Тери Пратчет
Истински пари (6)

Глава 5

Трескаво пазаруване — Защо не се препоръчва да ви масажира голем — Пари на вятъра — Особености на доверието — Г-н Непреклон приема посетител — Част от семейството

Къде е най-добре да се изпробва една печеливша идея? Със сигурност не в банка. Тя трябва да се изпробва някъде, където хората обръщат много сериозно внимание на парите и са заети с трескави финансови операции, съпроводени с постоянен риск, при което и най-малкото колебание може да доведе до триумфална печалба или позорна загуба. Това място е известно по принцип като Широкия бял свят, част от който е например Десета Яйчна улица.

Магазинът за изумителни сувенири и закачки на улица Десета Яйчна, собственик Дж. Пруст, беше същински рай за хората, споделящи убеждението, че пърдящият прах е ненадминато хумористично изобретение, което впрочем не е съвсем лъжа. Магазинчето беше привлякло вниманието на Влаго като източник на маскировки и друг полезен реквизит.

Влаго винаги беше отделял специално внимание на дегизировката си. Фалшива брада, която би се отлепила, ако някой я дръпне, нямаше никакво място в живота му. Но тъй като той беше надарен с най-незабележимото лице на света, което за наблюдателя си остава „случайно лице сред множеството“, дори около него да няма жива душа, понякога беше полезно да даде на хората нещо, което да могат да опишат на стражата. Очилата винаги вършеха работа, но Влаго беше постигал чудесни резултати и с изкуствени уши и нос, негов личен модел. Покажи на човек чифт уши, в които малки пойни птички биха могли да си свият гнездо, наблюдавай как любезно прикрива истинската си реакция и можеш да си сигурен, че единственото, което той ще запомни ще са ушите.

Сега, разбира се, Влаго водеше почтен живот, но част от него настояваше да поддържа запасите си, просто за всеки случай.

Днес той си купи тубичка лепило и голям буркан златни звездички, за които наскоро беше измислил приложение.

— Всичко тридесет и пет пенса, г-н Мустак — каза г-н Пруст. — Задават ли се някакви нови марки?

— Една или две, Джак — отвърна Влаго. — Как са Етъл и малкият Роджър? — допълни той, след като набързо прерови картотекираната информация в главата си.

— Отлично, благодаря. Да ви предложа още нещо? — попита Пруст с надежда Влаго да осъзнае, че това от което се нуждае незабавно, са дузина фалшиви носове.

Влаго погледна редицата маски, страховити гумени ръце и смешни носове и прецени, че за момента нуждите му са удовлетворени.

— Не, Джак, само рестото — каза той и внимателно постави на тезгяха едно от новите си творения. — Половин долар ще е достатъчен.

Пруст се втренчи в хартийката, сякаш очакваше тя да се взриви или да изпусне някакъв хипнотизиращ газ.

— Какво е това, сър?

— Банков запис за един долар. Доларова банкнота. Нещо съвсем ново.

— Трябва ли да се разпиша, за да я получа?

— Не, точно това е интересното. Всеки може да я получи.

— Бих искал да я получа аз, благодаря!

— И ето че сега е твоя — увери го Влаго. — Но пък ти можеш да я използваш, за да купиш нещо друго.

— Тя не съдържа злато — съдържателят вдигна банкнотата, но я задържа на разстояние от себе си, така, за всеки случай.

— Е, ако ти платя с пенита и шилинги, и в тях няма да има злато. Освен това, както казах, сега си с петнадесет пенса напред, срещу което, вярвам, няма да възразиш, нали? Този запис е на стойност един долар. Ако го занесеш в моята банка, ще ти дадат един долар срещу него.

— Но аз вече си имам един долар! Ъм, нали така? — попита Пруст.

— Бързо схващаш! Така че защо не излезеш да го похарчиш? Сега, веднага. Бих искал да видя как ще се приеме.

— Това нещо като марките ли е, г-н Мустак? — попита Пруст, като се опитваше да го сравни с нещо разбираемо. — Понякога хората ми плащат с марки, понеже аз пращам доста поръчки по пощата…

— Да! Да! Точно така! Приеми го като голяма марка. Виж, ще ти направя промоционална оферта. Ако похарчиш този долар, ще ти дам още една доларова банкнота, така че пак ще ти остане един долар. Какво има да рискуваш?

— Да, ама ако това е една от първите доларови банкноти, нали така… ами, ако бях си запазил малко от най-първите марки, дето отпечатахте, сега щях да имам малко състояние, така че ако задържа тая банкнота, някой ден тя ще струва истински пари…

— Тя и сега струва истински пари! — възкликна Влаго.

Това беше проблемът с бавно съобразяващите хора. Влаго винаги предпочиташе вместо с тях да си има работа с пълни глупаци. Защото на по-бавните хора може и да им отнеме малко време да схванат ситуацията, но веднъж щом се усетят, веднага търсят начин да се възползват от нея.

— Да, ама вижте сега — по лицето на продавачът плъзна усмивка, която той вероятно считаше дяволита, но всъщност му придаваше изражението на Г-н Каприз докато си ядеше карамела. — Вие много се изхитрихте с тия марки, г-н Мустак. Току изкарате някоя нова. Мойто бабче казва, че може и да е вярно, дето в тялото на човек имало достатъчно желязо за един пирон, ама на вас само в главата ви се въртял достатъчно горещ въздух да ви вдигне до луната. Тъй де, да не се докачите нещо, то мойто бабче винаги казва, каквото мисли…

— Е, да, ама стегнах Пощата нали?

— О, да, баба казва, че може да сте хитрец и тарикат, ама поне не оставяте нещата на половина, дума да няма…

— Чудесно! Значи, хайде тогава да похарчим тоя проклет долар, а?

Изглежда Влаго имаше някакво необяснимо двойствено въздействие върху милите старици — те веднага познаваха точно що за стока е, но въпреки това го харесваха.

В крайна сметка г-н Пруст реши да рискува и да използва своя нов долар, за да купи от съседния магазин пакетче тютюн за лула Веселият Моряк, малко ментови бонбони и списание „Какво наново?“. Г-н „Чистника“ Преденпост от своя страна, веднъж щом му обясниха идеята, прие банкнотата и отиде с нея отсреща у г-н Каруцарин, месарят. След като му изложиха всичко подробно, месарят предпазливо се съгласи да му платят кило наденички с новия долар и освен това даде на Влаго „кокал за ваш’то малко кутре“. Най-вероятно Г-н Каприз никога не беше виждал истински кокал преди. Той само се въртеше около него предпазливо и явно очакваше кокалът да изписука.

Улица Десета Яйчна беше заета от дюкяните на дребни търговци, които продаваха дреболии на дребно, за незначителни суми и с малка печалба. На такава улица човек трябваше да ограничи размаха на мисълта си. Това не беше гостоприемно място за велики идеи. Тук всички се взираха в подробностите. Това бяха мъже, които получаваха много повече фардинги, отколкото долари.

Някои от останалите магазини вече пускаха кепенците и приключваха работа за деня. Привлечени от Анкх-Морпоркския инстинкт, който им подсказваше че става нещо интересно, собствениците им се скупчиха, за да не го пропуснат. Тук всички се познаваха. Всички търгуваха помежду си. И всички познаваха Влаго фон Мустак, Златния мъж. Събралите се разглеждаха банкнотите старателно и ги обсъждаха крайно сериозно.

— Ама това си е просто бележка „Ще имаш да вземаш“.

— Добре, но да предположим, че ти трябват парите?

— Ще ме прощавате, ама идеята не е ли, че бележката сама по себе си е пари?

— Добре тогава, от кого имаш да вземаш?

— Ъм… от Джак, защото… Не, чакай малко… Това са истински пари, нали така?

Влаго се ухили доволно, докато дискусията се люшкаше напред-назад. Току пред очите му като някаква чудна гъба изникваше чисто нова теория за парите — израстваше в сумрак и беше напълно куха. Тези мъже брояха и половинките фардинг и нощем държаха касата под леглото си. Те отмерваха брашно и стафиди до стотни и хилядни с очи неотклонно вперени в стрелката на кантара, защото бяха мъже, живеещи на ръба. Ако Влаго успееше да ги убеди, че книжните пари са добра идея, можеше спокойно да счита, че ако вече не е излязъл сух от водата, то поне се е разминал съвсем леко подгизнал.

— Е, и мислите ли, че може да влязат в работа? — вмъкна той, когато разговорът затихна.

Общото мнение беше, че може да се ползват, но трябвало да изглеждат „по-засукани“, както се изрази „Чистника“ Преденпост.

— Нъл’ знайте, с по-завъртени букви и кое що.

Влаго се съгласи с тях и връчи на всеки по една банкнота за спомен. Бяха си ги заслужили.

— Пък ако се окаже, че тия хартийки не струват, колкото развалено уахуни — заключи г-н Пруст, — поне винаги ще ни остане златото, нали? Заключено на сигурно място в мазето?

— О, да, не може без златото — съгласи се г-н Каруцарин.

Всички закимаха утвърдително и Влаго усети как ентусиазмът му увяхва.

— Но нали се разбрахме, че златото не ви е нужно? — възрази той.

Всъщност нищо такова не се бяха разбирали, но си струваше да опита.

— Да, няма нужда да ни е в ръцете, ама трябва да е все някъде — обясни г-н Каруцарин.

— Да, за да не могат банките да лъжат — заяви г-н Преденпост с онази непоклатима увереност, характерна за най-информираното от всички създания, „Мъжът В Кръчмата“.

— Но аз се надявах, че ще разберете. Нямате нужда от злато! — настоя Влаго.

— Тъй си е, сър — успокои го Преденпост. — Стига само все някъде да го има.

— Ъъ, случайно да имате представа, защо е толкова наложително златото да го има? — поинтересува се Влаго.

— За да не могат банките да лъжат — повтори Преденпост, воден от убеждението, че истината се постига чрез повторение.

Одобрителни кимания потвърдиха, че това мнение се споделя от всички на улица Десета Яйчна. Стига само златото да беше налично някъде, това щеше да задължи банките да бъдат почтени и всичко щеше да е наред. Влаго почувства благоговение пред такава вяра. Наличието на злато явно можеше да накара и чаплите да спрат да ядат жаби. Но истината е, че няма сила в света, която може да принуди една банка да бъде почтена, ако тя няма желание.

Но дори и така, не беше лошо като за начало. Беше положил обещаващи основи.

Започна да вали. Нищо сериозно, само лек дъжд, при който почти може да минеш без чадър. По улица Десета Яйчна никога не се мяркаха файтони, защото не можеха да очакват да качат пътници там, но един беше спрял на ъгъла с Губещата се улица. Конят беше оклюмал в хамута си, файтонджията се беше привел, увит в сиво палто, фенерите на файтона примигваха в мрачината. Дъждът уверено напредваше към своята по-тежка, обилно квасеща фаза и файтонът беше съвсем добре дошъл.

Влаго бързо го приближи и се качи, но вътре го посрещна нечий глас:

— Добър вечер, г-н Мустак. Много се радвам най-после да се запознаем. Аз съм Пучи. Убедена съм, че ще си станем много добри приятели…

 

 

— Сега, ето това беше отлично — коментира сержант Колън от Градската стража, докато фигурата на Влаго фон Мустак изчезваше зад ъгъла с нарастваща скорост. — Забележи как той изскочи направо през прозорчето на файтона, без да докосва рамката, отскочи от оня тип, дето се промъкваше наоколо, и се приземи с отлично по мое мнение превъртане, при това без нито за миг да изпуска малкото кученце. Няма съмнение, че не му се случва за първи път. Но ако прегледаме изпълнението като цяло, трябва да призная, че това беше изключително глупав ход.

— Първият попаднал файтон — Ефрейтор Нобс клатеше глава. — Леле боже, леле боже. Не го очаквах точно от него.

— Точно това казвам и аз — съгласи се Колън. — Когато си знаеш, че имаш врагове под път и над път, никога, никога не се качваш в първия изпречил ти се файтон. Това е една от основните житейски истини. Даже отшелниците са я чували.

Те наблюдаваха доскоро промъкващия се тип, който в момента събираше останките от натрошения си иконограф, докато Пучи пищеше с цяло гърло откъм файтона.

— Обзалагам се, че когато са пуснали в движение първия файтон в историята, никой никога не се е качвал на него, а сержант? — предположи Ноби дяволито. — Сигурно първият файтонджия се е прибирал всяка вечер без пукната пара, ’щото всеки е знаел да не се качва при него, нали?

— Не, Ноби, виж, ако нямаш врагове, които се ширят на свобода, това правило не важи. Дай да вървим да докладваме.

— А какво означава „да се ширят“ — попита Ноби, докато влачеха крака към участъка на улицата на Чревцата, където несъмнено ги очакваше чаша топъл, сладък чай.

— Означава, че враговете ти са доста едри и имат нужда от пространство. То е очевидно, като брадавица на нос. Особено пък на твоя нос.

— Е, да, тази Пучи Охол, вярно е едричка.

— Хич не му трябва на човек да става трън в очите на това семейство — изрази мнение Колън. — Та какви са прогнозите?

— Прогнози, сержант? — попита Ноби невинно.

— Знам, че си организирал залози, Ноби. Ти винаги организираш залози.

— Тоя път никой не ще да залага, сержант. Викат, че изходът бил решен — обясни Ноби.

— Мда, има логика. Очакват Мустак да полегне в тебеширено очертание до неделя?

— Не, сержант. Всички смятат, че той ще спечели.

 

 

Влаго се събуди в голямото меко легло със задавен писък.

Пучи! Аргхг! И то във вид, който по-деликатните натури биха нарекли неглиже. Влаго винаги се беше чудил как точно изглежда това неглиже, но никога не се беше надявал да получи толкова изобилна и подробна демонстрация наведнъж. Дори в момента някои от мозъчните му клетки, запечатали този спомен, се опитваха да умрат.

Но той нямаше да е Влаго фон Мустак, ако случката не беше предизвикала и известна доза нехайно задоволство. Все пак, беше се измъкнал невредим. О, да, изобщо не му беше за първи път да скача през прозорци. Пък и крясъците на Пучи бяха почти толкова силни, колкото трясъкът, който се разнесе, когато иконографът на онзи тип се строши на калдъръма. Старият номер със залагане на капан и хващане в компрометираща ситуация. Ха! Крайно време беше да извърши нещо незаконно, та отново да настрои мозъка си на вълната на циничното самосъхранение. Само преди година той никога не би направил грешката да се качи на първия изпречил му се файтон. Но поне не можеше да си представи що за съдебни заседатели биха повярвали, че някой може да е бил привлечен от Пучи Охол. Мда, такава теория никога нямаше да мине в съда.

Той стана, облече се и се заслуша с надежда за признаци на живот в кухнята. Когато не ги откри си направи черно кафе.

С кафето в ръка тръгна към офиса, където Г-н Каприз дремеше в своя панер, а официалната шапка си стоеше, все така укорително черна.

О, вярно, той беше решил да направи нещо по въпроса, нали така?

Влаго бръкна в джоба си и извади тубата лепило, която за удобство имаше четка на капачето и, след като внимателно разнесе лепило по шапката, започна да изсипва върху нея златните точици възможно най-равномерно.

Все още беше потънал в това занимание, когато Гладис се появи в полезрението му като слънчево затъмнение, понесла, както се оказа, сандвич с бекон и яйца, четири педи дълъг и три милиметра дебел. Беше му донесла и сутрешния Таймс.

Влаго простена. Бяха му посветили първа страница. Което не беше необичайно. За всичко беше виновна устата му, която препускаше с бясна скорост, винаги щом усетеше близостта на журналистически бележник.

Хм, беше запълнил и втора страница. И редакционната статия. Да му се не види, бяха му посветили дори политическата карикатура, която рядко беше особено смешна.

Първи хлапак: По к’во са пузнава, чи Анкх-Морпорк ни е бизлюден острув?

Втори хлапак: На бизлюден острув, не мой та ухапа акула!

Да се скъсаш от смях.

Той прокара бегъл поглед по редакционната статия. Тези статии от своя страна се случваше да са доста забавни, понеже бяха писани с убеждението, че светът ще е много по-добро място, ако бъде управляван от журналисти. Материалите обикновено биваха… Какво? Това пък какво беше?

„Време е да се замислим за немислимото… през трезорите най-после е повял вятърът на промяната… несъмненият успех на новата Пощенска служба… марките са вече де факто валута… необходимите свежи идеи… младежта поема юздите…“

Младежта поема юздите? И това написано от Уилям Дьо Слов, който вероятно беше на възрастта на Влаго, но пишеше сякаш се подвизава на този свят дълги години. Стилът на Дьо Слов беше тежък и натруфен, поради което често не ставаше ясно какво точно иска да каже, но сред стелещата се мъгла на многосричните думи се прокрадваше идеята, че, според Таймс, Влаго фон Мустак можеше да се окаже, като цяло и при дадените обстоятелства, в дългосрочен план и, като се вземе предвид това и онова, вероятно подходящият човек за тази служба.

Влаго забеляза, че Гладис е минала зад гърба му, когато червеното сияние от очите й се отрази в месинга по бюрото.

— Изглеждате Много Напрегнат, Г-н Мустак — каза тя.

— Мда, вярно — отвърна той докато препрочиташе статията. Богове, тоя човек пишеше, сякаш думите му ще бъдат изсечени в гранит за поколенията.

— В Списание „Само За Дами“ Имаше Интересна Статия Относно Масажирането На Гърба — продължи Гладис.

По-късно Влаго си даде сметка, че е трябвало да усети надеждата, прокраднала се в гласа й. Но тъкмо в онзи момент, той си мислеше: при това изсечени с големи главни букви.

— Те Вършат Чудеса За Освобождаване На Напрежението, Причинено От Неразбориите На Съвременния Живот — отбеляза Гладис.

— Е, да, кой би искал такова нещо — съгласи се Влаго и пред очите му причерня.

Най-странното обаче беше, размишляваше Влаго по-късно, когато Пеги и Еймсбъри бяха успели да го свестят и да наместят костите му по местата им, че той наистина се чувстваше по-добре. Вероятно това беше идеята на занятието. Може би отвратителната разкъсваща болка беше необходима, за да ти напомни, че може да ти се случат къде-къде по-лоши неща от някое случайно пробождане тук там.

— Много Съжалявам — увери го Гладис. — Не Можех Да Предположа, Че Ще Стане Така. В Списанието Пишеше, Че Масажираният Изпитва Внезапно Приятно Оживление.

— Не мисля, че за целта е нужно да видиш собствените си очни ябълки — отбеляза Влаго като си разтриваше врата. Сиянието в очите на Гладис помръкна дотам, че той я съжали и допълни: — Но вече се чувствам много по-добре. Чудесно е да погледнеш надолу и да не се окаже, че гледаш собствените си пети.

— Хич не го слушай, не беше толкова зле — защити я Пеги, подтиквана от истинска женска солидарност. — Мъжете винаги вдигат голяма олелия и за най-малката болка.

— Да, Те Са Просто Големи Пухкави Бебета — потвърди Гладис. Думите й предизвикаха замислена тишина.

— Това пък откъде ти хрумна? — поинтересува се Влаго.

— Информацията Ми Беше Предадена От Гленда, На Гишето За Марки.

— Е, от сега нататък не искам да…

Двойните врати се отвориха със замах. Отвън долетя жужене, достигащо до офиса от долния етаж, а г-н Непреклон сякаш се носеше като сърфист на вълната на приглушения шум, навъсен като облак и прекалено излъскан за толкова ранна сутрин.

— Добро утро, магистър — поздрави той с леден тон. — Улицата отвън е пълна с хора. Позволете да се възползвам от случая да ви поздравя, задето лично опровергахте една теория, която в момента се шири в Невидимия Университет.

— А? — каза Влаго.

— Има хора, които твърдят че съществува не само една вселена, а безкраен брой паралелни вселени, за да може всичко, което би могло да се случи, реално да се случи все някъде. Това, разбира се, е пълен абсурд, който ние търпим, просто защото си знаем, че са само празни приказки. Сега обаче аз мога да докажа, че съм прав, понеже, ако такъв безкраен брой светове съществуваше, все в някой от тях моята алтернативна личност би приветствала вашите последни действия. Но нека ви уверя, сър, безкрайността не е достатъчно огромна, за да побере такава възможност — той се стегна. — Хората удрят по вратите ни! Настояват да закрият сметките си! Казах ви, че банковата система се основава на доверие и увереност!

— Ох, леле — каза Влаго.

— Те изискват злато.

— Е, нали точно това сме им обещ…

— Обещанието е само метафорично! Обясних ви, че то се основава на взаимното съгласие, че никой няма да си изиска златото реално!

— Колко души искат да си закрият сметките? — попита Влаго.

— Почти двадесет!

— Двадесет души вдигат всичкия този шум?

Г-н Непреклон изглеждаше смутен.

— Е, не са само те — призна той. — Няколко заблудени люде желаят да внесат пари, но…

— Да внесат, значи? — прекъсна го Влаго. Г-н Непреклон потръпна.

— Само съвсем незначителни суми, по няколко долара на човек — обясни той пренебрежително. — Те изглежда смятат, че „нещо сте намислил“.

Кавичките осезаемо разтресоха изречението, както се тресе деликатна дама, ако трябва да вдигне умряла мишка.

Една част от личността на Влаго рязко отскочи назад. Но друга част вече усещаше бриза по лицето си.

— Ами, тогава да не ги разочароваме — каза той и вдигна позлатената си шапка, която все още беше леко лепкава. Непреклон я изгледа недоволно.

— Останалите банки са бесни да знаете — каза той и припряно последва Влаго с необичайната си походка, когато Магистърът на монетния двор се запъти към стълбите.

— Това добре ли е или зле — попита Влаго през рамо. — Я да ви питам, какво беше правилото за банковите заеми? Бях го чувал веднъж. Беше някакъв каламбур за лихвата.

— Имате предвид: „Заемай към един и половина, отпускай към два, прибирай се вкъщи в три“? — попита Непреклон.

— Точно това! Мислех си, дали не може да посмалим тия стойности?

— Това е Анкх-Морпорк. Една банка трябва да бъде непристъпна като крепост! А това струва пари!

— Но поне можем да променим процентите малко, нали? И освен това нали не плащаме лихва за влогове, по-малки от сто долара?

— Да, така е.

— Е, от сега нататък всеки може да си отвори сметка при нас, даже и само с пет долара в нея, а ние ще почнем да плащаме лихва доста по-скоро. Това ще поопразни дюшеците, не мислите ли?

— Магистър, аз протестирам! Банкерството не е игра!

— Скъпи г-н Непреклон, не само че е игра, но е и доста стара, известна е под името „Да видим докога ще ни се разминава?“.

Гласовете долу се извисиха приветствено за момент. Двамата мъже бяха достигнали една площадка на стълбите, отворена към голямата зала долу, както църковен амвон се извисява над грешници. Масата лица се вдигна към Влаго и остана безмълвна за момент. След това някой се обади.

— Ще направите ли всички ни много богати, г-н Мустак?

О, проклятие, помисли си Влаго. Какво всъщност търсеха тук всички тези хора?

— Ами, смятам да направя всичко по силите си да докопам парите ви! — обеща им той.

Хората се разсмяха. Влаго не се изненада. Кажи на някого, че смяташ да го ограбиш и единственият резултат е, че ти излиза име на откровен човек.

Очакващото множество съблазни езика му, така че благоразумието му се предаде и отиде да се скрие някъде. Той чу устата си да добавя:

— И за да получа възможно най-много от вашите пари, смятам — т.е. председателят смята, че не е лошо да въведем лихва от един процент за всички сметки, в които има налични пет долара в рамките на една цяла година.

Звукът зад гърба му подсказваше, че главният касиер изглежда се е задавил, но хората долу, които като цяло бяха привърженици на спестовна система „под дюшека“, не изглеждаха особено развълнувани. Тогава някой вдигна ръка и каза:

— Не искате ли доста висока цена, само за да натикате парите ни в мазето си.

— Не, това смятам аз да платя на вас, задето ми позволявате да натикам парите ви мазето за една година — обясни Влаго.

— Сериозно?

— Абсолютно. Вярвайте ми.

Лицето на говорещия придоби израза на типичния бавно съобразяващ гражданин, който се опитва да схване ситуацията.

— Добре, къде е уловката? — попита той накрая.

Навсякъде, помисли си Влаго. Например, нямам никакво намерение да държа парите ви в мазето. Ще ги държа в нечий чужд джоб. Но това изобщо не ви трябва да го знаете сега.

— Няма уловка — каза вместо това на глас. — Ако вложите сто долара, след година в сметката ви ще има сто и един долара.

— Всичко това е много хубаво, ама откъде хора като мен ще намерят сто долара?

— Тук при нас. Ако вложите само един долар и изчакате — колко време, г-н Непреклон?

Главният касиер изсумтя.

— Четиристотин шестдесет и една години!

— Добре, има да почакате, но поне вашите пра-пра-пра и прочее внуци ще се гордеят с вас — довърши Влаго сред весел смях. — Добре, вижте какво ще направим сега: ако днес си откриете тук влог на стойност, да речем, пет долара, в понеделник ще ви дам един долар безплатно. Един долар на вересия, дами и господа, къде ще ви предложат по-добра сделка…

— Истински долар, простете, или един от тези фалшификати?

При входа последва някакво разбъркване и Пучи Охол връхлетя царствено през вратите. Т.е. опита се да връхлети. Но едно успешно връхлитане е нужно да се планира предварително и вероятно да се репетира няколко пъти. Не е добра идея да тръгнеш да връхлиташ неподготвен. Защото накрая ще се окаже, че просто се буташ.

Двама здравеняци се опитваха да разтикат множеството и да направят път, но не успяваха да се справят с толкова много хора. А това означаваше, че двамата чувствително по-дребни младежи, които водеха чистокръвните бледи хрътки на Пучи, се оказаха притиснати зад здравеняците. Накрая се наложи Пучи да си проправи път с лакти.

А би могло да бъде наистина идеално изпълнение, помисли си Влаго. Всички нужни елементи бяха на лице: облечените в черно заплашителни фигури на биячите, елегантните светли хрътки. Но, уви, самата Пучи беше горд притежател на подозрително оцъклени очички и твърде дебела горна устна, които в комбинация с дългия врат внушаваха на непредубедения наблюдател мисълта за патица, обидена от преминаваща наблизо пъстърва.

Някой е трябвало да й каже, че черното не е нейният цвят, че скъпите кожи ще да са изглеждали много по-удачно върху оригиналния си собственик и че ако смята да носи високи токове, то последната дума на модата забранява те да се комбинират с тъмни очила, защото когато човек влезе от ярката дневна светлина в сумрака на, да речем, банка, той дотолкова ще се дезориентира, че може да набучи на тока си крака на един от собствените си телохранители. Всъщност някой е трябвало като цяло да й поясни, че истинският стил изисква вродено кокетничене и капка лукавство. Той не може да се напазарува.

— Г-ца Пучи Охол, дами и господа! — извика Влаго и започна да ръкопляска, а Пучи изтръгна слънчевите очила от лицето си и приближи едно гише с кръвожаден поглед. — Един от нашите директори, които ще се присъединят към всички нас в изкарването на истински пари.

Няколко души подеха аплодисментите. Те никога не бяха виждали Пучи, но винаги се радваха на безплатно шоу.

— Слушайте, слушайте ви казвам! — изкомандва тя и размаха нещо, което заприлича на Влаго на една от неговите експериментални банкноти. — Ето какво смята да ви даде той — нищо и никаква безполезна хартия.

— Напротив, това е същото като отворен чек или банков ордер — каза Влаго.

— Така ли? Ще я видим тая работа! Слушайте! Добри хора на Анкх-Морпорк! Някой от вас изобщо вярва ли, че тая хартийка струва един долар? Някой ще ми даде ли долар за нея? — Пучи размаха листчето презрително.

— ’Ми знам ли. Какво е туй? — попита някой и множеството се поразмърда.

— Това е експериментална банкнота — обясни Влаго над надигащите се гласове. — Просто за да изпробваме идеята.

— Колко такива хартийки има? — попита същият човек.

— Към дузина — отвърна Влаго.

Мъжът се обърна към Пучи.

— Давам ти пет долара, какво ще кажеш?

— Пет? Ама то пише, че струва един! — отвърна Пучи слисана.

— Да, де. Пет долара, гуспойце.

— Ама защо? Ти да не си луд?

— Наред съм си, колкот’ ’секи друг, девойче, много благодаря!

Някой друг вдигна ръка и се провикна.

— Аз давам седем долара!

— Това е лудост — изквича Пучи.

— Лудост? — попита вторият човек и посочи Влаго. — Ако си бях купил един джоб от най-първите черни марки от едно пени, когато онзи мъж там почна да ги печата, сега щях да съм богат човек!

— Някой помни ли Триъгълните Сини? — обади се друг наддаващ. — На стойност петдесет пенса. Залепих една такава на писмо до леля ми. Докато писмото стигне до нея, марката вече струваше петдесет долара! И сега старата вещица отказва да ми я върне!

— В момента струва сто и шестдесет — спомена някой зад него. — Миналата седмица продадоха една такава на търг в Дюкяна на Дейв за топлийки и марки. Аз ви давам десет долара, госпожице!

— Петнадесет!

От мястото си на стълбите Влаго се радваше на отличен панорамен изглед към залата. В дъното няколко наддаващи се бяха съюзили, водени от идеята, че е по-добре да получиш част от нещо, отколкото да не получиш нищо.

Колекциониране на марки! Това беше започнало от самото начало и се беше раздуло като някакво огромно… нещо, управлявано от непонятни, странни правила. Дали имаше друга някоя сфера, където дефектите правеха желания обект по-ценен? Бихте ли купили костюм само защото единият ръкав е по-къс от другия? Или защото по грешка са му пришили парче ненужен плат? Разбира се, веднага щом Влаго беше забелязал тази тенденция, той беше почнал да вкарва дефектите умишлено, един вид, за да осигури развлечение на клиентите, но определено не беше планирал главата на лорд Ветинари да се появява отпечатана на обратно по веднъж на всеки лист сини марки. Един от печатарите се канеше да унищожи дефектните марки, но Влаго успя да го спре в последния момент, като се хвърли върху него с лъвски скок.

Цялата работа беше нереална, а Влаго беше експерт по нереалността. Преди, когато беше вършил пакости и основното му занимание беше да продава мечти, той беше забелязал, че най-разпространена е мечтата, че човек може да забогатее по чиста случайност. Беше успявал да убеди хората, че стъклото е диамант, защото алчността замъгляваше ума. Дори разумни, почтени, усърдно работещи хора вярваха, противно на своя опит, че може да получиш пари наготово. Но колекционерите на марки… те вярваха в дребните съвършенства. Вярваха, че е възможно в една малка част от света всичко да е наред. Ако пък не можеше всичко да е наред, то поне беше съвсем ясно какво липсва. Това липсващо парченце можеше да е например дефектна Триъгълна синя от петдесет пенса, но такива имаше още шест някъде по света и кой знае дали на усърдния търсач няма да му излезе късметът и да попадне на някоя от тях.

Влаго беше наясно, че такъв човек би бил небивал късметлия, защото четири от въпросните марки бяха прибрани в малка оловна кутийка под паркета в собствения му кабинет, за черни дни. Но дори и така, две марки все още бяха някъде там — унищожени, изгубени, изядени от охлюви или — и това беше споделяната от всички гореща надежда — залепени върху някое писмо, останало в непрегледана купчина поща, натикана на дъното на нечие чекмедже.

… а г-ца Пучи просто не знаеше как да спечели тълпата. Тя тропаше с крак и настояваше за внимание, и крещеше, и обиждаше и въобще не беше в нейна полза, че ги беше нарекла „добри хора“, защото никой не обича безсрамните лъжци. И ето че търпението й се изчерпа, понеже наддаването беше достигнало тридесет и четири долара. Така че тя…

… разкъса банкнотата!

— Ето това е моето мнение за тия глупави пари! — извика тя и хвърли парчетата във въздуха. След това се изпъчи запъхтяна, сякаш беше постъпила много интелигентно. Беше им дала да се разберат, нали така!

Чак да му се доплаче на човек, наистина. Е, какво пък…

Влаго извади друга банкнота от джоба си и я вдигна високо.

— Дами и Господа, тук държа една от намаляващите бройки еднодоларови банкноти от първата серия — направи пауза, за да изчака да затихне смеха, — подписана лично от мен и председателя. Наддаването ще започне от четиридесет долара, а печалбата ще е в полза на дечицата в нужда!

Той вдигна цената до петдесет, като изсмука някои залози направо от пръстите си. Пучи остана на място за момент, забравена и вбесена, а после изхвръкна навън. Виж, изхвръкването й се получи. Вярно че нямаше представа как да се държи с хората и бъркаше самочувствие със самоуважение, но не можеше да й се отрече че дори тлъста пуйка на трамплин не би изхвръкнала по-добре от нея.

Преди още тя да беше стигнала до вратата, щастливият нов собственик на банкнотата беше обграден от нещастните кандидати, които бяха наддавали срещу него. Никой от тях нямаше представа какво точно се случва, но бяха решени да не го пропускат.

Влаго сви ръце на фуния пред устата си и се провикна:

— Дами и господа, днес следобед г-н Непреклон и аз ще сме на ваше разположение, за да обсъждаме отпускането на банкови заеми!

Това предизвика ново шумно раздвижване.

— Вятър и мъгла, г-н Мустак — скастри го Непреклон като се извъртя с гръб към хората. — Всичко това е само вятър и мъгла…

— Да, само дето не подухва и най-лек ветрец и отсъства всякаква мъгла, г-н Непреклон! — отвърна Влаго жизнерадостно.

— А „дечицата в нужда“? — попита Непреклон.

— Ами, намерете някакви. Все има някое сиропиталище, на което петдесет долара ще му дойдат добре. Разбира се, дарението ще е анонимно.

Непреклон искрено се изненада.

— Нима, г-н Мустак? Изобщо не бих се поколебал да ви определя като човек, който би вдигнал страшна Шумотевица, когато дава пари за благотворителност — той произнесе „шумотевица“ сякаш говореше за някаква мрачна перверзия.

— Е, да, ама не съм. Добрините трябва да се правят незабелязано, това е моето мнение — заяви Влаго, а на ум добави: пък и то скоро ще се разчуе, така или иначе. И тогава ще се окажа не само щедър дарител, но и относително скромен човек. Интересно… дали наистина съм чак толкова голям мръсник или просто отлично ми се удава да мисля като такъв?

Нещо привлече вниманието му. Косъмчетата на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред, нещо го… дебнеше.

Той се обърна и отново погледна надолу към залата. Хората се щураха насам-натам, подреждаха се опашки, оформяха се групички…

Когато наблюдава движеща се картина, погледът е привлечен натам, където липсва движение. Насред залата, незасегнат от общата суматоха, стоеше мъж, замръзнал на мястото си. Беше облечен в черно и носеше една от онези плоски широкополи шапки, типични за някои по-строги Омниански секти. Той просто… си стоеше там. И наблюдаваше.

Просто поредният зяпач, привлечен от данданията, помисли си Влаго и веднага разбра, че греши. Мъжът сякаш изкривяваше пространството около себе си.

Поверих некои писмени свидетелвствувания…

Нима това е той? Но какво толкова е свидетелствал? Влаго нямаше минало. О, десетина алтернативни личности бяха споделяли доста активно и разнообразно минало, но те всички се бяха изпарили заедно с Албърт Блещук, провесен за врата до почти настъпване на смъртта му и събуден от лорд Ветинари, който беше предложил на Влаго фон Мустак нов неопетнен живот…

Богове, беше почнала да го гони параноя, само защото някакъв старец го гледаше с особена усмивка! Никой не го познаваше! Той беше Г-н Незабележим! Когато обикаляше града без златния костюм, беше просто поредния минувач.

— Добре ли сте, г-н Мустак?

Влаго се извъртя и погледна главния касиер.

— Какво? Ъ… не. Т.е. да. Ъъ… виждал ли сте онзи мъж преди?

— За кой мъж говорите?

Влаго се обърна, за да го посочи, но наблюдателят беше изчезнал.

— Приличаше на проповедник — измърмори той. — Изглежда… ами, изглежда ме наблюдаваше.

— Е, вие действително привличате погледа. Може би ще се съгласите, че позлатената шапка е грешка?

— Добра си ми е шапката! Няма друга такава!

Непреклон се съгласи с кимване.

— За щастие сте прав, сър. Значи така. Книжни пари. Практика, прилагана само от безбожниците в Ахатовата империя…

— Безбожници? Че те имат повече богове и от нас! И освен това при тях желязото е по-ценно от злато!

Влаго посмекчи тона си. Лицето на Непреклон, обикновено така добре овладяно и безизразно, се беше сбръчкало като лист хартия.

— Вижте, аз попрочетох едно-друго. Банките секат монети, които претендират да имат стойност четири пъти по-голяма от съдържанието на злато в тях. Можем да минем и без такива глупости. Това е някаква измислена реалност. Този град е достатъчно богат сам да си бъде златно кюлче!

— Но хората ви се доверяват, без да имат никакво основание — отвърна Непреклон. — Вярват ви само защото ги разсмивате. Аз не разсмивам хората и не принадлежа към такава реалност. Нямам представа как да се усмихвам и говоря като вас, не разбирате ли? Трябва да има нещо, чиято стойност е независима от политиката и последните тенденции, стойност, която е неизменна. Нима ще поставите Ветинари на чело на моята банка? Какво ще гарантира спестяванията на хората, които ще ни дадат парите си?

— Не какво, а кой. Аз. Аз лично ще се погрижа банката да не фалира.

— Вие?

— Да.

— Ама, разбира се, Златния мъж — произнесе Непреклон ехидно. — А ако нищо друго не проработи, на молитви ли ще разчитате?

— Преди са ми помагали — отвърна Влаго кротко.

Окото на Непреклон заигра. За първи път, откакто Влаго го беше срещнал, касиерът изглеждаше… изгубен.

— Но аз не разбирам, какво очаквате от мен!

Това прозвуча почти като ридание. Влаго го потупа по рамото.

— Управлявайте банката, както сте го правил и досега. Мисля, че не е лошо да отпуснем малко заеми с всички тези пари, които хората ще внесат днес. Умеете ли добре да преценявате хората?

— Досега мислех, че умея — отвърна Непреклон. — Сега вече не съм сигурен. Сър Джошуа, уви, беше напълно лишен от тази способност. Г-жа Охол, по мое мнение, се справяше отлично.

— Дори по-добре, отколкото можете да си представите — каза Влаго. — Добре, ще изведа председателя на разходка и после… ще раздадем малко пари. Какво ще кажете?

Г-н Непреклон видимо потрепери.

 

 

Таймс излезе с ранно следобедно издание, на първа страница на което бяха публикували снимка на опашката, която се виеше пред банката. Повечето чакащи просто искаха да се включат в случващото се, каквото и да се случваше, а останалите се редяха, понеже, кой знае, опашката може да е за нещо интересно. Едно момче продаваше вестника и хората на опашката си го купуваха, за да прочетат историята, озаглавена „Огромна опашка пред банката“, което се стори на Влаго малко странно. Те нали чакаха на същата тази опашка. Нима не можеха да приемат, че нещо се случва реално, докато не прочетат за него във вестника?

— Няколко души вече изразиха желание да получат заеми, сър — обади се Непреклон зад гърба на Влаго. — Най-добре оставете на мен да се занимая с тях.

— Не, г-н Непреклон, ще се заемем с това заедно — каза Влаго като се извръщаше от прозореца. — Поканете ги в приемната на долния етаж, моля.

— Наистина мисля, че трябва да оставите това на мен, сър. Някои от кандидатите не знаят нищо за банковите операции — настоя Непреклон. — Всъщност, мисля, че повечето досега не са стъпвали в банка, освен може би, за да я ограбят.

— Вие, разбира се, ще присъствате, но аз ще вземам окончателните решения — отсече Влаго, възможно най-високопарно. — Естествено, с неоценимата помощ на председателя.

— Г-н Каприз?

— О, да.

— Значи той отлично умее да преценява хората?

— О, да.

Влаго вдигна кучето и тръгна към приемната. Усещаше как погледът на Непреклон прогаря дупка в гърба му.

Непреклон се оказа прав. Повечето хора, които се надяваха на заем, имаха предвид нещо като „два-три долара да закърпим положението до петък“. С тях се справи лесно.

Но пък имаше и други…

— Г-н Диблър, нали така? — попита Влаго.

Той отлично знаеше кой седи срещу него, но така се очаква да говори човек, седнал зад тежко бюро.

— Точно така, добри ми господине — отвърна Диблър, чието лице беше трайно застинало в настървена, плъхоподобна физиономия. — Но ако предпочитате, мога да съм някой друг.

— И произвеждате банички със свинско, наденички, плъх-на-клечка…

— Ъм, доставям ги, сър — уточни Диблър. — Понеже видите ли, аз съм доставчик.

Влаго вдигна поглед от листите пред себе си. Стюарт Себастиан Патрик Грегъри Диблър, повече имена, отколкото биха му влезли в употреба. Известен на всички като ССПГ Диблър. Той разнасяше поднос с банички и наденички и обикновено ги продаваше на хора, съсипани от алкохол, които скоро след това се оказваха съсипани от банички.

Самият Влаго също беше опитвал неговите банички със свинско и някоя и друга наденичка в хлебче, макар и да не можеше да си обясни защо. Нещо сякаш принуждаваше човек да си ги купува отново и отново. Може би имаше някаква тайна съставка или може би мозъкът просто не можеше да възприеме сигналите, подавани от вкусовите рецептори, и настояваше отново да опита тази гореща, мазна, не съвсем органична, леко хрупкава смес, която атакуваше езика. И така човек се връщаше за още една наденичка.

А имаше и такива моменти, когато всичко от което човек се нуждае, беше наденичката в хлебче на Диблър. Тъжен, но неоспорим факт. На всеки се е случвало животът да го стъпче до там, че за няколко кратки мига онази мешавица от странни мазнини и притеснителни материи е единственото му познато и близко нещо на света.

— Имате ли сметка при нас, г-н Диблър?

— Дасър. Сполайвисър — изстреля Диблър, който беше отклонил предложението да остави подноса си настрана и го държеше пред себе си като един вид щит.

Банката изглежда изнервяше този уличен търговец. Но това именно беше целта на банката. Това беше предназначението на всички стълбове и мраморни колони. Ролята им беше да накарат човек да се почувства неловко.

— Г-н Диблър си е открил сметка, в която е вложил пет долара — оповести Непреклон.

— Донесох една наденичка за кученцето ви — каза Диблър.

— Защо ви е нужен заем, г-н Диблър? — попита Влаго, докато Г-н Каприз душеше наденичката предпазливо.

— Искам да си разширя бизнеса, сър — обясни Диблър.

— Търгувате вече повече от тридесет години — каза Влаго.

— Дасър. Сполайвисър.

— Предполагам нашата помощ ви е нужна, за да отворите верига закусвални с името Диблър, които предлагат разнородна храна и напитки, с вашата запазена марка? — попита Влаго.

Г-н Каприз скочи от бюрото, внимателно понесъл наденичката в уста. Пусна я в ъгъла на приемната и старателно започна да придърпва килима върху нея.

Диблър стоя загледан във Влаго за момент преди да отговори.

— Дасър, щом казвате, сър, ама аз всъщност се надявах да си купя количка.

— Количка? — повтори Непреклон.

— Дасър. Знам едно място, дето мога да си намеря прилична употребявана количка с вградена фурна и всичко. Че даже и изрисувана. Куция Уоли се отказва да продава печени картофи, ’щот стреса му идвал в повече, и ще ми я продаде за петнадесет долара на ръка. Такваз възможност не е за изпускане, сър — той погледна Непреклон нервно. — Мога да ви върна парите по долар на седмица.

— В продължение на общо двадесет седмици — каза Непреклон.

— Седемнадесет — обади се Влаго.

— Но кучето се опитваше… — опита се да протестира Непреклон.

Влаго му махна да мълчи.

— Договорихме ли се, г-н Диблър?

— Дасър. Сполайвисър — отвърна Диблър. — Пък таз ваша идея за веригата никак не е лоша, благодаря. Ама аз предпочитам да съм в движение.

Г-н Непреклон отброи петнадесет долара навъсено и отвори уста, веднага щом вратата се затвори зад търговеца.

— Дори кучето отказа да…

— Но не и хората, г-н Непреклон — увери го Влаго. — И точно в това е неговият гений. Мисля че си изкарва парите предимно от горчицата, но това е човек, който може да накара хората да си мечтаят за наденички и затова винаги ще има своето място на пазара.

Последният кандидат за заем беше предхождан от двама мускулести мъжаги, които заеха позиции от двете страни на вратата, а след това от миризма, която смаза дори упоритото ухание на наденичките на Диблър. Не че беше неприятна миризма — напомняше по-скоро стари картофи и изоставени тунели. Това беше миризмата, която се получава, когато започнеш с непоносимо отвратителна воня и после търкаш здраво, макар и абсолютно безполезно, и се носеше около Хари Краля като императорска мантия.

Влаго беше впечатлен. Наричаха го Краля на Златната река, защото беше натрупал състоянието си благодарение на урината, която хората му събираха ежедневно от всяка кръчма в града. Клиентите му плащаха да я отнесе, а алхимиците, кожарите и бояджиите му плащаха да им я занесе.

Но това беше само началото. Хората на Хари Краля събираха всичко. Човек можеше да забележи количките им навсякъде, особено призори. Всеки клошар, всеки, който пресяваше отпадъците, ровеше се в боклукчийските кофи, чистеше тоалетни, всеки търговец на старо желязо, всеки… в града, работеше на практика за Хари Краля, понеже един счупен крак сериозно би затруднил човек да си върти бизнеса, а Хари беше твърд поддръжник на бизнеса.

Казваха, че ако някое куче на улицата само приклекне да си свърши работата, някой от хората на Хари вече ще е натикал лопата под задника му, защото големите кожарски ателиета плащаха по девет пенса за кофа качествена кучешка тор. Те плащаха на Хари. Градът плащаше на Хари. Всеки плащаше на Хари. А всичко, което той не успяваше да им продаде обратно в по-ароматен вариант, отиваше да попълни камарите му с компост надолу по реката, които в мразовити дни вдигаха толкова пара, че децата ги наричаха фабриката за облаци.

Освен от служителите си при вратата, Краля беше придружен и от хърбав младеж, вкопчен в своето куфарче.

— Добре сте се подредил тук — каза Хари като сядаше в стола срещу Влаго. — Много внушително. Жената все ми мели да й взема таквиз завеси. Аз съм Хари Краля, г-н Мустак. Току що вложих петдесет хиляди долара във вашата банка.

— Много ви благодаря, г-н Крал, ще се погрижим да се чувстват тук като у дома си.

— Хубаво. А сега искам да заема сто хиляди, благодаря — каза Хари и измъкна дебела пура.

— Имате ли с какво да обезпечите заема, г-н Крал? — попита Непреклон.

Хари Краля дори не го погледна. Той запали пурата си, засмука, докато тя се разгоря и посочи към касиера.

— Кой е тоя, г-н Мустак?

— Това е г-н Непреклон, нашият главен касиер — отвърна Влаго без да посмее да срещне погледа на Непреклон.

— Чиновник, значи — заключи Хари пренебрежително. — Нищо чудно, че задава дребнави въпроси.

Той се наведе напред.

— Моето име е Хари Краля. Не ви трябва друга гаранция — името ми струва поне сто хиляди по тоя край. Хари Краля. Всеки ме знае. Плащам си дълговете, събирам си вересиите, дума да няма, тъй правя. Богатството ми се крепи на десницата ми. Хари Краля.

Той тупна огромните си ръце разперени на масата. С изключение на кутрето на лявата ръка, което липсваше, на всички останали пръсти имаше по един масивен пръстен и на всеки пръстен беше гравирана по една буква. Ако тези юмруци се зададяха към лицето на човек на някоя задна уличка, да речем понеже той си е присвоил нещо неправомерно, последната гледка пред очите му щеше да бъде името Х*А*Р*И*К*Р*А*Л*Я. Струваше си човек да държи този факт на челно място в мозъка си, ако държеше да си запази челния дял от мозъка.

Влаго погледна посетителя в очите.

— Ще ни трябва нещо по-солидно — изръмжа Непреклон, някъде над Влаго.

Хари Краля не му обърна внимание.

— Мани го тоя маймуняк, мисля да си говоря само с латернаджията.

— Г-н Непреклон, имате ли нещо против да ни оставите за няколко минути? — попита Влаго ведро. — Г-н Крал, може би и вашите… сътрудници биха го придружили?

Хари Краля кимна почти незабележимо.

— Г-н Мустак, аз наистина…

— Моля ви, г-н Непреклон.

Главният касиер изсумтя, но излезе след биячите. Младежът с куфарчето също се накани да стане, но Хари му махна да си стои на мястото.

— Добре ще направите да държите тоя Непреклон под око — каза Хари. — Нещо смахнат ми се вижда.

— Необичаен може би, но не ми се вярва да му допадне да го наричат смахнат — каза Влаго. — Та защо са му нужни на Хари Краля пари, г-н Крал? Всеки знае, че сте фрашкан. Да не би бизнесът с кучешки фъшкии да се сринал? Или затлачил?

— Мисля да си разширя дейността — отвърна Краля. — Тая работа с Подема… на правилния човек в правилния момент може да му излезе късметът. Ще се наложи да се купува земя, да се плаща на хора да си затварят очите… ясно ви е как е. Ама в другите банки никой не ще да заема пари на Краля на Златната река, нищо че тъкмо мойте момци им чистят помийните ями, тъй че да ухаят на виолетки. Тия надути коцкари щяха да газят в една педя пикня, ако не бях аз, ама като ме видят да се задавам си извръщат носовете, о, да, тъй правят — той спря, сякаш в този момент му беше хрумнало нещо. — Добре де, повечето хора тъй правят, ама пък човек не може да кисне във ваната на всеки пет проклети минути. Обаче оная шайка банкерчета не щат да ме приближат, даже когат’ жената ме е изтъркала до кръв. На какви ми се правят! Можете да се обзаложите, че рискуват много повече като заемат пари на разните си мазни клиенти, отколкото ако ги дадат на мен. За мен работят хиляда души в тоя град, господинчо, по един или друг начин. Значи хиляда семейства разчитат на мен да сложа храна на масата им. Може да събирам хорските храчки, ама не значи, че си поплювам.

Той не е мошеник, напомни си Влаго. Той се е издигнал от калта и си е проправил път до върха в свят, където най-разпространеното средство за водене не преговори е парче оловната тръба. Обитателите на този свят не биха се доверили на никаква хартия. Там репутацията е всичко.

— Сто хиляди са много пари — каза Влаго на глас.

— Да, ама вие ще ми ги дадете — каза Краля ухилен. — Знам си аз, ’щото обичате да си пробвате късмета, също като мен. Надушвам аз, че сме от една порода. Надушвам момък, дето е вършил някоя и друга пакост, а?

— Всички трябва да се храним, г-н Крал.

— Тъй ами, вярно си е. Пък ето че сега си седим тук като двамца познавачи и се правим на големи клечки, а? И накрая ще си стиснем ръцете като истински ’жентълмени, каквит’ никога няма да бъдем. Тоя тук — Хари положи едрата си длан на рамото на младежа — е Уолъс. Той ми води книгите. Нов е, щото стария го хванах да шикалкави. Голям смях падна, както се сещаш.

Уолъс не се усмихна.

— Да, мисля, че се сещам — отвърна Влаго.

Хари Краля охраняваше множеството си имоти със създания, които можеха да се нарекат единствено кучета, понеже вълците не са чак толкова бесни. И винаги ги държеше гладни. Хората говореха какво ли не и Хари много се радваше на слуховете. Рекламата беше полезно нещо. Хората знаеха, че не могат да баламосват Хари Краля, но знаеха, че и Краля няма да се опита да ги баламосва.

— Уолъс ще обсъди сметките с вашия маймуняк — каза Хари и се изправи. — Вие сигурно ще искате да ме изцедите, колкото може и тъй си е редно. Бизнесът си е бизнес, аз ако не знам, кой. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че се договорихме, г-н Крал — каза Влаго, а после плю на дланта си и му подаде ръка.

Струваше си да види изражението му.

— Не знаех, че банкерите правят така — каза Хари.

— Значи не им се случва често да стискат ръката на Хари Краля — отвърна Влаго.

Това вероятно беше малко прекалено, но Краля намигна, плю на собствената си длан и сграбчи ръката на Влаго. Той се беше приготвил, но дори и така лапата на едрия мъж почти му смаза костите.

— Вие сте по-натъпкан с фъшкии от стреснато стадо на прясно пасбище, г-н Мустак.

— Благодаря ви, сър. Ще приема това като комплимент.

— И само за да успокоя вашия маймуняк, ще ви дам като гаранция документите на фабриката за хартия, големия двор и още няколко имота — обяви Хари. — Дай му ги Уолъс.

— Да бяхте започнал с това от самото начало, г-н Крал — каза Влаго при вида на внушителните свитъци, които му бяха предадени.

— Да, ама, ей на, не започнах. Исках да ви проверя. Кога мога да си получа парите?

— Скоро. Веднага щом ги отпечатам.

Хари Краля сбърчи нос.

— А, да. Тая история с хартийките. Аз лично обичам парите да подрънкват, ама Уолъс разправя, че сега хартията идвала на мода — той намигна. — Пък и не се оплаквам. Старият Масур си купува хартията от мен тия дни. Няма да плюя на собствения си бизнес, я! Добър ви ден, сър!

Г-н Непреклон нахлу обратно в офиса двадесет минути по-късно с лице като данъчно известие и завари Влаго да преглежда някакъв лист хартия върху износената зелена кожа на бюрото си.

— Сър, трябва да възразя…

— Добър процент ли му измъкна? — попита Влаго.

— С гордост мога да потвърдя, сър, но начинът по който вие…

— Ще изкараме добри пари от Краля, г-н Непреклон и той ще изкара добри пари от нас.

— Но вие превръщате моята банка в някакъв…

— Без да броим парите на Хари, днес хората са внесли повече от четири хиляди долара. Вярно че повечето ни вложители са по-скоро бедни хора, но пък бедняците са много повече от богаташите. Можем да впрегнем тези пари да работят за нас. И този път няма да ги заемаме на мошеници, вярвайте ми. Аз самият съм мошеник и ги надушвам отдалече. Моля, предайте поздравленията ми на служителите на гишетата. А сега, г-н Непреклон, Г-н Каприз и аз ще си поговорим с един човек за изкарването на пари.

 

 

Охолен-и-Масур се бяха издигнали чувствително в бизнес средите заради марките, които печатаха. Те винаги се бяха славили като най-добрата печатница, но сега имаха нужните хора и средства, за да печелят всички големи поръчки. И можеше да им се има доверие. Влаго винаги се чувстваше гузен, когато навестяваше печатницата, защото хората там имаха всички качества, които той само се преструваше, че притежава. Когато Влаго пристигна, мястото беше обляно в светлина, а г-н Масур беше в офиса си и попълваше счетоводна книга. Той вдигна поглед и когато видя Влаго му се усмихна, както човек се усмихва само на най-ценния си клиент.

— Г-н Мустак! Какво мога да направя за вас? Моля, седнете! Напоследък рядко ви виждаме тук.

Влаго седна и си побъбри с човека, защото г-н Масур обичаше да бъбри.

Ситуацията беше сериозна. Ситуацията винаги беше сериозна. Напоследък печатницата използваше много повече преси. О-и-М успяваха да са на чело в своята област, понеже лично се грижеха за развитието на своята област. За съжаление, обясни г-н Масур без да издава някаква емоция, техните „приятелски“ конкуренти, магьосниците от печатницата на Невидимия университет, им бяха нанесли сериозен удар с техните говорещи книги…

— Говорещи книги? Това е интересна идея — отбеляза Влаго.

— Възможно е — съгласи се Масур с изсумтяване. — Но по начало не е било предвидено книгите да говорят. И не че искам да критикувам, но има какво да се каже за качеството на тяхното лепило и за калпавата работа на словослагателите им. И, разбира се, сега вече Университетът не може да рециклира тези книги.

— Защо не?

— Защото ще се скъсат да пищят! Не, със задоволство мога да отбележа, че ние все още сме водещата печатница в града. Ъм, а вие по някаква конкретна причина ли наминахте днес?

— Какво можете да направите с това? — попита Влаго и сложи на бюрото един от новите долари.

Масур го вдигна и разгледа внимателно. После с отнесен глас каза:

— Чувах нещо такова. Ветинари знае ли за тази ваша идея?

— Г-н Масур, обзалагам се, че Ветинари знае размера на обувките ми и какво съм закусвал.

Печатарят остави хартийката внимателно, сякаш можеше да гръмне в ръцете му.

— Разбирам какво правите. Толкова дребно нещо и все пак, толкова опасно.

— Можете ли да ги отпечатате? — попита Влаго. — Е, не в такъв вид. Тези ги направих само за да изпробвам идеята. Имам предвид висококачествени банкноти, стига да намеря художник да ги изрисува.

— О, да, ние сме олицетворение на качеството. В момента изграждаме нова преса, за да насмогваме с поръчките. Но как ще се погрижим за охраната?

— Какво, тук при вас? Досега не сте имали проблеми, нали?

— Досега не. Но досега не се е случвало да сме заринати с камари пари, ако ме разбирате.

Масур вдигна хартиеният долар и го пусна да падне обратно. Хартийката се залюля във въздуха и леко кацна на бюрото.

— Толкова ще са леки. Човек без проблеми би могъл да носи хиляди долари.

— Да, но няма да може да ги претопи. Вижте, защо не монтирате новата преса направо в сградата на Монетния двор? Там има достатъчно място и проблемът със сигурността ще е решен — предложи Влаго.

— Да, това звучи разумно, но една преса е масивно нещо. Ще ни отнеме дни да я пренесем. Вие бързате ли? Разбира се, че бързате.

— Наемете големи. Четири голема ще пренесат каквото ви е нужно. Отпечатайте ми доларите до в други ден и първите хиляда отпечатани ще са премия за вас.

— Защо винаги толкова бързате, г-н Мустак?

— Защото хората не обичат промяната. Но ако тя се случи достатъчно бързо и незабележимо, тогава те просто я приемат като ново обичайно състояние.

— Е, ами, предполагам няма да има проблем да наемем няколко голема — съгласи се печатарят. — Но се опасявам, че има други пречки, които ще е по-трудно да преодолеем. Нали разбирате, че ако почнете да печатате пари, тогава вече фалшификаторите ще се нароят? Може да не им се занимава да фалшифицират марка на стойност двадесет пенса, но за банкноти от десет долара… — той повдигна една вежда.

— Вероятно сте прав. Това проблем ли е?

— Сериозен, приятелю. О, ние естествено можем да помогнем. Свястна хартия с релефни очертания, добро симпатично мастило, подмяна на клишетата често, така че да са винаги достатъчно остри, малки уловки тук-там в рисунъка… и всичко трябва да е изключително сложно. Това е важно. Да, можем да направим всичко това, но банкнотите ще излязат скъпи. Искрено ви препоръчвам да си намерите ето толкова добър гравьор… — Г-н Масур отключи едно от долните чекмеджета на бюрото си и извади лист с марки от петдесет пенса, зелена серия, изобразяващи Кулата на изкуствата. После подаде на Влаго голяма лупа.

— Хартията е от най-високо качество, разбира се — каза печатарят, докато Влаго разглеждаше.

— Свършили сте чудесна работа. Виждам абсолютно всеки детайл — възкликна Влаго като проследяваше марките по листа.

— Не — възрази Масур с известно задоволство — Всъщност не можете да видите всеки детайл. Но може и да успеете с това.

Той отключи един шкаф и подаде на Влаго тежък месингов микроскоп.

— Той е вложил повече детайли от нас — обясни Масур, докато Влаго фокусираше микроскопа. — Достигнал е абсолютния предел на взаимодействието между хартия и метал. Уверено твърдя, че това е дело на гений. Само той би могъл да ви свърши работа.

— Изумително — съгласи се Влаго. — Значи трябва на всяка цена да го привлечем. За кого работи в момента?

— За никого, г-н Мустак. В момента той е в затвора и си чака реда на бесилото.

— Бухльо Дженкинс?

— Вие свидетелствахте срещу него, г-н Мустак — напомни му Масур меко.

— Да, но само за да потвърдя, че марките които е копирал наистина са наши, и колко бихме изгубили заради неговата работа. Не очаквах, че ще го пратят на бесилото!

— Негова светлост никога не прощава измяната срещу Града, както го нарича той. Аз мисля, че адвокатът на Дженкинс не си свърши работата особено добре. Все пак, неговите произведения карат нашите собствени марки да приличат на фалшификати. Знаете ли, стори ми се, че горкият нещастник дори не осъзнава, че върши нещо лошо.

Влаго си припомни воднистите изплашени очи на човечеца и изражението му на безпомощно недоумение.

— Да, може и да сте прав.

— Дали не бихте могъл да използвате влиянието си над Ветинари…

— Не. Няма да стане.

— А. Сигурен ли сте?

— Да — потвърди Влаго сухо.

— Тогава, надявам се разбирате, възможностите ни са ограничени. Разбира се, можем автоматично да номерираме всяка банкнота. Но при всички положения няма да минете без най-финия възможен рисунък. Съжалявам, ще ми се да можех да ви помогна. Ние сме ви безкрайно задължени, г-н Мустак. Получаваме толкова поръчки, че пространството в Монетния двор ще ни е добре дошло. Тия дни сме се превърнали кажи-речи в официалната държавна печатница!

— Нима? — възкликна Влаго. — Това е много… интересно.

 

 

Дъждът валеше съвсем грубиянски. Канавките гъргореха и плюеха излишната вода. От време на време вятърът подхващаше преливащите по покривите струи, завърташе ги и ги плисваше в лицето на някой минувач, вдигнал поглед нагоре. Но в нощ като тази почти никой не си губеше времето да вдига глава и да се оглежда. В такава нощ хората се превиваха надве и бързаха да се приберат у дома.

Дъждовните капки удряха прозорците в пансиона на г-жа Кейк и по-точно прозореца в задната стая, обитавана от Чистонрав Непреклон, със скорост двадесет и седем капки в секунда, плюс-минус петнадесет процента.

Г-н Непреклон обичаше да брои. На числата можеше да се има доверие. Е, с изключение може би на числото пи, но той работеше по него в свободното си време и щеше да разкрие тайната му рано или късно.

Той седеше на леглото, съсредоточен върху числата, които танцуваха в главата му. Числата винаги бяха танцували за него, дори в трудните моменти. А трудните момента бяха наистина изключително неприятни. Сега изглежда се задаваха нови неприятности.

Някой почука на вратата. Той каза:

— Влезте, г-жо Кейк.

Хазайката отвори вратата и влезе.

— Винаги познавате, че съм аз, г-н Непреклон — каза г-жа Кейк, която изпитваше особена нервност в присъствието на най-добрия си наемател. Той плащаше наема си навреме — точно на време — и поддържаше стаята си безупречно чиста и, разбира се, беше абсолютен джентълмен. Вярно, че имаше измъчен вид и непонятно защо държеше да сверява часовника всяка сутрин преди да тръгне за работа, но на нея това не й пречеше. В този претъпкан град тя можеше да си намери достатъчно клиенти, но наематели, които си плащаха на време, поддържаха чистота и не се оплакваха от храната се срещаха доста рядко и тя ги оценяваше по достойнство. И ако те държаха да заключват гардероба си с голям катинар, е, какво пък, колкото по-малко знае човек, толкова по-малко се тревожи.

— Да, г-жо Кейк — отвърна Непреклон. — Винаги познавам, че сте вие, защото между отделните си почуквания оставяте отчетлив интервал от едно цяло и четири секунди.

— Така ли? Ти да видиш — коментира г-жа Кейк, на която й хареса как звучеше думата „отчетлив“. — Винаги съм знаела, че ви бива в сметките. Ъм, трима господа ще дойдат да ви търсят…

— Кога?

— След около две минути — каза г-жа Кейк.

Непреклон се изправи с движение подобно на клоун, изскачащ на пружина от кутийка.

— Мъже? Как ще са облечени?

— Ами, нали знаете, най-обикновени дрехи — отвърна г-жа Кейк неразбиращо. — Черни дрехи. Един от тях ще ми подаде картичката си, но аз няма да успея да я прочета, защото ще съм взела грешния чифт очила. Разбира се, бих могла да отида и да си взема другите очила преди да дойдат, но ме мъчат такива главоболия, ако наруша някое видение. Ъм… сега вие ще кажете: „Моля, известете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк“ — тя го погледна с очакване. — Съжалявам, ама имах видение, че ще дойда да ви кажа, че съм имала видение. И реших да не се отклонявам. Вярно, изглежда глупаво, но какво да се прави, никой не може да промени природата си.

— Моля, известете ме, когато пристигнат, г-жо Кейк — произнесе Непреклон.

В очите на г-жа Кейк се изписа благодарност преди да се измъкне от стаята.

Г-н Непреклон отново седна. Съжителството с г-жа Кейк и нейните видения понякога беше доста сложно, особено, когато виденията и почваха така да зациклят, но изцяло в духа на Брястовата улица, хората прощаваха чуждите особености с надеждата, че и на тях ще бъде оказано такова благоволение. Той харесваше г-жа Кейк, но тя грешеше. Човек можеше да промени своята природа. Защото ако не можеше, тогава не му оставаше никаква надежда.

След няколко минути той чу звънеца на входната врата, приглушените гласове и се постара да изглежда изненадан, когато тя почука на вратата му.

Непреклон прегледа картичката, която посетителят беше предала на хазайката.

— Г-н Козмо? О, колко необичайно. Моля, нека се качат — той направи пауза и се огледа.

Жилищният фонд в този град беше крайно ограничен. Цялата площ на стаята му беше точно два пъти площта на леглото, при положение че леглото беше доста тясно. За да се чувстват трима души комфортно, застанали в толкова тясна стая, те трябваше да са си много близки. Четирима души от друга страна нямаше да имат избор, освен да се сближат. Непреклон разполагаше и с един стол, но го държеше върху гардероба, за да не му се пречка.

— Може би ще е най-добре да се качи само г-н Козмо — предложи той.

Минута по-късно господинът беше тържествено въведен в стаята.

— Какво чудесно убежище си имате тук, г-н Непреклон — започна Козмо. — Толкова е удобно за, ъм…

— Лесно се достига всичко в стаята — каза Непреклон и смъкна стола от гардероба. — Заповядайте, сър. Не приемам често посетители.

— Ще говоря директно по същество, г-н Непреклон — каза Козмо, като сядаше. — На директорите не им допада, хм, посоката, в която отиват нещата. Сигурен съм, че и вие не сте очарован.

— Не бих възразил събитията да се развият по-различно, сър, наистина.

— Той трябваше да свика заседание на съвета на директорите!

— Опасявам се, сър, че според правилата на банката, той има право да го отложи с една седмица.

— Той ще съсипе банката!

— Всъщност, сър, имаме множество нови клиенти.

— Сега да не ми кажете, че тоя тип ви допада? Не и на вас, г-н Непреклон!

— Не е трудно да го хареса човек, сър. Но вие ме познавате. Не се доверявам на хора, които гледат на нещата твърде лековато. Мястото на шутовете е в цирка. Той не би трябвало да управлява вашата банка.

— Аз по-скоро бих я нарекъл нашата банка, г-н Непреклон — каза Козмо щедро. — Това, струва ми се, е самата истина.

— Много сте любезен, сър — отвърна Непреклон, забил поглед в дъските на пода, които се виждаха през дупка в евтината мушама, която беше сама по себе си постлана съвсем реално до протритото петно на килима, който беше, съвсем осезателно, негов.

— Вие дойдохте на служба при нас съвсем млад, струва ми се — продължи Козмо. — Ако не се лъжа, лично баща ми ви назначи като стажант?

— Точно така, сър.

— Той беше много… толерантен, баща ми — каза Козмо. — И с право. Няма смисъл да се чопли миналото.

Той направи пауза, за да остави Непреклон да осмисли думите му. Все пак касиерът беше разумен. Нямаше нужда да го притиска, когато и едно кимване щеше да свърши същата работа.

— Може би ще измислите някакъв начин да го отстраните без много шум и кръвопролитие? Трябва да може да се направи все нещо — настоя Козмо. — Никой не се пръква от нищото, но ето че за неговото минало се знае дори по-малко, отколкото за вашето, да речем.

Още един малък намек. Окото на Непреклон потрепна.

— Но Г-н Каприз ще си остане председател — измънка той, докато дъждът продължаваше да бие по стъклото.

— О, да. Но съм сигурен, че новият му собственик ще съумее да интерпретира неговото джафкане като желание да се води далеч по-традиционна политика на управление.

— Разбирам.

— А сега е време да тръгвам — Козмо се изправи. — Сигурен съм, че сте много…

Той огледа голата стая, която не съдържаше никакъв признак на реално човешко присъствие — нито снимки, нито книги, нито обичайните ежедневни дреболии — и заключи:

— … зает?

— Скоро ще си лягам — осведоми го г-н Непреклон.

— Кажете, г-н Непреклон, колко ви плащаме? — попита Козмо като оглеждаше гардероба.

— Четиридесет и един долара на месец, сър — отговори Непреклон.

— Но пък позицията ви е гарантирана, нали така.

— Досега и аз така мислех, сър.

— Просто се чудех, защо сте решил да живеете така?

— Харесва ми еднообразието, сър. То не изисква нищо от мен.

— Е, аз да тръгвам — каза Козмо, малко по-припряно, отколкото бе учтиво. — Сигурен съм, че ще съумеете да ни помогнете, г-н Непреклон. Винаги сте ни бил толкова полезен. Би било срамота, ако този път се провалите.

Непреклон беше забил поглед в пода и се тресеше.

— Говоря от името на всички, като ви казвам, че ние ви считаме част от семейството — продължи Козмо. После обмисли последното изречение в светлината на обичайните топли отношения между членовете на семейство Охол и допълни: — Но в положителен смисъл.