Серия
Светът на диска (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Carpe Jugulum, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2007)

Издание:

ИК „ВУЗЕВ“ — „АРХОНТ-В“ ООД, 2002 г.

 

© Terry and Lyn Pratchett 1998

This edition is published by arrangement with Transworld Publishers, a division of The Random House Group Ltd.

© Josh Kirby via Thomas Schliick GmbH

DISCWORLD® is a trade mark registered by Terry Pratchett


По-долу е показана статията за Захапи за врата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Захапи за врата
Поредица Светът на диска
Автор Тери Пратчет
Герои Баба Вихронрав
Леля Ог
Агнес Нит
Местоположение Ланкър
Мотиви Вампирски истории, Младата култура
Поредна книга двадесет и трети
ISBN ISBN 954-422-072-0

Захапи за врата (на английски: Carpe Jugulum) е роман в жанр хумористично фентъзи, двадесет и третият по ред от поредицата на Тери Пратчет Светът на диска. Книгата е издадена през 1998 г. и е шестата, в която главни действащи лица са Ланкърските вещици.

В романът "Захапи за врата" Тери Пратчет имитира традицията във вампирските романи и ги противопоставя на представата на модерния свят. Смесени са тези два основни образа – на модерния човек и на вампира.

Малкото планинско кралство Ланкър, дом на четирите вещици Баба Вихронрав, Леля Ог, Маграт Чеснова (вече кралица) и Агнес Нит, е изправено в нова опасност, въплътена във вампирското семейство което тероризира хората. Това става точно преди кръщението на дъщерята на Маграт и краля във вярата в бог Ом.

Трите вещици Баба Вихронрав, Леля Ог и Агнес Нит се противопоставят на вампирите и в крайна сметка, не без чужда помощ ги побеждават.

Портал В Портал Фентъзи можете да намерите още много страници за Фентъзи.

През разпокъсаните черни облаци се носеше пламък като умираща звезда, неспирно падащ към земята…

…тоест към земята в Света на Диска…

…но за разлика от всяка друга досегашна звезда понякога успяваше да насочи полета си. Ту се издигаше, ту се мяташе настрана, но неумолимо продължаваше надолу.

Снегът по склоновете се осветяваше за миг, когато пламъкът профучаваше над тях.

Тук самата земя се спускаше. Сиянието се отрази в стени от синкав лед, щом пламъкът се вмъкна в началото на теснина и се устреми през завоите и криволиците й.

Светлината угасна внезапно, но нещо продължи да се рее през опряната от луната урва между зъберите.

Изскочи от дефилето пад върха на хълм, където топящата се вода от един глетчер падаше към далечен вир.

Противно на всякаква логика тук имаше долина, или по-скоро плетеница от долчинки, вкопчили се в ръба на планината преди почти отвесното забиване на склоновете й в равнините. Под по-топлия въздух блещукаше езерце. Виждаха се горички. Забелязваха се и мънички ниви като шарена черга, метната между камъните.

Вятърът утихна. Въздухът омекваше.

Сянката закръжи.

Далеч под нея още някой навлизаше в долчинките, без да бъде забелязан и без да забелязва никакви препятствия по пътя си. Трудно се различаваше какво мърда там, пиренът шумолеше, сякаш многочислена армия от мънички създания напредваше в единен устрем.

Сянката стигна до плоска скала, откъдето се откриваше великолепен изглед към полята и горите, и тъкмо там армията изскочи измежду коренищата. Състоеше се от сини човечета. Някои носеха островърхи сини шапчици, но повечето не бяха покрили рижите си коси. В ръчичките си стискаха мечове. Никой не беше на ръст над една педя.

Строиха се на ръба и се загледаха в новата за тях околност, после размахаха оръжията си и нададоха боен вик. Сигурно щеше да прозвучи разтърсващо, ако се бяха уговорили предварително за думите, но май всеки дребен воин си имаше свои заветни слова и щеше да се сбие с останалите, ако се опитаха да му сложат други в устата.

— Нак мак Фигъл!

— Как че те сритам между кокилите!

— Леле, какъв въргал че ти фърлим!

— Дългурести свине!

— Нема и иляда от тях на света!

Скупчените долчинки, озарени от последните остатъци на здрача, бяха кралство Ланкър. Хората разправяха, че тук от най-високите места се виждало чак до края на света.

Разправяха също (но не и хората от Ланкър), че под края, където океаните изтичали с неспирен грохот, летящият през пространството Диск се крепял върху гърбовете на четири гигантски слона, които пък стоели върху корубата на костенурка с размерите на самия свят.

И хората в Ланкър бяха чували тези приказки. Струваше им се, че в тях няма нищо чудно. Личеше, че светът е плосък, макар в пределите на Ланкър единствените плоски места да бяха кухненските маси и някои плешиви темета. Знаеше се, че костенурките могат да носят тежък товар. А и слоновете си бяха силни. Следователно в твърденията не зееха видими пролуки и жителите на Ланкър предпочитаха да не размишляват излишно по този въпрос.

Не че им беше присъщо равнодушие към околния свят. Напротив, бяха дълбоко, лично и страстно съпричастни към проблемите му, но вместо да питат „Защо сме тук?“, искаха да знаят „Дали ще завали преди жътва?“.

Някой философ би могъл да порицае тази липса на интелектуални амбиции, но само ако е непоклатимо сигурен, че вече има хляб на масата си.

Всъщност поради разположението и климата на Ланкър тук израстваха твърдоглави и праволинейни хора, които често преуспяваха сред жителите на равнините. По тези земи се раждаха мнозина от най-великите магьосници и вещици. Философът би могъл и да се озадачи, че толкова простодушен народ дава на света изобилие от майстори на магиите, но само защото не е наясно, че единствено хората, които са стъпили здраво на земята, успяват да градят въздушни кули.

Синове и дъщери на Ланкър отново и отново тръгваха по белия свят, напредваха в избраното поприще, катереха се по всевъзможните стълбички на живота и никога не забравяха да изпращат пари вкъщи.

Онези, които си оставаха у дома, не отделяха много внимание на света извън усилието да запомнят адреса на подателя върху плика.

Светът обаче не ги забравяше.

Широката плоска скала беше опустяла, но по стръмните ливади под нея пиренът се люшкаше, докато един клин от дребни тела се спускаше към полето.

Има всякакви видове вампири. Дори казват, че колкото болести върлуват, толкова различни са и вампирите[1]. И не са само от човешкия вид (ако изобщо може да се твърди, че вампирите са хора). Навсякъде из планините Овнерог има поверие, че всяко привидно невинно сечиво или инструмент — да речем, чук или трион — започва да жадува кръв, ако бъде зарязано без полза за повече от три години. Хората от Джат дори вярват в дини-кръвопийци, макар фолклорът да мълчи по въпроса точно в какво вярват всъщност.

Две чудатости по традиция озадачават изследователите на вампири. Първият въпрос гласи: „Защо вампирите имат такава власт?“ В края на краищата, изтъкват изследователите, твърде лесно е да убиеш вампир. Има десетки начини да се отървеш от него, без изобщо да споменаваме трепетликовия кол в сърцето, който е приложим и спрямо обикновените хора, така че не се налага да хабите материала, ако са ви останали излишни колове. В класическия случай тези твари си прекарват дните в ковчези и не ги охранява никои освен престарял гърбушко, който не изглежда особено пъргав и би трябвало всяка скромна тълпа отмъстители да се справи с него без затруднения. Въпреки това един-единствен вампир успява да държи цяло село в озлобено покорство… Другата загадка е защо вампирите винаги са толкова тъпи. Сякаш не стига, че носенето на вечерен костюм денем ги издава тутакси, ами и предпочитат да живеят в овехтели замъци. Там се намират всевъзможни подръчни средства за победа над вампир, например лесно отпарящи се завеси, които без усилия можеш да усучеш в религиозен символ. А и нима вампирите си въобразяват, че като произнасят името си обратно, могат да заблудят някого?

На много километри от Ланкър една карета трополеше през планинските ливади. По подскоците й в коловозите личеше, че няма пътници и товар. Но с нея прииждаше тъма. Конете бяха черни, каретата — също, ако не се броят гербовете на двете вратички. Между ушите на всеки кон беше закрепен черен плюмаж, имаше ги и по ъглите на возилото. Може би тъкмо украсата създаваше странното впечатление за движеща се сянка, сякаш влачеше нощта след себе си. На билото на възвишението, където от отломките на срутена постройка растяха дървета, каретата спря със скърцане.

Конете стояха кротко, само потропваха с копита или мятаха глави. Кочияшът се гърбеше над юздите и чакаше.

Четири фигури летяха малко над облаците в сребристите лунни лъчи. Съдейки по звуците на разговора, някой се дразнеше, макар че резкият неприятен тон по-скоро подсказваше определението „вбесен“.

— Ти го остави да избяга!

Долавяше се и мрънкащата нотка на същество, свикнало да се жалва от всичко.

— Беше ранен, Лаки.

Този глас пък звучеше примирително, но имаше и намек за потиснато желание да прасне по ухото притежателя на първия глас.

— Ама аз много мразя тези създания. Те са истинска… лиготия!

— Да, миличка. Те са символ на едно прекалено доверчиво минало.

— Ако аз можех да горя така, нямаше само да се свирам по тайни кътчета н да си придавам хубавичък вид. Те защо правят така?

— Предполагам, че някога са имали полза от подобно поведение.

— Значи са… какви бяха онези думи?

— Задънена улица на еволюцията, Лаки. Заседнали в плитчините останки насред морето на прогреса.

— Аха, правя им услуга, като ги изтребвам, нали?

— Да, донякъде имаш право. Няма ли вече да…

— Пилетата пък не горят — мрънкаше гласът на Лаки. — Е, поне не горят толкова добре.

— Чувахме как експериментираш. Дали нямаше да е по-добре първо да ги убиваш?

Трети глас — на млад мъж, доста отегчен от жената. Във всяка сричка отекваше снизходителната досада на по-големия брат.

— Че тогава какъв смисъл щеше да има?

— За смисъла не знам, скъпа, но щеше да ста ва по-тихо.

— Миличка, слушай баща си.

Четвъртият глас можеше да принадлежи само на майката. Ясно беше, че ще обича останалите, каквото и да сторят.

— Всички се държите зле с мен!

— Скъпа, позволихме ти да хвърляш камъни по пиксите. Животът не е само безкрайно забавление.

Кочияшът се размърда, когато гласовете се спуснаха под облаците. След миг четири фигури стояха пред каретата. Той се смъкна от капрата и с голямо усилие отвори вратичката.

— Все пак повечето окаяници ни се измъкнаха — отбеляза майката.

— Няма значение, мила — утеши я бащата.

— И тях ги мразя — сподели дъщерята. — Те също ли са задънена улица?

— Още упорстват да оцеляват въпреки доблестните ти усилия. Игор! Карай към Ланкър.

Кочияшът се озърна.

— Добре, гошподарю.

— Ох, за кой ли път да ти казвам!… Що за говор е това?

— Шамо тъй мога, гошподарю — оправда се Игор.

— И нали ти наредих да свалиш плюмажите от каретата, идиот такъв!

Кочияшът се размърда неловко.

— Гошподарю, трябва да имаме черни плюмажи. Това ши е традиция.

— Махни ги веднага! — сопна се майката. — Какво ще си помислят хората?

— Да, гошподарке.

Онзи, когото наричаха Игор, затръшна вратичката и се върна при конете. Свали плюмажите с благоговение и ги прибра под капрата.

А в каретата раздразнителният глас попита:

— Татко, Игор също ли е еволюционна задънена улица?

— Можем само да се надяваме, миличка.

— Майната ви — промърмори Игор и хвана юздите.

Текстът започваше така:

„Каним Ви лай-сърдечно…“

…и беше изписан с нафукани завъртулки, които се четат мъчно, затова пък изглеждат толкова официално.

Леля Ог се ухили и пак остави картичката на лавицата над огнището. Много й допадаше това „най-сърдечно“. Звучеше й богато, плътно и преди всичко алкохолно.

Тя гладеше най-хубавата си фуста. Тоест седеше в креслото си до огнището, а една от снахите й, чието име в момента някак не успяваше да си припомни, вършеше същинската работа. Леля й помагаше, като показваше къде е пропуснала да мине с ютията.

Мислеше си, че поканата е страхотна. Особено позлатата по ръбчетата, гъста като сироп. Вероятно не беше от истинско злато, но лъскавина не й липсваше.

— Момиче, ей онуй местенце можеш пак да го изгладиш.

— Ей сега.

Друга снаха, чието име също сигурно щеше да си спомни след броени секунди, лъскаше червените й ботуши. А трета много внимателно обираше мъхчетата от най-хубавата островърха шапка на Леля.

Тя стана за пореден път и отвори задната врата. Светлината се изцеждаше от небето, няколко облачни парцала се мъкнеха под първите звезди. Леля подуши въздуха. Из тези планини зимата не бързаше да си ходи, но се усещаше несъмнен вкус на пролет.

Хубаво време според Леля. Най-доброто. Е, да, тя не забравяше, че годината започва на Прасоколеда, когато студът се обръща, но новата година настъпваше сега, когато зелените филизи напираха през последния сняг. И с костите си долавяше, че наближава промяна.

Разбира се, нейната приятелка Баба Вихронрав често повтаряше, че и на костите си вяра не можеш да имаш, но тя поначало си ръсеше такива приказки.

Леля Ог затвори вратата. А между голите клони ла най-крайното дърво в градината, разперени сякаш да одраскат небето, някаква твар шумолеше с криле и цвърчеше, докато пелена от тъма се стелеше над света.

В своята къща на няколко километра оттам вещицата Агнес Нит се двоумеше за новата си островърха шапка. Агнес поначало се двоумеше за всичко.

Тя прибираше косата си, оглеждаше критично отражението си и пееше. И то в съзвучие, Естествено не в съзвучие с отражението си, защото по-добна героиня рано или късно започва да изпъл-нява дуети със синигерчета и други горски песно пойци, а накрая не може да й помогне нищо освен огнехвъргачка.

Просто пееше в съзвучие със себе си. Разсееше ли се, това я сполетяваше все по-често напоследък. Гласецът на Пердита беше пискливичък, но тя се инатеше и желаеше да участва в пеенето.

Според хората, които са склонни към нехайна жестокост, у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво момиче и купчини шоколад. Пердита беше кльощавото момиче у Агнес.

Не би могла да обясни как точно се сдоби с невидимата си спътничка. От майка си знаеше, че като малка е имала навика да стоварва вината за произшествия и загадки като изчезването на купичка сметана или счупването на любима кана върху „другото момиченце“.

Едва сега осъзнаваше, че угаждането на такива навици не е най-сполучливото хрумване, когато противно на желанията си имаш и природна дарба за вещерство. Въображаемата приятелка просто порасна заедно с нея и не поиска да се махне, затова пък се превърна в сериозна тегоба.

Агнес никак не обичаше Пердита, която беше суетна, себична и злобна. На свой ред Пердита мразеше принудата да се свира в Агнес, защото я смяташе за тлъста, нескопосана, мекошава топка лой, която хората биха тъпкали неуморно, ако не беше толкова величаво стръмна.

Агнес си внушаваше, че само е измислила името Пердита като удобен етикет за всички мисли и копнежи, които не би трябвало да си позволява, за неприятния мъничък коментатор, сгушил се до ухото на всекиго от нас, за да се присмива. Но понякога се чудеше дали всъщност Пердита не е измислила Агнес, за да има с кого да се гаври.

Агнес предпочиташе да се подчинява на правилата. Пердита — не. Тя незнайно защо смяташе погазването на правилата за свежарско. Агнес беше убедена, че в спазването на правила от рода на „Не падай в тази яма с отровни змии“ има несъмнен смисъл. А Пердита например се придържаше към мнението, че добрите обноски при хранене са тъпо потисничество на духа. Агнес обаче не искаше да бъде пръскана в очите от парченца зеле, сдъвкани от съседа по маса.

Пердита вярваше, че шапката на вещицата е могъш символ на авторитет и влияние. Агнес клонеше към представата, че тантурестите момичета не бива да носят островъркн шапки, особено ако са облечени в черно. Струваше й се, че някой е нахлупил на главата й обърнат надолу сладолед. За жалост и Агнес, и Пердита имаха право. Островърхата шапка носеше със себе си голямо влияние в планините Овнерог. Хората говореха с шапките, а не толкова с жените, които ги носеха. И закъсаха ли сериозно, отиваха при вещица[2].

Черното също беше задължително. Пердита си падаше по черното. Според нея този цвят беше „направо жесток“. Според Агнес обаче черното не подхождаше на онези, които са излишно надарени откъм обиколка на талията… Пък и „направо жесток“ е тъпанарски израз, любим на хора с мозък, който се побира в чаена лъжичка.

Маграт Чеснова не бе носила черно, нито пък й хрумваше да изрече „свежарско“ или „жестоко“.

Агнес се отказа да изследва своето заострящо се нагоре отражение, огледа къщата, която допреди време беше на Маграт, а сега — нейна, и въз-дъхна. Погледът й се спря на скъпата, обрамчена в златно покана на лавицата.

Е, Маграт се отказа от занаята и стана кралица. Ако досега изобщо бе имало съмнение, днес вече не можеше да има. Но Агнес не разбираше защо Баба Вихронрав и Леля Ог още говорят за нея както преди. Гордееха се (донякъде), че се е омъжила за краля, и не оспорваха, че тъкмо такава съдба й подхожда. И все пак, макар че не изричаха мнението си на глас, то сякаш просветваше в ярки цветове над главите им: „Маграт се задоволи с второто място в живота.“ Агнес едва не се разкикоти, когато осъзна това за пръв път, но с тях не можеше да се спори. Те дори не биха проумели, че има за какво да се спори.

Баба Вихронрав живееше в къща с толкова стара слама на покрива, че от нея беше порасло доста жизнено дръвче, ставаше и си лягаше сама и се къпеше в корито с дъждовна вода. А Леля Ог беше най-домашната особа, която Агнес бе срещала през живота си. Да, бе скитала и в чужди страни, но винаги носеше Ланкър със себе си като някаква невидима шапка. И според двете обаче се подразбираше, че те винаги са в средата на всичко, а останалия свят го има, за да се набъркват в делата му.

Пердита смяташе, че от призванието на кралица няма по-добро.

Агнес вярваше, че най-добре е да си далеч от Ланкър, а утешителната награда е поне да си сама в славата си.

Нагласи шапката, доколкото беше възможно, и излезе от къщата.

Вещиците никога не заключваха домовете си. Нямаше нужда.

Когато пристъпи под луната, две свраки кацнаха върху сламения покрив.

Това, което вещицата Баба Вихронрав вършеше в момента, би озадачило някой потаен наблюдател.

Тя се взря в каменните плочи на пода до прага на задната врата и вдигна с крак старото чердже отпред.

После отиде при предната врата, която почти никога не отваряше, и повтори заниманията си. Огледа и процепите около рамките на вратите.

Излезе навън. През нощта бе паднал скреж злобен дребнав номер на умиращата зима — и купчините листа в сенките хрущяха. Баба порови около саксиите и храстите при предния вход. И се върна в къщата.

Имаше часовник. Хората в Ланкър харесваха часовниците, макар че не се интересуваха особено от времеви отрязъци, по-къси от час. Решиш ли да си свариш яйце, по-уместно е да си изтананикаш петнайсетина куплета от „Къде се дяна тоя яйчен крем?“. Тиктакането обаче внасяше уют в дългите вечери.

Накрая Баба седна в своя люлеещ се стол и впери суров поглед във вратата.

В гората се обаждаха сови, когато някой изтупурка тичешком по пътеката и затропа невъздържано по вратата.

Всеки, който не знаеше нищичко за желязното самообладание на Баба — около него човек можеше да огъне подкова, би се заблудил, че е чул тихичка въздишка на облекчение.

— Ами крайно време беше… — подхвана тя.

Шетнята из замъка се чуваше само като да-лечен слаб шум в соколарника. Ястребите и соколите се гушеха на прътовете си, сякаш потънали в някакъв свой свят на пикиране и издигане. Само от време на време подрънкваше верижка или изпърхваше крило.

Соколарят Дървеняааау се подготвяше в съседната стаичка, но изведнъж долови промяна във въздуха. Влезе в смълчания соколарник. Всички птици бяха будни и нащрек, направо настръхнали в очакване. Дори орелът Крал Хенри, до когото Дървеняааау припарваше само облечен в здрава броня от главата до петите, бе започнал да се озърта.

Подобно оживление наставаше, когато тук се шмугнеше някой плъх, но в момента Дървеняааау не виждаше наоколо гризач. Сигурно беше избягал.

За днешното тържество бе избрал мишелова Уилям, на когото можеше да се разчита. Е, да, на всички птици в соколарника можеше да се разчита, но по-скоро за свирепи нападения в мига, когато зърнат соколаря. Уилям обаче си въобразяваше, че е пиле, и обикновено кротуваше при многолюдни сборища.

Но този път дори и той проявяваше изострено внимание към света, а това му се случваше само ако зърне лющена царевииа.

Дървеняааау помисли, че случката е твърде странна. И спря дотук.

А птиците се взираха, сякаш над тях нямаше покрив.

Баба Вихронрав сведе поглед към зачервеното, кръгло и много разтревожено личице.

— Ей, ти не си… — Тя се опомни. — Ти май си момчето на Уотли от Резена, нали?

— Трбв… — Хлапето се облегна на вратата и се помъчи да вдиша. — Трбв…

— Дишай, дишай по-дълбоко. Искаш ли да ти сипя вода?

— Трбв…

— Да, да, добре. Ти си дишай… Момчето глътна въздух на пресекулки.

— Госпожо, трябва да дойдете при госпожа Айви и бебето!

Думите изригнаха в плътен поток. Баба докопа шапката си от пирона зад вратата и измъкна метлата си от сламата на покрива.

— Ама нали госпожа Патерностер щеше да се погрижи за нея… — промърмори, докато прикрепяше шапката с иглите припряно досущ като воин, готвещ се за неочаквана битка.

— Тя разправя, че всичко се объркало, госпожо! Баба вече тичаше по пътеката край градината. В другия край поляната пропадаше изведнъж около пет метра към долния завой на пътеката. Метлата не се бе задействала, когато Баба стигна до ръба, по тя не спря, а преметна крак над дръжката и хлътна надолу.

Магията се включи по средата на падането и ботушите на Баба бръснаха по сухите бурени, преди метлата да отфучи в нощта.

Пътят се виеше през планината като изтървана панделка. Тук винаги свиреше вятърът.

Конят на разбойника беше едър черен жребец. И може би единственият кон в света с вързана зад седлото стълбичка.

Това се дължеше на факта, че разбойникът се казваше Казанунда и беше джудже. Повечето хо-ра смятаха джуджетата за необщителни, предпазливи, законопослушни и крайно сдържани по въпросите, отнасящи се до сърцето и други свързани с него органи. Не бъркаха, що се отнася до почти всички джуджета. Но генетиката хвърля доста чудато заровете върху зелената плюшена покривка на живота и ето че някак се пръкна Казанунда, който предпочиташе забавленията пред парите и посвещаваше на жените цялата страст, с която другите джуджета се отдаваха на златото.

Той смяташе, че от законите все пак има полза понякога, и ги спазваше, когато му беше удобно. Презираше разбойничеството по пътищата, но така поне излизаше на чист въздух сред природата. От подобни разходки здравето укрепва, особено ако околните градове са претъпкани със съпрузи, които ти имат зъб, а и държат големи тояги в ръце За съжаление никой по пътищата не го възприемаше сериозно. Нищо не му пречеше да спре поредната карета, но все се намираше кой да подхвърли: „Какво? Я и тоя бил разбойник. Не си ли малко дребничък за занаята, а? Хъ-хъ-хъ!“ И тогава се налагаше да простреля нахалника в коляното.

Духна си на ръцете, за да ги стопли, и се озърна от шума на наближаваща карета.

Тъкмо се накани да излезе иззад не особено надеждното прикритие на храсталака, когато видя друг разбойник да подкарва коня си откъм отсрещната гора.

Каретата спря. Казанунда не чуваше нищо, но разбойникът доближи едната вратичка, наведе се да каже нещо на пътниците…

…и една ръка се пресегна, смъкна го от коня и го завлече вътре.

Каретата се разлюля замалко, после вратичката се отвори рязко и разбойникът пльосна на пътя. Каретата продължи нататък. Казанунда изчака още малко и отиде при тялото. Конят му стоеше кротко, докато отвързваше стълбичката и се спускаше от седлото. Веднага позна, че другият разбойник е мъртъв. От живите хора се очаква да имат поне малко кръв в телата си.

Каретата спря върху билото на хълма, откъдето пътят започваше да се вие няколко километра към Ланкър и по-нататък към равнините.

Четиримата пътници излязоха и застанаха в началото на склона. Облаците се кълбяха зад тях, ио тук въздухът беше скрежно чист и под луната се откриваше изглед чак до Ръба. А долу, вдълбано сред планините, се простираше малкото кралство.

— Порта към света — отбеляза граф дьо Сврак.

— И то напълно беззащитна — вметна неговият син.

— Напротив. Бранена с изключително действени средства — възрази графът и се усмихна в нощта. — Е… досега…

— Вещиците би трябвало да са на наша страна — сподели мнението си графинята.

— Поне тя скоро ще се присъедини към нас — увери я графът. — Твърде… интересна жена, бих казал. И то от интересно семейство. Чичо ми често споменаваше нейната баба. Жените от рода Вихронрав винаги са стъпвали с единия крак в сенките, В кръвта им е. И почти цялата си сила извличат от отрицанието на този факт. Но тя зъбите му пак лъснаха в мрака — скоро ще проумее от коя страна филията е намазана с масло.

— Или от коя страна е глазурата на сладкиша — предложи своята версия графинята.

— А, да. Чудесно казано. Разбира се, това е неудобството да си жена от рода Вихронрав. Когато остареят, започва да им се причува как тряска вратичката на голямата пещ.

— Аз обаче научих, че тя е доста корава особа — вметна синът. И с твърде остър ум.

— Хайде да я убием! — настоя дъщерята.

— Мила Лаки, уверявам те, че не можеш да убиеш всекиго на този свят.

— Че защо пък не?

— Просто не можеш. Повече ми допада идеята тя да ни бъде… полезна. Вижда всичко в черно и бяло. А това е същински капан за могъщите. О, да. Лесно е такива умове да бъдат… подведени.

С малко външна помощ. — Под луната изпърхаха криле и нещо двуцветно кацна върху рамото на графа. — А това. — Той погали свраката и я пусна да отлети, после извади бяло картонено правоъгълниче от вътрешния си джоб. Ръбовете му проблеснаха. — Не е за вярване, нали? Нима нещо по-добно се е случвало досега? Ето ти го новия световен ред…

— Драги, имащ ли носна кърпичка? — обади се графинята. — Дай ми я, моля те. Останали са ти няколко петънца… — Избърса брадичката му и пъхна окървавената кърпичка в джоба му. — Готово.

— Има и други вещици — смотолеви синът му, сякаш прехвърляше в устата си трудна за сдъвкване хапка.

— О, да. Надявам се да ги срещнем. Вероятно ще се окажат забавни.

Върнаха се в каретата.

А по-назад в планината мъжът който се опита да ограби каретата, стана от земята и краката му като че се оплетоха в нещо за миг. Той разтърка шията си ядосано и се огледа къде е конят му. Видя го да стои зад някакви камъни.

Когато посегна да хване юздата, пръстите му минаха като дим и през кожения ремък, и през шията на животното. Конят подскочи на задните си крака и препусна в лудешки галоп.

Разбойникът помисли замаяно, че тази нощ изобщо не му потръгна. По дяволите, как така ще губи и свестен кон, и надницата си? Какви бяха онези адски типове? Не успяваше да си спомни какво се случи в каретата, но поне знаеше, че никак не му хареса.

Беше от онези простодушни хора, които щом бъдат сгазени от някой по-едър и по-силен, търсят друг по-дребен, за да си изкарат злобата на него. Разбойникът се зарече, че ще намери кого да тормози тази нощ. И поне ще се сдобие с нов кон.

Като по поръчка вятърът донесе до ушите му тропот на копита. Той извади сабята си от ножницата и застана насред пътя.

— Спри и се предай!

Жребецът послушно спря на няколко крачки от него. Разбойникът реши, че все пак нощта няма да е чак толкова скапана. Виждаше по-скоро боен кон, а не обикновена кранта. И беше толкова бял, че просветваше под лъчите на звездите. Май имаше и сребро по хамута.

Ездачът се бе увил в дебело наметало, за да се опази от студа.

— Парите или живота! — заяви разбойникът.

— МОЛЯ?

— Искам ти парите — обясни разбойникът, — иначе ти вземам живота. Какво толкоз има за разбиране?

— О, ЯСНО. ИМАМ МАЛКО ПАРИ.

Две монети тупнаха на замръзналия черен път. Разбойникът се наведе, но не можа да ги вдигне, което още повече го подразни.

— Значи ще ти взема живота! Фигурата върху жребеца завъртя глава.

— НЕ МИ СЕ ВЯРВА. СЕРИОЗНО ГОВОРЯ. Извади дълъг прът от калъфа зад седлото.

Разбойникът се бе заблудил, че е копие, но пред очите му дълго извито острие се отдели от пръта, щракна на мястото си и заблещука в синьо.

— НЕ МОГА ДА НЕ СПОМЕНА, ЧЕ ИМАШ ИЗУМИТЕЛНО УПОРИТА ЖИЗНЕНОСТ — отрони конникът. Беше не толкова глас, колкото ехо в главата. — МАКАР И ДА НЕ СЕ ОТЛИЧАВАШ СЪС СХВАТЛИВОСТ.

— Ти кой си, бе?

— АЗ СЪМ СМЪРТ. И ИЗОБЩО НЯМАМ НАМЕРЕНИЕ ДА ТИ ИСКАМ ПАРИТЕ. Е, КАКВО ТОЛКОЗ ИМА ЗА РАЗБИРАНЕ?

Нещо изпърха немощно зад прозореца на соколарника в замъка. В рамката нямаше стъкло, само тънки летви, за да влиза въздух през пролуките.

Чу се шумолене, после безсилно кълване и настъпи тишина. Птиците чакаха. И зад прозореца нещо избумтя. Ослепителни лъчи плъзнаха по отсрещната стена и летвите започнаха да се овъгляват полека.

Леля Ог знаеше, че макар официалното тьржество да е в Голямата зала, истинският празник е навън, в двора около буйно разпаления огън. Вътре щеше да има пъдпъдъчи яйца, пастет от гъши дроб и малки сандвичи, от които трябва да вземаш по четири наведнъж, за да си натъпчеш устата. Навън обаче се гощаваха с пържени в масло картофи и цяла сърна на шиш. По някое време щя-ха да зяпат задължителното представление на мъжа, който пъхаше невестулки в панталона си — зрелище, което за Леля Ог беше къде-къде по-интересно от оперна премиера.

Разбира се, като вещица тя беше добре дошла навсякъде и не беше зле да напомни и на тузарите този факт. За всеки случай. Изборът я затрудни, но тя реши да остане навън и да си хапне до насита печено месо, защото като много други възрастни дами Леля Ог поглъщаше безплатната храна подобно на бездънна яма. После можеше да се отбие вътре и да запълни останалите местенца в стомаха си с по-засукани гозби. Освен това в залата несъмнено поднасяха от онова скъпо вино с мехурчета, което Леля Ог не пропускаше да опита, особено ако е сипано в по-големичка халба. Трябваше обаче да си подложи хубавичко с еленско месо, преди да премине към разните там сандвичета. Взе си халба, затътри се до началото на опашката пред бъчвата с бира, полека избута настрана главата на мъжа, който бе решил да прекара нощ та под канелката, и напълни халбата.

Щом се обърна, видя Агнес с патравата й походка. Младата вещица май още се притесняваше да носи новата си островърха шапка пред хората.

— Здрасти, момиче — посрещна я Леля. — Опитай от печеното, бива си го.

Агнес се загледа скептично в месото, печащо се на шиша. Жителите на Ланкър се грижеха да погълнат достатъчно калории, а за витамините не им пукаше.

— Как мислиш, дали ще мога да си взема малко салата?

— Надявам се, че не — весело отвърна Леля.

— Много хора са се събрали — отбеляза Агнес.

— Всеки получи покана — напомни Леля. — Маграт постъпи много мило според мене.

Агнес се озърна.

— Само че никъде не виждам Баба.

— Сигурно е вътре и се разпорежда кой какво да свърши.

— Напоследък рядко я виждам да обикаля подхвърли Агнес. — Нещо я гнети, струва ми се.

Леля присви очи.

— Тъй ли? А мислено добави: „Момиче, много ти се изостри погледът…“

— Е, откакто научихме за раждането — Агнес махна с пухкавата си ръка към претъпканото с холестерин празненство наоколо, — тя е някак… напрегната, та чак звъни.

Леля Ог натика с палец тютюн в лулата и драсна кибритена клечка в подметката на ботуша си. — Забелязваш разни нещица, а? — подхвърли сред облаче дим. — И то честичко. Ще вземем вече да ти викаме госпожица Проницателна. — За друго не знам, но поне забелязах, че винаги се занимаваш с лулата си, когато те споходят мисли, дето не ти харесват. Мъчиш се да ги отпъдиш. Обвита в ароматен пушек, Леля Ог се замисли над факта, че Агнес чете книжки. Всички вещици, обитавали онази къща, си бяха падали по книжни-ната, водени от заблудата, че можеш да видиш света в писаното слово. Но не е така, защото гъсто отпечатаните думи премрежват погледа.

— Малко е притихнала, признавам — отвърна накрая. — Най-добре е да я оставим сама да го надмогне. — Предположих, че се муси заради жреца, който ще извърши Именуването — сподели Агнес.

— О, старият брат Пердоре е свестен тип — увери я Леля. — Дърдори на някакъв древен жаргон, не проточва службата, а накрая само му даваш шест пенса за загубеното време, наливаш го до козирката с бренди, товариш го на магарето му и той се маха.

— Какво, ти не знаеш ли?! — изненада се Агнес. — Той сега е на легло в Скунд. Паднал от магарето и си счупил едната китка и двата крака. Леля Ог извади лулата от устата си.

— Че що никой не ми е казал досега?

— Не знам, Лельо. Госпожа Тъкачева ми разказа вчера.

— Ех, тая жена! Днес сутринта се видяхме на улицата! Защо си замълча? — Леля тикна лулата между устните си, сякаш ръчкаше в ребрата всички необщителни клюкарки. — И как тъй си е счупил двата крака при падане от магарето?

— Минавал по пътечката над Скундската урва. Паднал е от двайсетина метра.

— Я гледай… Множко му е дошло.

— Затова кралят пратил вест до мисията на омнианците в Охлюън да дойде някой свещеник — завърши Агнес.

— Какво е направил?! — сепна се Леля.

Малка сива палатка беше разпъната непохватно насред полето извън града. Засилващият се вятър я караше да плющи и се мъчеше да откъсне плаката, прикрепен към триножник пред палатката: „ДОБРА НОВИНА! Ом те приветства!“ Всъщност никой не дойде на кратката уводна служба, която Могъщ Овес организира следобед, но понеже веча я бе обявил, все пак я проведе. Изпя няколко ободряващи, псалма в собствен съпровод на малкия преносим хармониум, после изнесе извънредно кратка проповед пред вятъра и небето.

В момента Негово умерено преподобие Овес се взираше в отражението си в огледалото. Честно казано, огледалата малко го смущаваха. Именно те бяха станали причина за един от безбройните разколи в Църквата. Едни твърдяха, че огледалата поощряват суетността, значи са зло. Други отвръщаха, че огледалата отразяват благото, сътворено от Ом, следователно са свещени. Овес още не бе стигнал до свое мнение по въпроса, защото по природа принадлежеше към хората, които се опитват да вникнат в доводите и на двете страни в спора. Но поне в този случай огледалото му беше полезно, за да нагласи правилно пасторскатаси якичка.

Беше съвсем новичка. Според Негово несъмнено преподобие Мекле, който им бе преподавал „Духовно пастирство“, правилата за колосване всъщност били само напътствия. Овес обаче не искаше да сбърка, затова в момента якичката можеше да му послужи и като бръснач.

Грижливо сложи на врата си верижката с медальона, изобразяващ свещената костенурка, и си позволи известно задоволство от блясъка му. Взе и чудесното издание на „Книгата на Ом“, което получи при дипломирането си. Някои от състудентите му бяха отделили много часове, за да придадат на екземплярите си подобаващо оръфания вид на дълга употреба. Овес не постъпи като тях.

Пък и знаеше почти цялата книга наизуст.

Чувствайки се доста гузен, защото в семинарията го бяха предупреждавали да не използва светото писание за пошло гадаене, той стисна клепачи и отвори книгата наслуки.

Побърза да погледне и прочете първия мярнал се пред очите му абзац.

Оказа се, че попадна към средата на Второто послание на Брута до омнианците, в което кротко ги кореше, че не са отговорили на Първото послание.

„…мълчанието е отговор, що дава право на още три въпроса. Търси и ще намериш, но първо разбери какво търсиш…“ Какво да се прави… Той затвори книгата.

Що за страна е тази! Същинска дупка! След проповедта се поразходи и всяка пътека май свършваше в подножието на канара или на ръба на пропаст. За пръв път стъпваше в толкова отвесна земя. Разни твари шумоляха в шубраците край пътеките, пък и си изкаля обувките. А хората, които срещна… Е, да, бяха просто душни невежи провинциалисти, солта на земята, така да се каже. Вперваха в него недоверчиви погледи отдалеч, сякаш очакваха нещо да го сполети и внимаваха да не са наблизо, когато това се случи.

Овес обаче си напомни какво е казано в Посланието на Брута до симонитите — ако искаш светлината да бъде видяна, трябва да я отнесеш на тъмно. Тази страна явно тънеше в мрака на невежеството.

Промълви кратка молитва и излезе в калната ветровита тъма.

Баба летеше високо над фучащите назад дървета, под яркия полумесец в небето.

Изобщо не беше спокойна при тази фаза на луната. Пълната луна може само да намалява, новата — да нараства, но половинката, крепяща се на ръба между светлината и мрака… би могла да стори какво ли не.

А вещиците непрекъснато живеят на ръба. Усещаше боцкане в дланите си, но не заради мразовития въздух. Някъде беше прокарана черта. Нещо започваше.

В другия край на небето сиянието на Главината се разгаряше около планините в средата на света, достатъчно ярко да се пребори дори с бледия светлик на луната. Зелени и златисти пламъци играеха над най-високите върхове. Рядко се виждаха през тези месеци и Баба се зачуди що за знак може да е това.

Резена се прилепяше към двата склона в планински процеп, който дори не заслужаваше да бъде наречен долина. На лунната светлина Баба зърна обърнатото нагоре бяло лице, което я чакаше да кацне в сенчестата градина.

— Добра ти вечер, господин Айви — изрече тя, скачайки от метлата. — Тя на горния етаж ли е?

— В обора — с равен глас отвърна мъжът. — Кравата я ритна… зле.

Лицето на Баба не трепна.

— Ще видим какво може да се направи. Щом влезе в обора и погледна в очите госпожа Патерностер, прозря, че май не може да се направи много. Тази жена не беше вещица, но знаеше за практическото акушерство всичко, което се научава в затънтено селце от наблюдения над кравите, козите, кобилите… или жените.

— Вярно, зле е — прошепна, а Баба се вторачи във фигурата, стенеща върху сламата. — Като гледам, ще изтървем и двамата… или единия…

Само наостреният слух можеше да долови намек за въпрос в изречението. Баба се съсредоточи. — Носи момче.

Госпожа Патерностер изобщо не си направи труда да попита как е научила, но по изражението й пролича, че бремето е станало малко по-тежко.

— Ами… значи да отида и да кажа на Джон Айви…

Едва помръдна, когато пръстите на Баба се впиха в ръката й.

— Туй не го засяга.

— Но нали той е б…

— Туй не го засяга!

Госпожа Патерностер се взря в сините очи насреща и проумя две неща. Първо, че това наистина не засяга господин Айви, и второ, че каквото и да се случи в обора, то никога, ама наистина никога няма да бъде споменато в бъдеще.

— Виждах ги понякога — промърмори Баба, щом я пусна и се зае да си навие ръкавите. — Хубава двойка са. И той е добър съпруг, както чувам Сипа от каната топла вода в легена, сложен от акушерката върху яслите.

Госпожа Патерностер закима.

— Ясно е, че сам мъж трудно ще обработва земята си по тия стръмнини — допълни Баба, миейки си ръцете.

Госпожа Патерностер кимна още по-печално.

— Виж сега, госпожо Патерностер, ти излез и го отведи в къщата, свари му чай — нареди Баба. — Можеш да му кажеш, че правя всичко по силите си.

Този път акушерката кимна с благодарност. Когато тя избяга с облекчение от обора, Баба докосна с длан влажното чело на госпожа Айви.

— Е, Флорънс Айви, да видим какво можем да сторим… Но първо… да няма болка…

Помръдна глава и видя луната през прозорчето без стъкло. Между светлината и мрака… ами понякога тъкмо там се налага да бъдеш.

— ПРАВА СИ.

Баба изобщо не се озърна. — Знаех си, че ще бъдеш тук — вметна и коленичи на сламата. — КАК ДА НЕ БЪДА?

— А знаеш ли за кого си дошъл?

— ИЗБОРЪТ НЕ СЕ ПАДА НА МЕН. НА САМИЯ РЪБ ВИНАГИ ИМА И МЪНИЧКО НЕСИГУРНОСТ.

Баба прехвърли за миг-два думите в главата си, сякаш подмяташе топящи се бучки лед. Значи точно на ръба трябваше да… отсъди.

— Твърде лош ритник е бил — промълви тя накрая — Твърде лош.

След няколко минути усети как един живот се отнесе като повей край нея. Смърт прояви достатъчно благоразумие да си отиде безмълвно. Когато госпожа Патерностер почука с трепе-реща ръка на вратата и я отвори, Баба беше при кравата. Акушерката я видя да става, стиснала в пръстите си голям трън.

— Цял ден е мъчил добичето — обясни вещицата. — Нищо чудно, че е пощуряло. Накарай го да не убива кравата, ясно? Ще имат нужда от нея.

Госпожа Патерностер сведе поглед към вързопчето на сламата. Баба досетливо го бе оставила там, където госпожа Айви няма да го види.

— Аз ще му кажа какво стана — реши тя. — А пък тя… още е млада и силна, знаеш как да й помогнеш. Наглеждай я, аз или Леля Ог ще наминаваме, когато имаме време. Ако иска, може да отиде като дойка в замъка. Тъй май ще е най-добре за всички. Едва ли някой в Резена би посмял да се опълчи срещу Баба Вихронрав, но тя все пак откри сивкавата сянка на неодобрение в очите на акушерката.

— Още ли си мислиш, че трябваше да попитам господин Айви?

— Ами аз тъй щях да направя… — смънка жената.

— Мразиш ли го? Да не го смяташ за лош човек?

— Не!

— А на мен какво ми е сторил, че да постъпя тъй зле с него?

На Агнес й се наложи да подтичва. Ядосаната Леля Ог крачеше, сякаш я задвижваха немалко бутала.

— Лельо, но тук се навъртат какви ли не свеще ници.

— Само че не са омнианци! — сопна се Леля. Идваха и миналата година! Двамина от тях дори потропаха на вратата ми!

— Нали за това са вра…

— И ми бутнаха отдолу листовка със заглавие „Покай се!“ — продължаваше Леля. — Да се покая, а? Аз? Ама че нахалство! Как тепърва ще се покайвам на моите години? Тъй няма да ми остане време за никаква работа. А и почти всичко, дето съм го вършила, си ми харесва.

— Май се вълнуваш излишно…

— Пък и те горят хора!

— Вярно, някъде прочетох, че са го правили някога — призна Агнес, задъхана от усилие да не изостане. — Но е било отдавна, Лельо! Онези, които видях в Анкх-Морпорк, само раздаваха брошурки, проповядваха в голяма палатка и пееха доста скучни псалми…

— Ха! Мойто момиче, леопардът си остава на петна, ако ще да обуе гащи!

Пробягаха коридора и иззад един параван се гмурнаха в гълчавата на Голямата зала.

— Леле, затънахме до колене в тузари — огледа се Леля. — А, ето го нашичкия Шон…

Личният състав на ланкърската армия се подпираше на близката колона, вероятно с надеждата никой да не го забележи с напудрената му перука на лакей, която очевидно беше изработена за много по-висок мъж.

Кралството не разполагаше с изобилие от чиновници и служители, всъщност почти цялата работа се падаше на най-младия син на Леля Ог. Въпреки усърдието на крал Верънс, който беше нервно напредничав владетел, поданиците му от Ланкър не скланяха да приемат демокрацията на каквато и да е цена. Страната не се поддаваше кой знае колко на управление. Оскъдните държавни задължения се падаха почти изцяло на Шон. Той чистеше клозетите на двореца, носеше рядката поща, работеше в кралския монетен двор, грижеше се за балансирането на бюджета, помагаше на градинаря в свободното си време. В случаите, когато се смяташе за необходимо границата да бъде охранявана (според Верънс бариерата на черни и жълти ивици придавала професионален вид на държавата), Шон подпечатваше паспорти или в краен случай всяко късче хартия, подадено му от посетителя — например омачкан плик, — с изкусно гравирана половинка от картоф. Отнасяше се много сериозно към задълженията си. При тържества като днешното се случваше да замества Спригинс в ролята на иконом или да му помага като лакей.

— Добра ти вечер, Шон — подхвърли Леля Ог. — Виждам, че пак си нахлупил на главата си туй мъртво агне.

— Стига, де, мамо! — измрънка той и се поста-ра да намести перуката.

— Къде е оня свещеник, дето сте му поверили Именуването?

— Какво, мамо? Ами не знам. Престанах да крещя имената на гостите преди половин час и се захванах да поднасям парченцата сирене на клеч-ка… Ох, мамо, не бива да вземаш толкоз много наведнъж![3]

Леля Ог ловко изсмука коктейлните хапки от четири клечки наведнъж и огледа замислено гъмжилото.

— Ще си поприказвам с младия Верънс…

— Той е кралят, Лельо — напомни Агнес.

— Туй не е причина да ми се перчи, все едно е коронована особа.

— Според мен именно това е много основател-на причина.

— Я без нахалство… Ти иди да намериш оня омнианец и го дръж под око.

— И как да го открия? — кисело се осведоми Агнес. — Да търся къде има разпален огън ли?

— Всички носят черно — просвети я Леля. — Ха! Типично за таквиз като тях!

— Е, и? Ние също носим черно.

— Вярно! Ама нашето е… нашето е… — Леля се тупна по гърдите и причини сериозни вълнения в тази област от тялото си — …то си е правилно-то черно, ясно? Хайде, върви и внимавай да не се набиваш на очи — добави, макар че също носеше висока половин метър островърха шапка. Пак про-вери с поглед тълпата и сръга сина си в ребрата. — Шон, ти нали занесе покана и на Есме Вихронрав?

Той се облещи от ужас.

— Разбира се, мамо!

— Под вратата ли я пъхна?

— Не, мамо. Нали знаеш, че тя ми издърпа ухото, когато охлювите намърляха оная картичка миналата година? Затъкнах я в пантите, нищо не може да я помръдне.

— Добро момче — похвали го Леля.

Хората в Ланкър не хабяха труд да си слагат пощенски кутии. Рядко получаваха писма, но пък често трябваше да търпят свирепи ветрове. Защо да имат процепи във вратите, през които да се вмъкват неканени повеи? Затова оставяха писмата под тежки камъни, натикваха ги в саксии, пъхахаги под вратите.

Не че имаше изобилие от писма[4]. В Ланкър още царяха патриархални нрави, тоест всеки враждуваше постоянно с всички останали и предаваше обтегнатите отношения на потомството. Някои дрязги се точеха поколения наред. Сред тях имаше и такива, които бяха придобили антикварна стойност. В Ланкър добрата стара вражда се ценеше не по-малко от хубавото отлежало вино. Човек си я наглеждаше и я оставяше в наследство на децата си.

Хората не си пишеха. Който каквото имаше за казване, изричаше го в лицето на събеседника. Така отношенията се поддържаха приятно сгорещени.

Агнес се вмъкна в гъмжилото, чувствайки се доста глупаво. Това настроение я спохождаше честичко. Вече схващаше защо Маграт Чеснова винаги се бе мъкнала с развлачените си крещящи одежди, оставяйки у дома черната си шапка. Нахлупиш ли островърхата шапка и облечеш ли черно — а за снагата на Агнес бяха необходими големи количества черен плат, — всеки те гледа по съвсем определен начин. Ти си Вещица. Положението си имаше и добри страни. Но една от лошите се състоеше във факта, че хората притичват при теб с неприятностите си, без нито за миг да им хрумне, че няма да се справиш.

Все пак с нея се отнасяха почтително дори онези, които я помнеха от времето преди да е заслужила шапката си. Общо взето, правеха й път, макар че това се случваше бездруго, ако Агнес се устремеше нанякъде с пълна пара.

— Добър вечер, госпожице…

Тя се озърна към Дървеняааау, натруфен с парадната си униформа.

Беше важно да не се усмихва в такива моменти, затова Агнес накара лицето си да се вдърви и се постара да не чува безмълвния истеричен кикот на Пердита.

Бе зървала понякога соколаря край някоя гора или по стръмните ливади. Обикновено се бореше с поверените му птици, които го нападаха за развлечение, а Крал Хенри го вдигаше над земята и го пускаше с надеждата, че той е някаква огромна костенурка.

Не че беше неспособен соколар. Другите хора в Ланкър, които отглеждаха хищни птици, го смятаха за един от най-добрите в околните планини, може би заради пълната му отдаденост на занаята. Само че дресираше всяка перната малка ма-шинка за убийства толкова успешно, че тя се изкушаваше неустоимо да опита първо него на вкус.

Не заслужаваше подобна участ. Както не заслужаваше и да му се падне такъв церемониален костюм. Обикновено (когато не беше в компанията на Крал Хенри) той носеше работни дрехи от кожа и три-четири лепенки и превръзки. Сегашната му премяна обаче бе измислена преди векове от особа с лирична представа за пасторалния жи-вот, на която никога не се бе налагало да минава през бодливи храсталаци с увиснал на ухото й сокол. В одеждите преобладаваха червено-златистите багри и много повече подхождаха на човек, по-висок поне с половин метър и с по-прави крака, на които да обуе червените чорапи. А шапката беше най-добре да не се споменава, но в краен случай можеше да се опише като нещо голямо, алено и провиснало. И то със затъкнато перце.

— Госпожице Нит?… — обади се пак соколарят.

— А, извинете… Загледах се в шапката ви.

— Хубава е, нали? — дружелюбно подхвърли Дървеняааау. — А това е Уилям. Тя е мишелов.

Но се смята за пиле. И не може да лети. Налага се аз да я уча да ловува.

Агнес се озърташе за признаци на неприкрита религиозна дейност, но нелепостта на проскубаното същество, кацнало върху китката на соколаря, прикова вниманието й.

— И как става това?

— Ами тя се вмъква в дупките и рита зайците до смърт. Вече почти съм я излекувал от кукуригането. Нали, Уилям?

— Уилям ли? — сепна се Агнес. — О-о… да. Сети се, че за добрия соколар всяка птица е „тя“.

— Виждал ли сте наоколо някакви омнианци? — прошепна му заговорнически.

— А те що за пернати са, госпожице? — неловко се осведоми соколарят.

Май неизменно се притесняваше, когато темата се отклоняваше от соколите и ястребите, досущ като човек с голям справочник в ръцете, който не може да открие азбучния указател.

— О, ами… няма значение. — Тя пак се вторачи в Уилям. — Как е възможно? Тоест… как такава птица може да се мисли за… за пиле!

— Твърде лесно се случва, госпожице — увери я Дървеняааау. — Томас Безподобни от Скапан Гъз отмъкнал яйце от гнездото и го пъхнал под квачка. После не отнесъл птичето оттам навреме. Затова Уилям мисли, че щом майка й е била кокошка, значи и тя е пиле.

— Е, това вече е…

— Така става, госпожице. Ако ги отглеждам от яйца, не го допускам. Имам си специална ръкавица, която…

— Много увлекателно, но трябва да тръгвам — припряно го прекъсна Агнес.

— Щом казвате, госпожице…

Тя бе забелязала жертвата си да прекосява залата.

Нямаше как човек да го сбърка с друг. Наглед сякаш и той беше вещица. Не защото черното му расо свършваше някъде в областта на коленете и преминаваше в чифт крака, обути в сиви чорапи и сандали. И не защото шапката му имаше мъничък купол в средата, но достатъчно широка периферия да си наредиш съдовете за вечеря на нея. А защото вървеше, сякаш носеше около себе си празно пространство, както е присъщо и на вещиците. Никой не искаше да ги доближава прекалено.

Агнес не успяваше да види лицето му. Той се бе насочил направо към бюфета.

— Извинете, госпожице Нит…

Шон се появи до нея. Стоеше много сковано, защото при всяко внезапно обръщане огромната перука се завърташе на главата му.

— Кажи, Шон.

— Госпожице, кралицата иска да размени две-три думи с вас.

— С мен ли?

— Да, госпожице. Тя е в Ужасно зелената дневна, госпожице.

Агнес се подвоуми. Все пак токущо чу кралска повеля, ако ще и произнесена от Маграт Чеснова, значи поканата имаше предимство пред всякакви нареждания на Леля Ог. Впрочем вече бе открила свещеника, а той едва ли щеше да подпали някого на масата със студените закуски. По-добре беше да отиде при кралицата.

Едно капаче се отвори зад натъжения Игор.

— А този път защо спряхме?

— Пречи ни един трол, гошподарю.

— Какво?!

Игор подбели очи сърдито.

— Пречи ни един трол.

Капачето се хлопна. В каретата си зашепнаха. После капачето се отвори.

— Искаш да кажеш трол, така ли?

— Да, гошподарю.

— Прегази го!

Тролът ги доближи, вдигнал факел с трепкащ пламък. Явно някой наскоро се бе сетил: „Този трол има нужда от униформа“, но бе установил, че единствената вещ от оръжейната, която му е по мярка, е шлемът, и то ако бъде закрепен на главата му с връвчица.

— Штарият граф не би ми заповядал да го прегазя — промърмори Игор не особено тихо. — Но пък той беше иштиншки джентълмен.

— Какво каза? — сопна се женски глас отвътре. Тролът стигна до каретата и почтително чукна с юмрук по шлема си.

— Добра среща. Туй положение е малко неловко… Нали знаете к’во е бариера?

— Бариера ли? — с подозрение повтори Игор.

— Тя е един такъв дълъг прът от дърво…

— Е, и? Какъв е проблемът ш бариерата?

— Ами ще ми се да си представите, нали се сещате, че ей там, напреки на пътя, съм турил една бариера на черни и жълти ивици. Щото си имаме само една, а тая вечер е на пътя към Меден рудник.

Капачето се отвори.

— Размърдай се, човече! Прегази го!

— Ако щете, ще отскоча да я взема — нервно пристъпяше тролът от единия си огромен крак на другия. — Ама ще я довлека чак утре, нали се сещате. Що не си представите, че е тука, пък аз ще се престоря, че я вдигам и всичко ще е наред, а?

— Направете го — съгласи се Игор. Пренебрегна напълно недоволното сумтене зад гърба си. Старият граф винаги се бе държал учтиво с троловете, макар че не би могъл да ги ухапе след това — ето това вече е истинска изисканост у един вампир…

— Само че първо трябва да ударя печата на нещо — обясни тролът и показа половин картоф и парцалче, напоено с боя.

— Защо?

— За да се знае, че сте минали покрай мене.

— Да, но нали и без това ще шме минали покрай ваш? — изтъкна Игор. — Тоешт… вшеки ще ше шети, че шме минали покрай ваш, щом шме приштигнали в штраната.

— Но печатът показва, че сте минали официално — напомни тролът.

— А какво ще штане, ако прошто продължим по пътя?

— Ъ-ъ… ами няма да вдигна бариерата.

Затънали в метафизическо затруднение, двамата се вторачиха в мястото, където виртуалната бариера преграждаше пътя.

В по-нормални обстоятелства Игор изобщо не би си губил времето с такава разправия. Но семейството сериозно му лазеше по нервите и той реагира типично за отегчен слуга изведнъж започна да проявява смайваща тъпотия. Наведе се и заговори на пътниците си през отвора.

— Гошподарю, гранична проверка. Трябва да дадем нещо за подпечатване.

Вътре отново си зашепнаха, после някой тикна грубо през отвора голямо бяло картонче с позлатени ръбове. Игор го подаде на трола.

— Да ти е жал да го цапаш — сподели тролът, неумело шляпна печата и върна картончето.

— Какво е това? — настръхна Игор.

— Моля?

— Какъв е този… глупав знак?

— Е, картофът беше малък и не побираше официалния печат, пък и аз не го знам какъв е. Като гледам, доста свястна патица издялах — весело се похвали тролът. — А сега… готови ли сте? Щото вдигам бариерата. Ето, вдигнах я. Вижте я как стърчи нагоре. Можете да минете, значи.

Каретата потегли и спря точно пред моста.

Със съзнание за изпълнен дълг тролът също се помъкна нататък и дочу един — според него — доста озадачаващ разговор. Впрочем за него всяка размяна на многосричкови думи беше обвита в тайна.

— Искам да ме слушате внимателно…

— Татко, вече сме го обсъждали.

— Колкото и да повтарям, не е излишно. Там долу е Ланкърската река. Течаща вода. И ние ще я прекосим. Не би било зле да се замислите над факта, че вашите прадеди, способни да пропъту-ват хиляди километри, въпреки всичко са вярвали упорито в невъзможността да прекрачат някакво си поточе. Необходимо ли е да посоча явното противоречие?

— Не, татко.

— Добре. Насадените предразсъдъци ще ни погубят, ако не внимаваме. Карай напред, Игор.

Тролът ги изпрати с поглед. След тях по моста сякаш нахлу студ.

Баба Вихронрав отново беше над земята и се порадва на чистия хладен въздух. Летеше високо над върховете на дърветата и за късмет на всички наоколо никой не можеше да види лицето й.

Подминаваше усамотени стопанства — някои с осветени прозорци, но повечето тъмни, защото обитателите им отдавна се бяха запътили към двореца.

Знаеше, че под всеки покрив е скрито цяло повествование. За нея нямаше нищо скрито в такива истории. Но онези долу никога нямаше да бъдат разказани — малки тайни, случили се в тесни стаички…

Истории за миговете, когато лековете не помагат и главознанието се оказва безсилно пред съзнанието, което е буря от болка, а тялото се е превърнало в свой враг. Когато хората са впримчени в плътта като в затвор. В такива мигове тя можеше да ги освободи. Нямаше защо да стига до отчаяни мерки като притисната в лицето възглавница или съзнателни грешки с лекарствата. Не ги изхвърляш от света, а пречиш на света да ги придърпа обратно. Просто се пресягаш и… им показваш пътя.

Никога нищо не се споменава. Понякога откриваш в лицата на близките им въпроса, който не би им и хрумнало да облекат в думи. Само ще смън-кат: „Можеш ли да направиш нещо за него?“, и вероятно има някакво скрито послание. Ако се престрашиш да ги попиташ направо, те ще изпаднат в потрес, че си приписала някакъв друг смисъл на въпроса им освен грижата за по-удобна възглавница на страдалеца.

Всяка акушерка в затънтена махала посред обляна в кръв нощ научава останалите малки тайни…

Които никога няма да бъдат споделени…

През целия си живот беше вещица. А това призвание те поставя на самия ръб, когато се изправяш пред избор. Ти решаваш, за да не ляга този товар върху другите, за да могат те дори да се престорят, че не е имало никакъв избор, нито малки тайни, че всичко просто се е случило. А ти не им искаш нищо в отплата.

Видя колко ярко е осветен замъкът. Дори различаваше фигурките около огъня на двора.

Още нещо привлече погледа й, защото тя се стараеше да не се обръща към замъка. Гледката мигом я изтръгна от настроението й. Под луната по планините се стелеше мъгла и се спускаше към далечните долини. Едно пипало напираше към за-мъка и бавно се просмукваше в Ланкърския пролом.

Разбира се, при промяната на времето напролет винаги имаше мъгли, но тази идваше откъм Юбервалд.

Мили Чилъм отвори вратата на стаята. Прис-лужничката направи реверанс пред Агнес… или пред шапката й и я остави насаме с кралицата, която седеше до тоалетната масичка.

Агнес не беше от познавачите на протоколните правила, но опита подобие на републикански реверанс и причини видимо люшкане в по-външните части на тялото си.

Кралица Маграт Ланкърска си издуха носа и пъхна кърпичката в ръкава на халата си.

— О, здрасти, Агнес. Седни, де, седни. Няма нужда да подскачаш нагоре-надолу. Мили го прави (през цялото време и вече ме хваща морска болест от нея. Впрочем, формално погледнато, вещиците би трябвало да се покланят.

— Ъ-ъ… — запъна се Агнес и погледна люлката в ъгъла.

По нея имаше повече панделки и дантели, отколкото подхождат на каквато и да било мебел. — Тя спи — съобщи Маграт. — А, за люлката ли се чудиш? Верънс я поръча чак от Анкх-Морпорк. Казах му, че старата си е съвсем наред, но той е много… нали знаеш, модерен. Седни, моля те. — Искали сте да ме видите, ваше вел… — подхвана Агнес, все още потънала в колебания.

Вечерта се очертаваше прекалено заплетена, а тя дори не беше сигурна какво е отношението й към Маграт. От тази жена бяха останали отгласи в къщата — стара гривна, търкулнала се под леглото, твърде лигави бележки във вехтите ръкописни книги, вази с отдавна пресъхнали цветя… Човек може да си изгради изключително странно впечатление за някого, ако съди по вещите му, сритани неволно под гардероба.

— Само исках да си поприказваме — успокои я Маграт. — Всичко е малко… Виж какво, доволна съм от живота, но… Е, Мили се държи чудесно, но все се съгласява с всяка моя думичка, а Баба и Леля още се отнасят с мен, все едно не съм… сещаш се… кралица. Не че искам през цялото време да се държат с мен като с кралица, но… разбираш ме… нека да помнят, че съм кралица, ако ще и да не се държат така с мен, стига да схващаш за какво намеквам…

— Струва ми се, че схващам — предпазливо отвърна Агнес.

Маграт размаха ръце, като че се опитваше да изобрази неописуемото. Ръкавите й изсипаха дъжд от употребявани носни кърпички.

— Исках да кажа… Вие ми се свят от хора, които непрекъснато се кланят, затова ми се иска, когато ме видят, да си мислят: „Аха, ето я Маграт, тя вече е кралица, но аз ще се държа напълно нормално с нея…“

— „…но може би мъничко по-учтиво от нормалното, защото тя все пак е кралица“ — помогна й Агнес.

— Е, да… точно така. Всъщност Леля не ми е проблем, тя бездруго се държи еднакво с всички. Но щом Баба ме погледне, виждам как си мисли: „Я виж, Маграт е тук. Ей, момиче, я свари чая!“ Кълна се, някой ден ще си позволя много хаплива забележка! Едва ли не си въобразяват, че за мен да бъда кралица е хоби!

— Мога да ти вляза в положението.

— Сякаш си представят, че щом си задоволя прищявката, ще се върна към вещерството. Естествено не биха си позволили да го кажат на глас, но тъкмо това си мислят. Май изобщо не могат да повярват, че е възможно да има различен живот от техния.

— Права си.

— Как е старата къща?

— Има много мишки — сподели Агнес.

— Знам. Навремето им оставях храна. Само да не се изтървеш пред Баба! Тя е тук, нали?

— Още не съм я виждала.

— А, значи ще изчака сгоден случай да се появи драматично — предположи Маграт. — Знаеш ли… Никога не съм я издебвала наистина да чака драматичния момент, макар че сме преживели какво ли не. Тоест… ако сме аз или ти, ще се размотаваме в коридора или нещо подобно, но тя просто влиза точно навреме.

— Тя казва, че човек сам си създава сгодния случай — сети се Агнес.

— Да — отрони Маграт.

— Да — въздъхна и Агнес.

— Казваш, че още не е тук, така ли? Първо нейната покана написахме! — Маграт се наведе доверително към Агнес. — Верънс дори ги накара да нарисуват допълнителни златни винетки. Бих се изумила, ако поканата не звъни, когато я оставя на рафта. Как се справяш с чая? — Винаги мърморят — призна си Агнес. — Нали? И за Леля Ог слагаш три бучки захар, предполагам.

— Дори не ми дават пари да купувам чай — оплака се Агнес.

Вдиша по-дълбоко. Усещаше въздуха малко застоял.

— Не си струва да печеш бисквити — посъветва я Маграт. — Навремето прахосвах часове наред да ги оформям по-интересно — с полумесеци и каквото още се полага. Все същото е, ако ги купувашот магазина.

И тя подсмръкна.

— Това не е от бебето — увери събеседничката си. — Убедена съм, че Шон Ог е бил прекалено зает да урежда тържеството и не е имал време да изчисти клозетите през последните две седмици. Вонята бликва право нагоре в Кулата на гонга, когато вятърът се засили. Опитах се да окачам там ароматни билки, но те просто се спаружват. — Тя посърна, сякаш се замисли за по-лош проблем от неуредената канализация в замъка. — Ъ-хъм… тя трябва да е получила поканата, нали?

— Шон каза, че я е занесъл. А тя вероятно е изтърсила… — Гласът на Агнес стана отсечен и рязък. — „Не мога да се занимавам с туй на мойте години. Нивгаш не съм се изтъквала, никой не може да ми рече, че дори веднъж съм се перчила.“ Устата на Маграт зейна от изумление.

— Толкова добре я наподобяваш, че чак се плаша!

— Едно от малкото неща, които върша добре — отвърна Агнес с обичайния си глас. — Имам пищна коса, чудесен характер и остър слух за разни звуци. — „И вечно се двоумиш“ — вмъкна Пердита. — Тя ще дойде, каквото ще да става — добави Агнес, заглушавайки вътрешния си глас.

— Но вече минава единайсет и половина… Оле-ле, време е да се преоблека! Ще ми помогнеш ли?

Маграт побърза да нахълта в гардеробната, а Агнес се затътри след нея.

— Дори добавих отдолу молбата си тя да бъде кръстницата — продължи кралицата, седна пред огледалото и порови в хаоса от гримове. — Тя открай време си е мечтала тайничко да бъде кръстница.

— Детето не заслужава да му стовариш такава кръстница на главата — изтърси Агнес, без да се замисли.

Ръката на Маграт спря в облаче пудра насред път към лицето й и Агнес зърна ужасения й поглед в огледалото. После челюстните мускули изпъкнаха и кралицата доби изражението, с което понякога си служеше самата Баба Вихронрав.

— Е, ако трябва да избирам дали да пожелая на детето здраве, богатство и щастие, или да поискам да е под закрилата на Баба, ясно ми е какво предпочитам — заяви Маграт. — Сигурно си я виждала каква е, когато се развихри.

— Да, случи се един-два пъти — не отрече Агнес.

— Никой никога няма да я смачка. Почакай само да видиш какво става, когато я притиснат в ъгъла. Има си начин да… да прехвърля част от себе си на сигурно място. Все едно… все едно се дава другиму да я скрие замалко. Всичко е заради онова Заемане, с което се занимава постоянно.

Агнес кимна. Леля я бе предупредила, но въпреки това се стряскаше, щом влезеше в къщата на Баба и я завареше изопната на пода, вдървена като тояга и стиснала със синкавите си пръсти картонче, на което бе изписала „НИ СЪМ УМРЕЛА“[5]. То просто означаваше, че Баба се е пренесла другаде в света и гледа живота през очите на някой язовец или гълъб като неподозиран пътник в главата му.

— Знаеш ли — продължи Маграт, — тя ми напомня за онези магьосници от Хоуондаленд, които уж криели сърцата си в заровени стъкленици и ставали неуязвими. Има нещо за тях в една от книгите в къщата.

— За нея не е нужна голяма стъкленица — процеди Агнес.

— Не е вярно — сопна се Маграт, но поумува. — Е… не е вярно почти никога. През повечето време, де. Или поне понякога. Можеш ли да ми нагласиш хубаво този проклет рюш?

Откъм люлката се разнесе гукане.

— Какво име сте й избрали? — не се стърпя Агнес.

— Налага се да почакаш.

Докато се тътреше след Маграт и прислужничките към залата, Агнес призна мислено, че в обичая все пак има смисъл. В Ланкър даваха имена на децата точно в полунощ, за да започнат новия ден с новото си име. Не че знаеше защо в това има смисъл. Само й се струваше, че вероятно пре-ди време някой е открил практическата полза от такава традиция. А жителите на Ланкър не хвърляха онова, което им върши работа. И за жалост твърде рядко променяха работещите неща.

Тя дочуваше оттук-оттам, че тази чудатост на поданиците му потапя в униние крал Верънс, който изучаваше изкуството на кралската власт по книжки. Неговите планове за по-добро напояване и земеделие бяха посрещнати с овации от хората в Ланкър, които после пръста си не мръднаха, за да ги осъществят. Не обърнаха внимание и на идеите му в областта на обществената хигиена, по-точно на твърдението му, че такава трябва да има поне в зачатък. Местната представа за хигиенен разкош свършваше с равна, не много хлъзгава пътека до барачката на клозета и каталог за поръчки по пощата с меки листове. Съгласиха се и със замисъла му да основе Кралско дружество за човешки напредък. То имаше толкова дейност, колкото време Шон Ог можеше да отдели във вторник следобед, и на човечеството му беше спестен прекаленият напредък. Все пак Шон изобрети заслони против течение за по-ветровитите части на замъка и кралят го награди с малък медал.

На ланкърците и през ум не им минаваше, че биха могли да живеят не в монархия, а в другояче уредена държава. Познаваха монархията от хиляди години и знаеха, че върши работа. Освен това бяха установили, че не е разумно да отделяш прекалено много внимание на кралските желания. Тъй или иначе след някакви си четиридесет години ще има нов крал, който непременно ще поиска нещо друго и тогава всички усилия ще идат на вятъра. Но докато беше на трона, те смятаха, че в задълженията му влиза повечко да се застоява в двореца, да упражнява приветственото махане с ръка, да внимава да не обърнат наопаки портрета му на монетите и да не им пречи да орат, да сеят, да отглеждат и да прибират реколтата. Горе-долу така си представяха обществения договор — те вършат каквото винаги са вършили, а той ги оставя на мира.

Но понякога кралят си беше крал…

В Ланкърския замък крал Верънс въздъхна срещу отражението си в огледалото.

— Госпожо Ог — подхвана той и намести короната на главата си, — известно ви е, че съм настроен най-почтително към вещиците в Ланкър, но при цялото ми уважение това е преди всичко въпрос на политическа стратегия и най-скромно завявам, че решаването му се пада на краля. — Отново нагласи короната, а икономът Спригинс започна да четка мантията му. — Трябва да проявяваме търпимост. Честно казано, госпожо Ог, досега не съм ви виждал толкова развълнувана…

— Ама те палят хора! — троснато рече Леля, подразнена от разточително изразеното уважение към особата й.

— Случвало се е отдавна, доколкото знам — възрази Верънс.

— И са горили вещици!

Той свали короната от главата си и с вбесяваща практичност я излъска с ръкава на мантията.

— Открай време съм осведомен, че са горили всички наред, но в прастарите времена, нали?

— Нашичкият Джейсън ги чул веднъж какво проповядват долу в Охлюън. Разправяли големи гадории за вещиците.

— Тъжно е, че не всички познават вещиците добре като нас — отвърна Верънс и на Леля, както беше прегряла, й се стори, че си позволява излиш-ни двусмислици.

— А пък нашичкият Уейн казва, че се опитват да настроят хората срещу другите религии — продължи тя. — Откакто откриха оная тяхна мисия, дори офлърианците си вдигнаха чуковете. Ами че то е едно да се фукаш, че имаш най-добрия бог, ама да говориш, че бил единственият истински бог, си е възнахалничко, ако питат мен. Знам къде да им изнамеря още две-три божества, когато поискат. Пък и според тях всички започвали живота си лоши и ставали добри само като повярват в Ом, а туй вече са си пълни глупости. Я да вземем сега твойто момиченце… Тъкмо стана дума — как ще я наречете, а?

— Лельо, всички ще знаят името след двайсе-тина минути — невъзмутимо напомни Верънс.

— Ха! — Тонът на Леля показа недвусмислено, че „Радио Ог“ не одобрява подобен подход към новините. — Виж какво… най-лошото, дето тя може да свърши в тая невръстна възраст, е да оцапа пеленките и да ви буди нощем. Туй не ми се вижда никак грешно. — Лельо, но ти нямаш нищо против Мрачните братя. Нито против Скитниците. А и Монасите еквилибристи често минават оттук.

— Ама никой от тях няма нищо против мен — натърти Леля.

Верънс се извърна. Разговорът го притесняваше. Познаваше много добре Леля Ог, но преди всичко като жената, която стои зад Баба Вихронрав и се усмихва до уши. Трудно му беше да я възприеме разярена.

— Госпожо Ог — подхвана по-официално, — според мен вземате много присърце проблема.

— На Баба Вихронрав туй хич няма да й хареса! — изигра най-силния си коз Леля.

И за свой ужас откри, че го е проиграла без полза.

— Баба Вихронрав не е кралят, госпожо Ог — заяви Верънс. — А наоколо всичко се променя. Идва новият световен ред. Някога троловете са били чудовища, които се опитвали да ядат хора. Но днес благодарение на усилията на хората — и на троловете, разбира се! — на добрата воля и миролюбивите намерения ние се погаждаме съвсем задоволително и се надявам, че сме стигнали до разбирателство. В тази епоха малките кралства не бива да се тревожат само за малките проблемчета. Ние сме част от един голям свят. И трябва да играем ролята си. Например какво ще кажете за Мунтабския въпрос?

Леля Ог тутакси зададе прословутия Мунтаб-ски въпрос:

— Че къде, по дяволите, е тоя Мунтаб?

— На няколко хиляди километра оттук, госпожо Ог. Но има териториални въжделения в посока към Главината и ако започне война с Борогравия, ще бъдем длъжни да заемем позиция.

— Много си ми харесва и сегашната ни позиция щом сме на хиляди километри оттам — изрази мнението си Леля Ог. — И не виждам какво…

— Опасявах се, че не виждате — прекъсна я Верънс. — А и не е задължително. Но делата на далечни страни могат внезапно да създадат проблеми до самия ни дом. Ако Клач кихне, Анкх-Морпорк се простудява. Трябва да бъдем бдителни. Нима не ни се откриват уникални възможности с края на Века на плодния прилеп? Страните откъм обратната на въртенето посока спрямо Овнерог вече налагат присъствието си в световните дела. „Върколашките икономики“, както ги нарича Патрицият на Анкх-Морпорк. На сцената излизат нови сили. А старите страни примигват под ярката зора на новото хилядолетие. Разбира се, трябва да под-държаме дружески отношения с всички съюзи. И така нататък. Въпреки бурното си минало Омния е приятелски настроена държава… или щеше да бъде — призна кралят, — ако там подозираха за съществуването на Ланкър. Нищо добро няма да постигнем, ако се държим враждебно със свещенослужителите на тяхната държавна религия. Убеден съм, че няма да съжаляваме за търпимостта си.

— Дано не съжаляваме — промърмори Леля и изпепели Верънс с поглед. — Помня те още когато беше просто един мъж със смешна шапка на главата.

Дори с този номер нищо не постигна. Той само въздъхна отново и погледна към вратата.

— Още съм си същият, Лельо. Само че шапката вече е доста по-тежка. Сега трябва да изляза, иначе ще накараме гостите да чакат излишно. А, Шон…

Шон Ог се показа на вратата и отдаде чест.

— Как е армията, Шон?

— Почти довърших ножа, сир[6]. Остана да изработя щипците за косми в носа и сгъваемия трион. Но в момента, сир, съм тук като глашатай.

— Аха, значи е време.

— Да, сир.

— Според мен, Шон, сега подхожда по-кратко фанфарно приветствие — отсъди кралят. — Лично аз ценя дарбата ти, но в подобен случай трябва да чуем нещо по-просто от няколко акорда на „Таралеж с розов парцал“.

— Да, сир.

— Ами да вървим.

Стигнаха до централния коридор и срещнаха групичката начело с Маграт. Кралят хвана кралицата под ръка.

Леля Ог се влачеше подире им. Е, кралят беше прав поне в едно. Тя наистина се чувстваше… необичайно, сприхава и заядлива, сякаш бе намъкнала върху себе си прекалено тясна жилетка. Нищо, де, Баба скоро щеше да довтаса, а тя знаеше как да се разправя с крале.

Леля стигна до умозаключението, че за това е необходим особен усет. Например не върви много да изтърсиш „А кой умря, за да станеш ти крал?“ защото то си беше ясно поначало. „Коя армия те крепи на трона?“ също пораждаше известни затруднения, макар че в случая армията на Верънс се състоеше от Шон и от един трол. Едва ли би представлявала сериозна заплаха за собствената майка на Шон, ако той не искаше да бъде прогонен да си пие чая със сладкиш пред прага на дома й.

Леля дръпна Агнес настрана, когато шествието стигна до площадката над стълбата и Шон се изпъчи отпред.

— Ще виждаме добре и от галерията за певците — изсъска по-възрастната вещица и повлече Агнес нататък тъкмо когато тромпетът подхвана музикалното въведение.

— Бива си го мойто момче — заяви Леля гордо, след като финалният акорд разтърси множеството.

— О, да, не се случва често кралско фанфарно приветствие да завърши с „Ще обръснем, ще подстрижем и краката ще отрежем“ — съгласи се Агнес.

— Тъй хората се настройват по-весело — защити сина си доволната майка.

Агнес огледа тълпата и пак забеляза свещеника. Той си пробиваше път през гъмжилото.

— Намерих го, Лельо. Не беше трудно, трябва да призная. Пък и нищо лошо не би сторил пред толкова хора, нали?

— Кой от всички е?

Агнес посочи. Леля се вторачи и се обърна към нея.

— Понявгаш се чудя дали от тежестта на тая скапана корона мозъкът на Верънс се е размекнал. Мисля си, че изобщо не чактисва кого пуска в кралството. Когато Есме дойде, ще върже тоя свещеник на фльонга.

Гостите вече се бяха подредили от двете страни на червената пътека, започваща в подножието на стъпалата. Агнес се озърна към кралската двойка, застанала където никой от залата не можеше да ги види и чакаща неловко подходящия момент за тържествената си поява. „Баба Вихронрав твърди, че човек сам си избира момента. Те са кралското семейство. Трябва само да слязат по стълбата, когато си поискат, и тъкмо това ще е подходящият момент. Всичко объркват.“

[# Лайтмотивът на Гилдията на бръснарите-хирурзи.]

Неколцина гости измежду жителите на Ланкър поглеждаха към голямата двукрила врата, затворена по време на официалната церемония. Поел щеше да бъде отворена за веселата част, но засега изглеждаше…

…като врата, която ей сега ще изскърца и рамката й ще се очертае една фигура на фона на огъня в двора.

Агнес си представяше картинката съвсем от четливо.

Уроците, дадени неохотно от Баба, май върше ха работа, помисли си Пердита в главата й.

Кралската двойка и свитата им оживено об-съждаха нещо. Мили дотича припряно при вещиците.

— Маг… кралицата, де, пита дали Баба Вихронрав ще дойде — избълва задъхано.

— Разбира се — увери я Леля Ог.

— Само че… таквоз, де… кралят е малко… притеснен. Казва, че на поканата било написано RSVP[7] — смънка Мили, стараейки се да не срещне погледа на Леля.

— О, вещиците не си падат по тия измишльотини — поклати глава Леля. — Те просто идват.

Мили закри устата си с длан и се прокашля тихичко и нервно. Озърна се окаяно към Маграт, която трескаво й даваше знаци с ръце.

— Само че… ами кралицата казва, че било по добре да, не протакаме, та… таквоз… госпожо Ог, искате ли вие да бъдете кръстница?

Бръчиците по лицето на Леля се удвоиха от усмивката й.

— Чуй сега какво ще ти река — подхвана жизнерадостно. — Ще дойда да замествам, докато Баба влезе, бива ли?

Баба Вихронрав отново крачеше напред-назад в спартанската сивота насвоята кухня. От време на време погледът й шареше по пода. Имаше видима пролука под вратата и понякога вятърът отнасяше разни дреболии къде ли не. Но нали претърси навсякъде поне десетина пъти? Пък и беше твърде късно.

Все пак… Юбервалд…

Пак прекоси кухнята и в двете посоки. — Да пукна, ако им направя тоя кеф — промърмори под носа си. Седна на люлеещия се стол, но се изправи тол кова стремително, че замалко да го събори, и отново закрачи.

— Ами че аз не съм от хората, дето се натрапват — сподели тя с празното пространство. — Знам си, че не ходя, където не ме искат.

Тя реши да си направи чай и хвана чайника с треперещи ръце, после изтърва капачето на захарницата и то се счупи. Някаква светлина привлече погледа й. Полумесецът висеше над поляната.

— Бездруго си имам работа за вършене — заяви Баба. — Не може всички да ходят по празненства… И без туй нямаше да отида.

Тя се усети, че пак шари с поглед по пода и си помисли: „Ако я бях намерила, момчето на Уотли щеше да завари празна къщата. Щях да отида да се забавлявам. И сега Джон Айви щеше да седи сам-самин…“ — Да му се не знае…

Ей това е най-лошото, като си добра — сварват те и когато трябва, и когато не трябва.

Пак седна тежко на люлеещия се стол, загърна се с шала заради студа. Нямаше разпалени дърва в огнището. Не бе очаквала да си е у дома таз нощ. Сенки запълниха ъглите на стаята, но тя не си направи труда да запали лампата. Стигаше и свещта.

И докато се люлееше, вперила суров поглед в стената, сенките се удължиха.

Агнес тръгна след Леля по коридора. Вероятно поканата не се отнасяше и за нея, но малцина биха посмели да се опълчат срещу авторитета на остро върхата й шапка.

Тази част от Овнерог беше препълнена с дребни държавици. Всяка издълбана от ледници долина, отделена от съседите си с препятствия налагащи упорито катерене и слизане с помощта на преносима стълбичка, си живееше повече или по-малко самостоятелно. На Агнес й се струваше че кралете наоколо са твърде много, макар че някои от тях се захващаха с управлението на страната вечер, след като издоят кравите. Повечето от тях се бяха събрали тук, защото се отнасяха делово към възможността за безплатно пиршество. Имаше и старейшини на джуджетата от Меден рудник, а в другия край на залата — група тролове.

Не носеха оръжия, затова Агнес предположи, че са политици. Строго погледнато, троловете не се подчиняваха на крал Верънс, но бяха дошли, за да заявят с официалния език на присъствието си че футболът с човешки глави всъщност вече не се практикува. Е, почти никога. Не и по тези земи.

Ами че той си е едва ли не незаконен.

Вещиците застанаха пред троновете и Мили изтича нанякъде.

Омнианецът им кимна.

— Добър… хъм… вечер — смънка и изобщо не запали никого.

Не изглеждаше стар и имаше напращяла пъпка до носа. В главата на Агнес Пердита му се оплези.

Леля Ог изсумтя нещо. Агнес рискува да се усмихне за миг. Свещеникът шумно се изсекна.

— Вие трябва да сте от онези… хъм… вещици, за които толкова съм слушал.

Човекът имаше смайваща усмивка. Появяваше се на лицето му, сякаш някой дърпаше щори на прозорец. В един миг я нямаше, в следващия разцъфтяваше. И изчезваше по същия начин.

— Хъм… да — потвърди Агнес.

— Ха — изръмжа Леля Ог, която умееше да обръща високомерно гръб на някого, гледайки го в очите.

— А аз съм… аз съм… ами-и… — Свещеникът млъкна и се ощипа по носа. — Ох, много съжалявам. Въздухът в планината не ми понася добре. — Аз съм Негово умерено преподобие Могъщ Овес. — Нима? — подхвърли Агнес.

Свещеникът успя да я изуми — започна да се изчервява. И с всяка секунда ставаше ясно, че той не е много по-възрастен от нея.

— Пълното ми име е Могъщ е духът на оногова, що е възвисен от Ом, а фамилията ми е Овес.

На омниански звучи значително по-кратко, разбира се. Впрочем вие запознати ли сте вече със Словото на Ом?

— С кое по-точно? — озъби се Леля. — „Запали кладата“, а? Ха!

Вероятната религиозна война беше пресечена в зародиш от първото официално фанфарно приветствие, в което прозвучаха акорди от „Танцът на таралежа“. И кралската двойка слезе тържествено по стъпалата.

— Не щем никакви езически обичаи, покорно благодаря — засъска Леля Ог зад пастора. — Няма да пръскаш вода, олио или пясък, няма да режещ кичури, а ако чуя дори едничка думичка, дето я разбирам, да знаеш, че стоя зад тебе и държа пръчка с остър край.[8]

От другата му страна възрази по-млад глас: — Лельо, той не е някакъв страшен инквизитор!

— Мойто момиче, туй не пречи на пръчката в ръката ми да е остра!

„Какво я е прихванало? — недоумяваше Агнес, взряна в зачервените уши на свещеника. — Така би се държала Баба Вихронрав.“ А Пердита вметна: „Сигурно е намислила да поддържа равнището, защото оная стара гарга още не се е домъкнала.“ Агнес се стъписа, щом осъзна тази мисъл в главата си.

— Ще вършиш нещата по нашенски, ясно? — не отстъпваше Леля.

— Кралят… хъм… ми обясни всичко — увери я пасторът. — Ъ-ъ… имате ли нещо против главоболие? Опасявам се, че…

— Слагаш ключа в едната ръчичка и я караш да хване короната с другата — не млъкваше Леля.

— Да… хъм… той ми…

— После й казваш нейното име, имената на майката и на бащата. Него можеш и да го смънкаш, ако майката не е наясно…

— Лельо! Говориш за кралското семейство!

— Ха, девойче, какви истории имам да ти разправям тепърва… А после, ако не си схванал, ми я даваш, аз също й казвам имената, връщам ти я, ти обявяваш пред хората името й, пак ми я даваш, аз пък я давам на таткото, той я изнася пред вра-тата и я показва на всички, те си хвърлят шапките във въздуха, крещят „Ура!“ и с туй се приключва, ако не броим къркането и търсенето на шапките.

Само опитай да дърдориш за грехове и лошо ти се пише. — А каква е вашата… хъм… роля, госпожо? — Аз съм кръстницата! — От името на кой бог? Младежът вече потреперваше. — В Ланкър си имаме прастари традиции на верска търпимост… — побърза да се намеси Агнес. — Тъй си е — подкрепи я Леля Ог. — Ама само спрямо свестните религии, тъй че внимавай в картинката!

Коронованите родители стигнаха до троновете. Маграт се настани на мястото си и стресна Агнес, като й намигна лукаво.

Верънс не намигаше. Остана прав и се прокашля гръмко.

— Ъ-хъм!

— Имам бонбонче някъде — сети се Леля и едната й ръка се пресегна към джоба на полата.

— Ъ-хъм!

Верънс се вторачи красноречиво в трона си. Онова, което доскоро приличаше на сивкава възглавница, се претърколи, прозя се, погледна нехайно краля и започна да се облизва.

— Ох, Грибо! — изпъшка Леля. — Питах се къде ли изчезна…

— Госпожо Ог, бихте ли го преместила? — изрече кралят.

Агнес се загледа в Маграт. Кралицата седеше обърната настрана, едната й длан закриваше устата, а раменете й се тресяха.

Леля докопа котарака си и го вдигна от трона.

Верънс помаха благо на сборището в залата и в този миг часовникът започна да отброява полунощ.

— Моля ви, преподобни, започнете.

— Аз подбрах… хъм… много уместна проповед на тема… хъм… надеждата за… — започна Негово умерено преподобие Овес, но Леля изсумтя за кой ли път и той изведнъж пристъпи напред. Примига и гръклянът му заподскача. — Уви, боя се, че не остана време — добави припряно.

Маграт се наведе към ухото на съпруга си и зашепна. Агнес чу отговора му:

— Скъпа, изглежда се налага, независимо дали тя е тук или не…

Шон притича задъхан с кривната на главата му перука. Носеше възглавничка. На избелялото кадифе се мъдреше големият железен ключ от замъка.

Мили Чилъм внимателно сложи бебето в ръцете на свещеника, който го пое неумело.

Кралската двойка остана с впечатлението, че пасторът изведнъж заговори още поспънато. Зад него Леля Ог си придаваше изражение на буден интерес, който обаче беше стопроцентова имитация. Нещастният човечец май страдаше и от чести тикове.

— …събрали сме се тук… хъм… за да…

— Преподобни, добре ли сте? — обади се кралят.

— Чувствам се великолепно, сир, уверявам ви — смотолеви унило Овес. — …и така, именувам те…

Настъпи нерушима смразяваща тишина.

Леко изцъклен, пасторът върна бебето на Мили. Свали шапката си, извади късче хартия от подплатата, прочете го, размърда устни, намести шапката на препотеното си теме и пак пое бебето.

— Именувам те… Есмерелда Маргарет Спазвай правописа Ланкърска!

Стъписаното мълчание секна изведнъж.

— Спазвай правописа?! — ахнаха в дует Маграт и Агнес.

— Есмерелда?! — облещи се Леля. Бебето отвори очички.

Вратата също се отвори.

Избор. Винаги избор…

Онзи мъж в Спакъл, който беше убил дечицата. Хората я повикаха, тя го погледна и зърна вината да се гърчи в ума му като кървав червей. После заведе всички в стопанството му и им показа къде да копаят, а той се просна в нозете й и помоли нея за милост, защото тогава се накъркал и сторил всичко на пияна глава.

Тя си спомни какво изрече със съвсем трезва глава: „Окачете го на въжето.“ Те го повлякоха и го обесиха, а тя отиде да гледа, защото поне толкова му дължеше. И той проклинаше, а не беше в правото си, защото му се падна чиста смърт, или поне доста по-чиста, отколкото щяха да му отредят неговите съселяни, ако дръзнеха да се възпротивят на вещицата. Тя видя как сянката на Смърт дойде да го отнесе, после зад Смърт се появиха по-дребните ярки фигурки и тогава…

В мрака люлеещият се стол проскърцваше гръмовно.

Селяните казаха, че наказанието е справедливо, търпението й свърши и тя им нареди да се ра-зотидат по домовете си и да се молят на който бог почитат да не ги сполети някога такава справедливост. Самодоволната маска на тържествуваща добродетел беше ужасна почти колкото муцуната на неприкритата поквара.

Потръпна от този спомен. Почти колкото нея, но не напълно…

Странно, но немалко селяни се събраха на погребението му, един-двама дъднеха, че макар да сторил страшно зло, иначе не бил чак толкоз лош човек… а и откъде да знаят, че тя не е сложила насила признанието в устата му? И я зяпаха гадно. Ами ако все пак има възмездие за всичко? За всеки подминат просяк, всяка груба дума, всеки пренебрегнат дълг, всяка клевета… всеки избор… Нали в това е смисълът? Принудена си да избираш. Може да си права, може и да грешиш, но трябва да избираш, ако ще да знаеш, че правото и кривото се различават трудно или дори че избираш между две злини и правда няма никъде. Ти си онази, която стои на ръба, взира се и се заслушва. Без сълзи, без оправдания, без съжаление… Събираш ги за миговете, когато ще имаш нужда от тях.

Тя никога не говореше за това с Леля Ог или друга вещица. Би означавало да наруши тайната. Понякога в късните вечери разговорите се усукваха на пръсти около темата и Леля само пускаше по някоя и друга дума: „Дъртият Скривънс си отиде съвсем мирно и тихо.“ Не се разбираше иска ли да намекне нещо или го казва просто така. Доколкото Баба знаеше, Леля не се терзаеше много. Според нея някои неща просто трябва да бъдат сторени и няма какво да умуваш. А каквито и мисли да витаеха в главата й, тя ги криеше дори от себе си. Баба й завиждаше.

Кой ще дойде на нейното погребение, когато и тя умре?

Не я поканиха!

Спомените се блъскаха в ума й. И други фигури се събираха в сенките около огрения от свещта кръг.

Бе вършила какво ли не, бе ходила къде ли не, намираше начини да излее гнева си навън, които учудваха и самата нея. Бе се опълчвала срещу мнозина несравнимо по-могъщи от нея, но тя не им позволяваше да повярват в превъзходството си. Даде много, но и научи много…

Беше знак. Знаеше, че рано или късно и този ден ще настъпи… Досетили са се и от нея вече няма полза…

И какво получи в замяна? Наградата за труда и беше още труд. Ако си най-добра в копаенето на ями, връчват ти по-голяма лопата.

И имаш тези голи стени, този гол под, тази студена къща.

Тъмата от ъглите се просмукваше в стаята и вече се оплиташе в косата й.

Те не я поканиха!

Никога, нито веднъж тя не поиска отплата.

А когато не искаш отплата, лошото е, че честичко не я и получаваш.

Винаги се стараеше да гледа към светлината. Винаги. Но колкото по-упорито се взираш в сиянието, толкова по-безмилостно те прогаря и накрая изкушението те сграбчва и те принуждава да се обърнеш, за да съзреш колко дълга, плътна, силна и тъмна е сянката ти, проточила се зад теб…

Някой промълви името й.

Имаше миг на светлина, шум и объркване.

После тя се сепна, огледа прииждащата тъма и видя нещата в черно и бяло.

— Толкова съжалявам… Забавихме се, знаете какви са пътищата…

Новодошлите бързо се смесиха с тълпата, която не им обърна внимание, защото се захласваше по неочакваното зрелище около троновете.

— Спазвай правописа?!

— Да, трудничко става — отбеляза Леля. — Есмерелда — бива, хубав избор. И Гита щеше да звучи добре, но за Есмерелда направо няма спор. Само че нали ги знаете хлапетата… Всички ще й викат Правописка.

— И то ако е късметлийка — мрачно смънка Агнес.

— Не съм предполагала, че някой ще го каже на глас! — изсъска кралицата. — Просто исках и тя да не стане Маграт накрая!

Могъщ Овес беше обърнал очи към тавана и кършеше пръсти. От време на време изхленчваше.

— Можем да го променим, нали? — опомни се крал Верънс. — Къде е кралският летописец?

Шон си прочисти гърлото.

— Не е сряда вечер, сир, трябва да отскоча за шапката си…

— Човече, питам те — можем ли да го променим?

— Ъ-ъ… беше произнесено, сир. В съответния момент. Струва ми се, че това вече е нейното име, но трябва да проверя. Всички го чуха, сир.

— Не можете да го промените — натърти Леля. Като майка на кралския историк тя смяташе, че е по-осведомена от него. — Вижте какво стана например с Кравчо Муу Слабпетел от Резена.

— И какво стана с него? — сопна се кралят.

— Цялото му име е Джеймс Какво по дяволите търси тая крава тука Слабпетел — осведоми го Маграт.

— Беше доста смахнат ден, запомних го добре — сподели Леля.

— А ако моята майка бе проявила достатъчно здрав разум да каже името ми на брат Пердоре, вместо изведнъж да се смути и да го напише — завайка се Маграт, — животът ми щеше да бъде съвсем друг. — Тя се озърна неуверено към Верънс. — И вероятно по-лош, разбира се.

— Значи сега трябва да изнеса Есмерелда пред нейните поданици и да им съобщя, че едно от имената й е Спазвай правописа? — не можеше да по-вярва кралят.

— Е, имали сме и крал, дето се е казвал Леле Божке как тежи Първи — сподели Леля. — А и те се наливат с бира от два-три часа, тъй че май ще се развикат радостно, каквото и да им речеш.

„Отгоре на всичко — допълни безмълвно Агнес — познавам хора по тези земи, които са били наречени Сифилида Уилсън, Ойларипи Гласовит е Тотал Бисквит.“[9]

Верънс се подсмихна.

— Добре, де… Дайте ми я…

— Вхфм… — изфъфли Могъщ Овес.

— …и може би не е зле някой да поднесе питие на този човек — довърши кралят.

— Ужасно, ужасно съжалявам — прошепна свещеникът, когато Верънс понесе дъщеричката си между подредените край пътеката гости.

— Сигурно доста си сръбнал — заяде се Леля.

— Не пия никакъв алкохол! — изстена пасторът и попи сълзящите си очи с кърпичка.

— А бе, знаех си, че в тебе има нещо сбъркано — поклати глава Леля. — И къде се е дянала тая Есме?

— Не знам, Лельо! — натърти Агнес.

— Тя ще има какво да рече за тая история, помни ми думата. Ще си пише голяма червена точка — нарекоха принцеса на нея. Ще се надува месеци наред. Отивам да видя какво става там.

Тя затропа с ботушите си към двора, а Агнес впи пръсти в ръката на свещеника.

— Хайде, елате с мен — въздъхна тя.

— Наистина не знам как да изразя най-дълбокото си…

— Да, твърде необичайна вечер се оказа.

— Аз… аз… хъм… изобщо не бях чувал за този обичай…

— В нашия край хората придават голямо значение на изречените думи.

— Опасявам се сериозно, че кралят ще опише много неблагоприятно представянето ми на брат Мелхио…

— Нима?

Има хора, които успяват да превърнат и най-доброжелателно настроения събеседник в зъл грубиян. Пасторът изглежда беше от тях. В него имаше нещо… мокро. Беше просмукан от безпомощна безнадеждност, която не подтиква околните към милосърдие, а ги вбесява, защото са непоклатимо убедени, че ако целият свят е вихрещ се купон, досадникът пред тях въпреки всичко ще успее да се свре в кухнята.

Налагаше се по принуда тя да се занимава с него.

Всички видни особи се бяха скупчили около отворената врата и гръмките радостни викове оттам показваха одобрението на ланкърците — според тях името Спазвай правописа подхождаше на една бъдеща кралица.

— Може би е по-добре да поседнете, за да се опомните — посъветва го Агнес. — По-късно ще има танци.

— О, аз не танцувам — отвърна Могъщ Овес. — Танците са клопка за слабите духом.

— Виж ти… Е, навън има барбекю…

Той пак избърса очите си с кърпичката.

— Хъм… Дали има и риба? — Съмнявам се.

— Този месец се храним само с риба.

— Така ли…

Но и тежкото равнодушие в гласа й не помогна. Могъщ Овес искаше да си поприказват.

— Защото пророкът Брута отбягвал месото… хъм… когато бродел в пустинята.

— И дъвчете всяка хапка по четиридесет пъти, а?

— Моля?

— Извинете, замислих се за нещо друго. — Въпреки гласа на благоразумието Агнес позволи на любопитството си да надделее. — А какво месо може да се намери в пустинята?

— Хъм… Според мен никакво.

— Значи всъщност не е отказвал да се храни с месо?

Агнес огледа множеството, но като че никой не проявяваше желание да се включи в беседата им.

— Хъм… по-подходящо би било да попитате брат Мелхио. Толкова съжалявам. Струва ми се, че ще ме налегне мигрена…

„Ти май не вярваш и на една дума, която казваш“ — помисли Агнес. Той излъчваше безпокойство и равномерен ужас. Пердита добави мнение-то си: „Ама че плужек!“

— Аз трябва да… ъ-ъ… да отида и… трябва да… помогна — заотстъпва Агнес.

Пасторът кимна. И когато тя се отдалечи, той отново си издуха носа, извади малка черна книжка от джоба си, въздъхна и бързо я отвори на отбелязаната страница.

Агнес взе един поднос, за да придаде правдоподобие на обяснението си, пристъпи към отрупаната с ястия маса, озърна се към прегърбения нещастник, който приличаше на залутала се овца, и се блъсна в мъж, по непоклатим от дърво.

— Кой е онзи особняк? — попита глас до ухото й. Агнес чу как Пердита я прокле, че отскочи, но тя успя да се усмихне неловко на мъжа, който я заговори.

Беше млад и (както Агнес осъзна тутакси) извънредно привлекателен. Такива като него не се срещаха под път и над път в Ланкър — тук наплюнчването на дланта и приглаждането на косата се смятаха за изтънчен жест при среща с момиче.

„Ама той си е вързал косата на опашка! — изписука Пердита. — Ей, че е готин!“ Агнес усети изчервяването да започва някъде около коленете й и да се ускорява неумолимо нагоре.

— Ъ-ъ… моля?

— Дори можете да го надушите и оттук — сподели мъжът и кимна сдържано към жалкия свещеник. — Прилича на проскубан гарван, не мислите ли?

— Ъ-ъ… да — успя да измънка Агнес. Изчервяването плъзна нажежено по гърдите й.

В Ланкър беше нечувано мъж да върже косата си на опашка. А кройката на дрехите му подсказваше, че е прекарал поне известно време по места, където модата се променя по-често от веднъж в живота. Никой в Ланкър не бе обличал жилетка с извезани по нея пауни.

„Кажи му нещо, де!“ — разкрещя се Пердита в главата й.

— Стфгл? — изгъгна Агнес.

Зад нея Могъщ Овес се примъкна и огледа храната недоверчиво.

— Извинете, не разбрах.

Агнес преглътна тежко, отчасти и защото Пердита се мъчеше да я стисне за гушата.

— Наистина изглежда, че ще отпърха всеки миг, нали? — отрони тя.

„Ох, само да не се изкискам…“ Мъжът щракна с пръсти. Притичващият край него сервитьор с пълен поднос напитки свърна под прав ъгъл.

— Искате ли нещо за пиене, госпожице Нит?

— Ъ-ъ… може би бяло вино? — прошепна тя.

— О, не бихте предпочела бяло вино, червеното е толкова… по-обагрено — увери я мъжът и й поднесе чаша. — С какво ли е заета нашата жертва… Аха, взел си е бисквитка с мъничко пастет, както виждам…

„Попитай го за името му!“ — врещеше Пердита. „Не, ще прозвучи натрапчиво“ — възрази Агнес. „Че ти бездруго се натрапваш на погледа на всекиго, тъпа буцо…“

— Позволете ми да се представя. Аз съм Влад — изрече той мило. — О, сега той… да, кани се да нападне… волован със скариди. Крал Верънс не си е стискал кесията, както изглежда…

— Доставиха му ги в лед чак от Генуа — смотолеви Агнес.

— Доколкото знам, там са познавачи на морските дарове.

— Никога не съм била в Генуа — смънка тя. В главата й Пердита се просна по очи и зарида.

— Може би, Агнес, някой ден ще посетим онези земи заедно — предположи Влад.

Изчервяването завладя и шията й.

— Тук е много задушно, не мислите ли? — отбеляза той.

— Заради огъня — обясни тя признателно. — Онзи, в камината.

Кимна към купчината нарязани дърва, които пламтяха в гигантската камина на залата. Не би ги забелязал само човек с нахлупена на главата кофа.

— Аз и сестра ми… — подхвана Влад.

— Извинявам се, госпожице Нит…

— Какво има, Шон?

„Я се разкарай, Шон Ог!“ — озъби се Пердита.

— Мойто мамче каза да отидете веднага при нея. Тя е долу в двора. Било много важно.

— При нея всичко е важно — подхвърли Агнес и се усмихна за миг на Влад. — Моля да ме извините, трябва да помогна на една възрастна дама.

— Уверен съм, че пак ще се видим, Агнес — отвърна той.

— O, ъ-ъ… благодаря.

Тя се понесе припряно към изхода и преполови стъпалата, преди да си спомни, че не му е казвала името си.

След още две стъпала: „Е, може би е попитал някого.“ Две стъпала по-надолу се обади Пердита: „Защо пък той ще пита някого за твоето име?“ Агнес прокле факта, че е приютила в себе си невидим враг.

— Ела да видиш туй! — изсъска Леля и я повлече, щом тя се озова в двора.

Стигнаха до каретите, подредени край конюшните. Леля посочи вратичката на най-близката.

— Видя ли, а?

— Много внушително — прецени Агнес.

— А герба?

— Прилича на… две черно-бели птици. Не са ли свраки?

— Да, бе, ама ти погледни девиза — посъветва я Леля Ог с мрачната наслада, която старите дами пазят за наистина зловещите предзнаменования.

— „Carpe Jugulum“ — прочете Агнес на глас. — Щом „Carpe Diem“ е „Не пропускай деня“, това означава…

— Нещо като „Захапи за врата“ — прекъсна я Леля. — Знаеш какви ги върши нашият крал, за да сме станели част от оня променящ се световен ред, дето в него на Клач му тече кръв от носа, когато Анкх-Морпорк си убоде пръста. Взел, че поканил някакви си тежкари от Юбервалд, ето какво е сторил. Олеле, майчице… Вампири и върколаци, върколаци и вампири. Ще ни избият, както си спим или вършим нещо друго по леглата си. — Тя доближи каретата и потропа по дървенията до кочияша, който се гърбеше увит в огромно наметало. — Игор, откъде пристигнахте?

Сенчестата фигура изви глава към нея.

— А защо ши мишлите, че ше казвам… Игор?

— Да речем, че налучках.

— Шпоред ваш вшеки в Юбервалд ше казва Игор, така ли? Добра ми жено, бих могъл да ношя хиляди други имена.

— Виж шега… пфу, виж сега, аз съм Леля Ог, а тая тука е Агнес Нит. Ти как се казваш?

— Казвам ше… ами казвам ше Игор, ако толкова ишкаш да знаеш. — Той веднага изпружи пръст поучително. — Но можех и да не ше казвам така!

— Доста мразовита нощ, а? Да ти донесем ли нещо? — приятелски предложи Леля.

— Например кърпа за устата? — промърмори Агнес.

Леля я сръчка да си мълчи.

— Не искаш ли чаша вино?

— Аз не пия… вино — високомерно съобщи Игор.

— Имам и бренди — осведоми го Леля Ог и бръкна под полата си.

— О, бива. Пия бренди като прежаднял.

В нощта изплющя опънат и отпуснат жартиер.

— Е — подхвана Леля, подавайки му плоската манерка, — какво правиш толкова далеч от дома, Игор?

— А защо на онзи мошт штои някакъв тъп трол? — попита на свой ред Игор, поемайки манерката в ръка, осеяна с белези и шевове.

— O, той е Големия Джим Вола. Кралят му позволява да живее под моста, стига да се държи официално, когато мине някой.

— Вола ли? Штранен прякор за един трол.

— Допада му как звучи — обясни Леля. — Все едно някой човек да се нарича Скалата. Ей, познавах един Игор от Юбервалд. Леко накуцваше. И едното му око беше по-нагоре от другото. И има-ше същия… говор. Много ловко боравеше с мозъци.

— Както го опишваш, трябва да е моят вуйчо Игор. Работеше при онзи луд доктор в Блинц. И то при иштиншки луд доктор, а не като днешните. И какви шлуги ше навъдиха… Още по-лоши. Никой няма доштойнштво напошледък. — Той чукна с но кът по манерката, сякаш за да подчертае думите си. — Когато пращаха вуйчо Игор за мозък на гений, тъкмо това донашяше. Без никакво непохватно изтърваване и вземане на мозък от штъкленицата с надпиш „Абшолютно шмахнат“ ш надеждата никой да не забележи. Бездруго веднага ши личи по резултата.

Леля се отдръпна една крачка. Най-благоразумно беше да се разговаря с Игор, ако си защитен с чадър.

— Май и аз съм чувала за тоя доктор — вметна тя. — Нали шиеше хора от части на мъртъвци?

— О, не! Наистина ли? — възкликна Агнес. — Ох…

— Точно така ши е. Да нямате нещо против?

— А, не, туй си е пестеливост според мен — от-беляза Леля и дръпна ботуша си от крака на Агнес. — Мойто мамче беше направо факир в съшиването на чаршафи от стари парчета, пък хората са доста по-скъпи от плата. Значи сега той ти е господар, тъй ли?

— Не, вуйчо Игор и до ден-днешен работи при него. Удряла го е мълния поне тришта пъти, но още може да будува по цяла нощ.

— Пийни си още от брендито, ще замръзнеш — посъветва го Леля. — Е, Игор, кой тогава ти е господар?

— И това ми било гошподар! — с неочаквана злоба и облак от слюнки изръмжа Игор. — Хъ! Штарият граф ши беше джентълмен от най-неподправените. Той знаеше как ше полага да штава вшичко. Винаги в безупречно вечерно облекло, както ши е шпоред правилата!

— Вечерно облекло, а? — повтори Леля.

— Да! А тая шган го облича шамо вечер, предштавяте ли ши? През оштаналото време ше кипрят ш везани жилетки и дантелени роклички! Хъ! И знаете ли какво направи тази шган?

— Разкажи ни…

— Поишкаха да шипя машло на пантите! — Игор отпи юнашки от специалното бренди на Леля. — В някои от онези шкърцания бях вложил дългогодишни ушилия. Ама не, вече чувам шамо „Игор, махни онези паяжини от тъмниците“ или „Игор, купи подобаващи машлени лампи, тези трепкащи факли са толкова овехтели“!

И какво, ако замъкът няма модерен вид? Вампирштвото означава приемштвеношт, нали? Когато ше загубиш в планината и видиш шветлинки в прозорците на замъка, имаш право да завариш подходящо шкърцащи врати и штаровремшка учтивошт, така ли е?

— Ами да — съгласи се Леля. — И легло в стая с балкон.

— Именно!

— И люлеещи се от вятъра завеси, а?

— Адшки ши права!

— И истински пращящи свещи?

— Цяла вечношт мина, докато ги измайшторя така, че да капят по правилата. Не че на някого му пука.

— Винаги съм казвала, че и дреболиите заслужават внимание — поощри го Леля. — Брей, брей… значи кралят ни натресе вампири?

Чу се глухо тупване — Игор се просна по гръб и манерката издрънча кухо на калдъръма. Леля си я взе и я прибра на скришното място.

— Тоя носи на пиене — одобри тя.

Малцина бяха опитвали домашното бренди на Леля. По-точно това беше практически невъзможно. Попаднеше ли в топлата човешка уста, течността се изпаряваше мигновено и влизаше в гърлото през синусите.

— И какво ще правим сега? — попита Агнес.

— Ние ли? Той си ги е поканил. Значи са гости. Хващам се на бас, че ако бях посъветвала нещо Верънс, той щеше да ми каже да си гледам работата. Вярно, нямаше да го рече толкоз грубо — добави, защото знаеше, че кралят не страда от мания за самоубийство. — Щеше поне два-три пъти да вмъкне „при цялото ми уважение“.

Ама накрая щеше да е все същото.

— Но чак вампири… Какво ли ще каже Баба?

— Слушай, мойто момиче, те ще си тръгнат утре… даже ще е по-късно днес. Само ще ги наглеждаме и ще им помахаме с ръчичка на изпроводяк.

— Дори не знаем как изглеждат! Леля се загледа в унесения Игор.

— Като се замисля, не беше зле да го попитаме. — Тутакси се ободри. — Е, има си начин да ги разпознаем. Всички знаят едно нещо за вампирите…

Всъщност всички знаят много неща за вампирите, без обаче това да им подскаже, че вероятно и вампирите са ги узнали най-сетне.

В залата на двореца беше шумно. Човек не можеше да стигне до бюфета. Леля и Агнес решиха да помагат.

— Някой иска ли да си гризне?

Леля тикна подноса към една по-подозрителна според нея групичка.

— Моля? А-а… сандвичи…

Човекът задъвка разсеяно и пак заговори на събеседниците си.

— …и казах на негова светлост… Какво е това, по дяволите?!

Обърна се и срещна втренчения поглед на сбръчкана възрастна дама с островърха шапка.

— Извинете? — подкани го тя.

— Това… това… е само счукан чесън!

— Не си падате по чесъна, а? — неприветливо отбеляза Леля.

— Много обичам чесъна, но той не ме обича!

Това не е подправено с чесън, жено, ами е направено само от чесън!

Леля се вторачи с добре изиграно късогледство в подноса.

— Е, има и… разни други… вярно, попрестарали сме се… Ще ида да… взема някои… Ей сегинка…

Сблъска се с Агнес пред входа към кухнята. Двата подноса паднаха на пода и разпиляха чеснови воловани, чеснови сосове, чесън пълнен с чесън и мънички кубчета чесън на клечка.

— Или в околните земи гъмжи от вампири, или нещо бъркаме — безстрастно отбеляза Агнес.

— Аз открай време си знам, че с чесъна не можеш да прекалиш — заяви Леля.

— Лельо, тук никой няма да се съгласи с теб.

— Добре, де. Какво още може… А-а! Всички вампири носят вечерно облекло вечер, дори и тая сбирщина.

— Лельо, тук всеки носи някакво вечерно об-лекло. С изключение на нас.

Леля Ог си огледа дрехите.

— Ами туй е каквото винаги нося вечер…

— Вампирите уж нямали отражения в огледалата, така ли беше? — сети се Агнес.

Леля щракна с пръсти.

— Сече ти пипето! Има огледало в клозета. Аз ще се помотая вътре. Всички ще минат оттам рано или късно.

— Ами когато влезе мъж?

— О, не ми пука — снизходително сподели Леля. — Няма от какво да се притеснявам.

— Но според мен някой може и да възрази — заинати се Агнес.

Опитваше се да прогони от ума си картинката, пробутана й от въображението. Леля се хилеше много приятно, но има и моменти, когато не ти се иска да срещнеш такава усмивчица.

— Ама трябва нещо да направим — не отстъпваше Леля. — Ако Баба вземе, че ни се изтресе сега, какво ще си помисли?

— Бихме могли просто да попитаме — измисли Агнес.

— Как тъй? „Всички вампири да си вдигнат дясната ръка“?

— Дами?…

Обърнаха се. Младежът, който се бе представил с името Влад, стоеше пред тях. Агнес пак започна да се изчервява.

— Струва ми се, че говорехте за вампири — вметна той, взе чеснов сандвич от подноса в ръцете на Агнес и го захапа с очевидна наслада. — Не бих ли могъл да ви помогна?

Леля го огледа от главата до петите.

— Че вие знаете ли поне нещичко за тях?

— Е, и аз съм вампир — сподели младежът. — Затова отговорът несъмнено е „да“. Очарован съм от възможността да се запозная с вас, госпожо Ог.

Той се поклони и посегна да хване ръката й.

— А, да ги нямаме таквиз! — дръпна се Леля. — Хич не понасям кръвопийци!

— Знам. Но съм убеден, че не след дълго ще ги понасяте. Не бихте ли желали да се запознаете с моето семейство?

— Що не вървят на майната си! Какво го е прихванало краля?!

— Лельо!

— Кажи.

— Няма нужда да крещиш така. Не е много учтиво. Не ми се вярва…

— …Влад дьо Сврак — поклони се младежът.

— …да успее да ме захапе за врата! — довърши с вик Леля.

— Няма, разбира се — отрече и Влад. — Заситихме се с някакъв бандит наскоро. А предполагам, че госпожа Ог е ястие, което трябва да бъде вкусено на спокойствие. Нямате ли още нещо с чесън? Много пикантни хапки предлагате.

— Какво сте правили? — не повярва Леля.

— Значи просто сте… убили някого? — запъна се и Агнес.

— Разбира се. Ние все пак сме вампири — напомни Влад. — Хайде, елате да се запознаете с баща ми.

— Наистина ли убихте някого? — настояваше Агнес.

— Тъй, значи! Дотук беше! — изръмжа Леля и се устреми нанякъде. — Ей сегинка ще повикам Шон и той ще донесе голям остър…

Влад се прокашля тихичко. Леля спря насред крачка.

— Има още някои неща, които хората знаят за вампирите — подхвана той. — Например че имат пълна власт над съзнанията на по-низшите същества. Затова забравете всичко за вампирите, скъпи дами. Това е заповед. И елате да се запознаете с моето семейство.

Агнес примига. Все още съзнаваше, че е имало… нещо. Сякаш опашката на някакво същество се изплъзваше между пръстите й.

— Тоя май е приятен младеж — леко зашеметена промълви Леля.

— Аз… той… да — съгласи се Агнес.

Още нещо изплува в ума й като писмо в бутилка, надраскано нечетливо на чужд език. Колкото и да се опитваше, не успяваше да го прочете.

— Ех, и Баба да беше тук — смънка накрая. — Тя щеше да знае какво да стори.

— Как пък не — отвърна Леля. — Не си е на мястото, като има веселба.

— Чувствам се малко… особено — сподели Агнес.

— А, може да е от пиенето — успокои я Леля.

— Но аз нищичко не съм пила!

— Не си ли? Ето ти го проблема, значи. Ела с мене.

Прекосиха бързо залата. Макар че мина полунощ, равнището на шума доближаваше прага на поносимостта. Когато късните часове натежат в чашата като голямо коктейлно лукче, смехът придобива излишна острота.

Влад ги насърчи с жест и ги покани да се присъединят към групата около краля.

— А, Агнес и Леля — забеляза ги Верънс. — Графе, позволете да ви представя…

— Гита Ог и Агнес Нит, доколкото съм осведомен — изгледа ги мъжът, на когото кралят говореше.

Той им се поклони. Незнайно защо една частичка от съзнанието на Агнес бе очаквала да види начумерен субект с вълнуващ перчем и пелерина с оперни размери.

А този мъж имаше вид на… ами на достатъчно заможен джентълмен с независим дух, който може би обича дългите сутрешни разходки, следобед попълва общата си култура в библиотеката и се занимава с незначителни, но интересни експерименти над пащърнака в градината. И никога, нито за миг не го измъчват мисли за пари. В него имаше нещо лъскаво, забелязваше се и напористо, някак гладно въодушевление, сякаш току-що е дочел много вдъхновяваща книга и твърдо е решил да я разкаже подробно на някого.

— Позволете да ви представя графиня дьо Сврак — продължи той. — А това, мила моя, са вещиците, за които ти говорих. Струва ми се, че вече познавате моя син. Това е моята дъщеря Лакримоза.

Агнес се взря в очите на слабичко момиче с бяла рокля, с много дълга черна коса и изобилие от грим. Има и омраза от пръв поглед…

— Графът тъкмо ми обясняваше — намеси се Верънс, — че възнамерява да се нанесе в замъка и да властва над страната. А аз му казах, че според мен това е чест за нас.

— Добре, добре — промърмори Леля. — Но ако нямате нищо против, не ща да изтърва представлението на човека с невестулките…

— Проблемът е, че хората винаги подхождат към вампирите от гледна точка на тяхната диета — подхвана графът, когато Леля се отдалечи. — Направо е оскърбително. Вие ядете животинска плът и зеленчуци, но нима това определя същността ви?

Лицето на Верънс беше разкривено от усмивка, но някак вдървена и неистинска.

— Нали все пак пиете човешка кръв? — успя да вмъкне той.

— Разбира се. И понякога убиваме хора, макар че напоследък почти не се случва. Пък и какво лошо има в това? Жертва и хищник, хищник и жертва. Овцата е създадена като вечеря за вълка, а вълкът — като средство да предотврати изяждането на всичко зелено от овцете. Ако се замислите над устройството на зъбите си, сир, ще установите, че и те са предназначени за определена диета, а и цялото ви тяло е такова, че да извлича полза от определена храна. Същото важи за нас. Убеден съм, че лешниците и зелките не ви обвиняват, когато ги изяждате. Хищникът и жертвата са само част от великия жизнен цикъл.

— Колко увлекателно — отбеляза Верънс. По лицето му се стичаха ситни капчици пот.

— Естествено в Юбервалд всички разбират това по рождение — вметна графинята. — Но за децата е лошо да живеят в толкова изостанал район. Имаме такива очаквания за Ланкър…

— Радвам се да го чуя — отвърна Верънс.

— Много мило постъпихте, че ни поканихте — довърши тя. — Иначе не бихме могли да дойдем, разбира се.

— Не е точно така — поправи съпругата си графът с лъчезарна усмивка. — Но съм принуден да призная, че старата забрана срещу влизането без покана се оказа любопитно… устойчива. Все пак — добави той жизнерадостно — аз поработих над възпитателни похвати, които несъмнено само след няколко години ще…

— Ох, хайде да не захващаме тази скука отново — прекъсна го Лакримоза.

— Да, допускам, че може и да звучи донякъде отегчително — усмихна й се снизходително графът.

— Дали е останал малко чеснов сос? Приготвен е великолепно.

Агнес нямаше как да не види, че кралят е твърде смутен. Това й се стори странно — графът и семейството му бяха същински чаровници и казаното от тях звучеше съвсем разумно. Абсолютно всичко беше наред.

— Именно — потвърди застаналият до нея Влад. — Танцувате ли, госпожице Нит?

В другия край на залата Ланкърският малък симфоничен оркестър (дириг. Ш. Ог) боравеше с музиката наслуки.

— Ъ… — Тя не си позволи да се изкиска. — Всъщност не. Не особено добре…

„Не ги ли чуваш какво приказват? Те са вампири!“

— Я млъквай! — сопна се тя.

— Моля? — озадачи се Влад.

— А и те са… ами не са от най-добрите оркестри…

„А бе, жалко туловище, ти изобщо ли не проумяваш какво ти говорят тези твари?“

— Те са направо отчайващ оркестър — допълни мнението й Влад.

— Е, кралят им купи инструментите само преди месец и те още се опитват да се учат заедно…

„Отсечи му главата! Направи му чеснова клизма!“

— Добре ли сте? Вие знаете, че тук няма ни-какви вампири, нали?…

„Той те контролира! — нададе вой Пердита. — Те… влияят на хората!“

— Аз… ами малко ми прилоша от толкова вълнения — изломоти Агнес. — Май предпочитам да се прибера у дома. — Някакъв загнезден в костния й мозък инстинкт я подтикна да добави: — Ще помоля Леля да ме придружи.

Влад впи в нея чудноват поглед, сякаш тя не се държеше много благопристойно. После се усмихна. И Агнес видя колко бели са зъбите му.

— Не мисля, че досега съм срещал друга като вас, госпожице Нит. У вас има нещо… скрито.

„Аз съм! Аз съм! Той не може да ме разнищи! А сега и двете да се разкараме оттук!“ — крещеше Пердита.

— Но ще се срещнем пак.

Агнес го удостои с кимане и се заклатушка към вратата, притиснала длан до челото си. Струваше и се, че носи на раменете си топка памук, в която необяснимо как е попаднала игла.

Мина край Могъщ Овес, който бе изтървал книжката си на пода, седеше, пъшкаше и подпираше челото си с юмруци. Понадигна глава, колкото да я погледне.

— Ъ-ъ… госпожице, имате ли каквото и да е, за да ми олекне на главата? Наистина е… много болезнено…

— Кралицата прави някакви хапчета от върбова кора — избълва немощно Агнес и побърза да се махне.

Завари нечувано съчетание — Леля Ог стоеше намръщена с пълна халба в ръка.

— Оня с невестулките изобщо не дойде. Аз пък ще пусна някоя и друга приказка за него. Свърши се с представленията му из нашите земи.

— Лельо… ще ми помогнеш ли да се прибера?

— Какво като го хапели по нежните части, то си влиза в… Ей, ти добре ли си?

— Лельо, наистина ми е зле.

— Тогаз да вървим. Свястната бира свърши, а аз бездруго не искам да се заседявам, щом няма на какво да се посмея.

Вятърът фучеше в небето, докато крачеха към къщата на Агнес. И май имаше повече фучене, а не вятър. Голите клони на дърветата скрибуцаха наоколо, бледата лунна светлина запълваше пролуките в гората със заплашителни сенки. Трупаха се облаци, скоро щеше да завали.

Агнес видя как Леля се наведе и вдигна нещо от земята, щом излязоха извън града.

Беше дебела пръчка. Не се бе случвало вещица да носи тояга нощем.

— Лельо, защо взе това?

— Какво? Тъй ли? Де да знам. Доста смахната нощ, а?

— Но ти никога от нищо не си се страхувала в Лан…

Няколко тела се провряха през храстите и изтрополиха на пътя пред тях. За миг на Агнес й се стори, че са коне, но само докато ги осветиха лунните лъчи. После те се шмугнаха в сенките от другата страна на пътя. Чу ги да препускат в галоп между дърветата.

— Отдавна не съм ги мяркала насам — осведоми я Леля.

— А аз никога не съм виждала кентаври на живо, само в книгите — призна си Агнес.

— Сигурно са се преместили от Юбервалд. Приятно е пак да ги зърна.

Щом влязоха в къщата, Агнес побърза да запали свещи. Искаше й се да има резета на вратата.

— Ти си поседни — посъветва я Леля. — Ще ти донеса чаша вода, знам кое къде е сложено тук.

— Няма защо, аз…

Лявата ръка на Агнес потръпна и за неин ужас се сви в лакътя и размаха пръсти пред лицето й, сякаш движена от собствена воля.

— Сгорещи ли се, а? — предположи Леля.

— Аз ще донеса водата! — задъха се Агнес. Втурна се в кухнята, стиснала лявата си китка с пръстите на дясната ръка. Лявата обаче се из-мъкна, сграбчи нож от цедилката, заби го в стената и го повлече, оформяйки грубовати букви в ронещата се мазилка — ВМПИР.

Лявата ръка пусна ножа, стисна сноп коса на тила на Агнес и навря лицето й на сантиметри от буквите.

— Да не ти прилоша там? — подвикна Леля от съседната стая.

— А, добре съм, но май се мъча да кажа нещо на себе си…

Някакво движение я накара да се завърти на място. Мъничко синьо човече със синя шапчица я зяпаше от лавиците над казана за миене на съдове. Изплези й се, показа неприличен жест с ръчичка и се скри зад кесия със соли за миене.

— Лельо?…

— Какво има, миличка?

— Има ли сини мишки на тоя свят?

— Не и когато си трезва, миличка.

— А-а… значи ми се полага нещо за пиене. Дали не ти остана малко бренди?

Леля влезе, отвинтвайки капачката на манерката.

— Напълних я на празненството. Е, да, купешко пиене, не можеш да го срав…

Лявата ръка на Агнес докопа манерката и я изля в гърлото й. Момичето се закашля така, че малко течност влезе и в носа й.

— Стой, бе, стой, не е чак толкоз слабо — стресна се Леля.

Агнес стовари тежко манерката на кухненската маса.

— Така! — Гласът й прозвуча направо непознат в ушите на Леля. — Казвам се Пердита и още сега ще си подчиня това тяло.

Дървеняааау усети миризма на изгоряло дърво, щом се запъти обратно към соколарника, но си помисли, че е заради големия огън в двора на замъка. Тръгна си рано от веселбата. Там никой не поиска да говори за соколи.

Но миризмата му се стори много силна, когато надникна при птиците. Видя малкото пламъче на пода. Позяпа го миг-два, хвана кофа с вода и я изля върху него.

Пламъчето продължаваше да се поклаща лекичко на пода, залят с вода.

Дървеняааау погледна към птиците, които наблюдаваха пламъчето оживено. Обикновено пощуряваха, зърнеха ли огън.

Самият той никога не се поддаваше на паниката. Взря се замалко в пламъчето, взе тресчица и го докосна с нея. Пламъчето прескочи върху дървото и продължи да гори.

А тресчицата дори не се овъгляваше.

Напипа някаква съчка и я опря до тресчицата. Пламъчето с лекота се плъзгаше между тях. И си оставаше само едно. Пролича, че няма да станат две.

Половината летвички на прозореца бяха изгорели, имаше почерняла дървения и в дъното на соколарника, където бяха струпани захвърлени клетки. Над мястото се виждаха няколко звезди през парцалива мъгла — част от покрива беше овъглена.

Соколарят разбираше, че нещо е горяло тук. И то буйно, съдейки по следите. Но и някак ограничено, сякаш стихията бе оставала в невидими граници…

Посегна с пръст към пламъчето в края на съчката. Беше топло, но… не колкото трябваше да бъде.

Прехвърли се на пръста му. Гъделичкаше го. Дървеняааау го размаха и главите на всички птици се обръщаха, за да го следят.

Соколарят си светеше с пламъчето, за да порови в изгорелите останки на клетките. В пепелта намери парчета от разтрошена черупка на яйце.

Занесе ги в претъпканата стаичка, прилепена към соколарника, която му служеше и за работилница, и за спалня. Остави пламъчето в чинийка. Тук беше по-тихо и се чуваше, че то леко съска.

В мъждукането му Дървеняааау огледа отрупания с книги рафт над леглото си и измъкна грамаден оръфан том, на чиято корица някой бе на-писал преди векове „Пернати секакви“.

Книгата се бе превърнала в огромен справочник. Гръбчето бе рязано и снаждано неумело няколко пъти, за да побере залепените допълнителни листове.

Соколарите в Ланкър знаеха какво ли не за птиците. Кралството бе разположено под един от основните маршрути за миграция между Главината и Ръба. А кралските соколи и ястреби бяха улавяли най-необичайни екземпляри през изминалите столетия. Соколарите ги описваха най-усърдно. Страниците бяха запълнени от горе до долу с рисунки и гъсто изписани редове. С времето се трупаха уточнения и допълнения. А перата, залепени тук-там по страниците, правеха тома още по-дебел.

Никой не си бе губил времето да съставя указател, обаче отдавна забравен соколар бе подредил повечето бележки по азбучен ред.

Дървеняааау пак се загледа в пламъчето, горящо равномерно на чинията, и внимателно разгърна пращящите листове.

Не след дълго откри каквото търсеше на буквата „Ф“.

А в най-тъмните сенки на соколарника нещо се свиваше уплашено.

В къщата на Агнес три лавици бяха запълнени с книги. От гледна точка на вещиците библиотеката беше колосална.

Две дребнички сини човечета се излежаваха върху книгите и оживено следяха представлението.

— Няма нищо страшно — заяви Агнес. — Пак съм аз — Агнес Нит, но… Тя също е тук, обаче… аз някак я удържам. Да! Да! Добре, де! Добре, само млъкни, ако обич… Виж какво, тялото си е мое, а ти си само видение на моята фантаз… Стига, де! Разбрах! Може и да е по-сложнич… Няма ли да ме оставиш да си поговоря с Леля?

— Сега коя си? — попита Леля Ог.

— Още съм си Агнес, разбира се. — Тя изви очи към тавана. — Добре! Аз съм Агнес, на която в момента дава съвети Пердита, тоест пак аз. В известен смисъл. И не съм, тлъста, премного благодаря!

— Ама вие колко сте там вътре? — не схвана Леля.

— Как тъй „има място за десет“?! — кресна невъздържано Агнес. — Я да млъкнеш! Чуй сега — Пердита казва, че на празненството имало вампири. Според нея били онова семейство Сврак. Не разбирала защо ние сме се държали така. Те оказвали някакво… влияние върху хората наоколо. Включително и върху мен, затова успяла да ме над… Ясно, нали обяснявам същото, безкрайно съм ти признателна!

— А защо не са омаяли и нея? — вметна Леля.

— Защото е опърничава! Лельо, ти помниш ли и една думичка от всичко, което те казаха?

— Ами като заговорихме за туй… не помня. Но ми се сториха приятни хора.

— А помниш ли, че разговаря и с Игор?

— Кой е тоя Игор?

Сините човечета слушаха в захлас през следващия половин час.

Към края на разказа Леля Ог поседна и позяпа тавана.

— И що да й вярваме? — изтърси след малко.

— Защото това пак съм аз.

— Някои подмятат, че у всяко дебело момиче имало по едно кльощаво и…

— Да горчиво я прекъсна Агнес. — Чувала съм. Ами да. Тя е кльощавото момиче. Аз съм купчините шоколад.

Леля се наведе към ухото на Агнес и повиши глас.

— Как я караш там? Върви ли ти, а? Тя добре ли се държи с тебе?

— Ха-ха, Лельо. Много смешно.

— Значи са дърдорили как пият кръв и убиват хора, а другите кимали и мрънкали: „Брей, брей, колко увлекателно“?

— Да!

— И са похапвали чесън? — Да!

— Има нещо сбъркано, нали?

— Аз откъде да знам? Може би сме избрали неподходящ сорт чесън!

Леля си разтърка брадичката — разкъсваше се между откровението за вампирите и леко гаднярското си любопитство към Пердита.

— И как става туй с Пердита?

— Виж какво — въздъхна Агнес, — нали познаваш онази част от себе си, жадуваща да стори и да помисли всичко, за което не ти стига смелост?

Никакво прозрение не озари погледа на Леля. Агнес се запъна.

— Ами… например… да си смъкнеш дрехите и да тичаш гола в дъжда?

— О, да. Никакъв проблем — увери я Леля.

— Е… да речем, че Пердита е тази част от мен.

— Сериозно? Аз винаги съм си била тая част от мене. Най-важното е да не забравяш къде си зарязала дрехите.

Агнес едва сега си спомни, че в много отно-шения Леля беше крайно простодушна особа.

— Правичката да ти кажа, сещам се какво се мъчиш да ми речеш — продължи Леля по-умислено. — Случвало се е да искам нещо, ама да се спирам… — Тя тръсна глава. — Но… вампири… Верънс не може да е чак такъв тъпчо, че да прати покана на вампири, а? — Тя помълча. — Тъкмо та-къв си е, да знаеш. Май си е въобразявал, че им протяга приятелска ръка. — Леля стана. — Тъй. Още не са си тръгнали. Да не увъртаме повече. Ти вземи повече чесън и няколко кола, аз ще събера Шон, Джейсън и другите момчета.

— Няма да успеем, Лельо. Пердита е видяла какво става. Щом ги доближиш и забравяш всичко. Правят нещо с главата ти.

Леля се поколеба.

— А бе, не знам чак толкоз неща за вампирите.

— Според Пердита те могат и да разберат как-во си мислиш.

— Туй е работа като за Есме. Бърникането в чуждите глави, де. Там е в стихията си.

— Лельо, те са казали, че ще останат тук! Трябва да направим нещо!

— А тя къде се дяна? — почти изхленчи Леля. — Есме трябва да се заеме с туй!

— Ами ако са се разправили първо с нея?

— Нали не си го мислиш? — Леля вече се паникьосваше. — Направо сърце не ми дава да си пред-ставя как някой вампир впива зъби в Есме.

— Не се тревожи, гарван гарвану око не вади.

Пердита изплю думите, но Агнес отнесе шамара. Не беше дамска плесница, която само подчертава неодобрението. Леля Ог бе отгледала неколцина яки синове. Затова в дланта й се криеше внушителна огнева мощ.

Когато Агнес надигна глава от черджето пред огнището, Леля си разтриваше изтръпналата ръка и се взираше навъсено в по-младата вещица.

— Туй да не го чувам втори път, ясно? — изрече заповеднически. — Не си падам много да посягам, ама тъй си спестяваме споровете. Сега се връщаме в замъка. Веднага ще я оправим тая работа.

Дървеняааау затвори книгата и се взря в пламъчето. Значи е вярно. А в дебелия том дори имаше рисунка на съвсем същото, най-грижливо направена от кралския соколар преди два века. Бе написал, че го е намерил високо из ливадите една пролет. Горяло три години, но накрая соколарят го загубил някъде.

При по-внимателно вглеждане се различаваха подробности. Не беше само пламък. Повече приличаше на ослепително перо…

Е, нали през Ланкър минаваше един от основните маршрути за миграция на всевъзможни птици.

Беше само въпрос на време да се случи.

И така… новоизлюпеното същество сигурно беше някъде наблизо. В книгата се твърдеше, че минавало време, докато съзреят. Чудно, че е снесъл яйце тъкмо тук, защото в книгата беше напи-сано, че винаги мътели яйцата си в нажежените пустини на Клач.

Соколарят пак надникна при своите птици. Още бяха нащрек.

Вече можеше да си представи как е станало. Влязъл е тук, успокоен от събраните на едно място много птици, и е снесъл яйцето си, както бе описа-но в книгата, а после се е изгорил сам, за да измъти пилето.

Ако за Дървеняааау можеше да се каже, че има някакъв недостатък, той се състоеше в прекалено практичния му подход към птиците. С едните излизаш на лов за другите. Да, съществуват още видове, които си чуруликат в храстите, но те всъщност не влизат в сметките. И сега му хрумна, че по-подходяща ловна птица от феникса едва ли има на този свят.

Ами да! А в момента пилето е слабо и малко, няма как да се е залутало надалеч.

Хъм… всички птици се държат горе-долу еднакво, нали?

Задачата му щеше да се облекчи, ако в книгата имаше рисунка и на самия феникс. Всъщност имаше, и то няколко, най-старателно изобразени от някогашни соколари. Всички те твърдяха, че са виждали с очите си огнената птица.

Но освен човката и крилете между рисунките нямаше нищо общо. На една бе изобразено създание, изумително наподобяващо чапла. На друга гъска.

Щом си спомни за третата, Дървеняааау се почеса по темето. Врабче… Загадка, а? Реши да не задълбава в нея и си избра рисунка, на която птицата имаше поне малко чуждоземски вид.

Озърна се към ръкавиците, окачени на кукички. Знаеше как да отгледа птица от малка. Приучваше ги да кълват от ръката му. Разбира се, нак-рая започваха да кълват и ръката.

Да. Хвани я малка и я свикни да си седи на китката ти. Ще направи от феникса ненадминат ловец.

Дървеняааау нито за миг не си го представи като дивеч. Как ще го сготвиш?

…а в най-тъмното ъгълче на соколарника нещо подскочи и кацна на един от прътовете…

Агнес отново се напъваше, за да не изостане от Леля Ог, която нахълта в двора, бясно размахала ръце. Старата дама стигна до двама мъже, застанали до една бъчва, и така ги сграбчи, че си разляха халбите. Ако не бяха видели пред себе си Леля Ог, биха сметнали това за предизвикателство, равно поне на хвърлена ръкавица или — както постъпват в не толкова изисканите компании — на бутилка, счупена в ръба на бара.

Но те само се сгушиха кротко, а един-двама от околните дори пристъпиха от крак на крак и се помъчиха да скрият халбите зад гърба си.

— Джейсън, Дарън, я идвайте с мене — заповяда Леля. — Ще се разправяме с вампири, ясно? Има ли остри колове наблизо?

— Няма, мамо — увери я Джейсън, ковачът на Ланкър. — Ама преди десетина минутки готвачката излезе и попита иска ли някой всички тия хапки, дето някой ги е наплескал с чесън.

— Аз ги излапах, мамо.

Леля го подуши и се дръпна крачка назад, размахвайки ръка пред лицето си.

— Ъхъ, туй ще свърши работа. Като ти дам знак, ще се уригнеш с все сила, разбрахме ли се?

— Лельо, не ми се вярва да постигнем нещо така — обади се Агнес с цялата дързост, която успя да събере.

— Що пък да не успеем — и аз замалко да падна, като го помирисах.

— Казах ти вече — дори няма да ги доближим. Пердита е видяла. Все едно ни напиват.

— Тоя път съм подготвена — възрази Леля.

— И съм научила туй-онуй от Есме.

— Да, но тя… — Агнес щеше да изтърси „умее да го прави по-добре“, обаче се задоволи да смънка: — …не е тук.

— Тъй си е, ама по-добре сега да им се опълча, вместо после да й обяснявам що не съм го сторила. Хайде, идвай.

Агнес тръгна след сборището от хора с фамилията Ог, макар и измъчвана от колебания. Не знаеше доколко може да се довери на Пердита.

Някои от гостите се бяха разотишли, но при толкова изобилно пиршество в замъка повечето обитатели на Овнерог, каквото и положение да заемаха в обществото, не биха пропуснали да ошушкат наредената трапеза.

Леля огледа тълпата и докопа Шон, който минаваше с пълен поднос в ръце.

— Къде са вампирите?

— Какво, мамо?

— Оня граф… Сврака ли беше…

— Дьо Сврак — уточни Агнес.

— Тъй, де, същият — съгласи се Леля.

— Мамо, той не е… той се качи в… солариума. Всички са се… Мамо, а каква е тая воня?

— От брат ти. Я да се качим и ние. Солариумът увенчаваше замъка. Беше стар, студен и твърде проветрив. По настояване на кралицата Верънс бе поръчал да поставят стъкла в грамадните прозорци, тоест сега огромното поме-щение привличаше по-злонамерените и коварни въздушни течения. Все пак се смяташе за кралска приемна — не чак толкова достъпна като голямата зала долу, но тук кралят можеше да бъде официално неофициален с гостите си.

Наказателният отряд на Леля Ог се точеше по спиралната стълба нагоре. Тя първа пристъпи по хубавия, но износен килим към групичката пред камината.

Пое си дъх…

— А, госпожо Ог — обади се отчаяно Верънс. Моля ви, присъединете се към нас!

Агнес се озърна към Леля и навреме видя странната усмивка, разкривила лицето й.

Графът седеше в голямото кресло до огъня, а Влад стоеше зад него. Агнес реши, че и двамата са много привлекателни мъже. До тях Верънс, чиито дрехи никога не бяха по мярка, пък и винаги излъчваше неувереност, просто не изглеждаше на мястото си.

— Графът тъкмо ни обясняваше как Ланкър ще стане васално херцогство, присъединено към владенията му в Юбервалд — продължи Верънс. — Но ще продължаваме да се смятаме за кралство, което е проява на голяма сговорчивост от негова страна, нали?

— Чудесно ми звучи — сподели Леля.

— Ще има данъци, разбира се — обади се графът. — Няма да са непоносими. Не искаме да ви изпием кръвчицата… поне не и в преносния смисъл!

Той се засмя лъчезарно на шегичката си.

— Вижда ми се съвсем разумно — похвали го Леля.

— Така е — потвърди графът. — Знаех си, че всичко ще се нареди добре. И съм много доволен, Верънс, от съвременните ти възгледи. Разберете, хората имат съвсем объркани представи за вампирите. Нима сме зловещи убийци? — Той отново засия насреща им. — Е, разбира се, точно такива сме. Но само когато е необходимо. Откровено казано, как бихме могли да управляваме страната, ако започнем да избиваме всички наред? Нали няма да остане никой за управляване?

В хора от учтив смях най-силно прозвуча гласът на самия граф.

И за Агнес всичко изглеждаше напълно смислено. Очевидно графът беше разсъдлив и справедлив човек. И ако някой не беше съгласен, заслужаваше да умре.

— Ние сме хора като другите — вметна графинята. — Е… не точно като другите. Но ако ни убодете с игла, няма ли да потече кръв? Макар че ще е прахосничество…

„Пак те спипаха“ — обади се глас в съзнанието на Агнес.

Влад изведнъж се вторачи в нея.

— Преди всичко не изоставаме от духа на времето — обяви графът. — И съм длъжен да отбележа, че ни харесва как сте обновили този замък.

— Ох, онези факли у дома! — изви очи към тавана графинята. — А и някои неща в тъмницата…

Когато ги зърнах, щях да умра от срам. Всичко е остаряло с петнайсетина столетия. Когато си вампир… — тя се подсмихна иронично… — оставаш си вампир. Сън в ковчези — да разбира се, но защо да се свираме по ъглите и да се притесняваме, че сме такива, каквито сме? Всички си имаме присъщи… нужди.

„Всички се пулите като зайци пред лисица!“-беснееше Пердита някъде в мозъка на Агнес.

— О! — плесна с ръце графинята. — Виждам, че имате пиано!

Инструментът от четири месеца киснеше под покривалото си в ъгъла. Верънс поръча да му го доставят, защото бе чул, че това е много модерно. Но в цялото кралство само Леля Ог се справяше горе-долу и понякога се отбиваше, както самата тя си признаваше, да почука по клавишите.[10] Не след дълго покриха пианото с плат по заповед на Маграт, а от двореца се разнесе слух как на Верънс бил вдигнат голям скандал, че е купил нещо, в което има кости от убит слон.

— Лакримоза желае да ви посвири — заповяда графинята.

— Ох, майко… — измънка Лакримоза.

— Сигурен съм, че много ще ни хареса — заяви Верънс.

Агнес не би забелязала потта, стичаща се по лицето му, но Пердита й подсказа: „Той се мъчи да ги отблъсне. Не си ли късметлийка, че имаш мен?“ След кратко суетене изпод седалката на табуретката пред пианото бяха измъкнати купчина нотни листове и младата дама се настани да посвири на инструмента. Опари Агнес с поглед, преди да започне. Между тях явно се пораждаха взаимни чувства… от онези, които подтикват околните да се изнесат бързичко от взривоопасната зона.

„Що за шумотевица! — сопна се Пердита след първите акорди. — Всеки я е зяпнал, сякаш свири чудесно, но си е какофония!“ Агнес се съсредоточи. Музиката звучеше прекрасно, само че напрегнеше ли вниманието си докрай с помощта на ядосаната Пердита, всъщност нямаше никаква мелодия. Просто някой свиреше гами — неумело и сърдито.

„Мога да го кажа когато си поискам. И щом пожелая, ще се опомня.“ Останалите ръкопляскаха учтиво. И Агнес се опита, но изведнъж установи, че лявата й ръка стачкува. Пердита набираше сила.

Влад се озова до нея толкова бързо, че тя дори не го усети кога е помръднал.

— Вие сте… извънредно интересна жена, госпожице Нит. И каква чудесна коса имате, ако не сте против да спомена този факт. Но коя е Пердита?

— Ами никоя — смотолеви Агнес.

Бореше се с копнежа да свие пръстите на лявата си ръка в юмрук. А Пердита пак й крещеше.

Влад плъзна длан по един от кичурите й. Тя си знаеше отдавна, че има хубава коса. Не беше просто пищна, а буйна, сякаш се стараеше някак да уравновеси тялото й. Блестеше, краищата на космите никога не се цепеха, пък и се държеше прилично, ако не броим склонността й направо да изяжда гребените и четките.

— Да ги изяжда ли? — повтори Влад, увивайки кичура около пръстите си.

— Да, тя…

„Той вижда какво мислиш.“ Влад отново се озадачи като човек, насилващ слуха си да долови съвсем неясен шум.

— Вие… можете да се съпротивявате, нали? Наблюдавах ви, докато Лаки свиреше на пианото и не успяваше да ви заблуди. Да нямате вампирска кръв?

— Какво?! Не!

— Може да се уреди… ха-ха.

Той се засмя. Според Агнес такава усмивчица май се наричаше заразителна, но в смисъла, който важи и за дребната шарка. Просто запълваше близкото й бъдеще. Нещо я обгръщаше като пухкав розов облак и внушаваше: „Всичко е наред, дори е прекрасно, няма никакъв проблем…“

— Вижте госпожа Ог — посочи Влад. — Хили се като тиква, нали? При това й личи, че е една от най-могъщите вещици из околните планини. Дори е потискащо, не бихте ли се съгласила?

„Кажи му, че ти е ясно как чете мисли!“ — заповяда Пердита.

Тя за пореден път видя недоумението в очите му.

— Вие можете… — запъна се Агнес.

— Не е точно така — прекъсна я Влад. — Ясни са ни самите хора. Учим се, да. И трупаме впечатления. — Той се изтегна на близкия диван и метна крак през облегалката. Впери в нея замислен поглед. — Ще има промени, Агнес Нит. Баща ми е прав. Защо да се свираме в мрачни замъци? И защо да се срамуваме? Ние сме си вампири. Бездруго за нищо не сме виновни. Родили сме се вампири.

— Мислех, че се превръщате…

— …с ухапване ли? О, не! Вярно, можем да превръщаме хората във вампири, има си лесен начин, но какъв е смисълът? Когато ядете… какво ядете всъщност? Да, шоколад… Нали не искате той да се превърне в друга Агнес Нит? Тогава за вас ще остава по-малко шоколад. — Влад въздъхна. — Ех, навсякъде предразсъдъци… Не е ли неоспорим факт, че сме заедно повече от десет минути, а по шията ви няма никакви следи, освен мъничко засъхнал сапун от миенето?

Ръката на Агнес сама се стрелна към шията й.

— Да, наблюдателни сме — заяви той. — И сега сме тук, за да се възползваме от това. Е, да, баща ми е могъщ посвоему и е много прогресивен мислител, но не ми се вярва, че осъзнава всички перспективи. Госпожице Нит, нямам думи да ви опиша колко ми олекна, че се измъкнах от онази дупка. Върколаците… ох, тези върколаци… Не споря, чудесни същества, пък и на барона не може да му се отрече собственият стил, макар и грубоватичък, обаче… Дай им да подгонят някой елен, да имат топло местенце пред камината и голям кокал с мръвка и са готови да загърбят целия свят. Сторихме всичко по силите си, уверявам ви. Никой не е полагал повече усилия от баща ми да приобщи нашите земи към Века на плодния прилеп…

— Той скоро ще свърши… — смънка Агнес.

— Може би затова баща ми се старае толкова. Но там е наистина претъпкано с… останки. Искам да кажа… Ето например кентаврите. Ама че работа! Честно казано, всички низши раси са непоносими. Троловете са тъпи, джуджетата са лукави, пиксите са злобни, а гномите се заклещват между зъбите. Времето им свърши. Трябва да ги прогоним. Много разчитаме на Ланкър. — Той се озърна пренебрежително. — Е, след като освежим обстановката.

Агнес пак се взря в Леля и нейните синове. Слушаха доволни най-гнусната музика, прозвучала тук, откакто гайдата на Шон Ог бе изхвърлена.

— И… ще ни вземете страната? — заекна тя. — Просто така?

Влад я озари с нова усмивка, стана и я доближи. — О, да. Безкръвно. Да, де… Поне в преносния смисъл. Вие наистина сте забележителна жена, госпожице Нит. Момичетата в Юбервалд са твър-де овчедушни. Но вие… криете нещо от мен. Всички признаци, които долавям, ми подсказват, че сте изцяло в моя власт… а не сте. — Той се изкикоти. — Очарователно…

Агнес почувства как умът й се изтръгва. Розовата мъглица се разпарцалоса в главата й…

…и от нея гибелно надвисваше скритата като айсберг Пердита.

Агнес потъна в мътилката и някакво боцкане плъзна по ръцете и краката й. Не беше приятно. Все едно да усетиш как някой стои зад теб и изведнъж прави крачка напред…

Тя би отблъснала натрапника. Тоест… отначало би протакала опитвайки да се измъкне с приказки, но принудеше ли я да се брани, щеше да го блъсне силно. Пердита обаче направо удряше. Когато ръката й измина половината път до целта, тя сви пръсти, за да си послужи с ноктите.

Той хвана китката й с почти невидимо движение.

— Превъзходно изпълнение — засмя се Влад. Той ловко хвана и другата й ръка още щом тя замахна.

— Как ми допадат непокорните жени!

Само че му свършиха ръцете, а Пердита можеше да опита с коляно. Очите на Влад се кръстосаха към носа и той издаде тих звук, най-точно предаван с буквосъчетанието „гхни…“.

— Великолепно! — изгъгна, присвит на кълбо. Пердита се отскубна, изтича при Леля Ог и я задърпа.

— Лельо, тръгваме си!

— Тъй ли, мила? — невъзмутимо промълви Леля, без да помръдне.

— Джейсън и Дарън също!

Пердита не четеше като Агнес. За нея книгите бяха „ску-у-ука“. В момента обаче отчаяно искаше да знае какво помага срещу вампири.

„Свещени символи!“ — подсказа Агнес отвътре.

Пердита се заозърта трескаво. Нищо в стаята не й се виждаше кой знае колко свято. Извън ролята си на служба по гражданска регистрация, но с вселенски мащаб, религията не успяваше да пусне корени в Ланкър.

— Скъпа, дневната светлина винаги помага — подсети я графинята, която сигурно бе доловила нещичко от мислите й. — Графе, чичо ти имаше навсякъде огромни прозорци и лесно дърпащи се пердета, нали?

— О, да — потвърди графът.

— А що се отнася до течащата вода… Той винаги поддържаше крепостния ров в идеално състояние, не съм ли права?

— Пълнеше го планински поток, струва ми се — отбеляза графът.

— А и бе събрал необичайно за вампир изобилие от декоративни дреболии, които лесно се огъваха или пречупваха във формата на някакъв религиозен символ, доколкото си спомням.

— Вярно е. Беше вампир от старата школа.

— Да — усмихна се графинята на съпруга си. — От тъпата школа. — Тя се обърна към Пердита и я изгледа от главата до петите. — Затова, скъпа, скоро ще се убедиш, че ние дойдохме с намерението да останем. Ти все пак успя да развълнуваш сина ми. Ела по-близо, момиче. Искам да те огледам хубавичко.

Макар и настанена уютно в дълбините на собствения си мозък, Агнес усети как тежестта на вампирската воля се стовари като желязна греда върху Пердита и я затисна. Тогава Агнес се надигна като другия край на люлка.

— Къде е Маграт? Какво й сторихте?

— Би трябвало да приспива бебето — отвърна графинята, извила вежди. — Прелестно дете.

— Баба Вихронрав скоро ще научи какво става тук и ще ви се иска да не сте се раждали… или да сте умрели, или каквото там правите!

— Предвкусваме срещата с нея — спокойно я осведоми графът. — Ето ни тук, а прочутата дама не е с нас. Защо не отидеш да я повикаш? И би могла да отведеш приятелите си. Когато я срещнеш, госпожице Нит, предай й от мен, че не виждам причини вампирите и вещиците да враждуват.

Леля Ог шавна. Джейсън се размърда. Агнес ги накара да станат и ги повлече към стълбата.

— Ще се върнем! — изкрещя през рамо. Графът кимна.

— Прекрасно. Ние се славим надлъж и нашир с гостоприемството си.

Още беше нощ, когато Дървеняааау излезе. Стигна до умозаключението, че щом е тръгнал на лов за феникс, мрачните часове са най-подходящи. Светлината се откроява най-добре насред тъмата.

Помнеше обгорените летви в рамката на прозореца, затова взе телена клетка. Бе поработил и върху ръкавицата.

Общо взето, представляваше кукла от жълт плат с пришити към нея алени и сини парцалчета. Соколарят беше готов да признае, че не е наподо-бил особено изкусно рисунката на феникса, но пък опитът го учеше, че птиците не са много наблюдателни.

Новоизлюпените бяха готови да припознаят едва ли не всяко нещо за своя майка. Който е слагал неподходящи яйца в полога на квачка, знае колко лесно патетата започват да се смятат за пи-ленца, а горкият Уилям беше твърде красноречив пример, че една птица може да се обърка и позле. Малкият феникс не бе виждал изобщо родителката си, значи нямаше представа как би трябвало да изглежда тя. Това можеше да затрудни спечелването на доверието му, но в толкова неизследвана територия Дървеняааау беше готов да опита всичко. Например примамки. Той носеше и месо, и зърно, макар че избраната от него рисунка напомняше по-скоро ястреб. А в случай че птицата имаше нужда от запалими материали в храната си, бе взел шише с рибено масло. Да използва мрежа нямаше никакъв смисъл.

И понеже щеше да опитва всичко, бе приспособил примамка за патици. Постара се да постигне звука, описан от един отдавна споминал се соколар — „досущ като крясък на мишелов, но по-плътен“. Не остана доволен от резултата, затова пък се на-дяваше, че младият феникс не знае и какъв звук би трябвало да издава птица от неговия вид. Нищо чудно да постигне нещо с примамката, пък и така няма да се чуди после дали не е сбъркал.

Той потегли да издири феникса.

Скоро сред тъмните влажни хълмове зазвуча вик като на патица, пикираща устремно към земята.

Хоризонтът сивееше в предутринния сумрак, а от навалялата ситна суграшица листата наоколо искряха, когато Баба Вихронрав напусна къщата си. Имаше много работа за вършене.

Каквото избра да вземе, носеше го в торбата на гърба си, стегната с въженце. Метлата бе оставила в ъгъла до огнището. Заклини вратата с камък и закрачи през гората, без да се озърне нито веднъж.

По-надолу из селата петлите закукуригаха своя зов към изгряващото слънце, скрито някъде зад облаците.

Час по-късно една метла кацна полека на поляната. Леля Ог слезе и заситни бързо към задния вход на къщата.

Подритна онова, което задържаше вратата отворена. Впи поглед в камъка, сякаш беше нещо опасно, заобиколи го и влезе в неосветената къща. Излезе след броени минути с много обезпокоен вид.

Втурна се към бурето с вода. Разби ледената коричка с длан, извади парче лед, огледа го за миг и го захвърли.

Хората често се заблуждаваха за Леля Ог, пък и тя се грижеше да поддържа лъжливите им представи. Например изобщо не бяха прави, когато си мислеха, че тя не гледа по-напред от дъното на поредната чашка.

От едно дърво наблизо започна да й се кара някаква сврака. Леля метна камък по досадницата.

Агнес се появи след половин час. Тя предпочиташе да ходи пеша. Подозираше, че не е най-очарователната гледка, когато е яхнала метла.

Леля Ог седеше на стол пред вратата и пушеше. Извади лулата от устата си и кимна.

— Издимила е нейде.

— Как тъй е издимила? Тъкмо когато се нуждаем от нея ли? Какво говориш?

— Не е тука — постара се да я отрезви Леля.

— Да не би само да е излязла замалко?

— Няма я — натърти Леля. — И то от два часа, ако съм познала.

— И как познаваш?

Преди — може би дори предишния ден — Леля би се позовала уклончиво на магическите си сили. Пролича колко е загрижена, защото днес стигна веднага до същината.

— Сутрин тя първо си мие лицето от бурето, ако ще и да вали порой. Някой е счупил леда преди два часа. Виж как е замръзнал наново.

— Това ли било? — олекна й на Агнес. — Е, може би просто е отишла в…

— Ела да надникнеш — покани я Леля и се надигна от стола.

Кухнята беше безупречна — всяка плоска повърхност изтъркана до блясък, огнището изметено и в него наредени цепеници и подпалки за нов огън.

Повечето по-дребни принадлежности на къщата бяха подредени върху масата. Три чаши, три чинии, три ножа, сатърче, три вилици, три лъжици, два черпака, ножица и три свещника. В дървена кутийка имаше игли, конци и карфици…

Ако беше възможно нещо да се излъска, то светеше от чистота, дори евтините свещници.

Агнес почувства как едно възелче от безпокойство се стяга в нея. Вещиците не притежаваха почти нищо. Разните вещи принадлежаха на къщите им. И не биваше да бъдат отнасяни.

Всичко изглеждаше като онагледен инвентарен списък.

Зад нея Леля Ог отваряше и затваряше вратичките на вехтия шкаф.

— Всичко е оставила подредено — промълви на края. — Дори е очукала цялата ръжда от котлето. Няма нищо за ядене освен малко вкаменено сирене и бисквити за любители да си трошат зъбите. Същото е в спалнята. Нейното картонче „НИ СЪМ УМРЕЛА“ виси на пирон зад вратата. А нощното гърне е толкоз чисто, че можеш да си пиеш чая от него, ако ти щукне такваз глупост. И си е взела кутията от шкафа.

— Каква кутия?

— Ами държи си в нея разни нещица.

— Нещица ли?

— Не се ли сещаш? Дреболийки за спомен. Онуй, дето си е само нейно.

— А това какво е? — взе Агнес зелено стъклено кълбо.

— О, Маграт й го даде — промърмори Леля, повдигайки ъгъла на чергата, за да надникне отдолу. — Нашичкият Уейн го домъкна от брега преди време. Било на тамошните рибари.

— Не знаех, че рибарите имат стъклени топки — разсеяно смънка Агнес.

Тутакси изстена безмълвно и усети как изчервяването плъзва по нея. Но Леля нищичко не забеляза. Едва в този миг Агнес проумя колко сериозно е положението. Обикновено Леля се вкопчваше в такъв подарък на съдбата като котарак във врабец. Би открила повод за съмнителна шегичка и в думите „Добро утро“. А „стъклените топки на рибарите“ би трябвало да й стигнат за цяла седмица. Щеше да дотяга и на абсолютно непознати хора: „Представа си нямате какво изръси Агнес…“ Тя събра смелост.

— Казах, че…

— Ами аз не разбирам от рибарския занаят — изсумтя Леля Ог, изправи се и замислено захапа нокътя на палеца си. — Лоша работа. Кутията… Нищичко не е искала да остави.

— Баба не би си отишла, нали? — изнерви се Агнес. — Как тъй ще си тръгне? Тя винаги е била тук.

— Нали ти рекох снощи, че напоследък тя пак си стана каквато я познаваме — двусмислено подхвърли Леля и се отпусна на люлеещия се стол.

— Искаш да кажеш, че не е на себе си, така ли? — с недоумение попита Агнес.

— Знам си много добре какво исках да кажа, момиче. Когато си е същинската тя, почва да се зъби на хората, цупи се и унива. Сега да млъкваш, че ще мисля.

Агнес сведе поглед към зеленото кълбо в ръцете си. Стъклен поплавък от рибарска мрежа, но озовал се на хиляда километра от морето. Укра-шение, каквото е и някоя мидичка. А не кристално кълбо. Би могло да замести и кристалното кълбо, обаче не е същото… А Агнес знаеше защо това е важно.

Като вещица Баба държеше на традициите. Вещиците не винаги са били добре приети. Имало е и времена, когато е било сполучливо хрумване да не обявяваш, че си вещица, и точно затова предметите на масата не издаваха с нищо какво е занятието на притежател ката им. В Ланкър от векове не беше нужно да се крият така, но някои навици се предават с кръвта във вените ти.

Всъщност сега беше тъкмо обратното. В планините вещерството се смяташе за достоен занаят, но само по-младите му представителки си набавяха истински кристални кълба, цветни ножове и капещи свещи. А старите… стигаха им и простичките кухненски прибори, стъклените поплавъци, парченцата дърво, чиято набиваща се на очи простота намекваше какво представляват наистина. Всяка празноглавка може да бъде вещица с нож, по който са изписани руни, но е нужно умение да свършиш същото с ножа за белене на плодове.

Един незабележим звук секна изведнъж и тишината зазвъня.

Леля вдигна глава.

— Часовникът спря.

— Дори не показва вярно времето — озърна се Агнес.

— А, тя си го държеше да й цъка — просвети я Леля.

Агнес остави стъкленото кълбо на масата.

— Ще огледам още малко.

Бе свикнала да се взира, щом влезе някъде, защото домовете на хората посвоему се превръщаха в техни дрехи по мярка. И се случваше да показват не само какво вършат обитателите им, но и за какво си мислят. Ако попаднеше на човек, който очаква от нея да знае всичко за всяко нещо, Агнес искаше и тя да има някакво предимство.

Бе чувала от някого, че къщата на вещицата е нейното второ лице. Всъщност каза й го Баба.

Не очакваше затруднения в разгадаването на това място. Мислите на Баба имаха силата на удари с чук и просто набиваха личността й в сте-ните. Ако този дом се сдобиеше с още мъничко свой живот, щеше да се напипва и пулсът му.

Агнес се отби във влажната ниша до кухнята. Медният казан за миене на съдове беше така изтъркан, че чак светеше. На лавицата до него бяха оставени вилица и две лъснати лъжици, имаше още дъска за пране и четка. Кофата за помия също блещукаше, макар че на дъното й се виждаха останки от счупена чаша — при скорошната шетня бе имало и жертви.

Бутна вратата към старата барака за кози. Баба не хранеше кози напоследък, но на една пейка бяха подредени прилежно пчеларските й принадлежности. Бездруго не се нуждаеше от кой знае какво. Ако ще си помагаш с дим и маска на лицето, когато си имаш вземане-даване с пчелите, каква вещица си?

Пчелите…

Миг по-късно Агнес беше в градината и притискаше ухо до един от кошерите.

Толкова рано през деня пчелите не летяха, но отвътре отекваше гръмовно жужене.

— Те знаят — отбеляза глас зад гърба й. Агнес се изправи толкова припряно, че си удари главата в капака на кошера.

— Няма да я издадат — продължи Леля Ог. Тя им е казала. Но браво на тебе, че се сети.

Нещо им извряска от един клон наблизо. Беше сврака.

— Добро ти утро, сврако-драко — промълви Агнес неволно.

— Я се разкарай, бе, скапаняк! — изръмжа Леля и се наведе да вземе нещо за мятане.

Птицата отлетя в другия край на поляната.

— Това носи лош късмет — притесни се Агнес.

— Да, за тая твар, ако имах време да се прицеля — увери я Леля. — Хич не ги трая тия дърдорковци.

— „Една сврака — печал“ — спомни си старото гадаене Агнес, загледана в подскачащата птица.

— Те нивгаш не се мотаят по една, ами довтасва и друга — промърмори Леля и захвърли пръчката на земята.

— „Две свраки — радост“, нали? — подсказа Агнес.

— А, не, „две свраки — веселие“, тъй го знам.

— Май е все същото.

— Не съм сигурна. Радвах се, когато нашичкият Джейсън се раждаше, само че не ми беше много весело. Хайде да огледаме още малко.

Още две свраки кацнаха на прастарата слама на покрива.

— „Три — значи момиче…“ — нервно избълва Агнес.

— Мен ме научиха, че е „три — значи опело“ — възрази Леля. — Има всякакво гадаене по свраки. Виж сега, отиди си вземи метлата и огледай пла-нината, а аз ще…

— Чакай — спря я по-младата вещица. Пердита настояваше с вой за вниманието й. И тя се вслуша.

 

Три…

Три лъжици. Три ножа. Три чаши.

А счупената чаша беше изхвърлена.

Тя не помръдваше, боеше се, че дори ако вдиша, ще се случи нещо ужасно.

И часовникът спря…

— Лельо?

Леля Ог беше достатъчно помъдряла да долови кога има нещо важно и трябва да пропусне закачките си.

— Казвай.

— Влез в къщата и ми кажи на кой час е спрял часовникът.

Леля кимна и се понесе в тръс.

Напрежението в главата на Агнес се изопваше и сякаш издаваше звук на дръпната струна. Чудеше се как този скимтящ шум не отеква из цялата градина. Ако шавнеше, ако се опиташе да насили течението на събитията, струната щеше да се скъса.

Леля се върна.

— В три часа, нали? — налучка Агнес, без да я погледне.

— Мъничко по-късно.

— Колко мъничко?

— Две-три минути…

— Две или три?

— Три.

Трите свраки изпърхаха заедно на друго дърво и започнаха да се гонят из клоните му с гръмки свадливи звуци.

— Три часът и три минути — отрони Агнес и почувства как напрежението в нея стихва, а думите напират. — Лельо, всичко е на тройки. В бараката за козите имаше още един свещник, а в нишата — лъжици и вилица. Но на масата е слагала от всичко по три.

— От някои неща има само по едно или по две — напомни Леля, но доста разколебана.

— Защото поначало е имала по едно или по две от тях. Но от нищо не е слагала по повече от три.

— Ама аз знам, че тя има четири чаши — заинати се Леля.

— Вече са три. Май е счупила едната. Видях парчетата в кофата.

Леля Ог се облещи.

— Ей, тя хич не е непохватна.

Взираше се в Агнес, като че се мъчеше да избяга от някаква смазваща и страшна мисъл.

Повей на вятъра забрули клоните. Из градината тупнаха дъждовни капки.

— Да влезем — предложи Агнес.

— Вътре е по-мразовито — завъртя глава Леля. Нещо се шмугна през листата и кацна на поляната. Беше четвърта сврака. — „Четири — значи раждане“ — смънка тя на себе си. — Тъй си е, няма какво да си блъскаме главите. Надявах се тя да не проумее, ама от Есме нищо не можеш да скриеш. Щом се прибера вкъщи, ще съд ера кожата от гърба на Шон! Нали ми се кле, че е донесъл поканата!

— Може тя да я е взела?

— Не! Ако я беше получила, щеше да дойде снощи, хващам се на бас! — троснато заяви Леля.

— И какво си се надявала да не проумее? — натъртено попита Агнес.

— За дъщерята на Маграт!

— Че какво има да проумява?! Не можеш да скриеш бебе! Всички в кралството знаят.

— Не, бе, важното е, че Маграт роди дъщеричка! И вече е майка!

— Ами да! Така става! И какво от това? Вече си викаха в лицата и се сепнаха едновременно.

Заваля по-силно. Агнес тръсна глава и от шапката й се разхвърчаха капки. Леля се поуспокои.

— Както и да е, дай поне да си съберем акъла и да се махнем от дъжда.

— И можем да запалим огъня — добави Агнес, щом влязоха във възхладната кухня. — Сложила е дърва…

— Недей!

— Няма нужда пак да ми викаш!

— Виж какво, не пали огъня, разбрахме ли се? И не пипай нищо без нужда!

— Ей сега ще сложа още подпалки и…

— Аз рекох ли ти нещо! Тия дърва не са сложени да ги палиш ти! И остави вратата на мира!

Агнес замря, преди да е отместила камъка от вратата.

— Лельо, дръж се по-разумно. Така вали и вътре, а вятърът навява листа!

— Ами нека!

Леля се тръшна в люлеещия се стол, вдигна полата си, порови около дългите си чорапи и накрая измъкна плоската манерка. Отпи дълга глътка. Ръцете й трепереха.

— Не мога тепърва да ставам дъртата вещица на моите години — замърмори си под носа.

— Лельо…

— Да?

— Какви ги дърдориш? „Дъщерята, не пали огъня, дъртата вещица…“ Леля върна манерката на мястото й, опипа по другия си крак и извади лулата и кесийката с тютюна.

— Хич не знам редно ли е да ти казвам — сподели накрая.

Баба Вихронрав се изкачи високо над разпокъсаните дъбрави и навлезе в гъсталаците по пътека, утъпквана от въглищарите и по-нарядко от джуджетата.

Ланкър вече избледняваше. Усещаше го как се изцежда от главата й. Когато долу настанеше спокойствие, тя винаги долавяше слятата гълчава на много съзнания около нея. И човешки, и животински, те се смесваха и премятаха като във великански казан с безтелесно вариво. Но тук бяха само бавните мисли на дърветата, които — честно казано — навяваха скука след първите часове и нямаше защо да им обръща внимание. Снегът, за държал се в падинките и от сенчестата страна на дърветата, се слягаше полека под дъждеца.

Баба поспря на една поляна и няколко сърни отсреща вдигнаха глави да я огледат. По навик Баба замря и си позволи полека да се разстеле. Накрая според сърните на полянката не остана никой освен тях.

А когато закрачи отново, от шубраците излезе друга сърна и се обърна към нея.

Бе виждала това неведнъж. И ловците го споменаваха понякога. Дебнеш стадото цял ден, промъкваш се безшумно между дърветата, за да избереш удобно място за стрелба, и тъкмо се прицелиш, някоя сърна ти се изпречи, вторачва се в теб и чака. Тогава ловецът разбира колко го бива…

Баба щракна с пръсти. Сърната се стресна и хукна.

Вещицата се катереше покрай каменистото корито на един поток. Колкото и устремно да течеше водата, по брега оставаше ледена ивица. Баба стигна до поредица от водопадчета, обърна се и зарея поглед към подобния на паница Ланкър.

Паницата се препълваше с облаци.

Стотина крачки по-надолу черно-бяла сврака се плъзна над гората.

Баба загърби гледката и побърза да се изкачи по мокрите заледени камъни към началото на пла-нинските ливади.

Тук сякаш имаше повече небе. Тишината тегнеше. Далеч горе кръжеше орел.

И май беше единственото живо същество освен нея. Никой не идваше насам. Прещипът и пиренът се простираха на километър два между склоновете, никъде не се виждаше пътека. Оплетени трънаци, които щяха да издерат на парцалчета всяка незащитена плът.

Баба поседя на един камък, взряна в бодливите храсти. После бръкна в торбата си и извади чифт дебели чорапи.

Продължи напред и нагоре.

Леля Ог се почеса по носа. Твърде рядко й се случваше да изглежда смутена, но този път около нея витаеше сянка на притеснение. А това беше още по-зле, отколкото да я видиш разтревожена.

— Таквоз… дали сега му е времето…

— Лельо — прекъсна я Агнес, — нуждаем се от нея. Ако трябва да знам нещо, просто го кажи.

— А бе, става дума за тая работа с… сещаш се… трите вещици. Девицата, майката и…

— …и другата — побърза да довърши Агнес. — Това го знам. Но е само суеверие, нали? Не е задължително вещиците да са винаги три.

— О, не е, разбира се — съгласи се Леля. — Мо-же да бъдат повече… да речем, четири или пет…

— А какво ще настане, ако се съберат още повече? Някаква страхотия ли?

— Страхотия, да. Разпри и раздори. И то за нищо. После всички се разотиват да се цупят. Вещиците не обичат да се събират нагъсто. Но три е… горе-долу… добре. Няма нужда да задълбавам, надявам се.

— И щом Маграт вече е майка… — подхвана Агнес.

— Е, тука стигнахме до оплетената част — призна Леля. — Туй с девицата и майката… не е толкоз просто, колкото си го мислиш. Например ти — ръгна я с лулата — си девица. Още си девица, нали?

— Лельо! За тези неща не се говори!

— Ха, аз знам, че си, щото щях да чуя веднага, ако не си — допълни Леля, която охотно говореше за тези неща. — Ама все едно, щото формалностите не са важни, чатна ли? Ако вземеш мене, аз нивгаш не съм била девица в ума си. И няма що да се червиш тъй. Не бъди като твойта леля Мей от Въдичарски извори. Има четири хлапета, а още е срамежлива пред мъжете. На нея си се метнала с туй червене. Само й кажи някой по-сочен виц и ако си сръчна, ще успееш да сготвиш вечеря за шестима на темето й, тъй пламва цялата. Като поживееш още годинки, госпожичке, щети светне, че при някои хора главата и тялото не си пасват.

— Щом е така, каква е Баба Вихронрав? — заяде се Агнес и добави гадничко, защото приказките за нейното изчервяване я жегнаха: — В главата, де.

— Да пукна, ако съм успяла да я разнищя. Ама се досещам, че според нея тука вече има нова троица. И проклетата покана е преляла чашата. Затуй се е махнала. — Леля порови в лулата си. — Хич не ми се ще аз да съм дъртофелницата. Не ми отива, а и не знам как да се кискам като тях.

Агнес изведнъж си представи ясно до ужас счупената чаша.

— Но Баба не е… да, де, не беше… тоест тя изобщо не прилича на…

— Каква полза да зяпаш куче и да разправяш, че не е куче, щото не приличало на куче, а? — прос-тичко попита Леля.

Агнес си затвори устата. Леля беше права, разбира се. Самата тя направо излъчваше факта, че е мамче на множество пораснали деца. Някои момичета си бяха предназначени от природата за… майки. „Други пък са създадени — намеси се Пердита — за професионални девственици.“ А третият вид, продължи да умува Агнес, преструвайки се на глуха за гласа на нежеланата събеседничка… Май нямаше нищо странно, че хората бяха склонни да викат Леля при раждане, а Баба — при смърт.

— Значи тя е решила, че вече е безполезна?

— Тъй ми се струва.

— И какво ще прави сега?

— Хич не я знам. Но щом сме били три, а сме станали четири… все някоя трябва да си ходи, нали?

— Ами вампирите? Ние двете не можем да се преборим с тях!

— Тя ни подсказва, че пак сме си три — напомни Леля.

— Какво?! За Маграт ли говориш? Но тя е… — Агнес се спря навреме и каза друго: — Тя не е втора Леля Ог.

— Е, аз пък съм адски сигурна, че не съм втора Есме Вихронрав, като сме подхванали тая приказка. В психарските истории тя е като риба във вода. Влиза в чужди глави, прехвърля си ума другаде… туй й е силата, няма спор. Щеше бързичко да изтрие оная усмивчица от муцуната на графа. И то отвътре, доколкото познавам Есме.

Поседяха, взрени мрачно в студеното огнище.

— Може и да не сме били винаги мили с нея — промълви накрая Агнес.

Не можеше да се отърве от представата за счупената чаша. Изобщо не се питаше дали Баба я е изтървала случайно. Може да си е внушавала, че е станало случайно, но… Дали всеки имаше своя Пердита в главата си? Шетала е из тази унила къща, отдавна настроена към ставащото в главата й, както кучето е свикнало с господаря си, и си е мислила за тройки. Три, пак три и още три…

— Есме не е на себе си, когато й е хубаво — отбеляза Леля Ог. — Занесеш ли й ябълков сладкиш, веднага ще се заяде за тестото.

— Не се случва често хората да й благодарят за нещо. А тя прави за тях какво ли не.

— Не си пада и по благодарностите. Не й е такъв нравът. Правичката да си кажа, в тоя род Вихронрав открай време е имало тъмна страна и тъкмо в туй е препъникамъкът. Да вземем например Алисън Вихронрав…

— Коя е била тя?

— Ами нейната баба. Захванала се с лошотии, тъй разправят. Един ден си събрала вещите и отпрашила към Юбервалд. А оная сестричка на Есме… — Леля се поколеба. — Както и да е, затуй Есме все наднича над собственото си рамо и охулва всичко, дето го върши. Понявгаш се питам дали не се бои да не затъне в лошотия, без да се усети.

— Баба ли? Но тя е по-строга и от…

— О, да, тъй си е. Но само щото над рамото й винаги наднича Есме Вихронрав.

Агнес пак се загледа в суровата простота на стаята. Дъждът вече се просмукваше през покрива. Въобрази си, че чува как стените се слягат в глината. И почти успяваше да си въобрази, че ги чува и как мислят.

— Тя знаеше ли, че Маграт ще нарече дъщеричката си Есме?

— Може би. Направо да се смаеш какви неща научава.

— Като се замислиш, сякаш не беше много тактично — подхвърли Агнес.

— Що пък? На нейно място аз щях да се чувствам поласкана.

— Но дали Баба не си е помислила, че така името се предава на друга? Наследява се, един вид…

— А-а… Да — съгласи се Леля. — Няма да се изненадам, ако и туй й е щукнало, като се е вкисвала.

— Моята баба казваше, че ако много ти сече пипето, ще вземеш да се порежеш — сподели Агнес.

Пак поседяха смълчани в сивкавата тишина.

— Мойто бабче — подхвана Леля Ог — също си имаше любимо лафче и го повтаряше в таквиз дни…

— И какво, беше то?

— „Я се омитай, дребна гадинко, че ще ти отрежа нослето и ще го хвърля на котката.“ Е, да, признавам — не ни помага много, както сме закъсали.

Нещо издрънча зад тях. Леля се озърна към масата.

— Една лъжица липсва…

Второто дрънчене прозвуча откъм вратата.

Свраката се мъчеше да вдигне откраднатата лъжица от прага, но вирна глава и ги изгледа неприязнено с мънистеното си оченце. И излетя миг преди шапката на Леля, завъртяна във въздуха като чиния, да отскочи от рамката на вратата.

— Тия проклетии отмъкват всичко лъскаво… — промърмори Леля.

Граф дьо Сврак надникна през прозореца към мъждивата зора, предвестяваща изгрева.

— Ето, видяхте ли? — обърна се към семейството си. — Настъпи утрото, а ние сме тук.

— Ти закри небето с облаци — намусено се заяде Лакримоза. — Не може да се каже, че е слън-чево.

— Стъпка по стъпка, миличка — весело изрече графът.

— Само исках да подчертая правотата си. Да, днес е облачно. Но ще напредваме. Ще се приспособяваме. И някой ден… на плажа…

— Скъпи, ти наистина си много прозорлив — похвали го графинята.

— Благодаря ти, любима — кимна одобрително на себе си графът. — Влад, как се справяш с тапата?

— Татко, дали си струва да правим това? — промърмори Влад, който още се бореше с бутилката и тирбушона. — Струва ми се, че не ни подхожда да пием… вино.

— Убеден съм, че е време да започнем.

— Гнус! — потресе се Лакримоза. — Няма да го близна дори, изстискано е от зеленчуци.

— Ще откриеш, че всъщност е от плодове — невъзмутимо я поправи графът. Взе бутилката от ръцете на сина си и извади тапата. — Чудесно червено вино. Ще опиташ ли малко, скъпа?

Съпругата му се усмихна изнервено, за да го подкрепи, макар и заглушавайки гласа на здравомислието си.

— А дали… ъ-ъ… не би трябвало да го стоплим?

— Препоръчва се да го пием със стайна температура.

— Гади ми се — не мирясваше Лакримоза. — Не знам как го понасяте!

— Вкуси го заради баща си, миличка — зае се да я увещава графинята. — И побързай, за да не се съсири.

— О, не, скъпа, виното си остава течно.

— Нима? Колко удобно!

— Влад? — наля още една чаша графът. Синът го наблюдаваше неспокойно. — Може би ще ти олекне, ако си го представиш като кръвта на гроздето — добави, когато Влад пое чашата. — А ти, Лаки?

Тя решително скръсти ръце.

— Хъ!

— Според мен ще ти хареса, миличка — вметна графинята. — Нали точно така се държат онези от твоята сбирщина?

— Изобщо не разбирам за какво говориш! — сопна се момичето.

— О, стоите будни до след пладне, носите ярки пъстроцветни дрехи и си измисляте смешни имена — изброи графинята.

— Например Гертруда — присмя се Влад. — Или Памела. Мислят си, че е страхотно.

Лакримоза го налетя бясно, готова да дере с нокти. Той стисна ухилен китките й.

— Изобщо не е твоя работа!

— Лейди Стригоюл ми каза, че дъщеря й била обзета от манията да се нарича Уенди — продължи графинята. — Не проумявам защо й е хрумнало — Иероглифика е прелестно име за момиче. Ако бях нейна майка, бих се погрижила поне да използва по-тъмен грим…

— Да, но никой не пие вино — упорстваше Лак-римоза. — Само пълни откачалки, които си затъпяват зъбите с пила, пият вино…

— Маладора Кровяц пие — възрази Влад. — O, трябваше да кажа „Фреда“…

— Не е вярно!

— Хайде, де! Тя носи сребърен тирбушон на верижка и понякога дори забожда тапа на него!

— Такава е модата! Е, знам какво говори тя — обичала да си сръбне по малко портвайн, но в чашата има само кръв. Хенри веднъж донесе бутилка вино на купона и тя щеше да припадне от миризмата!

— Хенри ли? — озадачи се графинята. Лакримоза начумерено сведе поглед и се поправи:

— Да, де, Гробен Гиерачи…

— Надявам се някой да е споменал на баща му — въздъхна графинята.

— Млъкнете най-после — прекъсна ги графът. — Всичко това са само втълпени предразсъдъци, не разбирате ли? Моля ви! Толкова усърдно се трудих за този миг! Нужни са ни само няколко часа от деня. Нима искам нещо прекомерно от вас? А виното си е вино. В него няма и помен от мистика. Сега вземете чашите си. И ти, Лаки. Моля те, направи го заради стария си татко.

— А когато разкажеш на „Кирил“ и „Тим“, те ще се втрещят — поощри сестра си Влад.

— Затвори си устата! — изсъска му тя. — Татко, ще повърна от това!

— Няма, тялото ти ще свикне — обеща графът. — Вече съм го опитвал. Малко е воднисто, донякъде и кисело, но напълно поносимо. Моля те…

— Ох, добре…

— Чудесно — отдъхна си графът. — Вдигнете чаши…

— Le sang nouveau est arrive — произнесе Влад.

— Carpe diem — продължи графът.

— Захапи за врата — даде своя принос графиня-та.

— Никой няма да ми повярва — оплака се Лакримоза.

Всички преглътнаха.

— Ето, не беше чак толкова зле, нали? — попита граф Сврак.

— Студеничко е — отбеляза Влад.

— Ще поръчам грейка за вино — обеща графът.

— Не съм несговорчив вампир. Но след година, деца, благодарение на усилията ми ще се излекуваме от фенофобията и дори ще имаме сили за мъничко лека салата…

Лакримоза демонстративно му обърна гръб и се престори, че повръща в една ваза.

— …и тогава, Лаки, ще си свободна. Без повече самотни дни. Без повече…

Влад донякъде очакваше изненадата и успя да изтрие всякакво изражение от лицето си, когато баща му светкавично измъкна карта от джоба си и я показа.

— Това е двойната змия, символ на водния култ в Джелибейби — безметежно позна синът.

— Видя ли? — развълнува се графът. — Почти не трепна! Можем да преодолеем и сакрефобията! Откога го твърдя? Дори похватите ми да са изглеждали сурови понякога…

— Страшно омразно ми беше да изскачаш посред коридора и да ни ръсиш със светена вода — призна Лакримоза.

— Изобщо не беше светена — увери я баща й.

— Разреждах я многократно. В най-лошия случай беше леко набожна. Но те закаляваше, нали?

— Знам само, че често се простудявах. Ръката на графа пак се стрелна от джоба. Лакримоза въздъхна с пресилена досада.

— Всевиждащият лик на йонийците — промърмори отегчена.

Графът едва не затанцува.

— Ето, има полза! Дори не се вцепени! А доколкото знам, този религиозен символ е доста силен. Нима усилията ни не си струваха?

— Трябва да ми се случи нещо наистина прекрасно, за да забравя онези тъпкани с чесън възглавници, на които ни караше да спим.

Бащата обгърна с ръка раменете на дъщеря си и я завъртя с лице към прозореца.

— Нима не е достатъчно да знаеш, че светът е като отворена стрида пред теб?

Челото й се набръчка от недоумение.

— Защо пък ще искам светът да е някаква си гнусна дребна морска твар?

— Защото хората ги ядат живи — осведоми я графът. — За жалост се съмнявам, че бихме могли да си набавим и парченце лимон, дълго хиляда километра, но сравнението е достатъчно ясно.

Тя се пооживи, макар и неохотно.

— Е-е, щом е така…

— Браво на теб! Харесва ми да видя как моето малко момиче се усмихва. А сега… кого ще си изберем за закуска?

— Бебето.

— Не съм съгласен. — Графът дръпна шнура на звънеца, увиснал до камината. — Няма да е дипломатично. Още не сме напреднали чак дотам.

— Онова жалко подобие на кралица ми се видя съвсем безкръвно. Влад не биваше да пуска своята дебелана.

— Я не започвай пак — предупреди я брат й. — Агнес е… много интересно момиче. Долавям, че у нея има нещо скрито.

— Какво ли не може да се скрие в такова туловище — подхвърли Лакримоза.

— За по-късно ли си я пазиш?

— Стига, стига — намеси се графът. — И вашата мила майчица не беше вампирка, когато се запознахме…

— Да, да, разказвал си ни поне един милион пъти — въздъхна Лакримоза с отегчението на същество, което пребивава в пубертета от осемдесет години. — Балконът, нощницата, ти с наметало, нейният писък…

— Тогава всичко беше по-просто — промълви графът. — И ужасно тъпо. — И той въздъхна. — Къде се дяна този Игор, по дяволите?

— Ъ-хъм — обади се графинята. — Скъпи, отдав-на се каня да поговоря с теб за Игор. Според мен трябва да го махнем.

— Именно! — разпалено потвърди Лакримоза. — Откровено казано, дори моите приятели му се подиграват!

— За мен това негово отношение „по-готически съм и от вас“ е крайно дразнещо — продължи графинята. — И глупавият му акцент… А знаеш ли какво го заварих да върши в тъмницата миналата седмица?

— Едва ли бих могъл да позная — завъртя глава графът.

— Беше донесъл кутия с паяци и камшик! Принуждаваше ги да плетат паяжини навсякъде.

— Признавам, че често съм се питал защо паяжините са в такова изобилие.

— И аз съм съгласен, татко — вметна Влад. — В Юбервалд той си е на мястото, но нали не би искал някой като него да отваря вратата на по-изискани гости?

— Освен това той смърди — завърши графинята.

— Естествено. Някои негови части са в рода ни от столетия — отвърна графът. — Но и аз мисля, че той вече дори не буди смях.

Пак дръпна шнура на звънеца.

— Да, гошподарю? — изрече Игор зад гърба му. Графът се завъртя гневно на петите си.

— Казвал съм ти да не го правиш!

— Какво да не правя, гошподарю?

— Да не се появяваш така зад мен!

— Гошподарю, шамо така мога да ше появявам.

— Върви да доведеш крал Верънс, моля те. Той ще се присъедини към нас за лека закуска.

— Да, гошподарю.

Всички се загледаха в куцукащия слуга. Графът поклати глава.

— Няма да се пенсионира — отбеляза Влад.

— Изобщо не схваща намеците.

— Старомодно е слугата ти да носи името Игор — вмъкна графинята. — Той наистина е непоносим.

— Много е просто — увери ги Лакримоза. — Смъкваме го в подземието, натикваме го в „желязната дева“, разпъваме го на скарата над огъня за ден-два, накрая го нарязваме на тънки ивички от краката нагоре, за да гледа. И всъщност ще проявим милосърдие към него.

— Предполагам, че така е най-добре — печално отрони графът.

— Помня как ми каза веднъж да спестя мъките на котката си — допълни Лакримоза.

— Исках да спреш да й правиш онова, с което се беше захванала — уточни графът. — Но… да, права си, той трябва да се махне…

Игор въведе крал Верънс, който влезе със зашеметеното изражение, присъщо на всички в близост до графа.

— А, ваше величество — пристъпи към него графът. — Заповядайте на лека закуска.

Косата на Агнес се оплиташе във вейките. Стъпи на един клон, хвана се за друг над главата си, но лявото й стъпало оставаше върху метлата, която полека се отместваше и я принуждаваше да заеме поза, затрудняваща и балерините, ако не са загрели достатъчно.

— Успя ли да надзърнеш? — провикна се Леля от твърде далечната земя.

— Изглежда и това гнездо е старо… О, не!…

— Какво стана?

— Май гащите ми се разпраха…

— Аз винаги обувам по-широчки — похвали се Леля.

Агнес премести и левия си крак върху клона, който заскърца.

„Ама че си буца — скастри я Пердита. — Аз щях да се покатеря като газела!“

— Газелите не се катерят! — възрази Агнес.

— Какво каза? — долетя гласът отдолу.

— А, нищо…

Агнес се местеше предпазливо и изведнъж всичко пред очите й се запълни с черно-бели криле. Една сврака кацна на педя от лицето й и започна да й врещи. Още пет прескочиха от съседните дървета, за да участват в хора.

Агнес поначало не обичаше птици. Бяха приятна гледка, когато летяха, харесваше и чуруликането им, но отблизо се оказваха побъркани кълба от перушина, човки и нокти, които не можеха да се похвалят и с ум колкото на муха.

Помъчи се да отпъди с ръка най-близката сврака, но тя само отпърха на друг клон, а самата Агнес се мъчеше да запази равновесие. Когато клонът престана да се люшка под нея, тя продължи към края му, като се опитваше да не чува вбесените крилати твари. Накрая надникна в гнездото.

Не можеше да познае дали е останка от старо гнездо или недовършено ново, но побираше парченце станиол, късче стъкло, а дори под навъсеното небе тук блестеше и нещо бяло… с позлатени ръбове.

— „Пет сребро са, шест са злато…“ — смънка Агнес под носа си.

— Аз го знам „пет — към рая, шест пък — в ада“ — подвикна Леля.

— Не знам дали ще успея да се пресегна…

Клонът се счупи. Под него не липсваха и други, но те само послужиха като временни спирки по пътя надолу. А последният захвърли Агнес в гъсталак от бодлива зеленика.

Леля взе поканата от стърчащата ръка. Мастилото се бе поразмило от дъжда, но думата „Вихронрав“ се четеше лесно. Леля почегърта с нокът позлатата.

— Прекалили са с туй злато. Е, вече знаем какво е станало с поканата. Казах ти, че тия птички отмъкват всичко лъскаво.

— Изобщо не се ударих — натъртено сподели Агнес. — Тези бодли превъзходно смекчиха падането.

— Ще им извия вратленцата на гадинките — обеща Леля и всички свраки около къщата се разкрещяха.

— Но може би си изкълчих шапката — изсумтя Агнес и се издърпа да стане. Все едно чакаше съчувствие от някоя локва. Примири се. — Добре, де, открихме поканата. Имало е ужасно съвпадение. Никой за нищо не е виновен. Хайде вече да намерим Баба.

— Не можем, ако не иска да бъде намерена — промърмори Леля, потривайки с пръст ръба на по-каната.

— И ти владееш Заемането. Ако ще да е тръгнала съвсем рано, все някое животинче я е зърнало…

— Хич не си падам по Заемането — непреклонно отсече Леля. — Нямам самообладанието на Есме. И почвам да се… набърквам. Бях заек цели три дни, накрая нашичкият Джейсън извикал Есме да ме върне. Ако се беше помайвал още малко, нямаше да има кой да се върне.

— Струва ми се скучно да се намърдаш в главата на заек.

— И те си имат забавления.

— Тогава да погледнем в онази рибарска стъклена топка — предложи Агнес. — Маграт ми е казвала, че умееш и това.

В отсрещния край на поляната изгнила тухла падна от комина на къщата.

— Само не тука — с нежелание промълви Леля. — Направо тръпки ме побиват… Уф, сякаш си нямахме достатъчно бели на главите… Тоя пък от къде се пръкна?

Могъщ Овес се промъкваше през гората. Пристъпяше с тромавата походка на градски жител по неравната, настлана с гниещи листа и осеяна със съчки земя. По угриженото му лице беше изписано очакване всеки миг да го нападне нещо опасно като бухал или бръмбар.

С чудатото си черно-бяло облекло напомняше за човешко подобие на сврака.

А птиците не пропуснаха да му се развикат от дърветата.

— „Седем са неразгадана тайна“ — неволно изтърси Агнес.

— „Седем са самият дявол“ — мрачно я поправи Леля. — Ти си знаеш едно, аз — друго.

Когато Овес зърна вещиците, лицето му не се разведри кой знае колко. Издуха си носа вместо поздрав.

— Ама че смотаняк — изсъска Леля.

— О, госпожа Ог… и госпожица Нит — обади се пасторът и заобиколи едно по-разкаляно място. Ъ-ъ… надявам се, че ви заварвам в добро здраве.

— Досега си бяхме добре — сопна се Леля.

— Аз… ъ-ъ… се надявах да се срещна с госпожа Вихронрав.

За миг на поляната се чуваше само далечният грак на врани.

— Надявахте се? — повтори Агнес.

— Госпожа Вихронрав ли? — изломоти Леля.

— Ами… да. Това влиза в моите… От мен се очаква да… Ние сме призвани да… Чух, че може да е болна, а едно от пасторските ни задължения е…ъ-ъ, да посещаваме болните и немощните… Разбира се, аз съзнавам, че от формална гледна точка нямам паство тук, но въпреки това дойдох…

Лицето на Леля беше като слязло от портрет, нарисуван от художник с твърде смахнато чувство за хумор.

— Колко жалко, че тя не е тук — промърмори след малко и Агнес се досети, че е абсолютно искрена в гаднеенето си.

— О, така ли… Аз щях да й прочета… исках да… ъ-ъ… Тя здрава ли е?

— Сигурна съм, че веднага щеше да й олекне, като те видеше — увери го отново Леля със странно изкривена правдивост. — Само за туй би приказвала дни наред.

Но можеш пак да я потърсиш, когато си поискаш.

Овес ги гледаше безпомощно.

— Значи е по-добре да… ъ-ъ… да се върна в палатката си. Дами, позволявате ли да ви съпроводя до града? Има множество… ъ-ъ… опасни съ-щества в гората…

— Ние сме с метли — безмилостно отказа Леля. Свещеникът съвсем се омърлуши и Агнес се реши.

— Имаме една метла — напомни тя. — Аз ще ви изпратя… тоест вие можете да ме изпратите по обратния път. Ако искате.

На пастора му олекна видимо. Леля изсумтя досущ като Баба Вихронрав.

— Значи ще се видим в мойта къща. И без никакви шашарми — нареди тя.

— Аз не се занимавам с шашарми — напомни Агнес.

— Гледай да не почнеш тъкмо сега. Леля отиде при метлата си.

Агнес и свещеникът повървяха в смутено мъл-чание. Накрая тя го попита:

— Как сте с главоболието?

— О, много по-добре съм, благодаря. Мина ми. И нейно величество беше любезна да ми даде някакви хапчета.

— Колко мило.

„Трябвало е да му даде карфица! Виж я само тази пъпка! — възкликна Пердита, родена да се бори с дребните природни несгоди. — Той защо не се погрижи да я махне?“

— Ъ-ъ… вие не ме понасяте лесно, нали? — престраши се Овес.

— Почти не ви познавам.

Мислите на Агнес бяха заети със смущаващата проветривост около задните й части.

— Немалко хора се настройват неприязнено към мен още при първата ни среща — сподели свещеникът.

— Предполагам, че така си спестяват време — изтърси Агнес и се наруга.

Позволи на Пердита да овладее езика й за миг, но Овес като че не забеляза, а само въздъхна.

— Опасявам се, че трудно постигам разбирателство с хората. Боя се, че не съм особено подходящ за пастир.

„Стига си се занимавала с тоя червей!“ — скастри я Пердита, но Агнес не се сдържа:

— Не можете да си съберете стадото ли?

— Всичко ми изглеждаше толкова ясно по време на обучението — каканижеше Овес. Подобно на мнозина не обръщаше почти никакво внимание на вметнатите реплики, докато изреждаше собствените си неволи. — Но когато тук разкажа някому дори по-достъпна притча от „Книгата на Ом“, отговарят ми: „Не може да е тъй, в пустинята не растат гъби“ или „Голяма тъпотия е да се грижиш тъй за лозето си“. Хората са настроени да разбират всичко… прекалено буквално. — Той се прокашля, сякаш го тормозеше някаква мисъл. — За жалост „Старокнижието на Ом“ е категорично против вещиците.

— Нима?

— Но аз се замислих над въпросния текст във „Второ послание на Ом“, IV глава, и предложих може би излишно дръзката теория, че спорната дума се превежда по-точно като „хлебарки“.

— Така ли?

— Особено понеже по-нататък е казано, че могат да бъдат изтребени и с огън, и с „капанчета от петмез“. След това се твърди, че те внушавали похотливи съновидения.

— Не се озъртайте към мен — скастри го Агнес. — Аз само ви изпращам до града.

За нейно изумление и за буйно удоволствие на Пердита свещеникът се изчерви по-жежко, отколкото й се бе случвало.

— Ъ-ъ… ъ-ъ… думата в текста би могла със същото основание да се преведе и като „варени раци“ — припряно добави той.

— От Леля Ог знам, че някога омнианците са изгаряли вещиците на клади.

— Някога сме изгаряли едва ли не всекиго унило отвърна Овес. — Но доколкото знам, някои вещици са били давени в казани с петмез.

И гласът му беше досаден. Агнес признаваше, че този човек й навява скука. Дори впечатлението беше някак пресилено, сякаш пасторът нарочно се стараеше да отегчава околните. Но една дреболия подразни любопитството й.

— Защо дойдохте да навестите Баба Вихронрав?

— Е, всеки говори за нея със… страхопочитание. — Свещеникът изведнъж започна да подбира думите като човек, вадещ сливи от вряща тенджера. — Казаха ми, че не се появила снощи, а това било необичайно. Помислих си, че не е леко за една възрастна жена да живее сама. И…

— Да?

— Ами все пак съм наясно, че тя е на много години, но никога не е късно човек да се обезпокои за безсмъртната си душа. Каквато тя сигурно има, разбира се.

Агнес го изгледа косо.

— Никога не я е споменавала.

— Вероятно ме смятате за глупак.

— Господин Овес, смятам единствено, че днес сте невероятен късметлия.

Да, обаче… ето ти един тип, комуто са разказали коя е Баба Вихронрав, но въпреки това е тръгнал, макар и наплашен, през гората, ако ще и да се е чудил дали тя не е хлебарка или варен рак. Никой в Ланкър не навестяваше Баба, щом не се канеше да поиска нещо от нея. Вярно, понякога й носеха дребни подаръчета (защото все някой ден пак щяха да поискат нещо от нея), но обикновено внимаваха тя да е излязла някъде преди това. У Могъщ Овес се криеше и още някой освен досадник. Непременно имаше и друг.

Пред тях двама кентаври изскочиха от храстите и се понесоха в тръс по пътеката. Овес се вкопчи в близкото дърво.

— И когато отивах към къщата й, те пак препускаха наоколо! Често ли се срещат по тези земи?

— Досега не ги бях виждала. Според мен са се преместили от Юбервалд.

— А онези страховити сини духчета? Едно от тях направи крайно неприятен жест към мен!

— За тях нищичко не знам.

— А вампирите? Да, известно ми е, че тук нравите са други, но все пак…

— Вампирите ли?! — кресна Агнес. — Вие видяхте ли вампирите снощи?

— Е… Всъщност да, изучавахме ги дълго в семинарията. Но никога не съм предполагал, че ще ги видя да стоят сред хората и да говорят как пият кръв и каквото там още вършат. Искрено ви казвам, изненадан съм, че кралят допуска това…

— И те не ви… повлияха?

— Имах ужасна мигрена. Това брои ли се? Аз си мислех, че е от скаридите.

В гората отекна вик — многозвучен, но преди всичко сякаш издаден от пуйка, удушавана в края на тенекиена тръба.

— Ама че… Какво беше това?! — извряска Овес.

Агнес се озърна недоумяващо. Беше израснала в горите на Ланкър. Разбира се, оттук понякога минаваха и необикновени твари, но сред дърветата рядко се срещаше нещо по-опасно от хората. А на тази някак опетнена светлина дори дърветата започваха да й изглеждат подозрително.

— Я поне да се сврем в Скапан Гъз — настоя тя и задърпа ръкава на Свещеника.

— Какво, какво?! Агнес въздъхна.

— Това е най-близкото до нас село.

— Скапан Гъз?!

— Ами имало една случка и го нарекли така…-примирено подхвана тя, защото ланкърци бяха свикнали с необходимостта от обяснения.

Страшният крясък се разнесе отново. Агнес неволно се сети за всички ужасии, които според слуховете обитавали горите, и повлече Овес след себе си като нескопосано скована каручка.

Източникът на звука обаче се озова точно пред тях и след първия завой една глава се подаде от храстите.

Агнес бе виждала нарисуван щраус.

Ами… да започнем с някой щраус, но да оцветим главата и шията в отровно жълто, да набучим по главата буйна украса от виненочервени и алени пера, да й лепнем две ококорени очи, чиито зеници се люшкат пиянски при всяко помръдване на главата…

— Това да не е някакво местно пиле? — изписука свещеникът.

— Съмнявам се — промърмори Агнес. Забеляза, че едно от перата е на ситно каре. Викът започна пак, но бе задушен на средата, когато Агнес пристъпи напред, сграбчи странното създание за шията и дръпна.

От храсталака се надигна една фигура, за да не се прости с ръката си.

— Дървеняааау?

Той изкряка насреща й.

— Я извади това нещо от устата си! — скара му се Агнес. — С него си като шут.

Той махна свирката.

— Извинявайте, госпожице Нит.

— Дървеняааау, защо… макар да предполагам, че отговорът може да не ми допадне… защо се криеш в гората, защо си пременил ръката си като суетна кокошка и защо издаваш тези гнусни звуци?

— Госпожице, опитвам се да примамя феникса.

— Феникса ли? Но той е митична птица.

— Така си е, госпожице. А сега има един в Ланкър. Още е съвсем малък. Затова си помислих: „Току-виж, успея да го примамя.“ Тя се взря в шарената ръкавица. Ами да — когато отглеждаш пиленца, трябва да им внушиш що за птици са. Това е предназначението на ръкавицата-кукла. Но…

— Дървеняааау…

— Да, госпожице?

— Не съм познавач, разбира се, но ако съм за-помнила правилно общоприетата легенда за феникса, той никога не вижда птицата, от която произхожда.

Винаги има само по един феникс. Защото автоматично остава сираче. Схвана ли?

— Ъ-ъ… позволявате ли да добавя нещо? — намеси се Овес.

— Налага се да кажа, че госпожица Нит е права. Фениксът си прави гнездо, после пламва и новата птица се надига от пепелта. Четох за това веднъж. Впрочем тази история поначало е притча.

Соколарят се загледа в куклата на ръката си, после срамежливо сведе поглед към краката си.

— Съжалявам, госпожице.

— Значи сам разбираш, че фениксът няма как да види друг феникс — опита се да затвърди урока Агнес.

— Не съм наясно, госпожице — смънка Дървеняааау, без да отделя поглед от ботушите си.

Тя се сепна изведнъж. Соколарят прекарваше почти цялото си време на открито. — Цялата сутрин ли си обикалял из горите?

— О, да, госпожице.

— А видя ли Баба Вихронрав?

— Да, госпожице.

— Наистина ли?

— Да, госпожице.

— Къде?

— В горите при границата. На зазоряване, госпожице.

— Защо не ми каза веднага?

— Ами-и… вие попитахте ли ме, госпожице?

— Ох… Вярно, извинявай. Ти какво търсеше там?

Соколарят вместо обяснение наду свирката. Агнес пак сграбчи ръкава на пастора.

— Хайде да излизаме на пътя, че трябва да намерим Леля Ог…

Дървеняааау остана сам с куклата, примамката, раницата и неловко чувство в душата си. Възпитаха го от малък да почита вещиците, а госпожица Нит беше една от тях. Мъжът с нея не беше вещица, но обноските му го отнасяха към съсловието, което соколарят мислено определяше като „висшестоящите“. Поставяше мнозина в тази категория. И нямаше навика да спори с висшестоящи. От друга страна обаче, мислеше си, докато съ-бираше всичко и се готвеше да се премести, книгите за света се пишеха от хора, които знаеха по-вече за други книги, отколкото за света. Всички измишльотини как птица може да се излюпи от пепел бяха съчинени от човек, който нищичко не е научил за птиците. А пък щуротията, че винаги имало само един феникс… Очевидно е творение на човек, който би трябвало по-често да излиза на чист въздух и да се среща с млади жени. Птиците се излюпват от яйца. Е, да, фениксът принадлежи към тварите, научили се да използват магия, дори я бе втъкал в самото си съществуване, но магията е коварна и никой не я използва повече, отколкото му се налага. Значи непременно има и яйце. А яй-цата имат нужда от топлина, нали?

Дървеняааау размишляваше задълбочено над проблема цяла сутрин, докато се провираше през мокрите храсти и се натъкваше на разочаровани патици. У него не се бе пробудил интерес към историята — освен историята на соколарството, — но знаеше, че някога имало места (вероятно тук-там още ги имаше) с твърде високо фоново излъчване на магия. Това вероятно ги правеше излишно въл-нуващи и несъмнено неподходящи за отглеждане на потомство.

Може би фениксът, както и да изглежда всъщност, просто е измислил как да мъти светкавично.

Дървеняааау доста се доближи до истината и ако имаше още малко време, сигурно би направил следващата крачка по пътя към нея.

Баба Вихронрав се измъкна от храсталаците часове след пладне и ако някой я беше видял, сигурно щеше да се зачуди защо е загубила толкова време, за да прекоси това тясно малко плато.

Още по-учудващо би му се сторило поточето. То си бе издълбало корито, осеяно с чакъл, и една здрава жена можеше да го прескочи. Над поточето обаче бе наместен широк камък вместо мост.

Тя се загледа в камъка, после бръкна в торбата си. Извади дълго парче черен плат и го върза на очите си. После прекоси поточето, пристъпяйки ситно с широко разперени ръце, за да пази равновесие. По средата се свлече на колене и длани, постоя така задъхана няколко минути. След това продължи напред пълзешком.

А няколко стъпки под нея поточето бълбукаше весело.

Небето блещукаше. В него имаше сини пролуки и парцаливи облаци, но не изглеждаше както трябва — сякаш някой е нарисувал картина на стъкло, после го е счупил и накрая е събрал парчетата неправилно. Реещ се облак изчезна, прекосявайки невидима черта, и се появи на съвсем друго място.

Тук нищо не беше каквото изглеждаше. Но Баба Вихронрав открай време твърдеше, че това важи за целия свят.

Наложи се Агнес да замъкне почти насила Овес в къщата на Леля Ог, която беше толкова далеч от вкоренената представа за дом на вещица, че на практика се примъкваше до тази представа изотзад. Вместо черно се кипреха весели цветове в крещящ дисонанс и миришеше на излъскан с восък дъсчен под. Нямаше черепи или чудати свещи, ако не броим розовата, която Леля си купи в Анкх-Морпорк и я вадеше само пред гости с подходящо чувство за хумор. Не можеше да се отрече, че има предостатъчно маси, които трябваше да поберат огромния брой портрети и иконографии на многолюдния род Ог. На пръв поглед изображенията бяха разположени хаотично. Всъщност образите на фамилията излизаха на почетно място или го губеха според симпатията или неприязънта на обитателката. Който се озовеше на разнебитената масичка до паничката на котарака, явно бе затънал до ушите в метафорична миризлива купчинка. Положението се утежняваше и от факта, че падението можеше да настъпи не защото нещастникът е сторил нещо лошо, а защото друг е направил нещо по-добро. Затова пространството, останало незаето от портрети, бе запълнено с разни украшения. Никой член на рода Ог не би посмял да доближи град като Анкх-Морпорк, без да донесе подарък оттам. Всички от рода обичаха Леля Ог, освен това… имаше и по-лоши места от разклатената масичка. Образът на някакъв далечен братовчед веднъж бе попаднал в коридора.

Повечето украшения бяха евтинийки от панаири, но Леля Ог не се сърдеше, стига да са пъстри и блестящи. Затова гъмжеше от кученца с кръстосани очички, розови пастирки и чаши с разкривени надписи от рода на „За най-дбрата ммаа на света“ и „С оббич на нашта Леля“. Гигантската позлатена порцеланова халба, която свиреше „Ich bin ein Rattarsedschwein“ от „Конят на студента“, беше заключена в шкаф с остъклена витринка като прекалено ценно съкровище и с нея Шърл Ог си извоюва постоянна позиция на тоалетната масичка.

Леля Ог вече бе разчистила голямата маса за зелената стъклена топка. Рязко вдигна глава, когато Агнес влезе.

— Позабавихте се. Да не се увлякохте в тинтири-минтири, а? — попита с глас, способен да прониже броня.

— Лельо, това бих очаквала да чуя от Баба — укори я младата вещица.

По-възрастната потръпна.

— Права си, момиче. Дай да я намерим по-бързичко, че съм прекалено весела за ролята на дъртофелницата.

— Има странни същества навсякъде! — разгорещи се Агнес. — Гъмжи от кентаври! Трябваше да отскочим в канавката, за да минат!

— А, значи затуй имаш трева и листа по роклята. Твърде възпитана съм, иначе щях да ти го натякна.

— Но откъде се взеха?

— Слизат от планините, тъй си мисля. Ти що домъкна и тоя мухльо?

— Защото е целият окалян, Лельо — остро отвърна Агнес, — и аз му обещах, че тук може да се измие.

— Ъ-ъ… това наистина ли е къща на вещица? — дръзна да попита Овес, вторачен в пълчищата портрети на рода Ог.

— Уф… — подразни се Леля.

— Пастор Мелхио ни уверяваше, че такива домове са помийни ями на покварата и сексуалните излишества.

Младежът трескаво отстъпи гърбом и блъсна малка масичка, с което включи синя порцеланова балерина и тя започна пирует на тласъци под звуците на „Трите слепи мишки“.

— Е, имаме си помийна яма — изсумтя Леля Ог. Искаш ли да се окъпеш в нея?

— Олекна ми — намеси се Агнес. Това вече беше типично за теб заяждане. Не го тормози, Лельо. Тежко утро беше.

— Ъ-ъ… къде е кладенецът? — смънка Овес и Агнес посочи.

Той се изнесе бързо и с облекчение.

— По-разкашкан е от сандвич, киснал в буря — поклати глава Леля.

— Видели са Баба горе, при дългото езеро — осведоми я Агнес и седна до масата.

Леля впи поглед в нея.

— При оная пустош ли? Да.

— Лошо. Чворести земи.

— Как тъй чворести?

— Там всичко е усукано и оплетено.

— Ами-и… Била съм там. Просто гъсти трънаци, а в края на долината има прастари пещери.

— Брей? Значи си зяпала само в облаците. Добре, де, да опитаме…

Когато Овес се върна при тях, вече чистичък и избърсан, двете се бяха увлекли в спор. И явно се смутиха, щом го забелязаха.

— Рекох ти, че трябва да сме три — напомни Леля и бутна настрана стъклената топка. — Особено щом се е покатерила на онуй място. Чворес-тите земи си правят мръсни шегички с тебе при търсене с кристално кълбо. Не ни стига силата.

— Не искам пак да ходя в замъка!

— Маграт разбира от тия неща.

— Лельо, тя има и бебе, за което да се грижи!

— Ъхъ, в пълен с вампири замък. Я помисли малко! Не се знае кога ще огладнеят. По-добре и двете да се махнат оттам.

— Но…

— Веднага отивай да я изведеш. И аз щях да дойда, ама нали разправяш, че само седя и се хиля.

Агнес внезапно посочи с пръст Овес.

— Ти!

— Аз ли? — изписука той.

— Нали каза, че си видял вампирите?

— Казах ли?

— Каза!

— Вярно, казах. Ъ-ъ… и какво?

— Не усети ли умът ти да се пълни с розово щастие?

— Не вярвам умът ми дори веднъж да се е пълнил с розово щастие — отрече пасторът.

— И защо те не успяха да те омаят?

Овес се усмихна неловко и бръкна под куртката си.

— Пази ме десницата на Ом — обясни той. Леля разгледа медальона. Изобразяваше фигура, разпъната върху корубата на костенурка.

— Виж ти… Хитро си се уредил, значи.

— Както Ом протегнал ръка да спаси пророка Брута от изтезанията, така ще разпери криле над мен в час на изпитание — изрече Овес, но май по-скоро се мъчеше да убеди себе си, а не нея.

Имам и брошурка, ако желаете да научите повече за това.

Този път говореше по-уверено, като че съществуването на Ом си оставаше не съвсем доказано, докато никой разумен човек с широк кръгозор не би се усъмнил в наличието на брошурките.

— Я не почвай! — сряза го Леля и му върна медальона. — Впрочем брат Пердоре нивгаш не е имал нужда от магически накити, за да се разправи с някого, само туй ще река.

— За какво са му талисмани, когато може да им лъха спиртни изпарения? — подхвърли Агнес. — Все едно. Идваш с мен, господин Овес. Няма пак да застана сама пред онзи гаден надут пуяк! И млъкни!

— Ъ-ъ… нищо не съм казал…

— Не говоря на теб, а на… Ти спомена, че си изучавал вампирите, нали? Какво подхожда за вампири?

Свещеникът поумува.

— Ъ-ъ… уютен сух ковчег, големи порции прясна кръв… ъ-ъ… облачно небе… — Гласът му стихна, щом видя как го гледат. — Аха… Зависи точно от кой край са, доколкото си спомням. Юбервалд е обширна страна. Ъ-ъ… обикновено отрязването на главата и забиването на кол в сърцето действат безотказно.

— То си действа на всекиго — промърмори Леля.

— Ъ-ъ… в Сплинц умират, ако им пъхнете монета в устата и им отрежете главата…

— Я гледай, значи не са като нас, обикновените хора — дъднеше Леля и демонстративно извади тефтер да си записва.

— Ъ-ъ… в Клоц умират, ако им пъхнете лимон в устата…

— Туй вече звучи добре.

— …след като сте им отрязали главата. Струва ми се, че в Глиц трябва да напълните устата им със сол, да забиете морков във всяко ухо и после да им отрежете главата.

— Ясно ми е, че е паднала голяма веселба, докато открият всички тия похвати — установи Леля.

— А в долината Ах вярват, че най-добре е главата да бъде отрязана и сварена в оцет.

— Агнес, ще ти трябва още един човек да носи всички тия принадлежности — завъртя глава Леля.

— Но в Кешнкери казват, че трябва да им отрежете пръстите на краката и да забиете пирон в шията им.

— И да им отрежем главата, нали?

— В този случай изглежда не се налага.

— Пръстите на краката са лесна работа — увери го Леля. — Дъртият Въртоскрипец в Скапан Гъз си отряза два с лопатата, без изобщо да се при-целва.

— Разбира се, можете да ги победите и като им откраднете левия чорап — добави Овес.

— Моля? Дали чух добре? — обади се Агнес.

— Вижте, те са патологично прилежни. Някои цигански племена в Борогравия твърдят, че ако от-краднете чорапа на вампир и го скриете някъде, той ще прекара остатъка от вечността в търсене. Не понасят нещо да липсва или да не си е на мяс-тото.

— Не може да се каже, че мнозина вярват в туй — отбеляза Леля.

— О, в някои села се говори, че дори можете да ги замотаете, като хвърляте макови семена по тях. Поддават се на ужасното желание да преброят всяко семе.

— Едва ли ще имаме време дори да попитаме графа за точния му адрес — побърза да напомни Агнес. — Влизаме, измъкваме Маграт и се връща-ме тук, нали? Овес, а ти защо си станал такъв специалист по вампирите?

— Казах ви вече — това беше част от образованието ми. Длъжни сме да познаваме врага, щом ще се опълчваме на злите сили — вампири, демони, вещ…

Той млъкна изведнъж.

— Продължавай — подкани го Леля със сладък като арсеник глас.

— Предполага се, че само ще убеждавам вещиците колко са заблудени — закашля се нервно пасторът.

— Очаквам го с нетърпение — призна си Леля. — Жалко, че нямам огнеупорен корсет. Хайде, тръгвайте… и тримата.

— Трима ли сме? — стресна се свещеникът.

Лявата ръка на Агнес трепна. Колкото и да на-прягаше волята си, дланта се изви нагоре и два пръста се напънаха да се изпружат. Леля забеляза, Овес — не.

— Все едно си имаш гувернантка денем и нощем, а?

— За какво говори тя? — учуди се пасторът.

— Бръщолеви, от старостта е — гръмко отвърна Агнес.

Нагоре по улицата към замъка трополяха волски коли, покрити с чергила.

Агнес и Овес застанаха отстрани на пътя.

Коларите май не обръщаха внимание на зяпачи. Носеха овехтели дрехи не по мярка, но се набиваше на очи, че всеки е вързал на шията си шал, и то толкова стегнато, че би могъл да замества превръзка.

— Или в Юбервалд има епидемия от болни гърла, или под шалчетата са скрити отвратителни ранички от ухапване, хващам се на бас — изсъска Агнес.

— Ъ-ъ… аз знам и какво се предполага за на-чина, по който налагат властта си над хората.

— Да?

— Звучи глупаво, но го имаше в една стара книга.

— Е?

— По-добре се справят с контрола над праволи-нейните хора.

— Праволинейните ли? — недоверчиво повтори Агнес, а край тях се изнизваха още каруци.

— Знам, че не е убедително. Всеки би помислил, че хората със силна воля не се поддават веднага на влияние. Но може би по-голямата мишена се улучва по-лесно. Както се оказа, в някои села изтребителите на вампири първо се напиват до забрава. За да се защитят, нали разбирате? Никой не може да удря с юмрук по мъгла.

„О, значи ние с теб сме мъгла, така ли? — възмути се Пердита. — Като го гледам, той е дори по-рехав…“ Агнес вдигна рамене. По лицата на коларите беше изписано пасторално умиротворение. Разбира се, такова изражение се виждаше нерядко и в Ланкър, но смесено с лукавство, здравомислие и непробиваемо твърдоглавие. А очите на тези мъже сякаш бяха угаснали.

„Като добитък са“ — сподели мнението си Педита.

— Да… — отрони Агнес.

— Моля? — обади се Овес.

— Просто си мислех на глас…

Тя се сети как един-единствен човек успява да подчини стадо крави, а всяка от тях би могла да остави от него мокро петно на земята, ако хрумне. Кравите обаче никога не стигат до такива идеи.

„Току-виж, те наистина са по-висши от нас, сравнение с тях ние сме…“

„Твърде близо си до замъка! — прекъсна Пердита. — Ти също започваш да мислиш кат крава.“ Внезапно Агнес осъзна какво вижда — зад каруците крачеха отряд мъже. Изобщо не прилича на коларите.

„Ето ги и остените за добитъка…“ Носеха подобия на униформи с черно-белия герб на Дьо Сврак, но не бяха от хората, които изглеждат спретнато в униформи. По-скоро имаха вид на типове, които убиват други хора за пари, то дори не за много пари. Иначе казано, изглеждаха като сган, жизнерадостно готова да си направи сандвич от малко кученце. Неколцина се ухилиха похотливо на Агнес, колкото да не пропуснат нещо облечено в рокля.

Зад тях се тътреха още волски коли.

— Леля Ог твърди, че трябва да държим вре-мето за топките — подхвърли Агнес и се стрелна след последната каруца.

— Нима говори така?

— Уви, да. Свиква се.

Тя се хвана за задния канат, издърпа се в каруцата и му махна припряно да я последва.

— Опитвате се да ми направите впечатление ли? — усъмни се Овес, когато тя го изтегли да се качи.

— Не на теб.

В този миг Агнес забеляза, че е седнала на ковчег. Дори бяха два, с подложена наоколо слама.

— Пренасят си и мебелите ли? — учуди се пасторът.

— Ами… мисля, че… може и да не са празни… Тя едва не изпищя, когато Овес свали капака.

Ковчегът се оказа празен.

— Ама че си идиот! А ако имаше някой вътре?

— Вампирите са слаби денем. Всеизвестно е — укори я свещеникът.

— Май… ги усещам… някъде наблизо… — запъна се Агнес.

Трополенето на каруцата се промени, когато колелата се затъркаляха по калдъръма в двора на замъка.

— Да отворим другия и да надникнем.

— Но ако…

Той я избута и вдигна капака, преди тя да възрази.

— И тук няма вампир — установи Овес.

— Но ако имаше и те бе сграбчил за врата?

— Ом е моят щит — заяви пасторът.

— А стига, бе. Колко хубаво си се уредил!

— Дори да ми се присмивате…

— Не ти се присмивам.

— Присмивайте ми се, щом имате такова желание. Но аз съм убеден, че сме се заели с праведно дело. Нали и Сонатон победи Звяра от Батригор в собственото му леговище?

— Не знаех.

— Така е било. Нали и пророк Урдур надделя над Дракона от Слут на Гидралското поле след тридневна битка?

— Едва ли имаме толкова време да…

— А нима чедата Екзекиалови не разгромиха пълчищата Мириломски?

— Да?

— О, значи сте чувала за това?

— Не съм. Виж какво, спряхме току-що. Не горя от желание да ни открият, а ти? Поне не сега. И не тези стражи: Изобщо не ми се сториха приятни хора.

Спогледаха се многозначително над ковчезите и споделиха безмълвно представата си за неизбежното близко бъдеще.

— Няма ли да забележат, че са натежали? — поколеба се Овес.

— Коларите май не са в настроение да забелязват каквото и да било.

Агнес се взря в ковчега. Имаше малко пръст по дъното, иначе беше почти чист, дори беше оборудван с мека възглавница. А на подплатата вътре бяха пришити джобчета.

— Това е най-лесният начин да проникнем вътре — реши тя. — Ти легни в онзи, а аз ще се настаня в този. И… впрочем онези хора, които спомена… Те исторически личности ли са?

— Несъмнено.

— Добре, но не се опитвай да им подражаваш засега, бива ли? Да не станеш и ти историческа личност.

Тя придърпа капака над себе си, но не се отърва от усещането, че наблизо има вампир.

Ръката й докосна едното джобче. Напипа нещо и меко, и бодливо. Пръстите й го проучиха трескаво въпреки ужаса и откриха кълбо вълнена прежда със забучени в него две игли за плетене. Или някой се занимаваше с твърде одомашнена форма на вуду, или просто плетеше чорап.

Но кой плете чорапи в ковчег? Все пак не би имало нищо чудно вампирите също да страдат от безсъние и да се въртят неспокойно по цял ден.

Тя се напрегна, когато вдигнаха ковчега, и се постара да заеме мислите си с налучкване накъде го носят. Чуваше стъпките по калдъръма, после по-плътните звуци по плочите на централната стълба, ехото в голямата зала, внезапно ковчегът се наклони…

Значи в подземията. Е, да, логично, но не и приятно.

„Правиш го само за да ми се изфукаш — бодна я Пердита. — Насилваш се да бъдеш екстровертна и динамична личност.“

„Я да си затваряш устата“ — отвърна Агнес.

Отвън някой нареди:

— Оштавете ги и ше пръждошвайте.

Беше онзи на име Игор. Агнес съжали, че не си взе някакво оръжие.

— Щели да ше отърват от мен, тъй ли? — замърмори гласът на фона на отдалечаващи се стъпки. — Накрая някой ще плаче горчиво. Те ши живеят за кеф, а кой трябва да обикаля и да бърше прахта? Туй ми ше ще да знам. Кой трябва да им вади главите от бурканите ш марината? Кой бърника под леда на реката да ги измъква? И шигурно шъм изтръгнал от телата им повече колове, отколкото шъм изял червеи през живота ши…

В ковчега нахлу светлина.

Игор зяпна Агнес. И Агнес зяпна Игор.

Той се размърда пръв. Усмихна се — и усмивката му беше особено интересна от геометрична гледна точка заради пресичащите я немалко шевове.

— Брей, брей, някой е чел твърде много книжки. Ношите ли ши чешън?

— Цяла торба — излъга тя.

— Напразно. А шветена вода имате ли?

— Цял бидон.

— И тя няма…

Капак от ковчег се стовари върху главата на Игор с изненадващо метален звън. Той полека вдигна ръка да разтърка удареното място и се обърна. Този път капакът го цапардоса по лицето.

— Ох… гадошт — промълви Игор и се свлече. Показа се лицето на Овес, светнало от прилива на адреналин и праведност.

— Поразих го!

— Добре, добре, да се махаме оттук! Помогни ми да стана!

— Моят гняв се стовари върху него като…

— Капакът е тежък, а той никак не е млад. Слушай, играла съм си тук като малка, знам как да стигнем до задната стълба…

— Той не е ли вампир? На такъв ми прилича. За пръв път виждам човек от кръпки…

— Техен слуга е. Моля те, да вървим… — Агнес се закова на място. — Ти можеш ли да направиш светена вода?

— Какво, тук ли?!

— Исках да кажа да я благословиш или да я посветиш на Ом, или… да я кипнеш, за да се пречисти може би.

— Има кратка церемония, с която мога… — Той се сепна. — Правилно! Светената вода възпира вампирите!

— Добре. Тогава ще минем през кухнята.

Огромната кухня беше почти безлюдна. Напоследък и без това нямаше излишно шетане, защото кралската двойка не изискваше по три месни гозби на всяко хранене. В момента тук беше само готвачката госпожа Скорбик, която безметежно разточваше тесто.

— Добър ви ден, госпожо Скорбик — изрече Агнес, като реши, че е най-безопасно да я подмине и да разчита на авторитета на островърхата си шапка. — Само дойдохме да си налеем малко вода, не се безпокойте, знам къде е помпата, но ако имате подръка две празни шишета, много ще ни помогнете.

— Не ми пречите, мила — отвърна готвачката. Агнес спря и се обърна.

Госпожа Скорбик беше прочута с острия си език, особено на тема соеви продукти, котлети от смлени ядки, вегетарианство и зеленчуци, които не може да се варят до получаването на жълта каша. Дори кралят трудно се престрашаваше да пристъпи в нейната кухня, но докато той трябваше да понася единствено гневно мълчание, простосмъртните отнасяха пълната мощ на всеобхватната й гневливост. Госпожа Скорбик беше винаги ядосана, досущ както и планините винаги са грамадни.

Днес тя носеше бяла рокля, бяла престилка, голяма бяла готварска шапка и бяла превръзка на шията си. Освен това изглеждаше… поради липса на по-уместна дума — да я наречем щастлива.

Агнес настойчиво посочи на Овес помпата за вода.

— Намери някакъв съд — изсъска му тихичко и подметна приветливо: — Как се чувствате, госпожо Скорбик?

— Още по-добре, госпожице, след като ме попитахте.

— Предполагам, че сте много заета заради онези гости?

— Така е, госпожице. Агнес се прокашля.

— И какво им… поднесохте за закуска? Огромното розово чело се сбърчи.

— Не помня, госпожице.

— Значи всичко е наред. Овес я докосна по рамото.

— Напълних две шишета и извърших Пречистващия ритуал на Ом над тях.

— Ще свърши ли работа?

— Трябва да имате вяра.

— Благодаря ви, госпожо Скорбик — промълви Агнес. — Моля ви, продължете с… каквото сте започнала.

— Добре, госпожице.

Готвачката пак започна да търкаля точилката. „Много има за похапване по нея — обади се Пердита. — И готвачка, и килер на едно място.“

— Ама че гнусотия! — възкликна Агнес.

— Кое? — не разбра свещеникът.

— О… хрумна ми нещо. Да вървим към задната стълба.

Тук всичко беше гол камък. На всеки етаж от стълбата се влизаше в пообитаваните части от двореца, които също бяха от гол камък, но иззидан далеч по-старателно и покрит с килими и гоблени. Агнес бутна вратата, до която искаше да се добере.

Двама от юбервалдските натрапници се отдалечаваха по коридора, понесли нещо увито в зебло. Изобщо не погледнаха новодошлите, когато Агнес поведе Овес към кралските покои.

Влязоха и завариха Маграт, стъпила на стол. Тя се озърна, а около вдигнатата й ръка се увиваха оцветени дървени звездички и животинки.

— Проклети измишльотини — оплака се тя. — А човек се надява да стане лесно. Здрасти, Агнес. Ще ми държиш ли стола?

— С какво се занимаваш? — попита Агнес. Взря се изпитателно, но не откри превръзка около шията на кралицата.

— Опитвам се да окача тези подвижни фигурки на полилея. Уф… Готово. Но непрекъснато се оплитат! Верънс казва, че за малките деца било много полезно да виждат ярки цветове и разнообразни форми. Така се ускорявало развитието им. Никъде не открих Мили, за да ми помогне.

„Ето ни в замък, претъпкан с вампири, а тя украсява детската стая — предложи своя коментар Пердита. — Няма ли нещо смахнато в тази картинка?“ Незнайно защо Агнес не успя да принуди езика си да избълва предупреждение. Може би причината се криеше в твърде неустойчивия стол под краката на Маграт.

— Малката Есме е само на две седмици — проточи Агнес. — Не е ли рано да я образовате?

— Никога не било рано, казва Верънс. Какво мога да направя за вас?

— Идваме да те помолим да дойдеш с нас. И то веднага.

— Защо? — учуди се Маграт и за облекчение на Агнес най-после слезе от стола.

— Защо ли? Маграт, в замъка има вампири! Цялото семейство Сврак са вампири!

— Не говори глупости, те са много симпатични хора. И тази сутрин си поприказвах с графинята…

— За какво? — настоя Агнес. — Обзалагам се, че не помниш!

— Аз съм кралица, Агнес — напомни укорно Маграт.

— Извинявай, но те бъркат в умовете на хората…

— Например в твоя ли?

— Ъ-хъм, не и в моя. Имам си… аз съм… неподатлива, както се оказа — излъга Агнес.

— А в неговия? — остро попита Маграт.

— Защитен съм чрез вярата си в Ом — заяви Овес.

Маграт изви вежди.

— Нима?

— Така изглежда — вдигна рамене Агнес. Маграт доближи лице към нейното.

— Той не е пиян, надявам се. Носи две пълни бирени бутилки.

— Пълни са със светена вода — прошепна й Агнес.

— Верънс казва, че омнианството му се сторило много разсъдлива и улегнала религия.

И двете се вторачиха в Овес, за да проверят приляга ли му тази догадка.

— Няма ли да тръгваме? — подкани ги той.

— Няма, разбира се! — отсече Маграт. — Това са глупости, Агнес. Аз съм семейна жена и кралица, имам и малко дете. А ти идваш да ми разправяш, че сме приютили вампири! Трябва да се грижа за гостите си и…

— Именно гостите ви са вампири, ваше величество — официално оповести Агнес. — Кралят ги покани!

— Верънс казва, че трябва да постигаме разбирателство с всякакви хора…

— Ние пък казваме, че Баба Вихронрав може да е загазила лошо — прекъсна я Агнес.

Маграт млъкна за миг.

— Колко лошо?

— Леля Ог е много разтревожена. И започна да се зъби. Твърди, че трябвало да се съберем и трите, за да открием Баба.

— Да, но аз…

— Баба си е взела кутията, каквото и да означава това — добави Агнес.

— Онази, която държеше в шкафа ли?

— Да. Леля не поиска да ми каже какво е имало вътре.

Маграт раздалечи дланите си като рибар, показващ големината на недорасла риба.

— Лакираната дървена кутия ли? Толкова голяма?

— Не знам, не съм я виждала. Но Леля май мисли, че е важно. Не ми каза какво е имало вътре — повтори Агнес, в случай че Маграт не е схванала намека.

Кралицата сплете пръсти и се вторачи в пода, хапейки кокалчетата на юмруците си. Когато вдигна глава, лицето й бе застинало в решителна гримаса. Тя посочи Овес.

— Ти! Намери чувал или нещо подобно и изсипи в него всичко от горното чекмедже, вземи цукалото, малката количка… о, да, и плюшените животинки, и торбата с пеленките, и торбата за изцапаните пеленки, и ваничката, и торбата с кърпите, и кутията с играчките, и джунджурийките с пружинки, и музикалната кутийка, и торбата с дрешките… аха, и плетената шапчица. А ти, Агнес, измисли от какво да направим хамут за носене на гръб. По задната стълба ли се качихте? Пак оттам ще излезем.

— Какво ще носиш на гръб?

Маграт се наведе над люлката и взе бебето, увито в одеялце.

— Нали не мислиш, че ще я оставя тук? Могъщ Овес изтърва нещо на пода. И двете му ръце бяха заети, а със зъби стискаше голям плюшен заек.

— Имаме ли нужда от всичко това? — усъмни се Агнес.

— Не се знае какво ще ни потрябва — заяви Маграт.

— Дори кутията с играчките ли?

— Верънс се надява, че тя ще подрани с развитието си.

— Дъщеря ти е само на две седмици!

— Да, но ранното стимулиране е жизнено важно за развитието на мозъка — обясни Маграт, докато натъпкваше дъщеря си в топло гащеризонче. — Длъжни сме да се заемем и колкото се може по-рано с координацията между очите и ръцете й. Не е хубаво да оставяме всичко на самотек. О, да… Ако можеш, вземи и шейничката. И жълтото гумено пате. И гъбата за баня с форма на мече. И мечето с форма на гъба за баня.

Отново нещо падна с трясък от хълмчето, закрило лицето на Овес.

— Но защо кутията е толкова важна? — не се стърпя Агнес.

— Не е важна сама по себе си. — Маграт се озърна. — О, да. Вземи и парцалената кукла, моля те. Убедена съм, че тя вече се опитва да я гледа. Ох, проклятие… Лековете са в червената торба, много благодаря… Та какво ме попита?

— За кутията на Баба — подсказа Агнес.

— Ами тя е… важна за Баба.

— Да не е магическа?

— Какво? О, не. Поне аз не знам да е така. Но всичко в кутията принадлежи на Баба, сещаш се. А не на къщата — добави Маграт и взе дъщеря си на ръце. — Ето ни го милото момиченце! — Тя огледа стаята. — Да не забравихме нещо?

Овес изплю заека.

— Може би тавана.

— Тогава да вървим.

Свраки кръжаха около централната кула на замъка. Повечето стихчета за гадаене по свраки се изчерпват до десет-дванадесет, но тук имаше стотици хвъркати, предостатъчно за всякакво предсказание. Само че различните стихчета за свраки не са особено надежден ориентир за бъдещето, защото самите птици не ги знаят.

Графът седеше в сумрака под покрива и се вслушваше в съзнанията им. В ума му се мяркаха образи. Той си мислеше, че тъкмо това е подходящият начин да управляваш една страна. Прекалено трудно е да разгадаваш човешките умове, освен ако не са толкова близо, че виждаш думите, които се канят да изрекат. А птиците могат да проникнат навсякъде, да съзрат всеки селянин на полето и ловец в гората. И умеят да слушат. Много по-добре от прилепите или зайците. В това също се отказваше от традициите.

Но нямаше и следа от Баба Вихронрав. Вероятно се бе скрила с някоя от хитрините си. Все едно. След време тя сама ще го намери. Не би могла да се крие дълго. Не й беше в нрава. Всички от рода на Вихронрав излизаха да се сражават, дори когато знаеха, че ще бъдат победени. Колко предвидимо…

Няколко птици бяха забелязали дребна фигурка, щъкаща усърдно из кралството и повела магаре, натоварено със соколарски принадлежности. Графът се бе взрял в Дървеняааау и откри ум, запълнен от край до край с ястреби и соколи. Вече не се интересуваше от соколаря. Разбира се, скоро трябваше да махне и него, и птиците му, за да не плашат свраките. Напомни си да каже на стражите какво иска от тях.

— Ооаауооуу!

…но вероятно няма съчетание от гласни, което би предало достойно вопъла, надаван от Леля Ог при вида на мъничко бебе. Влагаше в него и звуци, достъпни само за котешко гърло.

— Нали ни е малко съкровище, а? — гукаше Леля. — Май имам бонбонче някъде…

— Още не е на твърда храна — напомни Маграт.

— Буди те нощем, нали?

— И денем. Но днес спа добре, слава на съдбата. Лельо, дай я на господин Овес и да оправим бъркотията веднага.

Младият пастор пое бебето уплашено, както правят мнозина мъже, сякаш то щеше да се счупи или поне да избухне в ръцете му.

— Ня, ня, ня — замънка той безсмислено.

— Сега… обясни ми каква е тази история с Баба — подкани Маграт.

Леля Ог и Агнес се впуснаха да разказват, прекъсвайки се във важните моменти.

— Говорите за чворестите земи над горите, нали? — уточни Маграт, щом млъкнаха за миг.

— Тъй си е — потвърди Леля.

— А какви са тези чворести земи? — призна невежеството си Агнес.

— По тия планини има доста магия, знаеш — подхвана Леля. — Всеизвестно е, че планините се надигат, когато се блъскат големи парчета земя, нали? Е, когато магията попадне натясно… един вид… получава се земя, където мястото е… някак смачкано, ясно? Щеше да е много голямо, ако можеше, ама тъй повече прилича на чвор в старо дърво. Или на сополива кърпа, дето си я свила на топка в джоба… хем е малка, хем си е голяма, ама по друг начин.

— Но аз съм била там — видях само обрасло с храсти тясно плато!

— Трябва да знаеш и посоката — увери я Леля. — Адска мъка е да търсиш някого с магическо кълбо на такова място. Всичко се люшка и тресе. Все едно се мъчиш да зърнеш човек, дето е и близо, и далеч от тебе. Направо да ти избият сълзи по стъклената топка. — Тя придърпа зеленикавата сфера към себе си. — Вие двете бутайте, аз ще насочвам…

— Ъ-ъ… с магия ли ще се занимавате? — обади се Овес зад тях.

— Какъв ти е проблемът, бе? — сопна се Леля.

— Питам дали ритуалът включва… ъ-ъ… — изчерви се той — …сваляне на дрехите, диви танци и призоваване на развратни и покварени създания? Опасявам се, че не мога да участвам в такива занимания. „Книгата на Ом“ ни забранява да се обвързваме с лъжливи заклинатели и измамни гадатели.

— И аз не ща да си имам вземане-даване с лъжливи заклинатели — сподели Леля. — Все им падат брадите, щото са на връвчица.

— Ние сме си съвсем истински — насърчи го Маграт.

— И изобщо не призоваваме развратни и покварени създания — завърши Агнес.

— Освен ако не поискаме — изфуча Леля под носа си.

— Е… добре тогава — смили се Овес.

Докато насочваха силата, Агнес беше принудена да слуша и мислите на Пердита: „Нещо не ми харесва Маграт. Не е каквато беше преди.“

„Разбира се, че не е същата.“

„Но тя е започнала да нарежда, не се свива кротичко както някога и вече не е мокра кокошка.“

„Защото е майка — натърти Агнес. — Те са само леко влажни.“ Собствените й възгледи не превъзнасяха кой знае колко майчинството. Очевидно беше необходимост, но тя не откриваше в това нищо трудно. Дори котките се справяха безупречно. Жените обаче започваха да се държат, сякаш им е връчен медал и вече имат право да заповядват на всички наоколо. Все едно си окачаха табела „майка“, а по всички други забелязваха поне за миг надписа „дете“…

Мислено вдигна рамене и се съсредоточи в задачата си.

В зелената топка блещукаше и мъждукаше светлина. Агнес се бе захващала с издирване чрез кълбото само няколко пъти досега, но не помнеше светлината да е трепкала така. Щом се прояснеше някакъв образ, тутакси примигваше и прескачаше на нещо друго… шубраци… дърво… променливи облаци…

После Баба Вихронрав се появи замалко и изчезна. Видението се мярна за част от секундата и заместилото го равномерно сияние подсказа на Агнес: „Това беше, скъпа.“

— Тя си беше полегнала — отбеляза Маграт, — но не се видя ясно.

— Значи е в някоя от пещерите. Веднъж спомена, че отивала там, когато искала да остане насаме с мислите си — сподели Леля. — Нали видяхте подскачането? Опитва се да ни държи настрана.

— Онези пещери са просто дупки в скалите — настоя Агнес.

— И да… и не — уклончиво отвърна Леля. — Не ме ли лъжат очите, че я видях да държи картонче?

— Онова с „Ни съм умрела“ ли? — уточни Маграт.

— Друго ще да е, онуй го е оставила в къщата.

— И тъкмо когато се нуждаем от нея, тя се завира в пещерите?

— А тя знае ли, че се нуждаем от нея? — на-помни Агнес. — Знае ли за вампирите?

— Защо не отскочим да я попитаме? — предложи Маграт.

— Няма как да летим чак дотам — почеса се по брадичката Леля. — Няма да се задържим над чворестите земи. Метлите почват да въртят номе-ра.

— Останалото разстояние ще изминем пеша — реши Маграт. — Много часове има до залеза.

— Нима и ти ще дойдеш? — слиса се Агнес.

— Разбира се.

— Ами бебето?

— Харесва й да я нося и е на топло, а пък горе няма никакви чудовища. Впрочем аз се придържам към мнението, че е възможно да се съчетава майчинството с кариерата.

— Нали уж се беше отказала от вещерството? — припомни й Агнес.

— Да… ами… да. Нека се уверим, че с Баба всичко е наред, и да се, отървем от проблемите, а после несъмнено ще имам с какво друго да си за-пълня времето…

— Но това може да се окаже опасно! — възкликна Агнес. — Лельо, а ти какво мислиш?

Леля Ог се обърна със стола си към бебето.

— Гъци-гъци, кой ми е прасенце?

Малката главица се завъртя и Есме отвори сините си очички.

Леля се взря замислено в тях.

— Ще я вземем с нас — отсъди накрая. — И аз разнасях Джейсън навсякъде, когато беше мъничък. На дечицата им харесва да са при свойто мамче. — Тя пак се вторачи задълго в бебето. — Да, туй ми се вижда дяволски сполучливо хрумване.

— Ъ-ъ… струва ми се, че едва ли бих могъл да съм полезен с нещо там — вметна Овес.

— О, за теб ще е опасно — снизходително махна с ръка Леля.

— Естествено ще бъда с вас в молитвите си.

— Колко мило — изсумтя тя.

Ръмящият дъждец бе намокрил до кости Дървеняааау, докато се тътреше към замъка. Влагата проникна и в примамката, сегашните й звуци биха привлекли само някое чудновато окаяно същество, свиращо се в древно устие на река. Или може би прегракнала овца.

Изведнъж чу гълчавата на свраките.

Върза магарето си за една фиданка и излезе на поляната. Птиците врещяха по дърветата наоколо, но се разлетяха като от взрив, щом зърнаха Крал Хенри, впил нокти в самара на магарето.

А към обраслия с мъх камък се притискаше…

…малка сврака. Беше измокрена и сбъркана, сякаш стъкмена надвенатри от човек, който поз-нава външността на свраките, но не е наясно как се движат. Съществото запърха с крилца, когато го видя, разроши пера и след миг умалена версия на Крал Хенри се мъчеше да отскочи от земята.

Соколарят отстъпи заднешком. А закачуленият орел завъртя глава към странната птица…

…която вече беше гълъб. После дрозд. И мушитрънче…

Внезапно прозрение за неизбежното подтикна Дървеняааау да прикрие очите си, но и през кожа-та на пръстите си видя блясъка, усети удара на пламъка и подуши опърлените косми по тилната страна на дланта си.

Около кръга от изгорена земя димяха туфи трева. А по средата няколко жалки костици прос-ветнаха нажежено и се разпаднаха на фина пепел.

Свраките пак се разкрещяха в гората.

Граф Сврак се размърда в затъмнената си стая и отвори очи. Зениците му се разшириха, за да поемат повече светлина.

— Мисля, че тя се е притаила — промълви той.

— Твърде скоро — отбеляза графинята. — Нали ти твърдеше, че е от най-могъщите вещици?

— О, да. Но е човек. И остарява. А с възрастта се прокрадват съмненията. Толкова е просто. Сам-самичка в онази бедна къща и никой не й прави компания освен запалената свещ… Лесно е да разшириш мъничките пукнатинки и да накараш ума й да се обърне срещу себе си. Сякаш наблюдаваш горски пожар при промяна на вятъра — внезапно връхлита с рев сградите, които допреди миг са ти изглеждали толкова нерушими…

— Много образно казано.

— Благодаря ти.

— Знам, че постигна забележителен успех в Ескрау…

— Истински модел на бъдещето. Най-сетне хармония между вампирите и хората. Цялата тази враждебност е излишна, както винаги съм твърдял.

Графинята пристъпи към прозореца и предпазливо отмести края на пердето. Въпреки облаците по небето вътре се процеди сивкава светлина.

— Не се налага и да бъдем прекалено внимателни — увери я нейният съпруг, пресегна се над рамото й и отмести пердето докрай.

Графинята потрепери и се извърна.

— Видя ли? Все пак е безвредно. Всеки ден и във всичко ние се усъвършенстваме — бодро заяви граф Сврак. — Самоизцеление. Положителна нагласа. Затвърждаване. Привикване. Чесън ли? Приятна подправка. Лимони ли? Трябва само да харесаш вкуса им. Ами че аз вчера загубих някъде един чорап и това ми беше безразлично. Имам си предостатъчно чорапи. Мога да си набавя и още! — Усмивката му избледня, щом се вгледа в лицето на съпругата си. — Думичката „но“ е на върха на езика ти — установи той делово.

— Исках да ти напомня, че в Ескрау няма вещици.

— Толкова по-добре!

— Да, разбира се, но…

— Пак започваш, скъпа. Никакво „но“ в нашия речник. Колкото и да е странно, Верънс е прав. Навлизаме в нов свят, където няма място за онези гнусни гномчета или вещиците, или кентаврите. И особено за огнените птици! Да се отървем от тях! Да вървим напред! Те не са приспособени за оцеляване!

— Ти обаче само рани онзи феникс.

— Именно. Той позволи да му навредя, значи скоро ще изчезне. Мила, за да не се погубим заедно със стария свят, трябва да станем подходящи за новия. А вещиците… Опасявам се, че вещиците вече са в миналото.

Но в настоящето метлите кацнаха малко над последните дървета и преди началото на платото. Агнес беше права, че това късче земя едва ли заслужаваше толкова просторно име. Оттук дори се чуваше бълбукането на поточето в отсрещния му край.

— Не виждам нищо чворесто — заяви Агнес. Съзнаваше, че изръси глупост, но присъствието на Маграт вече й опъваше нервите.

Леля се загледа в небето. Другите две последваха примера й.

— Трябва първо да свикнеш, но и сега ще го видиш, ако се загледаш. Личи добре само от платото.

Агнес примижа към облаците.

— О… май забелязвам — осведоми ги Маграт. „Хайде на бас, че нищичко не забелязва — наежи се Пердита. — Защото аз не го виждам.“ Но Агнес откри каквото търсеше. Бягаше от погледа подобно на линията между две съединени стъкла и сякаш се премести тъкмо когато тя се увери, че го е намерила, но въпреки всичко имаше… несъвпадение, доловимо само в отделни мигове.

Леля си облиза показалеца и го изправи да усети вятъра. После посочи:

— Ей натам. И си затворете очите.

— Няма пътека — усъмни се Маграт.

— Правилно. Хвани ме за ръката, а Агнес да хване тебе. Идвала съм насам от време на време. Не е чак толкоз мъчно.

— Все едно сме в детска приказка — оплака се Агнес.

— Ъхъ, тъй става, когато ножът опре до кокала — съгласи се Леля. — Ами… тръгваме…

Агнес усещаше как клонките на прещипа се отъркват в краката й. Отвори очи.

Високото поле се простираше навсякъде, дори зад тях. Въздухът тъмнееше, облаците натежаваха, вятърът режеше. Планините изглеждаха твърде далечни. Някъде тътнеше падаща вода.

— Сега къде сме? — поиска да знае Маграт.

— Още сме си тук — увери я Леля. — Помня как моят баща разправяше, че като подгониш сърна или друго животно, случвало се да избяга в чворестите земи.

— Ако е съвсем отчаяно — предположи Агнес. Тук и прещипът беше по-тъмен, драскаше като трънак. — Всичко е някак…гадно.

— Важно е как си се настроила — поучително изрече Леля и тропна по нещо с ботуша си.

Беше побит камък. Тоест бивш побит камък, а в момента лежеше и беше покрит с дебел пласт лишеи.

— Това е белегът. Ако не знаеш за него, трудничко ще се измъкнеш. Хайде да вървим към планината. Маграт, Есме добре ли е увита? Питам за малката Есме.

— Тя спи.

— Ъхъ — някак особено изсумтя Леля. — Тъй е по-добре. Хайде, да тръгваме. Да, бе, нали ги взех, че ще потрябват… — Тя порови в сякаш безкрайните си джобове и измъкна чифт толкова дебели чорапи, че биха останали изправени, ако ги пуснеше на земята. — Ланкърска вълна. Само нашичкият Джейсън смогва да ги изплете, щото знаете колко са му яки пръстите. Като ги обуеш, можеш и стена да пробиеш с ритник.

Храстите чегъртаха безсилно по сякаш оплетените от тел чорапи и жените напредваха бързо по платото. И тук имаше слънце или поне светло петно в облаците, но сумракът като че се просмукваше от земята.

„Агнес…“ — обади се Пердита в уединението на общия им мозък.

„Какво?“

„Леля се тревожи за нещо около бебето и Баба. Не долови ли?“ Агнес поумува: „Знам, че Леля все се зазяпва в малката Есме, все едно се колебае за нещо, ако за това говориш.“

„Е, аз пък си мисля, че някак е свързано със Заемането…“

„Значи според теб тя се чуди дали Баба не използва бебето да ни наглежда?“

„Не знам. Нещо става…“ Тътенът пред тях се засилваше.

— Има поточе, нали? — реши да провери Агнес.

— Вярно. Ей там — показа Леля.

Тук платото пропадаше изведнъж. Те се взряха в бездната. Беше огромна. Побелялата от пяна вода едва се различаваше много далеч под тях. Лъхаше ги студена влага.

— Не може да е така — оплака се Маграт. — Ами че това е по-широко и по-дълбоко от Ланкърския пролом!

Агнес се мъчеше да проникне с поглед през мъглата.

„Дълбоко е само няколко стъпки — възрази Пердита. — Виждам всяко камъче на дъното.“

— Според Пердита е… зрителна илюзия — сподели Агнес.

— Не се знае дали не е права — вдигна рамене Леля. — Чворести земи. Отвътре са по-големи.

Маграт вдигна скален отломък и го хвърли. Парчето отскочи няколко пъти от отвесната стена, после не остана нищо освен кънтящото ехо. Реката беше прекалено далеч, за да видят как камъкът падна.

— Много е правдоподобно, а? — омърлушено подхвърли Маграт.

— Можем да минем по моста — напомни Леля.

И трите се загледаха във въпросния мост. Навяваше им безрадостни чувства. Иначе казано, макар че беше възможно на самата граница на вероятността да се пренесат по въздуха над пропастта — да речем, ще ги понесе внезапно издигнал се въздушен поток или всички газови молекули из-веднъж ще бъдат обзети от налудничава идея, самата представа да преминат по моста беше очевадно смехотворна.

В него липсваше хоросан. Опорните колони се състояха от натрупани камъни, а върху тях бяха положени поредица от големи плочи. Крайният резултат можеше да бъде наречен примитивен дори от племена, които са твърде примитивни, за да имат думата „примитивен“ в езика си. Творението скрибуцаше зловещо от вятъра. Чуваха как камък се отърква в камък.

— Тук нещо не е наред — установи Маграт. — Как не е паднал от първата по-силна буря?

— Как не е паднал и в пълно безветрие? — подкрепи я Агнес. — Не ми се вярва наистина да е истински.

— Аха, а от туй минаването по него става голямо главоболие — обобщи Леля.

„Има само един плосък камък, сложен над поточе! — настоя Пердита. — Мога да мина и с едно салто над него.“ Агнес примига.

— О, сетих се… Това е някакво изпитание, нали? Познах ли? Боим се и страхът ни създава бездънната урва. Пердита пък винаги е нахакана и изобщо не я забелязва…

— Как ми се ще и аз да можех! — призна си Маграт. — Но виждам мост.

— Губим си времето — заяви Агнес. Закрачи по каменните плочи и спря на средата.

— Малко се люшка, но не е толкова зле. Достатъчно е да…

Плочата под краката й се изметна и я запрати надолу.

Агнес изпъна ръце и с голям късмет успя да се хване за ръба. Но колкото и силни да бяха пръстите й, тежеше им клатещото се изобилие от плът.

Тя погледна надолу. Не че искаше, но тази посока сякаш запълваше целия й свят.

„Водата е една стъпка под теб, повярвай ми! — внушаваше й Пердита. — Трябва само да тупнеш, а теб те бива за това…“ Агнес пак погледна надолу. Предстоеше й такова падане, че в края му никой горе нямаше да чуе и пльосването във водата. Не просто виждаше пропастта дълбока, а я усещаше. Около нея се издигаше лепкава въздушна струя. И пустотата под краката й сякаш започваше да я засмуква.

— Маграт хвърли камък до дъното! — изсъска тя.

„Ами да, видях го да пада една-две педи.“

— Виж сега, аз съм легнала по корем и Маграт ми държи краката — нехайно съобщи Леля Ог точно над главата й. — Ще те сграбча за китките и знаеш, че ако се залюлееш мъничко настрана, ще стъпиш на опората и край на проблемите.

— Няма нужда да ми говориш като на уплаше на идиотка! — троснато отвърна Агнес.

— Опитвам се да те успокоя.

— Не мога да си помръдна ръцете!

— А, можеш, можеш. Ето, хванах те за миш ницата.

— Не мога да си помръдна ръцете!

— Не припирай, имаме цял ден. Опитай, когато си готова.

Агнес повися още малко. Вече дори не усеща ше ръцете си, което вероятно означаваше, че нямаше и да забележи кога се е пуснала.

Камъните стенеха.

— А-а… Лельо?

— Ъ?

— Може ли да ми поговориш още малко като на уплашена идиотка?

— Бива.

— Защо хората казват „край на проблемите“ Нали те никога не свършват?

— Интересен въпрос. Може би щото…

— И ще те затрудни ли да говориш по-силничко? Пердита ми крещи, че ако пропадна още две педи надолу, ще стъпя на дъното на поточето!

— Как мислиш, тя ли е правата?

— Не и за двете педи! Мостът скрибуцаше.

— Хората често бъркат — отбеляза Леля. — Миличка, ще правиш ли нещо? Щото няма как да те вдигна върху моста, нали разбираш? И моите ръце също изтръпват.

— Не мога да стигна с крак опората!

— Тогава се пусни — подсказа Маграт.

— Маграт! — сърдито възкликна Леля.

— Е, за Пердита вероятно наистина има само плитко поточе. Чворестите земи могат да бъдат различни едновременно, нали? Ако тя ги вижда така… защо не й позволиш да продължи? Остави я тя да се оправя. Не знаеш ли как да й дадеш над-мощие?

— Прави го само когато съм много загазила! И млъкни!

— Просто се опитвах да…

— Не на теб говоря, а на нея! О, не… Лявата й ръка, побеляла и почти безчувствена, се пусна и от камъка, и от пръстите на Леля.

— Не й позволявайте да стори това и на двете ни! — разпищя се Агнес. — Ще падна от стотина метра върху назъбени скали!

— Да, ама щом бездруго ще те сполети, струва си да опиташ каквото и да е, а? — обнадежди я Леля. — На твое място щях да си затворя очите…

Дясната ръка също се пусна. Агнес стисна клепачи. И падна. Пердита отвори очи. Стоеше в поточето.

— Мамка му!

Агнес никога не би си позволила такова възклицание, затова Пердита го изричаше при всеки повод.

Тя протегна ръце към плоския камък над главата си, хвана се удобно и се издърпа. Щом срещна погледа на Леля Ог, намести ръцете си в ново положение и рязко изхвърли краката си нагоре.

„Тая тъпачка Агнес изобщо не проумява колко е силна. Пращи от мускули, а не смее да си послужи с тях…“ Уравновеси полека тялото си и накрая върховете на обувките й щръкнаха към небето. Стоеше на ръце. Но ефектът от позата се поразвали, кога-то полата се смъкна на лицето й.

— Още си с тия разпрани гащи — остро я осведоми Леля.

Пердита отскочи във въздуха и се изправи на крака.

Маграт жумеше напрегнато.

— Тя не застана на ръце на самия ръб, нали?

— Точно туй стори — натърти Леля. — Слушай, А… Пердита, стига си се фръцкала, че губим време. Върни тялото на Агнес, то си е нейно поначало.

Пердита се преметна настрани през ръцете си.

— Но тя само го прахосва. И да бяхте видели с какво се тъпче! Знаете ли, че още си пази два рафта с плюшени играчки? Има и кукли. А се чуди защо никак не й върви с младите мъже!

— Вярно, за момците сигурно няма нищо по-лошо от оцъкления поглед на плюшено мече — промърмори Леля Ог. — Маграт, помниш ли старата госпожа Сливс? Като я прихванеха лудите, две от нас не стигаха да се справят с нея.

— Това пък какво общо има с играчките? — настрои се подозрително Пердита.

— И какво общо има с… Аха… — запъна се Маграт.

— Спомням си го и оня дърт звънар в Охлюън — продължи Леля и ги поведе нататък по моста. — Имаше поне седмина в главата си. Три жени и четирима мъже. Горкичкият… Все разправяше, че тъкмо той бил излишен. Оставяли го да върши цялата работа, да диша, да яде, а те само си гледали кефа. Помниш ли го? Наставал същински ад, когато си пийнел, а ония почнели да се боричкат кой да вкусва с езика. Кълнеше се, че понявгаш сам не се чувал какво мисли в главата си… Ха сега! Ха сега!

Агнес отвори очи. Ченето я болеше.

Леля Ог се взираше придирчиво в нея и разтриваше десницата си. От една педя лицето й изглеждаше като дружелюбна купчина застарели дрехи за пране.

— Да, туй е Агнес — убеди се тя и отстъпи. — Лицето й става по-ръбато, когато е другата. Видя ли? Казах ти, че тоя път ще е тя. Има по-голям опит.

Маграт пусна ръцете на Агнес, която вече можеше да си разтрие брадичката.

— Заболя ме — укори ги.

— Обичта е сурова понявгаш — поучително изрече Леля. — Не може оная Пердита да се размотава напред-назад в таквоз време.

— Ти незнайно как успя да сграбчиш отново моста и да скочиш отгоре — смънка Маграт.

— А аз я усетих да стои на дъното на поточето!         — заяви Агнес.

— Значи и туй го е имало — установи Леля.

Хайде да вървим, не остана много. Е, зависи. И нека внимаваме, бива ли? Някои от нас май имат да падат доста по-дълго от другите.

Пристъпяха предпазливо въпреки все по-оглушителния глас в главата на Агнес, който й повтаряше до втръсване, че е страхливка и естествено няма начин да пострада. Агнес се насилваше да не слуша.

Пещерите, каквито ги бе запомнила, не представляваха нищо повече от дупки под надвиснали скали. Но тези бяха огромни кухини в земята.

— Чворестите земи са малко като айсберг — сподели Леля и тръгна през една долчинка към може би найголямата пещера.

— Тоест девет десети от тях са под водата ли? — уточни Агнес, макар че ченето още я болеше.

— Казвам, че в тях е скрито повече, отколкото очите виждат.

— Тук има някой! — възкликна Маграт.

— А, вещицата. Тя няма да ни пречи — обеща Леля.

Проникващата през входа светлина открояваше прегърбена фигура, седнала сред локвите. Отблизо повече приличаше на изваяние, и то не с чак толкова човешки вид, както на пръв поглед. По фигурата блестеше вода. По дългия извит нос се събираха капки и от време на време цопваха на пода.

— Като момиче веднъж дойдох тука с един млад магьосник — впусна се в спомени Леля Ог. — Нищо друго не му допадаше тъй, както да цепи камъни с чукчето си… е, почти нищо друго — добави тя с усмивка, отправена към миналото, и въздъхна щастливо. — Разправяше, че вещицата била само утайка от скалите, дето оставала от капещата вода. Но мойто бабче казваше, че вещицата поседнала тука да умува над някакво страхотно заклинание и се вкаменила. А аз не знам какво да си мисля за нея.

— Доста надалеч си го довела — не се сдържа Агнес.

— Вкъщи бяхме цял куп деца, тогаз валеше безспир, а за свестни занимания с геология човек има нужда от малко спокойствие — обясни Леля. — Чукът му сигурно още се въргаля наблизо. По едно време той изобщо забрави за него. Гледайте си в краката, че е хлъзгаво. Маграт, как е малката Есме?

— О, само писука. Скоро ще трябва да я нахраня.

— Не е зле да я наглеждаме — предложи Леля.

— Да, разбира се.

Леля плесна с ръце и ги раздалечи. Сиянието между дланите й не беше като стъписващите светлини на магьосниците, по-скоро напомняше за мъждукането на събрани светулки. Стигаше колкото никоя от тях да не хлътне в дупка.

— Нищо чудно да има и джуджета на такова място — сети се Маграт, когато тръгнаха по един тунел.

— Не ми се вярва. Те не обичат места, дето все се променят. Тука се навъртат само животин-ки. А Баба идва, когато иска да е насаме с мислите си.

— И ти, щом ти се прище да отчупиш някой камък.

— Ха! Тогаз беше друго. По платото цъфтяха цветя, а мостът беше камък, проснат над поточето. Щото бях влюбена.

— Значи наистина се променя според погледа? — изненада се Агнес.

— Ти не се ли убеди на свой гръб? Ще се смаеш колко висок и разклатен е мостът, ако си се вкиснала.

— Питам се колко ли висок е бил за Баба…

— Момиче, може и облаци да са минавали отдолу. — Леля спря пред разклонение в проходите и посочи. — Като гледам, тръгнала е натам. Я почакайте…

Тя рязко изпъна ръка напред. Изпъшкаха камъни и голям къс от тавана се сгромоляса, разхвърляйки прах и чакъл.

— Е, ще се покатерим и пак ще минем — със същия делови тон продължи Леля.

— Някой се опитва да ни прогони — проумя Агнес.

— Ама няма да стане — отвърна Леля. — И не вярвам да ни сполети някоя злина.

— Тази буца беше доста тежка! — ядоса се Агнес.

— Ъхъ, само че не ни смаза, нали?

Малко по-нататък се натъкнаха на подземна река — побеляла от бързото течение. Заобикаляше и почти заливаше задръстване от струпани дънери, върху които се бе проснало подканящо дълго дърво.

— Погледнете, не е безопасно за детето! — настоя Агнес. — И двете ли не виждате? Маграт, ти поне си й майка!

— Знам, присъствах на раждането — с вбесяваща невъзмутимост я увери Маграт. — Но нямам чувството, че е опасно. Баба е някъде наблизо.

— Вярно — потвърди Леля. — Съвсем наблизо.

— Тя обаче няма власт над реки и камъни… — започна Агнес.

— Тука ли? Не се знае. Мястото е много… отзивчиво.

Стъпваха сантиметър по сантиметър и си подаваха бебето една на друга.

Накрая Агнес се облегна изнемощяла на каменната стена.

— Още колко ни остава?

— Ами две-три педи, зависи как гледаш — прецени Леля. — Олекна ли ти, като го чу?

— Аз ли се заблуждавам — обади се Маграт, — или тук взе да се сгорещява?

— В това отказвам да повярвам — посочи Агнес.

Над полегатия под зееше процеп в скалите. От него бликаше червено зарево. Тъкмо когато се загледаха, огнено кълбо изфуча през отвора и избухна под тавана.

— Олеле, майчице — промърмори Леля, която в момента носеше детето. — А пък наоколо си нямаме никакви вулкани. Какво ли си мисли тя?

Закрачи устремно право към пламъците.

— По-леко! — провикна се Агнес. — Пердита казва, че огънят е истински!

— Че туй променя ли цената на рибата? — подсмихна се през рамо Леля.

Пламъците угаснаха мигновено. Другите две вещици стояха в мразовитата тъма. Маграт потръпна.

— Лельо, все пак ти носиш бебето.

— Тука можеш да пострадаш само ако си търсиш белята — заяви Леля. — А сега мислите на Баба създават мястото. Тя няма да посегне на дете. Не може. Не е такваз.

— Значи мястото се оформя според мислите й? — усъмни се Агнес.

— Тъй ми се струва — отвърна Леля и продължи напред.

— Никак не би ми се искало да се озова в главата й!

— Кажи-речи, вече си се озовала. Хайде, де! Минахме и през огъня. Не вярвам да има друго.

Откриха я в друга пещера по-навътре. По гладкия пясък имаше следи от един чифт крака. Бе оставила грижливо шапката до себе си. Главата й се опираше на подложената торба. И държеше картонче с вдървените си пръсти — „Я ДА СЕ МАХАТЕ“.

— Не виждам готовност да ни помогне — оплака се Маграт, седна и настани бебето в скута си.

— И то след всичко, което преживяхме.

— Не можем ли да я събудим? — предложи Аг-нес.

— Опасно е — възрази Леля Ог. — Да я придърпваме обратно, когато не ще да се върне ли? Не се знае какво ще стане.

— Е, не можем ли поне да я изнесем оттук?

— Трудничко ще я промушим през по-тесните завои, но-ха! — ще ни послужи за мостче тук-там. Забрави. Щом е дошла тука, има си причина.

— Леля издърпа торбата изпод главата на Баба, която не шавна, и я отвори. Спаружена ябълка, шише с вода и сандвич със сирене, около който да огъваш подкови. Да, и старата й кутия.

Постави я на пясъка помежду им.

— Но какво има вътре? — недоумяваше Агнес.

— Дреболийки за спомен, нали ти казах. Тя все увърта, че я пълнела с неща, дето не знаела какво да ги прави.

Леля потропа с пръсти по капака, сякаш изпъл-няваше съпровод на мислите си, после пак взе кутията. — Редно ли е да постъпваш така? — заяде се Агнес.

— Не е — призна Леля, извади снопче листове, вързани с панделка, и ги сложи настрана.

И трите видяха сиянието, изпълнило кутията след махането на листовете. Леля бръкна и извади шишенце за лекарство, запушено плътно с тапа. В тъмната пещера мъничкото светещо петънце изглеждаше прекалено ярко.

— Туй го знам. Тя е събрала какво ли не в кутията. Ама за пръв го виждам да свети.

Агнес взе шишенцето. В него имаше парче от папрат или… не, беше перо, цялото черно освен в края, жълт и пламтящ като запалена свещ.

— А знаеш ли какво е?

— Не. Тя прибира какво ли не. Но шишенцето го има отдавна…

— Жнам откъде го вже… — Маграт извади безопасната игла от устата си и започна отново: Знам откъде го взе. Наистина беше отдавна. И горе-долу по същото време на годината. Вървяхме през гората, зърнахме падаща звезда и тази светлинка се откъсна от нея. Приличаше на пламък, но Баба го хвана с ръка, без да се изгори.

— Значи е перо от огнена птица — досети се Леля. — Чувала съм разни стари предания за тях. Прелитат оттук. Но ако ще пипаш перата им, трябва да си адски уверена, щото в легендите се казва, че лумвали буйно, щом ги доближи зло.

— Огнена птица ли? — озадачи се Агнес. — За феникс ли говорите? Наскоро и Дървеняааау бръщолевеше нещо такова…

— От доста години не съм виждала прелитащ феникс — сподели Леля. — Когато бях малка, случваше се да мернем по два-три наведнъж светлинки високо в небето.

— Не, не — опита се да я поправи Агнес, — има само един феникс, нали в това е същината на историята?

— Ако е само един, каква полза от него? — завъртя глава Леля.

Баба Вихронрав примлясна с устни, като че изплуваше от дълбок сън. Клепачите й трепнаха.

— А, знаех си, че ще успеем, като отворим кутията — весело се похвали Леля.

Очите на Баба зейнаха. Позяпаха тавана, после се завъртяха към Леля Ог.

— Дй вда… — смънка Баба.

Агнес припряно й подаде пълното шише. Неволно докосна пръстите й — бяха студени като камъните наоколо.

Старата вещица отпи голяма глътка.

— Значи сте вие тричките — прошепна. — И защо се домъкнахте тъдява?

— Ти ни каза — престраши се Агнес.

— Не съм ви казвала! — скастри я Баба. — Да не съм ви оставила бележка?

— Не, обаче нещата на масата… — Агнес помълча. — Ами помислихме, че искаш да дойдем.

— Трите вещици, а? — подхвърли Баба. — Не виждам причина да не си останете три. Девицата, майката и…

— По-леко! — предупреди я Леля Ог.

— …и другата — довърши Баба. — Вие си решавате. За туй не смея да изказвам мнение. Значи имате да се занимавате с разни танци и ритуали, желая ви приятен ден. Ще си взема възглавницата, ако не възразявате.

— Знаеш ли, че има вампири в Ланкър? — заядливо попита Леля.

— Да. Поканени са.

— А знаеш ли, че си присвоиха кралството?

— Знам!

— Тогава защо избяга чак тук? — избухна и Агнес.

В дълбоките пещери температурата уж е устойчива, но тази изведнъж се вледени забележимо.

— Мога да ходя където си ща — осведоми я Баба.

— Да, но си длъжна…

На Агнес й се прииска да си прехапе езика, но беше твърде късно.

— О, длъжна съм била, значи? И къде пише, че съм длъжна? Не помня таквоз нещо. Някоя от вас ще ми каже ли къде пише, че съм длъжна? Осмелявам се да намекна, че всички сме длъжни да вършим едно или друго, ама не го правим.

— Знаеш ли, че една сврака ти е отмъкнала поканата? — вметна Леля. — Шон ти я е донесъл, както си му е редът, но крадливата гадинка си я пъхнала в гнездото.

Размаха поканата — посмачкана и изцапана, но все още претрупана с позлата.

— Знам, разбира се — натърти Баба. — Веднага се досетих.

Но паузата се проточи прекалено, а и мълчанието натежа пресилено.

— А знаеш ли, че Верънс помоли омнианския пастор да даде името на малката Есме?

И отново мълчание… мъничко прекомерно, недоловимо разтегнато.

— Известно ти е, че умът ми е зает с важните работи — отвърна Баба и се озърна към бебето в скута на Маграт. — Защо главичката й е остра на темето?

— Заради гугличката. Леля я изплете — обясни Маграт. — Искаш ли да я подържиш малко?

— Като гледам, много й е удобно и при тебе — равнодушно промълви Баба.

„Тя не знаеше името на бебето! — зашепна Пердита. — Нали ти казах! Леля се притеснява, че Баба може да е влизала в съзнанието на детето, личи си как се вторачва в нея, но тогава Баба щеше да знае името, а тя го чу за пръв път, кълна се! Нищичко не би сторила, с което може да навреди на дете…“ Баба тръсна глава.

— Пък и щом си имате неприятности, нали пак сте три вещици? И никъде не е речено, че една от тях задължително — кимна на Агнес — се казва Баба Вихронрав. Вие ще се оправите. Аз бях вещица по тия краища много дълго и вече е време да… се преместя… да върша нещо друго…

— Значи ще се криеш тук? — уточни Маграт.

— Мойто момиче, няма да повтарям все същото до втръсване. Вече никой няма да ми казва какво съм длъжна и какво не съм. Аз си знам. Твоят мъж покани вампирите в страната, не съм ли права? Ето ти новото време, значи. Е, ама всеки друг освен него знае, че вампирът няма власт над тебе, ако сам не го поканиш. И щом кралят е пратил поканата, сега те ще впият зъби в цялото кралство. А аз съм старица, дето живее в гората, ама искате да ви отърва, тъй ли? Нали сте три? Цял живот все съм длъжна от тъмно до тъмно, но сти-га толкоз. И ще съм ви много благодарна, ако се махнете по-бързичко от мойта пещера. Туй то.

Леля се спогледа с другите две и вдигна рамене.

— Ако се размърдаме по-пъргаво, ще се върнем при метлите, преди да се е стъмнило.

— Това ли беше? — не повярва Маграт.

— Всичко си има край — натякна й Баба. — Ще си отдъхна тука, после ще продължа по пътя си. Мога да бродя, колкото си ща.

„А сега защо не я принудите да изплюе камъчето?“ — изсъска Пердита.

Агнес обаче стисна зъби. Достатъчно се изложи с тази думичка „длъжна“.

— Е, ние ще си ходим — сподели Леля. — Хайде, тръгвайте.

— Но…

— Да не чувам никакво „но“ — сопна се Леля, — както щеше да ви рече и Баба.

— Тъй си е! — потвърди Баба и се излегна по гръб.

Когато се изнизваха обратно през пещерите, Агнес чу Пердита да си брои.

Маграт се потупа по джобовете, Леля се потупа по чорапите.

— Ох, май съм забрав… — започна Маграт.

— Ей, че щуротия, оставих си лулата вътре избълва Леля толкова скорострелно, че я изпревари, макар да закъсня на старта.

„Пет секунди“ — съобщи Пердита.

— Не те видях да пушиш — възрази Агнес. Леля се вторачи пронизващо в нея.

— Брей, не ме била видяла. Тогаз да отида да я оставя, а? Маграт, и ти ли забрави нещо? Все тая, ще го потърся вместо тебе, каквото ще да си измислила.

— Ха… — промърмори Маграт, когато Леля се отдалечи бързешком.

— Баба изобщо не ни каза истината — натърти Агнес.

— Разбира се, никога не я казва — съгласи се Маграт. — Очаква от нас сами да стигнем до нея.

— Но е права, че отново сме три вещици.

— Да, обаче аз нямах никакво намерение да се връщам към вещерството, времето ми е запълнено. Е, мислех си, че когато Есме поотрасне, може да се занимавам по малко с ароматерапия или нещо подобно, но не и със сериозно вещерство от сутрин до вечер. Тези приказки за силата на троицата са… ами донякъде старомодни…

„И докъде се докарахме? — включи се Пердита. — Образованата, но все пак неопитна девойка леко стъписаната млада майка и среброкосата дама на златна възраст… Не звучи точно както в преданията, а? Само че Маграт си грабна бебчето и хукна още щом чу, че Баба е загазила, дори не и хрумна да се разтревожи за мъжа си…“

— Чакай малко — промърмори Агнес. — Заслушай се…

— В какво?

— Просто се заслушай… Звуците отекват надалеч в тези пещери…

Леля Ог се отпусна на пясъка и се понамести удобно, после извади лулата си.

— Значи — подхвърли на лежащата фигура, — като забравим другото, как си наистина?

Не дочака отговор.

— Видях госпожа Патерностер тая заран — бъбриво продължи Леля. — Оная от Резена. Разправя, че госпожа Айви била доста по-добре. — Издуха облак дим от устата си. — Налях й малко акъл в главата за туй-онуй.

Сенчестата фигура си мълчеше.

— А Именуването мина горе-долу свястно. Е, оня пастор е голям смотаняк.

— Не мога да ги победя, Гита — промълви Баба. — Не мога и толкоз.

Една от скритите дарби на Леля Ог беше умението да не говори, когато не бива. Така в разговора оставаше дупка, която събеседникът волю-неволю запълваше.

— Съзнанията им са като от стомана. Не мога да ги докосна. Опитах всичко. Всяка хитрина, дето я знам! И те ме търсят, но няма как да се съсредоточат, когато съм тука. А най-силният от тях замалко не ме докопа, както си бях в къщата. В мойта къща!

Леля Ог споделяше ужаса й. Къщата на вещицата беше нейната крепост.

— Нивгаш не съм се натъквала на други като тях, Гита. Оня е имал столетия да набира сили. Нали видя свраките? Служат му за очи. И е хитър. Такъв няма да се сгърчи от един чеснов сандвич. Поне туй схванах. Тия вампири са се поучили. Преди не се е случвало. Отникъде не успях да се вмъкна в главите им. Те са по-могъщи, мислят бързо… Казвам ти — да им се опълчиш съзна-ние срещу съзнание е все едно да плюеш срещу ураган.

— И какво ще правиш?

— Нищо! Не мога да сторя нищичко! Ти не проумя ли какво ти разправям? Не се ли сещаш, че лежа тука целия ден и се мъча да измисля нещо? За тях няма тайни в магията, Заемането им е втора природа, пъргави са в главите и ни смятат за говорещ добитък… Не го очаквах, Гита. Как ли не го премятам из ума си, ама не виждам що да сторя.

— Винаги има начин — насърчи я Леля.

— Аз не го виждам — отсече Баба. — Толкоз, Гита. Що ли не остана да си лежа под капките, докато стана като древната вещица на входа…

— Ще измислиш нещо — увери я Леля. — Никой Вихронрав не се оставя да го смачкат. Открай време знам, че си ви е в кръвта.

— Те вече ме победиха. Преди да съм започнала. Може някой друг да изнамери начин, аз не мога. Срещнах по-силно съзнание. С мъка успявам да го задържа настрана от себе си, но не знам как да се вмъкна в него. И не мога да отвърна.

Леля Ог се смръзна от догадката, че Баба Вихронрав говореше съвсем искрено.

— И през ум не ми е минавало, че ще те чуя да приказваш тъй — промърмори унило.

— Вие тръгвайте. Няма смисъл да простудявате бебето.

— Ами ти?

— Може да се преместя нейде, може и да си остана тука.

— Есме, не можеш да останеш тука завинаги.

— Кажи го на оная до входа.

Друго май нямаше. Леля излезе, завари останалите две с леко смръзнали се невинни изражения в съседната пещера и ги поведе към изхода.

— Значи си намери лулата — установи очевидното Маграт.

— Да, благодаря.

— И какво ще прави тя? — попита Агнес.

— Кажи ми да ти кажа — отвърна Леля. — Знам, че надавахте ухо. Нямаше да сте вещици, ако не сте подслушвали някак.

— Е, а ние какво можем, което тя не може? Щом тя е победена, ние как да не сме?

Леля поспря до каменната вещица. Видя, че лулата е угаснала. Драсна кибритена клечка в гърбавия нос на фигурата.

— Ние сме три. Подходящият брой. И ще започнем, като си направим подобаващо сборище…

— Ти не се ли безпокоиш? — учуди се Агнес. — Тя се е… предала…

— Значи на нас се пада да упорстваме, нали? — напомни Леля.

Леля бе преместила котела насред пода, колкото да спази традицията, но сборище под покрив не им допадаше много, а и без Баба Вихронрав беше още по-зле.

Пердита обобщи, че приличат на лигави момиченца, играещи си на вещици. Единственият огън в кухнята пламтеше в огромната печка от черно желязо, с която Леля се сдоби благодарение на обичливите си синове.

— Да сваря чая? — предложи Маграт и се надигна.

— Ти си седи. На Агнес се пада да вари чая. А ти си майката, значи ще го наливаш по чашите.

— А на теб какво се пада, Лельо? — пожела да знае Агнес.

— Да го пия — без колебание отговори Леля. — Тъй… Трябва да научим и други неща за тях, докато още се преструват на милички и добрички. Агнес, ще отидеш в замъка с Маграт и бебето. Тя бездруго има нужда от помощ.

— И каква полза ще има от това?

— Нали сама ми рече, че вампирите не те омайват? Щом се помъчат да зърнат съзнанието на Агнес, то се спотайва и изскача Пердита, все едно дърпате двуръчен трион. Опитат ли се да видят Пердита, пак се появява Агнес. Младият Влад ти е хвърлил око, а?

— Изобщо не е вярно!

— Да, бе — изсумтя Леля. — Мъжете се захласват по жени, у които има нещо загадъчно. Щото обичат предизвикателствата, чатна ли? И докато той се блещи по тебе, ти пък ще наглеждаш Маграт, но и него няма да изпускаш от поглед, ясно? Всеки си има слабо място. Май няма да се отървем от тия вампири, като се промъкнем до пердето и измъркаме: „Леле, колко е задушно тука.“ Но все ще има друг начин.

— А ако няма?

— Ще се омъжиш за него — непреклонно нареди Леля.

Маграт ахна и чайникът изтрака в ръката й.

— Ама че ужас!

— Предпочитам да се самоубия! — заяви Агнес.

„Чак сутринта!“ — сгълча я Пердита.

— Няма що да е дълъг семеен живот — успокои я Леля. — Ти си носи остро колче под жартиера и момъкът ще изстине, преди да са разрязали сватбената торта.

— Лельо!

— Току-виж, успееш да го склониш… да си попромени навиците. Смайващо е какво може да постигне жената, ако знае какво иска… тоест ако и двете знаете във вашия случай. Спомни си например какво се знае за крал Верънс Първи. Докато се оженил, мятал кокалите през рамо, ама кралицата го научила да ги оставя прилично до чинията.

Аз пък бях омъжена за първия господин Ог едва от месец, а той вече излизаше от ваната, щом му се припикаеше. Можеш да очовечиш съпруга си. Нищо чудно да го убедиш да предпочита кървавица и недопечен бифтек.

— Лельо, ти наистина нямаш никакви задръжки, нали? — промълви Агнес.

— Нямам — простичко потвърди Леля. — Щото сега става дума за Ланкър. Ако бяхме мъже, щяхме да приказваме как да дадем живота си за родината. Щом сме жени, приказваме как да отдадем телата си.

— Направо не ми се слуша! — отсече Маграт.

— Не я карам да върши нищо, което не бих сторила и аз — натърти Леля.

— Тъй ли било? Тогава защо не…

— Щото никой не го иска от мене — откровено обясни Леля. — Ех, да бях с петдесетина годинки по-млада! Оня симпатяга щеше да похапва цвекло, преди да сме преполовили лятото.

— Тоест само защото тя е жена, трябва да го омайва със секс, така ли? — възмути се Маграт. — Това е толкова… толкова присъщо за Леля Ог, друго няма да кажа.

— Ще го омайва с каквото й падне — троснато рече Леля Ог. — Хич не ми пука какви ги разправя Баба. Не може да няма начин. Както с оня герой от Тсорт ли беше, или от другаде — бил неуязвим освен в петата и някой забил копие точно там и го погубил…

— И какво очакваш от нея — да го намушка навсякъде, за да провери ли?

— Впрочем тъй и не я проумях тая история — призна си Леля. — Щото ако аз знаех, че петата ми е слабото място и могат да ме намушкат там, щях да влизам в битка само с много яки ботуши на краката…

— Ти не знаеш как се държи той — възрази Агнес, без да се хване на уловката с историята. — Сякаш ме съблича с поглед.

— С поглед може — вдигна рамене Леля.

— И ми се присмива през цялото време! Мисля, че знае колко ми е противен, но от това още повече се развеселява!

— Отидете в пустия му замък! — заръмжа Леля. — Заради Ланкър! Заради краля! И заради всеки в тая страна! Ако ти дойде до гуша, остави Пердита да се разправя с него, щото тя май е по-печена в някои тънкости!

В стъписаното мълчание се чу тихичко потракване от шкафа до стената. Маграт се задави.

— Т-така беше и п-преди. Винаги се карахме. Леля стана и свали железен тиган от окачалката над печката.

— Не можеш да се държиш така с хората — намуси се Агнес.

— Мога пък — възрази Леля. — Щото вече съм оная, третата, забрави ли?

Разни украшения се разхвърчаха и натрошиха, когато тя стовари тигана с дъното нагоре върху шкафа.

— Спипах ли те, синьо дяволче! — изкрещя Леля. — Хич не си мисли, че не те видях!

Тиганът се надигна. Леля налегна дръжката с цялата си тежест, но съдинката въпреки това се местеше с леко клатушкане по шкафа и накрая стигна до ръба.

Нещо синьо-червено тупна на пода и се запремята към затворената врата.

В същия миг Грибо се метна край Агнес. И тъкмо да скочи, промени намерението си. Ноктите и на четирите му лапи се забиха в дъските. Той се претърколи, стана и започна да се ближе.

Неясното петно се блъсна във вратата и се изправи. Оказа се синьо човече с червеникава ко-са, високо една педя. Мечът му беше дълъг колкото него.

— Ей, зели го мътните, отдека се пръкна туй смрадното! — нададе вой човечето.

— О, вие ли сте били — отдъхна си Леля. — Искаш ли да си пийнеш?

Мечът се понаклони към пода, но с явен намек, че може да бъде размахан отново всеки миг.

— К’во да’аш за лочене?

Леля се наведе към сандъка до стола и порови сред бутилките.

— Шльокавица искаш ли? Най-хубавата. Отлежала.

Очичките на човечето светнаха.

— От прежний вторник, а?

— Позна. Агнес, бъди добра, отвори кутийката с иглите и ми дай напръстника. Ела насам, мъжаго — покани го Леля, отпуши шишето по-далеч от огъня и напълни напръстника. — Дами, пред вас е… я да ти видя татуировките… аха, пред вас е един от Нак мак Фигъл. Ситните гаднярчета нападат спиртоварната ми поне веднъж в годината. И вече ги знам наизуст тия шарки.

— Айде с’а наздра’ичката! На т’ва му се вика пиячка — изрече дребосъкът и пое напръстника.

— Но какъв е той все пак? — чудеше се Маграт.

— От гномите е.

Човечето свали напръстника от устата си.

— Ний сме пиктси!

— Добре, де, бъдете си пикси, щом настояваш — отстъпи Леля. — Живеят по високите ливади към Юбервалд…

— Ах! Не е там веч наш край! Гнус! Онез вонливи кръволоци ни погна’а…

Леля кимаше съчувствено, докато слушаше разказа. По средата на потока от думи напълни отново напръстника.

— Чатнах — увери го, когато млъкна. — Ами той разправя, че Нак мак Фигъл били принудени от вампирите да се махнат, ясно? Гадовете гонели всички… — устните й помръднаха беззвучно, когато се опита да налучка по-точен превод — …всички стари хора…

— Ама че жестокост! — ядоса се Маграт.

— Не, бе… исках да кажа… всички древни раси. Онези, дето живеят в… потайните кътчета. Сещате се — всички, дето не ги виждаме често… Кентаври, караконджоли, гноми…

— Пиктси!

— Добре, де… Та значи, изгонили ги от страната си.

— И защо им е хрумнало?

— Май вече не са на мода — поклати глава Леля.

Агнес се взря напрегно в пиксито. Не откриваше нищо приказно, по-скоро се набиваше на очи прекалено земният му вид. Вече забелязваше, че кожата му е синя заради татуировките и боята. Рижата му коса стърчеше във всички посоки. Единственият признак, че усеща студ, беше кожената набедрена превръзка. Той долови погледа й.

— Ъхъ, дузини дни сме бродили, нема що да ми се цъклиш! Зарад онез дългурести свине!

— Ъ-ъ… извинявайте — смънка Агнес.

— Сочен език имат, нали? — сподели възхище-нието си Леля. — Леко намирисва и на пустош, на торище. Ама когато Нак мак Фигъл са на твоя страна, нямаш си грижи.

Човечето размаха празния напръстник към Леля.

— Фногу ти е блудкава „лемонатата“, бабишорке!

— Ех, не може да те надхитри човек, искаш о истинското — похвали го Леля.

Вдигна възглавничката на стола и измъкна отдолу шише от черно стъкло, чиято тапа беше закрепена с тел.

— Няма да му дадеш от медицинското си уиски, нали? — стресна се Маграт.

— Винаги напомняш на хората, че е само з мазане отвън! — уплаши се и Агнес.

— Нак мак Фигъл имат яки глави — просвети ги Леля и подаде шишето на дребосъка.

Агнес се изуми, когато видя с каква нагла лекота той държи съд, по-голям от него.

— Заповядай, мъжаго — поощри го Леля. — го подели с приятелчетата си, щото знам, че са наблизо.

На шкафа пак издрънча нещо. Вещиците погледнаха натам. Между украшенията невъзмутимо се появиха стотици пиксита. Повечето носеха толкова извити шапчици, че върховете им сочеха надолу. Всички имаха мечове.

— Да се смаеш как успяват да се крият, ако ще да са ти пред очите — отбеляза Леля Ог. Тъй са се опазили толкоз години. Разбира се, освен туй са затривали повечето хора, дето са ги зървали.

Грибо кротичко се примъкна под нейния стол.

— И тъй… господа, както излиза, вампирите са ви натирили? — подкачи ги Леля, щом бутилката започна да обикаля гъмжилото.

Предизвика мощен рев, но някак го надвика:

— Дръзвам да ви предложа — що не се заселите в Ланкър?

— Лельо, един момент… — понечи да се намеси Маграт, но по-възрастната вещица я спря с властен жест.

— Има един остров насред езерото — заговори още по-силно. — Там гнездят чаплите. Местенце точно като за вас, а? Има риба колкото щете, пък и можете да ходите на лов в долината.

Сините човечета се скупчиха да се съветват. Едно от тях се озърна.

— Без бъзик? Нема да ни се натрисате, инак че се разлютиме!

— О, ще ви оставим на мира — обеща Леля. — Ама и вие няма да крадете добитък, бива ли?

— Тези ли крадат добитък? — стъписа се Агнес. — Истински говеда ли? И колцина от тях са нужни, за да вдигнат едно?

— Четирима.

— Четирима?…

— По един под всяко копито. Виждала съм ги. Както гледаш някоя крава насред полето да си пасе, изведнъж тревата се размърда, дребен беладжия се провикне „Хоп, хоп!“ и горкото добиче профучава край тебе, без да стъпва на земята. По-яки са от хлебарки, да знаеш. Ако стъпиш върху пикси, най-добре е подметките ти да са много дебели.

— Лельо, не може да им подаряваш острова просто така! — разсърди се Маграт. — Не е твой!

— Не е ничий — напомни Леля.

— Напротив, принадлежи на краля!

— А, неговото е и твое, значи ти им подари ос рова, пък Верънс после ще подпише хартийка. Струва си — увери я Леля. — Ще си плащат наем като не крадат говедата, значи ще сме на печалба. Иначе тукашните крави ще станат страхотни бързаци. И понявгаш ще тичат с опашката напред.

— Без да стъпват на земята ли? — уточни Агнес.

— Схванала си намека!

— Е, тогава… — поумува Маграт.

— Ще имаме и друга полза от тях — сниши глас Леля. — От всичко на света най си падат по битките.

— Чекай, ма, дека го туряш лоченето?

— Добре, де, повече си падат по пиенето — поправи се Леля.

— Не, ма, и трепането!

— Хубаво, хубаво — и по пиенето, и по битките.

— И да гепиме рогати.

— Падат си и по отмъкването на крави — допълни Леля. — Слушай, Маграт, предпочитам да са вътре и да пикаят навън, вместо да са отвън и пикаят навътре, чатна ли? Мнозина са, ще затънем до глезените, дето има една приказка.

— Но какво могат да ни сторят? — не се предаваше Маграт.

— Ами… виж как Грибо се уплаши от тях. И в жълтото, и в перленобялото око на котарака се четеше тревога. Вещиците се постреснаха Веднъж Грибо бе успял да повали елен лопатар в гората. На практика не съществуваше нещо, на което не би се нахвърлил, включително и на масивни сгради.

— Щом е така, защо имат неприятности с вампирите? — усъмни се Агнес.

— Не сме фъркати, ма! Мязаме ли ти на горски духчета? — подигравателно се обади едно синьо човече.

— Не могат да летят — потвърди и Леля.

— Все пак островът е много приятен… — мърмореше Маграт.

— Момиче, мъжът ти реши да се набърка в политиката, затуй затънахме до гуша. За да вземеш, трябва да дадеш. Сега той е един вид болник, а пък ти си кралица и можеш да правиш каквото си искаш, нали? Няма кой да ти заповядва, не съм ли права?

— Да, пред пол…

— Ами дай им тогаз пустия остров и ще имат за какво да се бият. Иначе ще минат, без да питат, през земите ни и пътьом ще ни оставят без добитък. Ако щеш, облечи сделката в засукани приказки и… ето ти пак политика.

— Лельо… — вметна Агнес.

— Ъ?

— Не се ядосвай, но не мислиш ли, че Баба постъпва така нарочно? Стои настрана, за да сме троица и да сторим нещо заедно?

— Че що й е да прави тъй?

— За да стигнем до прозрения, да обединим усилията си и да научим важни истини — изброи Маграт.

Леля поседя изненадана, ръката й с лулата замря пред устата.

— А, не — отрече накрая. — Не ми се вярва Баба да си го мисли, щото туй са абсолютни глупости. Ей, гипчета… нави ключовете за шкафа с пиячката в килера. Бягайте да се веселите, само не пипайте зелените шишета, щото в тях има… Все тая, нищо няма да ви се случи.

Неясно синьо петно изфуча от кухнята.

— Имаме каквото Баба няма — заяви Леля.

— Например? — попита Агнес.

— Маграт си има бебе, аз нямам задръжки. Имаме и тебе.

— И какво ще ви помогна аз?

— Е, да речем… двоумиш се за всичко…

В килера нещо стъклено се пръсна на парчета, отекнаха крясъци:

— Ей, убостнико, че те смелим!

— Леле, че се подмокрим от шубе! Дръж ми абата, бе! Утепах го! А с’а му дръж и ръчищата!

— На ти, дека ми се светкаш! Счупиха се още стъкларии.

— Всички ще се върнем в замъка — реши Леля. — Ама както на нас ни отърва. Ще му се опълчим на тоя граф. Ще си носим чесън, лимони и каквото още се полага. И светената вода на господин Овес. Само не ми разправяйте, че като съберем всичко накуп, няма да върши работа.

— И те ще ни пуснат охотно вътре, така ли? — заяде се Агнес.

— Ще си имат други грижи. Щото пред портата ще напира тълпа. А ние ще се шмугнем през задната вратичка.

— Каква тълпа? — не разбра Маграт.

— Ще си я организираме.

— Лельо, никой не организира тълпа — прояви наивността си Агнес. — Тя се събира от само себе си.

Очите на Леля блеснаха.

— В нашия край живеят седемдесет и девет юнаци с фамилията Ог. Няма начин да не се съберат от само себе си.

Спря поглед за миг на същинската галерия от портрети, после свали единия си ботуш и заудря по стената. След секунди трясна врата и някой мина край прозореца.

Джейсън Ог, ковач и старши по ранг сред мъжете в рода Ог, надникна в кухнята.

— Какво, мамо?

— Една тълпа ще се събере от само себе си и ще нападне замъка след… да речем, след половин час — осведоми го Леля. — Кажи на хората.

— Добре, мамо.

— И предай на всички, че не ги задължавам, разбира се — добави Леля.

Джейсън се вторачи за миг в йерархията на портретите. Нямаше нужда майка му да обяснява повече. Понякога и сандъчето с пясък на котарака имаше нужда от някоя и друга хартийка.

— Добре, мамо. Ще им предам, че си казала да не идват, ако не искат.

— Умно момче.

— Факли ли да носим или… сещаш се, коси, вили и тояги?

— Туй е труден избор. Ама за всеки случай носете от всичко по малко.

— Мамо, а таран да стъкмим ли?

— Ами-и… май ще минем и без таран.

— Чудесно! — промърмори Маграт. — Все пак говорим за моя параден вход.

— Мамо, а какво да викат хората?

— О, каквото им падне.

— Нещо да мятаме ли?

— Тоя път само камъни — реши Леля.

— И да не са големи! — намеси се Маграт. — Част от зидарията около портата е доста крехка.

— Ясно, значи нищо по-твърдо от варовик и пясъчник, запомни ли?

И кажи на нашичкия Кев да изтърколи навън едно буре от моята бира Трети номер — нареди Леля. — По-добре сипи вътре шише бренди да не мръзнете. Студът направо се просмуква през дрехите, когато се мотаеш пред замъка, викаш и размахваш тояга. Накарай нашичкия Нев да изтича при Слабпетел, да рече, че пращам поздрави, и да поиска половин дузина големи пити кашкавал и десет дузини яйца. Да каже и на госпожа Коларова, че ще бъде много мило, ако ни услужи с един от големите буркани марино-вани лукчета, дето ги прави толкоз вкусни. Жалко, че няма време да опечем нещичко на шиш, ама трябва да се примирим с дребните неудобства, щом тълпата ще се събира от само себе си. Леля Ог намигна на Агнес.

— Добре, мамо.

— Лельо… — промълви Маграт, когато Джейсън излезе тичешком.

— Кажи, миличка.

— Преди два-три месеца Верънс искаше да въведе мито върху износа на алкохол и в двора на замъка се събра многолюдна тълпа да изрази несъгласието си. А той се примири: „Е, щом такава е волята на народа…“

— Ами тъкмо такваз си беше волята на народа — увери я Леля.

— О-о… Ясно. Добре.

— Само че се случва народът временно да забрави каква му е волята — допълни Леля. — Можем да оставим малката Есме при жената на Джейсън…

— Ще бъде с мен — отсече Маграт. — Много е доволна да я нося на гръб.

— Не бива! — възкликна Агнес.

— Не смей да ми възразяваш, Агнес Нит! — заповяда Маграт и се изпъчи. — И от теб, Лельо, да не съм чула нито думичка.

— И през ум не ми минава — съгласи се Леля. — А ония Нак мак Фигъл винаги си носят бебетата в битката, понявгаш и за да ги използват вместо оръжие, ако се стигне чак дотам.

Маграт се поуспокои.

— Тази сутрин тя каза първата си думичка — сподели гордо.

— Ха, на две седмици? — недоверчиво промър-мори Леля.

— Да. Беше „блуп“.

— Блуп ли?

— Да. По-скоро… мехурче слюнка, отколкото дума, признавам.

— Хайде да си събираме нещата — подкани ги Леля и стана. — Ние сме сборище, мили дами. Троица. И на мене Баба ми липсва, но ще се оправяме с неприятностите, както и тя щеше да постъпи. — Тя дълбоко си пое дъх и произнесе: — Туй нещо аз няма да го търпя и толкоз!

— Тя го казва някак по-убедително — отбеляза Агнес.

— Знам.

Дървеняааау отиде да хапне в слугинската трапезария до кухнята. Нахрани се сам. Наоколо се мяркаха нови лица, но той обикновено не обръщаше внимание на онези, които не принадлежаха към соколарското съсловие. В замъка винаги се навъртаха други хора и си имаха работа, а ако някой попиташе по-настойчиво, Дървеняааау би признал разсеяно факта, че щом остави чувала с мръсните дрехи до вратата на перачницата, след два дни ги намира пак там чисти и сухи.

Получаваше редовно храна. Оставеше ли дивеч на студените камъни в големия килер, някой се заемаше да го сготви. И така нататък.

Връщаше се към соколарника, когато една от сенките го придърпа в по-плътния мрак и притисна с длан устата му.

— Мпф?

— Аз съм — госпожа Ог. Дървеняааау, при тебе всичко ли е наред?

— Мпф.

Този път соколарят успя да намекне с приглушените звуци, че всичко щеше да му е наред, стига този палец на гръкляна да не му спираше дъха.

— Къде са вампирите?

— Мпф?

Леля го пусна.

— Вампири ли? — задъхано повтори соколарят. — Ония, дето се мъкнат наоколо толкова мудно ли?

— Не, те са… храната — обясни Леля. — А има ли и някакви наперени гадняри? Или войници?

Нещо тупна меко в тъмата и някой изсъска:

— Проклятие, изтървах някъде торбата с пеленките. Не я ли видя къде се търкулна?

— Ами има някакви нови дами и господа — потвърди Дървеняааау. — Шляят се около кухнята. Видях и неколцина мъже с ризници.

— По дяволите! — промърмори Леля.

— В голямата зала се влиза и през друга вратичка — подсказа Маграт. — Но тя винаги е залостена отвътре.

Агнес преглътна тежко.

— Добре, ще отида да ви отворя.

— Ще се справиш ли? — потупа я по рамото Леля.

— Нали не могат да ме омаят…

— Но могат да те докопат.

„Влад не иска да пострадаме — настоя Пердита. — Нали видя как ни гледаше…“

— Мисля, че… всичко ще мине гладко — запъна се Агнес.

— Вие двечките си знаете най-добре — съгласи се Леля. — Взе ли светената вода?

— Дано им действа по-силно от чесъна — поклати глава Агнес.

— Желая ти късмет. — Леля се ослуша. — Я, тълпата май се е събрала от само себе си пред портата. Тръгвай!

Агнес се втурна под дъжда, заобиколи замъка и стигна до вратата на кухнята, която зееше широко отворена. Добра се до коридора след кухнята, когато нечия ръка я сграбчи и двама младежи светкавично й се изпречиха.

Облеклото им донякъде й напомни за по-младите посетители на Операта в Анкх-Морпорк, само че претенциозните им жилетки щяха да бъдат оценени като безвкусни от по-улегналите ценители на певческото изкуство. А дългите им коси падаха по раменете както при поетите, които се надяват, че буйните къдрици заместват умението да намериш рима за думата „маргаритка“.

— Момиче, закъде бързаш толкова? — попита единият.

Раменете на Агнес се превиха.

— Вижте какво, много съм заета. Може ли да ускорим представлението? Да прескочим просташкото хилене и глупостите от рода на „Допадат ми момичета с характер“? Може ли да преминем нап-раво към онази част, когато се изтръгвам от хватката ви и забивам коляно между краката ви?…

Единият я зашлеви безмилостно.

— Не може.

— Ще се оплача на Влад от вас! — изкрещя Пердита с гласа на Агнес.

Другият вампир се поколеба.

— Аха, уплашихте се! Ами да, той ме познава! — натякнаха Агнес и Пердита единодушно. — Ха!

Първият я изгледа от главата до петите.

— Теб ли?

— Именно — изрече нов глас.

Влад крачеше нехайно към тях, затъкнал палци в джобчетата на жилетката си.

— Демон, Пурпур, елате насам.

Двамата застанаха смирено пред него. Последва неясно движение и палците му отново се пъхнаха в джобчетата, преди жертвите да се присвият и да се строполят.

— Не постъпваме така с гостите си — просвети ги Влад, прекрачи над сгърченото тяло на Демон и протегна ръце на Агнес. — Сториха ли ви зло? Само кажете и ще ги дам на Лакримоза. Тя токущо откри, че в замъка има и зала за изтезания. А ние се заблуждавахме, че Ланкър е изостанала страна!

— О, онази вехта тъмница ли… — плахо промълви Агнес. Наблизо нещо бълбукаше в гърлото на Пурпур. „Дори не видях кога замахна“ — призна си и Пердита. — Ъ-ъ… Имаме я от векове…

— Нима? Сестра ми спомена обаче, че не достигат ремъци и окови. Е, тя е достатъчно… изобретателна. Само кажете и ще й ги пратя.

„Какво чакаш, казвай! — озъби се Пердита. — Така ще намалеят с двама.“

— Ами… недейте — смънка Агнес. „А, дебеланата била и морално мекушава“. — Ъ-ъ… те какви са?

— О, докарахме и неколцина от нашия клан с каруците. Баща ми смята, че е по-практично да им намери някакво занимание.

— Значи са ви роднини?

„Баба Вихронрав щеше да ги прати на сестричката!“ — прошепна й Пердита. Влад се прокашля тихо.

— Да, кръвни роднини. В известен смисъл. Но са… подчинени. Да минем оттук.

Учтиво я хвана под ръка и я поведе обратно по коридора, стъпвайки тежко върху потръпващите ръце на Пурпур.

— Тоест вампирството е като… влоговете в пирамида? — изрази недоумението си Агнес.

В момента беше насаме с Влад. Не отричаше, че е по-добре, отколкото да е насаме с онези двамата, но незнайно защо в такъв миг й се искаше да чуе собствения си глас. Дори само за да си напомни, че е жива.

— Извинете… кой би си оставил парите в пирамида? — озадачи се Влад.

— Исках да кажа… Да речем, ухапвате пет шии, а след два месеца имате около себе си цяло езеро сродна кръв?

Той се подсмихна, макар и със сянка на неувереност.

— Виждам, че засега не знаем всичко. Разбрах всяка казана от вас дума, но не и цялото изречение. Убеден съм, че можете да ме научите на какво ли не. Несъмнено и аз мога да ви науча…

— Не — отказа безизразно Агнес.

— Но нали когато ние… Ох, сега пък с какво се е захванал този слабоумник?

Откъм кухнята към тях настъпваше облак прах, в който едва се различаваше Игор с кофа и лопатка в ръце.

— Игор!

— Да, гошподарю?

— Пак ли разхвърляш прахоляк?

— Да, гошподарю.

— И защо го правиш? — ледено попита Влад.

— Задължително е да има прах, гошподарю. Такава е трад…

— Игор, майка ми ти каза нещо. Не искаме прах. Не искаме огромни свещници. Не искаме шпионки, изрязани в очите на хората по всички картини. И в никакъв случай не искаме окаяната ти кутийка с гнусни паяци и тъпото ти камшиче!

В звънящата нажежена тишина Игор си гледаше краката.

— …хората очакват да видят паяжини, гошподарю… — ломотеше той.

— Но ние не ги искаме!

— …штарият граф харешваше моите паяжини… — настоя Игор с глас като дребно насекомо, което не би се оставило да бъде настъпено.

— Те са нелепи, Игор.

— …и чешто ми казваше: „Хубави паяжини ши имаме днеш, Игор“…

— Чуй ме — просто се махни, разбра ли? Виж дали не можеш да измислиш нещо за ужасната воня от клозета. Майка ми твърди, че вече й се насълзяват очите. Изправи се и ходи нормално! — подвикна Влад след слугата. — Никой не се възхищава на куцукането ти!

Агнес видя как гърбът на Игор замря за миг, очакваше той да каже нещо. Но слугата просто продължи да се клатушка нататък.

— Той е като недорасло дете — поклати глава Влад. — Съжалявам, че трябваше да присъствате на тази сцена.

— Да, аз също съжалявам.

— Ще го заменим. Баща ми го търпеше досега от сантиментални подбуди. Уви, той си беше в комплект със стария замък наред със скърцащия покрив и необичайната миризма към средата на парадната стълба, но си позволявам да кажа, тукашната е несравнимо по-неприятна. Ох… вижте това! Само да обърнем гърбове за пет минути и…

Пред тях стърчеше огромна и твърде капеща свещ на висок черен свещник.

— Крал Верънс е сложил всички онези маслени лампи — чудесно модерно осветление, а Игор незабавно се втурна да ги сменя със свещи! Дори нямаме представа откъде ги взема. Лаки се заяжда че изчовърквал материала от ушите си…

Вече бяха в дългата стая до голямата зала Влад вдигна свещника, за да освети стената.

— А, успели са да окачат картините. Непременно трябва да опознаете нашия род…

Пламъчето на свещта открояваше портрета на висок, слабоват и среброкос мъж с фрак и наметало с червени кантове. Имаше достолепен и някак отчужден вид. Удължен кучешки зъб блещукаше на фона на долната му устна.

— Моят прачичо — обясни Влад. — Предишният… носител на титлата.

— Какво означават звездата и лентата? — попита Агнес, за да заглуши все по-силната врява на тълпата пред замъка.

— Бил е носител на Ордена на Гвот. Той е построил фамилното ни жилище, наричаме го „Неприпарвайдозамъка“. Не сте ли чувала случайно за него?

— Странно име.

— О, той също често се смееше. Местните кочияши предупреждавали чужденците: „Не припарвайте до замъка. Каквото и да стане, не пристъпяйте прага му, дори ако се наложи да прекарате нощта в клоните на някое дърво.“ Прачичо ми твърдеше, че му правели великолепна реклама. Случвало се всички спални за гости да бъдат заети още преди девет часа вечерта, а хората про-дължавали да тропат сърдито по портата. Пътниците се отбивали много километри от маршрута си, за да проверят защо на този замък му се носи толкова зловеща слава. Няма да има друг чешит като прачичо ми… ако сме късметлии. Опасявам се, че угаждаше на вкусовете на публиката. Надигаше се от гроба толкова често, че си бе поръчал ковчег с въртящ се капак. Да-а… Ето я леля Кармила…

Агнес се взря в изображението на извънредно сурова жена с прилепнала по тялото рокля и тъмносиньо червило.

— За нея говорели, че се къпела в кръвта на двеста девственици. Не ми се вярва — сподели Влад. — Кръвта само на осемдесет девственици прелива и от голяма вана, знам това от Лакримоза.

— И тези незначителни факти са важни — промълви Агнес, подтикната от пристъпа на ужас. — Освен това сигурно е трудно да си намери сапуна, ако го изтърве във ваната.

— Уви, била е убита от разярена тълпа.

— Понякога хората са толкова неблагодарни…

— А този… — премести се свещта — …е моят дядо…

Плешива глава, втренчени очи сред тъмни кръгове. Два зъба като игли, две уши като прилепови криле, дългогодишни нокти…

— Но половината портрет е празно платно! — учуди се Агнес.

— Според фамилната история дъртакът огладнял, докато художникът го рисувал. Подхождал е прекалено безцеремонно към удовлетворяването на потребностите си. Нали виждате кафеникавите петна в долния ляв ъгъл? Колко старомодно! А тук е… хъм, някакъв далечен прадядо, друго не знам за него.

Под тъмния лак на картината едва личеше прегърбена фигура с намек за човка на муцуната. Влад побърза да й обърне гръб.

— Изобщо не приличаме на него, разбира се. Баща ми си обяснява това с еволюцията.

— Всички изглеждат много… могъщи — отбеляза Агнес.

— Вярно. Толкова могъщи, но и толкова тъпи. Баща ми смята, че тъпотата по някакъв начин е свързана с вампирството, сякаш жаждата за прясна кръв върви ръка за ръка с интелектуалните спо-собности на талпа. Баща ми е много нетипичен за вампир. Двамата с майка ми ни възпитаха да бъдем… различни.

— Различни… — повтори Агнес.

— За вампирите не може да се каже, че изповядват семейните ценности. Баща ми твърди, че това е съвсем естествено. Нали разбирате, хората си отглеждат наследници, но ние живеем извънредно дълго, затова вампирът всъщност си отглежда конкуренти. Така че сплотените семейства не се срещат често сред нас.

— Виж ти…

Агнес стискаше шишето със светена вода в джоба си.

— Но баща ми е убеден, че трябва да си помогнем сами, за да се изтръгнем от този порочен кръг на тъпотата. Слагаше в храната ни по мъничко чесън, за да свикнем.

Отрано започна да ни излага на влиянието на различни религиозни символи… Сигурно сме имали най-странните тапети за детска стая в целия свят, да не говоря пък за плаката с Гърти Палавото чесънче… Искам да изтъкна, че силата им поначало се надценява. Дори ни принуждаваше да излизаме и да играем навън през деня. Все ни повтаряше, че каквото не ни убие, ще ни закали…

Ръката на Агнес замахна. Светената вода изхвръкна по спирала от шишето и се разплиска по гърдите на Влад.

Той разпери ръце и закрещя, а водата го намокри целия и започна да се стича в обувките му.

Агнес изобщо не бе очаквала да се справи толкова лесно.

Влад се обърна към нея и намигна.

— Погледнете само какво направихте с жилетката ми! Погледнете, моля ви! Знаете ли как водата поврежда коприната? С нищо не може да се изчисти! Каквото и да опитате, остават петна. — Той се вгледа в скованото й лице и въздъхна. — Май ще е по-добре веднага да се отървем от някои недоразумения, нали? — Плъзна поглед по стената, пресегна се и свали огромен топор с шип. Тикна го в ръцете й. — Вземете го и ми отсечете главата, ако искате. Но нека първо си сваля шалчето. Няма защо да се окървави цялото. Ето, готово. — Нима се опитвате да ми подскажете — разгорещи се Агнес, — че и това е било част от възпита-нието ви? Леки упражнения със сатърче след закуска, а? Отсичаме си главата по мъничко всяка сутрин и когато ни се случи наистина, няма да боли, така ли?

Влад се отегчи.

— Всеки знае, че е общоприето да се отсичат главите на вампирите. Не се съмнявам, че Леля Ог вече щеше да е развъртяла брадвата. Хайде, виждам много мускули в тези ваши ръце…

Тя вдигна топора.

Влад се пресегна изотзад над рамото й и взе оръжието.

— …но една от отличителните ни черти е бързината — довърши изречението и опипа острието. — Дори не е наточено. Скъпа госпожице Нит, може би са необходими непосилни за вас усилия, за да се отървете от нас, не разбирате ли? Проклетият ми дядо нямаше да предложи на Ланкър толкова приемливи условия. В никакъв случай! Нима опустошаваме страната? Не. Нахлуваме ли наси-ла в спалните на хората? Няма такова нещо. Какво ви струва да пожертвате малко кръв в името на общото благо? Разбира се, Верънс ще заема малко по-ниско положение от досегашното, но да бъдем откровени — той бездруго е по-скоро чиновник, а не владетел. Освен това… нашите приятели ще установят, че умеем да се отблагодаряваме. Какъв е смисълът да упорствате?

— Нима вампирите знаят що е благодарност?

— Можем и на това да се научим.

— Иначе казано, вместо да бъдете непоносимо зли, вие само ще бъдете ужасно лоши?

— Иначе казано, мила, настъпи нашето време — вметна глас зад тях.

Обърнаха се. Графът бе влязъл в галерията. Носеше смокинг. От двете му страни вървяха въоръжени мъже.

— Ех, Влад… Играеш си с храната, така ли? Добър вечер, госпожице Нит. Влад, както изглежда, имаме си тълпа пред портата.

— Сериозно? Колко вълнуващо. Никога не съм виждал истинска тълпа.

— Щеше ми се първата тълпа в живота ти да бъде по-интересна — поклати глава графът. — Не долавям страст в тези хора. Но би било досадно да ги слушаме цяла вечер. Ще им кажа да се махнат.

Двукрилата врата към залата се отвори, без никой да я докосне.

— Няма ли да погледаме? — предложи Влад.

— Ами… струва ми се, че ще отскоча да си напудря… ще се върна след минутка — заотстъпва Агнес.

Шмугна се в тясното коридорче към малката врата и дръпна резетата.

— Крайно време беше — укори я Леля Ог. — Тука е доста влажничко.

— Излязоха да гледат тълпата. Но има и други вампири, не само стражи! Новите май са били в каруците! И се държат… е, не като прислуга, но се подчиняват на графа и семейството.

— Колко са? — попита Маграт.

— Не можах да ги преброя! Влад се опитва да се сближи с мен!

— Прекрасно — одобри Леля. — Трябва да се заслушаш дали не приказва насън.

— Лельо!

— Я да го видим тоя тежкар в действие — пред-ложи Леля. — Можем да се вмъкнем в старата стая на стражите отстрани и да зяпаме през бойниците.

— Искам да измъкна оттук Верънс! — възрази Маграт.

— Той няма къде да отиде — отвърна Леля и се промуши в стаичката до вратата. — Като гледам, не са се наканили да го убиват. Пък и има кой да го опази…

— Вече знам, че тези са нови вампири — намеси се Агнес. — Наистина не приличат на предишните.

— Тогаз ще им се опълчим още сега — реши Леля. — Тъй щеше да стори и Баба, няма спор.

— Но дали ние сме достатъчно силни? — усъмни се Агнес.

„Баба изобщо нямаше да се пита“ — ухапа я Пердита.

— Тука сме три, нали? — напомни Леля. Извади шише и го отпуши. — И ще си помогнем с нещичко. Вие ще си пийнете ли?

— Лельо, това е бренди — надуши Маграт. — Значи ще се опълчваш на вампирите пияна?

— Доста по-добре ще е, отколкото да им се опълча трезва. — Леля надигна шишето и се разтресе. — Единственият свестен съвет, дето Агнес е чула от господин Овес. Рекъл й, че изтребителите на вампири трябвало да се понатряскат. А аз се вслушвам в умните съвети…

Дори в палатката на Могъщ Овес вятърът люлееше пламъчето на свещта. Пасторът седеше нащрек върху сгъваемото си легло, защото при внезапно движение то щракаше челюсти, сякаш обладано от неутолима злоба. Овес прелистваше бележниците и все по-трудно потискаше паниката си. Не бе дошъл тук да се прояви като експерт по вампирите. В името на Ом, в семинарията имаха само един учебен час на всеки две седмици по „Духове и безбожни изчадия“, и то провеждан от глухия дякон Троп! Дори не се зачиташе за дипломата! Затрупваха ги с поне двайсетина пъти повече материал по сравнителна теология. А в момента му се искаше до болка да бяха отделили повечко време, за да му обяснят точно къде е разположено вампирското сърце и с каква сила е необходимо да забие кола в него.

А, ето… няколко листа с небрежни драскулки, запазени само заради бележките на гърба на страниците, с които подготви есето си по „Жития на пророците“ от Трум.

„В кръвта е животът… вампирите са подчинени на оногова, що ги е превърнал в себеподобни… алилов дисулфид, активната съставка на чесъна… Липса на порфирия? Рефлекторна реакция? Връзката с местната земя е мн, важна… колкото се може повече вампири пият от кръвта на жертвата, за да стане роб на всички… «групово кръвопуска-не»… кръвта като нечестив обред… Вампирите имат власт над прилепи, плъхове, нощни твари, климата… противно на легендите повечето жертви само стават покорни, а НЕ вампири… предназначеният за вампир страда от ужасни терзания и жажда за кръв… чорапи… Чесън, свещени образи… слънчевите лъчи — смъртоносни?… изтреблението на вампира освобождава всички негови жертви… неимоверна сила и…“ Защо никой не му бе втълпил, че това е важно! Бе прахосал половин страница за карикатура на дякон Троп — същински натюрморт.

Той пусна бележника в джоба си и с надежда се вкопчи в медальона. След четири години, прекарани в богословско образование, изобщо не знаеше в какво да вярва, отчасти и защото Църквата страдаше от толкова чести разколи, че цялата учебна програма можеше да се промени за един следобед. Имаше и друга причина…

Семинаристите бяха предупредени за опасността. Не очаквайте да ви се случи, внушаваха им. Само пророците имат това щастие. Ом не се явява така. Той е в душата.

…бе се надявал поне веднъж Ом да възвести битието си по някакъв очевиден и недопускащ съмнение начин, който не може да бъде сбъркан с повей на вятъра или пристъп на гузна съвест. Защо поне веднъж не пръсне облаците за десетина секунди и от небето не прогърми глас:

— О, ТИ, МОГЪЩ Е ДУХЪТ НА ОНОГОВА, ЩО Е ВЪЗВИСЕН ОТ ОМ, ОВЕС! ВСИЧКО ДО ПОСЛЕДНАТА ДУМИЧКА Е ВЯРНО! МЕЖДУ ДРУГОТО, ТИ НАПИСА МНОГО ПРОНИКНОВЕН АНАЛИЗ ЗА КРИЗАТА НА РЕЛИГИЯТА В ПЛУРАЛИСТИЧНОТО ОБЩЕСТВО!

На Могъщ Овес не му липсваше вяра. Но тя не стигаше. Искаше и знание.

В момента би се задоволил и със заслужаващ доверие наръчник по отърваване от вампири.

Изправи се. Зад него лишеното от надзор походно легло се затвори с трясък.

Беше откривал и знание, но то също не му помогна.

Нали Джото накарал Колоса на ужаса да се хвърли върху земята и моретата се обагрили с кръвта му? Нали непоколебимият във вярата си Орда стоварил внезапна суша и глад върху земите на Смейл?

Разбира се, бяха го сторили. Овес вярваше в това с цялото си сърце. Но друга част от него не забравяше прочетеното за дребните морски същества, които причинявали редките червени приливи по бреговете на Урт, също и за странния цикъл в посоките на ветровете, заради който понякога дъждовните облаци не стигали години наред до Смейл.

И това го лишаваше от спокойствие. Заради дарбата му да учи древни езици го допуснаха да се рови в новите библиотеки, които неспирно никнеха около Цитаделата. Там само намери нови поводи за притеснения, защото търсачът на истини откри тъкмо каквото искаше. Например Третото пътешествие на пророка Сена забележително приличаше на преразказано „Евангелие от пясъка“ в „Лаотанската книга на Цялото“. На един и същ рафт преброи четиридесет и три стряскащо подобни истории за всемирен потоп и във всяка от версиите един мъж, необикновено подобен на епископ Рог, спасяваше избраните, като построяваше вълшебен кораб. Естествено подробностите не съвпадаха. Понякога материалът за кораба беше дървесина, друг път — бананови листа. Понякога вестта за появилата се от морската шир суша беше донесена от лебед, друг път — от игуана. Разбира се, историите в летописите на другите религии бяха само пресъздадени народни предания и митове, докато пътешествието, описано в „Книгата на Сена“, си оставаше свята истина. И все пак…

Овес стигна до посвещение в сан, обаче от Негово леко преподобие в Негово умерено преподобие се превърна един младеж с тревожен ум. Копнееше да обсъди тези главоблъсканици с някого, но при толкова разколи наоколо едва ли някой би намерил търпение да го изслуша. Разнасяше се неспирен оглушителен шум — всякакви свещенослужители приковаваха своите варианти на скрижали към дверите на храма. По едно време и Овес се замисли дали да не вземе един свитък и чук, а после да впише името си в списъка на чакащите пред храма, но не си позволи тази волност.

Защото си знаеше, че открай време у себе си има по две мнения за всичко.

В един момент се замисли дали да не помоли да го подложат на екзорцизъм, но се отказа от идеята си. По традиция Църквата прибягваше към фатални методи в такива случаи, а и на рядко усмихващите се старши духовници нямаше да им е особено забавно, ако научат, че той иска да прогонят от него собствения му тормозещ го дух.

Наричаше вътрешните си гласове Добър Овес и Лош Овес. За съжаление и двата се съгласяваха с тези определения, но ги употребяваха по коренно различен начин.

Още като малък откриваше една част от себе си, според която храмът беше глупаво и скучно място. Тя все го подтикваше да се подхилва, когато трябваше да слуша проповеди. И порасна заедно с него. Тъкмо този Овес четеше ненаситно и непременно запомняше цитатите, които подкопаваха неоспоримостта на истините в „Книгата на Ом“… а после го ръчкаше безмилостно и подпитваше: „Щом и това не е вярно, в какво ти остава да вярваш, а?“ Противоположната му половина отговаряше: „Трябва да има и други истини.“

„Аха, различни от действителната, така ли?“

„Кажи ми коя е действителната истина!“ И се разнасяше мислен вик: „Ами действителната гласи, че не чак толкова отдавна омнианците щяха да те изтезават до смърт само заради подобни мисли.

Забрави ли? Забрави ли колко хора са умрели просто защото са си служили с мозъка си, който според теб им е бил даден от техния бог? Що за истина може да оправдае това безмерно страдание?“ И досега не успя да намери думи за отговор. В такива моменти започваше да го мъчи главоболието, не можеше да спи нощем. Вероятно това беше най-върховният разкол сред безбройните схизми в Църквата — да започнеш война на идеи в собствената си глава.

И като си помислеше, че го пратиха тук да укрепи здравето си, защото брат Мелхио гледаше угрижен треперещите ръце на Овес и се заслушваше как си говори сам!

Не се препаса за битка — нямаше и понятие как се прави, — но нагласи шапката на главата си и излезе в дивата тъма под плътните равнодушни облаци.

Портата на замъка се отвори и граф Сврак излезе, придружен от войниците си.

Тази постъпка не се вписваше в правилната повествователна традиция. Макар че хората от Ланкър уж не бяха опитни в подобни занимания, в самите си гени те знаеха, че когато пред портата се е стекла разярена тълпа, противникът трябва да крещи предизвикателно в горящата си лаборатория или да се боричка отчаяно на крепостната стена с някой герой.

А не да пали пура.

Смълчаха се, размаханите вили и коси засти-наха във въздуха. Чуваше се само пукотът на факлите.

Графът издуха димно кръгче от устата си.

— Добър вечер — промълви, когато пушекът се разнесе. — Вие сигурно сте тълпата.

Някой в задните редици явно не успяваше да схване необичайното положение и хвърли камък. Граф Сврак го улови, без да вдигне глава.

— Вилите в ръцете ви изглеждат подобаващо — установи той. — Харесват ми. Определено заслужават одобрение. А факлите се подразбират поначало. Но косите… не, опасявам се, че грешите. Просто не са на мястото си. Налага се да спомена, че не са подходящо оръжие за тълпа. Повярвайте ми, аз съм наясно. Обикновеният сърп е несравнимо по-удобен. А ако започнете да размахвате косите, някой може да остане без ухо. Постарайте се да си вземете поука. — Графът доближи небрежно един огромен мъж, понесъл тризъба вила. — Как се казвате, млади човече?

— Ъ-ъ… Джейсън Ог, сър.

— Ковачът, нали?

— Да, сър…

— Добре ли са съпругата и семейството ви?

— Да, сър…

— Чудесно. Имате си всичко необходимо, надявам се.

— Ъ-ъ… да, сър.

— Браво на вас. Продължавайте. Ще ви бъда признателен, ако не вдигате чак толкова шум, докато вечеряме, но в същото време съзнавам, че изпълнявате необходима роля. Ще заръчам на прислугата да донесе на всички ви чаши горещ пунш. — Графът изтръска пепелта от пурата си. — О, да не забравя… Представям ви сержант Крапут, известен сред приятелите си с прозвището Бил Извратягата. А господинът, който си чисти зъбите с кинжала, е ефрейтор Свиц. Ако не се лъжа, той пък няма никакви приятели. Предполагам, че вероятността да се сприятели с някого тук е нищожна. Те двамата и подчинените им, които бихме могли да наречем войници от понеформалния, разпуснат и главорезки вид… — ефрейтор Свиц се ухили и изчовърка парченце незнайна храна от един жълтеещ кътник… — ще започнат да изпълняват задълженията си след… да речем, след час. Само с цел да осигурят общата безопасност, както се досещате.

— Тогаз ще ви изкормим кат прасета и ще ви натъпчем търбусите със слама — обеща ефрейторът.

— А това е своеобразният им военен жаргон, на който не съм познавач — подхвърли графът. — Надявам се да няма неприятни случки.

— Аз пък не се надявам — сподели, сержант Крапут.

— Какви са хаймани — снизходително отбеляза графът. — Желая приятна вечер на всички ви. Да се прибираме, господа.

Той се върна в двора на замъка. Крилата на портата, чиито дъски с годините бяха придобили тежестта и твърдостта на желязо, се затвориха гръмовно.

Отвън настъпи тишина, последвана от стъписаното мънкане на играчи, чиято топка е била внезапно отнета от съдията.

Графът кимна на Влад и драматично разпери ръце.

— Ето как го правим ние…

— Вярваш ли, че ще успееш и втори път със същия номер? — попита го някой от стъпалата пред замъка.

Вампирите вдигнаха глави към трите вещици.

— А, госпожа Ог… — Графът нетърпеливо махна на войниците си да не се намесват. — Ваше величество. И Агнес… Така… „Три — значи момиче“ ли беше? Или „Три — ще има погребение“?

Каменната плоча под краката на Леля се пропука, щом Сврак направи крачка към нея.

— Нима ме смятате за глупак, мили дами? Нима си въобразявате, че бих ви оставил да се размотавате наоколо, ако имаше дори мъничък шанс да ни навредите с нещо?

В небето изтрещяха мълнии.

— Имам власт над времето — осведоми ги графът. — И над по-низшите създания, в това число и над хората. Но вие заговорничите, разчитате да има някакъв… двубой може би? Какво богато въображение! Само че…

Вещиците се издигнаха над земята. Обгърна ги гореща вихрушка. Вятърът източи пламъците на факлите отвън като флагове.

— Нали трите щяхме да обединим силите си? — изсъска Маграт.

— Ама той трябваше да мирува! — сопна се Леля.

— Престанете веднага! — изкрещя Маграт. — И не смейте да пушите в моя замък! Така можете сериозно да увредите здравето на околните!

— А сега ще каже ли някой „Няма да ти се размине безнаказано“? — обнадежди се графът, без да я слуша.

Изкачи стъпалата и трите вещици подскачаха във въздуха пред него като балони. Вратата на голямата зала се затръшна сама зад гърба му.

— О, задължително е някой да го каже — настоя графът.

— Няма да ти се размине безнаказано! Графът грейна в усмивка.

— Дори не видях коя от вас отвори уста…

— Махни се оттук и се върни в гроба, от който си се надигнало, безбожно видение!

— Той пък откъде се взе, по дяволите? — промърмори Леля Ог, когато Могъщ Овес скочи на пода пред вампирите.

„Промъкна се по галерията за менестрели — съобщи Пердита. — Понякога изобщо не гледате какво става наоколо.“ Куртката му беше покрита с прах, яката — отпрана, но очите му горяха от праведен устрем.

Тикна нещо под носа на вампира и — както Агнес забеляза — припряно се зачете в бележника си, който стискаше с другата ръка.

— Ъ-ъ… „Върни се там, о червей гробен, и не измъчвай…“

— Извинявай — прекъсна го графът.

— „…и не смущавай ти покоя…“

— Позволи ми да отбележа, че…

— „…о, дух нечестив, що…“ Моля? Графът взе бележника от внезапно омекналите пръсти на Овес.

— Да, това е от „Malleus Maleficarum“ на Осори — потвърди догадката си. — И защо си ме зяпнал толкова учудено? Аз помагах в написването й, глупчо!

— Но ти… ти… — запъна се Овес и избълва: — Било е преди столетия!

— И какво от това? Имам принос в „AurigaClavorum Maleficarum“, „Torquus Simiae Maleficarum“… всъщност към цялата жалка „Arca Instrumentorum“. И никоя от тези тъпи измислици не вреди на вампирите, поне това не се ли намери кой да ти обясни? — Графът едва удържаше ръмженето в гърлото си. — О, помня вашите пророци. Бяха побъркани брадати старци, воняха като порове, но — в името на всичко ненормално! — у тях бушуваше огън! А не набожен ограничен ум, обзет от безпокойство и смущение. Изричаха идиотщините си с искрена вяра, по устите им избиваше пяна. Те бяха истински проповедници, те пръскаха пламък и жлъч! А ти си един смешник. — Графът захвърли бележника и взе медальона. — Това е святата костенурка на Ом и би трябвало да треперя от ужас пред нея. Ех… Дори не е особено точно копие. Евтиния.

Овес намери още смелост в себе си.

— А ти откъде знаеш, злотворно изчадие?

— Не, не, това обръщение е подходящо за демони — въздъхна графът и му върна медальона. — Все пак положи похвално усилие. Ако някога ми се прииска да пийна чаша чай, да хапна бисквитка и може би да попея в хор, несъмнено ще се отбия в мисионерската ти палатка. Но в момента си се изпречил на пътя ми. — Вампирът цапардоса пастора с такава сила, че го завря под дългата маса. — Ето колко струва набожността. Сега остава само да се появи Баба Вихронрав. Очаквам я всеки миг. В края на краищата едва ли сте се залъгвали, че ще разчита на вас.

Тропотът от огромното желязно чукало на вратата отекна из цялата зала. Графът кимна доволен.

— Ето я и нея. Разбира се. Най-важното е да дойдеш в подходящия момент.

Вятърът изрева, щом вратата се отвори, и внесе дъжд, клонки и Баба Вихронрав, издухана навътре като есенно листо. Беше подгизнала и окаляна, по роклята й личаха няколко разръфани места.

Агнес се сети, че никога не е виждала Баба мокра дори в най-страшната буря. А сега от нея се стичаше вода по пода.

— Госпожо Вихронрав! Колко мило, че ни навестихте. Дълго сте ходила в тази тъмнотия. Моля ви, седнете до камината да се постоплите.

— Не ще почивам тука — рече му Баба.

— Поне хапнете или пийнете нещо.

— Не ще ям, нито ще пия тука.

— Тогава какво ще правите?

— Знаеш добре защо дойдох.

„Изглежда дребничка — вметна Пердита. — И уморена.“

— А, да. Решаващият сблъсък. Големият залог. Отличителният белег на рода Вихронрав. И… да помислим… днес списъкът с условията включва… „Ако победя, искам от теб да освободиш всички и да се върнеш в Юбервалд“, нали?

— Не, искам от тебе да умреш — поправи го Баба.

За свой ужас Агнес долови, че стара жена се олюлява лекичко.

— Великолепно! — усмихна се графът. — Но… аз познавам мисленето ви, госпожо Вихронрав. Винаги си имате повече от един план. Стоите пред мен и няма как да скриете, че при първата крачка ще се строполите, обаче… не вярвам напълно в това, което виждам.

— Хич не ми пука в какво вярваш — изсумтя Баба. — Ама не смееш да ме пуснеш да изляза оттука. Щото не се знае къде ще отида и какво ще сторя. Може да те дебна с всеки чифт очи наблизо. Или да се притая зад всяка врата. Има и от кого да поискам да ми върне стара услуга. Може да ти налетя откъдето ще да е и по всяко време. И много ме бива да злобея.

— Е, и? Ако бях толкова невъзпитан, бих могъл да ви убия незабавно. Достатъчна е дори една най-обикновена стрела. Ефрейтор Свиц!

Ефрейторът размърда лениво ръка — не умееше да наподоби по-свястно отдаване на чест — и се прицели с арбалета си.

— Сигурен ли си? — подкачи Баба графа. — Твоят маймуняк ще има ли време и за втори изстрел? А аз дали още ще съм тука?

— Госпожо Вихронрав, не сте от формоменителите. А и като съдя по вида ви, сега не сте много пъргава в краката.

— Тя намеква, че ще прехвърли съзнанието си в друга глава — намеси се Влад.

Вещиците се спогледаха.

— Извинявай, Есме — смънка накрая Леля Ог. — Не си удържах мислите. Май не пих достатъчно.

— О, да — поклати глава графът. — Прословутите ви умения в Заемането.

— Ама не знаеш нито къде ще се преместя, нито колко надалече — уморено проточи Баба. — Дори не знаеш в чия глава. И не ти е ясно дали изобщо трябва да е глава. Всичко, дето го научаваш, е измъкнато от умовете на другите хора, а те не са узнали всичко за мене. Как пък не!

— Е, значи ще преместите съзнанието си другаде — допусна графът. — Примитивно. Пътувал съм много, наблюдавал съм подобни хитрости. Прастари особняци, окичени с мъниста и пера, които можеха да вместят същността си в риба, в насекомо… дори в дърво. Сякаш има значение. Дървото се пали лесно. Крал Верънс обича да изтъква, че настъпва нов световен ред. Ние сме този нов ред. А вие сте минало…

Той се присви за миг и другите три вещици тупнаха на пода.

— Превъзходно — одобри графът. — Предупредителен изстрел. Усетих го. Наистина го усетих. Никой в Юбервалд не е успявал да ме засегне толкова силно.

— Мога и по-силничко — обеща Баба.

— Няма да ме убедите — заяви графът. — Ако можехте, отдавна да го бяхте направила. Никаква милост за вампира, а? Любимият вопъл на тълпата от столетия! — Той закрачи към Баба. — Наистина ли не ни смятате за нищо повече от западнали заради кръвосмешение елфи или глупави човеци и се надявате да ни покорите с властно държание и мъничко хитрини? Ние се надигнахме от ковчезите, госпожо Вихронрав. Опитах се да бъда по-търпелив с вас, защото всъщност имаме множество общи черти, но сега…

Тялото на Баба отскочи назад като хартиена фигурка, блъсната от повей.

Графът беше на няколко крачки от нея, пъхнал ръце в джобовете си. За миг и той поспря.

— О-о, този път едва го усетих. Това ли е най-доброто, на което сте способна?

Баба се олюляваше, но вдигна ръка. Тежко кресло до стената се плъзна над пода и се затъркаля по залата.

— Като за човек никак не беше зле — милостиво прецени графът. — Но не мисля, че още дълго ще успявате да ме отклонявате.

Баба трепна и вдигна другата си ръка. Огромен полилей се разклати.

— Олеле… — въздъхна графът. — И това не стига. В никакъв случай.

Баба заотстъпва.

— Но ще ви обещая нещо — продължи той. — Няма да ви убия. Напротив…

Невидими ръце я вдигнаха и грубо я залепиха до стената.

Агнес понечи да пристъпи напред, Маграт обаче стисна ръката й.

— Не го смятайте за поражение, госпожо Вихронрав — посъветва графът. — Ще живеете вечно. Аз бих казал, че сделката е изгодна, а вие?

Баба успя да подсмръкне презрително.

— Аз пък казвам, че е доста скромничко. Лицето й се разкриви от болка.

— Довиждане — изрече графът.

Вещиците усетиха психическия удар. Залата се размъти пред очите им.

Но имаше и нещо друго в просторите отвъд нормалните измерения. Ярко и сребристо, то се изплъзна като риба…

— Тя изчезна — прошепна Леля. — Сама се запрати нанякъде…

— Къде? Къде? — съскаше Маграт.

— Недей да мислиш за туй! — заповяда Леля. Лицето на Маграт се смръзна.

— О, не…

— Не мисли! Не мисли! — увещаваше я трескаво Леля. — Мисли за розови слонове! За розови слонове!

— Тя не би…

— Ла-ла-ла! Ий-ий-ий-оуу! — разкрещя се Леля и завлече Маграт до коридора към кухнята. — Хайде, де, по-бързичко! Агнес, ще разчитаме на вас двете!

Вратата се затръшна зад тях и Агнес чу че-гъртането на резетата. Вратата беше дебела, резетата — яки. Строителите на Ланкърския замък не биха и помислили за дъски, по-тънки от десетина сантиметра, и ключалки, които не издържат ударите на таран.

Страничен наблюдател щеше да оцени постъпката на Леля като крайно себична. Но логиката твърдеше, че вместо три вещици в опасност остана само една. Трите биха загубили твърде много време да се безпокоят една за друга. Единствената можеше да се занимава само със собственото си положение.

Агнес съзнаваше всичко това и все пак бягството на другите две й се струваше себично.

Графът доближаваше Баба. А с ъгълчето на окото си Агнес зърна как Влад и сестра му се прокрадват към нея. Зад гърба си имаше залостена врата. На Пердита не й хрумваха интересни идеи.

И Агнес запищя.

Това вече беше дарба за разлика от двоуменето, което си оставаше досадна напаст. Във вокалния диапазон на Агнес се побираха и звуци, които стапяха ушна кал.

Започна високо и установи, че е налучкала правилно. Миг след като от тавана заваляха прилепи и дървесни червеи, а кучетата в града се разлаяха, Влад притисна с длани ушите си.

Агнес рязко си пое дъх.

— Още една крачка и ще викна по-силно! — кресна тя.

Графът вдигна Баба Вихронрав, сякаш беше парцалена кукла, и се озърна.

— Не се съмнявам, че можеш. Но рано или късно ще се задъхаш. Влад, тя доприпка да ти се умилква в краката. Разрешавам ти да я задържиш, но отговаряш за нея. Ти ще си я храниш и ще чистиш клетката й.

Младият вампир пристъпи предпазливо.

— Повярвайте ми, държите се неразумно! — прошепна й сърдито.

— Много се радвам!

Миг по-късно той се озова до нея. Но Пердита го очакваше за разлика от Агнес и под нейно управление лакътят й зае позиция и се забучи в корема му, преди той да се отмести.

Тя тръгна напред, щом Влад се преви на две. Установи, че неспособността на вампира да се учи от опита не се преодолява лесно.

Графът сложи Баба Вихронрав на масата.

— Игор! — изрева той. — Къде си, глупав…

— Да, гошподарю?

Графът се завъртя бясно на пети.

— Защо всеки път изникваш така зад гърба ми?!

— Гошподарю, штарият граф… очакваше това. Профешионален подход.

— Все едно, време е да престанеш.

— Да, гошподарю.

— Забрави и този нелеп говор. Иди да удариш гонга за вечеря.

— Да, гошшшшподарю.

— И колко пъти да ти повтарям за тази походка! — кресна графът след Игор, който закуцука през залата. — Дори не е забавно!

Игор мина покрай Агнес, фъфлейки злобно под носа си.

Влад я догони при масата и тя дори леко му се зарадва, защото нямаше представа какво да прави, щом доближи.

— Трябва да си тръгнете — подкани я задъхано.

— Разбира се, не бих му позволил да ви стори зло, но баща ми понякога е… сприхав.

— Няма да си тръгна без Баба.

Слаб глас прозвуча в главата й: „Остави… ме…“

„Не бях аз — поясни Пердита. — Май беше тя.“ Агнес се вторачи в проснатото на масата тяло.

В несвяст Баба Вихронрав изглеждаше твърде дребна.

— Искаш ли да останеш за вечеря? — изграчи й графът.

— Значи ще… след всичко, което изприказвахте, вие ще… й изсмучете кръвта?

— Ами ние сме си вампири, госпожице Нит. Това ни е присъщо. Малък, ритуал, ако мога да се изразя така.

— Как можете?! Тя е старица!

Той се обърна рязко и изведнъж й се изпречи.

— Идеята за по-младичко предястие е съблазнителна, повярвай ми. Но Влад би се цупил дълго. Впрочем кръвта също… отлежава като хубавото вино. Тя няма да бъде убита. Не и в буквалния смисъл. А ако бях в нейното положение, щях да се радвам на мъничко безсмъртие.

— Но тя мрази вампирите!

— Това може да се окаже проблем за нея, когато се опомни, защото тя също ще бъде вампир, и то на най-долното стъпало на подчинение. Уф…

— Графът се наведе и измъкна Овес изпод масата.

— Ама че бледо същество. Помня омнианците от времето, когато преливаха от убеденост и плам, предвождаха ги мъже, на които никога не липсваха храброст и твърдост, макар да бяха неимоверно побъркани. В какво отчаяние щяха да изпаднат, ако зърнеха това човече с душица от разредено мляко. Отведи го, моля те.

— Ще се видим ли и утре? — примоли се Влад и доказа на Агнес, че мъжкарите от всякакви раси вероятно носят у себе си гена на тъпотата.

— Няма да я превърнете във вампир! — сопна се на графа, без да поглежда сина му.

— Тя няма да ни устои — увери я графът. — Това остава в кръвта, ако ние пожелаем да го влеем.

— Тя ще се съпротивява.

— Очаквам го с интерес. Графът пак пусна Овес на пода.

— Сега се махни, госпожице Нит. Заедно с този лигав пастор. А утре… можете да си приберете вещицата. Но тя вече ще бъде една от нас. Има си йерархия. Всеки го знае… ако изобщо е научил нещо за вампирите.

Зад него Овес повръщаше.

Агнес си мислеше за хората с празни погледи, които работеха в замъка. Никой не заслужаваше такава участ.

Тя сграбчи пастора за яката и го вдигна като чувал.

— Довиждане, госпожице Нит — отпрати я графът.

Тя избута отпуснатия Овес към предния вход. Навън вече плющеше силен дъжд, безмилостни струи се забиваха под ъгъл от небето като стоманени пръти. Тя се промъкна покрай стената, макар и прикритието да беше рехаво, и подпря свещеника под един водоливник, който бълваше водопада си по-надалеч от тях.

Овес се разтрепери и изстена:

— Горката старица…

Приведе се напред и водата се разплиска от главата му на всички страни.

— Да… — смънка Агнес.

Другите две бяха избягали. Осени ги една и съща догадка, споделена и от Пердита. Всички изпитаха сътресението, когато Баба освободи съзнанието си и… Бебето дори носеше името Есме, нали? Но… Агнес не вярваше, че си е въобразила гласа на Баба в главата си. Значи беше някъде наблизо…

— Много се изложих, а? — изпъшка Овес.

— Да — кратко потвърди Агнес.

В идеята Баба да пренесе духа си в бебето имаше някаква правота, фолклорен привкус, романтично звучене. Вероятно затова Леля и Маграт бяха склонни да се вкопчат в нея, но и тъкмо тази беше причината Баба да не постъпи така. Агнес не бе съзирала дори помен от романтика в душата й. Баба обаче знаеше отлично как да манипулира романтиката в душите на другите.

Тогава… къде ли може да е? Все пак се случи нещо. Тя прехвърли ядрото на духа си в безопасност, но както и да се репчеше на графа, не би имала сили да го отпрати надалеч. Няма как да не е в живо същество, но ако е в човек, той дори не би подозирал…

— Само ако бях използвал подходящия ритуал за прогонване на духове! — вайкаше се Овес.

— Нямаше да стане — сряза го Агнес. — Тези вампири не ми се сториха кой знае колко религиозни.

— В живота на свещенослужителя такъв шанс се пада може би само веднъж…

— Само че ти не беше подходящ. Ако религиозната брошурка беше оръжието, с което да ги победиш, щеше да се окажеш човек на място.

Тя се вторачи в пастора. Същото стори и Пердита.

— Брат Мелхио ще ме порицае сурово — смотолеви Овес и се изправи. — О, как изглеждам само — целият съм в кал. Ъ-ъ… защо ме гледате така?

— О… хрумна ми нещо. Вампирите още ли не успяват да се вмъкнат в главата ти?

— Какво искате да кажете?

— Не ти ли влияят? Не узнават ли за какво мислиш?

— Ха! През повечето време и аз не знам за какво мисля — окаяно призна Овес.

— Виж ти… — промърмори Агнес. „Виж ти…“ — повтори и Пердита.

— Той беше прав — мрънкаше пасторът, без да я слуша. — Подведох всички, нали? Трябваше да си остана в семинарията и да заема онова място за преводач.

Дъждът дори не беше съпроводен с мълнии и гръмотевици. Просто валеше тежко, упорито и безмилостно.

— Но аз съм готов… да опитам отново — споде-ли Овес.

— Нима? И защо?

— Нали и Казрин се е връщал до три пъти в Махагската долина, за да отнеме накрая чашата на Хиреад от воините на оолитите, когато се унесли в сън?

— Така ли?

— Да. Аз… хъм, съм убеден в това. Нали и Ом е рекъл на пророк Брута: „Ще бъда с теб в мра-ка“?

— Предполагам.

— Да, така е било. Непременно.

— И това те подтиква да се изправиш отново пред вампирите? — не повярва Агнес.

— Да.

— Но защо?

— Защото ако не го направя, каква полза от мен? И за какво изобщо съм годен?

— Не ми се вярва, че бихме оцелели втория път — охлади го Агнес. — Сега ни пуснаха да си вървим — проявиха изтънчена жестокост. Да му се не види! На мен се пада да реша що да сторя, а не трябваше аз да избирам. Нали съм девицата!

— Тя разгада правилно изражението му и обясни:

— Това е понятие от професионалния жаргон, с което обозначаваме най-младшата в троицата от вещици. Не би трябвало аз да вземам решенията. Да, знам, че е по-добре, отколкото само да варя чая!

— Ъ-ъ… не съм споменавал нищо за чай…

— Извинявай, не го казах на теб. И какво ли би искала от мен тя?

„Отгоре на всичко ти се струва, че знаеш къде се крие“ — напомни Пердита.

Разнесе се скрибуцане и двамата видяха как вратата на голямата зала се отвори. Стъпалата се осветиха, сенки заиграха в изпаренията от по-роя, нещо цопна и вратата се затръшна. За миг се чу смях.

Агнес се втурна към стъпалата, пасторът жвакаше до нея.

В тази част от двора вече се разпълзяваше обширна кална локва. В нея лежеше Баба Вихронрав с изпокъсана рокля, кичури се измъкваха от твърдия като камък кок на тила й.

На шията й имаше кръв.

— Дори не са я затворили в тъмницата! — изръмжа Агнес, която щеше да се пръсне от бяс. — Изхвърлиха я ей така като… като оглозгай кокал!

— Може би смятат, че са я затворили в невидима тъмница, горкичката — обади се Овес. — Хайде поне да я пренесем на по-сухо място…

— О… да… разбира се…

Агнес хвана краката на Баба и се изуми, че кльощаво наглед тяло може да тежи толкова.

— Да я отнесем при някой от местните хора — предложи пасторът, който също едва удържаше товара.

— Идеята ти не струва — възрази Агнес.

— Но те сигурно не биха…

— И какво ще им кажеш? „Това е Баба, нали нямате нищо против да я оставим при вас и… между другото, когато се събуди, ще е вампирка.“

— А, да…

— Не че хората много й се радват поначало, освен когато са болни… — Агнес примижа към дъждовните струи. — Да заобиколим към конюшните и соколарника, все ще намерим там някоя барака…

Крал Верънс отвори очи. По прозореца на спалнята му плющеше дъжд. Светлина проникваше единствено през пролуката под вратата и той едва различаваше силуетите на двамата си пазачи, които клюмаха в креслата.

Издрънча стъкло. Единият мъж се надигна, отвори прозореца, надникна в бурната нощ, не откри нищо интересно и пак се затътри до креслото.

Всичко изглеждаше много… приятно. Верънс сякаш се бе потопил в топла вана и се отпускаше уютно. Всички грижи на този свят се падаха на другите. Той подскачаше като щастлива пяна по морето на живота.

Дочуваше тихички гласове, но незнайно защо говорещите се намираха под възглавницата му.

— Глей ги тез дългурести свине!

— Ах, че ги очистиме!

— Айде…

— Че броим… раз, два, ТРИ!

— Оп! Оп!

Нещо прошумоля. Креслото на единия пазач се заклатушка над пода и се понесе стремително към прозореца.

— Оп!

Креслото и обитателят му изхвръкнаха с трясък през стъклата.

Другият пазач успя да се изправи, но пред него светкавично се оформяше чудат израстък. В очите на Верънс, випускник на Гилдията на смешниците, явлението много приличаше на извънредно висока пирамида, съставена от твърде дребни акробати.

— Оп! Оп! — Хоп! — Оп!

Върхът се изравни с лицето на пазача. Единствената фигура най-отгоре му изкрещя:

— К’во зяпаш, бе, скапаняк? На ти!

С последната дума човечето се изстреля към точка между очите на мъжа. Отекна тих пукот и пазачът се просна по гръб.

— Оп! Оп!

— Хоп!

Живата пирамида се разпадна на съставните си части по пода. Верънс чу шляпане на множество крачета, внезапно един малък и обилно татуиран в синьо мъж със синя островърха шапчица застана на брадичката му.

— Здрасти, кралче! Мотана ли ти е чутурата, а?

— Хубав номер — изфъфли Верънс. — Откога играете ролята на халюцинация? Направо страхотно.

— Ами ти не зацепваш, кат’ те гледам.

— Само така — унесено го поощри Верънс.

— Дай да влачиме! — Хоп! Хоп!

Верънс усети как го вдигат от леглото. Стотици ръчички си го предаваха, той се подаде от прозореца в пустотата.

Стената беше отвесна и кралят се чудеше сънено защо ли се носи надолу по нея бавничко сред викове „Ха при мене! Ха при тебе! Хоп!“. Пръстчета се вкопчваха в яката, нощницата, чорапите му…

— Прекрасно представление — промърмори, когато полека се смъкна долу и изчезна в нощта петнайсетина сантиметра над земята.

В дъжда се различаваше светлинка. Агнес заблъска с юмрук по вратата и мокрите дъски се смениха с малко по-приятна гледка — соколаря Дървеняааау.

— Трябва да ни пуснете вътре!

— Добре, госпожице Нит.

Той се дръпна послушно от вратата и двамата внесоха Баба в стаичката.

— Госпожице, тя да не е пострадала?

— Нали знаеш, че в замъка има вампири? — подвоуми се Агнес.

— Тъй ли, госпожице?

Гласът на соколаря подсказваше, че току-що са му съобщили един факт и той очаква с учтив интерес да го осведомят дали фактът е добър или лош.

— Те ухапаха Баба Вихронрав. Трябва да я оставим да полегне някъде.

— Ето го моето легло, госпожице.

Беше тясно и късо, направено за хора, които лягат, защото са уморени.

— Може и да го поизцапа с кръв — предупреди Агнес.

— О, аз непрекъснато цапам леглото с кръв — бодро я успокои Дървеняааау. — И пода. Имам предостатъчно бинтове и мехлеми, ако ще ви бъдат от полза.

— Е, поне няма да й навредят. Ъ-ъ… Дървеняааау, известно ти е, че вампирите смучат кръв от хората, нали?

— Тъй ли, госпожице? Само че ще трябва да почакат на опашка след птиците, ако искат да смучат и от моята.

— Не се ли плашиш?

— Госпожице, имам си огромен буркан с мазило, даде ми го госпожа Ог.

Изглежда нямаше да дочакат друга реакция от него. На Дървеняааау му беше все едно кой е господар на замъка, стига да не закача птиците му. Столетия наред соколарите се занимаваха с важните дела, тоест с ястребите и соколите, чието обучение изискваше дълъг упорит труд, а властването оставяха на аматьорите.

— Тя е мокра до кости — установи Овес. — Нека поне я завием с одеяло или нещо друго.

— Ще имаш нужда и от въже — напомни Агнес.

— Въже ли?

— Тя все някога ще се опомни.

— Значи… трябва да я вържем?

— Ако някой вампир реши да превърне и теб във вампир, какво прави?

Ръката на Овес стисна медальона с костенурката, сякаш търсеше утеха.

— Ами… май вкарват нещо в кръвта. Струва ми се, че решат ли да ви превърнат във вампир, тъкмо това се случва. Не мисля, че имате шанс да се преборите, щом попадне в кръвта ви. Не можете да кажете: „Не искам да съм като вас.“ Не е сила, на която да се опълчите.

— Тя е голям инат — осведоми го Агнес.

— Чак толкова голям ли? — усъмни се Овес.

Един от юбервалдските пришълци се тътреше по коридора. Поспря заради някакъв шум, озърна се, не видя нищо смущаващо и се помъкна по пътя си.

Леля Ог излезе от сенките и повика с жест Маграт.

— Извинявай, Лельо, бебетата пискат непрекъснато…

— Шът! В кухнята вдигат доста силна врява. Че какво ли биха искали да си сготвят вампирите?

— Сигурно са онези хора, които те си доведоха — изсъска Маграт. — Нали внасяха новите мебели. Предполагам, че все пак ги хранят.

— Да, като добитък. Май няма по-добър начин, освен да си излезем нахално. Тия твари не са от най-досетливите. Готова ли си? — Леля разсеяно отпи от шишето, с което не се разделяше. — Ти само върви след мене.

— Но как така? Ами Верънс? Не мога да зарежа мъжа си!

— И как ще ги спреш да не му направят зло, ако си тука? Ти гледай детето да е добре, туй е важното. И от памтивека си е тъй. Между другото… нали ти рекох, че се погрижих да го закрилят?

— Магии ли си правила?

— О, измислих нещо по-добро. Сега върви с мене и се дръж нахално. Време е да си се научила, щом си кралица. Изобщо не позволявай да си помислят, че нямаш право да си там, където са те сварили.

Хората с опърпаните дрехи я загледаха тъпо като кучета, които чакат ще има ли камшик за тях. А върху огромната печка вместо излъсканите тенджери на госпожа Скорбик се мъдреше великански почернял казан. Вътре имаше сивкава мътилка. Леля Ог не би извадила пълен черпак от този казан, ако ще да й даваха хиляда долара.

— Само минаваме оттука! — рече тя остро. — Вие си продължавайте каквото имате да вършите.

Всички глави се завъртяха да ги проследят. Но в дъното на кухнята от старото кресло, където госпожа Скорбик сядаше да отдъхне, се изправи някаква фигура и закрачи към тях.

— Ох, че гнусотия, един от техните подлизурковци — изсумтя Леля. — Стои между нас и вратата…

— Госпожи — поклони се вампирът. — С какво да ви помогна?

— Ние тъкмо си тръгвахме — високомерно изрече Маграт.

— А може би не — възрази той.

— Извинявай, младежо — подхвана Леля с гласа си на леко оглупяла бабичка, — откъде си?

— От Юбервалд, госпожо.

Тя кимна и се зачете в листчето, което извади от джоба си.

— Хубаво, хубаво. А от кой край?

— От Клоц.

— Брей, че приятно. Извини ме за мъничко. — Леля се обърна, изплющя ластик и тя пак го погледна със сияйна усмивка. — Ще прощаващ, падам си да подпитвам. И как се казваше оная ваша река? Ъм? Ее?

— Аа — поправи я вампирът.

Ръката й се стрелна и натика нещо жълто между зъбите му. Той я сграбчи, но щом я придърпа към себе си, тя го халоса по главата.

Вампирът се свлече на колене, впил пръсти в устата си. Мъчеше се да изпищи, но му пречеше резенчето лимон, което бе захапал неволно.

— Уж е само остаряло суеверие, а виж какво стана — подхвърли Леля в мига, когато около устните му изби пяна.

— Да, но е необходимо и да му отсечеш главата — напомни Маграт.

— Вярно, бе. Видях сатърче наблизо…

— Няма ли да се махаме? — настоя Маграт. — Преди да ни се изтресе още някой.

— Бива. Той бездруго не е голям началник сред вампирите — снизходително изрече Леля. — И жилетката му е грозновата.

Нощта беше посребрена от дъжда. Вещиците сгушиха глави в раменете си и се втурнаха напред в мрака.

— Трябва да преповия бебето!

— Най-добре с дъждобран — промърмори Леля.

— Тъкмо сега ли?

— Ами малко е неотложно…

— Добре, де, влизай тука…

Вмъкнаха се в конюшнята. Леля огледа зорко околността и затвори вратата.

— Много е тъмно — прошепна Маграт.

— Като млада преповивах бебетата само с опипване.

— Дано не ми се наложи. Ей… тук свети…

В отсрещния край при преградените ниши за конете мъждукаше свещ.

Игор търкаше усърдно козината на животните и мърмореше в такт с движенията на четката. Явно нещо го тормозеше.

— Глупав глаш шъм имал, а? И глупава походка? Че той какво разбира, дяволите го взели? Изскочило от нищото гошподарче! „Игор, прештани да правиш това, прештани да правиш онова“… а хлапетата му шамо ше размотават и ше мъчат да ми заповядват… Има ши правила, штарият гошподар ги знаеше! Шлугата не им е роб…

Той се огледа. Една сламка прошумоля към пода.

Пак затърка старателно.

— Хъ! Донеши това, донеши онова… и без капчица уважение…

Игор млъкна, колкото да махне друга сламка от ръкава си.

— …да не говоря пък за…

Нещо изскърца, после профуча, конят се изпра-ви на задни крака в нишата си и Игор се стовари на пода, а главата му сякаш попадна в менгеме.

— Виж сега, ако си стисна коленете — заговори го весел женски глас, — нищо чудно да ти изкарам мозъка през носа. Знам си обаче, че туй няма да го бъде, щото тука всички сме приятели, съгласен ли си?

— Шглшн.

— Е, не очаквах да отговориш по-ясно. — Леля Ог се надигна и се изтупа. — Въргаляла съм се и в по-чисто сено. Ставай, господин Игор. А ако си намислил някакъв подъл номер, мойта колежка ей там държи вила и хич не я бива в прицелването, та не се знае къде ще те намушка.

— Тя бебе ли ноши?

— Много сме съвременни — похвали се Леля. — Имаме си всички новости в занаята. А сега ще имаме и твойта карета, Игор.

— Нима? — озадачи се Маграт. — И закъде ще пътуваме?

— Гадна нощ е тая. Не ща да разкарваме детето под дъжда, а ако се навъртаме наоколо, няма да сме в безопасност. Можем да слезем в равнината преди зазоряване.

— Няма да напусна Ланкър!

— Спаси детето — назидателно изрече Леля. — Запази бъдещето. Пък и…

Тя прошепна на Маграт няколко думи, които Игор не чу.

— Не се знае — усъмни се Маграт.

— Знаеш как мисли Баба — настоя Леля. — И тя също би поискала да опазим детето — добави по-гръмко. — Затуй, господин Игор, впрягай конете.

— Да, гошподарке — смирено отвърна Игор.

— Игор, ти да не ме поднасяш?

— О, не. За мен е удоволштвие да ми заповядват с яшен, недопушкащ възражение тон — увери я той и се затътри да вземе хамутите. — Без онези глупошти „Ще бъдеш ли така добър…“ Вшеки Игор предпочита да ши знае мяштото.

— Ако ще и да е на дъното ли? — не се сдържа Маграт.

— Штарият гошподар ме биеше ш камшик вшеки ден! — гордо сподели Игор.

— Харесваше ти, така ли? — не повярва Маграт.

— Ештештвено не ми харешваше! Но така е редно. Той беше джентълмен, чиито ботуши не бях доштоен да оближа ш език…

— Но ги ближеше, нали? — позна Леля.

— Вшяка шутрин — закима Игор. — И ги лъшках до бляшък.

— Е, помогни ни да се измъкнем и ще се погрижа да те нашибат с ароматизирана връзка за обувка — обеща Леля.

— Много шъм ви благодарен, но и без това щях да напушна — осведоми я Игор, затягайки един оглавник. — Вече ми ше гади от тази пашмина. Не бива да ше държат така! Те ша шрам за швоята раша!

Леля си избърса лицето.

— Допадат ми хората, които си казват всичко, дето им е на езика… и си го изплюват.

— Ще му се довериш ли? — изуми се Маграт.

— Познавам кой какъв е — похвали се Леля. — Винаги можеш да се довериш на човек, дето цялата му глава е в шевове.

— Леле, леле, леле!

— Нема и иляда от тия!

— Дългурести свине!

Една лисица надникна предпазливо иззад дървото.

В подгизналата от дъжда гора някакъв човек се движеше бързо, макар че наглед лежеше по гръб. На главата си имаше нощна шапчица, а пискюлчето й подскачаше по тревата.

Докато лисицата осъзнае какво означава гледката, беше твърде късно. Дребна синя фигурка изскочи изпод тичащия лежешком човек, приземи се върху муцуната й и заби глава между очите й.

— Глейте, бе, потроших й чутурата!

Победоносният Нак мак Фигъл скочи на земята до свляклата се лисица, хвана опашката й с една ръка и се втурна след останалите, тържествуващо размахал юмрук.

— Юхуу! И тая вечер че кльопаме!

Бяха издърпали леглото по средата на стаичката. Агнес и Овес седяха от двете страни и се заслушваха в приглушените шумове, докато Дървеняааау хранеше птиците. Тракаха тенекии, понякога той изквичаваше, опитвайки се да махне поредната човка от носа си.

— Моля? — сепна се Агнес.

— Какво?

— Стори ми се, че прошепна нещо.

— Аз… ъ-ъ… прочетох кратка молитва — обясни Овес.

— Ще помогне ли?

— Ъ-ъ… ще помогне на мен. Пророкът Брута е казал, че Ом помага на онези, които си помагат взаимно.

— Вярно ли е?

— Честно казано, има различни тълкувания на думите му.

— И колко са?

— Около сто и шестдесет след разкола от 23 февруари, десет и половина сутринта. Тогава Новите обединени свободни поклонници на костенурката (Синод на земите в посока на Главината) се отцепиха от Новите обединени свободни поклонници на костенурката (Синод на земите в посока на Ръба). Имаше големи сътресения.

— Кръв ли се проля? — попита Агнес.

Не беше любопитна. Така се отвличаше от догадките какво ли ще се събуди пред тях след минута-две.

— Не, но имаше размяна на юмручни удари, поляха и един дякон с мастило.

— Да, явно си имате тежки проблеми.

— И немалко бради бяха оскубани.

— Ау-у…

„Аман от фанатични сектанти!“ — даде своя принос Пердита.

— Вие ми се подигравате — мрачно промълви Овес.

— Е, звучи ми малко… безинтересно. Вие там непрекъснато ли спорите помежду си?

— Пророк Брута ни е завещал: „Нека се чуват десет хиляди гласа.“ Понякога подозирам, че според него е било по-добре да си прахосваме време-то в спорове, вместо да изтребваме неверниците с огън и меч. Толкова е объркано… — Пасторът въздъхна. — Има стотици различни пътища към Ом. За жалост нерядко се питам защо почти на всеки напреки са сложени гребла, които непред-пазливият да настъпва. Вампирът каза истината. Загубили сме огъня…

— Но някога с него сте горили хора.

— Знам… знам…

Агнес забеляза движение с ъгълчето на окото си.

Изпод одеялото, с което завиха Баба Вихронрав, се издигаше пара.

Тъкмо когато Агнес се вторачи, очите на Баба се отвориха рязко и се заизвиваха ту на едната, ту на другата страна.

И устните й помръднаха два-три пъти.

— Как сме днес, госпожо Вихронрав? — жизнерадостно попита Могъщ Овес.

— Тя беше ухапана от вампир! Що за въпроси задаваш? — изсъска му Агнес.

— По-приятни от „Вие какво сте в момента?“ — прошепна свещеникът.

Едната ръка на Баба трепна. Тя пак отвори уста, изви гръб, но въжето я възпря и я накара да се отпусне на възглавницата.

Агнес докосна челото й и мигновено отдръпна ръката си.

— Тя гори! Дървеняааау! Донеси малко вода!

— Идвам, госпожице!

— О, не… — отмаляло изломоти Овес. Сочеше въжето. То се развързваше, навивките му по тялото на Баба се плъзгаха подобно на змии.

Старата вещица тупна от леглото на длани и колене. Агнес понечи да й помогне и удар с лакът я запрати в стената.

Баба избута вратата по малко и изпълзя навън под дъжда. Спря задъхана, щом усети първите капки. Агнес можеше да се закълне, че някои от тях съскаха по нея.

Синьозелено сияние се пръскаше от отворената врата на соколарника. Агнес надникна. Дървеняааау се блещеше към буркан от мармалад, в който ослепително бяла точка беше обкръжена от бледосин пламък, трепкащ и виещ се далеч извън буркана.

— Това какво е?!

— Моето перо от феникс, госпожице! Направо изгаря въздуха вътре!

А отвън Овес бе изправил Баба и успя да я подпре с рамо.

— Тя каза нещо, май беше „желая“…

— Може би желае кръв!

— Ето, пак изфъфли. Не я ли чухте?

Агнес пристъпи по-наблизо и вялата ръка на Баба изведнъж се вкопчи в рамото й. Дори през мокрия плат усещаше колко е гореща. Този път различи думата въпреки плюшенето на дъжда.

— Желязо ли? — слиса се Овес. — Наистина ли каза „желязо“?

— Ковачницата на замъка е ей там — показа Агнес. — Да я пренесем вътре.

Завариха ковачницата тъмна и студена — тук палеха огъня само когато трябваше да се свърши работа. Щом се доклатушкаха вътре, Баба се изплъзна от ръцете им и се подпря на каменния под.

— Но нали желязото не помага срещу вампири? — двоумеше се Агнес. — Никога не съм чувала някой да си е послужил с желязо…

Баба издаде звук, слял в себе си пръхтене и ръмжене. Повлече се по пода, оставяйки кална следа, и се добра до наковалнята.

Не беше нищо повече от голяма и дълга желязна буца, която поемаше нескопосаните удари, достатъчни за дребните поправки в замъка. Без да се изправи, Баба я хвана с двете си ръце и опря чело до нея.

— Бабо, какво да ти… — започна Агнес.

— Върви при… другите — изграчи Баба Вихронрав. — Трябва да сте три… вещици, ако туй с мене… се обърка… и ви налети… страшна твар…

— Каква страшна твар?

— Ами аз. Тръгни веднага.

Агнес отстъпи полека. Около пръстите на Баба по черното желязо подскачаха люспици ръжда.

— По-добре да тръгвам! Ти я дръж под око!

— Но какво да правя, ако…

Баба отметна глава назад, стиснала клепачи.

— Да те няма! — нададе вой тя. Агнес пребледня.

— Нали я чу какво каза?! — кресна и изскочи в дъжда.

Главата на Баба отново опря в наковалнята. До пръстите й вече съскаха червеникави искри.

— Господин свещенико — проговори тя с дрезгав шепот. — Тука трябва да има брадва. Донеси я!

Овес се заозърта отчаяно. Наистина имаше малък двуостър топор до точилото.

— Ъ-ъ… май намерих една — смотолеви той. Главата на вещицата пак отскочи назад. Стискаше зъби, но успя да заповяда:

— Наточи я!

Овес зяпна точилото и нервно облиза устни.

— Казах да я наточиш! Тутакси!

Той свали куртката си, запретна ръкави, взе топорчето и натисна с крак педала на ремъка.

Колелото се завъртя и започна да изтръгва искри от острието.

— После потърси някакъв кол и… му издялкай връх. Намери и… чук…

С чука беше лесно. До точилото имаше тезгях с инструменти. Трескавото ровичкане в отпадъците до стената го снабди и с кол от ограда.

— Госпожо, какво искате да…

— Нещо… ще надигне глава… скоро — бълваше на пресекулки Баба. — Ти се… постарай да… прозреш… какво е…

— Но нали не очаквате от мен да ви обезглавя…

— Заповядвам ти, прислужнико на религията! В какво… вярваш наистина? И в какво си се надявал… да намериш… същината? В мелодичните псалмчета ли? Рано или късно… всичко опира до… кръвта…

Главата й се отпусна безсилно върху наковалнята.

Овес отново се взря в ръцете й. Под самите й пръсти желязото оставаше черно, но наоколо излъчваше бледа светлина и ръждата опадаше с цвърчене. Той нерешително докосна наковалнята, отдръпна си ръката и пъхна изгорените си пръсти в устата.

— На госпожа Вихронрав малко й е зле, тъй ли? — попита влезлият Дървеняааау.

— Да, по това не може да има спор.

— О, лошо… Искате ли чай?

— Какво?

— Тежка нощ. Ако ще се заседяваме тук, ще сложа чайника да заври.

— Не разбирате ли, че вместо нея оттам може да се надигне зажаднял за кръв вампир?

— О-о… — Соколарят се загледа в неподвижна-та жена и димящата наковалня. — Тогава ще е по-добре да й се опрете с чаша горещ чай в корема.

— Не можете ли да проумеете какво става тук?

Дървеняааау огледа още веднъж сценката пред себе си и отговори:

— Не.

— Е, тогава…

— Не ми влиза в работата да ги проумявам тези неща — прекъсна го соколарят. — Не съм обучен. А то си иска дълго обучение, така си мисля. Това е ваша работа. И нейна. Вие знаете ли какво е една птица да бъде дресирана, да докопа плячка и пак да кацне на китката ви?

— Ами не…

— Ето, видяхте ли? Значи се спогодихме. Да направя чай, а?

Овес се примири.

— Да, моля ви. Благодаря. Дървеняааау излезе забързано.

Пасторът седна. Ако трябваше да е откровен със себе си, той също не знаеше дали разбира какво се случва пред очите му. Старата жена гореше в треска, страдаше, а сега… желязото се сгорещяваше, сякаш тя му предаваше болката и жегата от главата си. Нима някой можеше да го постигне? Да, разбира се, напомни си той честно, пророците са имали тази дарба, но само защото Ом им я е вдъхнал. Но както вече проличаваше, тази жена не вярваше в нищо.

В момента тя не помръдваше.

Другите говореха за нея като за велика магьосница, но в залата той беше видял просто една преуморена старица, изчерпала силите си. Беше срещал такива хора в лазарета на Аби Диал — вцепенени, потънали в себе си, докато болката не ги покори непоносимо и не им остане само молитвата, а после… нямаха дори това. Струваше му се, че същото е сполетяло старицата пред очите му.

Тя изобщо не шаваше. Овес бе виждал досега такава неподвижност само у хора, за които движението вече е недостъпно во веки веков.

Нагоре по ветровитата планина и надолу по закътаната долчинка тичаха безспир Нак мак Фигъл, които изглежда по природа нямаха представа що е то прокрадване и промъкване. Позагубиха малко от бързината си, защото човечета от отряда се втурваха настрани, за да се сбият помежду си или да подгонят злополучно животно. Освен краля на Ланкър през храсталаците профучаваха лисицата, зашеметен елен, глиган и невестулка, която бе заподозряна, че е погледнала с насмешка един Нак мак Фигъл.

Верънс забеляза смътно, че са се запътили към склон в края на отдавна зарязана и обрасла нива, по която стърчаха прастари трънки.

Пиксите спряха разтърсващо, когато главата на краля се озова на сантиметри от широка заешка дупка.

— Е нема да улезне!

— Че го натикаме некак!

Бутнаха обнадеждени главата на Верънс в мократа земя.

— А бе, клъцни му ушите!

— Ей че грамадан!

Друг от тях поклати глава.

— Не става тъй, не ви ли увряха чутурите? Оназ дъртата че си нареже жартиери от карантиите ни…

Колкото и да беше необичайно, Нак мак Фигъл се смълчаха за миг. Един от тях промърмори:

— Нема да ни стигнат карантиите, мене слушайте…

— Че ни разпердушини, думам ви. Пък и се зарекохме. Не мож се разправя с дърта вещица.

— Айде тогаз, сите се фащайте… Пуснаха Верънс на земята. Замалко се чу шум от разкопаване, по него се изсипаха буци пръст. Вдигнаха го отново и го внесоха през значително разширената дупка. Носът му се отъркваше във висящите от тавана корени. А новият шум отзад подсказваше, че дупката се запълва скоростно.

И след малко остана склон, където явно живееха зайци под трънките. В бурната нощ редките струйки дим се разнасяха незабелязано между стволовете.

Агнес потърси опора в стената на замъка, по която се стичаше плътен слой вода, и се помъчи да си поеме дъх. Баба не просто й нареди да се махне. Заповедта се стовари върху ума й като пълна кофа с лед. Дори Пердита се втресе. И дума не можеше да става да не се подчини.

Накъде ли би побягнала Леля? Агнес изпитваше все по-силно желание да е до нея. Леля Ог излъчваше устойчиво поле от типа „всичко ще се нареди някак“. Ако двете с Маграт са се измъкнали през кухнята, къде да ги търси?…

Чу трополенето на карета под арката, откъдето се минаваше за конюшните. Беше само тъмен силует, обгърнат от отскачащи капки, който се друсаше по калдъръма в двора на замъка. А фигурата до кочияша, покрила се с чувал, може и да беше Леля. Нямаше значение. Никой не би видял тичащата през локвите Агнес и размаханите й ръце.

Върна се под свода, когато каретата се скри от погледа й надолу по хълма. В края на краищата двете се опитваха да избягат оттук. И в кражбата на собствената карета на вампирите имаше нещо от стила на Леля Ог…

Някой сграбчи двете й ръце изотзад. По инстинкт тя се опита да удари с лакти. Все едно се напъваше да отмести скала.

— Я виж, това била госпожица Агнес Нит — студено промълви Влад. — Приятна разходка под проливния дъжд, така ли?

— Те ви се измъкнаха! — сопна му се Агнес.

— Нима го вярвате? Баща ми би могъл да запрати тази карета в урвата, когато поиска. Но няма да го направи. Винаги предпочитаме личния подход.

— Да, ухапването по шията — съгласи се тя.

— Защо не? Но той наистина се старае да проявява разбиране. Е, Агнес, нямам ли шанс да ви убедя да станете една от нас?

— Каква по-точно? Да живея, като отнемам живота на други хора ли?

— Напоследък рядко стигаме чак дотам — възрази Влад и я побутна напред. — А и когато си го позволяваме… обикновено внимаваме убитите да са от онези, които заслужават да умрат.

— О, това трябва да ме успокои, така ли? — изфуча Агнес. — В такива случаи непременно бих се доверила на преценката на един вампир.

— Признавам, че сестра ми понякога е мъничко… безцеремонна.

— Вече видях и хората, които доведохте! Малко остава да замучат!

— О, за тях ли говорите… Нашите питомци. И какво толкова? Животът им не се промени забележимо. Дори живеят по-добре. Винаги са добре нахранени, подслонени на топло…

— …и издоени.

— Лошо ли е това?

Агнес направи ново усилие да се изплъзне от хватката му. Тук нямаше крепостна стена. Не се и налагаше. Никой не би могъл да иска по-добра защита от отвесния склон на Ланкърския пролом. Влад я тикаше право към ръба на бездната.

— Ама че тъпотия! — скастри го тя.

— Не съм съгласен. Както научих, Агнес, вие сте пътувала в други страни. Значи знаете колко дребничък е животецът на повечето хора, постоянно превити под бича в ръцете на някой крал, владетел или господар, който без колебание би ги по-жертвал в битка или би ги изоставил, когато нямат сили да работят.

„Но те могат да избягат“ — намеси се Перди-та.

— Но те могат да избягат! — повтори Агнес.

— Наистина ли? Пеша? С цялото си семейство? И без никакви пари? Почти никога дори не се опитват. Агнес, повечето хора са готови да изтърпят едва ли не всичко.

— Това е най-гадното, най-циничното… „Най-правдивото“ — вмъкна Пердита.

— …най-правд… Не! Влад изви вежди.

— Агнес, отличавате се с твърде необикновено съзнание. Разбира се, вие не принадлежите към… добитъка. Вероятно това се отнася и за всяка друга вещица. Вие добре се познавате. — Той й се усмихна озъбено, което не е приятна гледка на вампирско лице. — Защо и аз не мога да ви познавам толкова добре? Елате.

Нямаше как да се опълчи срещу дърпането, ако не искаше да бъде влачена по земята.

— Вие, вещиците, успяхте да направите впечатление на баща ми — подхвърли Влад през рамо. — Казва, че би трябвало да превърнем всички ви във вампири. Бездруго според него вече сте на половината път към нас. Но аз определено предпочитам сама да се убедите колко чудесно ще бъде.

— Така ли… Ще ми хареса постоянно да копнея за кръв, а?

— Нали сега постоянно копнеете за шоколад?

— Как смееш!

— Кръвта обаче е по-бедна на въглехидрати. Тялото ви ще се приспособи. Ще изчезват килограм след килограм…

— Стига, отвратително е!

— Ще се владеете напълно…

— Не слушам!

— И е нужно само лекичко проникване…

— Точно теб няма да те огрее, господинчо!

— Ха! Възхитително остроумие!

Влад повлече Агнес след себе си и скочи в Ланкърския пролом.

Баба Вихронрав отвори очи. Поне беше принудена да допусне, че ги е отворила. Усети как клепачите й се надигат.

Пред нея се простираше тъма — кадифеночерна, беззвездна, същинска дупка в пространството. Но отзад имаше светлина. Баба долавяше, че стои с гръб към нея, усещаше я, виждаше я отразена от ръцете си. Проникваше наоколо и очертаваше мрака, който се оказа дългата плътна сянка на самата Баба върху…

…черен пясък. Изхрущя под подметките й, когато премести тежестта си от крак на крак.

Беше изпитание. Като всичко останало. Всяко нещо е надпревара. Животът те изправя пред тях ден след ден. И се държиш под око неуморно. Неизбежно е да решаваш. Никой никога не ти казва кое решение е правилното. Вярно, някои жреци разправят, че накрая получаваш оценка, но какъв е смисълът тогава?

Щеше й се нейният ум да работи по-пъргаво. Не мислеше както е редно. Имаше мъгла в главата си.

Това тук… не беше истинско място. Не, не биваше да го нарича така. Не беше обикновено място. Иначе нищо чудно да е по-истинско и от Ланкър. Пред нея се протягаше сянката и чакаше…

Баба обърна глава към стоящата до нея висока безмълвна фигура.

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

— А-а… пак ли ти…

— ОЩЕ ЕДИН ИЗБОР, ЕСМЕРЕЛДА ВИХРОНРАВ.

— Светлина и мрак? Да знаеш, светът не е разделен толкова простичко дори за тебе.

Смърт въздъхна.

— ДА, ДОРИ ЗА МЕН.

Баба се насили да подреди мислите си.

Коя светлина и кой мрак? Не се чувстваше готова за това. Струваше й се някак сбъркано. Не очакваше точно такава битка. Чия светлина е тази? В чие съзнание?

Глупав въпрос. Винаги си е нейното.

И да не изпуска тази мисъл от ума си…

Значи… сияние зад нея, а отпред — тъма…

Тя обичаше да повтаря, че вещиците стоят между светлината и мрака.

— Умирам ли? — ДА.

— А ще умра ли?

— ДА.

Баба обмисли това.

— Ама както ти ги виждаш нещата, всеки умира и всеки ще умре, нали?

— ДА.

— Не си ми много от полза сега, правичката да ти река.

— СЪЖАЛЯВАМ. ПРЕДПОЛАГАХ, ЧЕ ИСКАШ ДА ЧУЕШ ИСТИНАТА. ДА НЕ СИ СЕ НАДЯВАЛА НА КОНФИТЮР И СЛАДОЛЕД ОТ МЕН?

— Ха…

Нямаше повей във въздуха, нямаше и друг звук освен дишането й. Тук бяха само ослепителната бяла светлина от едната страна и тежкият мрак от другата… и чакаха.

Баба бе слушала разказите на хора, разминали се на косъм със смъртта, може би заради ловко потупване по точното място или изскачане на лошо заседнала хапка. Понякога споменаваха, че са зървали сияние…

Натам трябва да се отправи, мярна й се мисъл. Но… дали светлината е път навън или навътре?

Смърт щракна с пръсти.

Пред тях на пясъка изникна видение. Тя видя себе си, коленичила пред наковалнята. Одобри драматичния ефект. И у нея винаги бе имало склонност към театрални изпълнения, макар да не си признаваше. Някак отчуждено се възхити на силата, с която натикваше болката си в желязото. Някой обаче бе опошлил леко картината, слагайки чайник в единия край на наковалнята.

Смърт се наведе и взе шепа пясък. Остави го да се стече между пръстите му.

— ИЗБИРАЙ. ДОКОЛКОТО ЗНАМ, УМЕЕШ ДА ИЗБИРАШ.

— Няма ли съвет, който си готов да ми дадеш?

— НАПРАВИ ВЕРНИЯ ИЗБОР.

Баба се обърна към непоносимия бял блясък и затвори очи.

После отстъпи назад.

Светлината се сви до мъничка точица в далечината и изчезна.

Изведнъж чернилката беше навсякъде около нея, притискаше я като тресавище. Наглед нямаше път, нямаше и посоки. Когато помръдна, Баба не усети движението.

Сега се чуваше само тихото шумолене на пясъка в главата й.

После се разнесоха гласове от сянката й:

— …Заради теб умряха някои, които можеха да живеят още…

Думите изплющяха и оставиха синкави белези по съзнанието й.

— Но оживяха други, дето без съмнение щяха да умрат — отвърна тя.

Мракът я дърпаше за ръкавите.

— …ти убиваше…

— Не. Показвах им пътя.

— …ха! Играеш си с думите…

— Думите са важни — прошепна Баба на тъмата.

— …ти си присвои правото да съдиш другите…

— Аз се нагърбих с дълга. И ще си платя за туй.

— …помня всяка зла мисъл, която се е раждала в ума ти…

— Знам.

— …и онези, които не би дръзнала да изречеш пред хората…

— Знам.

— …всички малки тайни, които ще останат несподелени…

— Знам.

— …колко често си жадувала да се слееш с мрака…

— Да.

— …и каква сила би придобила… — Да.

— …ела в мрака…

— Няма.

— …покори ми се…

— Няма.

— …Лилит Вихронрав постъпи така. И Алисън Вихронрав…

— Туй още никой не го е доказал!

— …покори ми се…

— Няма. Познавам те аз. Открай време те познавам. Графът не стори друго, освен да те пусне, за да ме тормозиш на воля. А аз си знам, че те има. Надвивала съм те всеки ден от живота си и няма тъкмо сега да ти отстъпя победата.

Баба отвори очи и се вторачи в тъмата.

— Знам те вече коя си, Есмерелда Вихронрав. И отсега нататък не можеш да ме сплашиш.

Изчезна дори помен за светлина.

Баба увисна в мрака и не би могла да измери отминалото време. Сякаш абсолютната пустота бе засмукала в себе си всякакво време и измерения. Нямаше къде да отиде, защото не съществуваше никакво „къде“.

И след безмерното време започна да дочува друг звук — шепот на прага на безмълвието. Устреми се към него.

В чернилката се издигаха думи като малки мятащи се златни рибки.

Бореше се да стигне до тях, защото вече имаше посока.

Късчетата светлина се превръщаха в звуци.

— …умолявам те в безграничното си състрадание да обърнеш взор насам и — току-виж — да се намесиш…

Не би избрала точно такива думи, за да въплъти в тях сиянието. Може би заради начина, по който бяха изречени. Но в тях се криеше чудато ехо, втори глас, втъкан в първия, впит във всяка сричка…

— …какво състрадание? Колко хора са се молили на кладата? Ама че съм глупак, щом съм коленичил така…

Аха… едно съзнание, но разделено на две. Баба си напомни, че в света има далеч повече хора като Агнес, отколкото момичето би посмяло да помисли. То обаче му бе избрало име, а дадеш ли име на нещо, даваш му и живот…

Имаше и друго наблизо — блещукане, не по-голямо от няколко фотона, но угасна веднага, щом тя се взря натам. Баба замалко се загледа настрани и мигновено пак насочи вниманието си към мъничката искра, която тутакси изчезна.

Нещо се криеше.

Пясъкът престана да бучи. Времето потече.

Сега щеше да открие коя е.

Баба Вихронрав отвори очи и в тях нахлу светлина.

Каретата спря и разплиска вода по планинския път. Колелата й затъваха.

Леля излезе от кабината и изджапа до Игор. Той стоеше пред място, където вече нямаше път.

Там се пенеше буйна вода.

— Можем ли да минем оттук? — попита я Игор.

— Не се знае, ама надолу ще е още по-зле заради топенето на снеговете. Цяла зима нямаше път към долината през преспите…

Тя се загледа в другия път — виеше се навътре в долината и също беше залят, но не се размиваше.

— Кое е най-близкото село нататък? — посочи Леля. — С яки каменни къщи. Не беше ли Жадно гърло? Там има странноприемница с конюшня.

— Права ште. Жадно гърло.

— Е, няма да се мъкнем пеша в таквоз време. Значи тръгваме към Жадно гърло.

Тя се върна в каретата и усети как завиха по другия път.

— Някакъв проблем ли има? — разтревожи се Маграт. — Защо потеглихме нагоре?

— Пътят е наводнен — осведоми я Леля.

— Тоест сега сме се отправили към Юбервалд?

— Да.

— Но там гъмжи от върколаци, вампири и…

— Не са навсякъде. Нищо няма да ни сполети на главния път. Пък и нямаме голям избор, като гледам.

— Май си права — неохотно призна Маграт.

— Можеше да стане и по-зле — увери я Леля.

— Например?

— Ами… в каретата да са пропълзели змии.

Агнес гледаше как канарите сякаш отфучават нагоре, после се взря надолу и различи побелялата придошла река.

Светът се завъртя около нея, когато Влад спря във въздуха. Водата пръскаше ботушите му.

— Да бъде… лекота — подсмихна се той. — Агнес, нали бихте се зарадвала, ако сте лека като въздуха?

— Ние… ние си имаме метли — задъха се тя. Целият й живот току-що мина за секунда пред очите й. „И си беше ужасна скука“ — не пропусна да добави Пердита.

— Безполезни, тромави, глупави приспособления — заяви вампирът. — И не могат да ви дадат това…

Стените на урвата се размазаха пред очите й. Замъкът стремително се смаляваше долу. Агнес усети лепнещите капки на облаците, които почти веднага се превърнаха в сребристобяла постеля под безмълвната студена светлина на луната.

Но Влад не беше до нея. Издигането на Агнес се забави, тя протегна ръце да хване нищото и пропадна обратно…

Той се появи с кикот и я хвана през кръста.

— …нали? — довърши невъзмутимо. Агнес загуби дар слово.

— Още нищо не сте видяла — увери я вампирът. Щом се втурнаха напред, край тях се разпръснаха парцаливи облачета.

Облаците изчезнаха. Макар да не бяха по-плътни от дим, присъствието им, лъжливата им здравина поне даваха утеха. А сега равнините останаха далеч под Агнес.

— Гхджгх — изломоти тя, прекалено уплашена дори да пищи.

„Иха-а-а!“ — веселеше се Пердита.

— Виждате ли? — сочеше Влад. — Онази светлина около Ръба…

Агнес се зазяпа старателно, защото така поне не се пулеше към земята.

Слънцето беше под Диска. Но около тъмния Ръб лъчите му проникваха през безкрайния водопад и сътворяваха искряща завеса между погълнатите от нощта океани и звездите. Безспорно гледката беше красива, но у Агнес крепнеше убеждението, че красотата е в очите на зрителя, и то преди всичко когато е стъпил на устойчива земя. Защото на три хиляди метра над нея очите на зрителя имат склонността да се насълзяват.

Пердита обаче смяташе, че всичко това е прекрасно. Агнес се питаше дали ако тялото й се превърне в кръг от розови следи по камъните долу, Пердита ще оцелее на инат.

— Всичко, което поискате — шепнеше й Влад. — Завинаги.

— Искам да сляза — съобщи Агнес. И той я пусна.

За телесата на Агнес можеше поне да се твърди, че имат подходящата форма за падане. Тя неволно се обърна с корема надолу и развята нагоре коса, после се зарея в насрещния вятър.

Странно, но ужасът избледня. Допреди малко се страхуваше, че изобщо не владее положението. Сега разперваше ръце, полата плющеше около краката й, от очите й струяха сълзи в ледения въздух, но вече виждаше бъдещето си, ако ще и краят му да наближаваше.

Защо да не падне на склон с преспи или в дълбока вода…

„Може би си струваше да опиташ — укори я Пердита. — Едва ли е чак толкова непоправим.“

— Млъкни.

„Щеше да е много приятно, ако бе загубила тази своя външност — все едно носиш дисаги под полата си…“

— Млъкни!

„И ще е по-изящно да не се блъснеш в камъните, сякаш си напълнен с вода балон…“

— Млъкни. Впрочем забелязвам езеро. И си мисля, че ще успея да пикирам към него.

„С такава скорост е същото като да паднеш на скалите.“

— Защо си толкова сигурна? Аз не съм. Тогава ти откъде знаеш?

„Всеки го знае.“ Влад се появи до Агнес, излегнат във въздуха като на диван.

— Наслаждавате ли се?

— Дотук всичко е наред — сподели тя, без да го погледне.

Усети докосването му с китката си. Нямаше никакъв натиск, но падането спря. И Агнес отново се усети лека като въздуха.

— Защо го правиш? — озъби му се. — Ако ще ме захапваш, дай да свършваме с тази работа!

— О, туй отношение аз няма да го търпя и толкоз!

— Нали точно така постъпихте с Баба? — настоя Агнес, стресната от избора му на думи.

— Да, но когато го сторим против волята на човека… е, накрая той става излишно… послушен. Нищо повече от мислеща храна. Но ако някой прегърне нощта с желание… Ах, тогава е съвсем друго, мила ми Агнес. А вие сте прекалено интересна, за да станете наша робиня.

— Я ми кажи — подхвана Агнес на минаване покрай поредния планински връх — много приятелки ли си имал?

Той вдигна рамене.

— Една-две. Момичета от селата. Прислужнички.

— И какво ги сполетя, ако позволяваш да попитам?

— Няма защо да ме изяждате с поглед. И досега им намираме работа в замъка.

Агнес се отвращаваше от него. А Пердита само го мразеше — това чувство е полярната противоположност на любовта и е не по-малко привлекателно.

„…но Леля каза, че ако всичко потръгне зле… а тогава той ще ти се довери… и те вече се разправиха с Баба…“

— Ако съм вампирка — промълви Агнес. — Няма да различавам доброто от злото.

— Не ви ли звучи малко детински? Доброто и злото просто са различни гледни точки за едно и също. Не е задължително винаги да правите каквото останалият свят иска от вас.

— Още ли си играеш с нея?

Лакримоза вървеше към тях по въздуха. Агнес видя и останалите вампири зад нея.

— Или я захапи, или я пусни — посъветва го сестра му. — Ама че е дундеста! Хайде, баща ни има нужда от теб. Онези са тръгнали към нашия замък. Не е ли голяма тъпотия?

— Лаки, това засяга само мен — предупреди я Влад.

— Да, всяко момче трябва да си има хоби, но… чак пък толкова!

Лакримоза подбели очи, обкръжени от тежък грим.

Влад се ухили на Агнес.

— Елате с нас.

„Баба те задължи да си при останалите“ — напомни Пердита.

— Да, но как ще ги открия, когато стигнем там? — замисли се на глас Агнес.

— О, ще ги намерим — обеща Влад.

— Не исках да кажа…

— Елате непременно. Нямаме намерение да тормозим вашите приятелки…

— …много — довърши Лакримоза.

— Или… да ви оставим тук? — предложи усмихнатият Влад.

Агнес огледа околността. Бяха стъпили на планински връх над облаците. Чувстваше се лека и сгрята, а това не беше нормално. Дори яхнала метлата, не постигаше подобно състояние, винаги усещаше как гравитацията я придърпва. Но докато вампирът държеше ръката й, всяка частичка от тялото й си въобразяваше, че може да се рее вечно.

А ако не тръгнеше с тях, спускането към равнината щеше да бъде или безкрайно дълго, или извънредно кратко.

Освен това щеше да намери другите две, което е непостижимо, когато умираш в някой процеп на склона.

Отгоре на всичко въпреки дългите си кучешки зъби и пошлото си влечение към жилетките, Влад наистина изглеждаше увлечен по нея. Агнес първа би признала, че дори шията й не е особено съблазнителна.

Реши едновременно и с двете си съзнания.

— Ако й вържеш въженце — подхвърли Лакримоза, — можем да я теглим като голямо балонче.

Да, не биваше да пропуска и шанса по някое време да се окаже насаме с Лакримоза. И паднели й сгоден случай, няма да има нужда от чесън, остър кол или брадва. Просто биха си поприказвали за някои особи, които са прекалено неприятни, прекалено злобни и прекалено клъощави. Пет минутки на четири очи, друго не й трябваше.

„Защо не и губерка в ръката?“ — допълни Пердита.

Под заешката дупка във вътрешността на склона имаше просторна кухина с нисък таван. Дървесни корени се виеха между камъните в стените.

Такива места не бяха рядкост в Ланкър. Кралството съществуваше от много години, още откакто ледовете се бяха стопили. Разни племена бяха грабили, орали, градили и измирали. От глинените стени и сламените покриви отдавна нямаше и следа, но под загладените могилки последните жилища на мъртъвците се съхраняваха дълго. Не се знаеше кой е бил погребан тук. Понякога в купчинката пръст до дупката на язовец се виждаше парче от кост или късче ръждясала броня. Самите жители на Ланкър не ровичкаха земята надълбоко, защото със селските си умове преценяваха простодушие, че не си струва някой отмъстителен под-земен дух да ти откъсне главата.

Една-две от по-старите могили се оголиха с годините и огромните камъни на зидовете им породиха особен фолклор. Ако оставиш неподкования си кон до тях през нощта и сложиш шест пенса на плосък камък, сутринта монетата ще е изчезнала, но и коня си няма да видиш повече…

На утъпканата земя под склона мъждукаше огън и запълваше гробницата с дим, който се просмукваше навън през безброй пролуки. До жаравата имаше крушовиден камък.

Верънс понечи да седне, но тялото не му се подчиняваше.

— Немой да се абиш — посъветва го камъкът.

И разгъна крака. Верънс осъзна, че вижда жена или поне същество от женски род. Беше синя като останалите пикси, но висока цяла стъпка и толкова дебела, че доближаваше сферичната форма. Наподобяваше съвършено прастарите фигурки от времената на ледовете и мамутите, когато мъжете търсели у жената преди всичко количеството. В името на приличието или просто за да обоз-начи средата на тялото си, тя носеше нещо, което Верънс определи като препаска. Общо взето, напомняше му за пумпала от неговото детство.

— Наш’та Келда рече — изрече прегракнало някой до ухото му, — че требе… да се готвиш.

Верънс завъртя глава на другата страна и се помъчи да фокусира поглед върху дребния съсухрен пикс до носа си. Кожата му беше избеляла. Имаше дълга бяла брада. И се подпираше на два бастуна.

— Да се готвя ли? За какво?

— А тъй те сакам. — Старецът тропна с бастуните си по земята. — Фигъл, немойте се помайва!

Сините човечета се втурнаха към Верънс от сенките. Стотици ръчички го докопаха. Телата им пак се подредиха в пирамида и полека го изправяха покрай стената. Някои се вкопчиха в корените по тавана и опънаха яката на нощницата му, за да го задържат прав.

Друга тълпа притича с голям арбалет и го подпря на камък близо до Верънс.

— Ъ-ъ… Не бих казал, че… — замънка кралят.

Дебелата Келда се заклатушка към сенките и се върна, стиснала пухкавите си юмручета. Застана до огъня и изпъна ръцете си над пламъците.

— Раз! — произнесе старият пикс.

— Вижте какво, стрелата е прицелена точно в…

— Раз! — повториха в хор Нак мак Фигъл.

— …два! — Два!

— Хъм, ще ме прониже право в…

— И три!

Келда пусна нещо в огъня. Безцветен пламък изригна с рев и превърна кухината в черно-бяла мозайка. Верънс замига.

И когато отново можеше да вижда, от стената стърчеше стрела — точно до ухото му.

Келда изръмжа заповеднически, докато бялата светлина още играеше по стените. Брадатият пикс пак тропна с бастуните си.

— Сега требе да се отместиш. Айде!

Човечетата пуснаха Верънс. Той направи няколко немощни крачки и се свлече на пода, но никой не го погледна.

Обърна се да види какво са зяпнали.

Сянката му се кривеше закована за стената. Погърчи се още малко, опитваше се да измъкне стрелата с безтелесните си ръце, после избледня.

Верънс вдигна ръка. Доколкото виждаше, тя хвърляше сянка, но тази поне му се стори съвсем обикновена.

Старецът изкуцука при него.

— Ей тъй е по-харно.

— Значи застреляхте сянката ми? — смънка Верънс.

— А бе, наречи я придатък, ако щеш — отвърна човечето. — Туй е тяхната омая. Ама сега че заподрипваш скоричко.

— Ще заподрипвам ли?

— Само да не си фраснеш чутурата, че е нисичко — невъзмутимо допълни старчето. — Вече да ти река здрасти, кралче. Аз съм Човекот на Големата Аги. При вазе май щех да съм министър-председател. Щеш ли да сръбнеш и кльопнеш юнашки, додека чекаме?

Верънс си разтърка лицето. Несъмнено започваше да се опомня. Мъглата се разсейваше.

— Как бих могъл да ви се отблагодаря? Очичките на пикса блеснаха щастливо.

— А бе, има нещичко, дето дъртата Ог разправяше, че може да ни дадеш. Дреболийка.

— Каквото поискате — зарече се Верънс.

Две сини човечета домъкнаха с усилие стегнато навит пергамент и го разстлаха пред краля. Старецът измъкна изневиделица гъше перо.

— На дреболийката й се вика подпис, да знайш — обясни на Верънс, който се взираше недоумяващо в ситния краснопис. — И не се отплесвай, ами удари парафа на сите алинеи и параграфи. Щото ний от Нак мак Фигъл сме си простичък народец, ама изтипосваме таквиз сложни документи, че ум да ти зайде.

Могъщ Овес примига към Баба над събраните си за молитва ръце. Тя забеляза как очите му се извиха към брадвата и пак се вторачиха в нея.

— Нямаше да я стигнеш навреме — отсъди Баба, без да шавне. — Като си искал да я размахаш, да беше я стискал. Няма вреда от молитвата. Ясно ми е, че човек може да си намести ума в главата с една молитва. Ама брадвата си е брадва, в каквото ще да вярваш.

Овес си отдъхна. Бе очаквал да скочи към врата му.

— Ако Дървеняааау е сварил чай, ще си пийна, че прежаднях — продължи Баба.

Облегна се омаломощена на наковалнята. С ъгълчето на окото си наблюдаваше как ръката му се мести полека.

— Ще донеса… ще попитам… ще…

— Тоя соколар има глава на раменете си, от мене да го знаеш. Няма да откажа и някоя бисквитка.

Пръстите му докоснаха дръжката на брадвата.

— Пак не си достатъчно бърз — разочарова го Баба. — Но ти си я дръж подръка. Първо брадвата, после молитвата. Приличаш ми на свещеник. Кой ти е богът?

— Ъ-ъ… Ом.

— Той или тя?

— Той. Да, той. Няма съмнение. — Замисли се колко е странно, че в Църквата няма разкол само по този въпрос. — Ъ-ъ… не ви е неприятно, надявам се.

— Че що да ми е неприятно?

— Ами… вашите колежки все ми натякват, че някога омнианците изгаряли вещици на клада…

— Нивгаш не са го правили — отрече Баба.

— Уви, принуден съм да призная, че в нашите архиви…

— Нивгаш не са горили вещици — повтори тя. — Може да са горили по-стари жени, дето не са си мълчали или не са избягали навреме. Не вярвам някоя вещица да е била изгорена — натърти Баба и се намести по-удобно до наковалнята. — Виж, бих очаквала да са изгаряли. Не всички сме милинки.

Овес си спомни как графът се хвалеше, че имал принос в „Arca Instrumentorum“…

Но тези книги бяха прастари! „Както и вампирите, нали?“ И бяха на практика част от църковния канон! Смразяващото острие на съмнението се заби още по-надълбоко в съзнанието му. Знае ли се изобщо коя книга от кого е написана? На кого да се довериш! Кое е светото писание? И къде е истината!

Баба си помогна с ръце да стане и се повлече към тезгяха, където Дървеняааау бе оставил своя буркан с пламъчето. Тя го разгледа внимателно.

Овес стисна по-силно дръжката на брадвата. Налагаше се да признае, че оръжието в момента го утешаваше по-добре от молитвата.

— Ис… искам да проверя — заекна той. — В-вие… вампирка ли сте?

Баба Вихронрав като че не чу въпроса.

— Къде се бави тоя Дървеняааау с чая? — про-мърмори тя.

В този миг соколарят влезе с поднос в ръцете. — Драго ми е, че се пооправихте, госпожо Вихронрав.

— Крайно време беше.

По чая се люшкаха вълнички, когато тя пое чашата. Ръката й трепереше.

— Дървеняааау?

— Да, госпожо?

— Значи си имаш огнена птица, тъй ли?

— Нямам, госпожо.

— Ама те видях да я дебнеш.

— Намерих я. Само че тя се погуби. Не остана нищо освен изгорена земя.

— Я ми разкажи как стана всичко.

— Това ли е най-подходящият момент? — усъмни се Овес.

— Да — отсече Баба Вихронрав. Пасторът слушаше с увлечение. Соколарят беше чудесен разказвач посвоему. Например ако би трябвало да предаде със свои думи сагата за Тсортянската война, щеше да отдели внимание почти само на птиците, да отбележи прелитането на всеки корморан, да състави списък на всички пеликани, да класифицира всеки гарван на бойното поле. Вероятно щеше да спомене и мъже в брони, но само защото на тях са кацали гарваните.

— Фениксът не снася яйца — реши да се намеси Овес по някое време.

Малко преди това си позволи да попита Дървеняааау с какво се е напил.

— Фениксът си е птица — напомни соколарят. — А птиците правят тъкмо това. Досега не съм виждал птица, която не снася. Събрах и парченцата от черупката.

Той припряно се отби в соколарника. А Овес се усмихна неуверено на Баба Вихронрав.

— Предполагам, че са от кокоше яйце. Чел съм за феникса. Митично създание, символ на…

— Де да знам — прекъсна го Баба. — Не съм ги виждала чак толкоз отблизо.

Дървеняааау се върна, понесъл грижовно малка кутия. Върху подложената овча вълна имаше купчинка парчета от черупка. Овес взе две-три. Бяха сребристосиви и много леки.

— Намерих ги в пепелта — обясни соколарят.

— До днес никой не е заявявал, че е намирал черупка от яйце на феникс — просвети го пасторът.

— Не знаех, господине — невинно отвърна Дървеняааау. — Иначе нямаше да търся.

— Питам се дали някому досега е хрумвало да търси… — проточи Баба и порови в парченцата. — Аха-а…

— Мислех си, че фениксите може да са живели на някакво много опасно място… — подхвана Дървеняааау.

— Всяко място е опасно за новороденото — поучително изрече Баба. — Както виждам, доста си умувал.

— Благодаря, госпожо Вихронрав.

— Жалко, че не си стигнал до края в умуването — обезсърчи го тя.

— Така ли?

— Тука има парчета не само от едно яйце.

— Така ли?

— Дървеняааау — търпеливо промълви Баба, — фениксът е снесъл повече от едно яйце.

— Какво?! — трепна Овес. — Невъзможно! Според митологията…

— Ох, тая митология — изсумтя тя. — Лакърдиите на хора, дето са победили, щото са имали по-големи мечове от другите. И очакваш от тях да са опитни познавачи на птиците, а? Пък и ако има само едно животно от някой вид, колко време може да се съхрани? Огнените птици си имат врагове като всяка друга живинка. Господин Овес, я ми помогни да стана. Дървеняааау, колко птици имаш в соколарника?

— Петдесет.

— Броил ли си ги напоследък?

Стояха и го гледаха как обикаля от прът на прът, сетне обратно, за да брои втори път. После соколарят замря, взрян в пръстите си.

— Петдесет и една ли са? — помогна му Баба.

— Не го разбирам, госпожо.

— Тогаз най-добре ги преброй по видове. Установиха, че има деветнадесет тлъстоглави плашльовци вместо осемнадесет.

— Може да е влетял още един, щом е видял останалите събрани тук — предположи Овес. Както се случва с гълъбите.

— При тези птици не е същото, господине — възрази Дървеняааау.

— Една няма каишки на краката — намеси се Баба, — от мене да го знаеш.

Откриха излишната в дъното, малко по-дребна от останалите, но също като тях увиснала кротко под пръта си.

Трудно е да се намери птица, която може да кротува подобно на ланкърския окаян ястреб, наричан още тлъстоглав плашльо. Беше хищник по природа, само че неуморно търсеше има ли и вегетариански гозби в менюто. Поначало прекарваше повечето време в сън, но усетеше ли принудата да си намери храна, настаняваше се на подходящ клон и чакаше някоя твар да умре. В соколарника отначало кацаше на пръта като другите птици, но задрямваше и спокойно увисваше с главата надолу. Дървеняааау развъждаше окаяни ястреби, защото се срещаха само в Ланкър, а и харесваше разцветките на перата им. Но всички авторитетни соколари се придържаха единодушно към мнението, че за да свали тлъстоглавият плашльо плячка от въздуха, трябва да бъде изстрелян с прашка.

Баба протегна ръка към чудатата птица.

— Ще ви донеса ръкавица — предложи Дървеняааау, но тя го отпъди с жест.

Птицата прескочи на китката й.

Баба ахна и по ръката й за секунда-две плъзнаха сини и зелени нишки като светлинки от блатен газ.

— Добре ли сте? — уплаши се Овес.

— По-добре не съм била. Дървеняааау, ще имам нужда от тая птица.

— Навън е тъмно, госпожо.

— Все тая. Ама трябва да е закачулена.

— О, госпожо, никога не слагам качулки на окаяните ястреби. Не вършат бели.

— Тая птица… — проточи Баба — …май няма друга като нея на света. Сложи й качулка.

Соколарят се поколеба. Спомни си кръга от изгорена земя, а преди това — нещото, търсещо облик, в който да оцелее…

— Госпожо, нали това е окаян ястреб?

— И що се подсети да питаш? — бавно продума Баба. — Нали ти си ни соколарят по тия земи.

— Защото намерих… в гората… видях…

— Какво си видял, Дървеняааау?

Той се омърлуши под погледа й. Само като си помислеше, че се опита да улови феникс! Най-лошото, което можеше да очаква от другите птици, беше малко пролята кръв. Ами ако го бе хванал с ръце… Изведнъж почувства изгарящо желание да се отърве по-скоро от птицата.

Чудеше се обаче, че останалите му крилати питомци не проявяваха никакво безпокойство. Всяка закачулена глава се бе обърнала към малкото същество върху китката на Баба Вихронрав. Всяка невиждаща заради качулката си глава.

Дървеняааау донесе качулка. И докато я нагласяше върху главата на птицата, за миг му се стори, че отдолу блесна златно сияние.

Реши, че и това не му влиза в работата. Живееше си почти безгрижно в замъка от много години, защото знаеше какви са задълженията му. Изведнъж осъзна ясно, че тази птица не е негова отговорност, слава на съдбата!

Баба няколко пъти вдиша дълбоко.

— Тъй… Сега да се качим в замъка.

— Какво да търсим там? Защо? — сепна се Овес.

— Ти не знаеш ли?

— Вампирите са се махнали — осведоми я свещеникът. — Докато вие… се възстановявахте. Господин Дървен… яааау е научил. Оставили са тук войниците и… ъ-ъ, слугите си. Имаше голяма шумотевица и каретата също замина. Навсякъде са поставили стража.

— Тогаз как се е измъкнала каретата?

— Е, все пак това е каретата на вампирите и техният прислужник я е карал, но Джейсън Ог твърди, че видял и госпожа Ог вътре.

Баба се подпря на стената.

— Накъде са отпрашили?

— Бях останал с впечатлението, че можете да четете мислите им или нещо подобно.

— Младежо, сега май не мога да разчета и своите мисли.

— Вижте какво, Бабо Вихронрав, за мен е ясно, че още сте слаба поради загуба на кръв…

— Не смей да ми разправяш каква съм или не съм — скастри го Баба. — Да не си посмял! Тъй… къде ли ще ги отведе Гита Ог?

— Според мен…

— В Юбервалд — отсече тя. — Там ще са.

— Моля?! Откъде знаете?

— Ами по селата няма да са на сигурно място, в такваз нощ тя няма да тръгне с бебе към чворестите земи, а да потеглят към равнината ще е глупост, щото ще са на открито. Няма да се изненадам и ако пороят вече е отнесъл пътя.

— Но така са тръгнали право към опасността!

— Там по-опасно ли е оттука? — възрази Баба. — В Юбервалд знаят всичко за вампирите. Свикнали са с тях. Има убежища. Здраво укрепени странноприемници по целия коларски път, да речем. Леля е практична. Помислила е за туй, хващам се на бас. — Лицето й се изкриви и тя добави: — Но накрая ще се озоват в замъка на вампирите.

— О, не може да бъде!

— С кръвта си усещам — увери го Баба. — Туй й е лошото на Гита Ог. Прекалено е практична. — Тя помълча. — Спомена някакви стражи…

— Затвориха се в кулата, госпожо — съобщи нов глас.

Беше Шон Ог, другите от тълпата стояха зад него. Той ходеше малко непохватно, изпънал едната си ръка напред.

— Тъй нещата се нареждат добре — отвърна Баба.

— Но ние, госпожо, не можем да нахълтаме вътре.

— Е, и? А те могат ли да излязат?

— Е… ами не могат. Но вътре е оръжейната. Всичките ни оръжия! И ония къркат вътре!

— Ти какво стискаш?

Шон погледна предмета в ръката си.

— Туй е ланкърският армейски нож. Аз… такова, де, оставих меча си в оръжейната.

— В ножа имаш ли си инструмент за изчовъркване на войници от замъци?

— Ъ… нямам.

Баба се взря отблизо.

— Туй накъдреното какво е?

— О, това е регулиращо се устройство за победа в онтологични диспути — обясни Шон. — Кралят поиска да го сложа.

— Работи ли?

— Ами… ако човек го врътка правилно…

— А туй?

— Това е сечивото за извличане на същностната истина от всяко твърдение.

— Верънс поиска да сложиш и него, нали?

— Да, Бабо.

— И е много полезно за войника, предполагам — обади се Овес.

Озърташе се към Баба Вихронрав. Тя се преобрази, откакто другите влязоха. Преди беше прегърбена и уморена, сега стоеше високомерно излъчена, крепена от якото скеле на гордостта си.

— О, тъй си е, господине, ако отсрещният ти вика: „Ей сегинка ще ти отрежа грезд…“, езика, де — поправи се изнервеният Шон — и подобни лафове…

— И какво?

— Познаваш дали казва истината — обясни Шон.

— Имам нужда от кон — обяви Баба.

— Дъртият Слабпетел има кон за оран… — започна да изброява Шон.

— Върви бавно.

— Аз… ъ-ъ… имам муле — сподели Овес. — И кралят прояви добрината да го допусне в конюшнята си.

— Нито кон, нито магаре, а? — отбеляза Баба.

— Подхожда ти. Значи ще трябва и аз да съм доволна, че го имаш. Доведи го тука и ще отида да върна момичетата у дома.

— Какво?! Мислех, че искате да се приберете в къщата си! Отивате в Юбервалд? Сама?! Не мога да ви позволя!

— Хич не съм те питала. Сега върви да го доведеш, че иначе Ом май ще се разгневи.

— Но вие с мъка се държите на краката си!

— Стоя си права и още как! Върви по-бързичко.

Овес потърси подкрепа от струпалите се наоколо ланкърци.

— Не бихте пуснали една слаба възрастна жена да се опълчва срещу чудовища в такава бурна нощ, нали?

Те го позяпаха облещени в очакване да го сполети нещо любопитно и крайно неприятно. От края на множеството някой се провикна:

— Че що да ни пука как ще загазят чудовищата?

— Туй е Баба Вихронрав — напомни изчерпателно Шон Ог.

— Но тя е стара жена! — разгорещи се пасторът.

Празното пространство около него се разшири веднага. Всички осъзнаха, че е опасно да стоят около Овес.

— Някой от вас би ли излязъл сам в такава нощ? — настоя свещеникът.

Същият глас се обади от задните редици:

— Зависи дали знам къде е Баба Вихронрав.

— Не се надявай, че не те чух, Зверюго Коларов — подхвърли Баба, но с намек за задоволство.

— Е, господин Овес, кога най-сетне ще го доведеш онуй муле?

— Вие уверена ли сте, че можете да ходите?

— Разбира се, че мога!

Овес се предаде. Баба се подсмихна тържествуващо на тълпата, мина наперено край мъжете и се запъти към конюшнята, а пасторът подтичваше зад нея.

И когато свърна припряно зад ъгъла, едва не се блъсна в нея, защото тя стоеше вдървена като стълб.

— Някой вижда ли ме? — смънка Баба.

— Какво? О, не ми се вярва. Освен мен, естествено.

— Ти не влизаш в сметката — отряза го вещицата.

Тя се сви и малко остана да рухне на земята. Овес успя да я подхване и тя го заудря по ръката. Окаяният ястреб трескаво запърха на китката й.

— Я да ме пуснеш! Само се подхлъзнах!

— Да, да, не споря. Само се подхлъзнахте — опита се да я укроти пасторът.

— И хич не се мъчи да ми угаждаш.

— Да, да, разбрах.

— Но не върви човек да изтърве положението, туй ще ти река.

— И да позволи на крака си да се…

— Именно.

— Но не може ли да се хвана за ръката ви, тук е много кално… — помоли Овес.

Едва виждаше лицето й. Беше врязваща се в паметта гледка, която човек не би искал да сънува. Баба явно се бореше със себе си.

— Е, ако се боиш да не паднеш… — промълви тя.

— Точно така, точно така — с благодарност избълва Овес. — Преди малко щях да си изкълча глезена.

— Открай време разправям, че днешните младежи хич не са жилави — бавно рече Баба, сякаш се мъчеше да си внуши нещо.

— Права сте, не сме жилави.

— А и зрението ти няма как да е като мойто от многото четене — укори го Баба.

— Сляп съм като прилеп денем, вярно е.

— Е, тогаз може.

Сменяйки посоката на тласъци и с по някое залитане, те стигнаха до конюшнята.

Щом Баба Вихронрав се появи пред нишата на мулето, то поклати глава насреща й. Веднага познаваше кога се задават неприятности.

— Малко е злонравно — предупреди я Овес.

— Тъй ли? Да видим тогаз що можем да сторим.

Вещицата доближи неуверено четириногото създание и придърпа едното му ухо до устата си. Прошепна нещо. Мулето примига.

— Е, туй го уредихме. Помогни ми да се кача.

— Само да сложа юздата…

— Младежо, засега може да не съм цъфнала, ама когато имам нужда от юзда, за да яздя някоя твар, време е да ме сложат да си легна и да ме затрупат с лопатата. Подай ми ръка, докато го яхна, и бъди възпитан, извърни се на другата страна.

Овес отново се примири и сплете пръсти, за да стъпи тя и да се намести в седлото.

— Но защо да не дойда с вас?

— Имаме едно-единствено муле. Пък и ще ми се пречкаш. Ще трябва тебе да те наглеждам.

Тя се плъзна неусетно и тупна от другата страна на мулето. Окаяният ястреб изпърха нагоре и кацна на един напречник. Ако Овес му бе отделил малко внимание, щеше да се чуди как закачулена птица успява да лети толкова уверено.

— Мътните го взели!

— Госпожо, все пак знам нещичко за лечителството! Вие не сте в състояние да яздите каквото и да било животно!

— В момента — не, признавам — отвърна Баба с леко приглушен глас. Тя махна стиска сено от лицето си и размаха ръка нетърпеливо да й помогне. — Но ти почакай да се съвзема и…

— Добре, де, добре! Да речем, че аз яздя, а вие сте отзад и се държите за мен? Едва ли тежите повече от хармониума.

Баба го позяпа изцъклено. Приличаше на пияница, готов да сметне за приемливи идеи, които до този миг не е обмислял… например още едно питие. След малко изглежда взе решение.

— Ох… щом настояваш…

Овес намери въже и след преодоляването на някои затруднения заради упоритото желание на Баба да натяква, че му прави услуга, успя да я привърже за гърба си върху седлото.

— Ама да не забравиш, че не съм те подкарала с нож на гърлото и че нямам никаква нужда от помощта ти.

— Нож ли?…

— Е, увлякох се малко. Не съм те молила, де.

Овес позяпа разсеяно миг-два, после се смъкна от мулето, свали и Баба въпреки сърдитите й възклицания, подпря я на стената, върна се скоро с брадвата от ковачницата, закрепи я на кръста си с още едно парче от въжето и двамата пак се настаниха върху животното.

— Взимаш си поука — похвали го Баба. Щом потеглиха, тя изпружи ръка. Окаяният ястреб прелетя върху китката й.

Въздухът в люшкащата се карета се сдобиваше с несъмнена тежка миризма. Маграт подсмръкна.

— Убедена съм, че съвсем скоро препових Есме…

Провериха отново бебето, но напразно. Тогава надникнаха под седалките. Грибо спеше с вирнати нагоре лапи.

— Такъв си е, какво да го правиш — изгука Леля. — Жив да ми е, не пропуска отворена врата, без да се намъкне вътре. И не обича да е далече от мамчето си.

— Защо да не отворим прозореца? — предложи Маграт.

— Ще се намокрим.

— Но ще се отървем от вонята — въздъхна Маграт. — Знаеш ли, забравили сме поне една от торбите с играчките. Верънс много държеше на тези движещи се от въздушните течения фигурки.

— Ама аз все пак си мисля, че раничко почвате с образованието на горкото мъниче — възрази Леля както за да отвлече мислите на Маграт от по-непосредствените опасности, така и за да отбележи точка в полза на отбора на невежите.

— Околната среда е извънредно важна за развитието — сериозно заяви Маграт.

— Вярно ли чух, че те карал да четеш вдъхновяващи книги и да слушаш засукана музика, докато беше бременна? — попита Леля, след като каретата мина шумно през дълбока локва.

— О, нямах нищо против книгите, но пианото не звучи както трябва, а и слушах само как Шон упражнява солото на тромпет.

— Не е негова вината, че никой друг не ще да участва в оркестъра — оправда сина си Леля и се хвана по-здраво, за да не се клатушка в кабината.

— Ей, тая пущина пердаши бързичко.

— Как ми се иска да не бяхме забравили и ваничката — вайкаше се Маграт. — Струва ми се, че зарязахме някъде и торбата с детската фермичка. Не ни достигат и пеленките…

— Дай да я огледам — помоли Леля. Малката Есме бе пренесена от ръце на ръце в тресящата се карета.

— Ами да, я да те огледам хубавичко… — промърмори Леля.

Малките сини очи погледнаха втренчено Леля Ог. Розовото личице стана по-замислено, сякаш бебето преценяваше дали ще изкопни от нея малко сукане или да я използва като тоалетна.

— Браво… Толкоз малка да гледа ясно. Необичайно е за бебче.

— При условие че все още е малка — мрачно промърмори Маграт.

— Я по-кротко. Ако и Баба е в главата й, няма да се намесва. Никога не постъпва тъй. Пък и вътре няма да е умът й, не го прави както си го представяш.

— А как тогава?

— Виждала си я. Да те чуя какво мислиш ти.

— Бих казала, че… прехвърля онова, чрез което е такава, каквато я познаваме.

— Горе-долу позна. Събира всички тия неща накуп и ги слага, където не е опасно.

— Знаеш как умее да притихва по много особен начин.

— О, знам. Никой не може да се притаи като Есме. Почти не успяваш да чуеш своите мисли от таквоз мълчание.

Друснаха се на седалките, когато каретата хлътна в широка яма и изскочи.

— Лельо…

— Казвай, миличка.

— С Верънс всичко ще бъде наред, нали?

— Ъхъ. На дребните дяволчета всичко мога да поверя освен буре шльокавица или крава. Дори Баба признава, че оная Келда била голяма страхотия…

— Келда ли?

— Нещо като мъдра майчица. Май на сегашната й викат Голямата Аги. Рядко можеш да зърнеш техните жени. Някои разправят, че винаги имало само по една, тъкмо тя била Келда и пръквала по стотина дечица наведнъж.

— Това звучи… твърде… — запъна се Маграт.

— А, не. Мисля си, че и те са малко като джуджетата, затуй мъжете не се различават от жените освен под набедрените превръзки.

— Предполагам, че Баба знае.

— Ама не ще да каже — поклати глава Леля. Било си тяхна работа.

— И… той ще е добре при тях?

— О, да.

— Той е много… мил, да знаеш. Изреченото от Маграт сякаш натежа във въздуха.

— Туй е хубаво.

— Освен това е добър крал. Леля закима.

— Но ми се иска хората да го възприемат… по-сериозно — продължи Маграт.

— Жалко, че не става — призна Леля.

— Толкова усърдно се труди. И се безпокои за всичко. Но хората като че го пренебрегват.

Леля се подвоуми как да подхване поизтънко темата.

— Що не даде короната да му я посмалят — предложи, когато каретата подскочи в поредната дупка. — Доста джуджета в Меден рудник с удоволствие ще му я преправят.

— Лельо, това е традиционната корона на кралството.

— Да, ама ако не бяха ушите му, щеше да е като яка на горкия човек — съжали краля Леля.

Що не опита и да вика по-гръмогласно?

— О, не би се държал така, мрази да крещи!

— Срамота. На хората им допада да чуват крясъци от краля. Харесва им и да се уригва понявгаш. Дори малко гуляиджииство ще е от полза, ако може да го понесе. Нали се сещаш — къркане на един дъх и таквиз ми ти работи.

— Според мен той смята, че хората не се нуждаят точно от това. Много е загрижен за днешните потребности на поданиците си.

— А, ето ти го проблема, значи — отсъди Леля. — Щото хората имат едни потребности днес, но съвсем други утре. Ти го посъветвай да набляга на крясъците и гуляите.

— И на уригването ли?

— То е по желание.

— Ами…

— Кажи, миличка.

— Няма да пострада, нали?

— Няма, няма. Нищичко няма да му се случи. Също като в оная игра на шах, знаеш я. Кралицата влиза в разправиите, щото загубиш ли краля, край на играта.

— А с нас какво ще стане?

— О, ние винаги сме си добре. Не забравяй ние сполетяваме другите.

В момента обаче мнозина сполетяваха крал Верънс. Лежеше в някакво топло празно вцепенение и отвореше ли очи, виждаше десетки човечета от Нак мак Фигъл, наблюдаващи го в отблясъците на огъня. Дочуваше откъслечни разговори… или по-точно спорове.

— …и с’а да не е и наше кралче?

— И тъй мож го извъртя.

— Тоз разпльокан слабандур ли, бе?

— К’во плямпаш, бе? Човекот е болнав, зъркели немаш ли?

— Бегай, бе! Болнав се е пръкнал!

Верънс усети ритник на мъничък крак, затова пък силен.

— Ей, глей с’а, кралче, ти си една мижава върлина…

— Да, добре казано — смънка Верънс. Пиксът плю до ухото му.

— Ах, цепен грош не давам за тоз… Внезапно всички се смълчаха — рядко събитие в пространство, населено с поне един Нак мак Фигъл. Верънс успя да извие очи настрани.

Голямата Аги се появи сред пушеците.

Когато я разгледа по-подробно, тантурестото създание му заприлича на умалена версия на Леля Ог. Имаше и нещо по-особено в очите й. Формално Верънс беше абсолютен повелител на тези земи и щеше да си остане такъв, стига да не допускаше често грешката да иска от ланкърците онова, което те не желаеха да правят. Не се заблуждаваше, че неговият главнокомандващ е по-склонен да се вслушва в заповедите на „свойто мамче“, а не на краля.

А на Голямата Аги дори не й се налагаше да изрича думи. Всеки просто я поглеждаше и отиваше да стори необходимото.

Старецът застана до нея.

— Голямата Аги си рече, че ти щеш да отървеш твойта дама и твойто отроче.

Верънс кимна. Не намираше у себе си сили да направи друго.

— Голямата Аги обаче съзира, че си доста отмалял от загубената кръв Онез изчадия пускат нещо в тебе, като те захапят, та да си им покорен.

Верънс се съгласяваше от цялата си душа. Който каквото му кажеше, нямаше да дочака възражения.

И друг пикс излезе от дима, понесъл глинена паница. Бяла пяна преливаше през ръба.

— Нема как да си крал, като си проснат възнак — отбеляза човекът на Голямата Аги. — Затуй тя ти забърка едно питие…

Пиксът остави на пода паницата, която наглед беше пълна със сметана, но с тъмни спирали по повърхността. Човечето отстъпи почтително.

— Какво има в питието? — изграчи Верънс.

— Мляко — веднага отговори старецът. — И малко от бъркочите на Голямата Аги. И билки.

Верънс се вкопчи с признателност в последната дума. Споделяше със съпругата си смахнатото, но непоклатимо убеждение, че всичко, направено от билки, е безопасно, полезно и хранително.

— Затуй надигай и гълтай — подкани го побелелият пикс. — После ще ти изнамерим отнейде меч.

— Никога не съм боравил с меч — сподели Верънс, мъчейки се да седне. — Аз… аз смятам, че насилието е допустимо само в краен случай…

— Е, и тъй може, ама ако си изровил дупка да те копнат у нея — отвърна човекът на Голямата Аги. — Ти си пийни, кралче. Скоро друго ще плямпаш.

Вампирите се носеха изящно над осветените от луната облаци. Тук горе нямаше бури, нито за изненада на Агнес — студ.

— Представях си, че се превръщате в прилепи! — извика тя на Влад.

— Можем, ако поискаме — засмя се той. — Но според баща ми това е излишно мелодраматично. Той твърди, че не бива да се подчиняваме на вкоренени стереотипи.

Едно момиче ги доближи. Много приличаше на Лакримоза. Иначе казано, имаше вид на момиче, което изпада във възторг от вида на Лакримоза и копнее да я наподоби. „Хайде на бас, че не е естествено чернокоса — вметна Пердита. — А ако аз си слагах толкова грим около очите, бих се постарала да не изглеждам като Хари Веселата панда.“

— Това е Морбидия — представи я Влад. — Но напоследък се нарича Трейси, за да е в крак с модата. Мор… Трейси, това е Агнес.

— Какво хубаво име! — одобри Морбидия. — И колко умно си се сетила! Влад, всички искат да се отбием в Ескрау. Може ли?

— Това е истинското ми… — понечи да възрази Агнес, но вятърът отнесе думите.

— Нали уж бяхме тръгнали към замъка? — напомни Влад.

— Да, но някои от нас не са хапвали дни наред, а онази старица не може да се брои дори за лека закуска. Графът още не ни разрешава да се храним в Ланкър и сега няма нищо против да се отбием замалко, защото пътят не се удължава кой знае колко.

— Е, щом баща ми казва… Морбидия отлетя към другите.

— Не сме били в Ескрау от немалко седмици — обясни Влад. — Това е приятно градче.

— Значи ще се храните там? — повтори Агнес.

— Не е каквото си мислите.

— Нямаш представа какво си мисля.

— Мога обаче да се досетя — усмихна й се Влад. — Питам се дали баща ми не е разрешил, защото иска сама да се убедите? Толкова лесно се плашим от незнайното. После бихте могла да поемете ролята на посланичка… в известен смисъл. Да разкажете на Ланкър какъв всъщност е животът под властта на клана Сврак.

— Измъкване на хората от леглата им посред нощ, кървави петна по стените и подобни прелести ли?

— Пак започвате, Агнес… Това е крайно несправедливо. Щом хората узнаят, че си вампир, започват да се държат като с някакво чудовище. — Завиха плавно в нощта. — Баща ми много се гор-дее с постигнатото в Ескрау — допълни Влад. — Според мен и за вас ще бъде интересно. И тогава вероятно бих могъл да се надявам…

— Не.

— Агнес, наистина проявявам необичайна сговорчивост.

— Всички вие нападнахте Баба Вихронрав! Захапахте я!

— Символично. За да я посрещнем с „добре дошла“ в семейството.

— О, това ли било? И така всичко е наред, а? Тя ще се превърне ли във вампир?

— Несъмнено. И то превъзходен. Което впрочем е ужасяващо само ако според някой е лошо да си вампир. Не и според нас. След време ще се убедите в правотата ни. Да, за вас е добре да посетите Ескрау. И за нас. Ще видим какво ще мислите после…

Агнес се вторачи пронизващо в него. „Той се усмихва приятно…“ „Той е вампир!“

„Добре, признавам, но иначе…“

„0, имало и иначе!“

„Леля щеше да те посъветва да извлечеш вся-ка полза от положението.“

„Леля може и да го прави, но ти представяш ли си да целунеш тази твар?“

„Да, представям си.“

„Вярно е, усмихва се приятно, изглежда добре с тези свои жилетки, но погледни какво е…“

„Не забелязваш ли?“

„Кое?“

„У него се появи нещо различно.“

„Само се опитва да подлъже и двете ни.“

„Не… Това е… ново…“

— Според баща ми Ескрау е образцова общност — просвещаваше я Влад.

— Градът е пример какво се случва, когато древната вражда бъде загърбена, а вампирите и хората се научат да живеят в мир. Да… Скоро ще пристигнем. В Ескрау виждаме бъдещето.

Мъглата се стелеше между дърветата, лепнеше към земята и се разбъркваше в малки спирали от копитата на мулето. От клоните се процеждаха дъждовни капки. Сега дори се дочуваха неохотни гръмотевици. Не от разкрепостените, които сякаш цепят небето, а от другите — мотаят се на хоризонта и клюкарстват злобно със съседните бури.

Могъщ Овес няколко пъти се опита да подхване разговор със себе си, но се сблъска със затруднение — на другия не му се приказваше. Понякога чуваше похъркване отзад. Когато се оглеждаше, окаяният ястреб върху рамото на вещицата го перваше с криле по лицето.

От време на време хъркането спираше със сумтене, една ръка го тупаше по рамото и показваше посока, която наглед с нищо не се отличаваше от всички останали.

Така стана и сега.

— Ти какво си пееш? — заядливо попита Баба.

— Не пеех твърде силно…

— Ама как се нарича?

— „Ом в свещения си храм“.

— Хубава мелодийка.

— Поддържа духа ми бодър — призна си Овес. Мокър клон го зашлеви през лицето. „В края на краищата може би имам вампирка зад гърба си, колкото ще да е добра.“

— И намираш утеха в туй, а?

— Предполагам.

— Дори от думички като „и поразявам злото с огнен меч“ ли? На мястото на омнианците щях да се попритесня. Щото не е ли и при вас тъй — кротко порицание, ако послъжеш, и разпердушинване, ако убиеш? Ето от какво човек може сън да не го лови нощем.

— Ами всъщност… Изобщо не е редно да ги пея, честно казано. Съборът в Ий ги заличи от сборника с псалми, защото са несъвместими с идеалите на съвременното омнианство.

— Заради онуй редче, дето мачкате с желязна пета неверниците ли?

— Да, именно.

— Но ти си го изпя.

— Така научих псалма от баба си.

— Тя много ли си падаше по мачкане на неверници?

— Е, според мен тя най-силно копнееше да смачка съседката госпожа Аарим, но горе-долу познахте. Смяташе, че светът ще стане по-добре уреден, стига да има повечко мачкане и поразяване.

— Може и да е вярно.

— Едва ли, ако мачкането и поразяването се развихрят колкото й се искаше — възрази Овес. Баба ми се увличаше в желанието да съди.

— И в туй няма нищо лошо. На хората им е присъщо да съдят.

— Предпочитаме да оставим това изцяло в ръцете на Ом — заяви пасторът, но думите му се изгубиха в мрака.

— Щом си човек, отсъждаш — изрече гласът зад него. — Туй е таквоз, онуй не е, туй е добро, онуй — не. Всеки ден избираш… ето ти го живота на човека.

— А вие сигурна ли сте, че избирате правилно?

— Не. Но правя всичко по силите си.

— И се надявате на милост, така ли? Костелив пръст го мушна в гърба.

— И в милостта няма нищо лошо, ама отсъждането е на първо място. Иначе не знаеш към какво проявяваш милост. Пък и аз открай време чувам, че вие, омнианците, сте много запалени по мачкането и поразяването.

— Това е било… в други времена. Сега си служим с мачкащи и поразяващи доводи.

— И остри реплики, а?

— Е, щом всеки въпрос има две страни…

— А какво правите, когато някой избере невярната? — последва въпрос като стрела.

— Исках да кажа, че се стремим да видим всичко и от гледната точка на другия — търпеливо обясни Овес.

— Тоест в изтезанията няма нищо лошо от гледната точка на мъчителя, тъй ли?

— Госпожо Вихронрав, вие сте родена да спорите.

— Как пък не!

— Поне ми е ясно, че в Синода ще се чувствате като риба във вода. За членовете му се знае, че дни наред са водили разгорещена дискусия колко ангели могат да се поберат на върха на игла.

Почти чуваше как заработи умът на Баба. Накрая тя попита:

— Голяма ли е иглата?

— Боя се, че не съм осведомен.

— Ами ако е обикновена домакинска игла, значи ще се поберат шестнайсет.

— Шестнадесет ангела ли?

— Ъхъ.

— И защо?

— Де да знам. Току-виж, обичат да танцуват по игли.

Мулето пристъпяше надолу по склона. Тук мъглата се сгъстяваше.

— Да не сте преброила, че са шестнадесет? — промълви накрая Овес.

— Не съм, ама с какво тоя отговор е по-лош от всеки друг? Значи за туй спорят вашите набожни старци?

— Обикновено — не. Например в момента продължава много интересен дебат за същността на греха.

— И какво мислят те? Против греха са, нали?

— Не е толкова просто. Не е въпрос, позволяващ деление на черно и бяло. Има твърде много оттенъци на сивото.

— А, не.

— Моля?

— Няма никакво сиво, а само бяло, дето се е поизмърляло.

Учудваш ме, щом и туй не знаеш. Грях е, младежо, когато се държиш с хората, все едно са предмети. И със себе си също. Ето ти го греха.

— Струва ми се, че е далеч по-сложно…

— Не е. Когато хората почнат да разправят, че нещо било далеч по-сложно, значи ги е страх, че истината няма да им хареса. Хората като предмети — с туй се започва.

— О, уверен съм, че има и по-тежки прегрешения…

— И те започват, когато смяташ хората за предмети…

Гласът на Баба стихна. Овес остави мулето още няколко минути да подбира пътя, после сумтене му подсказа, че тя се е събудила.

— Значи си непоколебим във вярата си? — попита вещицата, сякаш това не й даваше мира.

— Опитвам се — въздъхна свещеникът.

— Мисля си обаче, че четеш много книги. Трудно е да запазиш вярата си, щом четеш много, а?

Овес се зарадва, че Баба не може да види лицето му. Нима старицата успяваше да проникне в мислите му?

— Да…

— Но още имаш вяра, тъй ли?

— Да.

— И защо?

— Ако я нямам, значи нямам нищо. — Той почака и реши да се впусне в контраатака. — Значи вие не вярвате, госпожо Вихронрав?

Настъпи кратко мълчание, през което мулето прекрачваше обрасли с мъх корени на дървета. На Овес му се стори, че някъде зад тях чаткат копита, но звукът се изгуби във въздишките на вятъра.

— О, май вярвам в чая, в изгрева, в таквиз неща — сподели вещицата.

— Имах предвид религията.

— Познавам неколцина богове по тия краища, щом те интересува.

Овес въздъхна.

— Мнозина намират голяма утеха във вярата. Как му се искаше и той да е сред тези хора…

— Ами добре.

— Нима? Очаквах да оспорите и това.

— Хич не е моя работа да им казвам в какво да вярват, щом се държат почтено.

— Но религията не ви ли влече в по трудни моменти?

— Не. Като застудее, имам си грейка.

Окаяният ястреб изпърха с криле. Овес се загледа в плътната тъмна мъгла. И внезапно се ядоса.

— Това ли е религията според вас? — натърти, стараейки се да овладее гнева си.

— Обикновено изобщо не мисля за нея — отрече гласът зад гърба му.

Звучеше по-немощно. Усети как Баба се вкопчи в ръката му, за да се задържи на седлото.

— Добре ли сте?

— Ще ми се туй животно да припка по-бързичко… Малко не съм на себе си.

— Защо не спрем за почивка?

— Не! Не остана много път! Ох, че тъпотии свърших…

Затътна гръмотевица. Хватката на Баба отслабна и Овес я чу да тупва на земята.

Скочи от мулето. Вещицата лежеше в неудобна поза на мъха със затворени очи. Хвана китката и.

Имаше пулс, но плашещо недоловим. Стори му се ледено студена.

Когато потупа бузите й с длан, тя отвори очи.

— Ако и сега подхванеш приказки за религията — изхъхри Баба, — такъв пердах ще отнесеш…

Пак стисна клепачи.

Овес поседна да си поеме дъх. Ледено студена… да, у вещицата имаше нещо студено, сякаш тя нарочно отблъскваше топлината. Каквато и да е топлина.

Пак дочу стъпките на кон и тихичкия звън на хамут. Шумът спря недалеч.

— Кой е там? — подвикна пасторът и се надигна.

Напрегна се да види ездача в тъмата, но по-назад на пътеката се мержелееше само смътен силует.

— Преследвате ли ни? Кой сте вие?

Доближи фигурата с още няколко крачки и различи коня, навел глава заради дъжда. Конникът обаче беше само по-плътна сянка в нощта.

Обзет от ненадеен ужас, Овес се втурна обратно към неподвижното тяло на Баба. Измъкна се от подгизналата си куртка и я просна върху вещицата, макар че едва ли щеше да има полза. Озърташе се отчаяно за каквото и да било, с което да накладе огън. Ето я същината — огъня. Той дарява живот и отблъсква мрака.

Но тук растяха само високи борове, а между тях — мокри трънаци. Нямаше какво да запали.

Припряно порови из джобовете си и извади промазана кутийка с последните кибритени клечки. Би се задоволил дори с няколко сухи съчки или стиска пожълтяла трева, само да има с какво да изсуши следващите съчки…

Капките се просмукваха през ризата му. Въздухът натежаваше от водата.

Овес се прегърби, за да опази сухо пространство под шапката си, и измъкна от джоба си „Книгата на Ом“, в която търсеше утеха. Ом непр-менно щеше да го упъти…

„…Като застудее, имам си грейка…“

— По дяволите! — изръмжа тихо пасторът.

Отвори книгата наслуки, драсна клечка и прочете:

„…и през онези години в земите на киринитите се множаха камилите…“ Клечката изсъска и угасна.

Никаква помощ или намек. Опита отново.

„…обхвана с поглед Гул-Арах, съзря печалната пустиня и продължи по пътя си…“ Овес си спомни присмехулната усмивка на вампира. В какви думи да вярваш? С треперещи ръце запали трета клечка, пак отвори книгата под мъждивото трепкащо пламъче.

„…и Брута рече на Симони: «Където има тъма, ще запалим ярка светлина…»“ Клечката угасна. И се спусна мрак.

Баба Вихронрав изстена. Овес разсеяно долови, че копитата на коня тропнаха по-наблизо.

Коленичи в калта и се опита да подхване молитва, но никакъв глас не му отговаряше от небето. И никога не го бе имало. Казваха му да не се надява. Ом вече не се явявал така. Единствен сред всички богове, поучаваха го по-старшите, Ом праща отговорите си право в главата ти. Щом времето на пророк Брута отминало, Ом станал безмълвен бог. Така казваха.

Нямаш ли вяра, вече си нищо. Остава само тъмата.

Овес се разтрепери в непрогледната нощ. Дали богът беше безмълвен, или нямаше кой да му отговори?

Настрои се още по-отчаяно да се моли — в ума му изплуваха откъси от детска молитва, но загуби власт над думите и дори над посоката им, затова те се понесоха безредно във Вселената, отправени към всеки неин Обитател.

Дъждът се стичаше от шапката му.

Овес стоеше на колене и чакаше в мократа чернилка, вслушваше се в себе си и си спомняше. Още веднъж извади „Книгата на Ом“.

И запали ярка светлина.

Каретата се промуши с грохот между няколко бора по брега на езеро, налетя на дебел дървесен корен, изгуби едното си колело и спря килната на-страна, а конете се отскубнаха и препуснаха.

Игор се изправи и закуцука да отвори вратичката на кабината.

— Шъжалявам за шлучката. Опашявам ше, че штава вшеки път, когато гошподарят не пътува вътре. Ш ваш вшичко наред ли е?

Една ръка го стисна за гушата.

— Що не ни предупреди, бе! — изръмжа стръвнишки Леля. — Щяхме да се изпотрошим тука! И кое е туй място, дяволите го взели?! Да не е Жадно гърло?

Пламна клечка и Игор запали факел.

— Близо шме до замъка.

— Чий замък?

— На клана Шврак.

— Значи сме близо до вампирски замък?!

— Да. Мишля, че штарият гошподар направи нещо ш пътя.

Колелата винаги ше откачат, по-шигурно е от две плюш две равно на четири. Казваше, че така повече хора му гоштували.

— И не ти хрумна да го споменеш? — наежи се Леля и подаде ръка на Маграт, за да я измъкне от каретата.

— Шъжалявам. Денят беше трудничък… Леля му отне факела. Пламъкът освети грубовата табела, закована на дърво.

— „Не припарвайте до замъка!“ — прочете тя. — Брей, колко мило да сложат и стрелка, за да знаем кой път води натам.

— О, измишли го штарият гошподар — обясни Игор. — Иначе хората нямало да забележат пътеката.

Леля се взря в мрака.

— Кой е сега в замъка?

— Неколцина шлуги.

— Дали ще ни пуснат вътре?

— Няма проблеми.

Игор бръкна под вмирисаната си риза и извади извънредно голям ключ на верижка.

— Нима ще отидем в техния замък? — слиса се Маграт.

— Като гледам, туй е единственият подслон наблизо — отвърна Леля и закрачи по пътеката. — Каретата за нищо не става. На километри наоколо няма жива душа. Искаш бебето да остане под открито небе цяла нощ ли? Замъкът си е замък. Има резета и ключалки. Всички вампири са в Ланкър И…

— Да?

— Тъй щеше да постъпи Есме. С кръвта си го усещам.

В далечината някаква твар нададе вой. Леля се озърна към Игор.

— Върколак ли беше?

— Права ште.

— Е, тогаз не е много умно да се размотаваме навън. — Леля посочи надписа на една скала. — „Не вървете оттука, че ще стигнете до замъка.“ Ей, как да не се възхитиш на такъв лукав тип! Добре е опознал човеците.

— Няма ли повече входове? — попита Маграт на минаване покрай табелата „20 метра до навеса за конюшни. Не го доближавайте“.

— Игор? — подкани го Леля.

— Вампирите ша враждували и помежду ши. Има шамо един вход.

— Ох, добре, щом сме принудени — съгласи се Маграт. — Вземи да носиш люлката и торбата с мръсните пеленки. И плюшените играчки. И онова нещо, което все се върти и издава звуци, ако тя дръпне шнурчето…

Пред подвижния мост ги чакаше надпис „Последен шанс да не припарвате до замъка“. Леля Ог се заливаше от смях.

— Графът няма да е особено доволен от тебе — подхвърли, когато Игор отключи портата.

— Да ши го набута — мило пожела слугата. — Шъбирам ши нещата и отивам в Блинц. Там винаги ще ше намери работа за един Игор. Казват, че там годишно удряли повече мълнии от вшяко друго мяшто в планината.

Леля Ог си изтри лицето.

— Както говориш, радвам се, че бездруго сме мокри. Ами да влизаме. Игор, ако ши… пфу, ако си намислил да ни изпързаляш, ще си направя жартиери от карантиите ти.

Той свенливо се загледа в краката си.

— Не шъм ше и надявал на такава чешт.

Маграт се изкиска, Игор бутна едното крило на портата и побърза да се затътри вътре.

— Какво има? — учуди се Леля.

— Ти не забелязваш ли какви погледи ти хвърля? — изненада се и Маграт.

— Той ли?! — сащиса се Леля.

— Може и да се е заплеснал по теб.

— Мислех, че поначало си е заплеснат! — възкликна Леля с намек за зараждаща се паника.

— Не съм си обула най-хубавите гащи, таквиз ми ти работи!

— Струва ми се, че е доста романтично настроен — сподели Маграт.

— Де да знам. Вярно, трябва да съм поласкана и тъй нататък, ама не бих излязла с мъж, дето е целият от кръпки.

— Боиш се, че някъде са го закърпили накриво ли?

Откакто се помнеше, Леля Ог вярваше, че нищо не може да я стресне, но грешеше. Най-силно е неочакваното стъписване.

— Все пак съм омъжена — напомни Маграт с усмивка, щом разгада изражението й.

Развесели се, че поне веднъж успя да подложи кабърче пред безгрижното шляене на Леля по живота.

— Ама… тоест Верънс… сещаш се… всичко ли му е наред в…

— О, да. Всичко е… чудесно. Но вече разбирам смисъла на шегичките ти.

— На всички ли? — омърлушено промълви Леля като играч, от чието любимо тесте са извадили всички аса.

— Е, без онази за жреца, старицата и носорога.

— Надявах се! — отдъхна си Леля. — И аз не я разбирах, докато не навърших четирийсетака!

Игор изкуцука до тях.

— Тук ша шамо шлугите. Можете да ше наштаните при мен в штарата кула. Вратите ша много яки.

— На госпожа Ог ще й хареса — увери го Маграт. — Тъкмо преди малко спомена какви хубави крака имате. Нали, Лельо?

— Ишкате ли от тях? — разпалено предложи Игор, изкачвайки се пред тях по стълбата. — Имам в изобилие и ще е добре да ошвободя място в мразилника.

— Какво?! — вцепени се Леля.

— Аз шъм човекът, от когото имате нужда, ако тършите някакъв орган — похвали се той.

Маграт се закашля задавено.

— Ама ти… съхраняваш в лед парчета от хора ли? — с ужас попита Леля. — Парчета от разни хора? Насечени? И една стъпка по-нагоре няма да се кача!

Беше ред на Игор да изпадне в ужас.

— Не от разни хора! А от роднини.

— Накълцал си семейството си?!

Леля започна да слиза заднешком, а той трескаво размаха ръце.

— Това е традиция! Вшеки Игор завещава тялото ши на рода! Защо да хабим здрави органи? Да вземем например моя чичо Игор. Умря от бикове, но оштанаха шърце в чудешно шъштояние и бъбреци, които направо плачеха за друго тяло, да не шпоменавам и че имаше ръцете на дядо, направо шъкровище. — Той изпръхтя. — Ех, защо не ше паднаха на мен, беше превъзходен хирург.

— Е-е… вярно, че във всяко семейство има приказки от рода на „Той има очите на баща си“… — подхвана Леля.

— Не, те шега ша в моя втори братовчед Игор.

— Но… но кой реже и съшива? — успя да измънка Маграт.

— Аз. Вшеки Игор научава домашната хирургия още на коленете на швоя баща. И пошле ше ушъвършенштва ш бъбреците на швоя дядо.

— Извинявай, ама не дочух от какво е умрял чичо ти… — промърмори Леля.

— От бикове — повтори Игор и отвори следващата врата.

— Да не е ядосал някое стадо?

— Не, штадото паднало отгоре му. Невероятен инцидент. Предпочитаме да не го обшъждаме.

— Извинявай, но… да разбираме ли, че оперираш и себе си? — недоумяваше Маграт.

— Не е трудно, штига да знаете какво вършите. Разбира ше, понякога имате нужда от огледало. По-лешно е, ако има и кой да притишка ш пръшт възлите.

— Не е ли болезнено?

— Не, винаги им напомням да ши дръпнат пръшта, преди да затегна възела.

Вратата изскърца с протяжно болезнено стенание. По-точно имаше повече скърцане, отколкото врата, и звукът се проточи няколко секунди след отварянето й.

— Истинска отврат — оплака се Леля.

— Благодаря. Дни наред ше мъчих, докато поштигна този ефект. Такова шкърцане не ше дължи на шлучайношт.

От тъмнината се разнесе джафкане и някакво същество скочи към Игор, събаряйки го на пода.

— Махни ше, лигльо!

Беше куче. Или няколко кучета, събрани в едно. Имаше само четири крака, и то с почти еднаква дължина, но не и с еднаква разцветка, както веднага забеляза Маграт. И главата беше само една, обаче черното ляво ухо стърчеше нагоре, а бяло-кафявото дясно висеше. Животното беше особено въодушевено в облизването и пръскането на слюнки.

— Това е Огризчо — представи любимеца си Игор, който още не можеше да стане сред вихрушката от палави лапи. — Той е един оштаряващ глупчо.

— Огризчо, значи… — проточи Леля. — Добро име. Подходящо.

— Вече е на шедемдешет и ошем години. — Игор ги поведе надолу по вита стълба. — Поне някои чашти от него.

— Прекрасни шевове — похвали го Маграт. — И явно е понесъл добре шиенето. Весел е като куче с две… Ох, не видях веднага, че наистина има две…

— Имах една в повече — потвърди Игор, а Огризчо подскачаше около него. — И ши казах: „Тол-кова му е вешело ш една, защо да не му е още по-забавно ш две…“ Устата на Леля Ог едва понечи да се отвори и…

— Гита Ог, не смей да се обаждаш! — отсече Маграт.

— Кой, аз ли? — невинно се учуди Леля.

— Да! Точно това се канеше да направиш. Знаеш, че той говори за опашки, а не за… друго.

— О, и за това шъм помишлил отдавна — увери ги Игор. — То ши е очевидно. Не те заплашва похабяване и поне използваш едното, докато заменяш другото. Първо екшпериментирах шъш шебе ши.

Стъпките им отекваха.

— Впрочем за какво по-точно си говорим сега? — попита Леля с кроткия тон, означаващ „Не че много ме интересува“.

— За шърца — охотно уточни Игор.

— А, значи две сърца. Две ли имаш?

— Да. Второто принадлежеше на горкия господин Швинец от дъшкорезницата, но жена му каза, че няма да му е нужно, защото без глава за какво му е?

— А кой ти сложи мозъка? — сети се Леля.

— Не можеш шам да работиш по мозъка ши — призна Игор.

— Ти обаче… имаш толкова шевове…

— О, шложих ши метална плаштинка в главата. И прокарах тел до подметките. Омръзна ми да ме удрят мълнии. Ето, штигнахме. — Отвори по-редната скрибуцаща врата. — Моето малко царштво.

Беше влажна стая със сводест таван и личеше, че нейният обитател не води светски живот тук. Имаше огнище с кучешка кошница отпред, също легло с дюшек и едно одеяло. Грубо сковани шкафове запълваха едната стена.

— Под този капак има кладенец, а за клозета ше минава оттук…

— А какво има зад тази врата? — посочи Леля вратата с тежките залостени резета.

— Нищо ошобено — отвърна Игор.

Тя го стрелна с поглед. Все пак резетата бяха залостени отвътре, а не отвън…

— Туй място ми прилича на крипта, но с огнище. — Когато штарият граф беше жив, обичаше да ше поштопли вечер, преди да излезе. Ех, златни времена бяха! А за шегашната шган пукната пара не давам. Знаете ли, че ишкаха да ше отърва от Огризчо?

Кучето подскочи и се опита да оближе лицето на Леля.

— И веднъж видях как Лакримоза го ритна — начумерено сподели Игор. — Гошпожи, желаете ли да хапнете нещо?

— Не — заедно отговориха Леля и Маграт. Огризчо напираше да лизне Игор. Явно имаше неизчерпаеми запаси от това желание.

— Огризчо, прештори ше на мъртъв — нареди Игор. Кучето се свлече и се претърколи с краката нагоре.

— Видяхте ли? Помни!

— Няма ли да се окажем заклещени тук, ако дойдат онези Сврак? — усъмни се Маграт.

— Не идват тук. Не е доштатъчно модерно за тях. Пък и има откъде да излезем навън, ако дойдат.

Маграт се озърна към залостената врата. Нямаше вид на изход, който някой би използвал охотно.

— А оръжия? — тревожеше се тя. — Във вампирски замък едва ли има нещо, което действа срещу вампири…

— Има, и още как! — опроверга я Игор.

— Има ли?

— Колкото ишкате. Штарият граф много държеше на това. Когато очаквахме пошетители, винаги казваше: „Игор, погрижи ше прозорците да ша измити, да има лимони и навшякъде украши, от които могат да бъдат направени религиозни шимволи.“ Обичаше вшички да играят по правилата. Чештен до мозъка на коштите ши беше штарият ми гошподар.

— Да, ама тъй е умирал, нали? — провери Леля. Отвори един шкаф и върху нея се срути купчина спаружени лимони.

Игор вдигна рамене.

— Веднъж печелиш, друг път губиш. Штарият гошподар чешто казваше: „Игор, в деня, когато вампирите започнат да побеждават вшеки път, ще бъдем изтребени безшледно.“ Но трябва да знаете, че много ше дразнеше, когато му отмъкваха чорапите. „Мамка му, този беше от коприна, чифтът ми штруваше дешет долара и го получих чак от Анкх-Морпорк.“ В друг шкаф Леля откри подредени колове в комплект с голям чук и простичка анатомична скица с хиксче на мястото на сърцето.

— Ришунката е моя идея, гошпожо Ог — гордо съобщи Игор. — На штария гошподар му пишна от хора, които забиваха коловете нешкопошано където им падне. Заяви, че нямал нищо против да умира, вшъщношттака ши почивал, но не бил шъглашен да прилича на решето.

— Схватливо приятелче си ти — поклати глава Леля.

Игор засия.

— Да, бива ши го мозъка в главата ми.

— Ти ли си го избра? Майтап, бе. Вече разбрах, че не можеш сам да си слагаш мозъка.

— Между другото, имам далечен братовчед в Невидимия универшитет.

— Сериозно? И с какво се занимава там?

— Кишне в штъкленицата ши — доволно я осведоми Игор. — Да ви покажа ли избата за шветена вода? Штарият гошподар шъбра прекрашна колекция.

— Моля? — сепна се Маграт. — Вампир е колекционирал светена вода?

— Май започна да ми просветва — прекъсна я Леля. — Бил е спортсмен, нали?

— Именно!

— А добрият спортсмен дава на достойния ди-веч истински шанс за спасение — потвърди Леля. — Ако ще и заради туй да напълни цяла изба със светена вода. Страхотен умник е бил старецът, както излиза. А не като тоя, новия. Той е само хитрец.

— Нищо не проумях — призна Маграт.

— За вампира е дреболия да го убият. Винаги намира начин да се върне. Това е известно всекиму, който знае поне нещичко за вампирите. Ако не е твърде трудно да ги убиеш и всичко си остава вълнуващо приключение, хората честичко само ще го пронижат с кол или ще го хвърлят в реката и ще се разотидат. Той си почива мъртъв десетина годинки, после става от гроба и пак вилнее. Така няма да го затрият окончателно, а момците от селата си имат здравословно развлечение.

— Сврак ще ни подгонят — промълви Маграт, притиснала бебето до гърдите си. — Ще видят, че не сме в Ланкър, и ще знаят, че не сме се добрали до равнината. Ще намерят и счупената карета. Ще ни открият, Лельо.

Леля огледа стъклениците и шишетата, после подредените по големина колове.

— Няма да стане веднага. Имаме време… да се подготвим.

Обърна се към Маграт с бутилка благословена вода в едната ръка, зареден с дървена пръчка арбалет в другата и захапала кесия леко мухлясали лимони.

— Е аа оо а аа — заяви Леля.

— Не те чух добре — промърмори Маграт. Леля изплю лимоните.

— Сега ще опитаме по моя начин — обясни с други думи.

— Не ме бива да мисля като Баба, ама съм адски добра да приличам на себе си. Главознанието е за ония, дето могат да се оправят с него. Я ние да сритаме някой и друг прилеп.

Вятърът брулеше ливадите по края на Ланкър и съскаше в шубраците.

Близо до прастари могили, обраснали с къпини, повеите клатеха клоните на една-единствена трънка и разпиляваха виещия се дим, проникващ меж-ду корените й.

Отдолу се чу кратък вой.

Под могилата Нак мак Фигъл правеха каквото можеха, но силата не замества тежестта и телесната маса. Дори пиксите, насядали по всеки крайник, и Голямата Аги, наместила се върху гръдния кош на Верънс, с мъка смогваха да го удържат.

— Таквоз, питието беше май мъненко преварено, а? — подхвърли човекът на Голямата Аги, щом погледна пак кръвясалите очи и запенената уста на Верънс. — Само ти думам, че май не беше редно да му даваш петдесет пъти колкото лочим ние. Не е свикнал…

Голямата Аги вдигна рамене.

В отсрещния край десетина пикси се измъкнаха заднешком от дупката, която изровиха към съседната кухина, и извлякоха меч. За бронзово оръжие се беше запазил чудесно. Древните вождове в Ланкър предпочитаха да бъдат погребвани заедно с оръжията си, за да се бият с враговете и в отвъдния свят. А никой от тях не се издигаше до вожд в някогашния Ланкър, без да е пратил премного врагове в отвъдното, затова си подбираха предварително оръжия, които издържат дълго.

По заповед на стария пикс те примъкнаха меча до мятащата се ръка на Верънс.

— Нащрек ли сте? — провери старецът. — Раз! И два! И три!

Нак мак Фигъл се разбягаха във всички посоки. Верънс се изправи със скок, блъсна се в тавана, докопа меча, размаха го бясно, докато не проби дупка към света отвън, и изфуча в нощта.

Пиксите край стените на могилата се вторачиха с очакване в своята Келда.

Голямата Аги кимна.

— Тя ви дума, че требе да го наглеждате, та да не си докара белята — преведе старецът.

Хиляда малки, но извънредно остри оръжия бяха размахани в одимения въздух.

— Гадняри!

— Сите че ги изтрепеме!

— Нак мак Фигъл!

Няколко секунди по-късно кухината под могилата опустя.

Както бързаше през голямата зала на замъка, награбила цял наръч колове, Леля се вцепени.

— Какво е туй, по дяволите?! Заема цяла стена!

— О, радоштта и гордоштта в живота на штария граф — осведоми я Игор. — Шам признаваше, че не е в крак шъш шъвременноштта, но и Векът на плодния прилеп ши имаше добрите штрани шпо-ред него. Понякога швиреше тук по цели чашове…

Нещото пред очите на Леля беше орган или по-скоро онова, в което органът иска да се превърне, когато порасне, защото надвисваше над огром-ната зала. Родена любителка на музиката, Леля не се сдържа да не притича, за да го огледа. Беше черен, а тръбите — обрамчени от изящно резбована слонова кост. За клавиатурата също бе допринесъл някой умрял слон.

— Как работи?

— Задвижва ше ш вода — гордо я просвети Игор. — Има подземна река. Графът поръча да го изработят по негов проект…

Леля плъзна пръсти по месинговата табела, завинтена над клавиатурата: „Чуйте чедата на нощта… и тяхната прекрасна музика. Произв, от Бергхолт Стътли Джонсън, Анкх-Морпорк.“

— Туй е „Джонсън“ — прошепна задъхано тя. — Цяла вечност не съм се докопвала до „Джонсън“… — Вгледа се по-зорко.

— Ама какво е туй? „Писък 1“? „Тътен 14“? „Вълчи вой 5“? Има и цял куп регистри, надписани „Скърцащи подове“! На тая измишльотина не може ли да се свири музика?

— Може, може. Но штарият гошподар повече ше интерешуваше от… звуковите ефекти.

На статива още бяха закрепени прашасали нотни листове, които някой бе запълвал прилежно и зачертавал написаното нееднократно.

— „Завръщането на Невестата на възмездието на Сина на граф Сврак“ — прочете Леля и забеляза, че първо е добавено, а после задраскано „От дълбочина 20 000 разтега?“. — „Соната за гръмотевична буря, капаци на подове и млади дами в оскъдно облекло“. Значи старият ти господар си е падал и малко творец, а?

— По… швоему — печално потвърди Игор. Леля се дръпна от клавиатурата.

— На Маграт нищо не може да й се случи, нали? — реши да провери и вдигна коловете от пода.

— Вратата издържа на разярена тълпа — успокои я Игор. — А девет тридешет и ошми от Огризчо ша ротвайлер.

— Кои негови части по-точно, ако мога да знам?

— Два крака, едно ухо, повечето черва и долната челюшт — веднага изброи Игор, докато излизаха забързано от залата.

— Да, ама мозъкът му е от кокер-шпаньол — скептично напомни Леля.

— Ротвайлершкото ши му е и в коштния мозък — възрази Игор. — Захапва хората и ги пребива ш опашките. Понякога ги дави в шлюнка.

Покривите на Ескрау изникнаха в тъмата, щом вампирите се зареяха надолу. Краката на Агнес едва бяха докоснали земята, а зад няколко прозо-реца вече трепкаха пламъчетата на свещи.

Влад стъпи до нея.

— Разбира се, не можете да го разгледате в цялата му красота при такова време. Има доста добри архитектурни образци около градския площад и прекрасна сграда на кметството. Баща ми плати часовника.

— Така ли…

— И за камбанарията естествено. Разбира се, използвахме само местна работна ръка.

— Вампирите разполагат с много пари, нали? — подхвърли Агнес.

Градът й се стори голям и освен леко сладникавите дърворезби под стрехите на къщите, много приличаше на градовете из равнината.

— Семейството ни отдавна притежава земи — отвърна Влад, без да обръща внимание на присмеха. — А парите имат свойството да се натрупват, както знаете. И то векове наред. Ясно е и че не сме водили особено бурен светски живот досега.

— Нито пък сте харчили много за храна — добави Агнес.

— Да, да, на място казано… — Някъде над тях заехтя камбана. — Сега ще видите — обеща Влад. — И ще разберете.

Баба Вихронрав отвори очи. Точно пред нея бучаха пламъци.

— Охо… Тъй да бъде…

— А, вече сме по-добре, нали? — установи Овес. Тя рязко завъртя глава. После погледна своята бълваща пара рокля.

Пасторът се шмугна между два бора и пусна поредния наръч изгнили клони в огъня, който засъска и запращя.

— И колко дълго… почивах? — попита Баба.

— Около половин час, струва ми се. Червеникави отблясъци и черни сенки играеха по дърветата. Дъждът преминаваше в лапавица, но се изпаряваше над пламъците.

— Добре си се справил, щом си запалил огън в тая мокротия — отбеляза Баба.

— За което благославям Ом — отвърна Овес.

— Много мило от негова страна, признавам. Но трябва да… продължим. — Баба направи опит да стане. — Не остава много. И ще вървим все надолу.

— Мулето избяга — съобщи Овес.

— Имаме си крака, нали? По-добре съм след… отдиха. И огънят… ми вля живот.

— Прекалено тъмно и влажно е. Почакайте до сутринта.

Баба се изправи насила.

— Не. Намери пръчка или нещо подобно, за да се подпирам. Побързай.

— Хъм… Има лескова горичка нататък по склона, но…

— Добре ще ми дойде лескова тояжка. Ами недей да стърчиш тъй. С всяка минута съм по-бодра. Да те няма.

Свещеникът се скри в прогизналите сенки.

Баба размаха края на полата си, за да стигне малко топлина и до краката й. Нещо дребно и бяло излетя от жаравата, понесено от нажежения въздух.

Тя го вдигна от мъха, където падна.

Беше овъглено ъгълче от лист. В алената свет-лина едва се различаваха думите: „…на Ом… под-крепа… Осори порази…“ Хартията още беше залепнала за късче от кожената подвързия.

Баба я погледа още малко и я хвърли старателно насред огъня, щом пукот на съчки извести за наближаващия Овес.

— Ще можете ли изобщо да намерите пътя в този мрак? — попита той, подавайки й дълга лескова пръчка.

— Да. Ти върви от едната ми страна, от другата ще се подпирам на тояжката. Все едно се разхождаме в гората, не е ли тъй?

— Не ми изглеждате по-добре.

— Младежо, ако ще чакаме видът ми да стане по-интересен, има да си киснем тука с години.

Тя вдигна ръка и окаяният ястреб долетя от тъмата.

— Ама добре си сторил, че си разпалил огън — подхвърли Баба, без да го поглежда.

— Опитът ме е научил, че разчитам ли на Ом, винаги намирам пътя — сподели Овес, подтичващ до нея.

— Вярно излиза, че Ом помага на онези, които си помагат сами — отбеляза Баба.

Навсякъде из Ескрау прозорците светваха от запалените лампи, чуваше се дърпане на резета. А над всичко камбаната продължаваше да звъни в мъглата.

— Обикновено се събираме на градския площад — вметна Влад.

— Посред нощ ли? — заяде се Агнес.

— Да, но не се случва често и спогодбата ни не допуска да е повече от два пъти в месеца. Не виждате ли, че градът благоденства? Хората в Ескрау имат сигурност. Вслушаха се в доводите на здравомислието. Вероятно сте забелязала, че няма капаци на прозорците. Не са принудени да слагат решетки или да се крият в мазетата, както, трябва да призная, постъпват жителите на… по-зле уредените райони в нашата страна. Тук хората се отказаха от страха в полза на безопасността. Те… — Влад се спъна и потърси опора в близката стена. Разтърка си челото. — Извинете. Почувствах се… странно. Какво казвах?

— Откъде да знам? — озъби му се Агнес. — Разправяше ми колко са щастливи местните жители, че ги навестяват вампири, нещо в този дух.

— О, да. Да… Защото има сътрудничество вместо вражда. Защото… — той извади кърпа и си избърса лицето — …защото… е, ще видите… Тук не е ли твърде студено?

— Само е влажно — отвърна Агнес.

— Да отидем на площада — смънка Влад. — Там сигурно ще ми олекне.

Скоро излязоха на площада. Навсякъде се виждаха запалени факли. Хората се струпваха тук, повечето с одеяла или палта върху нощниците и пи-жамите. Стояха в безцелно събрани групички, сякаш са чули тревожния сигнал за пожар, но още не забелязват къде се издига дим.

Един-двама зърнаха Влад и запристъпяха от крак на крак, започнаха да се прокашлят.

Други вампири се спускаха през мъглата. Графът докосна меко земята с крака и кимна на Агнес.

— О, госпожице Нит… — промълви безизразно.

— Влад, всички ли сме тук?

Камбаната замлъкна. Миг по-късно се появи и Лакримоза.

— Още ли я мъкнеш с теб? — вдигна вежди към своя брат. — Ти си знаеш…

— Ще си поговоря малко с кмета — заяви графът. — Приятно му е да бъде добре осведомен.

Агнес го видя как доближава дребен пълен мъж, който макар и измъкнат от леглото посред нощ, бе имал благоразумието да сложи на врата си златната верига на своя пост.

Забеляза, че вампирите се подреждат пред камбанарията на разстояние две-три крачки. Шегуваха се, подвикваха си, но Лакримоза само я наблюдаваше втренчено.

Графът се увлече в разговор с кмета, който си гледаше в краката.

А по площада хората заставаха в колони. Ня-колко дечица издърпаха ръцете си от пръстите на родителите и се втурнаха със смях в гонитба покрай колоните.

Подозрението разцъфна у Агнес като грамадна черна роза, обрамчена в червено.

Може би и Влад усети как тялото й се вдърви, защото я хвана по-здраво за ръката.

— Знам какво си мислите…

— Не знаеш, но ей сега ще ти кажа — прекъсна го тя, като се стараеше гласът й да не пресеква.

— Всички вие сте…

— Чуйте ме — можеше да бъде и несравнимо по-зле, както някога…

Графът ги доближи наперено.

— Имам добра новина. Три от децата току-що са навършили дванадесет години. — Усмихна се на Агнес. — Провеждаме малка… церемония преди основната лотария. Един вид ритуал на зрелостта. Откровено казано, според мен те го очакват с нетърпение.

„Той те дебне как ще реагираш — намеси се Пердита. — Влад е обикновен тъпанар, а Лакримоза ще си изплете воал от косата ти, ако й дадеш нищожен шанс, но този ще те сграбчи за гърлото, дори да мигнеш в неподходящ момент… Ще ти бъда благодарна да не го правиш, защото дори на едно творение на твоята фантазия може да му се живее…“ Но Агнес долавяше нарастващата смъртна уплаха наоколо. И беше някак сбъркан ужас, вцепеняващо, ледено, студено чувство, което не й даваше да помръдне. Трябваше да стори нещо, да се изтръгне от страшната му хватка…

Влад се обади пръв.

— Не е прекалено драматично — увери я припряно. — Капка кръв… Баща ми посети училището и им обясни подробно какво е гражданство…

— Колко грижовно — изхриптя Агнес. — И значки ли им връчвате?

Сигурно с гласа й говореше Пердита. Агнес не вярваше, че би могла да измисли подобна пошлост дори при такъв повод за подигравка.

— Ха! Не… Но ми дадохте добра идея — отново й се усмихна за миг графът. — Да… Значка или може би малък паметен плакет. Нещо, което ще ценят и като възрастни. И така… да започваме. Аха, кметът вече е събрал милите дечица…

От края на тълпата долетя вик, за миг Агнес различи човек, който се мъчеше да си пробие път напред. Кметът кимна на стоящите до него мъже. Те забързаха назад. В сумрака прозвуча шум от кратко сбиване. Стори й се, че чу и внезапно заг-лъхнал женски писък. Трясна врата.

Кметът отново се обърна към вампирите и срещна погледа на Агнес. Тя се извърна, не искаше да вижда изражението му. Хората са много изобретателни да си измислят адове, но попадат в някои от най-лошите приживе.

— Да продължим ли? — подкани графът.

— Влад, би ли пуснал ръката ми? — сладко изгука Агнес.

„Те само чакат да шавнеш“ — прошепна Пердита.

„Аха, значи да си стоя и да зяпам? Като всич-и останали?“

„Само исках да те предупредя. Но какво са им сторили на тези хора? Все едно свинете да се редят за клане преди Прасоколеда!“

„Вслушали са се в доводите на здравомислието, както се оказва“.

„Добре, де… Поне изтрий тази усмивчица от мутричката на Лакримоза, за друго не смея да те моля…“ Бяха неимоверно бързи. Дори нейният крясък нямаше да ги спре. Вероятно щеше да нанесе един-единствен свестен удар и… край. Може би щеше да се опомни вампирка, която не знае що е добро и зло. Но нямаше значение. Важно беше какво се случва тук и сега, защото тук и сега тя знаеше що е добро и зло.

Виждаше всяка капчица, увиснала във въздуха, надушваше дима от дървата в угасените огнища, чуваше плъховете по таваните на къщите. Сетивата й работеха със свръхнатоварване, за да изтръгнат каквото могат от последните секунди…

— Не виждам защо да е така!

Гласът на Лакримоза разцепи мъглата като секира.

Агнес примига. Младата вампирка стоеше пред баща си и го гледаше злобно.

— Защо точно ти трябва да започваш всеки път? — настоя тя.

— Лакримоза! Какво те прихвана? Аз съм пред-водител на клана!

— О, нима? Винаги ли ще бъде така? Графът явно се изуми.

— Ами да. Разбира се!

— Значи ще ни командваш вечно! И ще си останем твои деца вечно!

— Скъпа, какво си въобразяваш…

— Я не ми прилагай този глас! Влияе само на месото! Значи винаги ще ме затваряш в стаята ми, защото съм непослушна?

— Позволихме ти да имаш собствена зала за изт…

— Да, бе! И заради това трябва до безкрай да кимам учтиво, да се усмихвам и да се държа любезно с месото!

— Не смей да говориш с този тон на баща си — изкрещя графинята.

— И не смей да говориш такива гадости за Агнес! — изръмжа Влад.

— Че аз казах ли името Агнес? Споменах ли изобщо? — ледено процеди Лакримоза. — Не ми се вярва. Не би ми хрумнало да говоря за нея.

— Тия препирни аз няма да ги търпя и толкоз! — развика се графът.

— Това ли било? — натърти Лакримоза. — Да не спорим, а винаги да изпълняваме волята ти.

— Споразумяхме се да…

— Не, ти се споразумя и никой не ти възрази. Явно Влад е прав!

— Виж ти… — Графът се обърна към сина си.

— В какво си прав, ако позволяваш да попитам?

Устата на Влад се отваряше и затваряше, докато той припряно сглобяваше смислено изречение.

— Вероятно съм споменал, че цялото начинание в Ланкър може и да е донякъде неразумно…

— Охо! — намеси се графинята. — Едва що си навършил две столетия и вече знаеш кое е разумно и кое не?

— Неразумно ли? — наежи се графът.

— Аз пък ще кажа направо тъпо! — изтърси Лакримоза. — Значки? Подаръчета? Никому нищо не даваме! Ние сме вампири! Вземаме каквото си искаме, ей така…

Тя посегна, сграбчи един мъж и го налетя с отворена уста и развята коса.

Но спря като замразена.

После се преви и хвана с ръка гърлото си. Пак впи зъл поглед в баща си.

— Какво… ми направи? — попита задъхана. — Усещам… гърлото си… Ти ми направи нещо!

Графът си разтри челото и стисна носа си с два пръста.

— Лаки…

— Не ме наричай така! Знаеш колко ми е омразно!

Един от подчинените вампири писна за миг. Агнес не помнеше името му — сигурно звучеше като Фенрир или Маледикто, — но знаеше, че той предпочита да го наричат Джералд. Сега вампирът се свличаше на колене и впиваше пръсти в шията си. И другите около него не изглеждаха особено доволни от живота. Неколцина се превиваха и пъшкаха, озадачавайки сериозно жителите на града.

— Не се чувствам… добре — олюляваше се полека графинята. — Нали ви казах, че не ми харесва тази идея с виното…

Графът изведнъж се вторачи в Агнес и тя заотстъпва.

— Ти го правиш, нали?

— Разбира се, че е тя! — изхленчи Лакримоза. — Знаеш, че онази старица прехвърли някъде съзнанието си, а не може да не е усетила как Влад точи лиги за това туловище!

„Не е тук с нас, нали?“ — усъмни се Пердита.

„Че ти не знаеш ли?“ — учуди се Агнес и се отдръпна още малко от графа.

„Е, бих казала, че не е тук, но дали аз си го мисля или?…“

„Стига, де, нали и двете сме уверени, че се е скрила в онзи свещеник?“

„А, не сме. Само си помислихме, че би било много хитро, защото всички останали ще очакват да се е притаила в бебето.“

— Слузесто червейче — подхвърли Агнес на Лакримоза, — защо не пропълзиш обратно в ковчега и не си изгниеш там?

Не хареса напълно творбата си, но импровизираните обиди рядко звучат изящно.

Лакримоза скочи, но нещо наистина не беше наред с нея. Вместо да прониже въздуха като кадифена гибел, тя подпърхваше подобно на кокошка със счупено крило. Но яростта й помогна да се изправи пред Агнес с приготвени за дране нокти…

Агнес я цапардоса с цялата си сила и усети как Пердита добави още мощ в удара. Не би трябвало да улучи, защото гнусното момиче беше достатъчно бързо да я обиколи три пъти през това време, но юмрукът й се заби в лицето на Лакримоза. И хората от Ескрау видяха как една вампирка се заклатушка назад със сцепени устни.

Кметът изведнъж отметна глава назад.

А Агнес сви юмруци пред гърдите си.

— Не знам къде се пренесе Баба Вихронрав. Дали не е у мен, а? — В пристъп на лудешко вдъхновение тя заговори с острия глас на Баба:

— Ако ще и да ме стъпчете в земята, ще ви прегриза подметките и пак ще ви докопам.

— Добър опит, госпожице Нит — закрачи към нея графът. — Но не вярвам, че…

Спря и вкопчи пръсти в златната верига, която внезапно обви шията му.

А зад него кметът дърпаше с цялата си т-жест, за да повали вампира.

Жителите на града се спогледаха и се хвърлиха напред.

Вампирите се издигаха във въздуха, опитваха се да наберат височина, ритаха протегнатите към тях ръце. Мнозина мъже грабнаха факли от стените. Нощта изведнъж се огласи от писъци.

Агнес се озърна към Влад, който се блещеше уплашено. Кръгът от хора около Лакримоза се стесняваше.

— Бягай — подкани го тя, — иначе ще те… Той се извъртя, нахвърли се и в последния миг Агнес видя зъбите му.

Слизането по хълма се оказа по-неприятно и от катеренето. Във всяка падинка сякаш бликваха изворчета, всяка пътека се превръщаше в ручейче. Баба и Овес се пързаляха от кал към мочури-ще. Свещеникът размишляваше за една от исто-риите в „Книгата на Ом“… тоест за онази история — пътешествието на Брута и Ом през прежуряната от слънцето пустиня, което бе преобърнало омнианството с главата надолу. Вместо мечове имаше проповеди, които поне не бяха толкова смъртоносни, освен ако не се проточеха безкрайно. А Църквата се разпадна на хиляди късчета, те се впуснаха в спорове помежду си и накрая породиха Овес, който спореше със самия себе си.

Умуваше докъде би стигнал Брута в пустинята, ако е трябвало да подкрепя и Баба Вихронрав. У нея имаше нещо неподатливо, кораво като камък. Пасторът предположи гузно, че още към средата на пътя пророк Брута би се изкушил да… ами поне да каже нещо неприятно или да изтърве многозначителна въздишка. Старицата като че стана още по-своенравна, откакто се сгря до огъ-ня. И май я тормозеха някакви мисли.

Вече не валеше, но вятърът хапеше и от време на време запращаше жилещи парченца суграшица.

— Не остана много — изпъшка Овес.

— Ти пък откъде знаеш? — сряза го Баба, шляпайки в гъстата кал.

— Да, абсолютно права сте — призна свещеникът. — Казах го, за да се ободрим.

— Не успя — увери го тя.

— Госпожо Вихронрав, бихте ли искала да ви изоставя тук?

Баба изсумтя.

— Туй хич не ме тревожи.

— Но искате ли? — настоя Овес.

— Планината не е моя — осведоми го Баба. — Не мога да заповядвам на хората къде да ходят.

— Ще се махна, ако желаете.

— Не съм те молила да идваш — простичко напомни вещицата.

— Щяхте да сте мъртва, ако не бях тръгнал!

— Туй не те засяга.

— В името Божие, госпожо Вихронрав, наисти-на подлагате характера ми на изпитание!

— Нали твоят бог, господин Овес, подлага все-киго на изпитание? Туй им е нормалното занимание на боговете, ето защо не ги понасям. И постоянно натрапват някакви правила.

— Трябва да има правила, госпожо Вихронрав.

— И кое е първото, дето го е наложил твоят Ом?

— Вярващите да не почитат никой друг бог освен Ом — незабавно отговори пасторът.

— Гледай ти… Ей таквиз са боговете. Почти всички са твърде себични.

— Според мен така е искал да привлече вниманието на хората. Иначе има и много божи заповеди хората да се държат добре с ближните. Стори ми се, че намеквате за липсата им.

— Тъй ли? Ами ако някой не ще да вярва в Ом, но се старае да живее праведно?

— Съгласно заветите на пророк Брута да живеем праведно означава да вярваме в Ом.

— Брей, че хитро го е извъртял! От всяко положение падаш в капана. Имал е мозък в главата, щом го е измислил. И какви други умни слова е изрекъл?

— Не ги е изричал от желание да се покаже умен! — разгорещи се Овес.

— Но щом питате… В Пис-мото си до симонитите е казал, че само чрез другите хора самите ние наистина ставаме хора.

— Ами добре. Туй го е налучкал вярно.

— И още е казал, че трябва да носим светлина в тъмните места.

Баба мълчеше.

— Споменах това — продължи Овес, — защото когато бяхте… помните, в ковачницата… промълвихте почти същите думи…

Баба така запъна крака в калта, че пасторът едва не забоде нос в пътеката.

— Какво съм правила?

— Ами мърморехте и…

— Да не съм приказвала… насън?

— Да. Имаше нещо за мрака, който бил на мястото на светлината. Запомних това ясно, защото в „Книгата на Ом“…

— Да не си подслушвал!

— Не подслушвах, но беше неизбежно да чуя, не мислите ли? А вие сякаш се карахте с някого…

— Всяка моя дума ли помниш?

— Да, предполагам.

Баба се попрепъва още малко и спря в черна локва, която запълзя нагоре по ботушите й.

— А можеш ли да забравиш?

— Моля?

— Не си толкоз нелюбезен, че да разправяш на всички наоколо какво е плещила една старица, която не е била на себе си, нали? — бавно изрече тя.

Овес помисли.

— За какво бълнуване говорите, госпожо Вихронрав?

Тя се преви от облекчение.

— Ах… Няма таквоз нещо, не съм бълнувала.

Двамата се гледаха, а в тресавището около краката й се пукаха черни мехури. Постигнаха нещо като примирие.

— Питам се, младежо, ще бъдеш ли тъй добър да ми помогнеш да се измъкна?

Отне им известно време, наложи се Овес да откърши клон от най-близкото дърво и въпреки усилията му Баба извади първия си крак без ботуша. А щом единият ботуш каже сбогом на собственика си в тресавище, другият просто е задължен да го последва от братски чувства.

Най-сетне Баба се озова на сравнително сухо подобие на земя по най-коравия чифт чорапи, които свещеникът бе виждал. Наглед можеха да издържат и на удар с чук.

— Свестни ботуши бяха — сподели Баба, загледана в мехурите по водата. — Както и да е, не бива да се помайваме.

Още се олюляваше, когато продължиха, но възхити Овес, като остана права. У него се зараждаше поредното мнение за старицата. Всъщност тя го принуждаваше да си променя мнението за нея горе-долу веднъж на половин час. Този път той осъзна, че вещицата просто трябва да надделява над някого. Ако нямаше над кого, сигурно надделяваше над себе си.

— Жалко за твойта книжка със свещени слова… — подхвърли Баба, щом повървяха по пътеката.

Овес не отговори веднага.

— Лесно ще си набавя друга — подхвърли сдържано.

— Май ти е тежичко без книжката със словата.

— Хартия, нищо повече.

— Ще помоля краля да се погрижи по-скоро да получиш друга.

— Не бих му губил времето с това.

— Ужасно е обаче да изгориш толкоз слова.

— Ако имат смисъл, не горят.

— Не си толкоз тъп, макар да носиш смешна шапка — отбеляза Баба.

— Усещам, когато ме поднасят, госпожо Вихронрав.

— Не е зле, че си схватлив.

Помълчаха още малко. Поредната порция суграшица отскачаше от островърхата шапка на Баба и широкополата шапка на Овес.

Тя отвори уста след малко:

— Няма смисъл обаче да ме скланяш да вярвам в Ом.

— Госпожо Вихронрав, Ом да ме пази от таки-ва опити! Дори не съм ви дал брошурка досега, нали?

— Не си, ама се мъчиш да ми втълпиш: „Леле, колко мил младеж, неговият бог сигурно е страхотен, щом таквиз мили младежи помагат на старици като мене.“ Не е ли вярно?

— Не е.

— Сериозно? Е, дори да е вярно, номерът ти не минава. Понявгаш можеш да вярваш в хора, но не и в богове. И да ти река още нещо, господин Овес…

— Да? — въздъхна пасторът.

Тя се обърна, погледна го и изведнъж живна.

— За тебе ще е по-добре да не повярвам-мушна го в гърдите с острия си показалец. — А тоя Ом… виждал ли го е някой?

— Знае се, че три хиляди души видели с очите си явяването му в Средищния храм, когато сключил Съглашението с пророк Брута и го спасил от смърт чрез изтезания върху желязната костенурка…

— Хващам се на бас обаче, че сега спорите точно какво са видели ония хиляди, а?

— Ами… права сте, има всякакви мнения…

— Тъй, тъй. Таквиз са хората. Но пък ако аз го бях видяла наистина да е там, на живо, все едно да съм пламнала от треска. Ако аз знаех, че има някой бог, дето поне мъничко му пука за хората, наглежда ги бащински и се грижи за тях майчински… От мене нямаше да чуеш приказки като „Всяко нещо си има две страни“ и „Длъжни сме да зачитаме вярванията на другите“. И нямаше да ме видиш да се държа кротичко с надеждата, че всичко ще се подреди добре накрая. Не и ако у мен пламтеше такъв огън като безмилостен меч. А щеше да пламти, господин Овес, повярвай. Казваш, че вие вече не горите хора и не ги принасяте в жертва, ама тъкмо туй означава истинската вяра, увря ли ти главата? Да жертваш своя живот ден след ден, да храниш с него пламъка, за да разнасяш истината, да работиш, да дишаш за нея. Ето какво е религията. Всичко останало е… добри обноски. И начин да се срещаш със съседите.

— Тя се поукроти и продължи по-тихо:

— Както и да е, но аз щях да бъда такваз, ако вярвах от душа. А туй май вече не е на мода, щото като видите зло, почвате да кършите ръце и да се вайкате: „Ох, ами сега, трябва да го обсъдим.“ Ей туй мисля, господин Овес. Бъди доволен, че нещата са, каквито са. И недей да тичаш след вярата, що-то нивгаш няма да я догониш.

— Баба добави почти нехайно: — Ама туй не пречи да живееш праведно. Зъбите й затракаха, защото леден повей уви мократа пола около краката й.

— Нямаш ли още някоя книжка с благочестиви слова?

— Нямам… — смотолеви все още сащисаният Овес.

„О, Господи, ако тя си намери религия по нрава, какво ще изригне от тези планини, за да помете равнината? О, Боже… Аз току-що казах «О, Бо-же»…“

— Ами сборник с псалми? — провери Баба.

— Нямам.

— Тънко молитвениче за всеки случай?

— Нямам, Бабо Вихронрав.

— По дяволите…

Баба бавно се свлече назад като празна дреха.

Овес се втурна и я хвана, преди да е пльоснала в калта. Тънки бели пръсти стиснаха толкова сино китката му, че той изписка. После Баба се отпусна в ръцете му.

Той не разбра какво го накара да вдигне глава.

Закачулена фигура на бял кон чакаше недалеч, очертана от бледосиньо сияние.

— Махай се! — изтръгна се вой от гърлото на Овес. — Да изчезваш на секундата, иначе ще те… ще те…

Отпусна неподвижното тяло върху по-мека трева, гребна шепа кал и я метна в мрака. После хукна нататък и заудря диво по силует, който ненадейно се оказа изтъкан само от сенки и виеща се мъгла.

Изтича обратно, нарами Баба Вихронрав и побягна надолу по склона.

Мъглата зад него отново очерта ездач върху бял кон.

Смърт поклати глава.

— А А3 ДОРИ НИЩО НЕ БЯХ КАЗАЛ.

Черна жега заливаше на вълни Агнес, после зейна яма и започна пропадане в задушаваща тъма.

Усети копнежа. Придърпваше я като мощно подводно течение.

„Е — примири се замаяно, — поне ще смъкна тлъстините…“

„Да — съгласи се Пердита, — ама ще се мацаш с толкова грим, че ще сложиш някое и друго килце.“ Гладът я изпълваше цялата, тласкаше я все по-устремно.

И отзад блесна светлина. Падането се забавя-ше постепенно сякаш заради невидима перушина, светът се завъртя и Агнес се издигаше отново, по-бързо от връхлитащ орел — все към уголемяващия се кръг от студена бяла…

Не беше възможно да е чула думи. Нямаше звуци, а само недоловимо шумолене. Виждаше обаче сенките на думи, въздействието им върху съзнанието, след като са били изречени. И нейният глас побърза да запълни изникналата форма: „Туй… аз… няма, да… го… търпя… и… толкоз…“ Избухна сияние.

Някой се канеше да забие кол в сърцето й.

— Квств? — изфъфли Агнес и отблъсна ръката. Задави се и изплю лимона от устата си. — Ей, престани най-после! — заповяда с цялата безцеремонност, която успя да събере. — Какво си мислиш, че правиш, бе? Приличам ли на вампирка?

Мъжът с кола и чука в ръцете се подвоуми, но опря пръст отстрани до шията си.

Агнес напипа двете подути ранички на своята шия.

— Само ме е одраскал! — заяви, избута отново кола и седна.

— Кой ми е свалил чорапа? Питам ви — кой ми свали левия чорап? И случайно не надушвам ли врящ оцет? Защо имам толкова много макови семена под сутиена? Ако не го е направила жена, ще си имаме сериозни разправии, обещавам ви!

Хората около масата взеха да се споглеждат, разколебани от необуздания й гняв. Агнес се озърна, защото нещо я бръсна по ухото. Над нея висяха звезди, кръстове, кръгове и по-сложни форми на религиозни символи. Никога не бе изпитвала склонност към такава вяра, но поне ги разпознаваше.

— А това над мен е проява на ужасна безвкусица — увери околните.

— Тя не се държи като вампир — промълви един мъж.

— И не изглежда като вампир. Освен това се сби с тях.

— Видяхме как един я захапа! — възрази някаква жена.

— Беше тъмно и не си е премерил захапката — заяви Агнес, но знаеше, че не е вярно.

Гладът у нея се надигаше. Не беше като черния копнеж в тъмата, но си имаше и сила, и неотложност. По неволя му се предаде.

— Бих убила за чаша чай — промърмори Агнес. Това наклони окончателно везните. Чаят не е течността, за която някой се сеща, като стане дума за вампири.

— И в името на милосърдието ме оставете да изтръскам поне малко от маковото семе! Чувствам се като кифличка.

Отдръпнаха се, тя спусна крака от масата и вече виждаше вампира, проснат на пода. Едва не си помисли: „Другия вампир.“ Беше мъж с дълъг фрак и изискана жилетка, оплескани с кръв и кал. От сърцето му стърчеше кол. Но трябваше да почака, докато установи кого от вампирите е зърнала. Поне докато не й покажеха главата.

— Поне сте се разправили с един — промърмори, стараейки се да не повърне.

— Разправихме се с двама — уточни мъжът с чука. — Другия подпалихме. Те убиха кмета и господин Влак.

— Значи останалите се измъкнаха?

— Да. Още са силни, макар и летенето да им е трудно.

Агнес посочи обезглавения вампир.

— А-а… този да не е Влад?

— Кой беше Влад?

— Онзи, който ме ухапа. Тоест опита се да ме ухапе.

— Ще проверим. Пьотр, покажи й главата. Един младеж послушно доближи огнището, сложи си ръкавица, вдигна капака на голяма тенджера и извади главата за косата.

— Не е Влад — преглътна Агнес.

„Не е — потвърди Пердита. — Влад е по-висок.“

— Те са тръгнали обратно към замъка си — заговори я Пьотр. — Пеша! Да ги бяхте видяла как се мъчеха да излетят! Като подплашени пилета.

— Към замъка… — бавно повтори Агнес.

— И искат да се приберат преди първи петли — доста злорадо продължи Пьотр.

— Но не могат да минат направо през гората заради върколаците.

— Че защо? Нали уж върколаците и вампирите се разбират чудесно?

— А, отстрани може и да изглежда така. Но те се дебнат неуморно и чакат кой ще мигне пръв.

Пьотр огледа стоящите в стаята. — Нямаме нищо против върколаците. — Останалите го подкрепиха с мърморене. — Почти не ни закачат, защото не бягаме толкова бързо и не сме им забавни. — Той огледа Агнес от главата до петите. — Какво сторихте на вампирите?

— Аз ли? Нищо не съм им… Просто не знам — измъкна се Агнес.

— Дори не можеха да ни захапят правилно.

— И се караха като сърдити дечица, когато побягнаха — вметна мъжът с чука.

— Носите островърха шапка — напомни Пьотр. — Да не им наложихте заклинание?

— Н-не знам. Наистина не знам. Вродената й честност се сблъска с вещерството а неотменна част от него е пресметливостта. Твърде рядко няма полза да си припишеш заслугата за необясними, но благоприятни събития.

— Може и да съм успяла — добави тя.

— Е, ние ще ги подгоним — приобщи я към плана Пьотр.

— Не са ли избягали надалеч?

— Ние можем да минем направо през гората.

Кръв обагряше дъждовната вода, която се стичаше от рамото на Джейсън Ог. Той притискаше парцал към раната.

— Май ще размахвам чука с лявата ръка седмица-две — прозря бъдещето си и трепна от болка.

— Имат прекрасен обстрел — отсъди Шон, който се криеше зад празна бъчонка от бира. — Все пак това е замък. Фронталната атака просто няма изгледи за успех.

Въздъхна и заслони с длан свещта, за да не я угаси вятърът.

Въпреки всичко бяха опитали фронтална атака и единствената причина да не убият никого от тях беше изобилно леещият се алкохол в кулата. Но един-двама щяха да куцукат известно време. След това проведоха операция, която Джейсън упорито наричаше „изотзадна атака“, но имаше прорези за пускане на стрели дори над кухнята. Постигнаха успех в бавното пълзене и изпра-вяне до вратата, която обаче беше здраво залос-тена и Шон се почувства глупаво, долепен до стената.

Мъчеше се да открие полезен съвет в древните военни дневници на генерал Тактикус, чиито умно замислени кампании постигали такъв успех, че провеждането на военни действия било наречено на него. Шон дори намери раздел „Какво да правим, ако едната враждуваща страна заема укрепление, господстващо над местността, а другата — не“. Обезсърчи се бързо, защото първото изре-чение гласеше: „Постарайте се да бъдете враждуващата страна, заела укреплението.“ Останалите ланкърски опълченци се прикриваха зад преобърнати каруци и чакаха той да ги поведе.

Чу се почтително дрънчене — Големия Джим Вола, служещ за укритие на други двама войници-любители, отдаде чест на своя командир.

— Таквоз, що не подпалим грамадански огньове пред вратата и да ги изкараме навън с пушилката?

— Бива си те — похвали го Джейсън.

— Да, но вратата е на краля — възрази Шон. — Той вече ми каза няколко остри думи, щото не успях да почистя клозетната яма тази седмица.

— Да прати сметката на нашто мамче.

— Джейсън, приказваш като размирник! Мога да те ар… А бе, нашто мамче хубавичко ще те скастри, че говориш така!

— И къде се дяна кралят между другото? — възмути се Дарън Ог. — Седи си някъде на топло и оставя нашто мамче да оправя бъркотията, а по нас да стрелят?

— Нали знаеш, че са му слаби дробовете! — защити владетеля Шон. — Много добре се справя като за…

Млъкна, защото надлъж и нашир се разнесе рев. Звучеше дрезгаво и първобитно, сякаш го издаваше влуден от болка звяр, който възнамерява скоро да сподели страданието с всичко живо наоколо. Мъжете се заозъртаха нервно.

Верънс нахлу гръмовно през портата. Шон го позна само по бродерията на нощницата и пухкавите чехли. Стискаше с две ръце дълъг меч над главата си и се ускоряваше направо към вратата на кулата, а воят от устата му не успяваше да го догони.

Острието се заби в дървото и Шон чу как се разтресе цялата врата.

— Ама той се е побъркал! — развика се Дарън. — Дайте да дръпнем горкия човек, докато не са го надупчили!

Двама от тях се втурнаха към краля, който стърчеше водоравно, опрял крака във вратата, за да измъкне меча си.

— Хайде, ваше вели… Аааах!

— Ха, На ти един по човката!

Дарън се олюля назад, притиснал длани до лицето си.

Мънички фигурки гъмжаха по двора след краля като някаква странна напаст.

— Нак мак Фигъл!

Последва още един писък. Джейсън се помъчи да укроти въодушевлението на монарха и направи откритие — освен че докосването на владетеля може да излекува някои заболявания по темето на поданика, но и темето на самия владетел може да придаде на носа на поданика любопитно плоска форма.

В земята около тях се забиваха стрели.

Шон дръпна за ръката Големия Джим.

— Колкото ще да къркат ония горе, ще изтрепят всички! — кресна му в олелията. — Ела с мен!

— И к’во ще правим?

— Ще чистим клозетите!

Тролът изтопурка след него към другия край на замъка, където Кулата на гонга се извисяваше в цялото си ароматно величие. Тя беше проклятието в живота на Шон. Всички клозети на твърдината се изпразваха в тази кула. В задълженията на Шон влизаха и почистването на ямата в основата й, и извозването с количка на съдържанието до градините, където с усилията на Верънс то полека се превръщаше отново в част от Ланкър[11]. В замъка обаче стана далеч по-многолюдно напоследък, затова ежеседмичните му занимания с лопатата и количката вече не бяха кротък отдих в уединение. Разбира се, бе оставил недовършената работа да се… понатрупа, но нима очакваха от него сам да свърши всичко?

Махна на Големия Джим да отиде до вратата в подножието на кулата. За щастие троловете са равнодушни към органичните миризми, макар че могат да разпознаят всеки вид варовик по уханието.

— Искам да я отвориш, когато ти кажа — обясни, откъсна ивица от ризата си и я уви около върха на стрелата. Порови в джобовете си за кибрит. — Щом я отвориш — продължи и успя да запали плата, — искам да избягаш много, ама много бързо, ясно? Добре… отвори!

Големия Джим дръпна дръжката и вратата се завъртя на пантите си с тихичко примляскване.

— Бягай! — ревна му Шон.

Опъна тетивата и пусна стрелата в зейналия отвор на рамката.

Пламтящата стрела изчезна в смрадния мрак. Още няколко удара на сърцето не се случи нищо. После Кулата на гонга избухна.

Процесът беше изненадващо бавен. Синьозелените пламъци изригваха етаж след етаж почти мързеливо и издухваха камъни от зида, с което придаваха на кулата приятния вид на запален бенгалски огън. Покривът цъфна като маргаритка. После времето, звукът и движението се завърнаха с грохот.

След няколко секунди вратата на предната кула се отвори с трясък и войниците изтичаха навън. Кралят се заби по балистична траектория в първия.

Шон понечи да се втурне в битката, но някой се стовари отгоре му и го притисна на земята.

— Брей, и тоя си играе на войничета! — ухили се подигравателно ефрейтор Свиц, изправи се със скок и измъкна меча си от ножницата.

Вдигна го за съсичане, а Шон се претърколи и удари нагоре с ланкърския мирновременен армейски нож. Ако имаше време, не се знае дали не би избрал Устройството за критичен анализ на парадокси или Уреда за откриване на зрънца надежда, или Спиралната измишльотина за утвърждаване реалността на битието. В този случай обаче си послужи с Инструмента за много бързо прекратяване на спорове.

Скоро от небето се изсипа мек пороен дъжд.

Е… поне беше пороен.

И несъмнено мек.

Агнес за пръв път виждаше такава тълпа. Оскъдният опит й подсказваше, че тълпите са шумни. Тази оставаше безмълвна. И се състоеше от почти цялото население на града. Учудиха я, когато поведоха и децата си.

Но Пердита не се изненада.

„Ще избият вампирите, а децата ще гледат.“

„Прекрасно — отсъди Агнес, — тъкмо така трябваше да постъпят.“

„Но — ужаси се Пердита — после дълго ще ги мъчат кошмари!“

„Напротив. Ще престанат да ги мъчат. Понякога е задължително всеки да научи, че чудовището е мъртво, и да помни, за да разкаже и на вну-ците си.“

— Опитаха се да превърнат хората в предмети — промърмори на глас.

— Не ви чух добре, госпожице — сепна се Пьотр до нея.

— А… мислех си нещо.

Пердита се чудеше как на Агнес й хрумна и другата идея. Посъветва хората да разпратят вестоносци до съседните градове, за да опишат случките през нощта. Беше необичайно за Агнес гаднеене.

Тя обаче помнеше ужаса по лицето на кмета, после и скованото усърдие, с което се мъчеше да удуши графа, увил около шията му златната верига — символа на поста си. Вампирът го уби с такъв удар, че почти го разкъса на две.

Опипа раните на своята шия. Агнес не си позволяваше надежда, че вампирите не улучват при захапване, но Влад май бе сбъркал, защото тя не се чувстваше вампирка. Дори не се вълнуваше от представата за възсурова пържола. Бе провери-ла дали вече може да лети, когато никой наоколо не я гледаше, но си оставаше привързана към гравитацията както винаги. А смученето на кръв… а, не, ако ще и да е единствената достъпна диета. Все пак жалко за летенето…

„Това те промени“ — подсказа й Пердита.

— Как?

— Моля, госпожице?

„Сега си по-наострена… наежена… гадна.“

— Може да е било крайно време.

— Моля, госпожице?

— О, няма значение. Дали не носите някой сърп в повече?

Вампирите напредваха бързо, но доста трудно. Вместо да летят, приличаха на обещаващи канди-дати за световен рекорд по скок на дължина.

— Ще изгорим до основи онова свърталище на неблагодарници! — изстена графинята, кацайки тежко.

— Накрая ще го изгорим до основи — поправи я Лакримоза. — Ето до какво води снизхождението, татко. Надявам се, че чуваш какво ти казвам.

— И то след като плати за построяването на камбанарията — додаде графинята.

Графът си разтриваше шията, по която следите от златната верига набъбнаха в червени отоци. Още не му се вярваше, че човек може да намери у себе си толкова сила.

— Да, това би могло да се окаже най-правилното решение — съгласи се. — Разбира се, ще се погрижим новината да се разпространи.

— Да не мислиш, че и днешната новина не е плъзнала веднага? — подхвърли Лакримоза, щом тупна на земята до него.

— Лаки, скоро ще съмне — отвърна й графът с насилено търпение. — И благодарение на моето възпитание ще бъде само досадна неприятност, а не причина да се разпаднеш на купчинка прах. Помисли за това.

— Оная бабичка Вихронрав ни стори това, на-ли? — процеди Лакримоза, която не желаеше да се радва на преимуществата си. — Скрила се е някъ-де и ни напада. Не може да е в бебето. Влад, не е ли в твоята дебелана? Там има място за мнозина. Братко, слушаш ли ме изобщо?

— Какво? — разсеяно смънка Влад.

След поредния завой на пътеката пред погледите им се откри замъкът.

— Видях как не се сдържа и я захапа. Много романтично, няма що. Те обаче я завлякоха наня-къде. Ще трябва да намерят доста дълъг кол, за да го забият в някой жизнено важен орган.

— Непременно се е прехвърлила наблизо-предположи графът. — Логично е. У някого, който беше тогава в залата…

— Не се съмнявам, че е в някоя от другите вещици — заяви графинята.

— Знам ли…

— В онзи тъп пастор — предложи своята версия Лакримоза.

— Вероятно идеята би й допаднала — допусна графът. — Но подозирам, че не го е направила.

— Да не е… Игор? — мина на друг вариант дъщеря му.

— Не бих си губил времето с такава догадка — скастри я графът.

— Все пак си мисля, че беше у Дебелата Агнес.

— Не е чак толкова дебела — кисело се запъна Влад.

— Накрая щеше да ти омръзне и щеше да ни се пречка в краката като останалите — увери го Лакримоза. — По традиция трябва да имаш за спомен кичур от косите й, а не цялата глава в комплект с другото…

— С нея щеше да е различно.

— Само защото не успяваш да проникнеш в ума й ли? И докога щеше да ти е интересно?

— Аз поне захапах някого — натърти Влад. — А на теб какво ти стана?

— Да, Лаки, ти се държа твърде необичайно — подкрепи го графът малко преди да стигнат до подвижния мост.

— Ако онази се криеше у мен, щях да знам! — изръмжа Лакримоза.

— Не съм убеден — разочарова я графът. — Достатъчно е да намери слабо място…

— Татко, тя не е нищо повече от вещица. Да си признаем откровено — започнахме да се държим, сякаш има някаква страшна мощ…

— Може все пак да е била Агнес… Графът впи в сина си пронизващ поглед.

— Скоро ще се приберем в замъка — опита се да ги успокои графинята. — Всички ще се почувстваме добре, ако си легнем по-рано през деня.

— Откараха най-хубавите ни ковчези в Ланкър — начумери се Лакримоза. — Някои от нас бяха толкова самонадеяни…

— Млада госпожице, не си позволявай този тон в разговорите с мен! — сгълча я графът.

— На двеста години съм — напомни Лакримоза.

— Да ме прощаваш, но според мен мога да говоря както си искам.

— Неприлично е да се сопваш така на баща си!

— А ти, мамо, би трябвало да покажеш, че имаш поне две-три собствени мозъчни клетки!

— Баща ти не е виновен, че всичко се обърка!

— Нищо не се е объркало, скъпа! Имаме само временни затруднения!

— Няма да са временни, когато месото от Ескрау започне да се хвали на приятелите си! Хайде, Влад, стига си унивал лигаво и кажи нещо…

— Дори да им разкажат, какво от това? — настоя графът. — Ще се повъзмущават малко, но накрая оцелелите ще се вразумят. А засега другите вещици ни чакат вътре. И бебето.

— Да не искаш и с тях да се държим учтиво? — заяде се Лакримоза.

— О, няма нужда да прекаляваме — увери я графът. — Но може би ще ги оставим живи…

Нещо отскочи от моста пред него. Той се наведе да го вдигне, а след миг си дръпна ръката и изскимтя.

— Но… чесънът не би трябвало да ме изгори…

— Това в ръката ми е шъд ш вода от Езерото на швещената коштенурка в Щуинц — оповести глас над тях. — Благошловена от шамия архиепишкоп в Годината на пъштървата. — Чу се шумно бълбукане и преглъщане. — Добра реколта от благочештивошт, бива ши я водичката — установи Игор.

— Не е задължително да ми вярвате, опитайте я. Бягайте, шкапаняци!

Вампирите се пръснаха да търсят укритие, а бутилката се превъртя между зъберите на крепостната стена и се пръсна на моста. Почти цялото й съдържание оплиска вампир, който пламна, сякаш го заляха със запалено масло.

— Криптофър, наистина не ти подхожда да се държиш така — укори го графът, а горящата фигура пищеше и тичаше в кръг. Знаеш, че всичко е в съзнанието ти. Положително мислене — ето го разковничето…

— Той вече почернява — прекъсна го графинята. — Няма ли да сториш нещо?

— Щом настояваш… Влад, ритни го да падне от моста, ако обичаш.

Злополучният Криптофър полетя сгърчен в бездната.

— Все пак това не би трябвало да се случва — промълви графът, загледан в мехурите по пръстите си. — Очевидно не е бил един от нас… дълбоко в съзнанието си.

Далеч долу нещо цопна във водата.

Останалите вампири се втурнаха под свода на портата, когато втора бутилка се натроши до графа. Една капка отскочи на крака му и той се наведе да огледа струйката дим.

— Изглежда си позволяваме някаква дребна грешка…

— Никога не съм се натрапвала… — изломоти графинята, — …но настойчиво те съветвам, скъпи, да измислиш нов план. И защо този път да не е по-практичен?

— Вече съм го измислил — сподели графът и чукна с юмрук по огромната дъбова порта.

— Ако бъдете така добри да се отдръпнете…

А на крепостната стена над тях Игор смуши Леля Ог, която се отказа да хвърли гарафата с вода от Свещения фонтан на Седморъкия Сек и погледна накъде сочи палецът му[12].

Внезапно се образува облачна спирала, пронизана от сини проблясъци.

— Ще има буря! Ушещам гъдел в темето! Бягайте!

Успяха да се доберат до кулата, преди една-единствена мълния да разбие портата и да надроби каменните плочи, върху които стояха преди малко.

— Е, дотука беше лесно — отбеляза Леля, проснала се възнак на пода.

— Имат влашт над штихиите — напомни Игор.

— Брей! Сякаш не знаех. Туй е известно на всекиго, дето е научил поне нещичко за вампирите.

— Извинете. Но не могат да опитат шъщото ш вътрешните врати. Елате!

— А каква е тая смрад? — подуши Леля. — Игор, ботушите ти горят!

— Проклятие! А штъпалата ми бяха като нови преди някаква ши половин година! — оплака се Игор, докато светената вода от гарафата в ръката на Леля съскаше, по димящата кожа на ботушите. — Това е заради жицата в мен, вшеки път привлича шлучайни заряди.

— Как се сдоби със стъпалата? — попита Леля на половината път надолу по стълбата. — Пак ли падна бик върху някого?

— Не, дърво — поправи я Игор обидено. — Върху Михаил Швенич горе в бивака на дървошекачите. Горкият. На практика нищо не оштана от него, но неговите родители поишкаха да взема штъпалата му за шпомен.

— Мило, но и малко смахнато…

— Е, аз му бях дал резервна ръка шлед произшештвието ш брадвата преди години, а когато черният дроб на гошподин Швенич ше похаби, дадох му и онзи, който ми завеща гошподин Кочак, защото шложих ново око на гошпожа Кочак.

— По тия земи хората май не умират, а се разпределят между живите — установи Леля.

— Дай, за да вземеш — поучително изрече Игор.

— И твоят нов план се състои в?… — подкани го Лакримоза, прекрачвайки отломките.

— Избиването на всички поголовно. Признавам, не е кой знае колко оригинален, затова пък е проверен и доказан в практиката.

Всички приеха с одобрение думите на графа, само дъщеря му пак беше недоволна.

— Всички поголовно? Наведнъж ли?

— Добре, запази си неколцина за по-късно, щом толкова искаш.

Графинята го хвана под ръка.

— О, как ми напомняш за нашия меден месец!… Нали бяха прелестни онези нощи в Гржскнвидж?

— Да, като в свежата зора на света — тържествено отвърна графът.

— Каква романтика… и какви прекрасни хора срещнахме! Нали не си забравил господин и госпожа Харкър?

— Пазя много мили спомени за тях. Двамата ни стигнаха почти за цяла седмица. А сега искам всички да ме слушате внимателно. Свещените символи няма да ни навредят. А светената вода е като обикновената… да, знам какво си мислите, но Криптофър просто си позволи разсеяност. Чесъ-нът е само една от разновидностите лук. Нима страдаме от кромид? Нима се боим от праз? Не. Малко сме уморени, това е. Малиция, свикай останалите от клана. Ще дадем кратка почивка на разсъдливостта си. А после, на сутринта, пак ще можем да налагаме новия световен ред… туй аз няма да го търпя и толкоз…

Той плъзна пръсти по челото си. Графът се гордееше с ясното си съзнание и полагаше грижи да остане такова. Но в момента го чувстваше разголено, сякаш някой му надничаше над рамото. И не откриваше у себе си увереност, че мисли правилно. Не би могла да се вмъкне в неговата глава, нали? Немислимо беше някаква си селска вещица да преодолее способностите му да се брани. Логично…

Усети гърлото си пресъхнало. Поне нищо не пречеше да се вслуша в гласа на природата си. Но този път гласът звучеше някак смущаващо.

— Дали имаме… чай? — запъна се графът.

— А какво е чай? — попита графинята.

— Той… расте на храсти, струва ми се.

— Тогава как го захапваш?

— Ами… ъ-ъ… пуска се в кипяща вода, така ли беше?

Графът разтърси глава опитвайки да се осво-боди от демоничната жажда.

— Докато е още жив ли? — наостри слух Лакримоза.

— …и сладки бисквитки… — мънкаше графът.

— Скъпи, според мен е време да се овладееш — промълви графинята.

— А този… чай… — проточи Лакримоза — …да не е кафяв?

— Да — прошепна баща й.

— Защото когато бяхме в Ескрау и исках да захапя някого, веднага ми се явяваше страшната представа за чаша, пълна до ръбовете с тази га-дост.

Графът пак потръпна.

— Не знам какво ми е. Но нека се придържаме към онова, което знаем. Да се подчиним на зова на кръвта…

Втората жертва в битката за замъка беше Варго — дългурест младеж, който всъщност стана вампир с надеждата да се запознае с интересни момичета… или поне с някакви момичета. Освен това му внушаваха, че е елегантен в черни одежди. Но не след дълго откри, че интересите на вампира рано или късно се съсредоточават в следващото засищане на глада. Не си бе представял шията на момичетата като най-привлекателната част от телата им.

В момента обаче само жадуваше да си отспи. И когато останалите вампири нахълтаха в същинс-кия замък, той се завлече полека към своето под-земие и удобния си ковчег. Естествено беше гладен, защото в Ескрау получи само ритник в гърдите, но инстинктът за самосъхранение му стигна, за да остави лова на другите и да се появи отново за пиршеството.

Ковчегът му се намираше по средата на сум-ранното мазе, а капакът бе захвърлен немарливо наблизо.

Варго не си оправяше леглото и когато още беше човек.

Легна, повъртя се, докато си намести главата на възглавницата, после придърпа капака и го заключи отвътре.

Ако приемем, че сме се отдръпнали встрани от ковчега на поставката му, ще наблюдаваме как протичат две случки. Едната — сравнително бавно. Варго започна да проумява, че досега в ковчега му нямаше възглавница.

В същото време Грибо реши, че е побеснял и не иска да се примирява повече с този тормоз. Първо се друсаше в онова нещо на колела, а Леля неволно седна отгоре му. И макар да се ядоса, котаракът знаеше с животинския си усет, че да я одраска би било най-непростимата тъпотия в живота му, защото никой друг не изглеждаше настроен да го храни. От това настроението му се вкисна още повече.

После се натъкна на куче, което понечи да го оближе. Грибо го ухапа и одраска няколко пъти, но само поощри глупавия пес да се държи още по-дружелюбно.

Накрая си намери това уютно кътче, сви се на кълбо, а сега някой го ползваше в ролята на възглавница…

Нямаше излишен шум. Ковчегът се поразклати и се измести.

Грибо прибра ноктите си в лапите и пак заспа.

— …и гори с ярка чиста светлина… Жвак, цоп, жвак…

— …намирам аз покой… Благословен да е Ом.

Пльос, жвак…

Овес изреди почти всички псалми, които помнеше, дори старите, които не би трябвало да пее, но не успяваше да ги забрави, защото словата им звучаха хубаво. Изпя ги гръмогласно и дръзко, за да отблъсква нощта и съмненията. Така не усещаше тежестта на Баба Вихронрав. Изумяваше се, че тя сякаш успя да натежи двойно повече през последния километър, особено когато той се спъна и вещицата се стовари върху него.

Загуби и една от обувките си в поредното тресавище. Шапката му остана да плава в някакво мочурище. Тръните разръфаха куртката му на парчета…

Пак се подхлъзна и падна, когато калта се изхлузи изпод краката му. Баба се търкулна в гъсто израснала острица.

Ако брат Мелхио можеше да го види сега…

Окаяният ястреб се спусна покрай ухото му и кацна на клон от мъртво дърво няколко крачки по-напред. Овес намрази създанието. Имаше нещо дяволско у него. Летеше безпогрешно, макар че качулката уж го ослепяваше. Ставаше и по-зле щом помислеше за птицата, закачулената глава се обръщаше към него да го прониже с невидимия си поглед. Овес свали втората, вече безполезна обувка с напукана и изкаляна кожа и я метна непохватно.

— Махни се, проклета твар!

Птицата не помръдна и обувката профуча далеч от нея.

Пасторът се мъчеше да стане, но изведнъж надуши воня на опърлена кожа.

Струйки дим се виеха от двете страни на качулката.

Овес вдигна ръка, за да потърси опора в символа на костенурката, но не го напипа. Когато си го купи в Цитаделата, струваше цели пет обола. Вече беше късно да обмисля дали беше най-благоразумно да го окачи на верижка с цена една десета от обола. Вероятно лежеше на дъното на локва или беше стъпкан в жвакащата кал…

Кожата вече прогаряше и през дупките проникваше толкова ярко жълто сияние, че очертанията на птичата глава се различаваха трудно. Светлината превърна околността в плетеница от линии и сенки, открои в златно всяка туфа трева и загиващо дърво… и угасна толкова бързо, че пред очите на Овес още дълго подскачаха алени взривове.

Когато възстанови дишането и чувството си за равновесие, птицата отлиташе през ливадата.

Овес награби безчувствената Баба Вихронрав и се втурна след нея.

Поне пътеката се спускаше. Кал и съчки поддаваха под краката му. Поточета се лееха от всяка дупка и падинка. През половината време не стъпваше по земята, а само контролираше пързалянето си по склон от хлабави камъни, накрая рухна на пътя и Баба Вихронрав отново го затисна с тежестта си.

Тя шавна.

— …кратка почивка на разсъдливостта си… всички поголовно… туй аз няма да го търпя и толкоз… — замърмори вещицата.

Вятърът изръси всички капки от надвиснал клон върху лицето й и тя отвори очи. За миг на Овес му се привидя, че зениците й са червени, но леденият син поглед тутакси го прикова.

— Е, дотука ли стигнахме?

— Да.

— А къде се дяна твойта свещеническа шапка?

— Загубих я — троснато отвърна Овес. Баба присви очи.

— Няма го и магическия ти амулет. Оня с костенурката и дребното човече на нея.

— Не е магически амулет, госпожо Вихронрав! Моля ви! Магическият амулет е символ на примитивно и механистично суеверие, а Костенурката на Ом е… е… е… Ами просто не е, ясно ли ви е?

— О, схванах. Благодаря ти, че ми обясни. Ще ми помогнеш ли да стана?

Овес с мъка овладяваше избухливостта си. Пренесе старата куч… чанта незнайно колко километри, замръзна до костния си мозък, но когато се добраха почти до целта, тя се държеше, сякаш му е направила някаква добрина.

— А каква беше онази вълшебна думичка? — почти излая той.

— О, не мисля, че набожен човек като тебе е редно да изрича вълшебни думички — сряза го Баба.

— Но праведните думи са „Прави каквото ти казвам или пропадни вдън земя“. Май вършат работа.

Той й помогна да се изправи, кипнал от неумело потисната ярост, и я хвана да не залитне.

Откъм замъка долетя и внезапно пресекна писък.

— Не беше женски — прецени Баба. — Може момичетата да са ги почнали. Да им помогнем, а?

Ръката й се тресеше, когато я изпъна. Окаяният ястреб изпърха и се настани на китката й.

— Сега ме подкрепяй да стигна до портата.

— Няма нужда да ми благодарите, радвам се да ви услужа — изръмжа Овес.

Взря се в птицата, чиято глава веднага се обърна към него.

— Това е… другият феникс, нали?

— Да — отвърна Баба, вперила поглед в портата. — Просто феникс. От никоя жива твар не се среща само по една.

— Но той много прилича на малък ястреб.

— Родил се е сред ястреби, затуй прилича на тях. Ако се беше излюпил в курник, щеше да е пиле. Логично е. И ще си остане ястреб, докато не възникне нужда да бъде феникс. Те са срамежливи птици. Значи фениксът е туй, в което може да се превърне…

— Твърде много черупки…

— Тъй си беше, господин Овес. И кога се случва фениксът да снесе две яйца? Когато е необходимо. Дървеняааау се досети. Щото и фениксът е от птичето царство. На първо място е птица, а чак после — мит.

Крилата на портата висяха накриво, железният обков беше нагънат, а дебелите дъски тлееха, но някой се бе опитал да ги затвори. По остатъците от свода личеше гравиран в камъка прилеп, който достатъчно изчерпателно обрисуваше що за място е замъкът.

А върху китката на Баба качулката на ястреба припукваше и димеше. Пред очите на Овес по кожата отново блеснаха пламъчета.

— Знае какво са сторили — промълви Баба. — Знаел е още с излюпването си. И не понася злото.

Главата насочи към Овес нажежения си до бяло поглед и пасторът неволно отстъпи, закривайки с длан очите си.

— Ей там е чукалото — кимна Баба към тежката желязна халка, увиснала на едното нацепено крило.

— Какво?! Искате да почукам на вратата? Във вампирски замък?

— Няма да се промъкваме крадешком, я! Бездруго вие, омниаиците, много си падате да тропате по хорските врати.

— Е, така е — призна Овес, — но обикновено за да предложим молитва и да събудим интерес към разяснителните брошури… — разклати халката ня-колко пъти и гръмовното ехо отекна в долината, — …а не за да ни разкъсат гърлата!

— Представи си, че си попаднал на по-негостоприемна към пастори улица. Опитай пак… да не са се скрили зад дивана, като са те видели, а?

— Ха!

— Ти добър човек ли си, господин Овес? — нехайно попита Баба, щом ехото затихна. — Дори без святата си книга, свещения си амулет и свещеническата си шапка?

— Ъ-ъ… опитвам се… — престраши се пасторът.

— Е… тука ще прозреш какъв си — увери го Баба. — Най-сетне опряхме и до огъня, господин Овес. Тука ще прозрем и двамата.

Леля препускаше нагоре по някакви стъпала, а двама вампири я гонеха по петите. Не се справяха добре, защото още не бяха осъзнали, че не летят, но и друго нещо им пречеше.

— Чай! — пищеше единият. — Трябва да пийна… чай. Леля бутна вратата към бойниците. Двамата я последваха и се спънаха в подложения крак на Игор.

Той замахна с две подострени крачета от маса.

— Момчета, как ши предпочитате колчетата в шърцето — бързичко или бавничко? — крещеше яростно, докато удряше. — Да бяхте казали поне веднъж, че харешвате моите паяци!

Леля се облегна на стената, за да си поеме дъх.

— Баба е нейде наблизо — изхриптя. — Само не ме питай как познах. Ама тия двамата умираха за чаша чай, а не вярвам, че друг освен Есме може да им разбърка тъй главите…

Тропотът на чукалото изгърмя в двора под тях. А отсрещната врата към бойниците се отвори. Половин дузина вампири настъпиха към Леля и Игор.

— Много глуповато се държат, нали? — подхвърли тя. — Я ми дай още два-три кола.

— Лельо, швършиха ни коловете.

— Добре, де, дай бутилка светена вода… И по-бързай…

— Няма нито капка, Лельо.

— Нищичко ли нямаме?

— Имам един портокал.

— Че що ни е портокал?

— Лимоните шъщо швършиха.

— И каква полза от портокала, ако халосам с него вампир по устата?

Игор се почеса по темето.

— Ами шигурно по-трудно ще ше проштудява тази зима…

Тропането пак отекна от стените на замъка. Неколцина от вампирите се промъкваха по двора към портата.

Леля обаче зърна проблясък през цепнатина в дъските. Инстинктът си каза думата. Вампирите се хвърлиха напред, тя сграбчи Игор и го натисна да легне по лице.

Остатъците от свода се пръснаха, всеки камък и дъска поотделно върху раздуващия се мехур от непоносим за очите пламък. Огънят понесе вампирите и те запищяха, когато ги подхвърли нагоре. Щом сиянието поизбледня, Леля надникна предпазливо в двора.

Вместо унищожената порта видя птица колкото къща, а размахът на горящите й криле обхващаше целия замък.

Могъщ Овес се надигна на длани и колене. Около него ревяха пламъци. Очакваше кожата му вече да се е овъглила, но противно на страховете му огънят изглежда не беше по-гибелен от горещ пустинен вятър. Въздухът се насити с миризмата на камфор и подправки.

Вдигна глава. Пламъците обгръщаха Баба Вихронрав, но бяха чудновато прозрачни, не съвсем истински. Тук-там по дрехите й блещукаха златисти и зеленикави искрици.

Тя сведе поглед към него.

— Господин Овес, сега си в крилете на феникса — опита се да надвика шума — и още не си изгорял!

Птицата върху китката й беше като нажежена.

— Но как е възможно…

— Ти си ученият мъж тука! Но да ти подскажа — мъжките птици обичат да се перчат, нали?

— Мъжките ли? Значи този феникс е мъжкар?

— Да.

Фениксът скочи… и доколкото Овес видя, с него полетя огромен блед пламък с формата на птица, а истинското крилато същество беше вътре като глава на комета. Той побърза да добави мислено: „Ако все пак това е истинската птица…“ Фениксът налетя нагоре към кулата. Пресекнал вик отбеляза края на още един вампир, който не се оказа достатъчно бърз.

— Значи самият той не изгаря? — омърлушено попита Овес.

— Не ми се вярва — отвърна Баба и тръгна между развалините. — Какъв смисъл щеше да има?

— Значи огънят е магически…

— Чувала съм да разправят, че от тебе си зависи дали ще те изгори. Гледала съм ги като малка. Мойта баба ми разказа за тях. В по-студените нощи се виждаше как танцуват в небето над Главината и пламтят в златно и зелено…

— О, говорите за сиянието над центъра на света — постара се да спомене делово пасторът. — Всъщност причината за него е в сблъсъка на магически частици с…

— За причината нищо не знам — рязко го прекъсна Баба, — но сиянието е от танцуващите феникси. — Тя се пресегна към него. — Май трябва да те държа под ръка.

— За да не падна ли? — вече по навик промълви Овес, без да откъсне поглед от горящата птица.

— Позна.

Когато пое тежестта й на ръката си, над тях фениксът отметна глава и изкрещя в небето.

— И като си помисля, че го смятах за символ…

— Е, и? Понякога и на символите им се живее.

Вампирите поначало не са склонни към сътрудничество. Не им е присъщо. Всеки друг вампир им е конкурент за следващото ястие. Всъщност идеалът им за свят е всички останали вампири да са изтребени, а хората вече да не вярват сериозно в самото им съществуване. Иначе казано, задружни са колкото акулите.

Остатъците от клана щъкаха из крепостта и се насочиха към врата, която незнайно защо зееше.

Кофата с коктейл от води, благословени съответно от рицар на Офлър, от висш жрец на Ио и от един толкова свят мъж, че не се подстригваше и къпеше от седемдесет години, се изля върху първите двама, които нахълтаха.

В тълпата не бяха графът и семейството му, които се настаниха в една от страничните кули. За какво са ти подчинените, ако не ги пратиш да минат първи през съмнителни врати?

— Как можа да се покажеш толкова… — подхвана Лакримоза и за свой потрес отнесе силен шамар от баща си.

— Достатъчно е да запазим спокойствие. Няма нужда да се поддаваме на паниката.

— Ти ме удари!

— И то с огромно удоволствие. Вниманието към собствените мисли ще ни спаси. Така ще оцелеем.

— Нищо не постигаме! — развика се Лакримоза. — Аз съм вампирка! Нормално е да жадувам кръв! Но в момента мисля само за чаша чай с три бучки захар, каквато ще да е тази адска смес! Онази старица ни прави нещо, не проумя ли?

— Невъзможно е — отрече графът. — О, да, тя е много хитроумна за човек, ама не ми се вярва, че има как да се вмъкне по терлици в мойта или твойта глава…

— Дори започна да говориш като нея! — кресна му Лакримоза.

— Бъди твърда, скъпа — посъветва я баща й. Помни — каквото не ни убие, ще ни закали.

— Но ако ни убие, мъртви сме! — заръмжа Лакримоза. — Видя какво сполетя другите! И ти си изгори пръстите!

— Моментно разсейване — успокои я графът. — Старата вещица не е заплаха за нас. Тя е вампирка. И ни е покорна. Ще започне да вижда света по новому…

— Ти да не си полудял?! Нещо уби Криптофър.

— Той си позволи да се уплаши.

Тримата се вторачиха напрегнато в графа. Влад и Лакримоза се споглеждаха.

— Аз преливам от увереност — заяви графът. Усмивката му беше като посмъртна маска, восъчна и смущаващо безметежна. — Съзнанието ми е непоклатимо като скала. Нервите ми са в чудесно състояние. Вампир, който запазва разсъдъка си, не може да бъде победен. Не ви ли научих на това? Тази какво означава?

Ръката му изхвърча от джоба, стиснала бяло картонено квадратче.

— Ох, татко, сега наистина не е време за… Лакримоза се вдърви и тромаво вдигна ръка пред лицето си. — Махни го! Махни го! Това е Хлонгът на съдбата от Ахатовата империя!

— Именно. И не е нищо повече от три прави линии и две извити, подредени приятно за окото, които…

— …изобщо нямаше да разпознавам, стар идиот такъв, ако ти не ми беше обяснил! — виеше момичето.

Графът се обърна към сина си.

— А ти…

Влад отскочи назад, затиснал очите си с длани.

— Боли! — изрева.

— Охо, вие двамата май не сте се упражнявали… — започна графът и завъртя картинката към себе си.

Очите му се подбелиха и той побърза да се извърне.

— Какво ни стори?! — развика му се Лакримоза. — Ти ни научи да виждаме стотици свещени гнусотии! Те са навсякъде! Всяка религия си има свой символ! Ти ни научи да ги разпознаваме, тъпо копеле! Линийки, кръстчета, кръгчета… Олеле… — Тя плъзна поглед по каменната стена зад гърба на нейния брат и затрепери. — В каквото и да се взра, има нещо свято! Ти ни научи да ги различаваме! — заръмжа на баща си и оголи зъби.

— Скоро ще съмне — изнервено напомни графинята. — Дали ще пострадаме?

— Няма! Разбира се, че няма! — кресна граф Сврак, а другите се загледаха в бледата светлина, процеждаща се през високия прозорец. — Това е психохроматичен условен рефлекс! Суеверие! Съществува само в съзнанието ни!

— И още какво съществува само в съзнанието ни, татко? — крайно неприветливо произнесе Влад.

Графът се плъзгаше с гръб към стената и се опитваше да не изпуска от поглед Лакримоза, която свиваше пръсти и ръмжеше.

— Попитах те…

— Няма нищо в главите ни, което ние да не сме сложили там! — изрева графът. — Видях съзнанието на онази вещица! Слаба е! Тя разчита на хитрини! Не би могла да намери пролука! Не знам обаче дали някой друг по-наблизо не е намислил нещо…

И той оголи зъби срещу Лакримоза. Графинята отчаяно си вееше с ветрило.

— Е, според мен всички се увлякохме. И не би било зле да поседнем и да пийнем по чаша приятен… чай… чаша… чай…

— Ние сме вампири! — скастри я Лакримоза.

— Тогава да се държим подобаващо! — викна в лицето й графът.

Агнес отвори очи, ритна нагоре с все сила и мъжът с чука и кола в ръцете загуби всякакъв интерес към вампирите. Впрочем загуби и съзнание.

— Вхсз… — Този път Агнес откри в устата си фурма. — Няма ли да си набиете в кухите глави, че не съм вампирка? Пък и това не е лимон, а фурма. На ваше място щях да стоя настрана от това типче с кола. Много се е разпалил. Може да не е съвсем наред с главата…

— Нямаше да му позволя да го забие — увери я Пьотр почти до ухото й. — Но вие се държахте смахнато и накрая се свлякохте. Решихме, че не е излишно да проверим какво ще се събуди.

Той се надигна. Хората от Ескрау надничаха между дърветата, лицата им изглеждаха изпити в непостоянната светлина на факлите.

— Всичко е наред, тя още не е от тях — подвикна Пьотр и всички си отдъхнаха шумно.

„Ти наистина се промени“ — установи Пердита.

— На теб не ти ли повлия? — изненада се Агнес.

Чувстваше се като марионетка на конци. „Не. Забрави ли, че аз съм онази част от теб, която наблюдава отстрани?“

— Какво? — озърна се Пьотр.

— Искрено се надявам — ама наистина! — че ще ми мине — завайка се Агнес. — Спъвам се в собствените си крака! Ходя сбъркано! И цялото ми тяло не е наред!

— Ъ-ъ… може ли вече да продължим към замъка? — осведоми се Пьотр.

— Тя вече е там — промърмори Агнес. — Не знам как е успяла, но…

Млъкна, огледа угрижените лица и за миг откри, че мисли като Баба Вихронрав.

— Да — изрече по-бавно. — Мене ако питате… тоест мисля, че е редно тутакси да отидем там. Хората трябва сами да убиват собствените си вампири.

Леля пак слизаше припряно по стъпалата.

— Рекох ли ти аз! Там долу е Есме Вихронрав, туй то. Рекох ти! Знаех си, че само дебне сгоден случай! Ха, ще ми се да видя кръвопиеца, дето ще й извърти номер!

— На мен не ми ше ишка — откровено си призна Игор.

Леля прекрачи тялото на вампир, който в сумрака не бе забелязал коварното съчетание от опъната жица, голяма тежест и кол, и най-сетне отвори вратата към двора.

— Ехо-о, Есме!

Баба Вихронрав побутна Овес да се отдръпне и пристъпи напред.

— Бебето добре ли е?

— Маграт и Ес… да, де, малката Есме се заключиха в криптата. Вратата е адски здрава.

— И Огризчо е на штража там — добави Игор. — Той е превъзходно штражево куче.

Веждите на Баба подскочиха, тя го огледа от главата до петите.

— Не ми се вярва, че познавам тоя… тия господа.

— О, туй е Игор — представи го Леля. — Разностранно надарен човек.

— Личи си по шевовете — изсумтя Баба. А Леля опари с поглед Могъщ Овес.

— Тоя пък що го домъкна?

— Ами май не можах да се отърва от него.

— Аз винаги се крия зад дивана — сподели опита си Леля.

Овес се загледа подчертано нанякъде. От крепостната стена се разнесе писък. Фениксът бе открил поредния вампир.

— Историята приключи, остана да пометем праха — изтърси Леля. — Не ми се сториха чак толкоз умни…

— Графът още е тук — с равен глас отрони Баба.

— Ами аз казвам да запалим всичко и да си ходим вкъщи. Не ми се вярва скоро да се мерне в Ланкър…

— Идва тълпа — намеси се Игор.

— Нищо не чувам — оплака се Леля.

— Имам много чувштвителни уши — похвали се той.

— Е, какво да се прави, някои от нас не могат да избират…

По подвижния мост заехтяха стъпки и след миг между отломките гъмжеше от хора.

— Ей, оная там не е ли Агнес? — усъмни се Леля.

Доскоро не би могла да сбърка фигурата, крачеща през двора, но имаше нещо ново в походката й — ботушите се стоварваха върху земята, сякаш имаха отдавнашна разпра с нея. И размахваше ръцете си така, че…

— Туй аз няма да го търпя и толкоз! — кресна Агнес и се изпъчи пред Баба. — Не мога да си подредя мислите. Заради теб е, нали?

Баба протегна ръка и докосна раничките на шията й.

— А, ясно. Ухапал те е един от тях.

— Да! И после незнайно как ти ми заговори!

— Не съм била аз. Ще да е било нещо в кръвта ти. И кои са тия хора? Защо оня мъж се мъчи да подпали стената? Не знае ли, че камъните не горят?

— О, това е Клод, трудничко е да го спреш, като си науми нещо. Моля те, предупреди ме навреме, ако го видиш да размахва кол и чук. Ами те са от Ескрау, един град наблизо… Кланът Сврак ги смяташе за свои домашни животни. За добитък! Както се канеха да се уредят и при нас!

— Няма да мръднем оттука, докато не си оправим сметките с графа — нареди Баба. — Иначе пак ще ни се натресе…

— Ъ-ъ… извинете… — обади се Овес, който размишляваше усилено — …извинете, но някой не спомена ли, че кралицата се е заключила в криптата?

— По-сигурно място няма — успокои го Леля. — Яка дебела врата и се залоства отвътре.

— Преграда ли са вратите за вампирите? — подхвърли пасторът.

Баба мигновено се вторачи в него.

— Какви ги приказваш? Овес отстъпи уплашено.

— А, сещам се какво го мъчи — заяви Леля. — Няма страшно, не сме тъпи, тя ще отвори, когато е сигурна, че сме ние…

— Не, питах ви как вратата ще попречи на вампирите да влязат?

— Ами как… Тя си е врата.

— Значи… те не могат да се превръщат в подобие на мъгла, така ли? — мънкаше Овес, препечен от обединената мощ на погледите им. — А аз се заблуждавах, че могат. Според мен го знае всеки, който е научил нещичко за вампирите…

Леля се нахвърли върху Игор.

— А ти не знаеше ли?

Устата му се отвори и затвори безмълвно.

— Штарият граф никога не поштъпваше така — смотолеви накрая.

— Да, ама той е играл честно — напомни му Леля.

От дълбините на замъка се надигна вой, но секна по средата.

— Това беше Огризчо! — хукна натам Игор.

— Огризчо ли? — намръщи се озадачено Агнес. Леля хвана ръката й в движение и я повлече след Игор.

Баба се полюшваше лекичко на краката си. Гледаше мътно.

Овес я погледна, стигна до решение, препъна се в най-добрите театрални традиции и се просна в прахоляка.

Баба примига, тръсна глава и го изгледа сърдито.

— Ха! Множко ли ти дойде, а? — попита дрезгаво.

Треперещи пръсти посегнаха надолу към пастора. Той ги улови, като се погрижи да не дръпне, и стана.

— Ако може да се държа за вас… — промърмори и тежестта й благодарно увисна на рамото му.

— Тъй… — изрече Баба. — Сега да намерим кухнята.

— Ъ? И какво ще правим в кухнята?

— След такваз нощ на всички ще ни олекне от чаша чай — просвети го вещицата.

Маграт подпря вратата с гръб и вторият удар разтърси резетата. До нея Огризчо заръмжа гърлено. Може би поради изобилието от претърпени операции успяваше да ръмжи с половин дузина гласове.

Последвалата тишина се оказа по-страшна и от блъскането.

Едва доловим шум я накара да погледне надолу. През ключалката се просмукваше зеленикав дим.

Беше гъст и забележимо мазен…

Маграт се стрелна през стаята и грабна буркана, който побираше доскоро лимоните, толкова спортсменски осигурени от загадъчния стар граф — любимеца на Игор. Махна припряно капачката и подложи буркана пред ключалката. Щом димът го запълни, Маграт пусна вътре няколко скилидки чесън и ядно нахлупи капачката.

Бурканът заподскача на пода.

А Маграт се загледа в капака насред пода. Вдигна го и чу далечния грохот на необуздана вода. Трябваше да очаква това, нали? В планините сигурно има много подземни реки.

Отнесе буркана над дупката и го пусна. После затръшна капака.

Малката Есме избълбука в ъгъла. Маграт притича при нея и размаха една дрънкалка.

— Ти гледай, гледай хубавото зайче — подкани дъщеря си и пак скочи към вратата.

От другата страна си шепнеха. Прозвуча гласът на Леля Ог:

— Всичко е наред, миличка, докопахме ги. Вече можеш да отвориш. Тъй, де.

Маграт изви очи от досада.

— Лельо, наистина ли си ти?

— Ами аз съм, миличка.

— Слава на съдбата! Кажи ми вица за старицата, жреца и носорога и веднага ще те пусна вътре.

В проточилата се пауза зад вратата пак се чу шепот.

— Май нямаме време за майтапи, миличка — укори я гласът.

— Ха-ха, добър опит — похвали ги Маграт. — Пуснах един от вас в реката! Кой беше?

След мълчанието заговори графът:

— Предположихме, че графинята би те убедила да се вслушаш в разумни доводи.

— Няма как да ме подлъгва от буркана. Ако решите да опитате пак, тук си имам още буркани!

— Надявахме се на здравомислието ти — сподели графът. — Но щом е така…

Вратата халоса стената заедно с изтръгнатите резета.

Маграт сграбчи бебето и отстъпи заднешком, вдигнала заплашително другата си ръка.

— Само да припарите и ще ви намушкам с това! — изкрещя на вампирите.

— Държиш плюшено мече — установи графът. — Опасявам се, че няма полза от него, дори да си го наточила.

Вратата беше толкова яка, че сякаш беше издялана от камък с дървесни шарки. Някой се бе замислил дълбоко за максималната сила, която може да вложи в натиска си една наистина решителна тълпа, и се бе застраховал срещу изненади.

Но вратата висеше полуизкъртена.

— Нали я чухме как сложи резетата! — изхленчи Леля.

Пъстро тяло лежеше пред прага. Игор коленичи и хвана една безжизнена лапа.

— Убили ша Огризчо! Гадове!

— Хванали са Маграт и бебчето! — сопна му се Леля.

— Той беше единштвеният ми приятел! Ръката на Леля се стрелна и въпреки масивното си туловище Игор беше вдигнат за яката.

— Момко, скоричко ще се сдобиеш и с един много лют враг, ако не ни помогнеш на секундата! Ох, да му се не знае… — Със свободната си ръка тя бръкна някъде по чорапите си и измъкна голяма смачкана кърпа. — Я духай силно!

Разнесе се шум като от настъпен рупор.

— Казвай сега къде може да са ги завлекли! Тука е пълно с ядосани граждани!

— Винаги беше готов да размаха опашка и да ше отърка ш хладната ши муцуна… — хлипаше Игор.

— Къде са, бе?

Той посочи към вратата в дъното.

— Оттук ше влиза в подземията. И могат да ше измъкнат през желязната порта в долината. Няма да ги догоните!

— Но вратата още е залостена — възрази Агнес.

— Значи още ша в замъка, а това ши е тъпотия…

Прекъснаха го няколко всепоглъщащи акорда на орган, от които и подът избуча.

— Някой от хората в Ескрау да не е музикален маниак? — попита Леля и позволи на Игор да стъпи.

— Откъде да знам? — наежи се Агнес, а още два-три акорда се стовариха върху ушите им. — Те се опитаха да забият кол в мен и да сварят главата ми! Моментът не беше удобен да проверя имат ли музикален слух!

Органът разтръби отново своя зов.

— Защо им е щукнало да останат? — недоумяваше Леля. — Можеха вече да са се покрили нейде… О-о…

— Баба не би избягала — промълви Агнес.

— Да, Баба Вихронрав обича да си мери силите — ухили се лукаво Леля. — А те мислят като нея. Някак ги е накарала да мислят като нея…

— И тя мисли по същия начин — напомни Агнес.

— Да се надяваме на по-богатия й опит — насърчи я Леля. — Да вървим!

Лакримоза включи регистър с надпис „Страшно лице зад прозореца“ и беше възнаградена с акорд, гръмотевица и писък с мъничко механика в звученето.

— Добре, че не сме се метнали на твоя род, татко, само това ще ти кажа! — изфуча тя. — Макар че според мен ще бъде забавно, ако свържем някак органа със залата за изтезания. Този писък не беше особено правдоподобен.

— Ама че нелепост — намеси се Влад. — Взехме детето. Хванахме жената. Защо просто не си тръгнем? Има предостатъчно замъци.

— Значи да избягаме — натърти графът.

— И да оцелеем — троснато добави Влад и започна да си трие челото.

— Ние не бягаме — заяви графът. — И… Не, не, отдръпнете се, моля…

Последните думи каза на тълпата, която се скупчи нерешително на прага. Тълпите лесно стават нерешителни поради липсата на общ главен мозък. Хората се разколебаха още повече, щом видяха Маграт и бебето.

Влад имаше синина на челото. Дървено пате може да нанесе тежки рани, ако бъде размахано с подходяща сила.

— Там може — разреши графът, гушнал бебето Есме с едната си ръка. Маграт се гърчеше, за да се измъкне от пръстите на другата, но китката й сякаш попадна в стоманена гривна. — Видяхте ли? Безпрекословно подчинение. Също като в шахмата. Ако вземете царицата, все едно сте победили. Няма значение дали сте загубили няколко пешки.

— Твърде гнусно говориш за майка ни — обади се Влад.

— Много съм привързан към майка ви — възрази графът. — А тя ще намери начин да се върне, но трябва да мине известно време. Едно пътешествие ще й се отрази добре. Някой рибар ще намери буркана и докато се усетите, тя отново ще е при нас, напълняла и пращяща от здраве… А, ето я неоценимата госпожа Ог…

— Хич недей да ми се мазниш! — изръмжа Леля и разблъска обърканата тълпа. — Писна ми от твоите мазнотии, все едно си лоена топка! Сега ги пусни и двете, иначе…

— О, толкова бързо стигнахме до неизбежното „иначе“ — въздъхна графът. — Но чуйте сега какво ви казвам аз — всички ще напуснете замъка, а после… ще видим. Може би ще освободим кралицата. А малката принцеса… Нали е чаровница? Защо да не ни гостува? Ще бъде като малко слънчице в замъка…

— Тя ще се върне с нас в Ланкър, мръснико! — изпищя Маграт.

Извъртя се под ръката на графа и се опита да го зашлеви, но Агнес видя лицето й да побелява, щом пръстите му стиснаха по-силно.

— Твърде неподходяща дума в устата на една кралица — укори я той.

— А аз още съм необичайно силен дори за вампир. Но ти си права — всички ще се върнем в Ланкър. И ще заживеем в замъка като голямо щастливо семейство. Признавам, животът тук започна да губи своята привлекателност. О, не се обвинявайте, госпожо Ог. Ще се намери кой да го стори вместо вас…

Графът млъкна. Доскоро недоловим звук се засилваше — ритмичен и някак тенекиен.

Тълпата стори път на Баба Вихронрав, която крачеше и бавно разбъркваше чашата с лъжичка.

— Тука не се намира мляко — сподели тя. — Е, какво ли да очаквам… Сложих резенче лимон, ама не е същото, открай време го казвам.

Остави лъжичката на чинийката под чашата с тракане, което проехтя в залата, и се усмихна на графа.

— Да не съм закъсняла?

Резетата чегъртаха едно след друго.

— …вече штана нетърпимо — сумтеше Игор. — Штарият гошподар нямаше…

Вратата изскърца на грижливо подтикнатите към ръждясване панти. От тъмата повя сух хладен въздух.

Игор драсна клечка и запали факла.

— …не шъм против, че той ишкаше приятна дълга почивка, но при този позор…

Тичаше по дългите коридори — наполовина груба зидария, наполовина гола скала. Стигна до друго подземие. Вътре нямаше нищо освен голям каменен саркофаг по средата, на който бяха издълбани буквите СВРАК.

Игор пъхна факлата в най-близката скоба, свали си куртката и с много напъване избута каменния капак.

— Извинявайте, гошподарю — смънка, когато капакът падна с грохот на пода.

Под факлата в каменния ковчег блещукаше сив прах.

— …мотаят ше тука, оплешкват вшичко…

Игор взе куртката си и извади от джоба дебело навит плат. Разгърна го на ръба на саркофага. Светлината вече се отразяваше от скалпели, ножици и игли.

— …и шега заплашват живота на бебета… а вие никога не поштъпвахте така… Шамо млади авантюриштки, и то над шедемнадешет години и изглеждащи добре по нощница, така казвахте…

Избра скалпел и съсредоточено поряза кутрето на лявата си ръка.

Капка кръв набъбна и падна в праха, който в същия миг задимя.

— Това е за Огризчо — с мрачно злорадство изрече Игор.

Още преди да излезе, над ръбовете на саркофага се стелеше бяла мъгла.

— Аз съм възрастна жена — напомни Баба Вихронрав и огледа сурово присъстващите. — Ще ви бъда признател