Тери Пратчет
Истински пари (3)

Глава 2

Обещание за злато — Мъжете от бараките — Стойността на едно пени и ползата от вдовиците — Режийните като гъби — Охраната, роля и значимост — Слабост към транзакции — Син на много бащи — Предполагаемата неблагонадеждност в случай на горящо бельо — Кръгозорът и слепотата на г-н Непреклон — Двусмислен коментар

— Ами, аз всъщност, си представях нещо по-… обемно — каза Влаго, като надничаше през решетките в малката стая, където се помещаваше златото. Металът, в отворени торби и сандъци, хвърляше приглушени отблясъци на светлината от факлите.

— Това са почти десет тона злато — смъмри го Непреклон. — Няма значение как изглежда.

— Да, но отвън имате бюра по-едри от тая камара кюлчета и торби!

— Златото е много тежко, г-н Мустак. Това е съвършеният метал, чист и без примеси — каза рязко г-н Непреклон и лявото му око нервно потръпна. — Това е металът, който никога не е губил достойнствата си.

— Нима? — възкликна Влаго и се огледа да види дали вратата, през която бяха влезли е все още е отворена.

— Освен това, то е единствената възможна основа на солидната финансова система — продължи г-н Непреклон с лице обагрено в златно от отблясъците на кюлчетата. — То единствено притежава истинска Стойност! Истинска Цена! Без стабилизиращата роля на златото, светът би бил напълно хаотичен.

— Как така?

— Иначе, кой ще определи на колко се равнява стойността на един долар?

— Да, но нашите долари не са направени от чисто злато, нали?

— Уви, да. Златни са само на цвят, г-н Мустак — съгласи се неохотно Непреклон. — Дори морската вода съдържа повече злато. А нашите монети са, така да се каже, златисти. Опорочихме собствената си валута! Позор! Няма по-страшно престъпление от това! — окото му отново се разигра.

— Ъъ… убийството? — предположи Влаго. Мдам, вратата зад гърба му все още беше отворена.

Г-н Непреклон махна с ръка.

— Убийството е еднократен акт. Но когато доверието в златото бъде разбито, настава хаос. За съжаление обаче това не можеше да се избегне. Тези скверни монети действително само са минали покрай златото, но поне убедително представляват истинското злато, което държим в резерва. Макар и злочести, монетите поне символизират превъзходството на златото и нашата независимост от машинациите на правителството! Никоя банка в града няма повече злато от нас и само аз имам ключ за тази врата! Освен председателя, разбира се — добави той, сякаш мисълта му хрумна едва накрая и му беше особено неприятна.

— Някъде бях чел, че доларът представлява обещание да се предаде на притежателя му злато на стойност един долар — спомена Влаго услужливо.

Г-н Непреклон събра ръце пред лицето си и вдигна очи нагоре, сякаш в молитва.

— На теория е така — каза той след малко. — Но според мен е по-правилно да се каже, че има негласно споразумение, според което ние се ангажираме да заменим един долар за злато на стойност един долар, стига само някой да не поиска това реално.

— Значи всъщност… нищо не обещавате?

— О, напротив, обещанието е съвсем реално във финансовите среди. Разбирате ли, всичко опира до доверието.

— В смисъл: „Вярвайте ни, ние си имаме голяма лъскава сграда“?

— Вие се шегувате, г-н Мустак, но в думите ви може да има и зрънце истина — въздъхна Непреклон. — Виждам, че имате много да учите. Поне имате късмет, че ще се учите от мен. А сега, предполагам ще искате да видите Монетния двор. Сега е тринадесет часа, двадесет и седем минути и тридесет и шест секунди. Би трябвало вече да са се върнали от обяд.

Беше усойно като същинска пещера. На Влаго това се стори съвсем подходящо. На един монетен двор му подхожда да бъде осветен от огньове. Централната зала беше с височината на три етажа и пропускаше оскъдна сивкава светлина през високо разположените редици зарешетени прозорци. И с това архитектурата на сградата в общи линии се изчерпваше. Всичко останало бяха бараки.

Бараки бяха издигнати покрай стените и дори висяха като гнезда на лястовици под тавана, а до тях се стигаше по нестабилни на вид дървени стълби. Неравният под представляваше малко село, съставено от бараки, пръснати навсякъде без ред и с всевъзможни форми, които изглежда никога не се повтаряха. Всяка барака беше надлежно снабдена с покрив, като че ли беше възможно да вали вътре в сградата. През натежалия въздух нагоре се извиваха снопове дим. При една от стените беше разположено нажежено огнище за претопяване на метали, което обагряше пространството в тъмно оранжево и създаваше съвършената злокобна атмосфера. Цялото място напомняше пъкъл, предназначен за хора, извършили дребни и ужасно скучни грехове.

Всичко това обаче беше само фон за Фалшивото пени, което се извисяваше насред залата и царствено доминираше цялата обстановка. То изглеждаше някак… странно.

Влаго беше виждал крачни колела и преди. Имаше едно такова в Мрънкалника. На затворниците се предоставяше шансът да си правят стимулиращи и ободряващи разходки вътре в колелото, независимо дали имаха желание или не. Влаго беше минал по преда си веднъж или два пъти, преди да успее да се измъкне от това съмнително удоволствие. Затворническото крачно колело беше грубо, тясно, тежко и депресиращо. Фалшивото пени беше много по-голямо, но изглеждаше почти безплътно. Металната му рамка изглеждаше стряскащо тънка. Влаго напразно се опитваше да види спиците, но осъзна, че такива просто няма. Вместо спици, колелото имаше стотици тънки жици.

— Добре, разбирам, че това нещо вероятно работи, но… — подхвана той, все още взрян в голямата трансмисия.

— О, работи си чудесно, доколкото знам — увери го Непреклон. — Използват голем да го завърта, когато е нужно.

— Но то изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне!

— Така ли? Наистина не бих могъл да кажа, сър. А, ето ги и тях…

От различните бараки и от вратата в далечния край на залата към тях се носеха човешки фигури. Те се движеха бавно, съсредоточено и целенасочено, досущ като ходещи мъртъвци.

В крайна сметка Влаго свикна да мисли за тях като за Мъжете от бараките. Повечето мъже не бяха особено възрастни, но дори по-младите сред тях изглеждаха на средна възраст и предварително състарени. Явно, за да се освободи работно място в Монетния двор, някой трябваше да умре. А бараките бяха наследството, което мъртъвците оставяха след себе си. Единственият светъл лъч в цялата ситуация беше, че когато в Монетния двор се разкриеше свободно работна място, човек можеше да получи работата, дори да е само една идея по-жизнен от предшественика си.

В своите бараки мъжете извършваха шлифоването, гравирането и довършителните работи. Те също се грижеха за Леярната (която се състоеше от две бараки) и за Охраната (за която беше предвидена само една барака, но доста голяма). Те също се разпореждаха с бараката, която служеше за склад и чиято ключалка, Влаго прецени, би могла да се отвори с поглед. Предназначението на останалите бараки не беше ясно, но вероятно бяха изградени, в случай че някого спешно му дотрябва барака.

Мъжете имаха имена, които вероятно минаваха за приемливи в бараките: Алф, Малкия Алф, Храчката, Чарли Младока, Крал Хенри… Единственият, който се радваше на пълно име, беше техният официален говорител за пред света.

— Това е г-н Сумрак Осемнадесети, г-н Мустак — представи го Непреклон. — Г-н Мустак е тук… на посещение.

— Осемнадесети? — възкликна Влаго. — Това означава ли, че преди вас е имало седемнадесет други?

— Ни повече ни по-малко, сър — потвърди Сумрак, усмихнат.

— Г-н Сумрак е нашият наследствен бригадир — обясни Непреклон.

— Наследствен бригадир… — повтори Влаго безизразно.

— Точно така, сър — потвърди Сумрак. — Дали г-н Мустак ще иска да чуе историята, сър?

— Не — отсече Непреклон твърдо.

— Да — потвърди Влаго решително.

— О, явно все пак ще иска — въздъхна Непреклон.

Г-н Сумрак се усмихна.

Историята се оказа богата и разказването й отне известно време. Влаго всеки момент очакваше разказът да премине през някоя ледникова епоха. Думите се сипеха покрай него като лапавица и само някои привличаха вниманието му. Първият бригадир бил назначен преди стотици години, когато позицията Магистър на Монетния двор била чисто формална и се давала на приятелчета на съответния крал или патриций. Тъй наречените Магистри използвали Монетния двор като лична каса и не вършели абсолютното никаква работа, а само се появявали понякога с голяма торба, тежък махмурлук и многозначителен поглед. Постът „бригадир“ бил създаден, заради беглото подозрение, че все някой трябва да организира работата, по възможност в трезво състояние.

— Значи всъщност вие ръководите всичко тук? — Влаго вмъкна въпроса си набързо в стремежа си да пресече крайно интересните факти, свързани с парите.

— Точно така, сър. По силата на обстоятелствата. Просто не е имало назначен Магистър в последните сто години.

— А как ви се плаща?

За момент настъпи тишина, а после г-н Сумрак отговори, сякаш обясняваше на дете.

— Ние тук сечем пари, сър.

— Значи сами си изработвате надниците?

— Че кой друг да го прави, сър? Но всичко е съвсем официално, нали така, г-н Непреклон? Той получава всички разписки. Така да се каже, просто сме премахнали посредника.

— Е, поне работата ви трябва да е доходоносна — отбеляза Влаго весело. — Така де, сигурно изкарвате пари с шепи!

— Ами, успяваме горе-долу да излезем наравно — каза г-н Сумрак, все едно едва избягваха загубите.

— Наравно? Но тук произвеждате пари! — не разбираше Влаго. — Как може да не сте на печалба, щом правите пари?

— Заради режийните, сър. Отвсякъде ни притискат.

— Никнат като гъби, а?

— И така може да се каже. Просто ни съсипват. Вижте сега, отива половин пени да се изработи един фардинг^[1] и почти цяло пени да се изработи половин пени. Стойността на изработката на едно пени е пени и един фардинг. Монетите от шест пенса излизат два пенса и един фардинг, така че до тук нещата някак се изравняват. Монета от половин долар струва седем пенса. А доларът — само шест, така че тук вече ситуацията доста се подобрява. Но туй е ’щото тях ги си работим тук. Истинските проблеми ни създава осминката. Тя е на стойност само половин фардинг, ама излиза шест пенса да се изработи. Работа е много пипкава, понеже монетката е толкова дребничка, пък има и дупка в средата. Монетата от три пенса са останали само двама-трима души дето могат да я правят. Тя излиза седем пенса. И хич не ме питайте за монетата от два пенса!

— Какво за нея?

— Радвам се, че попитахте, сър. Много фина изработка, излиза ни седем пенса и една шестнадесета пени и, да, има и монета на стойност една шестнадесета пени — това е един елим.

— Не съм го и чувал.

— Ами да, сър, джентълмен като вас, няма как да го е чувал. Но то също не е за изхвърляне, никак даже. Елегантно дребосъче, сър, с един куп фини заврънкулки, по традиция се изработва от вдовици и струва цял шилинг, понеже гравирането е толкова миниатюрно. На стариците им отива цял ден да направят една монета, каквито са късогледи, но така поне се усещат полезни.

— Ама една шестнадесета пени? Една четвърт фардинг? Какво изобщо може да се купи с него?

— Какво ли не, сър, стига да попаднете на правилното място. Има улички, където за един елим можете да си купите чудесно недогоряло пънче от свещ или картоф, който е само леко зеленикав — обясни Сумрак. — Ябълкова огризка, по която са останали няколко хапки. А и елимът е особено подходящ, когато правите подаяния.

И златото ми било стабилизиращ елемент, помисли си Влаго.

Той огледа огромното пространство. Там работеха всичко на всичко десетина души, ако се брои и големът, когото Влаго беше свикнал да приема като представител на вид, проявяващ някои човешки черти, и пъпчивото момче, което правеше чая и в очите на Влаго още не беше прогресирало до нивото на голема.

— Явно не са ви нужни много хора — отбеляза Влаго.

— Е, все пак, ние тук правим само сребърните и златните…

— Златистите — бързо се намеси г-н Непреклон.

— … златистите монети. И разни необичайни поръчки, като медали, например. За медните и месинговите монети ние правим заготовките, но останалото се върши от надомните работници.

— Надомни работници? Монетен двор, който ползва услугите на надомни работници?

— Точно тъй, сър. Както вдовиците. Те си работят вкъщи. Да не очаквате бедните души да се тътрят до тук всеки ден. Че те и крачка не мога да направят без поне два бастуна.

— Монетният двор…, който е място, където се изработват пари…, наема хора, които работят вкъщи? Аз, разбирам, че е удобно, ама, така де… не ви ли се струва малко странно?

— Жив да сте, сър, ама, вижте, има цели семейства които поколения наред изработват по няколко медни монети всяка вечер! — обясни г-н Сумрак ведро. — Бащата ги щампова, майката ги гравира, а децата ги почистват и полират… то си е традиция. Нашите надомни работници са като една голямо семейство.

— Добре, но как организирате охраната?

— Те си знаят, че ако отмъкнат дори един фардинг, ще бъдат обесени — включи се Непреклон. — Това се счита държавна измяна, както знаете.

— Бива си го вашето семейство — отвърна Влаго втрещен.

— Мога да ви уверя, че дори не би им хрумнало да откраднат нещо, защото са много предани — бързо се намеси бригадирът и изгледа Непреклон намръщено.

— По-рано за първо провинение са се разминавали само с отсечена ръка — допълни г-н Непреклон, задълбочен в топлите роднински отношения, царящи в това семейство.

— А те добри пари ли изкарват? — попита Влаго и внимателно пристъпи между двамата мъже. — Имам предвид като надници?

— Около петнадесет долара на месец. Работата им е разпределена — каза Сумрак. — Но някои от старите дами не изкарват и толкова. Получаваме доста дефектни елими.

Влаго се загледа във Фалшивото пени. То се извисяваше през централната галерия на сградата и изглеждаше почти прозрачно за нещо толкова огромно. Самотният голем, който трополеше вътре в колелото, имаше плочка закачена на врата му. Това означаваше, че когато са го изработили, не са му дали глас. Влаго се зачуди дали Съюзът на големите беше запознат с този случай. Те успяваха да открият големи къде ли не.

Докато Влаго наблюдаваше, колелото забави ход и спря. Безмълвният голем застана мирно. Влаго отново се обърна към бригадира.

— Интересно ми е, защо се занимавате с тези златисти монети? Защо не правите доларите от истинско злато? Да не се опасявате, че хората пак ще почнат да обрязват краищата на монетите?

— Изненадан съм, че джентълмен като вас е запознат с тоя номер, сър — каза бригадирът смутен.

— Аз проявявам жив интерес към криминалния ум — отвърна Влаго малко по-бързо, отколкото беше възнамерявал. Но не беше лъжа. Беше достатъчно да насочи интереса си към опознаване на собствената си личност.

— Браво на вас, сър. Ами да, какво ли не сме виждали — хората кълцат злато от краищата на монетите, боядисват ги, позлатяват ги, издълбават дупки и ги запълват с друг някакъв метал. Даже се случва повторно да ги отливат след като са размесили златото с мед. Много чиста работа. Кълна се, сър, има хора, които губят по два дни да замислят как да измъкнат с измама пари, които биха изкарали с честен труд за един ден!

— Не! Сериозно!?

— Да пукна, ако лъжа, сър — потвърди Сумрак. — Що за човек с всичкия си прави такова нещо?

Ами, аз например, до неотдавна, помисли Влаго. Просто така е по-забавно.

— Наистина нямам представа — каза той на глас.

— Та, ето затова градският съвет реши монетите само да изглеждат златни. Направени са предимно от моряшки месинг, понеж’ той е достатъчно лъскав. Вярно че хората не са се отказали да правят фалшификати, ама не е никак лесно, пък и Стражата ги погва веднага. И поне така не крадат златото от монетите — довърши обяснението си Сумрак. — Това ли ще е всичко, сър? Нали разбирате, чака ни още работа днес и ако не сколасаме, ще се наложи да оставаме след работното време. Обаче тогава ще трябва да изработим повече пари, за да си платим полагащите ни се извънредни и ако някой от момците се е поизморил и се пипка, ще се окаже, че печелим парите по-бързо, отколкото ги изработваме. Пък това, отдето и да го гледаш, си е главоблъсканица…

— Искате да кажете, че ако останете след работно време, трябва да работите още повече извънредно, за да си платите извънредните часове? — Влаго се опитваше да си изясни как един пълен парадокс може да мине за логичната мисъл, стига достатъчно много хора да се съгласят, че е логична.

— Точно тъй, сър — каза Сумрак. — Пък тръгнеш ли по тоя път, нищо чудно да те докара до лудост.

— При това пътят няма да никак дълъг — кимна Влаго в съгласие. — Имам само още един въпрос. Как е организирана охраната ви?

Непреклон се изкашля.

— В монетния двор се влиза само през банката и щом тя бъде затворена, тук не може да се проникне, г-н Мустак. По споразумение със стражата, свободните от дежурство полицаи патрулират в двете сгради нощем, придружени от някои от нашите пазачи. Разбира се, тук вътре те носят подобаващата банкова униформа, понеже униформата на стражниците е толкова раздърпана. Но присъствието им е полезно, защото те все пак са професионалисти, нали разбирате.

Аха, помисли си Влаго, кой да предположи, че собственият ми опит с ченгетата ще е по-задълбочен от опита на г-н Непреклон. Парите вероятно са в безопасност, но съм сигурен, че имате страхотни разходи за кафе и писалки.

— Аз по-скоро имах предвид, как е организирана охраната през деня? — поясни Влаго.

Мъжете от бараките го гледаха неразбиращо.

— А, това ли — сепна се Сумрак. — Ами, то ние сами си я организираме. Редуваме се. Тази седмица Чарли Младока е дежурен по охрана. Покажи му палката, Чарли.

Един от мъжете измъкна едра пръчка от вътрешността на палтото си и притеснено я повдигна.

— Преди имаше и значка, ама я затрихме някъде — каза Сумрак. — Ама то и без туй нямаше много полза от нея, ’щото то ние си знаем чий ред е. И когато си тръгваме, дежурният винаги ни напомня да не крадем нищо.

Последва тишина.

— Така, ами това горе-долу изчерпва въпросите ми — каза Влаго и потри ръце. — Благодаря ви, господа!

След което те се разотидоха, всеки в бараката си.

— Вероятно съвсем малко — каза г-н Непреклон, като ги изпращаше с поглед.

— Хм? — не разбра Влаго.

— Ако не се лъжа, чудехте се колко ли пари успяват да изнесат от тук.

— Е, ами, да.

— Мисля, съвсем незначително количество. Казват, че след време, човек почва да приема парите просто като… предмети — каза главният касиер и поведе Влаго обратно към банката.

— Струва повече от едно пени да се изработи едно пени — мърмореше си Влаго. — Само на мен ли ми се вижда, че тук има нещо нередно?

— Да, но виждате ли, веднъж след като го изработите, пенито си остава пени — каза г-н Непреклон. — В това е неговата сила.

— Така ли? Ами че то е просто един меден диск. Естествено, че ще си остане в същия вид, вие в какво искате да се превърне?

— В рамките на една година, то би могло да се превърне в какво ли не — отвърна г-н Непреклон уверено. — Превръща се в ябълка, резервен чарк за каручка, комплект връзки за обувки, малко слама, един час в театъра. Може дори да се превърне в марка и да пренесе писмото ви, г-н Мустак. Едно пени може да бъде похарчено триста пъти и въпреки това — чудо на чудесата — то продължава да си бъде все същото пени, готово да бъде похарчено отново и отново. То не е самата ябълка, която може да се развали. Неговата стойност е фиксирана и неизменчива. То не може да бъде изконсумирано.

В очите на г-н Непреклон се беше промъкнал опасен пламък и едното подскачаше лудо.

— И всичко това е възможно понеже всяко пени, в крайна сметка, се равнява на една малка частичка от вечното злато!

— Но то е просто метална бучка. Ако ползвахме ябълки вместо монети, можехме поне да ги изядем — възрази Влаго.

— Да, но ябълката можете да изядете само веднъж. Пенито, така да се каже, е вечната ябълка.

— Която не можете да изядете нито веднъж. Но пък можете да си посадите ябълково дърво.

— О, парите също могат да се умножават — увери го Непреклон.

— Да, но как се умножава златото? Алхимиците не успяват, джуджетата не дават от тяхното, Ахатовата империя не ни отпуска никак. Защо просто не минем на сребърен стандарт? Чух, че така са постъпили в Бхангбхангдук.

— Да, не се учудвам, чужденците са способни на всичко — съгласи се Непреклон. — Но среброто потъмнява. Златото е единственият ненакърним метал.

И тикът му отново се обади. Златото явно държеше този човек в стоманена хватка.

— Е, доволен ли сте от обиколката, г-н Мустак?

— Видях дори повече, отколкото ми се искаше.

— Тогава нека ви отведа при председателя.

Влаго последва отсечената походка на г-н Непреклон нагоре по два реда мраморни стълби и след това по дълъг коридор. Те спряха пред двойна врата от тъмно дърво и г-н Непреклон почука, но не веднъж, а с поредица кратки почувания, които звучаха като код. След това той бутна вратата навътре много внимателно.

Офисът на председателя беше обширен и семпло обзаведен с изключително скъпи вещи. Преобладаваха бронз и месинг. За направата на бюрото вероятно беше отсечено последното дърво от някой много екзотичен дървесен вид. Бюрото беше възхитително и голямо като саркофаг. То блестеше в много тъмен нюанс на зеленото и говореше за власт и неподкупност.

На Влаго, естествено, му беше ясно, че бюрото лъже най-безсрамно.

Един миниатюрен пес се беше разположил в месингов панер за входяща поща на плота, но едва когато Непреклон обяви: „Госпожо председател, г-н Мустак“, Влаго осъзна, че бюрото е заето и от човешка фигура. Над плота се подаваше сивокосата глава на съвсем дребничка старица, която се беше втренчила в него. От двете й страни, върху шарнири на бюрото, бяха монтирани два заредени арбалета, чиято сребриста стомана рязко се открояваше от преобладаващите златни нюанси на помещението. Слабичките ръце на жената тъкмо се отдръпваха от дръжките на арбалетите.

— О, чудесно — изчурулика тя. — Аз съм г-жа Охол. Моля, седнете, г-н Мустак.

Той се постара да седне, доколкото беше възможно, извън поразяващия обхват на арбалетите в сегашното им положение. В същия миг палето скочи от бюрото в скута му с необуздан, смазващ слабините ентусиазъм.

Това беше най-дребното и най-грозно куче, което Влаго беше виждал. Приличаше на онези златни рибки с огромни изскочили очи, които сякаш всеки момент ще се взривят. Носът му от друга страна, беше хлътнал навътре. То хриптеше шумно, а краката му бяха толкова разкривени, че сигурно редовно се препъваше в собствените си лапи.

— Това е Г-н Каприз — каза старицата. — На него рядко му допадат чуждите хора, г-н Мустак. Впечатлена съм.

— Здравей, Г-н Каприз — поздрави Влаго. Малкият пес изджафка веднъж щастливо и после обилно покри лицето на Влаго с кучешки лиги.

— Той ви харесва, г-н Мустак — отбеляза г-жа Охол доволно. — Можете ли да отгатнете породата?

Влаго беше израснал с кучета и обикновено се оправяше с породите, но с Г-н Каприз просто не знаеше откъде да започне. Затова реши да отговори откровено.

— Комбинация от всички възможни? — предположи той.

Г-жа Охол се засмя и смехът й прозвуча поне шестдесет години по-млад от собственичката си.

— Съвсем вярно! Майка му беше джобна хрътка, много разпространена порода сред аристократите в стари времена. Една нощ обаче тя се измъкна, а след това чухме ужасно силен и разнообразен лай. Затова се опасявам, че Г-н Каприз е син на много бащи, горкичкият.

Г-н Каприз извърна към Влаго очи, които издаваха дълбока емоция и придоби някак напрегнат вид.

— Непреклон, изглежда Г-н Каприз е притеснен — каза г-жа Охол. — Моля, изведи го в градината. Ония младички чиновници изобщо не го изчакват достатъчно дълго.

През лицето на главния касиер за миг премина буреносно изражение, но той покорно взе от закачалката една червена каишка.

Малкото куче започна да ръмжи.

Непреклон взе също чифт ръкавици от плътна кожа и сръчно ги нахлузи. След това, докато ръмженето подчертано се засилваше, той внимателно вдигна кучето, понесе го под мишница и излезе от стаята без да отрони и дума.

— Значи така, вие сте прословутият Пощенски началник — продължи г-жа Охол. — Самият златен мъж. Виждам обаче че тази сутрин не носите златния си костюм. Приближете се, скъпо момче. Дайте да ви огледам на светло.

Влаго пристъпи напред и старата дама с мъка се изправи на крака с помощта на два бастуна с дръжки от слонова кост. След това тя рязко пусна единия бастун, сграбчи брадичката на Влаго и започна да го оглежда внимателно, като въртеше главата му насам-натам.

— Хм, да — каза тя, като отстъпи назад. — Точно, както предполагах…

Вторият бастун се стрелна, закачи краката на Влаго и го просна по гръб като пречупена сламка. Докато той лежеше зашеметен на дебелия килим, г-жа Охол продължи размишленията си триумфално.

— Вие сте крадец, измамник, шмекер и изобщо изпечен мошеник! Признайте си!

— Не съм! — Влаго успя да възрази слабо.

— Също и лъжец — допълни г-жа Охол ведро. — А вероятно и самозванец! О, хич не си хабете невинната физиономия за мен! Убедена съм, че вие сте абсолютен шарлатанин, сър! Не бих ви поверила дори задачата да ми донесете кофа вода, ако гащите ми вземат че пламнат!

След това тя здраво сръга Влаго в ребрата.

— Е хайде де, цял ден ли ще се излежавате? — сопна му се старицата. — Ставайте, човече. Все пак, не съм казала, че не ми допадате!

Влаго внимателно се изправи на крака, но главата му още се въртеше.

— Дайте си ръката, г-н Мустак. Пощенски началник, значи? Ама си ви бива! Дайте я тук!

— Какво? О… — Влаго пое ръката на старицата. Все едно сграбчи студен пергамент.

Г-жа Охол се изсмя.

— Ама, разбира се, същото непоклатимо, вдъхващо доверие ръкостискане, което беше овладял и покойният ми съпруг. Никой честен човек не може да докара чак толкова честно ръкостискане. Не мога да си обясня, как тъй чак сега попадате във финансовия сектор.

Влаго се огледа. Бяха сами, прасците го боляха и някои хора просто не можеха да бъдат заблудени. Това тук беше една типична жилава бабка: с набръчкан като на пуйка врат; със солено чувство за хумор; извлича тихо задоволство от умерената жестокост; проявява откровеност, която се заиграва с грубостта, и по-важното, заиграва се със събеседника; държи всички да знаят, че не е някаква „дамичка“; навита на всичко, стига да не изисква да стои стабилно на краката си, а в погледа й се чете: „Мога да си правя, каквото си искам, ’щото съм стара. И освен това немирниците са ми слабост.“. Такива старици не могат да бъдат заблудени, но пък не е и нужно. Влаго се отпусна. Беше такова облекчение поне веднъж да не се налага да се преструва.

— Поне самозванец не съм — успя да каже той. — Влаго фон Мустак е истинското ми име.

— Да, личи си, че е име, което не носите по свой избор — съгласи се г-жа Охол и се върна на мястото си. — Въпреки това, вие очевидно разигравате театър и то през цялото време. Седнете, г-н Мустак. Няма да ви ухапя.

Последната й забележка беше придружена с лукав поглед, който казваше: „Обаче дайте ми половинка джин и пет минути да си намеря зъбите и ще видим какво може да се направи по въпроса!“. Тя посочи стола пред себе си.

— Сериозно? Аз пък помислих, че очаквате да ви се махна от главата — заяде се Влаго.

— Че защо да очаквам такова нещо?

— Заради всички епитети, с които ме описахте.

— Е, да, но не съм казала, че това ви прави лош човек — уточни г-жа Охол. — Г-н Каприз също ви харесва, а той отлично умее да преценява хората. Освен това, вие наистина свършихте чудесна работа с пощата, точно както казва Хавлок.

Г-жа Охол се протегна зад себе си и дръпна голяма бутилка джин върху бюрото.

— Питие, г-н Мустак?

— Ъъ, не по това време.

— На мен времето ми е оскъдно, сър, но за щастие джинът е в изобилие — Влаго я наблюдаваше как налива почти смъртоносна доза джин във водна чаша. След това тя вдигна чашата си и попита: — Имате ли си млада дама?

— Да.

— Тя знае ли ви що за стока сте?

— Да. Постоянно й напомням.

— На нея не й се вярва, а? Какво да се прави, такива са влюбените жени — въздъхна г-жа Охол.

— Не мисля, че това особено я тревожи. Тя не е… типично момиче.

— Аха, умее да се взира чак в дълбините на душата ви, предполагам? Или по-скоро, в дълбините на душата, която държите подръка, та хората да има в какво да се взират. Хората като вас… — тя направи пауза. — Хората като нас, винаги имат на разположение поне една съкровена същност, която да задоволява интереса на натрапниците, не е ли така?

Влаго реши да не й отговаря. Да разговаря с г-жа Охол беше като да стои пред вълшебно огледало, което го оголва до кокал. Вместо това отвърна просто:

— Тя общува предимно с големи.

— О? Грамадни глинени мъже, на които може да се вярва безрезервно, но които нямат абсолютно нищо, с което да докажат, че са мъже? Интересно, тогава какво ли търси тя у вас, г-н Мустак? — старицата размаха жълтав пръст в негова посока.

Устата на Влаго зяпна.

— Явно търси контраст — довърши тя и го потупа по ръката. — А ето че сега Хавлок ви изпраща тук, да ми казвате как да си управлявам банката. Можете да ме наричате Топси.

— Ами, то, аз…

Да й казвам как да си управлява банката? За нищо такова не е ставало въпрос.

Топси се наведе напред.

— Да знаете, аз лично нямах нищо против Шуши — каза тя, като леко снижи глас. — Приятно девойче, макар и с кравешки интелект. При това не беше първата. Никак даже. Аз самата някога бях любовница на Джошуа.

— Нима? — Влаго не си правеше никакви илюзии, че има начин да избегне този разказ.

— О, да. В ония времена хората бяха много по-толерантни. Всичко беше уредено и съвсем приемливо. Аз се срещах с жена му на чай веднъж месечно, за да съставим графика му и тя винаги казваше колко се радва, че се намира някой да го махне от главата й от време на време. Естествено, в онези години от любовницата се очакваше да има известна класа — тя въздъхна. — Сега изглежда е достатъчно да може да се върти около прът с главата надолу.

— Стандартите падат навсякъде — съгласи се Влаго.

Не беше лъжа. Наистина падаха.

— С банките положението е подобно — продължи Топси, сякаш разсъждаваше на глас.

— Извинете?

— Искам да кажа, че макар крайната цел да не се е променила, малко повече стил по пътя към целта не би бил излишен, не мислите ли? Необходим е усет, изобретателност. Необходима е пълноценна работа, а не голо функциониране. Хавлок казва, че разбирате от тези неща — тя погледна Влаго въпросително. — Все пак, вие сте човекът, който превърна пощата в нещо почти легендарно, нали? Хората си сверяват часовниците по експреса от Генуа. А по-рано си сверяваха календарите.

— Семафорите все още работят на загуба — призна Влаго.

— Изумително ниска загуба, докато в същото време обогатяват човешкия род по толкова много начини. Освен това съм убедена, че данъчните инспектори на Хавлок не пропускат да приберат своето. Вие имате дарбата да вдъхновявате хората, г-н Мустак.

— Е, ами, аз… ами, предполагам, че е така — измънка Влаго. — Това което знам със сигурност е, че ако искаш да продаваш наденички, първо трябва да накараш хората да си ги представят как цвърчат.

— Много добре, отлично — съгласи се Топси. — Но нали сте наясно, че колкото и умело да пробутвате на хората цвърченето, от което им потичат лигите, в някакъв момент ще трябва да им осигурите и истинските наденички? — при това тя му намигна по начин, заради който по-млада жена би могла да бъде арестувана.

— Впрочем, ако не се лъжа, бях чула, че самите богове са ви посочили къде да намерите съкровището, с което възстановихте сградата на пощата. Какво се случи всъщност? Можете да си кажете всичко на Топси.

Влаго прецени, че наистина можеше да й каже и забеляза, че макар косата й да бе почти изцяло сива и оредяваща, все още се забелязваше лек оранжев отенък, който трябва да е бил ярко червен в миналото.

— „Съкровището“ всъщност бяха парите, които бях свил от разни хора през годините — призна той.

Г-жа Охол плесна с ръце.

— Чудесно! Бива си го номерът! Да, вие сте напълно подходящ. Хавлок винаги е умеел да преценява хората. Той има големи планове за града, както знаете.

— Да, Подемът, чувах нещо по въпроса.

— Ще имаме подземни улици и нови докове на пристанището и какво ли не — изреди Топси. — Но за всичко това на управниците им трябват пари. А парите са нуждаят от банки. За съжаление хората са изгубили доверието си в банките.

— Защо?

— Най вече, защото банкерите губят парите им. Макар и не винаги умишлено. Напоследък претърпяхме доста тежки удари. Сривът от ’88-а, Сривът от ’93-та, Сривът от ’98-а… макар че той беше по-скоро трус. Покойният ми съпруг отпускаше заеми доста необмислено, така че сега си носим последствията от кредити, които не можем да съберем и от други съмнителни решения. В наши дни в банката си държат парите само шепа мили старици, защото така са свикнали. Така че младичките ни чиновници са все така любезни с тях и до входа все още има месингова купа с вода, от която да пият кученцата на старите дами. Дали ще успеете да направите нещо по въпроса? Опасявам се, че съвсем скоро ще ни се изчерпи запасът от стари дами.

— Ами, хм, възможно е да измисля нещо — каза Влаго. — Но засега все още съм шокиран от предложението. Аз наистина нямам представа как работят банките.

— Никога ли не сте влагал пари в банка?

— Не, не съм влагал.

— Е, как работят според вас?

— Ами, мисля, че вземат пари от богаташите и отпускат кредити на подходящи клиенти срещу лихва, а после връщат възможно най-малка част от лихвата.

— Така, а кои са подходящите клиенти?

— Всеки, който може да докаже, че всъщност няма нужда от пари?

— О, какъв сте циник. Но като цяло сте схванал идеята правилно.

— Значи в тая система няма място за бедняци?

— Не и в банките, г-н Мустак. Нямаме работа с хора, чийто приход е под сто и петдесет долара годишно. Такива като тях си държат парите под дюшеци и в буркани. Покойният ми съпруг винаги казваше, че единственият начин да се изкарват пари от бедните хора, е като се погрижиш да си останат бедни. В професионално отношение той не беше особено приятна личност. Имате ли още въпроси?

— Как стана така, че вие сте новият председател? — попита Влаго.

— Председател и управител — гордо го поправи Топси. — Джошуа обичаше да държи всичко в свои ръце. О, да, как само обичаше — добави сякаш на себе си. — Сега аз заемам и двете длъжности, заради едно вълшебна дреболия, наречена „наследяване на петдесет процента от акциите“.

— Мислех, че за такова вълшебство са нужни петдесет и един процента — отбеляза Влаго. — Дали останалите акционери не биха могли да наложат…

В дъното на помещението се отвори врата и влезе висока жена, облечена в бяло. Тя носеше поднос, чието съдържание беше покрито с кърпа.

— Време е за лекарствата ви, г-жо Охол — каза жената.

— Нямам никаква полза от тях, сестро! — сопна й се старицата.

— Знаете, че докторът забрани да пиете алкохол — сестрата погледна Влаго строго, сякаш го обвиняваше, че разнася няколко бутилки със себе си. — Тя наистина не трябва да пие.

— Е, аз пък не искам никакви доктори — г-жа Охол намигна на Влаго заговорнически. — Моите тъй наречени заварени деца плащат за това лечение, можете ли да си представите? Наумили са си да ме отровят! И разправят на всички, че съм се побъркала…

На вратата някой почука, не толкова, за да получи разрешение да влезе, а да оповести, че влиза. Г-жа Охол сграбчи арбалетите светкавично и вече ги беше извъртяла, когато вратата се отвори.

Г-н Непреклон влезе с Г-н Каприз под мишница. Палето все още ръмжеше.

— Казах да чукаш пет пъти! — извика му г-жа Охол. — Ами ако бях наринала Г-н Каприз?! Не можеш ли да броиш?

След това тя зачурулика на кучето, което всеки момент щеше да се пръсне от радост, че вижда някого, от когото е било разделено цели десет минути.

— Къде ми е малкото капризче? Ти добро момче ли си ми? Той добро момче ли беше, г-н Непреклон?

— О, да, мадам. Извънредно — дори сладолед с вкус на змийска отрова не би могъл да бъде по-смразяващ от гласа му. — Мога ли вече да се върна към задълженията си?

— Г-н Непреклон смята, че аз идея си нямам как се управлява банка, нали Г-н Каприз? Какъв ни е глупав той, нали? Да, г-н Непреклон, свободен сте.

Влаго си припомни една стара поговорка от Бхангбхангдук: „Когато една старица злослови с кучето си, кучето е обречено да се превърне в нечий обяд.“ Изглеждаше удивително подходяща за случая, а случаят беше такъв, че му се щеше да си плюе на петите.

Той се изправи.

— Радвам се, че се запознахме, г-жо Охол. Аз ще… обмисля всичко.

— А вече срещнал ли се е с Хюбърт? — въпросът й изглежда беше насочен към кучето. — Непременно трябва да се види с Хюбърт преди да си тръгне. Опасявам се, че финансите са му малко мътни. Непременно го заведете при Хюбърт, г-н Непреклон. Хюбърт умее да обяснява отлично.

— Щом настоявате, мадам — отвърна Непреклон, като гледаше кучето кръвнишки. — Сигурен съм, че веднъж щом Хюбърт му обясни паричния поток, финансите вече няма да са му само малко мътни. Моля, последвайте ме, г-н Мустак.

Докато слизаха по стълбите, Непреклон се беше умълчал. Повдигаше едрите си ходила внимателно, все едно се опитваше да избегне пръснати по пода кабърчета.

— Г-жа Охол е жилава мила старица, нали? — наруши мълчанието Влаго.

— Струва ми се, че е прието хората като нея да се наричат „големи образи“, сър — отвърна Непреклон без ентусиазъм.

— Обаче компанията й може да изтощи човек, а?

— Ще се въздържа от коментар, сър. Г-жа Охол притежава петдесет и един процента от акциите на моята банка.

Неговата банка, отбеляза Влаго на ум.

— Странно. На мен тя ми каза, че е наследила петдесет процента.

— И кучето — отвърна касиерът. — Кучето притежава един дял, наследство от сър Джошуа, а г-жа Охол притежава кучето. Покойният сър Джошуа се радваше на чувство за хумор, което както разбирам, е минавало за дяволито.

И ето че сега кучето притежава част от банката, помисли Влаго. Семейство Охол явно са големи веселяци.

— Не се изненадвам, че на вас това не ви се струва забавно, г-н Непреклон.

— За щастие, на мен нищо никога не ми се струва забавно — отвърна Непреклон, тъкмо когато стигнаха подножието на стълбите. — Аз съм напълно лишен от чувство за хумор. Напълно. Това е физиологично състояние. Имам синдром на Нихтвесел-Безмайтапен, който по някаква необяснима причина, се приема за злочесто заболяване. Аз от своя страна го приемам като истински дар. Щастлив съм да заявя, че гледката на човек с наднормено тегло, който се подхлъзва върху бананова кора за мен не е нищо повече от нещастен случай, който подчертава нуждата да внимаваме къде изхвърляме отпадъците си.

— А опитвал ли сте… — подхвана Влаго, но Непреклон вдигна ръка.

— Моля ви! Както вече казах, аз не считам, че този синдром е недостатък. Напротив, дразня се, когато хората веднага си правят такъв извод! Моля, не се чувствайте длъжен да търсите начин да ме разсмеете, сър! Ако бях лишен от крака, щяхте ли да се опитвате да ме накарате да бягам? И така съм си добре, благодаря ви!

Той спря пред друга двойна врата, изчака за момент, за да се успокои, и сложи ръце на дръжките.

— А сега, нека ви покажа къде, ако мога така да се изразя, се върши сериозната работа, г-н Мустак. Това е счетоводният отдел, но аз предпочитам го наричам… — тук той дръпна вратите, които се разтвориха тържествено — … моето малко царство.

Гледката беше внушителна. И първото нещо, което внушаваше беше: „Така трябва да изглежда Адът в дните, когато не успеят да си запалят огньовете“.

Влаго прокара поглед по редиците чиновници, привели гръб и пишещи трескаво. Никой не вдигна глава.

— Тук вътре не разрешавам да се ползват никакви сметала, броилки и други подобни ужасни изобретения, г-н Мустак — обясни Непреклон като го поведе по централната пътека между бюрата. — Човешкият ум е способен на непогрешимост, когато борави с числа. Все пак, ние сме изобретили числата, как може да не успеем да работим с тях? Тук сме изключително взискателни, изключително!

Той рязко дръпна лист хартия от панерчето с изходящи документи на най-близкото бюро, прегледа го бързо и го остави обратно с кратко изсумтяване, което предаваше или задоволството му, че чиновникът не е допуснал грешка, или разочарование, че не е намерил какво да поправи.

Листът беше ситно изписан с цифри и вероятно никой смъртен не би могъл да проследи изчисленията толкова бързо, но Влаго не би се обзаложил, че Непреклон не е успял с един кратък поглед да прегледа всеки ред.

— Тук, в тази стая тупти живото сърце на банката — заяви главният касиер гордо.

— Сърцето — повтори Влаго безизразно.

— Тук ние изчисляваме лихви, такси, ипотеки, себестойност и всичко останало в интерес на истината. И не допускаме грешки.

— Как така? Никога ли?

— Почти никога. Е, понякога някои служители допускат грешка — призна Непреклон неохотно. — Но за щастие аз проверявам всяко изчисление. На мен не ми се изплъзват никакви грешки, можете да сте сигурен. Грешката, сър, е по-лоша и от грях. Греховете често са въпрос на мнение, гледна точка или дори на исторически период. А грешката е реален факт, който настоява да бъде поправен. Виждам, че внимателно се въздържате да се разсмеете, г-н Мустак.

— Нима? Искам да кажа, не, нищо подобно — бързо отрече Влаго.

Беше забравил древната мъдрост: „Ако наблюдаваш някого отблизо, пази се самият ти да не се окажеш под наблюдение“.

— Но въпреки това сте потресен — не отстъпи Непреклон. — Вие си служите с думи. Казват, че при това си служите с тях умело, но думите са крехки и значението им лесно може да бъде извъртяно от един остър език. Числата са солидни. Вярно, можете да мамите с тях, но не можете да промените същността им. Тройката си е тройка. Не можете да я убедите да стане четворка, с каквото и да я примамвате.

Някъде в залата прозвуча сподавен кикот, но Непреклон явно не го чу, а продължи.

— Освен това числата не прощават. Тук работим много, много усърдно, за да изпълним поставените задачи. А ето тук е моето място, в самия център…

Бяха стигнали до голям стъпаловиден подиум в центъра на помещението. В този момент слабичка жена с бяла блуза и дълга черна пола премина почтително покрай тях и внимателно остави сноп листи върху панерче, което вече беше препълнено. Тя хвърли бърз поглед към Непреклон, който каза само: „Благодаря, г-це Драперия“. Беше твърде зает да демонстрира чудесата на своя подиум, върху който беше поставено полукръгло, сложно на вид бюро, за да забележи изражението, което се изписа по нейното дребничко, бледо лице. Влаго обаче го забеляза и прочете в него хиляди думи, които вероятно бяха записани в нейния дневник и никога, никога нямаше да бъдат споделени със света.

— Виждате ли? — подкани го касиерът нетърпеливо.

— Хм? — мисълта на Влаго се беше отклонила към отминаващата жена.

— Ето тук, виждате ли? — Непреклон седна и се зае да обяснява с емоция, която почти можеше да мине за ентусиазъм. — Чрез тези педали мога да извъртя бюрото си към всяко кътче в залата! Имам пълен кръгозор върху малкия си свят. Нищо не убягва от погледа ми!

Той почна да натиска педалите свирепо и целият подиум се завъртя на оста си.

— Освен това, мога да се въртя с две различни скорости, благодарение на това гениално…

— Да, виждам, че почти нищо не ви убягва — съгласи се Влаго, докато г-ца Драперия си сядаше на мястото. — Но не ми се иска да ви отвличам от работата ви.

Непреклон погледна препълнения входящ панер и сви рамене.

— Тази купчинка? Тя изобщо няма да ме затрудни — каза той, а после дръпна спирачката на подиума и се изправи. — За мен е много важно да разберете какво всъщност правим тук, защото сега ще се наложи да ви заведа при Хюбърт — при това той леко се изкашля.

— Т.е. да разбирам, че Хюбърт не се вписва в това, което обичайно правите тук? — Влаго се обърна и тръгна към външния коридор.

— О, убеден съм, че той е ръководен от добри намерения — каза Непреклон и остави думите си да увиснат така като примка.

В главната зала на банката цареше тържествена тишина. По гишетата се виждаха няколко души, една възрастна дама наблюдаваше кученцето си, докато то пиеше вода от месинговата купа до вратата и всички разменени думи биваха изречени с приглушен глас. Влаго нямаше нищо против парите, те бяха едно от любимите му неща на света, но не разбираше защо за пари трябва да се говори тихо, сякаш са някакъв звяр, който може да се събуди. Ако тук вътре се долавяше гласът на парите, те явно имаха навик да шепнат.

Главният касиер отвори малка, едва забележима врата зад стълбите, наполовина прикрита от разни цветя в саксии.

— Моля, стъпвайте внимателно. Подът тук винаги е влажен — каза той и поведе госта надолу по няколко широки стъпала в най-огромната изба, която Влаго беше виждал.

Елегантни каменни арки поддържаха тавани, украсени с мозайка, които се простираха далеч напред и се губеха в мрака. Навсякъде имаше запалени свещи, а в средата на помещението нещо блестеше и обливаше колоните със синьо-бяло сияние.

— Това е криптата на храма — обясни Непреклон, като продължаваше да върви напред.

— Да не искате да кажете, че това място не просто прилича на храм? — изуми се Влаго.

— Било е построено, за да служи като храм, да, но така и не е било използвано по предназначение.

— Сериозно? За кой бог?

— Никой конкретно, както се оказва. Един от кралете на Анкх наредил сградата да се построи преди около деветстотин години, както той се изразил: „За всеки случай“. Доколкото разбирам, това означава, че не е имал някой конкретен бог предвид.

— Надявал се е някой бог да си хареса мястото?

— Точно така, сър.

— Както хората строят къщички за птици и се надяват птиците да се заселят там? — продължи Влаго като се оглеждаше наоколо. — Това е нещо като къщичка за богове?

Непреклон въздъхна.

— Вие се изразявате живописно, г-н Мустак, но предполагам, че в случая определението ви е донякъде точно. Така или иначе, идеята на краля не се е осъществила. Първоначално сградата е била ползвана за склад в случай на обсада, после е станала покрит пазар и т.н., докато накрая станала собственост на Джокатело Ла Огол, като компенсация за заем, който Градът не могъл да му възстанови. Всичко е записано в официалната историческа справка. Съешаването е просто чудесно, не намирате ли?

След доста продължителна пауза Влаго успя да попита:

— Така ли?

— Не сте ли съгласен? Доколкото знам, тук то е застъпено повече, отколкото където и да било другаде в града.

— Нима? — Влаго се огледа нервно. — Само в определени часове ли може да се наблюдава?

— В рамките на работното време, разбира се, но допускаме и групи с предварителна уговорка.

— Знаете ли, опасявам се, че смисълът на този разговор някак ми се изплъзна…

Непреклон посочи към тавана.

— Говоря за съединяването на сводовете, разбира се. Начинът, по който се срещат тук е уникален.

— О! Така ли? Ясно! — отдъхна си Влаго. — Да знаете, никак няма да се изненадам, ако повечето хора изобщо нямат представа за това.

И тогава Влаго видя Глупър, който сияеше сред арките.