Тери Пратчет
Истински пари (13)

Глава 12

Боговете остават безучастни — Дръмнот докладва — Възможна дяволия — Г-н Каприз излиза на сцената — Странни обекти във въздуха — Завръщането на г-н Непреклон — „Внимавайте, той има маргаритка!“ — Големият момент на Пучи — Козмо има нужда да му подадат ръка

Сламата в килията му беше чиста и Влаго беше почти сигурен, че никой не се е изхрачил в овесената му каша, съдържаща нещо, което, ако човек бъдеше принуден да го назове, трябваше да минава за месо. Някак се беше разчуло, че именно той е отговорен за преместването на Търбух. Дори колегите му бяха мразили тоя садистичен мръсник, затова Влаго получи допълнителна порция каша без дори да си е поискал, обувките му бяха излъскани, а на закуска го очакваше сутрешното издание на Таймс.

Появата на големите беше избутала проблемите с банката чак на пета страница. Големите заемаха цялата първа страница, а голяма част от съдържанието на вестника беше запълнено с рубриката „Глас народен“ — което ще рече, че случайни хора на улицата, които не знаеха нищо, споделяха с други хора, това което знаеха — и с дълги статии, написани от хора, които също нищо не знаеха, но умееха да изразяват незнанието си елегантно в рамките на 250 думи.

Влаго тъкмо подхващаше кръстословицата^[1], когато някой любезно почука на вратата на килията му. Оказа се директорът, който се надяваше, че краткият престой на г-н Мустак в неговия затвор е бил приятен, желаеше да го изпрати до каретата и да го увери, че с радост ще очакват следващото му посещение при тях, в случай че в бъдеще отново възникнат някакви напълно неоправдани съмнения в неговата невинност. Междувременно той би бил благодарен, ако г-н Мустак бъде така добър да си сложи тези леки окови, колкото за пред хората, и когато му ги свалят, както несъмнено ще стане, веднага щом се докаже, че не е извършил нищо нередно, ако би могъл да напомни на командващия офицер, че оковите са собственост на затвора, безкрайни благодарности за което.

Пред затвора се бяха струпали зяпачи, но стояха на разстояние от внушителния голем, който, застанал на едно коляно и с юмрук протегнат нагоре, чакаше пред портата. Явно се беше появил предната вечер и, ако за г-н Мустак не представляваше особена трудност, вметна директорът, всички биха били крайно благодарни, ако би наредил на великана да се премести. Влаго се опита да не издаде изненадата си. Беше казал на Черни Мустачки да чака нови разпореждания. Но не беше очаквал да го завари тук. Големът последва каретата чак до двореца. Улиците, по които минаха, гъмжаха от стражници и на почти всеки покрив се забелязваха фигури в черно. Изглежда Ветинари искаше да е сигурен, че няма начин затворникът да избяга. Според Влаго броят полицаи, събрани в задния двор, беше твърде голям, за да е ефикасен, понеже за един бързо съобразяващ човек е много по-лесно да се измъкне от двадесет пазачи, отколкото от петима. Но явно целта беше да се създаде определено Впечатление. Без значение какво точно, стига да изглеждаше внушително.

Прекараха го през тъмни коридори и го въведоха в ярко осветената Голяма зала, която се пръскаше по шевовете. Дочуха се няколко несигурни аплодисменти, откъслечни приветствия и серия кънтящи освирквания от Пучи, която седеше до брат си на първия от множеството редове в залата. Влаго беше отведен до малък подиум, който явно щеше да служи като подсъдима скамейка. От там той имаше отличен изглед към водачите на гилдии, старшите магьосници, по-важните жреци и като цяло членове на По-висшата и По-добра класа или поне По-едрата и По-шумна. Забеляза и Хари Краля, който му се усмихна широко, както и облака дим, който показваше къде е седнала Прелест Дивна. А ето я и новата висша жрица на Ядна с лъскавата си корона от извити лъжици, стиснала сковано своя церемониален черпак. Лицето й беше замръзнало в изражение на нервна възбуда. Длъжница си ми, девойче, помисли си Влаго. Допреди година се налагаше вечер да работиш в бар, за да си изкарваш прехраната, а Ядна беше само една от половин дузина полубогини, споделящи общ олтар, който, ако си говорим честно, се явяваше една покривка, просната върху твоята кухненска маса. Не съм ли си заслужил поне едно малко чудо в отплата?

Дочу се шумолене на плат и внезапно Ветинари се оказа на мястото си с Дръмнот до себе си. Приглушените разговори стихнаха веднага щом погледът на патриция обхвана залата.

— Дами и господа, благодаря за вашето присъствие тук, днес — обяви той. — Като начало, нека уточним, че това не е съдебен процес, а разследване, което цели да разкрие обстоятелствата около изчезването на десет тона златни кюлчета от трезора на Кралската банка на Анкх-Морпорк. Доброто име на банката е поставено под съмнение, затова е важно да разгледаме всички факти, имащи отношение към този въпрос…

— Независимо до какви разкрития се стигне?

— Точно така, г-н Козмо, без значение в каква посока ни отведат разкритията.

— Имаме вашето уверение? — настоя Козмо.

— Струва ми се, че току-що ви го дадох, г-н Охол. Може ли да продължим? Назначих многоуважаемият г-н Въртел от Многорек, Въртел и Медноуст да води следствието. Той ще провежда разпитите, както намери за добре. Вярвам, всички ще се съгласят, че г-н Въртел се радва на дълбокото уважение на цялата юридическа общност в Анкх-Морпорк.

Г-н Въртел се поклони на Ветинари и обходи залата с твърд поглед, който се задържа най-дълго върху многобройните членове на семейство Охол.

— Преди това, по въпроса за златото — продължи Ветинари. — Дръмнот, мой секретар и главен чиновник, лично оглави екипа старши чиновници, които прекараха нощта в банката…

— Извинете, аз подсъдим ли се явявам? — прекъсна го Влаго.

Ветинари го стрелна с поглед и после прегледа документите пред себе си.

— В ръцете си държа подписана от вас разписка за десет тона злато — оповести той. — Отричате ли автентичността на този документ?

— Не, но си мислех, че е чиста формалност!

— Десет тона злато са формалност, така ли? А по-късно не проникнахте ли с взлом в трезора?

— Реално погледнато да, но само защото г-н Непреклон беше припаднал вътре и беше оставил ключа в ключалката, така че не можехме да отключим отвън.

— Ах, да, г-н Непреклон, главният касиер. Той тук ли е в момента?

Бърз преглед установи, че залата е напълно лишена от Непреклоновото присъствие.

— Доколкото разбрах, той е преживял известно неразположение, но не е пострадал сериозно — продължи Ветинари. — Командир Ваймс, бъдете така добър да изпратите някого до жилището му. Бих искал и той да присъства тук.

След това патрицият се обърна отново към Влаго.

— Не, г-н Мустак, не сте подсъдим за момента. Като цяло, добре е преди човек да бъде изправен на съд, да е ясна причината, поради която е подведен под съдебна отговорност. Този подход се счита по-разумен. Не можем обаче да пренебрегнем факта, че сте поел отговорност за златото, което, налага се да приемем, действително е било злато и, към онзи момент, несъмнено се е намирало в трезора. За да добием представа за актуалното състояние на банката, аз възложих на секретаря си да проведе одит, с който той и екипът му се заеха снощи…

— Щом поне за момента не съм подсъдим, дали може да ми свалите белезниците? Опасявам се, че насаждат предубеждения срещу мен — обади се пак Влаго.

— Разбира се. Стража, моля, погрижете се. А сега, г-н Дръмнот, ако обичате.

Накрая аз ще опера пешкира, помисли си Влаго, когато Дръмнот започна доклада си. Какво е намислил Ветинари?

Той разгледа присъстващите, докато Дръмнот излагаше своята монотонна счетоводна литания. Най-отпред се набиваше в очи солидната черна маса на семейство Охол. От мястото на Влаго те приличаха на лешояди. Ако се съдеше по прилежния, напевен тон на Дръмнот, докладът му щеше да отнеме доста време. Щяха да го изкарат виновен, а после Ветинари щеше да… Ама, разбира се, в някоя уединена стая, щеше да се проведе тих разговор: „Г-н Мустак, ако бъдете така добър да споделите как точно контролирате онези големи…“

За всеобщо облекчение, близо до врата се усети раздвижване и сержант Фред Колън, следван от неизменния си партньор Ноби Нобс, се понесоха през тълпата. Ваймс тръгна да си проправя път в тяхна посока и Захариса веднага го последва. Тримата си зашепнаха припряно и след малко през тълпата премина вълна ужасени възклицания. Влаго долови думата „Убити!“.

Ветинари се изправи и стовари бастуна си на масата, което прекрати всяко прошепнато изречение, сякаш боговете лично бяха сложили точка в края му.

— Какво се е случило, командире? — попита той.

— Открили са тела, сър. В жилището на г-н Непреклон!

— Бил е убит?

— Не, сър — Ваймс отново обмени няколко приглушени реплики със сержанта си. — На първо време едно от телата е идентифицирано като професор Боровинка, сър. Не че е истински професор, просто много противен наемен убиец. Мислехме, че е напуснал града. Изглежда другото тяло е на Джак Реброто, който е бил ритан до смърт.

Командирът и сержанта отново зашепнаха припряно, но Ваймс имаше навик да повишава глас, когато е ядосан.

— … с какво? На втория етаж? Говориш глупости! А Боровинка как са го бастисали? Ти будалкаш ли ме?

Ваймс се изправи.

— Простете, сър. Мисля, че се налага да отида и да огледам лично. Туй ще да е някоя дяволия.

— А нещастният Непреклон? — попита Ветинари.

— Няма и следа от него, сър.

— Благодаря, командире — Ветинари го отпрати с жест. — Върнете се веднага щом съберете повече информация. Не можем да си позволим никакви дяволии. Благодаря, Дръмнот. Ако разбирам правилно, не сте открили нищо нередно, освен липсата на злато. Сигурен съм, че тези заключения носят облекчение на всички ни. Г-н Въртел, имате думата.

Адвокатът се изправи сред атмосфера на тържественост и нафталин.

— Кажете, г-н Мустак, какво сте работил преди да дойдете в Анкх-Морпорк? — попита той.

Аха, помисли Влаго, като гледаше Ветинари, най после ми се изясни. Ако съм добричък и давам правилните отговори, може и да отърва кожата. Срещу определена цена. А, не, мерси. Аз исках просто да изкарам малко пари.

— Какво е било занятието ви, г-н Мустак? — повтори Въртел.

Влаго огледа редиците зрители и забеляза лицето на Гепи. Той му намигна.

— Хмм? — измънка Влаго.

— Попитах ви какво сте работил, преди идването си в нашия град!

Тъкмо в този момент Влаго дочу печално познат бръмчащ звук и от своя издигнат подиум той първи забеляза появата на председателя на Кралската банка иззад завеса в далечния край на залата, стиснал в уста чудесната си нова играчка. Изглежда някакъв страничен ефект от вибрациите избутваше Г-н Каприз заднишком по хлъзгавия мрамор.

Хората в публиката извиха глави, за да проследят малкото куче, което, размахало опашка, премина зад стола на Ветинари и изчезна зад завесата в другия край на залата.

Намирам се в свят, където се случват такива неща, осъзна Влаго. Нищо няма значение. Това прозрение му донесе усещането за пълна свобода.

— Г-н Мустак, зададох ви въпрос! — сопна му се Въртел.

— О, простете. Бях мошеник.

И… изведнъж усети, че полита! Това беше то! Усещането беше по-приятно, отколкото да се катери по сгради! Стигаше му дори само физиономията на Козмо! И на Гепи! Явно са били планирали всичко, а ето че сега целият план им се изплъзваше. Беше ги сложил всичките в джоба си и се носеше високо!

Въртел се поколеба.

— Като казвате мошеник, имате предвид…

— Измамник на доверие. Фалшификатор на няколко пъти. Честно казано, предпочитам термина нехранимайко.

Влаго видя погледите, които си размениха Козмо и Гепи и усети, че ликува. Ама не, ама как, не бяха очаквали такова нещо, нали така? Щеше да се наложи да се поизпотят, за да не изостанат. Въртел споделяше объркването им.

— Искам да съм сигурен, че ви разбирам правилно? Изкарвал сте си прехраната с престъпления?

— Най вече се възползвах от хорската алчност, г-н Въртел. А мисля, че в цялата работа имаше и нещо образователно.

Г-н Въртел поклати глава удивен и от ухото му изпадна щипалка, чиято поява изглеждаше напълно закономерна.

— Образователно? — повтори той.

— Да. Много хора научиха, че никой не продава истински диамантен пръстен за една десета от реалната му стойност.

— А след това заехте една от най-висшите държавни служби в града? — повиши глас Въртел, за да се чуе въпросът му над смеха.

Хората се отпуснаха. Бяха стояли с притаен дъх твърде дълго.

— Наложи се. В противен случай щях да бъда обесен — обясни Влаго. — Отново.

Г-н Въртел изглежда се стъписа и се обърна към Ветинари.

— Милорд, сигурен ли сте, че искате да продължим?

— О, да — потвърди Ветинари. — Само смъртта може да ни спре, г-н Въртел.

— Ъм… значи са ви бесили и преди? — продължи разпита си Въртел.

— О, да. И не исках да ми се превръща в навик.

Последва нов изблик на смях. Въртел се обърна към Ветинари, на чието лице се беше появила бегла усмивка.

— Вярно ли е това, милорд?

— Действително — потвърди Ветинари спокойно. — Миналата година г-н Мустак беше обесен под името Албърт Блещук, но се оказа, че има много здрав врат, което стана ясно, когато го полагаха в ковчега му. Вие, г-н Въртел, вероятно сте запознат със стария принцип Quia Ego Sic? Ако човек оцелее след като бъде провесен за врата, вероятно е избраник на боговете и го очаква някаква друга съдба. И след като съдбата се беше оказала благосклонна към него, аз реших да го освободя условно и да му възложа да възстанови Пощенската служба. Същата задача вече беше отнела живота на четирима мои чиновници. Ако той я доведеше до успешен край, това щеше да е чудесно. Ако пък се провалеше, поне щеше да спести на града разходите по ново обесване. Макар и привидно жестока, тази малка шега, за моя радост, даде отлични резултати. Сигурен съм, всеки ще се съгласи, че пощата си върна неоценимата роля за града. Оказа се, че вълкът наистина може да си смени нрава!

Г-н Въртел кимна автоматично, опомни се, седна и се зае да рови в записките си. Явно си беше изгубил мястото.

— Което ни отвежда до въпроса с банката…

— Г-жа Охол, дама, която мнозина имаха удоволствието да познават, неотдавна ми довери, че умира — отвърна Ветинари сухо. — Помоли ме за съвет, как да уреди бъдещето на банката, при положение, че очевидните й наследници бяха, по нейните собствени думи: „противна сбирка невестулки, с каквато да не ти се налага да се разправяш“…

Всичките тридесет и един адвоката на семейство Охол се изправиха и заговориха като един, което щеше да струва на клиентите им общо 119,28 АМД.

Г-н Въртел ги изгледа кръвнишки.

Независимо какво беше казано по-рано, г-н Въртел не се радваше на уважението на юридическата общност на Анкх-Морпорк. Той се радваше на техния страх. Смъртта не беше притъпила неговата енциклопедична памет, неговото лукавство, неговото умение да развива заплетени аргументи, нито изпепеляващия му поглед. Не ме предизвиквайте точно днес, казваше този поглед в момента на останалите адвокати. Не ме предизвиквайте, защото ако го направите ще смъкна плътта от костите ви и ще изсмуча даже костния мозък. Нали се сещате за всички онези томове с кожени подвързии, дето държите на рафтове зад бюрата си, за да впечатлявате клиентите си. Аз съм ги изчел всичките и съм написала поне половината. Хич не изпробвайте търпението ми, защото не съм в настроение.

Един по един, те седнаха по местата си.^[2]

— Мога ли да продължа? — обади се Ветинари. — Доколкото знам, по-късно г-жа Охол е интервюирала г-н Мустак и е преценила, че той е отличен кандидат за поста управител на банката, в най-добрите традиции на семейство Охол и най-добрият възможен настойник за кучето Г-н Каприз, което по стечение на обстоятелствата, е председател на банката.

Козмо се изправи бавно на крака и пристъпи в центъра на откритото пространство.

— Протестирам най-категорично срещу твърдението, че този шарлатанин се вписва в традициите на моето… — подхвана той.

Г-н Въртел се изправи на крака, сякаш го беше изстреляла пружина. Но колкото и да беше бърз, Влаго го изпревари.

— Протестирам! — извика той.

— Как смеете да протестирате — изрепчи му се Козмо, — когато сам признахте, че сте арогантен престъпник?

— Протестирам срещу изявлението на лорд Ветинари, че имам нещо общо с добрите традиции на семейство Охол — отвърна Влаго и срещна очите на Козмо, от които изглежда се ронеха зеленикави сълзи. — Аз никога не съм бил пират, нито съм търгувал с роби.

Последва масово надигане на адвокати.

Г-н Въртел ги изгледа. Последва масово сядане.

— Те сами си го признават — оправда се Влаго. — Пише го в официалната история на банката!

— Това е вярно, г-н Въртел — потвърди Ветинари. — Чел съм я. В случая принципът Volenti non fit injuria е ясно приложим.

Отново се чу същото бръмчене. Г-н Каприз се връщаше обратно. Влаго се постара да не го поглежда.

— Но това е наистина долно! — изръмжа Козмо. — Чия история би преминала такова злонамерено заяждане неопетнена?

Влаго вдигна ръка.

— Ооо, ооо, това го знам! — възкликна той. — Моята. Най-лошото което съм правил някога е да ограбвам хора, които си мислеха, че ограбват мен, но никога не съм използвал насилие и накрая върнах всичко. Вярно, ограбил съм и една-две банки или по-точно присвоих си средствата им чрез измама, но само защото те го бяха направили толкова лесно…

— Върнал сте всичко? — прекъсна го Въртел и се огледа за коментар от Ветинари.

Но той беше вдигнал поглед нагоре, над главите на присъстващите, които на свой ред, почти до един, бяха запленени от преминаващия Г-н Каприз, и само вдигна пръст, без да е ясно дали да потвърди, че е чул или да отхвърли въпроса.

— Да, може би ще си спомните, че аз се разкаях и се поправих миналата година, когато боговете… — опита се да обясни Влаго.

— Ограбил няколко банки? — прекъсна го Козмо. — Ветинари, да не искаш да кажеш, че умишлено си поставил най-важната банка в града в ръцете на известен банков крадец?

Целокупната маса на семейство Охол се надигна, обединени от нуждата да защитят парите си. Ветинари все още оглеждаше тавана.

Влаго също погледна нагоре. Някакъв бял диск се носеше във въздуха тъкмо под тавана. След малко дискът се сниши, като се въртеше и уцели Козмо право в лицето. Втори диск прелетя над ръката на Влаго и се заби в скута на няколко роднини на Козмо.

— По-добре ли щеше да е, ако я беше оставил в ръцете на неизвестни крадци? — провикна се някой, точно когато шрапнели яйчен крем се пльоснаха върху всеки един официален черен костюм. — Ето ни отново!

През въздуха вече се задаваше втора вълна тортички, кръжащи из залата по траектории, които ги стовариха право върху вече засегнатите Охоли. А после една фигура се измъкна от тълпата, сред писъците на онези, които се оказаха на пътя й. Хората пищяха, защото, дори да успееха да избегната размазващата тежест на грамадните обувки, се оказваха покосени от стълбата, която новодошлия беше нарамил. Фигурата невинно се обърна, за да провери какъв хаос е създала и стълбата, която се завъртя с него, повали всеки, който не успя да отскочи навреме.

При това действията му не бяха случайни. Докато Влаго наблюдаваше, клоунът се отдалечи от стълбата, като остави четирима души впримчени между степенките й така, че всеки опит на някой от тях да се освободи, би причинил огромна болка на всички останали и сериозно би влошил шансовете за бъдеща женитба на един стражник, попаднал сред пленените.

Със своя червен нос и раздърпана шапка, клоунът се озова в центъра на сцената с няколко дълги скока, а огромните му ходила шляпаха на пода с всяка позната стъпка.

— Г-н Непреклон? — възкликна Влаго. — Вие ли сте това?

— Я, моето славно приятелче, г-н Мустак! — провикна се клоунът. — Значи си мислите, че директорът на манежа управлява цирка, а? Само със съгласието на клоуните, г-н Мустак! Само със съгласието на клоуните!

Непреклон вдигна ръка и метна поредната тортичка към лорд Ветинари.

Но Влаго вече беше скочил, преди тя да е започнала краткия си път. Мозъкът му финишира едва трети и изложи мислите си накуп, като му съобщи, че краката му явно са действали по собствена воля; че достойнството на величията не би оцеляло след лице покрито с яйчен крем; че снимката на патриция с крем, размазан по лицето, на първа страница на Таймс, ще подкопае политическите устои на града, но най вече, че след падането на Ветинари, той, Влаго, не би доживял да види нов ден, което беше негова основна цел в живота.

Като в безмълвен сън, той се понесе към настъпващия противник с протегнати ръце и със скоростта на охлюв, докато тортичката се носеше към своя исторически момент.

Уцели го в лицето.

Ветинари не беше помръднал. Кремът са разхвърча и четиристотин изумени очи наблюдаваха как една бучка полетя към патриция, който вдигна ръка и я хвана. Тихото „пльос“, когато тя се блъсна в дланта му, беше единственият доловим шум в залата.

Ветинари прегледа заловената бучка крем. Потопи пръст в нея и го облиза. Вдигна очи нагоре замислено, докато присъстващите до един бяха притаили дъх и после сподели:

— Струва ми се, че е ананасов.

Последваха гръмки аплодисменти. Нямаше как иначе. Дори да мразеше Ветинари, човек не можеше да не се възхити на рефлексите му.

А сега той слизаше по стълбите, към замръзналия, стреснат клоун.

— Моят цирк не се управлява от клоуни, сър — каза той, сграбчи големия червен нос и го опъна докъдето позволяваше ластикът. — Ясно ли е?

Клоунът извади тумбеста тромба и изсвири веднъж печално.

— Добре, радвам се, че се разбираме. А сега бих искал да говоря с г-н Непреклон, моля.

Този път последваха две изсвирвания с тромбата.

— Разбира се, че е тук — възрази Ветинари. — Да го накараме ли да се покаже, момичета и момчета? Колко са 15,3 процента от 59,66?

— Оставете го на мира! Чувате ли, оставете го на мира!

Малтретираната тълпа отново се разтвори и даде път на раздърпаната г-ца Драперия, вбесена и възмутена като същинска грижовна квачка. Тя притискаше нещо тежко към плоската си гръд и Влаго разпозна сноп бележници.

— Ето за какво става въпрос! — обяви тя триумфално и разпери ръце. — Вината не е негова! Те са се възползвали от него!

Тя насочи обвинителен показалец към подгизналата маса на семейство Охол. Ако беше приемливо за една богиня-воин да носи скромна блуза и косата й да се изплъзва от иначе стегнат кок, тогава г-ца Драперия можеше да бъде обожествена.

— Те са били! Те са си продали златото още преди години!

Тази забележка предизвика бурен отговор от всички посоки в залата, лишени от присъствието на някой Охол.

— Всички ще запазят тишина! — повиши глас Ветинари.

Адвокатите станаха. Г-н Въртел ги погледна. Адвокатите си седнаха.

А Влаго успя да избърше ананасовия крем от очите си тъкмо на време.

— Внимавайте, той има маргаритка! — извика той и веднага си помисли: Току що извиках „Внимавайте, той има маргаритка!“ и мисля, че никога няма да забравя колко точно глупаво се чувствам в момента.

Лорд Ветинари огледа необичайно голямото цвете в бутониерата на клоуна. Малка капка вода блестеше на почти идеално прикрития отвор на дюзата.

— Да, знам — отвърна патриция. — А сега, сър, струва ми се, че вие действително сте г-н Непреклон. Виждате ли, разпознах походката. Ако вие не сте той, трябва само да стиснете маргаритката. Аз пък от своя страна, трябва само да пусна ластика. Повтарям, искам да говоря с г-н Непреклон.

Понякога боговете никак не внимават в картинката, помисли си Влаго. Точно тук е мястото на някой гръмовен екот, на някой напрегнат акорд или какъвто и да е божествен знак, че това е моментът на ист…

— 9.12798 — произнесе клоунът.

Ветинари се усмихна и го потупа по рамото.

— Добре дошъл обратно — каза той и се огледа, докато забеляза доктор Белолик от Гилдията на шутовете.

— Докторе, ще бъдете ли така добър да се погрижите за г-н Непреклон, моля? Мисля, че ще му се отрази добре да е сред свои.

— За мен ще е чест, милорд. Летяща формация от седем тортички наведнъж и четворно впримчване в стълба? Майсторска работа! Който и да сте вие, братко, приветствам ви с майтапчийското ръкостискане…

— Никъде няма да ходи без мен — заяви г-ца Драперия мрачно, когато белоликият клоун пристъпи напред.

— Ама, разбира се, никой не би си го помислил — увери я Ветинари. — Докторе, моля, предложете гостоприемството на своята гилдия и на младата дама на г-н Непреклон — добави той за искрено удоволствие и изненада на г-ца Драперия, която се бе вкопчила с нокти и зъби в званието дама, но се беше сбогувала с младостта преди години.

— И някой да освободи онези хора от стълбата. Мисля, че ще е нужен трион — продължи Ветинари. — Дръмнот, събери тези интересни дневници, които младата дама на г-н Непреклон така любезно ни предостави. И ми се струва, че г-н Охол се нуждае от лекарска помощ.

— Нищо… по… добно… — Козмо, покрит с крем, се бореше да остане на краката си.

Болезнено беше дори да го гледа човек. Той успя да посочи с вбесен, макар и треперещ пръст, разпилените книги.

— Те са собственост на банката! — заяви той.

— Г-н Охол на всички ни е ясно, че не се чувствате добре… — подхвана Ветинари.

— Да, иска ти се всички да си мислят така, нали… ти, самозванец! — Козмо видимо се люшкаше на краката си. В главата му, тълпата се надигна и го аплодира.

— Кралската банка на Анкх-Морпорк — отвърна Ветинари без да отделя очи от Козмо — се гордее със своите подвързани с червена кожа дневници, които до един носят герба на града, гравиран със злато. Дръмнот?

— Това са евтини картонени бележници, сър. Могат да се купят навсякъде. Съдържанието им обаче несъмнено е изписано с калиграфския почерк на г-н Непреклон.

— Сигурен ли си?

— О, да. Курсивът му е великолепен.

— Фалшиви — заяви Козмо с удебелен език. — Всички са фалшиви. Откраднати!

Влаго огледа зрителите и забеляза споделеното им изражение. Каквото и да мислиш за даден човек, никога не е приятно да видиш как той се срива на парчета пред очите ти. Двама стражници се приближаваха внимателно към Козмо.

— В живота си нищо не съм откраднала! — тросна се г-ца Драперия, обуздала емоциите си донякъде. — Бяха в гардероба му… — тук тя се поколеба и реши, че е по-добре да бъде опозорена, отколкото незабележима. — И не ми пука какво мисли по въпроса лейди Диърдри Трезве! Освен това, ги прегледах! Баща ви е продал златото и го е принудил да подправи сметките! И какво ли още не!

— … к’асива пепе’уда — провлачи Козмо и примига към Ветинари. — Ти веч’ не си аз. Минах една миля в твойте ’бувки!

Влаго също пристъпи към него. Козмо имаше вид сякаш всеки момент ще се взриви или ще припадне, или ще се метне на врата на Влаго, мърморейки нещо като „тис’ми аааай-доб’ия пърятел, тъйсие, сам’ тияз с’ещу с’ета, пърятел“. По лицето му се стичаше зеленикава пот.

— Мисля, че имате нужда да полегнете, г-н Охол — каза му Влаго ведро.

Козмо опита да фокусира погледа си върху него.

— То’а е доб’а болка — довери му подгизналият мъж. — И’ам си шапка, и’ам си шпаг’от ’илядъ м’же.

В следващия момент едно стоманено острие със зловещ червеникав отенък се появи с метално свистене и се оказа насочено между очите на Влаго. Острието не трепваше. Самият Козмо се тресеше и гърчеше, но шпагата оставаше напълно неподвижна.

Приближаващите стражници се поколебаха. Все пак, планираха да доживеят до пенсия.

— Моля, никой да не се приближава. Мисля, че ще се справя — каза Влаго, вперил поглед в острието. Моментът изискваше деликатност…

— О, това са пълни глупости — извика Пучи и пристъпи напред сред тропот на токчета. — Нищо лошо не сме направили. Все пак, златото си е било наше. На кого му пука какво е надраскал в тия негови тефтери?

Адвокатските флангове на семейство Охол се изправиха много предпазливо, а двамата юристи, наети от Пучи, започнаха да й шепнат нещо на ухо. Тя не им обърна внимание. Ето че всички бяха обърнали поглед към нея. Тя беше център на внимание, а не брат й.

— Г-це Охол, дали бихте могла да запазите тишина? — сряза я Влаго. Неподвижното острие го тревожеше. Явно някаква част от Козмо все още се държеше.

— О, да, ясно, че ще искате да млъкна, ама няма! — отвърна Пучи самодоволно и, сякаш Влаго се беше сблъскал с отворен тефтер, тя се втурна с главата напред без да мисли. — Как може да сме откраднали нещо, което си е било наше? И какво ако татко е измислил по-добро приложение за проклетото злато? То и без това само си седеше там! Сериозно, толкова ли сте тъпи? Всички така правят. Това не е кражба. Тъй де, златото продължава да съществува, нали? По пръстени и подобни. Не е като да сме го изхвърлили. На кого му пука къде е точно?

Влаго устоя на желанието да погледне другите банкери в залата. Всички така правят, значи? Пучи нямаше да получи много картички за Прасоколеда тази година. А брат й я зяпаше ужасен. Останалите членове на клана, които не продължаваха да се борят с крема, бяха заети да оставят впечатлението, че никога не се виждали Пучи преди. „Коя е тази луда жена?“, казваха лицата им. Кой я е пуснал тук? Какви ги говори тя?

— Мисля, че брат ви е много болен, г-це — каза й Влаго.

Пучи тръсна действително красивите си къдрици пренебрежително.

— Не го мислете него, той само се занася, защото търси внимание. Глупави момчешки прищявки. Искал да бъде Ветинари. Сякаш някой с всичкия си би…

— От него се лее зелена пот — прекъсна я Влаго, но тя не чуваше нищо. Той се взря в изстрадалото лице на Козмо и всичко си дойде на мястото. Брада. Шапка. Шпага, представляваща нечия просташка идея как би изглеждало острие, направено от човешка кръв. Ами убийството на онзи майстор на пръстени? Какво се криеше под тази воняща ръкавица…

Това е по моята част. Знам как да се справя.

— Простете, вие сте лорд Ветинари, нали? — попита Влаго.

За момент Козмо се стегна и по лицето му мина бегъл царствен израз.

— Точно така! — каза той и повдигна вежда. Но след миг тя увисна, а с нея и цялото му лице. — Имам пръстен. Пръстена на Вет’нари. Обаче си е мой. Добра болка…

Шпагата също клюмна.

Влаго сграбчи лявата ръка на мъжа и дръпна ръкавицата. Тя се отдели с мляскащ звук и отвратителна, невъобразима воня. Най-близкия стражник повърна. Толкова много цветове, помисли си Влаго. Толкова много… шаващи неща…

А ето го и него, ясно забележим сред подпухналата плът, мрачния отблясък на тъмнита. Влаго сграбчи другата ръка на Козмо.

— Милорд, сега, когато вие сте патриций, мисля, че трябва да излезете навън, за да приветствате хората…

Козмо някак успя да поеме контрол над устата си отново, колкото да каже:

— Да, така трябва… — преди да добави — не ми е добре. Пръстът изглежда странно…

— Слънцето ще му се отрази добре — Влаго го поведе леко навън. — Вярвайте ми.