На покрива на Мрънкалника, най-старият затвор в града, Влаго беше повече от влажен. Беше достигнал такава степен на подгизване, че би трябвало да приближава сухотата откъм другия край.

Внимателно той смъкна и последната горяща лампа от малката семафорна кула, поставена на равния покрив, и плисна маслото й в нощния мрак. Лампите бездруго се бяха оказали само на половина пълни. Цяло чудо беше, че някой изобщо си е направил труда да ги пали в подобна нощ.

Той се върна опипом до ръба на покрива, където беше закачена куката му. Дръпна я и я прекара около масивния зъбер, а после почна да я спуска надолу, като отпускаше въжето докато куката достигна земята, невидима под него. След като въжето се оказа преметнато през големия каменен блок, а двата му края опираха в земята, Влаго внимателно се спусна, уловил двата ката въже. Когато стигна долу, дръпна въжето след себе си. Натика куката и въжето между някакви камънаци в една странична уличка. Най-вероятно някой щеше да ги задигне до около час.

Дотук добре. А сега, останалото…

Бронята, която беше отмъкнал от съблекалнята на стражниците в банката, му пасваше като ръкавица. Той обаче щеше да е много по-щастлив, ако му беше паснала като нагръдник и шлем. Всъщност бронята едва ли изглеждаше по-добре и когато я носеше собственикът й, който в момента напето обхождаше коридорите, облечен в отличителната, лъскава, но напълно безполезна броня на банката. Беше всеизвестно, че подходът на стражата към униформите е „един-размер-не-пасва-почти-на-никого“, а също и че командир Ваймс одобрява само онази броня, която изглежда сякаш са я тъпкали тролове. Той обичаше от пръв поглед да е ясно, че бронята е била ползвана по предназначение. Влаго поспря за момент, да си поеме дъх, а после заобиколи до голямата черна врата и дръпна звънеца. Разнесе се тракане и дрънчене. Нямаше да му отворят веднага. Не и в такава нощ.

Чувстваше се незащитен и открит като гол охлюв. Надяваше се, че е успял да обмисли ситуацията от всеки ъгъл, но ъглите бяха — как им викаха, той беше посещавал някаква лекция по въпроса… а, да. Ъглите бяха съставни. Всеки ъгъл беше пълен с по-дребни ъгли. Нямаше как да ги покриеш всички. Например стражникът в банката можеше да бъде повикан внезапно на редовната си служба и да открие, че бронята му липсва или някой можеше да е видял Влаго да я взема; можеше да са преместили Дженкинс на друго място… Да става каквото ще. Когато времето те притиска, не ти остава нищо друго освен да завъртиш колелото и да се приготвиш да си плюеш на петите, ако се наложи.

Или, както в случая, да си готов да повдигнеш тежкото чукче на вратата с две ръце и да го стовариш два пъти, отчетливо върху плочката. Той почака малко докато, с известно заяждане, във вратата се отвори едно прозорче.

— Какво? — разнесе се раздразнен глас откъм засенчено лице.

— Прехвърляне на затворник. Дженкинс.

— Какво? Насред проклетата нощ?

— Нося подписан формуляр 37 — настоя Влаго с тъпо упорство.

Малкото прозорче се затвори с трясък. Той отново остана да чака в дъжда. Този път минаха три минути преди да му отворят.

— Какво? — попита друг глас, пропит със съмнения.

А, чудесно. Това беше Търбух. Това искрено зарадва Влаго. Неговите действия тази нощ щяха да създадат сериозни неприятности на някой надзирател, а сред тях имаше доста свестни хора, особено в отделението на смъртниците. Обаче Търбух беше типичният старомоден надзирател, майстор на дребните издевателства, който се възползва от всяка възможност да вгорчи живота на затворниците. Той не просто ще се изхрачи в купата ви с мазна каша, но дори няма да му хрумне да го направи така, че да не го видите. Обичаше да тормози дребните и слабите. Освен всичко друго, Търбух мразеше стражниците и чувството беше напълно взаимно. Това беше добре. Този факт можеше да бъде много полезен.

— Дошъл съм за един затворник — оплака се Влаго. — И вися тука в дъжда вече пет минути!

— И точно там ще си останеш, момче, точно там, докато аз реша. Дай да видя документа!

— Тука пише Дженкинс, Бухльо — каза Влаго.

— Дай да го видя, де!

— Казаха ми да го държа, докат’ не ми предадете затворника — отвърна Влаго, самият образец на стражник, който тъпо и неотклонно следва заповеди.

— А, имаме си работа с адвокатче значи. Добре, Ейб, пусни наш’то начетено приятелче да влезе.

Капакът на прозорчето се плъзна обратно и след известно потракване в голямата порта се отвори малка вратичка. Влаго пристъпи вътре. В рамките на заграждението дъждът плющеше също тъй силно.

— Абе, аз виждал ли съм те преди? — попита Търбух, наклонил глава.

— Нов съм, почнах миналата седмица — отвърна Влаго.

Зад него отново заключиха вратата. Затръшването на резетата отекна в главата му.

— И що тъй си сам? — продължи да настоява Търбух.

— Де да зная, сър. Трябва да питате мама и тате.

— Я не ми се прави на умник! Трябва да сте двама за преместване на затворник!

Влаго уморено сви подгизнали рамене с израз на пълна незаинтересованост.

— Тъй ли? Ами то аз де да знам? Казаха ми, че тоя тип бил нищо и никаква шушумига и идеално съм щял да се справя сам. Проверете, ако искате. Знам само, че в Двореца искат да го видят веднага.

Дворецът. Тази дума промени блясъка в дребните злобни очета на надзирателя. Никой с всичкия си няма да тръгне да разсъждава върху заповеди, получени от Двореца. А и в подобно противно време изглеждаше съвсем логично старшите да изпратят някой новак да свърши такава неблагодарна работа. Във всеки случай, такава беше логиката на Търбух — той самият би постъпил по същия начин.

Той протегна ръка и изкомандва.

— Заповед за прехвърляне!

Влаго подаде листа. Мъжът мърдаше устни докато четеше и явно много се надяваше да открие нещо нередно. Можеше да си се взира цяла нощ, заповедта беше изрядна. Влаго беше свил цяла пачка формуляри, докато г-н Масур беше приготвял кафе.

— Тоя трябва да увисне утре сутрин — каза Търбух, вдигнал заповедта до фенера. — За какво им е изтрябвал по туй време?

— Де да знам — каза Влаго. — Дали може малко да побързате, че почивката ми почва след десет минути.

Надзирателят се наведе напред.

— Ей само заради това, сега ще чакаш докато направя проверка. Само един придружител, моля ви се! Трябва да си отварям очите, нъл тъй?

Тааакааа, отбеляза наум Влаго. Всичко върви по план. Сега десет минути спокойно ще си пийва чай, ей така, да ми даде да се разбера, пет минути ще му стигнат да разбере, че семафорът не работи, около секунда, за да реши, че ще е проклет, ако в такова време тръгне да проверява защо не работи и още секунда да премисли нещата: документът беше наред, той беше проверил водния знак, пък той беше най-важен… Значи общо към двадесет минути.

Разбира се, Влаго знаеше, че може и да греши. Всичко можеше да се обърка. Може би точно в момента Търбух събираше няколко свои приятелчета или пък беше изпратил някой да изтича през задния вход и да намери истински полицай. Бъдещето беше съвсем мъгливо. Всеки момент можеше да го спипат.

За какво повече може да си мечтае човек!

Търбух се забави двадесет и две минути. Чуха се бавни приближаващи стъпки и Дженкинс се появи, пристъпващ ситно пот тежестта на оковите, а Търбух току го сръгваше с палката си. Нямаше никакъв начин човечецът да върви по-бързо, но това не беше достатъчно да му спести сръгването.

— Мисля, че оковите няма да са нужни — каза Влаго веднага.

— То аз няма и да ти ги дам — каза надзирателя. — По причина на туй, че вий, мизерници, никогаш не ги връщате!

— Става — съгласи се Влаго. — Ама хайде вече да действаме, че тука е адски студ.

Търбух изсумтя. Определено не беше щастлив. Наведе се, отключи халките на оковите и се изправи, като сложи ръка на рамото на затворника. С другата си ръка протегна напред клипборд.

— Подпиши! — изкомандва той. Влаго подписа.

И тук дойде ред на магическата част. Това беше причината бумагите да са толкова важни в хлъзгавия свят на тъмничари, полицаи и служители на реда, защото най-важният от всички въпроси във всеки едни момент беше habeas corpus: кой държи юздите? Кой е отговорен за това тяло? Влаго беше минавал през тази процедура преди в качеството си на прехвърляно тяло и беше наясно какво се очаква от него. Всяка крачка на затворника се отбелязва на хартия. И ако затворникът бъде открит, да речем, с липсваща глава, тогава последният човек, който се е подписал че отговаря за него докато шапката му все още не е почивала директно върху врата, се оказва изправен пред някои доста щекотливи въпроси.

Търбух бутна Дженкинс напред и произнесе вечните думи:

— На вас, сър! — излая той. — Ха Бяс Скоропус!

Влаго върна клипборда и сложи другата си ръка на другото рамо на затворника.

— От вас, сър! — отвърна той. — Приемам го аз тоз бяс, тъй ами!

Търбух изръмжа и си махна ръката. Процедурата беше приключена, законът беше спазен, честта беше удовлетворена и Бухльо Дженкинс…

… вдигна тъжен поглед към Влаго, срита го здраво в слабините и хукна по-улицата като див заек.

Докато Влаго се беше превил одве, всичко което успяваше да долови извън своя свят, изпълнен с болка, беше гръмогласният смях на Търбух, който крещеше:

— Вие си я гонете тая птичка, милорд. Вие го приехте този бяс! На ви сега!

Влаго беше успял да си възстанови нормалната походка, докато стигне до малката стая, която беше наел при Джак „Да-пукна-ако-знам“. Навлече златния костюм, изсуши бронята, натика я в торбата, изскочи навън и забърза обратно към банката.

Щеше да е по-трудно да влезе вътре, отколкото да се измъкне. Пазачите се сменяха по същото време, когато персоналът си тръгваше. Така сред разотиващата се навалица, Влаго беше успял да се измъкне незабелязано, облечен в сивия си раздърпан костюм, който носеше, когато желаеше да се превърне в най-забравимия човек на света. Всичко беше въпрос на възприятия и нагласи. Нощните пазачи застъпваха на смяна едва когато всички си бяха тръгнали. Ето защо според тях, нямаше проблем хората да излизат от банката. Ако пък съществуваше проблем, той не ги касаеше.

Пазачът, който най-после се появи, да провери кой се мъчи да отключи входната врата, се опита да се заяде с него, но след малко се появи негов колега, очевидно надарен с известна интелигентност, и отбеляза, че председателят може да си влиза в банката, когато си поиска. Тъй де, нали той е шефът в крайна сметка? Не четеш ли вестници? Виж му златния костюм! Пък и, ето на, има си ключ! И какво като носи голяма издута торба? Нали я носи на влизане. Ако искаше да излезе с голяма натъпкана торба, това щеше да е друго нещо, хохо, ще ме прощавате за шегичката, сър…

Изумително беше какво може да постигне човек, ако само се осмели да опита, мислеше си Влаго, докато пожелаваше лека нощ на мъжете. Например, той не беше успял да си отключи, макар толкова старателно да се беше опитвал, защото ключът му беше предназначен за входната врата на пощата. Все още не му бяха дали собствен ключ за банката.

Дори връщането на бронята се оказа лесна работа. Пазачите още не бяха приключили обиколките си, а сградата беше огромна и не много добре осветена. Съблекалнята оставаше съвсем празна часове наред.

В новия му апартамент една лампа все още светеше. Г-н Каприз похъркваше, изпънат по гръб в своя поднос. Вратата на спалнята беше осветена от нощен светилник. Всъщност светилниците бяха два и представляваха червените тлеещи очи на Гладис.

— Искате Ли Да Ви Направя Сандвич, Г-н Мустак?

— Не, Гладис, благодаря.

— Няма Никак Да Ме Затрудни. В Хладилното Помещение Има Бъбреци.

— Благодаря ти, Гладис, но наистина не е нужно. Не съм гладен — увери я Влаго и внимателно затвори вратата си.

Той се просна на леглото. Тук цареше пълна тишина. Той беше свикнал да спи в пощата, където до спалнята му постоянно долиташе шумът от двора долу. Но не тишината му пречеше да заспи сега. Той се загледа в тавана и си помисли: идиот, идиот, идиот! След няколко часа надзирателите ще се сменят в Мрънкалника. Отначало никой няма да се притесни особено. Поне докато палачът не се появи, готов за работа без да има върху кого да работи. Тогава щеше да последва кратък, нервен интервал, докато хората се опитват да решат кого точно да изпратят в двореца, да провери има ли някакъв шанс да им позволят да си обесят затворника тази сутрин, моля.

А затворникът вероятно вече беше на мили от града. В такава влажна нощ дори върколак не би могъл да го проследи. Никой нямаше да може да свърже това бягство с Влаго, но той отлично си представяше как командир Ваймс будува в два сутринта, блъска си главата и се опитва да проумее случилото се по своя си дебелоглав маниер.

Влаго премигна. Но пък къде ли би могъл да отиде дребният човечец? Стражата беше установила, че Бухльо не е бил част от организирана банда, не е имал никакви съучастници. Човекът просто си е рисувал марки. Що за човек си прави труда да фалшифицира марка от половин пени?

Що за човек…

Влаго се изправи рязко. Нима можеше да е толкова просто?

Ами, съвсем възможно беше. Бухльо действително беше… лудичък, но по един неагресивен, безпомощен начин. Той приличаше на човек, който отдавна се е отказал да проумее света отвъд своя триножник, човек за когото причина и следствие нямаха някаква очевидна връзка. Къде би се скрил такъв човек?

Влаго запали една лампа и отиде до разнебитените останки от гардероба си. Отново измъкна сивия раздърпан костюм. Той му беше особено скъп — в него го бяха обесили. Беше незабележим костюм, за незабележим човек и имаше допълнителното предимство, че, за разлика от истинското черно, сивото не се забелязва в мрака. След това предвидливо мина през кухнята и взе два стари парцала от килера.

Коридорът беше относително добре осветен с по една лампа на всеки няколко крачки. Но лампите хвърлят и сенки и точно в една от тях, до голяма ваза на династията Пинг от Хунгхунг, Влаго беше успял да се свие и да се изгуби — сиво петно на сив фон.

Покрай него мина пазач, стъпките му измамно заглушени от дебелия килим. Когато той се изгуби от поглед, Влаго забърза надолу по мраморните стълби и се метна зад една масивна саксия с палма, която някой беше счел за нужно да сложи на площадката.

Всички етажи на банката се отваряха към главата зала, която, както и в сградата на пощата, се издигаше от приземното ниво до покрива. Понякога, в зависимост от разположението, пазач на по-горен етаж, можеше да наблюдава етажа под себе си. Понякога пазачите минаваха по гол мрамор. Понякога на гоните етажи те прекосяваха участъци, където стъпките им отекваха по плочките като камбани. Влаго спря и се заслуша, като опитваше да долови ритъма на патрулиращите мъже. Те бяха повече, отколкото беше очаквал. Е, хайде де момчета, та вие сте пазачи нощна смяна, какво стана с традиционния целонощен покер турнир?! Не знаете ли какво се очаква от един истински пазач?

Беше великолепна главоблъсканица. По-добра от нощното катерене, по-добра дори от Екстремното кихане! А най-хубавото беше, че ако го хванат, винаги можеше да каже, че е пробвал надеждността на охраната! Браво, момчета, открихте ме…

Но най-добре да не го хващат.

По стълбите се изкачваше пазач, бавно и целеустремено. Той се подпря на перилата и за огромно раздразнение на Влаго запали полуизпушена цигара. Влаго наблюдаваше иззад палмовите клонки как мъжът се надвесва над мраморния парапет и спокойно оглежда етажа долу. Влаго беше убеден, че не така се очаква да си прекарват времето пазачите. Че и пуши на всичко отгоре!

След няколко замислени подръпвания от цигарата пазачът пусна угарката на пода, стъпка я и продължи нагоре по стълбите.

Две мисли се бореха за надмощие в ума на Влаго. Малко по-отчетливо отекваше наблюдението, че пазачът беше въоръжен с арбалет! Интересно, дали първо стреляха, за да избегнат задаването на въпроси по-късно? Заедно с това обаче в главата му се въртеше крайно възмутен глас, недоволен от факта, че мъжът си беше стъпкал фаса върху мрамора. За какво мислиш са онез високи месингови кажгодета, с купата с бял пясък отгоре, а?!

Когато мъжът изчезна нагоре, Влаго пробяга остатъка от стълбите надолу, плъзна се по полирания мрамор върху парцалите, които беше вързал на ходилата на ботушите си, откри вратата, която водеше към мазето, бързо я отвори и съвсем на време съобрази да я затвори безшумно зад себе си.

След това затвори очи и закача някой да се развика и да хукне след него.

Нищо не се случи и той ги отвори.

От далечния край на подземието струеше познатата ярка светлина, но не се чуваше да тече вода. Отделното прокапване тук-там само подчертаваше царящата дълбока тишина.

Влаго мина покрай Глупър, който просветваше леко, и продължи напред сред непознатите сенки под изумителното съешаване.

„Ако го съградим, ще ли да ни се явиш?“, помисли си той. Но така и никакъв бог не беше приел предложението. Беше тъжно, но и в определен божествен смисъл, доста глупаво. Ами, така де. Влаго беше чувал, че има милиони малки богове кръжащи по света, живеещи под камък, подхвърляни като пера на вятъра, вкопчени в най-горните клони на някое дърво… Всички те очакваха своя голям шанс — да се сдобият със свой храм, жреци и поклонници. Но никой от тях не беше уважил тази сграда и не беше трудно да се разбере защо.

Боговете изискваха вяра, а не логична мисъл. Ако първо построиш храм, преди да си се поклонил на някой бог, то е същото като да дадеш чифт обувки на човек, който няма крака. Построяването на храм само по себе си не показва, че вярваш в боговете. То просто показва доверие в архитектурата.

Нещо подобно на работилница беше разположено срещу далечната стена на подземието около огромна древна камина. Един Игор се беше превел над синьо-бял пламък и внимателно огъваше парче стъклена тръба. Зад него някаква зеленикава течност кипеше и се пенеше в гигантски бутилки. Игорите изглежда имат естествено предразположение към мълниите.

Човек винаги може да разпознае един Игор. Те полагаха огромни усилия да бъдат разпознаваеми от пръв поглед. Отличаваха ги не само плесенясалият стар костюм, разнообразният брой пръсти и очите с различен цвят. Друга важна тяхна особеност беше, че на главата им вероятно можеше да се задържи топка, без дори да се заклати.

Игор вдигна поглед от работата си.

— Добро утро, шър. Вие ште…?

— Влаго фон Мустак — каза Влаго. — А ти ще да си Игор.

— Пожнахте, шър. Чувал шъм отлични неща жа ваш.

— Тук долу?

— О, аж винаги държа по едно ухо на пътя на мълвата, шър.

Влаго устоя на желанието да се огледа. Игорите и метафорите не се погаждаха особено добре.

— Ами, Игор… работата е там че… Искам да доведа някого в сградата без да се налага да тревожа охраната и се чудех дали тук долу няма някоя допълнителна врата?

Това което Влаго не изрече на глас, просто защото нямаше нужда, беше: ти си Игор, нали така? Всеки знае, че когато тълпата вземе да точи сърпове и да се опитва да нахлуе през вратата, Игорите отдавна вече не са там. Игорите са майстори на дискретното измъкване.

— Има една малка врата, която ние полжваме, шър. Не може да ше отвори отвън, жатова никога не я охраняват.

Влаго хвърли замечтан поглед към дъждобраните на закачалката.

— Много добре. Много добре. Ами аз тогава ще изскокна за малко.

— Вие ште шефът, шър.

— И скоро след това ще скокна обратно с придружител. Ъъ, джентълмен, който не държи да се среща със силите на реда.

— Ражбирам, шър. Дайте им вила в ръцете и те ши мишлят, че ша гошподари на проклетия град, шър.

— Обаче мога да те уверя, че не е убиец или нещо такова.

— Аж шъм Игор, шър. Ние не жадаваме въпроши.

— Така ли? Защо не?

— Не жнам. Не шъм питал.

Игор отведе Влаго до малка врата, която водеше към неугледно стълбище, задръстено с боклуци и наводнено от неспирния дъжд. Влаго се поспря отвъд прага, а водата вече се просмукваше в евтиния му костюм.

— Само още нещо, Игор…

— Да, шър?

— Когато минах покрай Глупър преди малко, в него имаше вода.

— О, да, шър. Това притешнява ли ви?

— Ами, водата се движеше. Това обичайно ли е по това време на нощта?

— О, това е жаради шифонната променлива, шър. Вше така штава.

— Аха. Най-обикновена сифонна променлива, значи. Е, това е истинско облекчение.

— Когато ше върнете, прошто потропайте по вратата ш Почукването на бръшнар-хирурга.

— Какво е Почуква…

Вратата се затвори.

Вътре Игор се върна до работната си маса и отново запали пламъка на газеника.

Някои от малките стъклени тръбички, разположени на зелен филц до него, изглеждаха… необичани и имаше нещо смущаващо в начина, по който отразяваха светлината.

Когато става въпрос за Игори… Когато си имаш работа с Игори… Ами, повечето хора не виждаха нищо друго освен мухлясалия костюм, провисналата коса, козметичните белези и шевове, демонстриращи кланова принадлежност, и фъфленето. Което вероятно се дължеше на факта, че с изключение на фъфленето, това беше всичко, което имаше да се види.

Така повечето хора забравяха, че работодателите на Игорите не бяха, в общоприетия смисъл на думата, нормални. Поискайте от тях да ви построят устройство, привличащо гръмотевични бури и комплект стъкленици за складиране на мълнии, и те ще ви се изсмеят^[1]. Те отчаяно се нуждаеха от някой, който притежава нормално функциониращ мозък, а всеки Игор разполага с поне един такъв. Игорите са интелигентни създания, което обяснява защо винаги съумяват да са някъде другаде, когато гневната тълпа почне да мята горящи факли по старата мелница.

Освен това те са перфекционисти. Ако поискаш от един Игор да ти построи някакво устройство, няма да получиш това, което си поискал. Ще получиш това, от което действително имаш нужда.

Сред своята мрежа от отблясъци Глупър изгъргори. Вода се надигна в тънка стъклена тръбичка и започна да капе в малка стъклена кофичка, която се наклони върху единия край на малка балансирана пластинка и така се отвори един мъничък клапан.

Според публикацията в Таймс, Бухльо Дженкинс беше живял на Късата улица. Липсваше номер на улицата, защото тя беше толкова къса, че имаше място само за една входна врата. Въпросната врата беше затворена, но висеше само на една панта. Отрязък жълто-черна лента подсказваше, в случай че състоянието на вратата не беше достатъчно красноречиво, че това място наскоро се е радвало на интерес от страна на стражата.

Когато Влаго побутна вратата тя се откачи от единствената си панта и пльосна сред водата, която се стичаше надолу по уличката.

Не му се наложи да претърсва жилището, понеже Бухльо не си беше направил труда да се скрие. Той беше в стая на първия етаж, обграден от огледала и свещи, и с блажено изражение на лицето се беше заел да рисува.

Когато видя Влаго, той изпусна четката си, грабна някаква тубичка от плота, вдигна я до устата си и явно се приготви да я изгълта.

— Не ме принуждавайте да го направя! Не се шегувам, ще я използвам! — извика той треперливо и цялото му тяло се разтресе.

— Това някаква паста за зъби ли е? — попита Влаго. Той подуши застоялия въздух в ателието и отбеляза: — Определено ще ти дойде добре.

— Това е Супер жълто, най отровната боя на света! Не ме доближавайте или ще бъдете отговорен за моята ужасна смърт — извика фалшификаторът. — Ъм, добре де, най-отровно вероятно е Ахатовото бяло, но наскоро го свърших, което е крайно неприятно.

Бухльо усети, че се отклонява от същността и побърза отново да повиши глас.

— Но и тази също е доста отровна!

Един талантлив аматьор успява да събере доста информация от различни области, а Влаго винаги беше намирал отровите любопитни.

— Боя на основата на арсеник, значи? — попита той.

Всички знаеха колко е отровно Ахатовото бяло. Влаго не беше чувал за Супер жълто, но арсеникът се срещаше в доста богата цветова гама. Най-добре човек да не си облизва четката.

— Наистина ужасна смърт — продължи той. — Кажи-речи се втечняваш за няколко дни.

— Няма да се върна обратно! Няма да се върна обратно! — изписка Бухльо.

— Някога хората са използвали арсеник, за да си избелват кожата — каза Влаго и пристъпи малко по-напред.

— Назад! Ще я използвам! Кълна се, ще я използвам!

— Откъдето идва изразът „убийствено красив“ — довърши си мисълта Влаго и отново скъси разстоянието.

Той посегна към Бухльо, който си натика тубата в устата. Влаго я дръпна от потните ръце на фалшификатора и я разгледа.

— Точно, както си помислих — каза той и прибра тубата в джоба си. — Забравил си да свалиш капачката. Типична аматьорска грешка!

Бухльо се поколеба за момент.

— Да не би да има хора, които се самоубиват професионално?

— Виж, г-н Дженкинс, дошъл съм, да… — започна Влаго.

— Няма да се върна в затвора! Няма да стъпя повече там! — отсече дребният човечец, като в същото време отстъпваше назад.

— Чудесно, това мен ме устройва идеално. Имам едно предложение…

— Те ме наблюдават, да знаете — уведоми го Бухльо. — През цялото време.

Така. Това беше известно подобрение в сравнение със самоубийство чрез боя, но не кой знае колко.

— Ъм… имаш предвид в затвора? — попита Влаго, за да е сигурен, че е разбрал добре.

— Навсякъде ме наблюдават! Дори в момента има един зад вас!

Влаго си заповяда да не поглежда зад гърба си, защото това би означавало, че лудостта е заразна. Макар че при такава висока концентрация на лудост в стаята, нищо чудно да прихване нещо.

— Това наистина е много лошо, Бухльо. Ето защо… — той се поколеба, но после си помисли: какво пък, при мен се получи. — Ето защо искам да ти разкажа за ангелите — довърши той.

Говореше се, че откак в града живеят Игори, гръмотевичните бури са зачестили. Тази конкретна буря си беше изчерпала гръмотевиците, но дъждът продължаваше да вали, сякаш няма никаква бърза работа.

Водни струи се въртяха около ботушите на Влаго, докато той стоеше пред дискретната задна врата на банката и се опитваше да си припомни Почукването на бръснар-хирурга.

О, да. Беше едно от класическите и звучеше като: рам-ТАМ ТАМ-там-там рам там-там-ТАМ-там-там!

Или иначе казано: Бръснач, ножица и бърза ампутация!

Вратата се отвори незабавно.

— Моля, да ме ижвините, жадето вратата не шкърца, шър, но прошто не мога да накарам пантите да…

— Я ми помогни, ако обичаш — прекъсна го Влаго, приведен под теглото на две масивни кутии. — Това е г-н Дженкинс. Ще се намери ли легло за него тук долу? И дали може малко да промениш външния му вид?

— Вероятно повече, отколкото можете да ши предштавите, шър — потвърди Игор щастливо.

— Имах предвид да го обръснеш и подстрижеш. Ще можеш ли?

Игор стрелна Влаго с поглед, изпълнен с болка.

— Вярно е, че хиружите понякога влижат в ролята на бръшнари…

— Я по-добре не му пипай гърлото — размисли Влаго.

— В такъв шлучай, да, ще мога да го подштрижа, шър — въздъхна Игор.

— Когато бях на десет ми извадиха сливиците — съобщи Бухльо.

— Ишкате ли нови? — попита Игор със зле прикрита надежда.

— Светлината тук е великолепна! — възкликна Бухльо, като пренебрегна предложението. — Почти като дневна.

— Чудесно — одобри Влаго. — А сега е време да поспиш, Бухльо. Не забравяй какво ти казах. Утре сутрин ти ще нарисуваш първата редовна еднодоларова банкнота, ясно?

Бухльо кимна, но умът му вече беше другаде.

— Нали ме разбираш? — провери Влаго. — Банкнота, толкова сложна, че никой друг да не може да я повтори. Нали ти показах моите опити? Знам че ти ще се справиш много по-добре.

Той погледна притеснено дребния човечец. Беше убеден, че Бухльо не е луд. Той просто смяташе, че светът като цяло е нещо, което се случва на другите хора.

Бухльо спря, както разопаковаше кутиите си.

— Ъм… ама аз не мога да си измислям нещата — каза той.

— Как така? — не разбра Влаго.

— Ами така, не мога да си измислям какво да рисувам — отвърна Бухльо, като се взираше в една четка, сякаш я чакаше да подсвирне или нещо.

— Но ти си фалшификатор. Твоите марки са по-добри от нашите!

— Да, ама аз нямам вашето… Нямам представа как да започна… Т.е. трябва ми нещо, от което да гледам… Така де, веднъж щом нещо вече е измислено, аз мога…

Сигурно вече е към четири сутринта, помисли си Влаго. Четири часа! Мразя когато в рамките на един ден два пъти става четири часа…

Той дръпна лист хартия и един молив от кутията на Бухльо.

— Виж — каза той, — започваш с…

С какво да започне?

— Богатство — отговори си сам на глас. — Богатство и стабилност, каквито внушава фасадата на банката. Включваш множество завъртени орнаменти, за да е трудно да се копират. После… панорама, изглед от гада… Да! Анкх-Морпорк — все пак, градът е най-важен! Главата на Ветинари, разбира се, хората ще го очакват, и една голяма дебела единица, за да схванат идеята. О, и гербът на града, без него не може. А тук долу — моливът се движеше все по-бързо — място за подписа на председателя, т.е. за отпечатъка от лапата му. Така, а на гърба… ами, каквото и да е, но да е с много фини детайли. Някой бог ще придаде тежест. Някой от по-приветливите. Как му беше името на онзи с тризъбеца? Такъв някакъв. Съвсем тънки контури, Бухльо, това ни трябва. А, и лодка. Обичам лодки. И пак да им напомним, че банкнотата е на стойност един долар. Какво още… о, да, нещо мистично винаги се приема добре. Хората вярват на всичко, което звучи мистериозно и древно. „Не чини ли петак, подаден на вдовица, повече от недосегаемия слънчев диск?“.

— Това пък какво означава?

— Идея си нямам — каза Влаго. — Ей сега го измислих.

Той продължи да скицира още малко и после подаде листа на Бухльо.

— Нещо такова. Направи опит. Мислиш ли, че ще се получи?

— Ще се постарая — обеща Бухльо.

— Добре. Ще се видим ут… По-късно днес. Игор ще се погрижи за теб.

Бухльо вече се взираше пред себе си с празен поглед. Влаго дръпна Игор настрана.

— Само козметични промени, ясно?

— Както желаете, шър. Прав ли шъм да шмятам, че гошподинът не желае да ши има вжемане-даване шъш штражата?

— Напълно.

— Никакъв проблем. Може би ще е удачно да му променим името?

— Чудесна идея. Идеи?

— На мен ми допада Менгеме, шър. А жа първо име ми хрумва Прекомер.

— Сериозно? Откъде точно ти хрумват такива идеи? Не ми отговаряй! Прекомер Менгеме… — поколеба се Влаго, но защо да си прави труд да спори по това време а нощта? И по-точно по това време на ранното утро?

— Прекомер Менгеме, значи. Добре, погрижи се той изобщо да забрави името Дженкинс — допълни Влаго, което, както осъзна по-късно, при дадените обстоятелства, беше непростима липса на далновидност от негова страна.

Той успя да се върне в спалнята си без дори да се наложи да се крие. По малките часове на нощта пазачите отдавна вече са оклюмали. Нали всичко е заключено? Кой ли пък ще тръгне да влиза с взлом?

Долу, в подземието, под отлично съешения таван, художникът, доскоро известен като Бухльо, се взираше в скицата на Влаго и усещаше как мозъкът му започва да кипи. Той действително не беше, в точния смисъл на думата, луд. В определени аспекти той беше изключително нормален. Изправен пред свят, твърде сложен, объркан и неразбираем, той беше успял да го смали до миниатюрен балон, побиращ само него и палитрата му.

— Г-н Игор?

Игор вдигна поглед от щайгата, в която ровичкаше. Държеше в ръце нещо, което приличаше на голям гевгир.

— Ш какво мога да шъм ви полежен, шър?

— Можете ли да ми намерите някакви стари книги с рисунки на богове и лодки, и може би изгледи от града?

— Нешъмнено, шър. На улица Дървеняк има книжен антиквариат.

Игор остави металния уред настрана, дръпна опърпана кожена чанта изпод масата и, след кратък размисъл, сложи в нея един чук.

Дори в своя ограничен свят новоизлюпеният г-н Менгеме осъзна, че толкова безбожно късен (или ранен) час не беше най-удачното време за пазаруване.

— Ъм, нямах предвид веднага. Мога да изчакам докато съмне — увери той Игор.

— О, аж винаги пажарувам нощем, шър — отвърна Игор. — Ошобено, когато ишкам да купя нещо… по-ижгодно.

Влаго се събуди далеч по-рано, отколкото беше планирал. Г-н Каприз се беше изправил върху гърдите му и стискаше писукащия си кокал в уста. В резултат Влаго бе обилно покрит със слюнка.

Зад Г-н Каприз, Влаго забеляза Гладис. Зад Гладис имаше двама души, облечени в черно.

— Негова светлост се съгласи да ви приеме, г-н Мустак — каза един от мъжете приветливо.

Влаго опита да избърше слюнката от ревера си, но само замаза костюма.

— А аз изразил ли съм желание да се видя с него?

Единият мъж се усмихна широко.

— Ооооо, да!

— След обесване винаги огладнявам — сподели Лорд Ветинари, като внимателно обработваше твърдо свареното си яйце. — На вас как ви се отразява?

— Ъм… ами, бесили са ме само веднъж — отвърна Влаго. — Но помня, че храната ми беше последна грижа.

— Мисля, че се дължи на хладния сутрешен въздух — продължи Ветинари, без да обърне внимание на думите му. — Той изостря апетита.

Патрицият погледна Влаго за първи път и придоби загрижен вид.

— О, но вие не се храните, г-н Мустак. Трябва да хапнете нещо. Изглеждате отслабнал. Надявам се работата не ви изтощава?

Някъде по пътя към двореца Влаго трябва да беше преминал в някое съседно измерение. Трябваше да е станало нещо такова. Нямаше друго обяснение.

— Ъм, кого са обесили? — попита той.

— Бухльо Дженкинс, фалшификатора — отвърна Ветинари, отдаден на отделянето на белтъка от жълтъка с хирургическа точност. — Дръмнот, може би г-н Мустак ще предпочете плодове за закуска? Или онази разкъсваща вътрешностите смес от семена и ядки, която ти толкова харесваш?

— Напълно е възможно, сър — съгласи се секретарят.

Ветинари се приведе напред сякаш се канеше да включи Влаго в някакъв заговор.

— Мисля, че готвачът приготвя пушена херинга за охраната. Има крайно подсилващ ефект. Вие наистина изглеждате доста блед. Не намираш ли, че г-н Мустак изглежда блед, Дръмнот?

— На ръба на изтощението, сър.

Усещането беше като да ти изливат киселина в ухото съвсем бавно, мислеше си Влаго трескаво, и всичко което успя да каже, беше:

— Добре посетено обесване ли беше?

— Не особено. Мисля, че не беше достатъчно добре разгласено — отвърна Ветинари. — А и, разбира се, г-н Дженкинс не беше осъден за някое брутално кърваво убийство, каквото би привлякло оживена тълпа. Но самият Бухльо Дженкинс не пропусна обесването си, о да. Може да не е прерязал ничие гърло, но смучеше кръвчицата на града, капка по капка.

Ветинари беше успял да отстрани и изяде целия белтък от яйцето си и беше оставил лъскавия жълтък цял и непокътнат.

Какво бих направил аз на мястото на Ветинари, ако открия, че затворът ми съвсем скоро ще стане за посмешище? Нищо не подкопава авторитета така, както смехът, помисли си Влаго. И, което е по-важно, какво би направил Ветинари, на своето собствено място?

Би обесил някой друг, разбира се, какво друго. Би намерил някой друг, осъден на смърт нещастник, приблизително приличащ на липсващия затворник, и би му предложил сделка. Вярно че обесването няма да му се размине, но ще бъде обесен под името Бухльо Дженкинс. Междувременно ще се разнесе слух, че дубльорът е бил помилван, но преди да го освободят е загинал злощастно в затвора. Така милата му майчица или жена и деца ще си спестят срама и ще получат една торба пари като обезщетение. А тълпата пък ще си получи зрелището. Също тъй, с малко късмет, в момента Търбух беше пренасочен на нова позиция — почистване на плювалници, може би. Изобщо, човек би останал с най-общото впечатление, че изглежда е била раздадена справедливост… в някаква степен. А обществото като цяло ще бъде приканено да проумее, че престъпления срещу града могат да си позволят да извършват само онези измежду гражданите, които се радват на железни вратове, но дори и те е добре да се замислят какво правят.

Влаго осъзна, че опипва врата си. Понякога все още се будеше нощем с образа на онзи последен момент преди бездната да се отвори под краката му…

Ветинари го наблюдаваше с нещо, което не беше точно усмивка, но Влаго остана със смущаващото чувство, че когато се опитва да мисли като Ветинари, негова светлост някак успява да се вмъкне в тези мисли необезпокоявано като голям черен паяк, плъзгащ се по бананова кора, и да се разрови, където изобщо не му беше работа да рови.

С внезапна увереност Влаго прозря, че Бухльо така или иначе е щял да преживее обесването си. Никой не би унищожил такъв талант с лека ръка. Точно като Влаго преди време, фалшификаторът щеше да се изтърси от бесилката направо в чисто нов живот, предложен му от самите ангели. В случая на Бухльо, ангелите сигурно биха му предложили да се нанесе в приятна, ярко осветена стая с осигурена храна, вътрешна тоалетна, която се почиства редовно и достатъчно мастило да се удави в него човек. В интерес на истината, вероятно Бухльо точно така си представяше рая. А Ветинари… щеше да е впрегнал най-добрият фалшификатор в света да работи за Града.

О, по дяволите. Аз му обърках плановете. Аз застанах на пътя на Ветинари!!!

Златисто-оранжевата сфера на пренебрегнатия жълтък проблясваше на чинията на Патриция.

— Вашите великолепни планове за отпечатване на книжни пари напредват? — попита негова светлост. — Чувах да се говори доста по въпроса.

— Кое? О, да. Бих искал да сложа главата ви на еднодоларовата банкнота, моля.

— Ама, разбира се. Отлично място за полагане на глава, като се имат предвид някои други места, които ми хрумват.

Като например острия край на дървен кол. Добре, осъзна Влаго, докато обмисляше абсолютно-лишената-от-заплахи-забележка, той се нуждае от мен. Но докога?

— Вижте, аз…

— Може би вашият плодотворен ум ще ми помогне да реша една малка загадка, г-н Мустак — Ветинари попи устните си със салфетка и избута стола си назад. — Моля, последвайте ме. Дръмнот, моля, донеси пръстена. И щипците, разбира се, за всеки случай.

Той се отправи към балкона, с Влаго по петите си и се облегна на парапета, с гръб към мъгливия град.

— Все още е доста облачно, но мисля, че слънцето ще пробие съвсем скоро, не сте ли съгласен? — отбеляза Патрицият.

Влаго огледа небето. Сред облачните талази се забелязваше златисто петно, подобно на оголен жълтък на яйце. Какво беше намислил пък сега?

— Да, съвсем скоро — повтори Ветинари.

Секретарят му подаде малка кутийка.

— Това е кутийката на вашия пръстен с монограм — забеляза Влаго.

— Отлично, г-н Мустак, наблюдателен сте, както винаги! Моля, вземете го.

Влаго взе пръстена предпазливо. Беше черен и на пипане беше странно органичен. Буквата В изглежда се взираше в него.

— Намирате ли нещо необичайно в него? — попита Ветинари, като го наблюдаваше напрегнато.

— Топъл е — отвърна Влаго.

— Да, така е действително. Това е защото е направен от тъмнит. Счита се, че това е метал, но аз съм дълбоко убеден, че става въпрос за сплав, при това постигната по магически път. Джуджетата понякога попадат на залежи в областта Локо. Тъмнитът е изключително скъп. Някой ден ще напиша монография, относно забележителната му история, но засега ще отбележа само, че той обикновено привлича интереса на онези, които са склонни да водят по-сенчест живот и които приемат, че живот без непосредствена опасност, просто не си струва да се живее. Разбирате ли, тъмнитът може да причини смърт. Под директна слънчева светлина той достига за секунди температура, която може да стопи желязо. Никой не е наясно на какво се дължи това свойство.

Влаго вдигна поглед към облачното небе. Слънчевото сияние, напомнящо твърдо сварен жълтък, се скри в по-плътен слой мъгла. Пръстенът се охлади в ръката на Влаго.

— От време на време тъмнитът се връща на мода сред младите убийци и те масово решават да се сдобият с пръстени от тъмнит. Традиционно, през деня те носят украсена черна ръкавица над пръстена. Всичко се свежда до желанието да се живее рисковано, г-н Мустак, до усещането да разнасяш смъртта си в джоба. Кълна се, има хора, които биха дръпнали тигъра за опашката за подобно усещане. Разбира се, хората които се интересуват по-скоро от елегантния външен вид, отколкото от смъртната опасност, носят само ръкавицата, без реално да имат пръстен под нея. Та ето какво ме смущава — преди две седмици единственият човек, който поддържа наличност от тъмнит в града и знае как да го обработва, беше убит късно през нощта. Убиецът е заличил следите си, като е хвърлил ментова бомбичка след себе си. Кой според вас е извършителят?

Няма да гледам нагоре, повтаряше си Влаго. Това е игра. Той иска да ме поизпоти.

— Какво е взел извършителят от местопрестъплението? — попита той.

— Стражата не може да каже, понеже нали разбирате, ако нещо е било взето, то де факто, вече не е било там.

— Добре, тогава какво не е било взето? — попита Влаго и си помисли: той също не гледа нагоре…

— Известно количество скъпоценни камъни и тъмнит бяха открити непокътнати в сейфа — отвърна Ветинари. — Но вие не попитахте как е бил убит.

— Как е бил…

— Стрела от арбалет в главата, докато е седял на бюрото си. Вълнуващо, не намирате ли, г-н Мустак?

— Наемен убиец, може би — предположи Влаго отчаяно. — Било е планирано. Мъжът е имал дългове. Или е търгувал с крадени вещи е се е опитал да измами някого. Няма достатъчно информация.

— Информацията никога не стига — отбеляза Ветинари. — Например, моята шапка се връща от почистване леко променена, а младежът, който работи в шапкарския магазин загива в пиянско сбиване. Бивш градинар се промъква тук посред нощ и настоява да купи чифт от най-износените ботуши на Дръмнот. Защо? Може би никога няма да научим. Защо миналия месец мой портрет беше откраднат от Кралската галерия на изкуствата? Кой би спечелил от това?

— Ъм, а защо не са взели тъмнита от сейфа?

— Добър въпрос. Ключът е бил в джоба на мъртвеца. Така че, какъв е бил мотивът за убийството му?

— Няма достатъчно информация! Отмъщение? За да му затворят устата? Може би е направил нещо, което не е трябвало да прави? Може ли да се изработи кинжал от тъмнит?

— Топло, топло, ето че се приближавате към истината, г-н Мустак. Не говоря за идеята ви за кинжал — известно е, че предмети, изработени от тъмнит, по-големи пръстен, са склонни да се взривяват внезапно. Но е вярно, че майсторът е бил доста алчен човек.

— Спорили са за нещо? — продължи Влаго.

Да, усещам го топлото, благодаря! И за какво са тия щипци, моля, моля? Да вдигнете проклетото нещо, след като тупне долу през дупката, дето ще прогори в ръката ми?

Светлината се усилваше. Влаго вече забелязваше сенки по стената и усети, че по гърба му се стича пот…

— Интересна мисъл. Моля, оставете пръстена обратно — каза Ветинари и протегна кутийката напред.

Ха! Значи все пак само ме е разигравал, за да ме сплаши, помисли си Влаго докато натикваше проклетия пръстен в кутийката. Никога досега не съм чувал за тъмнит! Трябва да си го е съчинил…

Той усети топлината и видя яркия блясък, когато пръстенът се нажежи до бяло, миг преди Ветинари да щракне капачето. Светлината остави голям пурпурен кръг пред заслепените му очи.

— Забележително, нали? — коментира Ветинари. — Между другото, не виждам защо беше нужно да го държите толкова дълго. Аз не съм чудовище, все пак!

Не, чудовищата не си играят с мозъка ти, помисли си Влаго. Не и докато той е все още в главата ти…

— Вижте, относно Бухльо, нямах намерение да… — подхвана той, но Ветинари вдигна ръка.

— Нямам представа за какво говорите, г-н Мустак. Всъщност, причината да ви поканя тук, е вашата де факто позиция на заместник председател на Кралската банка. Бих искал да ми отпуснете заем — т.е. да отпуснете заем на Града — в размер на половин милион долара при два и половина процента лихва. Вие, разбира се, имате пълната свобода да ми откажете.

Толкова много мисли в главата на Влаго вкупом се втурнаха към аварийния изход, че накрая остана само една.

Ще ни трябват доста по-едри банкноти…

Влаго се върна на бегом в банката и директно се шмугна през вратата под стълбите. Харесваше му тук долу в подземието. Беше хладно, спокойно и съвсем тихо, с изключение на гъргоренето на Глупър и писъците. Мда, това последното нямаше как да е на добре.

Розовите талази на принудителното безсъние замъгляваха зрението му, докато той отново се втурна напред.

Бившият Бухльо седеше на стол, явно прясно избръснат, с изключение на малка заострена брадичка. Към главата му беше прикрепен някакъв метален шлем, от който се проточваха жици надолу към святкащо, потракващо устройство, с каквото само един Игор би искал да си има работа. Въздухът миришеше на гръмотевици.

— Какво правиш с горкия човек? — извика Влаго.

— Променям му ума — отвърна Игор и дръпна огромен прекъсвач.

Шлемът избръмча. Менгеме примигна.

— Гъделичка — каза той. — И по някаква причина, усещам вкус на ягоди.

— Но ти пускаш мълнии през главата му! — възкликна Влаго. — Като някакъв варварин!

— А, не, шър. Варварите нямат такива шпошобношти — отвърна Игор невъзмутимо. — Едништвеното, което правя, шър, е да ижтегля лошите му шпомени и да ги шкладирам ето тук.

При тези думи той дръпна едно покривало и разкри голяма стъкленица със зеленикава течност, в която се виждаше нещо тумбесто и покрито с още повече жици.

— Източваш мозъка му в някакъв… пащърнак?

— Това е ряпа, шър — обясни Игор.

— Изумителна работа вършат, нали? — обади се глас някъде около лакътя на Влаго.

Той погледна надолу. Г-н Менгеме, вече без шлем на главата, му се усмихваше лъчезарно. Изглеждаше енергичен и съсредоточен, като по-добра версия на продавач на обувки. Игор дори беше успял да му трансплантира нови дрехи.

— Добре ли си? — попита Влаго.

— Отлично!

— Как ти се стори… усещането?

— Трудно е да се обясни — отвърна Менгеме. — Но звучеше, както мирише вкусът на малини.

— Нима? Аха. Ами тогава всичко е наред, предполагам. И наистина се чувстваш добре? В собствената си кожа? — попита Влаго, внимателно проверяващ за неприятни странични ефекти. Не можеше да няма такива. Но Бух… Прекомер изглеждаше щастлив и изпълнен с увереност и енергия, изглеждаше като човек, готов да посрещне всичко, с което го сблъска животът, и да го премахне от пътя си.

Игор навиваше използваните жици със самодоволно изражение на… това което вероятно минаваше за негово лице, под всичките му белези.

Влаго се почувства гузен. Той беше родом от Юбервалд. Беше слязъл през прохода Вилнюс, като всички останали, за да си търси късмета — поправка, да търси хорския късмет — и нямаше никакво основание да възприема типичните за равнините предразсъдъци срещу клана на Игорите. В крайна сметка, единственото което те правеха, беше да прилагат на практика идеите, които толкова много жреци проповядваха — че тялото е само един тежък и евтин костюм, покриващ невидимата, вечна душа и следователно да се подменят от време на време някои от частите му с резервни, беше не по-страшно, от преправяне на стар костюм в някое шивашко ателие.

Игорите не проумяваха защо хората отказват да приемат, че подобни действия са разумни и предвидливи. Т.е. отказват, докато не се случи нечия брадва да се изметне и ето че внезапно се нуждаят някой спешно да им подаде ръка. В такива случаи дори един Игор им изглежда приемлив.

В повечето случаи обаче Игорите изглеждат просто… издръжливи. А с пълната си неподатливост на болка, великолепни, бързо действащи церове и неповторима способност да оперират сами себе си с помощта на огледало, те вероятно могат да си докарат вид, различен от прегърбен иконом, оставен да престои под дъжда цял месец. Игорините например до една изглеждат ослепително, но неизменно присъства нещо, което да ги отличава и да им придава нужния Вид — красиво извит белег под окото или декоративна гривна от шевове около китката. Така или иначе, макар видът им да е доста смущаващ, Игорите имат добри сърца… някъде из телата си.

— Ами, ъъ… браво на теб, Игор — измънка Влаго. — Готов ли си да се пробваш с тая доларова банкнота, г-н… ъъъ… Менгеме?

Усмивката на Менгеме беше абсолютно сияйна.

— Вече съм готов! — обяви той. — Нарисувах я тази сутрин!

— Няма начин!

— Вярно е, готов съм! Елате да видите! — човечецът отиде до масата и вдигна лист хартия.

Банкнотата блестеше в лилаво и златно. От нея просто се излъчваше усещането за пари. Изглеждаше сякаш изображението се носи над хартията като миниатюрно летящо килимче. Тя сякаш провъзгласяваше идеята за богатство, тайнственост и традиция…

— Ще изкараме толкова много пари! — възкликна Влаго, а на себе си добави: и дано да е скоро. Ще трябва да отпечатаме поне 600’000 от тия хартийки, освен ако не пуснем и банкноти с по-голяма стойност.

Но, ето на, това беше първата истинска доларова банкнота — при вида й, на човек му се прищяваше да плаче, да отпечата хиляди такива и да си ги натика в портфейла.

— Но как се справи толкова бързо?

— Повечето работа се свеждаше до чиста геометрия — обясни г-н Менгеме. — Г-н Игор беше така добър да ми сглоби едно малко устройство, което се оказа много полезно за целта. Естествено, има да се доизпипват доста детайли. И дори не съм почвал обратната страна. Всъщност, като се замисля, ще я започна веднага, докато всичко ми е все още прясно.

— Смяташ, че може да се справиш дори по-добре от това? — Влаго усещаше благоговение в присъствието на истински гений.

— Чувствам се толкова… изпълнен с енергия! — възкликна Менгеме.

— Това ще да е от електрическия заряд, предполагам — предположи Влаго.

— Не, имам предвид, сега виждам съвсем ясно, какво трябва да се направи! Преди, усещането беше сякаш се очаква да вдигна някаква непоносима тежест, но сега всичко е ясно и леко като перце!

— Много се радвам да го чуя — увери го Влаго, без да е сигурен, че наистина имам повод да се радва. — А сега, моля да ме извините, имам да управлявам банка.

Той премина забързано под арките и пристъпи в главната зала на банката през непретенциозната врата съвсем навреме, за да избегне на косъм сблъсъка с г-н Непреклон.

— А, г-н Мустак. Тъкмо се чудех къде сте…

— За нещо важно ли става въпрос, г-н Непреклон?

Този въпрос явно засегна главния касиер — като че ли би си позволил да тревожи Влаго, ако не ставаше въпрос за нещо важно.

— Пред Монетния двор са се събрали група мъже — обясни той. — С тролове и каруци. Твърдят, че сте пожелал да бъде инсталирана… — Непреклон потръпна — печатарска преса.

— Точно така — потвърди Влаго. — Те са от „Охолен-и-Масур“. Ще се наложи да печатаме парите тук. Това ще им придаде тежест и ще можем да следим какво се случва.

— Г-н Мустак! Вие превръщате тази банка в… цирк!

— Е, ами, аз съм Човекът с Шапката, г-н Непреклон, така че предполагам това ме прави директор на манежа! — той го каза с намерението да се пошегува и да разведри малко обстановката, но лицето на Непреклон изглеждаше буреносно.

— Така ли, г-н Мустак? А кой ви е казал, че директорът на манежа управлява цирка? Правите огромна грешка, сър! Защо пренебрегвате останалите акционери?

— Защото те не разбират нищо от банкерство. Елате с мен до Монетния двор, моля — Влаго тръгна да прекосява залата, като се налагаше да се провира между хората, чакащи пред гишетата.

— А вие разбирате от банкерство, така ли, сър? — попита Непреклон, като го следваше с непохватната си, наподобяваща фламинго походка.

— Почвам да схващам. Защо има отделна опашка пред всяко гише? — попита Влаго. — Ако обслужването на някой клиент отнеме повече време, цялата опашка зад него ще чака по-дълго. Ще почнат да прескачат настрани от опашка на опашка и преди да се усетим, някой ще пострада в безредието. Хората трябва да чакат на една опашка и всеки следващ клиент да отива при всеки следващ свободен касиер. Хората не възразяват срещу дългите опашки, ако виждат, че все пак се придвижват напред… Простете, сър!

Последното беше отправено към клиент, с когото Влаго се сблъска и който се изпъна, ухили се и проговори с глас от миналото, който трябваше да си остане погребан.

— Я виж ти, и това ако не е добрият ми стар приятел Албърт. Провървяло ти е явно? — непознатият изплю думите си през зле пасващи зъби. — Я, какъв си лъсзжкав!

Миналото на Влаго прелетя пред очите му. За целта дори не му се наложи да стои на прага на смъртта, макар да се чувстваше точно така.

Това беше Гепи! Нямаше кой друг да е, освен Гепи!

Паметта на Влаго го засипа с тежки спомени, един след друг. Зъбите! Тези проклети фалшиви зъби! Той ги считаше за своето най-ценно притежание. Беше ги откопчил от устата на някакъв старец, когото беше обрал, докато горкият нещастник се бил свил на земята и умирал от страх. Винаги се беше шегувал, че тия зъби имат своя собствена воля. Те пръскаха слюнка навсякъде, подскачаха, мляскаха и пасваха толкова зле, че веднъж се бяха извъртели в устата му и го бяха захапали за гърлото!

Той обичаше да ги вади и да си говори с тях. А те бяха, аааргх, толкова стари! Покритите с петна зъби бяха издялани от моржови бивни, а пружината на ченетата беше толкова натегната, че понякога го принуждаваше да държи горната половина на главата си отметната назад, така че се откриваше чудесна гледка навътре в ноздрите му.

И ето че се беше появил отново, като развалена мида.

Казваше се просто Гепи. Никой не знаеше как е първото му име. Влаго беше работил с него веднъж преди около десет години. Една зима в Юбервалд бяха извъртели старата измама с наследството. Гепи беше доста по-възрастен от Влаго и все още страдаше от сериозен личен проблем, заради който от него се носеше миризма на банани. Ама и си го биваше мръсника. Професионалистите имат своята чест. Има определени хора, които просто не можеш да ограбиш, има неща, които просто не можеш да отмъкнеш. И е важно да правиш всичко със стил. Без стил, няма как да си убедителен.

Гепи беше напълно лишен от стил. Той не беше агресивен, освен в случаите, когато беше сигурен, че жертвата по никакъв начин не би могла да му отвърне, но от него се излъчваше някаква обща, противна, лукава злонамереност, която беше бръкнала в душичката на Влаго.

— Проблем ли има, г-н Мустак? — попита Непреклон, като оглеждаше Гепи намръщено.

— Какво? О… не… — измънка Влаго.

Ще се опита да ме изнудва, помисли си той. Проклетата снимка във вестника. Обаче не може да докаже нищо, нищичко!

— Съжалявам, но грешите, господине — каза Влаго и се огледа. Опашките се движеха бавно напред и никой не им обръщаше внимание.

Гепи наклони глава настрани и огледа Влаго сякаш се забавляваше.

— Грезшжа ли, сър? Възможно е. Може и да греша. Постоянно на път, всеки ден срещаш нови хора, знаете как е — е, вие явно не знаете, понеж’ явно не сте моят приятел Албърт Блезсжтук. Ама странна работа, ’щото имате досущ същата усмивка кат’ него, пък не е лесно човек да си промени усмивката, пък вашжта усмивка сякаш е закачена пред лицето ви, сър, сяказжш гледате иззад нея шшшллрп. Съвсем същата като усмивката на младия Албърт. Умно момче беше той, много схватливо. Аз го научих на всичко, дето знаеше.

… което отне към десет минути, помисли си Влаго, а после ми трябваше цяла година, за да успея да забравя част от наученото. Заради такива като теб, на престъпниците им излиза лошо име…

— И нъл’ разбирате, сър, човек не мож’ да не се позачуди, дали пък вълкът не си е сменил нрава? Дали онзи младок, дето познавах преди толкоз години, не е решил да изостави скитосването по големия бял свят, да се спре на едно място и да се устрои? — Гепи пак погледна Влаго и добави. — Есзжтествено, вие не сте тоя младок, понеж’ никогаш не съм ви виждал преди. Обаче аз, видите ли, бях загазил в Псевдополис. Бяха ме тикнали в дранголника за злонамерено скитничество и точно там открих Ом.

— Така ли? Него за какво го бяха затворили? — беше глупава шега, но Влаго не се въздържа.

— Не ме вземайте на подбив, сър, не се шегувайте с мен — скастри го Гепи. — Аз съм променен човек, сър, нов човек. Затова сега съм длъжен да разпространявам добрата вест, сзжър.

В този момент, със скоростта на подаващ се змийски език, Гепи изстреля напред тенекиено канче, което измъкна от вътрешността на мазното си сако.

— Злодеянията ми ме притискат кат’ вериги от горещо желязо, сър, кат’ вериги, но аз страстно желая да облекча товара си чрез добри дела и изповед, пък изповедта е най-важна от всичко. Бая грехове ще трябва да изповядам, преди съвестта ми да се успокои, сър — той разклати канчето. — За дечицата, сър?

Всичко това щеше да е много по-убедително, ако не го бях виждал и преди, помисли си Влаго. Разкаялият се крадец трябва да е една от най-старите измами в света. На глас той каза:

— Много се радвам за вас, г-н Гепи. Съжалявам, но наистина не съм старият приятел, когото търсите. Нека ви дам няколко долара… за дечицата.

Монетите изтракаха на дъното на канчето.

— Любезно ви благодаря, г-н Блещук — отвърна Гепи.

Влаго му се усмихна бегло.

— Да, но аз не съм този Блещук, г-н…

Нарекох го Гепи! Току що! Нарекох го Гепи! Той каза ли ми името си? Дали е забелязал? Трябва да е забелязал!

— … простете, имах предвид, преподобни — успя да довърши той мисълта си, така че случайният слушател дори не би забелязал паузата по средата. Но Гепи никак не беше случаен.

— Благодаря ви, г-н Мустак — каза Гепи и Влаго ясно долови проточеното „господин“ и тежко подигравателното „Мустак“. Със същия успех можеше да каже: „Спипах те!“.

Гепи смигна на Влаго и се отдалечи през залата, поклащайки канчето си, а откъм зъбите му се разнасяше какофония от ужасни дентални звуци.

— Проклет и трижди проклет сшжжжт е онзи, който лъже шзсладкодумно, понеже езикът му ще слепне към небцето плок! Дайте няколко петачшета за бедните сираци суиииш! Братя и сшжестри! На онези, които си имат швлълп ще им се даде, общо казжано…

— Ще повикам охраната — каза г-н Непреклон решително. — Не допускаме просяци в банката.

Влаго го дръпна за ръката.

— Не! — отсече той. — Не и при всички тези хора тук. Да се разправяме със свят човек и прочее, няма да изглежда особено добре. Мисля, че той скоро сам ще си тръгне.

Сега ще ме остави да се потя, помисли си Влаго, докато Гепи се отдалечаваше с небрежна стъпка към вратата. Той така прави. Ще проточи цялата работа, а после ще почне да ми иска пари, отново и отново.

Добре, но какво изобщо би могъл да докаже? А дали изобщо има нужда от доказателство? Ако Гепи вземе да плещи за Албърт Блещук наляво и надясно, можеше да стане много зле. Дали Ветинари щеше да го остави да изгори? Би могъл. Да, най-вероятно така щеше да направи. Човек можеше да си заложи шапката, че Ветинари няма да тръгне да възкресява хората, без поне няколко резервни плана за действие в случай на засечка.

Е, поне Влаго имаше малко време. Гепи нямаше да бърза. Той обичаше да гледа как хората се гърчат в напрегнато очакване.

— Добре ли сте? — попита Непреклон и Влаго изплува от налегналите го размисли.

— Моля? О, да, чудесно — отвърна той.

— Не е добре да допускате такива хора тук.

Влаго се постара да се стегне.

— Прав сте, разбира се, г-н Непреклон. Бяхме тръгнали към Монетния двор, нали така? Да вървим.

— Да, сър. Но трябва да ви предупредя, г-н Мустак, тези мъже не се впечатляват от сладки приказки.

— Инспектори… — повтори г-н Сумрак десет минути по-късно, сякаш опитваше думата на вкус.

— Нужни са ми хора, които ценят традициите на Монетния двор — каза Влаго и пропусна да добави: като например да работиш много, много бавно и да си носиш работа за вкъщи.

— Инспектори — каза отново г-н Сумрак.

Зад него мъжете от бараките държаха шапките в ръцете си и се взираха във Влаго късогледо, с изключение на моментите, когато Сумрак говореше. Тогава те всички се взираха в неговия врат.

Всички се бяха събрали в официалната барака на г-н Сумрак, която беше изградена на стената, като лястовиче гнездо. Тя пропукваше всеки път, щом някой помръднеше.

— Естествено, някои от вас ще продължат да отговарят за надомните работници — продължи Влаго. — Но като цяло задълженията ви ще включват да следите дали хората на г-н Масур пристигат навреме и дали си вършат работата подобаващо, а също ще се грижите и за охраната.

— Охрана — г-н Сумрак завъртя и тази дума из устата си.

Влаго забеляза малко злобно пламъче в очите на мъжете. То сякаш казваше: „Тия смешници ще превземат нашия монетен двор, но ще трябва да минават през нас на излизане от тук. Хохо!“.

— И, разбира се, ще можете да си задържите бараките — каза Влаго. — Имам също идеи за разни възпоменателни монети и подобни, така че пак ще имате поводи да прилагате уменията си на практика. Какво ще кажете?

Г-н Сумрак огледа колегите си и после върна поглед върху Влаго.

— Бихме искали да обсъдим предложението — отвърна той.

Влаго се съгласи с кимване и поведе Непреклон надолу по скърцащата нестабилна стълба. Частите на новата преса вече бяха струпани на пода на помещението и Непреклон потрепери при вида им.

— Трябва да ви е ясно, че те няма да приемат — заяви Непреклон с явна надежда в гласа си. — Те са наследници на вековни традиции! И всички до едни са майстори!

— Такива са били и хората, които са правели кремъчни кинжали — възрази Влаго.

Всъщност, той беше приятно изненадан от самия себе си. Това може би се дължеше на срещата с Гепи, но мозъкът му просто препускаше.

— Вижте, и аз не обичам да пропилявам нечии умения. Но ще им повиша заплатите, ще им осигуря свестни условия на работа и ще могат да си ползват бараките. И след сто години няма да получат по-добро предложение…

Някой слизаше по люлеещата се стълба. Влаго разпозна Малкия Алф, който, необяснимо как, беше успял да започне работа в Монетния двор преди още да е почнал да се бръсне, но определено достатъчно възрастен, за да е покрито лицето му с пъпки.

— Ъм, хората питат, дали ще имаме значки? — попита момчето.

— Всъщност, аз си мислех за цели униформи — отвърна Влаго. — Сребрист нагръдник с герба на града и лека сребриста ризница, за да изглеждате по-внушително пред евентуалните посетители.

Момчето извади лист хартия от джоба си и го прегледа.

— Ами клипбордове? — попита той отново.

— Естествено — потвърди Влаго. — А също и свирки.

— Ааа, ъъ, и със сигурност си запазваме бараките, нали тъй?

— Аз държа на думата си — заяви Влаго.

— Вие държите удивително разнообразие от думи, г-н Мустак — отбеляза Непреклон, докато момчето се изкачваше обратно по нестабилната стълба. — Опасявам се обаче че те ще ни доведат до пълна катастрофа. Банката се нуждае от стабилност, надеждност… т.е. всичко което златото символизира!

Влаго се завъртя. Денят не беше от най-успешните. И предходната нощ също не беше минала особено приятно.

— Г-н Непреклон, ако не ви допадат действията и решенията ми, винаги сте свободен на ни напуснете. Ще ви се изплатят всички дължими надници и ще получите отлични препоръки.

Непреклон го изгледа, сякаш Влаго го беше зашлевил.

— Да напусна банката? Да напусна банката? Как бих могъл? Как си позволявате!

Над главите им се затръшна врата. Те погледнаха нагоре. Мъжете от бараките слизаха по стълбата в тържествена процесия.

— Сега ще видите — изсъска Непреклон. — Това са сериозни хора. Няма дори да удостоят с внимание безвкусното ви предложение, г-н… Директор на манежа!

Мъжете слязоха долу един по един. Без да отронят и дума, те всички се взряха в г-н Сумрак, освен г-н Сумрак, който погледна Влаго.

— Бараките си остават за нас, нали? — пак попита той.

— Вие ще приемете? — Непреклон беше изумен. — Загърбвате вековна традиция ей така?

— Амиии — проточи г-н Сумрак, — ние с момците си поговорихме и, ами, в такива времена, човек трябва да мисли за бараката си. Пък и надомните работници ще си запазят работата, нали така?

— Г-н Сумрак, ако трябва ще се изправя на барикадите заради единия елим — увери го Влаго.

— Освен туй, снощи си поговорихме с някои от мъжете, дето работят в пощата, и те викат, че на думата на г-н Мустак може да се вярва, щот’ той е директен като тирбушон.

— Тирбушон? — повтори Непреклон, откровено шокиран.

— Да, и на нас не ни беше ясно — съгласи се Сумрак. — Ама те ни обясниха, че, нали, мож’ да действа малко обиколно, ама ’сичко е наред, ’щото накрая тапата изхвръква и още как!

Г-н Непреклон доби напълно безизразен вид.

— О — успя да каже той. — Това явно е шега, свързана с преценяване на нечий характер, която аз не успявам да проумея. Ако ме извините, чака ме доста работа.

Като повдигаше и пускаше крака, сякаш ходеше по постоянно мърдащи се стъпала, г-н Непреклон се отдалечи припряно.

— Много добре, господа, благодаря за вашето разбиране и съдействие — каза Влаго докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура. — Ще поръчам униформите ви още днес.

— Бързо действате, магистър — каза Сумрак.

— Ако се застоиш на едно място, грешките ти непременно ще те настигнат — отвърна Влаго.

Хората се разсмяха на думите му, но лицето на Гепи отново изплува в ума му и той съвсем незабележимо пъхна ръка в джоба си, където напипа металния бокс. Щеше да се наложи да научи как точно да си служи с това нещо, защото ако държиш оръжие, с което не можеш да боравиш, ще нанесеш повече вреда на себе си, отколкото на противника.

Беше го купил… защо? По същата причина, поради която носеше шперцовете: просто начин да докаже на себе си, че не се е поддал изцяло, че част от него е все още свободна. По същата причина беше подготвил всевъзможни планове за бягство, алтернативни личности, очакващи да ги надене, беше заделил пари и дрехи. Всичко това беше нужно, за да му напомня, че би могъл да напусне този живот, когато си поиска; просто да се изгуби в тълпата и да загърби бумащината, графиците и безкрайното, неугасимо желание. Имаше нужда да знае, че може да си тръгне, в който си поиска ден, час или миг. И понеже имаше тази възможност, той успяваше да устои на желанието да си тръгне… всеки ден, час или миг. За което трябваше да има все някаква причина.

— Г-н Мустак! Г-н Мустак! — един млад чиновник се провираше през задръстения с хора и оборудване Монетен двор и накрая спря пред Влаго задъхан.

— Г-н Мустак, в залата ви чака една дама. Вече три пъти й благодарихме, задето не пуши, но тя въпреки това продължава!

Образът на проклетия Гепи се изпари от ума му и беше заменен от друг, много по-приятен.

А, да. Това беше причината.

Г-ца Прелест Дивна Добродуш, която Влаго наричаше Трънчо, стоеше насред банковата зала. Влаго просто се ориентира по дима.

— Хей, ти — каза тя и с това се изчерпиха приветствията й. — Дали може да ме измъкнеш от тук? — тя завъртя ръката си без цигара в широк жест. Персоналът многозначително я беше обградил с месингови пепелници, пълни с бял пясък.

Влаго размести няколко, за да я пусне да излезе от този кръг.

— Как мина… — започна той, но тя го прекъсна.

— Ще говорим по пътя.

— А къде отиваме? — попита Влаго обнадежден.

— Невидимия университет — отвърна Прелест Дивна и се запъти към вратата. Беше преметнала голяма плетена чанта през рамо. Изглежда чантата беше пълна със слама.

— Значи не отиваме да обядваме? — заключи Влаго.

— Обядът може да почака. Това е важно.

— Аха.

В Невидимия университет също беше време за обяд, а там гледаха на храната много сериозно. Всъщност, в Университета човек трудно можеше да улучи промеждутък между отделните хранения, защото те продължаваха толкова дълго, че се застъпваха помежду си. Библиотеката изглеждаше необичайно пуста, така че Прелест Дивна отиде до първия попаднал й магьосник, който не изглеждаше да върши нещо съществено, и се разпореди:

— Искам да видя Любопитния шкаф веднага!

— Не съм сигурен, че я имаме. Кой е авторът?

— Моля, не ме занасяйте. Казвам се Прелест Дивна Добродуш и, както лесно можете да си представите, никак не нося на майтапи. Баща ми ме взе със себе си, когато вашите хора го повикаха тук преди около двадесет години, за да разгледа Шкафа. Тогава искахте да разберете как работят вратите. Все някой трябва да помни. Беше в една голяма стая. Много голяма стая. И имаше ужасно много чекмеджета. А най-любопитното беше, че…

Магьосникът внезапно вдигна ръце, сякаш да възпре думите й.

— Дали може да изчакате тук само за момент? — попита той.

Наложи се да чакат пет минути. От време на време измежду рафтовете с книги надникваше глава, увенчана с островърха шапка, и бързо се скриваше обратно, за да не бъде забелязана.

Прелест Дивна запали нова цигара. Влаго посочи една табела, на която пишеше: „В случай че пушите тук, благодарим ви, че се съгласявате да бъдете цапардосани по главата.“

— Това са само приказки — каза Прелест Дивна и едновременно издуха струя синкав дим. — Всички магьосници пушат като комини.

— Да, но е и в библиотеката — отбеляза Влаго. — Вероятно заради всички тези крайно запалими книги? Може би ще е най-добре…

Той почувства въздушната струя и подуши миризмата на джунгла, когато нещо тежко се залюля над главите им и изчезна в сумрака напред сред плътен облак дим.

— Хей, някой ми взе… — започна да се оплаква Прелест Дивна, но Влаго я избута настрани, тъкмо когато нещото се залюля обратно и го замери с банан, който събори шапката от главата му.

— Тук хората вземат правилата си много сериозно — обясни Влаго, докато вдигаше шапката си. — Ако ще ти помогне да се почувстваш по-добре, мисля, че Библиотекаря така или иначе се целеше в моята глава. Той може да е много галантен, когато реши.

— А, вие сте г-н Мустак, познавам по костюма! — поздрави ги възрастен магьосник, който явно се надяваше да остави впечатлението, че се е появил като по магия, но всъщност се беше появил иззад един библиотечен шкаф. — Аз пък, заради греховете си, съм наказан да ръководя Катедрата по неопределени науки тук. А вие остава да сте, хаха, г-ца Добродуш, която си спомня Любопитния шкаф?

Завеждащият Катедрата по неопределени науки пристъпи по-близо и заговори тихо с конспирателно изражение.

— Чудя се, дали има начин да ви убедим го забравите?

— Никакъв — отсече Прелест Дивна.

— Нищо не би могло да промени решението ви?

— Знам ли, пробвайте с „абра-кадабра“. Не си ли носите книгата с магиите?

Влаго беше възхитен. Тя можеше да е толкова… хаплива.

— О, значи вие сте от този тип дами — отбеляза Завеждащият Катедрата по неопределени науки, явно обезсърчен. — Модерна жена. Ами, тогава най-добре ме последвайте.

— Какво все пак правим тук — изсъска Влаго, докато следваха магьосника.

— Имам нужда да ми преведат нещо — отвърна Прелест Дивна. — При това спешно.

— И този шкаф може да помогне?

— Вероятно.

— Вероятно? След като е само „вероятно“, не можеше ли да почака до след обяда? Виж ако беше „определено“, това би било друга работа…

— О, богове, ето че пак се изгубих, при това без да имам каквато и да било вина — измърмори завеждащият Катедрата по неопределени науки. — Опасявам се, че колегите ми постоянно променят параметрите, а това не остава без последици. Не знам, не знам, както вървят нещата, в наши дни, човек вече не може да е сигурен, че собствената му врата е собствената му врата…

— Та за какви грехове сте наказан? — попита Влаго, след като се отказа да изкопчи отговор от Прелест Дивна.

— Простете? Ох, какво ли е това петно на тавана? Сигурно е най-добре да не знаем…

— Какви са греховете, заради които казахте, че сте наказан да ръководите Катедрата по неопределени науки? — обясни Влаго.

— О, това е просто израз — отвърна магьосникът, като отвори някаква врата и след това побърза да я затвори. — Но почвам да си мисля, че наистина трябва да съм прегрешил и то непростимо. В момента нещата са особено непоносими. Естествено, казват, че цялата проклета вселена, с цялото си съдържание, е на практика неопределима, но какво тогава очакват от мен? И, разбира се, този противен шкаф пак сее хаос. Мислех, че сме се отървали от него преди петнадесет години… О, ъм, пазете се от сепията… Самите ние не знаем какво да мислим по въпроса… А, ето я правилната врата — Завеждащият подсмръкна. — Нищо че е на десетина метра от мястото, където би трябвало да бъде. Какво ви казах…

Вратата се отвори и вече им оставаше само да преценят какво да правят сега. Влаго реши като начало да остави челюстта си да зяпне широко, което изискваше най-малко усилия.

Стаята беше по-голяма, отколкото би трябвало да бъде. Така де, никоя стая не би трябвало да е широка повече от миля, особено когато гледано откъм коридора, който беше съвсем нормален, ако не се брои гигантската сепия, изглеждаше сякаш от двете му страни има съвсем обикновени стаи. Таванът също не би трябвало да е толкова висок, та да не може да се види. Такава стая просто нямаше къде да се побере.

— Всъщност никак не е трудно да се постигне — обясни завеждащият Катедрата по неопределени науки, докато двамата стояха, втренчени в стаята. — Или поне така ми казаха — добави той гузно. — Доколкото разбирам, ако сгъстиш времето, можеше да разтеглиш пространството.

— Но как го правят? — попита Влаго без да може да отдели поглед от… структурата, която представляваше Любопитният шкаф.

— С гордост мога да заявя, че нямам абсолютно никаква представа — отвърна Завеждащият. — Честно казано, мисля, че окончателно изпуснах конците още около времето, когато спряхме да ползваме капещи свещи. Вярно, че това е моята катедра, но считам, че е най-добре да ги оставя да правят каквото са си наумили. Те обаче все се опитват да намерят някакво обяснение, което не помага ни най-малко…

Ако изобщо си беше формирал някакви очаквания, Влаго си представяше, че ще види именно шкаф. Все пак, така го наричаха, нали? Но това което запълваше по-голямата част от невъзможната стая, беше едно дърво с най-общата форма на голям дъб. По-точно дърво, което може да се види зимно време, защото му липсваха каквито и да било листа. И тогава, след като умът се беше докопал до тази успокояваща, приемлива прилика, той трябваше да се примири с факта, че дървото се състои от картотеки. Поне те изглежда бяха направени от дърво, не че това улесняваше възприятието. Високо сред това, което вероятно минаваше за корона, се мяркаха магьосници на летящи метли, заети с койзнаекакво. От това разстояние приличаха на летящи буболечки.

— Изглежда шокиращ, когато го видите за първи път, нали? — каза един приветлив глас.

Влаго обърна поглед към един млад магьосник. Във всеки случай млад по стандартите на магьосниците, който носеше очила с кръгли стъкла, клипборд и изражение, което казваше: „Аз вероятно имам повече знания, отколкото вие изобщо можете да си представите, но въпреки това съм умерено щастлив да си говоря дори с хора като вас.“

— Вие сте Пондър Стибънс, нали? — позна го Влаго. — Единственият, който върши някаква работа в Невидимия университет.

Останалите магьосници извъртяха глави към тях при тази забележка и Пондър почервеня.

— Това съвсем не е вярно! Отхвърлям своя товар задължения, както и останалите членове на академичния състав — увери ги Пондър, но една тънка нотка в гласа му загатваше, че останалите допринасят много повече към товара, отколкото към отхвърлянето му. — На мен се пада да работя по Шкафа, заради греховете ми.

— Защо? Вие пък какво сте прегрешил? — попита Влаго, който почваше да се усеща потопен в море от грехове. — Нещо по-лошо?

— Ъъ, предложих да се заема с проекта доброволно — каза Пондър. — И трябва да ви кажа, че в последните шест месеца научихме повече, отколкото за последните двадесет и пет години. Шкафът е наистина изумителен.

— Къде го намерихте?

— На тавана, натикан под колекция препарирани жаби. Смятаме, че хората са се отказали да го проумеят преди години. Но, разбира се, това е било в тъмната ера на капещите свещи — обясни Пондър и си спечели изсумтяване от завеждащия Катедрата по неопределени науки. — Модерната техномантия е толкова по-полезна.

— Ясно. А за какво служи? — попита пак Влаго.

— Не знаем.

— Как работи?

— Не знаем.

— Откъде се е взел?

— Не знаем.

— Аха, ами това явно изчерпва въпроса — отбеляза Влаго саркастично. — О, не, пропуснах един последен въпрос — какво представлява? И трябва да ви кажа, нямам търпение да чуя обяснението ви.

— Опасявам се, че това не е правилният въпрос — каза Пондър, като клатеше глава. — Общо взето, прилича на класически Вместител, но с Н на брой отвори, където Н е броят обекти в единадесет-измерна вселена, които в настоящия момент не са живи или розови и могат да се поберат в чекмедже със страна 14.14 инча, разделени на П.

— Какво е П.

— Опасявам се, че това не е правилният въпрос.

— Когато бях малка, го считаха просто за вълшебна кутия — намеси се Прелест Дивна със замечтан глас. — Беше в много по-малка стая и когато се разгъна няколко път, се отвори една клетка, която съдържаше стъпало на голем.

— О, да. В третата разгъвка — потвърди Пондър. — В ония времена не са могли да минат по-напред от нея. Сега, разбира се, разполагаме с контролирана рекурсия и целенасочено свиване, които ефективно намаляват вторичното струпване до 0.13 процента, дванадесеткратно подобрение, само в рамките на изминалата година!

— Това е чудесно! — възкликна Влаго, като усети, че това е най-малкото, което може да направи.

— Да разбирам ли, че г-ца Добродуш желае отново да види същия предмет? — попита Пондър, като поуспокои тона си. Прелест Дивна все още беше изгубена в мислите си.

— Да, струва ми се — потвърди Влаго. — Тя много си пада по големи.

— Така или иначе се каним да приключваме за днес — каза Пондър. — Нищо не ни пречи накрая да прегледаме този крак.

Той вдигна голям мегафон и го допря до устните си.

— Шкафът ще бъде затворен след три минути, господа. Моля, всички да се оттеглят в безопасната зона. Ако се забавите, ще си носите последствията!

— Последствия? — попита Влаго, докато Пондър оставяше мегафона.

— О, ъм, преди няколко години някой пренебрегна предупреждението и когато Шкафът се затвори, той временно беше приобщен към съдържанието му.

— Искате да кажете, че е бил смачкан до куб със страна четиринадесет инча? — попита Влаго ужасен.

— В общи линии. Вижте, ние наистина ще сме много благодарни, ако не споменавате на никого за Любопитния шкаф. Смятаме, че знаем как да работим с него, но това може изобщо да не отговаря на оригиналното му предназначение. Нямаме представа за какво служи той, както се изразихте, нито кой го е построил, нито дори дали задаваме правилните въпроси. Никой предмет от съдържанието му не е по-голям от квадрат със страна около 14 инча, но не знаем защо е така. Нито кой и по каква причина е решил, че това е чак толкова любопитно и определено не знаем защо не съдържа нищо розово. Всичко е много объркващо. Сигурен съм, че умеете да пазите тайна, г-н Мустак?

— Бихте се изненадал колко ме бива.

— О? И защо така?

— Не задавате правилния въпрос.

— Е, можете да направите поне един важен извод, свързан с Шкафа — каза Прелест Дивна, явно върнала се към реалността. — Явно не е бил построен от момиче на възраст между четири и, да кажем, единадесет години.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Повярвайте ми, никое момиче в тази възрастова група не би се отказало от розовото доброволно.

— Нима? Но това чудесно! — каза Пондър и си го отбеляза в клипборда. — Това си струва да се запомни. Ами хайде да видим онзи крак тогава.

Магьосниците на летящите метли вече се бяха приземили. Пондър прочисти гърло и пак вдигна мегафона.

— Всички ли слязоха? Чудесно. Хекс, бъди така добър да свиеш Шкафа, моля!

За момент се възцари тишина, а после някъде горе, близо до тавана, се разнесе тракащ звук, който постепенно се усилваше. Звучеше сякаш някой бог размесва дървени карти, дълги цяла миля.

— Хекс е нашата мислеща машина — обясни Пондър. — Без него едва ли бихме могли да проучваме шкафа.

Тракането ставаше все по-шумно и все по-бързо.

— Възможно е да ви заболят ушите — повиши глас Пондър. — Хекс се старае да контролира скоростта, но на вентилаторите им трябва време, за да възстановят въздуха в помещението. Понеже обемът на шкафа се променя изключително бързо, нари разбирате!

Накрая му се наложи да крещи, за да надвика трясъка на свиващите се чекмеджета. Те хлътваха едно в друго твърде бързо, за да може човешко око да проследи как структура се сгъва, плъзга, трака и първо се смалява до размера на къща, после барака, а накрая насред разтегленото пространство — освен ако не беше някакъв вид сбито време — остава малък лъскав шкаф, изправен на красиви резбовани крака.

Вратите на шкафа се затвориха с леко щракване.

— А сега бавно разгъни до обект 1.109 — нареди Пондър сред отекващата тишина.

Вратите се отвориха. Едно дълбоко чекмедже се плъзна навън.

И продължи да се плъзга.

— Последвайте ме — подкани ги Пондър и се отправи към Шкафа. — Относително безопасно е.

— Ъм, от шкаф с размер 14 на 14 инча, току-що се измъкна чекмедже дълго стотина метра — коментира Влаго, в случай че само той забелязваше този интересен факт.

— Да, така става — потвърди Пондър, докато чекмеджето се плъзна обратно на половина. Влаго забеляза, че отстрани то беше обточено с редица други чекмеджета. Значи, чекмеджета се отваряха… от чекмеджета. Но, разбира се, веднага съобрази Влаго, в една единадесет-измерна вселена, това вероятно не е правилният начин да се гледа на нещата.

— Това е ребус с плъзгащи се плочки — каза Прелест Дивна, — но с много повече посоки, в които да плъзгаш плочките.

— Това е една ярка изобразителна аналогия, която помага да се осмисли проблемът, като в същото време, ако трябва да сме точни, е напълно погрешна — коментира Пондър.

Прелест Дивна присви очи. Не беше пушила от десет минути.

От дългото чекмедже се подаде друго чекмедже под прав ъгъл. По двете му страни се забелязваха, точно така, още чекмеджета. Едно от тях се протегна бавно.

Влаго реши да рискува и да провери от какъв материал е направен шкафът, като почука по него. Приличаше на съвсем обикновено дърво и се разнесе съвсем обичаен звук.

— Трябва ли да се притеснявам, задето току-що видях чекмедже да се плъзва през друго чекмедже? — попита той.

— Не — увери го Пондър. — Просто Шкафът се опитва да придаде разбираем вид в четириизмерна среда на нещо, което се случва в единадесет или вероятно десет измерения.

— Опитва се? Искате да кажете, че той е жив?

— Аха! Ето това вече е правилен въпрос!

— Но се обзалагам, че и неговият отговор не ви е известен?

— Прав сте. Но трябва да признаете, че това е отличен въпрос, на който да ви липсва отговор. А ето го и крака. Хекс, задръж и свий, ако обичаш.

Чекмеджетата хлътнаха обратно едно в друго с поредица потраквания, много по-кратки и далеч не толкова драматични като голямото свиване, след което шкафът остана да изглежда съвсем скромен, древен и с леко извити крака.

Краката му завършваха с резбовани малки ноктести лапи — слабост на всички майстори на шкафове, която винаги беше дразнила Влаго. Да не би да очакваха проклетите мебели да се разхождат наоколо нощем? А може би този конкретен Шкаф наистина го правеше?

Вратите му бяха отворени. Сгушено вътре, пасващо съвсем точно в отреденото му пространство, се виждаше ходило от голем или поне голяма част от него.

Някога големите са били красиви. Някога вероятно са ги изработвали най-талантливите скулптури, така че да съперничат по красота на най-изящните статуи. Но скоро след това огромното множество непохватни хора, които не биха могли да оформят дори свястна змия от глина, осъзнали, че е напълно достатъчно просто да избъхтиш глината във вид на голям тежък курабиен човек.

Кракът, който разглеждаха, ще да е принадлежал на голем от по-ранния тип. Беше направен от бял порцелан с фини релефни рисунки в жълто, черно и червено. Малка гравирана месингова плочка отпред съобщаваше на Юбервалдски, че това е: „Крак от Ъмниански голем, среден период.“

— Е, поне става ясно, че който е изработил шкафа е бил от…

— Всеки който погледне гравираните плочки, вижда надписа на родния си език — възпря Пондър ентусиазма му. — Според покойния професор Угоен, маркировките по самия крак показват, че той наистина произхожда от град Ъм.

— Ъм? — каза Влаго. — Ъм какво? Да не би да не са били сигурни как да го нарекат?

— Просто Ъм — каза Пондър. — Много е древен. Около шестдесет хиляди години, струва ми се. Времето на Глинената епоха.

— Когато са живели първите майстори на големи — каза Прелест Дивна. Тя смъкна торбата си и почна да рови сред сламата.

Влаго почука леко крака. Изглеждаше тънък като яйчена черупка.

— Изглежда е керамичен — каза Пондър. — Никой няма представа как са го изработили. Ъмнианците са пекли дори лодки от същия материал.

— Вършили ли са работа?

— В известен смисъл — отвърна Пондър. — Така или иначе, градът е бил напълно разрушен при първата война с ледените гиганти. На мястото му не е останало нищо. Смятаме, че този крак е бил поставен в шкафа много, много отдавна.

— Или му предстои да бъде изровен по някое време в бъдещето? — предположи Влаго.

— Напълно е възможно — съгласи се Пондър безрадостно.

— Но това няма ли да създаде известен проблем? Т.е. как може да е заровен някъде, а в същото време да е в Шкафа?

— Това, г-н Мустак…

— Не е правилният въпрос?

— Точно така. Тази кутия съществува в десет или дори единадесет измерения. На практика, всичко е възможно.

— А защо само единадесет?

— Не знаем — каза Пондър. — Възможно е повече просто да са напълно ненужни.

— Бихте ли извадили крака, моля? — Прелест Дивна вече чистеше сламките от дълъг пакет. Пондър кимна, извади крака много внимателно и го постави на масата зад тях.

— Какво би се случило, ако го изпуснете… — подхвана Влаго.

— Погрешен въпрос, г-н Мустак!

Прелест Дивна постави своя пакет на същата маса и го разви внимателно. Той съдържаше отрязък от големска ръка, дълъг около четири педи.

— Знаех си! Знаците съвпадат! — възкликна тя. — При това по моя екземпляр има много повече. Можете ли да ги преведете?

— Аз ли? Не — отвърна Пондър. — Изкуствата не са точно моята област — допълни той, с тон, от който ставаше ясно, че неговата област си е много по-добра и с много по-красиви цветя, пък. — За това ви е нужен професор Угоен.

— Имате предвид този, дето е мъртъв? — попита Влаго.

— Да, той е мъртъв в момента, но съм сигурен, че в интерес на проучването ви, моят колега, доктор Селяк, може да уреди да разговаряте с него след обяда.

— Когато той ще е не толкова мъртъв? — поинтересува се отново Влаго.

— Когато доктор Селяк ще е приключил с обяда си — обясни Пондър търпеливо. — Професорът ще се зарадва на посетители. Особено на г-ца Добродуш. Той е най-големият световен експерт то ъмниански. Доколкото разбирам, там всяка дума има стотици значения.

— Може ли да взема крака? — попита Прелест Дивна.

— Не — отвърна Пондър. — Той е наш.

— Опасявам се, че това не е правилният отговор — каза тя и взе артефакта. — От името на Съюза на големите, конфискувам този голем. Ако можете да докажете, че го притежавате, ще платим полагащата се цена.

— Де да беше толкова просто — каза Пондър и внимателно измъкна крака от ръцете й. — Виждате ли, ако съдържанието на някое чекмедже бъде изнесено от стаята на Шкафа за повече от четиринадесет часа и четиринадесет секунди, Шкафът престава да функционира. Последният път ни отне три месеца, за да го накараме да заработи отново. Но вие можете да се отбивате, когато искате, за да се уверите, че не се… отнасяме зле с него.

Влаго положи ръка на рамото на Прелест Дивна, за да предотврати Произшествието.

— Тя много държи на големите — обясни той. — Съюзът ги изкопава от къде ли не.

— Похвално — коментира Пондър. — Ще говоря с доктор Селяк. Той завежда Отдела за посмъртни комуникации.

— Посмъртни ком… — подхвана Влаго. — Това не е ли същото като некромантия…

— Казах Отдел за посмъртни комуникации! — повтори Пондър твърдо. — Най-добре се върнете в три часа.

— Случайно някоя част от този разговор да ти се стори бегло нормална? — попита Влаго, докато излизаха навън.

— Всъщност, според мен мина доста добре — каза Прелест Дивна.

— Е, аз не си представях завръщането ти точно така. Защо това е толкова спешно? Проблем ли има?

— Виж, на последното място, където копахме, намерихме четири голема — обясни тя.

— Това е добре… нали? — предположи Влаго.

— Да, и знаеш ли колко дълбоко бяха?

— Не бих могъл да предположа.

— Опитай.

— Не знам — Влаго беше изненадан, че внезапно трябва да играе на „Познай колко дълбоко съм заровен?“. — Двеста стъпки? Това е повече от…

— Половин миля под земята.

— Невъзможно! Това е по-дълбоко от слоевете въглища.

— По-тихо, ако обичаш. Виж, има ли къде да поговорим?

— Какво ще кажеш за Кралската банка на Анкх-Морпорк? Там имат частна трапезария.

— И ще ни пуснат в нея?

— О, да, с председателя сме си много близки.

— Така ли?

— Точно така — потвърди Влаго. — Тъкмо тази сутрин ме събуди с целувки!

Прелест Дивна спря и се завъртя към него.

— Нима? — каза тя. — Ами тогава, явно съм си дошла тъкмо навреме.

Бележки

[1] Всъщност, те вероятно биха се разсмели дори само пръст да им покажете. Тези хора намират доста неща смешни. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Тери Пратчет Истински пари (7)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 6

Тери Пратчет
Истински пари (7)