Тери Пратчет
Истински пари (2)

Глава 1

Очакване в мрака — Сключена сделка — Увиснало положение — Голем в синя рокля — Престъпление и наказание — Шанс да се изкарат истински пари — Златиста верига — Лисици в банката — Г-н Непреклон цени времето

Те се спотайваха в мрака, вечно на своя пост. Не разполагаха със средства да измерват времето, нито имаха желание да го измерват. Беше имало време, когато тях ги беше нямало тук и щеше да дойде време, евентуално, когато отново нямаше да са тук. Щяха да са някъде другаде. Времето между тези две положения не беше от значение.

Някои от тях обаче се бяха натрошили, а други, най-младите, бяха утихнали.

Ставаше все по-тежко.

Нещо трябваше да се направи.

Един от тях извиси мисълта си в песен.

 

 

Беше трудна сделка, но трудна за кого? Това беше въпросът и г-н Приш, адвокат, не откриваше отговора. А как само би се радвал да получи отговор. Когато дадена компания проявява интерес към напълно безинтересно парче земя, обикновено други, по-малки компании, намират за разумно да инвестират в съседните парцели, в случай че първата компания знае нещо за напълно безинтересното парче земя, най-вероятно дочуто в компанията на интересни хора.

Но адвокатът не успяваше да отгатне какво толкова има да се знае в случая.

Той отправи към жената, седяща от другата страна на бюрото му, деликатно загрижена усмивка.

— Вие разбирате, г-це Добродуш, че тази област попада в обсега на миньорския закон на джуджетата? Това означава, че всички метални и неметални руди са собственост на Низшия крал на джуджетата. Ако изкопаете някаква руда, ще трябва да платите значителен налог. Макар че, длъжен съм да ви предупредя, няма вероятност да попаднете на каквито и да било залежи. Счита се че теренът е запълнен с пясък и сол до значителна дълбочина.

Той изчака да види как ще реагира жената, но тя само се взираше в него безмълвно. Спирали синкав дим се извиваха от цигарата й нагоре към тавана.

— Разпоредбите включват също всички видове антики — продължи адвокатът, наблюдавайки лицето й, доколкото можеше да го види през валмата дим. — Низшият крал е постановил, че всякакви накити, части от брони, древни предмети, известни като Апарати, оръжия, керамика, свитъци или кости, на които може да попаднете при изкопните работи, ще подлежат на конфискуване.

Последва кратка пауза, по време на която г-ца Добродуш изглежда сравняваше наум изброените предмети с някакъв свой списък, а после изгаси цигарата си преди да отговори.

— Имате ли основание да вярвате, че ще се натъкнем на някое от тези неща?

— Никакво — отговори адвокатът с кисела усмивка. — Всеки знае, че тази земя е гола пустош, но кралят обича де се застрахова срещу възможността това, което „всеки знае“ да се окаже погрешно. Което се случва често.

— Кралят ни одира кожите с този наем, особено при такъв кратък период на наемане!

— И все пак, вие плащате с готовност. Такова поведение изнервя джуджетата. Те не обичат да се разделят със земята си дори и само за няколко години. Впрочем, предполагам, че средствата са му нужни заради цялата оня история с Долината Куум.

— Плащам си определената сума, нали така?

— Съвсем вярно, съвсем вярно, но…

— Той ще уважи ли нашия договор?

— Безусловно! В това поне можете да сте сигурна. Джуджетата са педанти относно сключените договори. Всичко, което трябва да направите е да подпишете тук и, ще ме прощавате, да си платите.

Г-ца Добродуш извади от чантата си дебел лист хартия и го сложи на бюрото.

— Това е банков запис за пет хиляди долара, издаден от Кралската Банка на Анкх-Морпорк.

Адвокатът се усмихна.

— Име, което вдъхва доверие — каза той и бързо добави: — Поне така е било винаги досега. Подпишете, където съм отбелязал, моля.

Адвокатът я наблюдаваше внимателно, докато тя подписваше и на нея й се стори, че е затаил дъх.

— Ето на — каза тя и бутна договора обратно към него.

Адвокатът не се стърпя.

— Може би сега, когато договорът ви е подсигурен, ще бъдете така добра да задоволите любопитството ми, мадам?

Г-ца Добродуш хвърли поглед наоколо сякаш очакваше зад тежките дървени полици да са се притаили десетки шпиони.

— Умеете ли да пазите тайна, г-н Приш?

— О, разбира се, мадам. Разбира се!

Тя отново се огледа конспирателно.

— Въпреки това, най-добре да не повишавам глас — изсъска тя.

Той кимна и обнадежден се наведе напред, при което за първи път от години усети женски дъх в ухото си:

— Аз също умея — сподели тя.

Това се беше случило преди почти три седмици…

 

 

Човек можеше да научи някои много изненадващи факти, докато се катери по водосточна тръба през нощта. Например, хората обръщаха по-голямо внимание на тихите звуци — щракване на прозоречен райбер, дрънване на шперц — отколкото на трясък от тухла, разбиваща се на паважа или дори (това все пак беше Анкх-Морпорк) писък.

Вторият тип шумове бяха силни и отчетливи, бяха публични, което ги правеше обществен проблем, следователно, проблем засягащ всеки друг, но не и мен. Малките тихи звуци обаче се разнасяха съвсем близо и говореха, че домашната неприкосновеност е нарушена, а това ги правеше лични и неотложни.

Ето защо той се опитваше да избягва малките шумове.

Под него каретният двор на Пощенската станция бръмчеше като преобърнат кошер. Бяха успели да поправят обръщалото на каретите, което вече работеше съвсем прилично. В момента тъкмо пристигаха нощните каретите, а новият Юбервалдски Експрес блестеше на светлината на лампите. Изобщо всичко вървеше чудесно, което именно беше причината за среднощния катерач всичко да върви на зле.

Катерачът заби един клин в податливия хоросан, пренесе тежестта си, вдигна кра… Проклет гълъб! Птицата изхвръкна стресната, другият крак на мъжа се подхлъзна, той изпусна тръбата и, когато светът отново дойде на фокус, той прецени, че единственото, което го спира да се срещне отблизо с паважа далече долу, беше ръката му вкопчена в клина, който обаче не беше нищо друго, освен дълъг плосък пирон с Т-образна хватка.

А срещу стената не може да се блъфира, съобрази мъжът. Ако се залюлееш, може и да успееш да се вкопчиш с ръка и крак в тръбата, но пък може и клинът да се измъкне.

Дооообрееее…

Той разполагаше с още клинове и малък чук. Дали ще успее да забие нов клин, без да изпусне първия?

Над него гълъбът се присъедини към колегите си на по-висок перваз.

Катерачът заби новия клин с толкова сила, колкото се осмели да вложи. Извади чука от джоба си и докато експресът долу потегляше сред звън и тропот, удари клина веднъж здраво.

Клинът хлътна. Човекът пусна чука, като се надяваше тупването му да бъде заглушено от общото оживление, и сграбчи втория клин преди още чукът да е стигнал до земята.

Дооообрееее. И ето че сега… нямаше мърдане?

Водосточната тръба беше на по-малко от метър от него. Добре. Това трябваше да свърши работа. Да премести и двете си ръце на новия клин, да се залюлее леко, да сграбчи тръбата с лявата си ръка и после ще може да се изтегли отвъд празното пространство. След това ще трябва само…

Гълъбът проявяваше нервност. Което за гълъбите е обичайното състояние на духа. Той избра точно този момент да освободи напрежението.

Дооообрееее. Поправка: двете ръце на мъжа се оказаха вкопчени във внезапно станалия изключително хлъзгав клин. По дяволите.

В този момент, понеже нервността преминава през ято гълъби по-бързо, отколкото нудист през женски манастир, мъжът се оказа под тих, но интензивен обстрел.

Има моменти, когато изразът „От това по-добре няма накъде“, просто не може да ти хрумне.

А след това отдолу се дочу глас.

— Кой е там горе?

На ти сега незабелязано пуснат чук. Но поне би трябвало да не могат да го видят. Хора, които вдигат поглед от добре осветен двор, едва ли различават нещо в мрака. Но пък не им и трябва. Те вече знаеха, че той е там.

Дооообрееее.

— Добре, спипа ме, шефе — провикна се катерачът надолу.

— Крадец, а? — попита гласът изпод него.

— Нищичко не съм пипнал, шефе. Ама малко съм го закъсал. Дали не може да дадеш едно рамо?

— От Гилдията на крадците ли си? ’Щото звучиш като тях.

— А, не, шефе. То аз винаги наричам хората „шефе“, шефе.

Той не успяваше да огледа добре обстановката долу, но шумът му подсказваше, че коняри и кочияши, които в момента не бяха на път, са започнали да се струпват наоколо. Това нямаше да му е полезно. Срещите между кочияши и крадци обичайно се случваха по безлюдни пътища, където никой обирджия не си губи времето с лигави ултиматуми от рода на „Парите или живота!“. Когато такъв криминален елемент бъдеше заловен, правосъдие и мъст щедро се изсипваха върху него с помощта на удобна за размахване оловна тръба.

Отдолу се дочу приглушен разговор и явно беше постигнато някакво съгласие.

— Добре, господин Пощенски Обирджия — провикна се весел глас. — Ето какво ще направим, нали. Ще се качим горе на покрива, нали, и ще ти пуснем въже. По-добро предложение от това няма да получиш, ясно?

— Ясно, шефе.

Веселата нотка в гласа не предвещаваше нищо добро. Със същия весел тон човек произнасяше обръщението „приятел“ в израза „Какво си ме зяпнал, приятел?“. Гилдията на крадците плащаше по двадесет долара за всеки нелицензиран крадец, който им бъде доведен жив, а имаше толкова много начини да си все още жив, когато изсипят останките ти пред входа на Гилдията.

Той погледна нагоре. Прозорецът на апартамента на пощенския началник беше точно над него.

Дооообрееее.

Ръцете му едновременно успяваха да са изтръпнали чак до раменете и все пак да болят по цялата си дължина. Той чу грохота на големия товарен асансьор вътре в сградата, ударът от капака, който беше отметнат на покрива, и после стъпките, които го прекосиха. Усети въжето, което се удари в ръката му.

— Грабвай го или скачай — подкани го гласът, когато мъжът пропусна да хване въжето. — На нас ни е все едно.

От мрака се дочу смях.

Мъжете задърпаха здраво. Фигурата увисна, после се отблъсна от стената с крака и се залюля назад. Чу се звук от строшено стъкло тъкмо под улука и мъжете изтеглиха въжето празно. Спасителите се спогледаха.

— Добре, вие двамата завардете предната и задната врата, веднага! — разпореди се кочияш, който явно съобразяваше по-чевръсто. — С асансьора трябва да успеете да слезете преди него. Останалите ще го избутаме надолу етаж по етаж!

Докато трополяха надолу по стълбите и търчаха по коридора, от една стая се подаде мъж в халат, впери в тях изумен поглед и им се развика:

— Вие пък кои сте, дяволите ви взели? По-бързо, след него!

— Тъй ли? Ам’ че ти кой си — заяде се един коняр, като забави крачка и го изгледа кръвнишки.

— Туй е г-н Влаго фон Муфтак! — обади се кочияш изостанал назад. — Той е Пощенският началник!

— Някой нахлу през прозореца ми е се тръшна точно между… Искам да кажа, за малко да се тръшне върху мен! — извика мъжът в халата. — Избяга надолу по коридора! Давам по десет долара на човек, ако го хванете! И освен това името ми е Мустак!

Това би трябвало да прати мъжете по пътя им, но конярят явно беше обзет от подозрения.

— Я да те чуя как казваш „шефе“?

— К’ви ги плещиш бе? — сряза го кочияшът.

— Ми той малко звучи като оня тип — защити се конярят. — И освен туй, я какъв се е запъхтял!

— Бе, ти да не си изгуби ума? — укори го пак кочияшът. — Той е Пощенският началник! Той си има ключ! Ами че той държи всички ключове! Защо ще му е да влиза с взлом в собствената си поща?

— Аз викам най-добре да проверим в тая стая — не се предаваше конярят.

— Тъй ли? Аз пък викам, каквото и да прави г-н Мустак в собствената си стая, че така да се задъха, то си е негова работа — тук кочияшът намигна на Влаго многозначително. — И освен туй викам, че зарад’ твоята дебела глава, докато си стоим тук, едни десет долара на човек кой знае вече къде са избягали. Ще го прощавате, сър. Той е нов и не си знае още мястото. Ами ний да ви оставяме, сър — мъжът почтително вдигна ръка към оредяващите си къдрици. — И молим да ни извините за причиненото неудобство. Плюйте си на петите, мизерници!

Когато мъжете се изгубиха от поглед, Влаго се върна в стаята си и внимателно пусна резето на вратата.

Е, бяха му останали поне някакви умения. Тънкият намек, че в стаята му има жена определено беше се оказал решителен. Така или иначе, той наистина беше пощенският началник и наистина разполагаше с всички ключове. Оставаше около час до зазоряване. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Най-добре да се покаже ранобуден и да затвърди репутацията си на отдаден на работата си човек.

Мъжете можеха да го отстрелят, както си висеше на стената, мислеше Влаго докато си избираше риза. Или можеха да го оставят да виси там и да се обзаложат колко време ще мине, докато се изтощи и тупне, което би било най-типичното за Анкх-Морпорк решение. Беше си чист късмет, дето бяха решили първо да му метнат един праведен пердах, преди да го пуснат в пощенската кутия на Гилдията на крадците. А късметът беше нещо, което човек сам си създава…

Разнесе се тежко, но все пак любезно почукване на вратата.

— В Приличен Вид Ли Сте, Г-н Мустак? — отекна глас отвън.

За съжаление, да, помисли си Влаго, но на глас каза:

— Влез, Гладис.

Паркетът изскърца и мебелите се разтресоха чак до другия край на стаята, когато Гладис влезе.

Гладис беше голем, глинен човек (по-точно, за целите на умело избегнатия спор, глинена жена), с ръст около два метра. Тя — ами, така де, с име като Гладис, не вървеше да я наричат „то“, а „той“, просто не й пасваше — носеше много голяма синя рокля.

Влаго поклати глава. Цялата тази глупава работа беше въпрос на етикет. Г-ца Макалариат, която управляваше гишетата със стоманена десница и гръмовни дробове, беше забранила мъжки голем да влиза в дамските тоалетни, дори само, за да ги почиства. Как точно г-ца Макалариат беше стигнала до извода, че мъжкият пол на големите им е присъщ по природа, а не е просто широко възприет навик, беше пълна загадка, но нямаше никаква полза да се спори със създание, като нея.

И ето че с помощта на една изключително голяма памучна рокля големът беше добил достатъчно женственост, да задоволи изискванията на г-ца Макалариат. Странното беше, че Гладис някак беше почнала да проявява женственост. Не беше само роклята. Тя се застояваше повече около касиерките, които пък невъзмутимо я причисляваха към редиците си, въпреки че тя тежеше към половин тон. Дори й подаваха циркулиращите наоколо дамски списания, макар че беше трудно човек да си представи как съвети относно грижите за кожата през зимата биха били полезни на някой на възраст хиляда години с очи, искрящи като отвори към пещ. А ето че сега тя го беше попитала дали е в приличен вид. Как изобщо би могла да прецени какво е приличен вид?

Беше му донесла чаша чай и градското издание на Таймс, с мастило все още влажно от пресата. Тя сложи и двете на масата внимателно.

И… О, богове, бяха го изтипосали на първа страница. Съвсем истинското му лице! Той, Ветинари и разни знаменитости, събрани снощи в сградата на пощата, всички до един вдигнали поглед към новия полилей! Той беше успял да мръдне в последния момент, така че леко да замъгли образа, но така или иначе лицето на първа страница несъмнено беше лицето, което виждаше в огледалото, докато се бръснеше сутрин. От тук чак до Генуа имаше хора излъгани, измамени, заблудени или преметнати от съвсем същото лице. Единственото, което не беше правил, бе да пързаля хората, и то само защото така и не беше се научил как точно се прави.

Вярно че неговото лице беше един вид многофункционално и постоянно напомняше на хората за всевъзможни други лица, но беше наистина ужасно да се види увековечен така във вестник. Някои хора смятаха, че портретите могат да ти откраднат душата. Влаго повече се притесняваше за свободата си.

Влаго фон Мустак, стълб на обществото. Ха…

Нещо привлече погледа му към снимката. Кой беше този човек зад него? Изглежда се беше втренчил в нещо над рамото на Влаго. Пълно лице, малка брадичка, подобна на брадата на Ветинари, но, ако при патриция тази форма минаваше за „катинарче“, същият тип брада у другия мъж изглеждаше като резултат от бръснене на сляпо. Трябва да е бил някой от банката. Пред очите му бяха минали толкова много лица, толкова много ръце за стискане и, разбира се, всеки искаше да влезе в снимката. Мъжът, привлякъл вниманието на Влаго, изглеждаше хипнотизиран, но това се случваше често, когато хората попаднеха срещу светкавицата. Просто още един гост на още едно парти…

Единствената причина тази снимка да се озове на първа страница, беше нечие редакторско решение, че главният материал относно поредната фалирала банка и тълпата гневни клиенти, които се опитват да обесят банковия управител на улицата, не си струва да се илюстрира. Не можеше ли редакторът да пусне снимка на кръвожадната тълпата, както си е редно, и да разведри деня на читателите си? О, не, проклетата снимка на проклетия Влаго фон Мустак беше толкова по-важна!

А случеше ли се боговете да се заядат с някого, винаги можеше да се намери място за още един поразяващ гръм.

Малко по-надолу на първа страница Влаго видя заглавието Фалшификатор на марки ще увисне. Щяха да екзекутират Бухльо Дженкинс. И защо? За убийство? За банкови злоупотреби? Не, той просто беше нарисувал няколкостотин листа марки. При това беше свършил добра работа. Стражата никога нямаше да успее да събере доказателства срещу него, ако не бяха нахлули в дома му и не бяха открили десетина листа с марки от половин пени, окачени да съхнат.

И, разбира се, на Влаго му се беше наложило да свидетелства в съда. Това беше негов граждански дълг. Фалшифицирането на марки се считаше също толкова тежко престъпление, колкото фалшифицирането на монети и той нямаше как да се измъкне от това задължение. Все пак, той беше Пощенският началник, уважавана обществена фигура. Влаго щеше да се чувства малко по-добре, ако мъжът го беше заплюл или беше крещял проклятия в лицето му. Но той просто си беше седял там на подсъдимата скамейка, едно дребно човече с рядка брада и напълно безпомощен и объркан вид.

Беше фалшифицирал марки от половин пени, без майтап. Това можеше направо да ти скъса сърцето. Вярно, беше си поиграл и с някои по-скъпи, но що за човек би хвърлил толкова труд за марки от половин пени? Човек като Бухльо Дженкинс, очевидно, и ето че сега се намираше в една от килиите за осъдени на смърт и имаше два дни да размишлява върху жестоката природа на съдбата, преди да го изведат да потанцува на въздух.

Нищо ново, помисли си Влаго, и аз съм бил в същото положение. Пред очите ми падна мрак, а после се преродих в нов живот. Но никога не съм си представял, че да бъдеш уважаван гражданин може да е толкова лошо.

— Ъм… благодаря, Гладис — обърна се той към фигурата, която ненатрапчиво се извисяваше над него.

— Имате Насрочена Среща С Лорд Ветинари — оповести големът.

— Сигурен съм, че нямам.

— Отвън Чакат Двама Стражи, Които Са Сигурни, Че Имате, Г-н Мустак — избоботи Гладис.

А, помисли си Влаго. Една от онези срещи.

— И срещата е насрочена точно за настоящия момент, несъмнено?

— Да, Г-н Мустак.

Влаго грабна панталона си и някакви останки от доброто му възпитание го накараха да се поколебае. Той погледна планината от син памучен плат пред себе си.

— Ако обичаш? — каза й той.

Гладис се обърна с гръб към него.

Тя е просто половин тон глина, мислеше Влаго мрачно, докато навличаше дрехите си. Явно лудостта е заразна.

Той приключи с тоалета си, слезе с бърза стъпка по задните стълби и се озова в каретния двор, който за малко не се беше превърнал в негово предпоследно лобно място. Редовният рейс за Куирм тъкмо потегляше. Той скочи на капрата до кочияша, кимна му и се понесе в пълен блясък по разклонението на Широката улица, обикалящо двореца обратно на въртенето, докато стигна главния вход, където скочи от каретата.

Би било чудесно, размишляваше Влаго докато изкачваше стълбите, ако негова светлост би могъл да възприеме идеята, че насрочването на срещи не е едноличен акт. Но пък той беше тиранин. Трябваше да се забавлява все някак.

Дръмнот, секретарят на патриция, го очакваше пред вратата на Продълговатия офис и веднага го въведе и настани в стола срещу бюрото на негова светлост.

Лорд Ветинари продължи да пише нещо съсредоточено още девет секунди преди да вдигне поглед от книжата пред себе си.

— А, г-н Мустак. Не сте с обичайния си златен костюм?

— Дадох го на химическо, сър.

— Вярвам, денят ви е успешен? Поне досега?

Влаго хвърли поглед наоколо, докато прехвърляше на ум някои от последните дребни проблеми в пощенската служба. С изключение на Дръмнот, който стоеше до господаря си и излъчваше почтителна бдителност, бяха съвсем сами.

— Вижте, мога да обясня — подхвана Влаго.

Лорд Ветинари повдигна една вежда със същото внимание, с което човек, открил половин гъсеница в салатата си, повдига останалата маруля.

— Моля ви, непременно — каза той и се облегна назад.

— Малко се увлякохме — каза Влаго. — Оказахме се твърде изобретателни. Насърчихме хората да отглеждат мангусти в пощенските си кутии, за да ни отърват от змиите…

Лорд Ветинари не коментира.

— Ъм… които, в интерес на истината, ние самите бяхме пуснали в пощенските кутии, за да намалят броя на жабите…

Лорд Ветинари повтори коментара си.

— Ъм… пък, което си е вярно, служителите ни сами бяха натикали жабите в кутиите, за да се справят с охлювите…

Лорд Ветинари остана безмълвен.

— Ъм… за да сме справедливи обаче, охлювите поне се бяха промъкнали в пощенските кутии по собствена воля, понеже ядяха лепилото на марките — Влаго ясно осъзнаваше, че е почнал да бръщолеви безсмислици.

— Е, поне са ви спестили усилието да ги пускате в кутиите лично — обобщи Лорд Ветинари жизнерадостно. — Както сам отбелязахте, това явно е бил случай, при който хладната логика е трябвало да отстъпи място на здравия разум, обичайно присъщ на, да речем, редовите пилета. Но не това е причината да ви поканя тук днес.

— Ако е заради марките с лепило с вкус на зеле… — подхвана пак Влаго.

Ветинари махна с ръка.

— Забавен инцидент, който, струва ми се, не отне ничий живот.

— Ъм, второто издание на марката от петдесет пенса? — предположи Влаго.

— Тази, която придоби популярното название „Любовниците“? Действително, Лигата на благоприличието направи официално възражение, но…

— Художникът ни не е осъзнавал какво рисува! Той не разбира много от земеделие! Сметнал е, че младата двойка сее семена!

— Ахм — отбеляза Ветинари. — Доколкото разбирам обаче оскърбителният акт може да се забележи в подробности само под значително увеличение, така че оскърблението, ако то действително се явява такова, изцяло зависи от решението на оскърбените лица да поставят марката под лупа.

И той разтегна устни в една от своите умерено заплашителни усмивки.

— Разбирам обаче че ограниченият брой марки от този вид, намиращи се в обръщение сред колекционерите, са прикрепени от външната страна на обикновен кафяв плик^[1].

Патрицият се взря в безизразното лице на Влаго и въздъхна.

— Кажете, г-н Мустак, как би ви харесало да изкарате малко истински пари?

Влаго обмисли въпроса за момент и внимателно формулира насрещен въпрос.

— Какво ще се случи с мен, ако се съглася?

— Ще се окажете в началото на нова кариера, изпълнена с предизвикателства и приключения, г-н Мустак.

Влаго се размърда неспокойно на мястото си. Нямаше нужда да се оглежда, за да предположи, че внезапно някой се е появил на пост до вратата. Някой със здрава, но не очебийно набита фигура, в евтин тъмен костюм и напълно лишен от чувство за хумор.

— И, напълно хипотетично, какво ще се случи, ако ви откажа?

— Можете да си излезете през онази врата ето там и въпросът повече няма да бъде повдиган.

Това беше друга врата. Не тази, през която Влаго беше въведен.

— Онази врата там — посочи я той, като се изправи.

— Точно така, г-н Мустак.

Влаго се обърна към Дръмнот.

— Ще ми услужите ли с молива си, г-н Дръмнот? Благодаря ви.

Той отиде до вратата и я отвори. После сви длан на фуния пред ухото си театрално и пусна молива.

— Да видим колко е дълбо…

Трак! Моливът отскочи и се изтърколи по съвсем солиден на вид под. Влаго го вдигна и се взря в него. След това бавно се върна на стола си.

— Там преди нямаше ли дълбока яма с шипове на дъното? — попита той.

— Нямам представа откъде ви е хрумнало такова нещо — отвърна Ветинари.

— Ама аз съм сигурен, че имаше — настоя Влаго.

— Дръмнот, ти имаш ли идея как нашият г-н Мустак е могъл да остане с впечатлението, че зад онази врата е имало яма с шипове? — попита Ветинари.

— Главата ми не побира как му е хрумнало такова нещо, Милорд — изчурулика Дръмнот.

— Аз съм много доволен от позицията си в Пощенската служба, да знаете — Влаго осъзна, че звучи отбранително.

— Не се и съмнявам. Вие сте отличен Пощенски началник — похвали го Ветинари.

После се обърна към Дръмнот, като внимателно сгъваше някакво писмо и го подготвяше за запечатване.

— Това е готово. Сега най-добре да се занимая със съобщенията от Генуа.

— Да, милорд — съгласи се Дръмнот.

Тиранинът на Анкх-Морпорк се наведе над работата си. Влаго наблюдаваше безизразно как Ветинари извади малка, но тежка на вид кутия от чекмедже в бюрото си, измъкна от нея пръчка черен восък и с влудяващо търпение и концентрация стопи малка част от восъка върху приготвеното писмо.

— Това ли ще е всичко? — попита Влаго.

Ветинари вдигна поглед, искрено изненадан да види, че посетителят още не си е тръгнал.

— О, да, г-н Мустак. Свободен сте.

Той остави настрана восъка и взе от кутията черен пръстен с монограм.

— Искам да кажа, нали няма никакъв проблем?

— Не, никакъв. Вие сте образцов гражданин, г-н Мустак — увери го Ветинари, като внимателно отпечатваше едно масивно В върху восъка. — Ставате сутрин в осем, заемате се с работата си половин час по-късно. Превърнахте пощата от истинско бедствие в добре смазана машина. Плащате си данъците и едно птиче дори ми прошепна, че оглавявате списъка от кандидати за председател на Гилдията на търговците следващата година. Отлична работа, г-н Мустак!

Влаго се изправи, но се поколеба.

— И какво му е лошото да си председател на Гилдията на търговците? — попита той.

Подчертано бавно и внимателно Ветинари върна пръстена обратно в кутията, а кутията прибра в чекмеджето.

— Простете, г-н Мустак?

— Ами, вие така го казахте, сякаш има нещо лошо — обясни Влаго.

— Не мога да се съглася с вас — Ветинари вдигна поглед към Дръмнот. — Дръмнот, ти усети ли в забележката ми укорна нотка?

— Напротив, милорд. Вие често сте отбелязвал, че търговците и занаятчиите, числящи се към Гилдията, съставляват гръбнака на града — изрецитира Дръмнот и подаде на патриция дебела папка.

— Полага ми се и златиста верига — допълни Влаго.

— Полага му се и златиста верига, Дръмнот — отбеляза Ветинари, като преглеждаше някакво ново писмо.

— Е, в това какво лошо има? — настоя пак Влаго.

Ветинари го погледна отново с израз на отлично уподобено удивление.

— Добре ли се чувствате, г-н Мустак? Изглежда имате някакъв проблем със слуха. Сега, моля ви, бъдете така добър да се оттеглите. Пощата отваря след десет минути и съм сигурен, че ще искате, както винаги, да дадете личния си пример на своя персонал.

След като Влаго най-после си беше тръгнал, секретарят тихо сложи друга папка пред Ветинари. На етикета й пишеше „Албърт Блещук / Влаго фон Мустак“.

— Благодаря, Дръмнот, но защо?

— Смъртната присъда издадена на Албърт Блещук все още е в сила, милорд — тихо сподели Дръмнот.

— О. Разбирам. Ти смяташ, че аз ще изтъкна пред г-н Мустак, че той все още може да бъде екзекутиран под криминалния си псевдоним Албърт Блещук? Мислиш, че ще му намекна, че всичко, което е нужно да направя, е да информирам пресата как съм бил шокиран да открия, че нашият почитаем г-н Мустак е не друг, а майсторът крадец, фалшификатор и измамник, който през годините е присвоил стотици хиляди долари, съсипал е цели банки и е обрекъл множество почтени предприятия на фалит? Смяташ още, че ще заплаша да изпратя някои от най-доверените си чиновници да одитират Пощенската служба, където те несъмнено ще открият доказателства за най-безочливи злоупотреби? Може би, според теб, те биха открили, например, че всички средства от Пощенския пенсионен фонд са изчезнали? Мислиш, че ще споделя със света ужаса си от факта, че пропадналият г-н Мустак се е измъкнал от бесилото с помощта на незнайни съучастници? Накратко, ти вероятно смяташ, че аз обстойно ще му обясня колко лесно мога да принизя човек до там, та предишните му съюзници да трябва да коленичат, за да могат да го заплюят? Това ли е предположението ти, Дръмнот?

Секретарят вдигна поглед към тавана и двадесетина секунди устните му се движеха тихо, докато Лорд Ветинари се върна към работата си. Когато отново сведе поглед, Дръмнот потвърди:

— Точно така, милорд. Мисля, че не пропуснахте нищо.

— Да, Дръмнот, но има повече от един начин да се наниже човек на шиш.

— С лицето надолу или с лицето нагоре, милорд?

— Благодаря ти, Дръмнот. Дълбоко ценя твоята отлично развита липса на въображение, както знаеш.

— Да, сър, благодаря ви, сър.

— Всъщност имах предвид, че е възможно да накараш човек сам да си построи стойката и съвсем сам да си се върти на шиша.

— Не съм убеден, че ви разбирам, милорд.

Лорд Ветинари остави писалката си.

— Трябва да вземаш предвид психологията на индивида, Дръмнот. Всеки човек е един вид ключалка, за която трябва да се намери правилният ключ. Аз възлагам големи надежди на г-н Мустак в предстоящия сблъсък. Той все още не е изгубил криминалните си инстинкти.

— Откъде сте сигурен, милорд?

— Има множество дребни признаци, Дръмнот. Но, мисля, най-убедителният е, че той току-що си излезе от тук с молива ти.

 

 

Дните бяха изпълнени със заседания. Безкрайни заседания. При това ужасно скучни, което е една от причините хората изобщо да провеждат заседания. Скуката се понася по-лесно, когато е споделена.

На пощата вече не й предстоеше светло бъдеще. Тя беше достигнала светлото си бъдеще, което, веднъж настанило се в настоящето, започна да изисква персонал и графици за персонала, и надници, и пенсии, и поддръжка на сградата, и нощна смяна чистачи, и графици за събиране на пощата, и дисциплина, и инвестиции, и още, и още…

В момента Влаго се взираше неутешимо в писмото на някоя си мадам Естреза Партлей, представляваща Кампанията за равен ръст. Пощенската служба, очевидно, не беше наела достатъчно джуджета. Влаго беше изтъкнал, съвсем разумно според него, че една трета от целия персонал се състои от джуджета. Тя пък беше отговорила, че не в това е въпросът. Въпросът беше, че, понеже джуджетата имат ръст средно около две трети от човешкия, то Пощенската служба, като отговорна институция, трябва да назначи по едно и половина джудже на всеки назначен човек. Пощата трябва да подаде ръка на общността на джуджетата, настояваше мадам Партлей.

Влаго вдигна писмото с два пръста и го пусна на пода. По-добре да им подадем степенки, Мадам Партлей, или столчета.

Споменаваше се и нещо за изконни ценности. Той въздъхна. Ето че се беше стигнало и до тук. Той беше лицето на една отговорна институция и затова хората можеха да го обсипват с глупости като „изконни ценности“ безнаказано.

Влаго беше убеден, че някъде по света съществуват хора, които извличат тихо задоволство от продължителното преглеждане на колони с цифри. Той просто не беше сред тях. Бяха минали седмици, откакто беше скицирал марка за последен път! А вече дори не помнеше от кога не беше усещал онзи гъдел, онова особено жужене, онова чувство, че се носи над земята, което означаваше, че е на път да преметне някого, който е убеден, че е на път да преметне него.

Всичко беше станало толкова… почтено. И толкова задушаващо.

После се сети за сутрешните си перипетии и се усмихна. Вярно, че не беше минало съвсем гладко, но сред братството на съмнителните нощни катерачи сградата на пощата минаваше за едно от най-големите предизвикателства. А и накрая беше успял да се измъкне от ситуацията само с помощта на сладки приказки. Откъдето и да го погледнеш, беше си успех. Съвсем за кратко, между моментите на смъртен страх, той се беше почувствал отново жив, почувствал беше, че лети.

Тежки стъпки в коридора го известиха, че Гладис се задава с втория му чай за сутринта. Тя влезе с приведена глава, за да избегне таванския трегер, и с грацията на огромно туловище, снабдено със завидна координация, постави чинийката и чашата на бюрото му без да разлее и капка. След това каза:

— Каретата На Лорд Ветинари Чака Отвън, Сър.

Влаго беше убеден, че гласът й също е преминал в по-висок регистър напоследък.

— Но аз бях при него само преди час! Защо каретата му ще чака отвън?

— Чака Вас, Сър — Гладис направи реверанс, а реверанс направен от голем не е нещо, което може да мине незабелязано или нечуто.

Влаго погледна през прозореца си. Точно отвън беше паркирана черна карета. Кочияшът стоеше прав до нея и спокойно пушеше.

— И той ли е дошъл да ми каже, че имам среща с патриция?

— Кочияшът Казва, Че Е Получил Нареждане Да Чака — каза Гладис.

— Ха!

Гладис отново направи реверанс преди да излезе.

Когато вратата се затвори след нея, Влаго се съсредоточи върху очакващата го камара книжа. Най-отгоре се мъдреше сноп листи, озаглавен „Протокол от заседанието на пощенската подкомисия“. Ако се съдеше по обема на текста, трябва да са заседавали часове наред.

Той вдигна чашата си с чай. На нея пишеше: „Не е нужно да си луд, за да работиш тук но помага!“ Докато се взираше в надписа, той разсеяно взе черна писалка и сложи запетая между „тук“ и „но“. След това задраска удивителния знак. Влаго мразеше този удивителен знак, мразеше неговата маниакална, отчаяна жизнерадост. Той разбираше смисъла така: „Не ти трябва да си луд, за да работиш тук. Ние ще се погрижим да ти вземем акъла!“

Влаго се насили да чете протокола, но осъзна, че умът му прескача цели параграфи, явно в акт на самосъхранение.

После премина към седмичните доклади от Районните пощенски станции. След това пред него се простря масивния протокол на Комисията по медицина и работни злополуки.

От време на време Влаго връщаше поглед върху чашата.

В единадесет часа и двадесет и девет минути алармата на настолния му часовник иззвъня. Влаго се изправи, прибра стола си плътно до бюрото, отиде до вратата, преброи до три, отвори я, каза „Здравей, Писанчо“, при което в стаята тихо се вмъкна древният пощенски котарак, после Влаго преброи до деветнадесет, докато чакаше котката да направи редовната си обиколка, каза „Довиждане, Писанчо“, когато котаракът се измъкна в коридора, затвори вратата и се върна на бюрото си.

Докато отново нагласяше алармата за следващия ден, Влаго размишляваше: току-що отвори вратата на престарял котарак, който просто вече не помни, че е възможно да се заобикалят изпречилите се на пътя му предмети. Правиш го всеки ден. Нищо нередно ли не откриваш в това? Е, вярно, тъжно е да го гледаш как стои часове наред, забил глава о някой стол, докато някой се сети да го премести, но ето че сега ти си човекът, който си прекъсва работата, за да му мести столовете. Ето до какво води честният труд.

Да, но пък безчестният труд ме докара до бесилото! — възрази си той остро.

Е, и? Обесването трае само няколко минути. Пенсионната комисия заседава безкрайно! Всичко е толкова скучно! Ти си пленник, окован в златисти вериги!

Докато размишляваше, Влаго се озова близо до прозореца. Кочияшът ядеше бисквита. Когато улови погледа на Влаго, му помаха дружески.

Влаго едва не подскочи на място. Той припряно седна на бюрото си и петнадесет минути преподписва заявки — формуляр ФГ/2 — без да вдигне глава. После излезе в коридора, който в далечния си край се отваряше към Главната зала, и погледна надолу.

Влаго беше обещал да върне двата големите полилея и ето че сега те висяха на място и хвърляха отблясъци като частни съзвездия. Големият лъскав плот също блестеше, идеално полиран. Навсякъде се носеше тихото жужене обичайно придружаващо целенасочената и високо ефективна дейност.

Той беше успял. Всичко се беше наредило чудесно. Пощата се беше възродила. И в това вече нямаше нищо забавно.

Той слезе долу и мина през сортировъчните помещения, после отскочи до съблекалнята на пощальоните, за да си побъбри с тях и да изпие чаша чай, подобен на катран. Помота се из каретния двор, като успешно се пречкаше на хора, които се опитваха да си вършат работата. Накрая се затътри обратно в офиса си, съкрушен от абсолютното еднообразие.

Хвърли поглед през прозореца, без да се оглежда за нещо конкретно. Кочияшът си ядеше обяда! Проклетия си обяд! Беше извадил на паважа малко сгъваемо столче, а храната му беше поставена пред него на малка сгъваема масичка! Обядът се състоеше се от голям пай със свинско и бутилка бира! Масичката му дори беше застлана с бяла покривка!

Влаго се втурна надолу по главните стълби като вбесен танцьор на степ и изфуча през голямата входна врата. Само в един миг, докато той търчеше към каретата, храната, масичката, покривката и столчето изчезнаха в някакво невидимо отделение на каретата, а мъжът вече го очакваше прав до отворената врата.

— Вижте, за какво е всичко това? — от бързане Влаго беше останал без дъх. — Нямам цял…

— А, г-н Мустак — чу се гласът на лорд Ветинари от вътре. — Моля, качете се. Благодаря, Хаузман, г-жа Охол ни очаква. Побързайте, г-н Мустак, няма да ви изям. Току що се заситих със съвсем приличен сандвич със сирене.

„Какво толкова може да се случи, ако само проверя за какво става дума?“ Това е фраза, причинила неизброими трагедии през вековете. По-пагубна е дори от: „Нищо няма да ми стане, ако взема само едно“ и „Няма проблем, стига да го правиш изправен“.

Влаго пристъпи в сенчестия търбух на каретата. Зад него вратата щракна и той се извърна рязко.

— О, моля ви — обади се Ветинари. — Само е затворена, не е заключена, г-н Мустак. Стегнете се!

До патриция чинно седеше Дръмнот и крепеше на коленете си голяма кожена чанта.

— Какво искате? — попита Влаго.

Лорд Ветинари повдигна вежда.

— Аз? Нищичко. Вие какво искате?

— Моля?

— Вие се качихте в моята карета, г-н Мустак.

— Защото ми казаха, че чака отвън!

— А, ако ви бяха казали, че е черна, щяхте ли да се почувствате длъжен да направите нещо по въпроса? Винаги можете да слезете, г-н Мустак.

— Ама вие бяхте паркирал тук цяла сутрин!

— Улицата не е частна собственост, сър — отсече лорд Ветинари. — А сега, моля седнете. Добре.

Каретата се понесе напред.

— Вие сте неспокоен, г-н Мустак — започна Патрицият. — Умишлено пренебрегвате своята безопасност. Изглежда ежедневието ви е станало безинтересно, не е ли така?

Влаго не отговори.

— Нека да си поговорим за ангели — обади се пак Ветинари.

— А, това го знам — прекъсна го Влаго хапливо. — Това вече съм го чувал. Така ме пипнахте, точно след като бях обесен…

Веждата на Ветинари отново се стрелна нагоре.

— Почти обесен, вярвам ще се съгласите. Увиснал на косъм, така да се каже.

— Както и да е! Важното е, че увиснах! А най-лошото беше да открия, че са ми посветили само два абзаца в Пандизчийски Рог^[2]! Два абзаца, моля ви се, за да се обобщи цял живот, изпълнен с гениални, изобретателни и напълно лишени от насилие престъпления. А можеше да послужа за пример на младежта. Вместо това на първа страница бяха плеснали Неграмотния азбучен убиец, който беше успял да се справи само с букви А и Ю!

— Действително, редакторът изглежда счита, че едно престъпление заслужава внимание, само ако жертвата бъде открита на три различни задни улички едновременно, но това е цената на свободната преса. Но пък, струва ми се, нас и двамата ни устройва, че смъртта на Албърт Блещук мина… незабелязано, не сте ли съгласен?

— Да, ама не съм очаквал такъв отвъден живот. Нима до края на живота си трябва да правя каквото ми наредят?

— Поправка, до края на новия ви живот. Но да, грубо казано, това се очаква от вас — потвърди Ветинари. — Нека обаче ви дам друга гледна точка. Г-н Мустак, вас ви очаква живот, изпълнен с тихо задоволство, гражданска чест и, разбира се, когато му дойде времето, пенсия. Да не говорим за прословутата златиста верига.

Влаго потръпна при последната забележка.

— А ако не се съглася да направя каквото искате?

— Хм? О, вие не ме разбрахте, г-н Мустак. Това ви очаква, ако отхвърлите предложението ми. От друга страна, ако го приемете, ще ви се наложи да се изправите с помощта само на бързия си остър ум срещу могъщи и опасни врагове, като всеки ден ще ви носи нови предизвикателства. Може дори да направят опит да ви убият.

— Какво? Защо?

— Вие умеете да дразните хората. Между другото, заедно със службата, която ви предлагам, върви и служебна шапка.

— И тази служба е свързана с изкарване на пари?

— Само и единствено пари, г-н Мустак. Предлагам ви поста Магистър на Кралския монетен двор.

— Моля? Цял ден да щамповам пенита?

— На кратко, да. Но тази позиция традиционно е свързана и с пост във висшето ръководство на Кралската банка на Анкх-Морпорк, който именно ще заема по-голямата част от времето ви. Т.е. сеченето на пари ще е по-скоро между другото.

— Аз? Банкер!

— Да, г-н Мустак.

— Ама аз хабер си нямам как се управлява банка!

— Чудесно, значи нямате предубеждения, които да трябва да се нагодят към действителността.

— Аз съм ограбвал банки!

— Отлично! Тогава просто трябва да обърнете вижданията си по въпроса — отсъди Лорд Ветинари със сияеща усмивка. — Приемете идеята, че мястото на парите е във вътрешността на банката.

Каретата забави ход и спря.

— Добре за какво става въпрос? — настоя Влаго. — Какво в действителност искате от мен?

— Когато поехте управлението на Пощенската служба, г-н Мустак, тя беше в окаяно състояние. А сега работи съвсем ефективно. Толкова ефективно, всъщност, та е направо скучно. До там, че един млад човек да се види принуди да се разсейва с такива опасни занимания като среднощно катерачество или проникване с взлом, или дори Екстремно кихане. Впрочем, доволен ли сте от новите си шперцове?

Влаго ги беше купил от забутано малко магазинче в сляпа малка уличка, като при покупката бяха присъствали само той и старицата, която му ги беше продала. Той не беше много наясно защо си ги беше купил. Те минаваха за незаконни само, ако човек се окаже с тях на неподходящото място. Той просто се изпълваше с тихо трепетно вълнение, като знаеше, че разнася шперцове в сакото си. Беше някак тъжно. Напомняше на онези сериозни бизнесмени, които идваха на работа в строго облекло, но носеха шарени вратовръзки в отчаян опит да покажат, че някъде там, много дълбоко, се крие свободният им дух.

О, богове, ето че и аз съм станал като тях. Добре поне, че не знае за металния бокс.

— Не се оплаквам — каза той на глас.

— А как ще обясните бокса? Вие, който никога не сте удрял човек? Лазите по покриви и отваряте с шперцове ключалките на собственото си бюро. Вие сте като животно в клетка, мечтаещо за джунглата! Аз просто предлагам да изпълня най-съкровеното ви желание, г-н Мустак. Бих искал да ви хвърля на лъвовете.

Влаго се накани да възрази, но Ветинари вдигна ръка.

— Вие поехте пощата, когато от нея не беше останало нищо, г-н Мустак и я превърнахте в солидна институция. Но сте прав, че Анкх-Морпоркските банки са сериозно нещо. Сериозно разочарование, г-н Мустак. Всеки ден пореден фалит. Банките са затънали в калта на своето тромаво минало, умопомрачени са от идеята за класи и състояние и все още вярват, че златото е от значение.

— Ъъ… а то не е ли?

— Не. И един крадец и измамник, какъвто сте вие, простете, какъвто бяхте вие, несъмнено е наясно с това дълбоко в себе си. За вас златото винаги е било само средство да отбелязвате точките в своеобразната си игра. Какво ли пък знае златото за истинската стойност? Погледнете навън и ми кажете какво виждате.

— Хм, малко дръгливо куче гледа мъж, който се облекчава в странична уличка — сподели наблюденията си Влаго. — Съжалявам, лош момент избрахте да попитате.

— Ако бяхте приел въпроса ми не толкова буквално — отвърна Ветинари и изгледа Влаго особено, — щяхте да забележите един голям, кипящ от живот град, пълен с предприемчиви хора, които изграждат благополучието си с двете си ръце и усърден труд. Те проектират, строят, дялат, пекат, отливат, формоват, коват, а не на последно място и замислят необичайни и иновативни престъпления. Но както и да изкарват парите си, те всички предпочитат да си ги държат под дюшека. Вярват на дюшека си повече, отколкото вярват на банките. Това тяхно поведение води до там, че количеството монети в обръщение рязко е намаляло и точно затова вашите марки добиха ролята на де факто валута. Нашата сериозна банкова система е в пълен хаос. Всъщност, г-н Мустак, тя е едно посмешище.

— Ще стане още по-весело, ако сложите мен на чело — отбеляза Влаго.

Ветинари го удостои с мимолетна усмивка.

— Нима? Какво пък, смехът е полезен.

Кочияшът отвори вратата и те слязоха от каретата.

„Защо приличат на храмове?“, зачуди се Влаго, докато разглеждаше фасадата на Кралската банка на Анкх-Морпорк. Защо сградите на банките винаги напомнят храмове, макар че няколко основни религии а) канонично отричат дейността им и б) ползват услугите им?

Той, разбира се, беше виждал сградата и преди, но досега не се беше задълбочавал да я разглежда. Като за храм на парите, не беше зле. Явно архитектът поне е бил наясно как се проектират свестни колони, а също е имал усет кога е разумно да спре. С каменно изражение на лицето Влаго огледа фасадата за евентуални херувимчета, но откри само някаква одухотворена фреска над колоните, изобразяваща нещо алегорично с участието на девойки и урни. Влаго забеляза, че в повечето урни, както и по някои от девойките, гнездят птици. Един гълъб, приютен в нечия каменна пазва, му хвърли свиреп поглед.

Влаго беше минавал от тук много пъти, но банката никога не беше изглеждала особено активна. Зад нея беше сградата на Кралския монетен двор, който пък въобще не беше давал признаци на живот.

Едва ли някъде съществуваше по-грозна сграда, без да е била удостоена с някаква престижна архитектурна награда. Монетният двор представляваше отблъскващ блок от тухли и камък с множество миниатюрни зарешетени прозорци, разположени твърде високо по фасадата. Вратите пък бяха защитени с отвесно падащи решетки. Цялостната конструкция на сградата казваше на света като цяло: Даже Не Си Го И Помисляй.

И до този момент Влаго наистина не си го беше помислял. Това беше фабрика за пари. Такъв тип място, където, преди да те пуснат да си тръгнеш, те увесват с главата надолу над голямо ведро и те изтръскват. Имаха си охрана и тежки врати, и шипове.

И Ветинари искаше да го направи шеф на точно това място. Толкова примамливо предложение трябва да беше дебело подплатено с всякакви уловки.

— Интересно ми е, милорд — подхвана Влаго внимателно. — Какво се е случило с мъжа, заемал тази позиция преди?

— Предположих, че ще искате да знаете, затова проверих. Починал е на деветдесет години от сърдечен разрив.

Това не звучеше зле, но Влаго си знаеше, че не може да няма още нещо, затова продължи.

— Някой друг да е умирал напоследък?

— Сър Джошуа Охол, председателят на банката. Той е починал преди шест месеца, в собственото си легло, на възраст осемдесет години.

— Има някои доста неприятни начини, по които човек може да умре, без да мръдне от собственото си легло — изтъкна Влаго.

— Напълно съм съгласен — потвърди Ветинари. — В този случай обаче покойният се е намирал в обятията на млада дама на име Шуши, а малко преди това е бил погълнал обилна порция пикантни стриди. Колко точно неприятен би бил такъв край, предполагам не ни е писано да научим.

— Тя съпругата му ли е? Казахте, че е бил в собственото си легло…

— Разполагал е с апартамент в сградата на банката — поясни Лорд Ветинари. — Традиционен бонус, който явно му е бил много полезен, когато… — тук Ветинари направи микроскопична пауза — е работил до късно. Явно г-жа Охол не е присъствала в онзи момент.

— Щом той е бил „сър“, съпругата му не би ли трябвало да е „лейди“? — попита Влаго.

— На г-жа Охол категорично не й допада ролята на лейди — обясни патрицият. — И аз се съобразявам с желанията й.

— А той често ли е „работел“ до късно? — Влаго внимателно цитира събеседника си.

— С удивително за възрастта си постоянство, доколкото разбирам — отвърна Ветинари.

— Нима? Мисля, че си спомням некролога му, публикуван в Таймс. Но не помня да са споменавали такива подробности.

— Действително, накъде върви пресата днес.

Ветинари се обърна и огледа сградите.

— От двете, аз предпочитам откровеността на Монетния двор — заяви той. — Той открито се зъби на света. Вие какво мислите, г-н Мустак?

— Какво е онова овално нещо, което все се стърчи над покрива? — попита Влаго. — Заради него сградата прилича на касичка, в чийто отвор е заседнала монета.

— По интересно стечение на обстоятелствата, то наистина е известно като Фалшивото пени — обясни Ветинари. — Всъщност е голямо крачно колело, задвижващо пресата за монети и т.н. Някога, когато изразът „обществено полезен труд“ е имал реален смисъл, колелото е било въртяно от затворници. След време обаче този труд е бил класифициран като жестоко и необичайно наказание, което действително показва пълна липса на въображение. Готов ли сте да влезем в банката?

— Вижте, сър, какво точно очаквате да направя? — настоя Влаго, докато изкачваха мраморните стъпала. — Може и да знам нещичко за банките, но как се предполага да организирам производството на пари?

Ветинари сви рамене.

— Представа си нямам. Предполагам, че някакви хора дърпат някакви лостове. А някой им казва колко често да ги дърпат и кога да спрат.

— А защо някой ще иска да ме убие?

— Не мога да знам, г-н Мустак. Но срещу живота ви беше направено поне едно покушение, тогава когато се занимавахте с най-тривиален разнос на писма. Затова имам всички основания да очаквам, че кариерата ви на банкер ще бъде вълнуваща.

Те изкачиха последното стъпало. Възрастен мъж в униформа, която би била подходяща за генерал в някоя по-емоционална армия, им отвори вратата.

Лорд Ветинари покани с жест Влаго да влезе първи.

— Само ще огледам наоколо, да знаете — каза Влаго като затътри крака през прага. — Наистина ще ми трябва повече време да обмисля такова предложение.

— Това се разбира от само себе си — съгласи се Ветинари.

— Не поемам никакви ангажименти, нали разбирате?

— Съвсем никакви — потвърди отново патрицият.

Той се приближи с лека стъпка до един кожен диван, седна и махна на Влаго да седне до него. Дръмнот, прилежен и безшумен, както винаги, се понесе след него.

— Миризмата на банките е доста приятна, не смятате ли? — попита Ветинари. — Смесица от препарат за полиране, мастило и богатство.

— И лисарство — допълни Влаго.

— Подозирам, че имате предвид лихварство, макар да разбирам защо умът ви би се отклонил към идеята за лисици при споменаването му. В наши дни обаче дори религиозните институции вече не са толкова твърдо против него. Между другото, само настоящия председател на банката е запознат с моите намерения. Всички останали считат, че извършвате кратка инспекция от мое име. Отлично се получи, че не носите прословутия си златен костюм.

В банката цареше почти пълна тишина. Отчасти, защото таванът беше толкова висок, та звуците се разсейваха и се губеха, но и защото хората инстинктивно понижават глас в присъствието на големи суми пари. Интериорът беше доминиран от червен плюш и месинг. От време на време нечии стъпки отекваха по белия мраморен под, но бързо отмираха удавени, когато собственикът им стъпеше на безбрежния килим. А големите бюра бяха покрити с резедаво зелена кожа. Още от детските си години Влаго свързваше зелената кожа с Богатство. Червена кожа? Пфуй! Тя беше изборът на парвенюта и превзети новобогаташи. Резедаво зеленото означаваше, че човек е Успял и че предците му са били Успели преди него. Ефектът е пълен, ако кожата е леко износена.

На стената над плота тиктакаше голям часовник, поддържан от множество херувимчета. Лорд Ветинари оказваше видим ефект върху банката. Служителите се побутваха един друг и обръщаха лица към посетителите без да ги сочат открито.

Влаго осъзна, че те всъщност не се открояват особено. Природата го беше надарила с физиономия, която се сливаше с фона, дори когато той се намираше само на няколко стъпки от хората. Не беше грозен, не беше и кой знае какъв хубавец. Просто лицето му беше толкова не запомнящо се, че понякога сам се изненадваше на физиономията си в огледалото. А Ветинари беше облечен в черно, което далеч не беше открояващ се цвят, но пък присъствието му беше като оловна тежест върху еластична повърхност. Изкривяваше пространството около себе си. Хората може да не го забелязваха веднага, но усещаха присъствието му.

Разни хора бяха почнали да шепнат в разни фунии на интеркома. Патрицият беше тук, а никой не се появяваше да го поздрави! Това щеше да приключи зле!

— Как е г-ца Добродуш? — попита Ветинари, напълно безразличен към суматохата, която причиняваше.

— Тя е на път — отговори Влаго късо.

— Явно Съюзът е открил още някой заровен в земята голем.

— Да.

— Все още изпълнява заповеди, които са му били дадени преди хиляди години?

— Вероятно. Някъде из пущинака е.

— Тя е неуморима — отбеляза Ветинари ведро. — Възкресява всички тези създания от мрака, за да завъртят колелата на икономиката за всеобщото благо. Точно като вас, г-н Мустак. Нейната работа е от огромна полза за града. И за Съюза на големите също.

— Да — каза Влаго, като реши да подмине приказките за възкресяване.

— Не звучите, сякаш сте съгласен.

— Ами… — Влаго осъзнаваше, че мрънка, но въпреки това продължи. — Тя все търчи нанякъде, защото са намерили още някой древен голем в някоя канавка или някъде си…

— Което я възпира да търчи след вас?

— Този път отсъства вече няколко седмици — Влаго пренебрегна забележката, защото тя вероятно беше правилна. — А дори не ми казва за какво става въпрос. Каза само, че било много важно. Било нещо ново.

— Мисля, че се е заела с миньорство — каза Ветинари и започна леко да почуква с бастуна си по мрамора. Звукът беше кристално ясен. — Чух, че големи копаят на територията на джуджетата отсам Химерия, близо до пътя на дилижансите. Което самите джуджета явно намират крайно любопитно. Кралят е отдал земята под наем на големите и държи да знае какво ще изровят от там.

— Тя загазила ли е?

— Г-ца Добродуш? О, не. Като я познавам, това може би е вярно за краля на джуджетата. Тя притежава завидно… самообладание, струва ми се.

— Ха! Идея си нямате.

На ум Влаго си отбеляза да прати съобщение на Прелест Дивна веднага щом приключи тук. Проблемът с големите ставаше все по-остър. Гилдиите се оплакваха, че глинените хора им крадат работните места. Нейното присъствие в града беше жизнено важно — за големите очевидно.

Той дочу слаб шум. Дойде някъде отдолу и звучеше като въздушни мехурчета, надигащи се във вода или сякаш някой излива вода от бутилка с познатия бълбукащ звук.

— Чувате ли това — попита Влаго.

— Да.

— Знаете ли какво е?

— Бъдещето на икономическото планиране, доколкото разбирам — Лорд Ветинари придоби, ако не разтревожен, то поне нетипично озадачен вид. — Нещо трябва да се е случило. Обикновено г-н Непреклон се втурва към мен с най-угодническата си физиономия секунди след като пристъпя прага. Надявам се не го е сполетяло някое дребно нещастие.

В далечния края на залата се отвориха масивните врати на асансьор и от там излезе един мъж. Само за секунда изражението му, вероятно останало незабелязано за всеки, на когото не се е налагало да разчита изражения професионално, беше тревожно и дори разстроено, но бързо се измени, когато той придърпа маншетите си и фиксира на лицето си топла, великодушна усмивка, специалитет на хората, които се канят всеки момент да приберат парите ви.

Г-н Непреклон сякаш беше изпънат по конец. Влаго беше очаквал да види типичния за банкерите редингот, но вместо това мъжът носеше отлично скроено черно сако и раиран панталон. Освен това г-н Непреклон се движеше безшумно. Стъпките му не отекваха дори по мрамора. Ходилата му бяха необичайно едри за толкова елегантен мъж, но обувките му, черни и излъскани до огледален блясък, бяха отлично изработени. Той вероятно държеше всички да ги забележат, защото стъпваше като дресиран кон — повдигаше всеки крак високо и решително, преди отново да го пусне на земята. Като се изключи този малък недостатък, г-н Непреклон оставяше впечатлението, че, когато не е в употреба, той си прекарва времето прибран грижливо в някой шкаф.

— Лорд Ветинари, толкова съжалявам! — подхвана мъжът. — Опасявам се, че ме задържаха някои недовършени дела…

Патрицият се изправи.

— Г-н Чистонрав Непреклон, позволете да ви представя г-н Влаго фон Мустак. Г-н Непреклон е главният касиер.

— Ах, изобретателят на революционната необезпечена нота от едно пени? — каза Непреклон и подаде ръка. — Толкова дръзко решение! За мен е удоволствие да се запознаем, г-н Мустак.

— Нота от едно пени? — попита Влаго озадачен.

Въпреки твърдението си, г-н Непреклон никак не личеше да изпитва удоволствие от срещата.

— Не ме ли слушахте по-рано? — напомни му Ветинари. — Вашите марки, г-н Мустак.

— Де факто валута — каза Непреклон и на Влаго му просветна.

Е, да, така беше. Този факт му беше известен. Неговата идея беше марките просто да се лепят по пликовете, но хората бяха решили, на своя глава, че марка от едно пени е ни повече, ни по-малко една по-лека версия на истинското пени, чиято стойност се гарантира от правителството. И което е по-важно — такова пени, което можеш да изпратиш по пощата.

Цели рекламни страници бяха изпълнени с обяви на предприятия, изникнали благодарение на примамливо обменяемите марки:

„Научете най-съкровените тайни на космоса! Изпратете 8 марки от едно пени, за да получите нашата книжка!“ Голяма част от марките биваха унищожени от продължителна употреба без изобщо да са виждали вътрешността на пощенска кутия.

Неизвестно защо, усмивката на Непреклон подразни Влаго. Отблизо далеч не изглеждаше толкова любезна.

— Какво означава, че не е обезпечена? — поинтересува се Влаго.

— Как удостоверявате твърдението си, че марката има стойност едно пени?

— Ъм, ако я залепите на писмо, то ще пропътува разстояние, струващо едно пени? — опита се да обобщи Влаго. — Не разбирам за какво говорите…

— Г-н Непреклон е убеден поддръжник на идеята за превъзходството на златото, г-н Мустак — обясни Ветинари. — Сигурен съм, че сътрудничеството ви ще е плодотворно като горски пожар. А сега ви оставям, но ще очаквам решението ви с подчертан интерес. Тръгваме, Дръмнот. Г-н Мустак, защо не се отбиете да ме видите утре?

Влаго и Непреклон ги изпратиха с поглед. После Непреклон се взря във Влаго неприветливо.

— Предполагам, че се очаква да ви разведа наоколо… сър — каза той.

— Имам усещането, че не ви допадам особено, г-н Непреклон — каза Влаго.

Непреклон сви рамене, което беше впечатляващ жест предвид изпитата му фигура. Изглеждаше сякаш дъска за гладене се кани да се разгъне.

— Нямам причини да се съмнявам във вас, г-н Мустак. Но вярвам, че нашият председател и лорд Ветинари са съставили опасен план, а вие, г-н Мустак сте тяхната маша. Вие сте техния посредник.

— Говорите за новия председател?

— Точно така.

— Аз нямам особено желание, нито намерение да бъда нечия маша — увери го Влаго.

— Радвам се за вас, сър. Но има събития, които се развиват независимо от нечии намерения…

Отдолу до тях достигна звук на строшено стъкло и приглушен глас извика:

— Дяволите да го вземат, отиде балансът на плащанията!

— Добре, хайде сега да ме разведете наоколо — разведри се Влаго. — Защо не започнем с източника на този шум?

— Онова извращение? — Непреклон потръпна. — Мисля, че е най-добре да минем от там по-късно, когато Хюбърт вече ще е успял да разчисти. О, ама погледнете, моля ви се. Това е наистина ужасно…

Г-н Непреклон прекоси залата докато се озова под големия, строг часовник и му хвърли свиреп поглед, сякаш часовникът някак беше успял да го оскърби смъртно. После щракна пръсти, но към него вече се носеше един младши чиновник, понесъл малка подвижна стълба. Г-н Непреклон изкачи стъпалата, отвори часовника и премести секундната стрелка две деления напред. После часовникът беше затворен, стълбата освободена и касиерът се върна при Влаго, като подръпваше маншетите си.

Той изгледа Влаго от глава до пети.

— Изостава почти две минути всяка седмица. Нима аз съм единственият, който намира това възмутително? Уви, явно да. Нека започнем от златото тогава?

— О, да — съгласи се Влаго. — Нека.