, но и никой не твърдеше, че това са непременно личните ботуши на Ветинари. В изблик на благородно великодушие обитателите на по-горните етажи на двореца постоянно предаваха надолу към помещенията на прислугата износени, но все още здрави ботуши. Така че ако чифтът, с който се беше сдобил Ейдотук, не беше принадлежал точно на патриция, то поне можеше да е относително сигурен, че се е случвало да се намира в една стая с височайшите му крака.

Ейдотук плати десет долара за ботушите и отдели една цяла вечер да изтърка левия ток, така че да има забележима разлика. Козмо му плати за тях петдесет долара без дори да мигне, макар че докато ги обуваше лицето му съвсем не остана невъзмутимо.

„Ако искаш да разбереш един човек, трябва да извървиш една миля в обувките му“, беше повтарял Козмо докато беше куцукал между стените на офиса си. Какви точно прозрения са могли да осигурят ботушите, да речем на камериера на въпросния човек, Ейдотук нямаше представа, но след половин час подскачане наоколо Козмо беше поискал леген със студена вода и успокояващи билки и никога повече не ги беше обул.

А след това беше дошъл ред на черното кепе. Това беше единственият случай, в който на Ейдотук му беше провървяло по чиста случайност. То дори беше съвсем истинско. Почти беше сигурно, че Ветинари си купува кепетата от Болтърс на Кожодерския пазар. Ейдотук беше проучил магазина и се беше постарал да влезе, когато старшите партньори бяха излезли за обяд. Поговори си с вечно безпаричния младеж, който почистваше и гладеше шапките на пара в задната стаичка и откри, че точно в момента им бяха пратили една такава шапка за почистване от двореца. Ейдотук си тръгна с въпросната шапка, все още непочистена, като остави на младежа една малко състояние и инструкции да почисти и върне в двореца друго кепе.

Козмо беше изпаднал във възторг и настояваше да научи всички подробности.

По-късно се разбра, че внезапно забогателият младеж се е заел да изхарчи част от парите си още следващата вечер в някакъв бар и, след като се простил с по-голямата част от средствата, се простил и с живота си при пиянско сбиване пред бара около полунощ. Стаята на Ейдотук беше точно до спалнята на Боровинка. Ейдотук беше убеден, че въпросната нощ го е чул да се прибира доста късно.

И ето че се беше стигнало до пръстена с монограм. Ейдотук беше казал на Козмо, че може да поръча да се изработи точно копие и после да използва контактите си — изключително скъпо струващите си контакти — в двореца, за да замени копието с истинския пръстен. За това постижение му бяха платени пет хиляди долара!

Пет хиляди долара!

И шефът просто не беше на себе си от радост. Всъщност, шефът изобщо не беше на себе си и толкова. Макар че му беше пробутал фалшив пръстен, Козмо се кълнеше, че усеща духът на Ветинари да пулсира в него. Може и да беше вярно, след като Боровинка се оказа замесен в цялата работа. Ейдотук осъзна твърде късно, че ако човек бъде увлечен от хобито на Козмо, той рано или късно си намира смъртта.

Той нахълта в стаята си, затръшна вратата и се облегна на нея. Трябваше да изчезне от тук. Веднага. Имаше достатъчно спестявания да стигне доста далече. Но след като поразмисли малко, страховете му взеха да отстъпват.

В главата му се въртеше: по-спокойно, по-спокойно, стражата все още не те е надушила, Боровинка е професионалист, а шефът е безкрайно доволен от теб. Така че, защо не останеш за още един последен номер? Изкарай малко сериозни пари!

Какво още можеше да „осигури“ на шефа, за което да получи още пет хиляди? Трябваше да е нещо дребно, но внушително. И преди Козмо да се е усетил какво става — ако изобщо разбереше — Ейдотук вече щеше да е прекосил континента с нова самоличност и слънчев загар, с който и майка му не би го познала.

Добре… какво може да е това последно нещо…

Слънцето припичаше и джуджетата се усещаха като в пещ. Те бяха планински джуджета и изобщо не се чувстваха на място под открито небе.

А и какво правеха тук? Кралят държеше да знае ако нещо ценно бъде извадено от тунела, който големите дълбаеха за дивата димяща жена, но джуджетата нямаха право да стъпват на отдадената под наем територия, защото щяха да са в нарушение. Така че те си седяха на сянка и се потяха, а дивата димяща жена идваше веднъж дневно и оставяше на една паянтова маса пред тях различни… находки. Всички находки имаха едно общо нещо помежду си: те бяха напълно безинтересни.

Всички знаеха, че тук няма нищо ценно за копаене. Имаше само гола тиня и пясък. Нямаше и източник на прясна вода. Растенията, които успяваха да се задържат наоколо, складираха дъжда, паднал през зимата в набъбнали кухи корени или оцеляваха с помощта на влагата в повяващия морски бриз. Тук нямаше абсолютно нищо вълнуващо и всеки следващ предмет, изваден от калния тунел го потвърждаваше. Имаше останки от стари кораби и понякога от стари моряци. Имаше няколко монети — една сребърна и една златна, към които джуджетата проявиха достатъчно интерес, за да ги конфискуват. Имаше натрошени глинени съдове и части от статуи, които изглеждаха озадачаващи; имаше също част от железен казан и котва с останали няколко брънки от веригата.

На джуджетата им ставаше пределно ясно, докато губеха времето си, приседнали на сянка, че нищо не би могло да достигне това място, по друг начин, освен с кораб. Но трябваше да помнят, че когато става въпрос за злато и търговия, никога не можеш да имаш доверие на някой, чийто поглед шари свободно над шлема ти.

И тези проклети големи. Джуджетата мразеха големите, защото при цялото си огромно тегло те се движеха безшумно и приличаха на тролове. Те постоянно някъде се губеха, връщаха се, повлекли дървени трупи кой знае от къде и поемаха с тях надолу в мрака на изкопа…

А после един ден всички големи се измъкнаха от тунела на куп, последва продължителна дискусия и димящата жена тръгна към джуджетата. Те я наблюдаваха нервно, както войници наблюдават приближаващ самоуверен цивилен, когото знаят, че не им е позволено да убият.

На развален джуджешки тя им обясни, че тунелът се е срутил, така че сега те всички ще си ходят. Всички находки, които бяха изкопали тя подаряваше на Краля. И после си тръгна, като взе проклетите големи със себе си.^[3]

Това се беше случило миналата седмица. За една седмица тунелът напълно се беше сринал и вятърът беше затрупал всичко с пясък.

Парите сами се грижеха за себе си. Те оцеляваха през вековете, затрупани под камари бумаги, скрити зад адвокати, обгрижвани, инвестирани, разделяни, събирани, изпирани, изсушавани, изглаждани и излъсквани, предпазвани от вреди и данъци, но най вече от самите членове на семейство Охол.

Членовете на семейството добре познаваха своите наследници — все пак, сами си ги бяха отгледали — и точно затова осигуряваха на парите си телохранители и довереници, управители и наследяване под условие, за да е сигурно, че всяка следващо поколение ще успее да изсмуче само определено количество средства, не повече от нужното да поддържат начина на живот, обичаен за семейството плюс още нещичко, колкото да могат да се отдадат на старата семейна традиция да се боричкат помежду си, за това кой ще докопа повече, точно така, пари.

Сега те пристигаха, придружени от легион адвокати — по един за всеки клон на семейството, а често и за отделна личност. Всички много внимаваха кого благоволяват да забележат, за да не би напълно непростимо да се усмихнат на някого, когото в момента съдят. Беше всеизвестно, че членовете на семейство Охол се погаждат като торба котки. Козмо ги беше наблюдавал на погребението. През цялото време се бяха оглеждали един друг, точно като котки, в напрегнато очакване да видят кой ще нападне първи. Но дори и така събитието щеше да е относително тържествено, ако онзи малоумен племенник, когото старата чанта беше пуснала да се разполага мазето, не се беше появил в мърлява бяла манта и жълта качулка от дъждобран и не беше циврил през цялото време. Беше развалил настроението на всички.

Но сега погребението беше приключило и семейство Охол се зае да прави същото, което правеха винаги след погребение — да обсъдят Парите.

Беше немислимо всички роднини да бъдат настанени около една обща маса. Козмо беше предвидил малки масички, организирани съобразно това, което му беше известно за актуалното състояние на бойното поле — кой с кого се е съюзил, кои фракции са повели малки братски конфликти. Въпреки това последваха множество размествания, сдърпвания и заплахи от правен характер преди всички да се настанят и утихнат. Застанали в редица зад тях, адвокатите зорко следяха ситуацията, за което таксуваха клиентите си по долар на всеки четири секунди.

Изглежда цялото семейство на Ветинари се изчерпваше с някаква леля, помисли си Козмо замечтано. На тоя човек му вървеше във всичко. Когато Козмо станеше Ветинари, щеше да има семейна чистка.

— Дами и господа — започна той, когато съскането и подмятането на обиди поутихна. — Изключително се радвам да видя толкова много родственици днес…

— Лъжец!

— Особено теб, Пучи — Козмо се усмихна на сестра си.

Ветинари нямаше и сестра като Пучи. Никой нямаше такава сестра, Козмо беше готов да се обзаложи. Тя беше адско изчадие в бегъл човешки облик.

— Да знаеш, че веждата ти още не е съвсем наред — уведоми го Пучи.

Тя се беше разположила на отделна маса, имаше глас като трион, задрал о пирон, с деликатни нотки на сирена за мъгла и минаваше за „светска красавица“, което само по себе си свидетелстваше колко ужасно богати бяха семейство Охол. Всъщност ако я разполовяха, от Пучи можеха да се получат две светски красавици, макар че едва ли щяха да са особено красиви след подобна манипулация. Вярно, говореше се, че мъжете, които е отблъснала, се хвърляли от мостове в отчаянието си, но в интерес на истината източник на тази информация беше самата Пучи и никой друг не я беше потвърдил.

— Както вероятно всички знаете… — опита се да продължи Козмо.

— Заради пълната некадърност на твоята страна на семейството изгубихме банката!

Забележката беше подхвърлена от някого в ъгъла, но тя предизвика засилваща се вълна подобни възклицания.

— Тук всички сме част от едно и също семейство, Жозефин — отвърна Козмо остро. — Някои дори сме родени с името Охол.

Думите му нямаха желания ефект. Козмо беше убеден, че в устата на Ветинари те биха постигнали целта си. Изречени от него обаче те само разстроиха хората и възраженията се засилиха.

— Да, но някои го заслужаваме повече от други! — сопна му се в отговор Жозефин.

Тя носеше смарагдово колие, което хвърляше зелени отблясъци по лицето й. Козмо беше впечатлен.

Винаги когато беше възможно, членовете на семейството се женеха за далечни братовчеди, но всяко поколение имаше неколцина, които се престрашаваха да потърсят извън личното си родословие, за да избегнат ситуации от типа на „роден с три палеца“ и подобни. Жените си намираха добре изглеждащи съпрузи, които кротко изпълняваха, каквото им се каже, а мъжете се сдобиваха със съпруги, които изумително бързо и точно възприемаха сприхавия нрав и раздразнителността на обръсната маймуна, така типични за всеки истински Охол.

Жозефин си седна, излъчваща злобно задоволство от предизвикания ропот. Почти веднага след това тя отново скочи на крака и допълни:

— И как изобщо смяташ да се справиш с тази непростима ситуация? Вашият клон на семейството е причина нашата банка да е в ръцете на някакъв шарлатанин! Отново!

Пучи се извъртя с все стола.

— Как смееш да говориш така за татко!

— И как смееше да говориш така за Г-н Каприз! — добави Козмо.

Да, ако го беше казал Ветинари, щеше да звучи смешно. Щеше да засрами Жозефин и да повдигне чувствително акциите на Козмо. На Ветинари, който беше овладяла повдигането на веждите си до пълно визуално съвършенство, тази шега щеше да му се получи.

— Моля, какво? За какво говориш? — възрази Жозефин. — Не бъди глупак, момче! Говоря за тоя тип Мустак! Та той е пощальон, моля ви се! Защо още не си му предложил пари?

— Опитах — каза Козмо и добави наум: Ще го запомня това „момче“, дърта проклетница с лице като суроватка. Когато стана майстор на веждата, ще видиш ти!

— И?

— Мисля, че той не се интересува от пари?

— Глупости!

— Ами онова малко кученце? — попита старчески глас. — Какво ще се случи, ако предаде богу дух, горкичкото?

— Тогава банката става отново наша, лельо Дели — отвърна Козмо на една дребна старица, облечена в черна дантела и прилежно заета с някакво ръкоделие.

— Без значение как ще умре малкото кученце? — продължи лейди Деликатна Охол, без да откъсва поглед от плетивото си. — По мое мнение отровите винаги вършат работа.

Зад леля Дели адвокатът й се изправи на крака със замах и оповести:

— Клиентката ми желае да уточни, че тя говори по принцип, за принципното присъствие на вредни вещества в околната среда и думите й по никакъв начин не означават, нито трябва да се тълкуват като подтикване към някакви незаконни действия.

Адвокатът си седна, след като беше заслужил хонорара си.^[4]

— За съжаление стражата ще ни увисне на врата веднага като евтина ризница — отбеляза Козмо.

— Стражници, в нашата банка? Просто ги изхвърлете навън!

— Времената са различни, лельо. Вече не можем да правим така.

— Когато пра-дядо ти бутна брат си от балкона, стражниците се погрижиха тялото да изчезне срещу пет шилинга и халба бира!

— Да, лельо. Но сега лорд Ветинари е патриций.

— И той позволява стражници да си врат носа в банката ни?

— Несъмнено, лельо.

— Значи не е никакъв джентълмен — заключи лелята печално.

— Той допуска в стражата вампири и върколаци — обади се госпожица Тарантела Охол. — Отвратително е как им позволяват да ходят по улиците като истински хора.

… в паметта на Козмо нещо рязко изщрака.

„Той изглежда като съвсем истински човек“, спомни си Козмо гласа на баща си.

— Това е твой проблем, Козмо Охол — обади се пак Жозефин, за да насочи общото недоволство отново към Козмо. — Заради твоя проклет баща…

— Млъкни — каза й Козмо кротко. — Затваряй си устата. И между другото тези смарагди изобщо не ти отиват.

Това беше необичайно. Хората в семейство Охол може да заговорничеха, да се обиждаха и очерняха един друг, но винаги се съобразяваха с добрите обноски.

В главата на Козмо се разнесе ново изщракване и той пак чу гласа на баща си:

„Успял е да се прикрие отлично, макар и с огромни усилия. От истинската му същност вероятно и помен не е останал, но аз те предупреждавам, в случай че почне да се държи странно…“

— Баща ми възстанови дейността на банката — продължи Козмо, докато бащиният му глас още отекваше в ума му и преди Жозефин да е подхванала тирадата, за която си поемаше дъх. — И вие всички бяхте доволни. Не ви пукаше какво прави, стига банката да беше на разположение за малките ви машинации, които така отлично укривате и не давате дума да се спомене за тях. Той изкупи дяловете на всички по-дребни акционери и никой от вас не възрази, щом си получавахте дивидентите. Единственият недостатък на баща ми беше, че не е умееше да си подбира приятелите…

— Все са били по-добри от онова начинаещо кабаретно девойче! — вметна Жозефин.

— … но изборът на последната му жена несъмнено беше изключение от това правило — не й обърна внимание Козмо. — Топси беше лукава, подла, безскрупулна и безмилостна. Единственият проблем беше, че това й се отдаваше по-добре, отколкото на всеки един от вас. А сега трябва да ви помоля да си вървите. Смятам да върна банката на семейството. Няма да ви изпращам.

Той се изправи, отиде до вратата, внимателно я затвори зад себе си, а после хукна към кабинета си, където остана с гръб подпрян о вратата и се отдаде на искрено злорадство, за което лицето му сякаш беше създадено.

Добрият стар татко! Естествено, този разговор беше проведен, когато Козмо беше само на десет, все още нямаше личен адвокат и не беше погълнат от трънливите и деликатни семейни взаимоотношения. Но татко беше постъпил разумно. Той не просто му беше дал съвет, беше му дал оръжие, което можеше да се използва срещу останалите. Какво повече може да се очаква от един баща?

Г-н Непреклон! Не беше… просто г-н Непреклон. Той беше образ, излязъл от най-страшните кошмари. В онзи момент разкритието беше изплашило Козмо и по-късно той обмисляше дали да не съди баща си за причинените безсънни нощи, както повеляваше семейната традиция, но се разколеба, което се оказа просто чудесно. При едно дело цялата истина щеше да излезе наяве в съда и Козмо щеше да се лиши от великолепен коз.

Значи този тип Мустак смяташе, че банката е под негов контрол, а? Е, нямаше начин да се управлява банката без Чистонрав Непреклон, а още утре Козмо вече щеше да държи Непреклон в ръцете си. Или, хм, да… по-добре да изчака малко. Ако Непреклон бъде принуден да търпи глупавото безразсъдство на Мустак само още един ден, той толкова ще се вбеси, че дори няма да се наложи г-н Боровинка да използва специалните си умения за убеждаване. О, да.

Козмо повдигна вежда. Нещата почваха да се подреждат, усещаше го. Беше се държал точно като Ветинари, нали така? Да, точно така. Как само го изгледа семейството, когато нареди на Жозефин да млъкне. Дори само споменът беше достатъчен да го погъделичка приятно…

Дали моментът беше подходящ? Да, макар и само за минутка. Беше си го заслужил. Той отключи едно чекмедже в бюрото си, протегна се вътре и натисна скрит бутон. В другия край на бюрото се отвори тайно отделение. От там Козмо извади малко черно кепе. Изглеждаше съвсем ново. Ейдотук беше истински гений.

Козмо тържествено положи кепето на главата си.

Някой почука на вратата на кабинета. Което се оказа напълно безсмислено, защото веднага след това вратата се отвори с трясък.

— Пак ли се заключваш в стаята си, братко? — извика Пучи триумфално.

Козмо поне успя да подтисне импулса да дръпне шапката от главата си, сякаш върши нещо нередно.

— Както виждаш сама, вратата не беше заключена — отвърна той. — И освен това нямаш право да ме приближаваш на по-малко петнадесет метра. Имам ограничителна заповед.

— Ти пък не можеш да ме доближавах на по-малко от двадесет метра, така че пръв си нарушил моята ограничителна заповед срещу теб — каза Пучи и си придърпа стол. Възседна го на обратно и подпря ръце на облегалката. Дървото изскърца.

— Не аз избрах да те доближа, струва ми се?

— От гледна точка на вселената е все тая — отбеляза Пучи. — Да знаеш, тази твоя мания е много опасна.

Козмо свали шапката.

— Опитвам се единствено да проумея човека — каза той.

— Много опасна мания.

— Разбираш за какво говоря. Искам да разбера как работи умът му.

— А това? — тя посочи големия портрет, закачен на стената срещу бюрото.

— Мъж с куче на Уилям Нацупен. Портрет на Ветинари. Забележи как очите му те следват, накъдето и да мръднеш.

— По-скоро носът на кучето ме следва. Ветинари има куче?

— Имаше. Почина преди време. Малкият му гроб е някъде на територията на двореца. Ветинари го посещава всяка седмица и оставя по една кучешка бисквитка върху него.

— Ветинари?

— Да.

— Хладнокръвният, безсърдечен, пресметлив тиранин Ветинари? — повтори Пучи.

— Точно така!

— Нещо ме баламосваш, братчето ми.

— Ако щеш вярвай — дълбоко в себе си Козмо тържествуваше. Той обожаваше това раздразнено пилешко изражение, което сестра му придобиваше, когато я мъчеше диво любопитство.

— Някой може да плати доста за подобна информация — каза тя.

— Така е. Споменах го само защото не ти върши никаква работа, освен ако не знаеш къде точно е гробът, по кое време ходи там Ветинари и в кой ден. Нищо чудно, сладка Пучи, това което ти наричаш мания, всъщност да се окаже много полезно начинание. Аз наблюдавам, изучавам и се информирам. И вярвам, че Влаго фон Мустак и Ветинари споделят някаква опасна тайна, която би могла дори…

— Значи реши да предложиш на Мустак подкуп? — едно нещо можеше да се каже за Пучи, човек можеше да й довери каквото си иска, защото тя никога не си правеше труда да слуша. Вместо това си използваше времето да мисли, какво ще каже след това.

— Неприлично малък подкуп. И в същото време го заплаших. Така сега той си мисли, че знае всичко за мен — обясни Козмо без дори да се опитва да скрие усещането си за превъзходство. — А аз пък не знам нищо за него, което е дори по-вълнуващо. Как така се е появил отникъде и веднага се е сдобил с един от най-престижните постове…

— Какво, по дяволите, е това? — прекъсна го Пучи, чието неограничено любопитство беше постоянно спъвано от съвсем ограничената способност да се концентрира. В случая тя сочеше към макета, поставен пред прозореца.

— Това ли? О…

— Прилича на декоративна саксия. Да не е куклено градче? За какво ти е? Казвай веднага!

Козмо въздъхна. Не че ненавиждаше сестра си — т.е. не повече от обичайното чувство на неприязън, което всички Охол изпитваха към роднините си. Но беше трудно да харесваш този груб, носов, постоянно раздразнен глас, който обявяваше на света, че всичко, което Пучи не разбере незабавно — а това включваше почти всичко, с което тя се сблъскваше — за нея е лична обида.

— Това е оразмерен модел на града, наподобяващ гледката, разкриваща се от Продълговатия офис на Ветинари — обясни той. — Помага ми да мисля.

— Това е съвсем откачено. Какъв тип кучешка бисквитка? — отвърна Пучи.

Информацията също преминаваше през съзнанието на Пучи с различна скорост. Вероятно й пречеше всичката тази коса, помисли си Козмо.

— „Вкусотийките на Тракълмънт“ — отвърна той. — С форма на кокал в пет различни цвята. Но той никога не оставя на гроба жълта бисквитка, защото Рошльо никак не обичал жълтите.

— Говори се, че Ветинари е вампир — заяви Пучи, прескачайки от тема в тема.

— Ти вярваш ли? — попита Козмо.

— Понеже е висок, слаб и носи черно? Мисля, че това не е достатъчно доказателство!

— Но също е потаен и пресметлив — отвърна Козмо.

— Какво, ти да не би да вярваш?

— Не, но и да беше, нямаше да има особено значение. Но пък има други хора с по-… опасни тайни. Опасни за самите тях имам предвид.

— Г-н Мустак?

— Той би могъл да е сред тях, да.

Очите на Пучи светнаха.

— Ти знаеш нещо, нали?

— Не точно, но мисля, че знам къде да търся, за да науча нещо.

— Къде?

— Много ли държиш да знаеш?

— Естествено!

— Е, аз пък изобщо не възнамерявам да ти кажа — усмихна й се Козмо. — Не ми позволявай да те задържам — добави той, но Пучи вече беше изфучала от стаята.

Не ми позволявайте да ви задържам. Каква изключителна фраза беше сътворил Ветинари. Очебийно двойният смисъл пораждаше усещане за смут дори у най-невинните души. Този мъж беше открил методи за безкръвно владичество, по-страховити и от колело на мъченията.

Какъв гений! И ако не броим една непослушна вежда, Козмо Охол следваше неговия пример съвсем точно.

Трябваше само да намери начин да се възползва от недостатъците на една жестока личност. Тайнственият г-н Мустак държеше ключа към Ветинари, а ключът към Мустак…

Беше време да си поговори с г-н Непреклон.

Бележки

[1] Собственост на Града — Бел.прев. ↑

[2] Приблизително: Приемам, при изискване от притежателя, да предам съответната равностойност — Бел.прев. ↑

[3] На джуджетата не им хрумна да преброят големите, за да проверят дали някой не липсва. Не че това щеше да промени нещо, но поне по-късно Кралят нямаше да им крещи толкова много. ↑

[4] За предвиждане на възможни усложнения и намеса с цел разясняване — 12,98 АМД ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тери Пратчет Истински пари (5)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 4

Тери Пратчет
Истински пари (5)