Чарлс Буковски
Factotum (71) (Момче за всичко)

71

Джейнуей Смитсън беше малоумно, сивокосо, наперено джудже. Натовари ни пет-шест души в едно такси и слязохме в коритото на реката на Ел Ей. В онези дни реката на Ел Ей беше менте — нямаше вода, само едно широко, гладко, сухо бетонно шосе. Там живееха стотици бездомници — в малки бетонни ниши под мостовете и прелезите. Някои от тях дори имаха саксии с цветя пред апартаментите си. Единственото, което им бе нужно, за да живеят като царе бе нещо бутилирано за сгряване и това, което намираха в близкото сметище. Бяха загорели и спокойни и повечето от тях изглеждаха сто пъти по-здрави от средния лосанджелиски бизнесмен. Тези агенти долу нямаха проблеми с жени, данъци, хазяи, разноски по погребения, зъболекари, изплащателни вноски, автомонтьори или пък с влизане в кабина за гласуване и дърпане на завеската.

Джейнуей Смитсън бе инструктор от двайсет и пет години и бе достатъчно тъп, за да се гордее с това. В десния джоб на панталона си носеше пистолет и се надуваше, че на брейк теста спрял колата по-бързо и на по-малко разстояние от който и да е друг в историята на Жълтата таксиметрова компания. Като гледах Джейнуей Смитсън ми хрумна, че това или е лъжа или е било чист тъпашки късмет и че Смитсън, като всеки друг човек работил 25 години, беше напълно малоумен.

— Така — каза той. — Бауърс, ти си пръв. Набичи я тая курва с четиресет и пет мили в час и дръж скоростта. В дясната си ръка държа пистолет, а в лявата хронометър. Когато стрелям удряш спирачки. Ако рефлексите ти не са достатъчно бързи и не я спреш навреме, ще продаваш на обяд банани на ъгъла на Седма и „Бродуей“… Не така, бе педал! Не гледай пръста ми на спусъка! Гледай си направо! Ще ти изпея сега една песничка. Ще ти пея и ще те приспя. Никога не можеш да познаеш, кога ще гръмне тока чудо.

Точно тогава чудото гръмна. Бауърс наби спирачки. Колата поднесе и се завъртя. Облаци прах се издигаха изпод колелата, докато летяхме покрай огромните бетонни стълбове. На някой отзад му потече кръв от носа.

— Успях ли? — попита Бауърс.

— Няма да ти кажа — каза Смитсън, като отбеляза нещо в черното си тефтерче. — ОК, Де Есприто, твой ред е.

Де Есприто пое волана и всичко се повтори. Шофьорите се сменяха, ние хвърчахме надолу-нагоре по коритото на реката, горяха спирачки и гуми, пистолетът гърмеше. Аз бях последен.

— Чинаски — каза Смитсън.

Седнах зад волана и качих на петдесет мили в час.

— Искаш да поставиш рекорд, а младеж? Сега ще те науча! Ще се насереш, като стрелям!

— Кво?

— Отпуши си ушите! Ще ти покажа аз на тебе! Стискал съм ръката на Макс Баер! Цуни си гъза за довиждане!

— Ти натискаш шибаната спирачка! Разкарай си крака от спирачката, да му еба майката!

— Попей ми, гълъбче! Изпей си песничката! Във войнишката си торба имам четиресет любовни писма, от Мей Уест!

— Не можеш да ме уплашиш!

Не изчаках за изстрела. Набих спирачки. Добре бях преценил. Кракът ми и пистолета се задействаха едновременно. Бих световния му рекорд с пет метра и девет десети от секундата. Така каза в началото. После запя друга песен и каза, че съм играл нечестно.

— ОК — казах аз, — пиши каквото искаш, само да се разкараме от тази река. Няма да вали, така че няма да можем да хванем риба.