Чарлс Буковски
Factotum (63) (Момче за всичко)

63

На другата сутрин като се събудих ми беше лошо. Оказа се почти невъзможно да спя завит с чаршаф. Обаче червенината, като че ли бе по-добре. Станах, повърнах и погледнах лицето си в огледалото. Смазаха ме. Нямах никакъв шанс.

Отново си легнах. Джан хъркаше. Не силно, но постоянно. Така си представям хъркането на малко прасенце. Почти грухтене. Гледах я и се чудех с кого всъщност живеех. Имаше малък чип нос и русата й коса бе започнала да посивява или както тя казваше — придобиваше миши цвят. Кожата на лицето й бе отпусната, имаше наченки на двойна гуша и бе десет години по-стара от мен. Изглеждаше добре само, когато се гримираше, облечеше тясна пола и обуеше обувки с високи токове. Задникът й бе все още стегнат, както и краката, а като вървеше, съблазнително потрепваше. Сега, когато я гледах, съвсем не изглеждаше великолепно. Спеше полуобърната на една страна и коремът й бе увиснал. Обаче се ебеше невероятно. Никога не съм ебал нищо по-добро. Начинът, по който го поемаше. Наистина ти смилаше кура. Ръцете й ме сграбчваха, а путката й се стягаше здраво. Обикновено ебането не е нищо особено, само бачкане, като да се катериш по кален стръмен хълм. Но не и с Джан.

Телефонът иззвъня. Иззвъня няколко пъти преди да успея да стана от леглото, да се довлека до него и да го вдигна.

— Господин Чинаски?

— Да?

— Обаждаме се от „Таймс Билдинг“.

— Да?

— Прегледахме вашето заявление и бихме желали да ви наемем на работа.

— Репортер?

— Не, човек по поддръжката и чистач.

— Добре.

— Явете се на южния вход в девет часа вечерта и търсете Барнс.

— ОК.

Затворих. Телефонът бе събудил Джан.

— Кой беше?

— Наеха ме на работа, а аз дори не мога да ходя. Започвам тази вечер. Дори не знам, какво по дяволите ще правя.

Придвижих се до кревата като костенурка с болен гъз и се тръшнах до Джан.

— Ще измислим нещо.

— Не мога да се облека. Не знам какво да правя.

Изпънахме се по гръб и съзерцавахме тавана. Джан стана и отиде в банята. Когато се върна каза:

— Измислих го.

— Верно?

— Ще те увия в марля.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Абсолютно.

Джан се облече и отиде до аптеката. Върна се с марля, лейкопласт и една бутилка мискет. Намери няколко бучки лед, сипа по една чаша и извади отнякъде ножица.

— ОК, хайде да те нагласим.

— Чакай сега, нямам работа там преди девет вечерта. Бачка се нощем.

— Но аз трябва да се упражнявам. Хайде ела.

— Добре, да му еба майката.

— Вдигни си едното коляно.

— Добре, добре. Спокойно.

— Така, въртиме се, въртиме се. Старата весела игра.

— Казвал ли ти е някой някога, колко си забавна?

— Не.

— И това е напълно обяснимо.

— Така, а сега малко лейкопласт. Още мъничко лейкопласт. Така. А сега си вдигни другото коляно, любов моя.

— Остави поезията.

— Въртиме се, въртиме се, въртиме се. Големите ти дебели крака.

— Големият ти дебел задник.

— Хайде, хайде, бъди мил, любов моя. Още лейкопласт. И още мъничко лейкопласт. Направо си като нов.

— Абсолютно.

— А сега ташаците, твоите големи червени топки. Тъкмо навреме за Коледа.

— Чакай, чакай. Какво ще правиш с ташаците ми?

— Ще ги увия.

— Това не е ли опасно. Може да се отрази на артистичните ми способности.

— Няма нищо страшно.

— Ще се изхлузят.

— Ще им направя един хубав пашкул.

— Преди това ми налей още една чаша.

Аз стоях с чаша в ръка, а тя ме увиваше.

— Въртиме се, въртиме се. Горките малки топки. Горките големи топки. Какво са ви направили на вас, а? Въртиме се, въртиме се, въртиме се. А сега е време за малко лейкопласт. И още мъничко, още мъничко…

— Да не ми залепиш ташаците за гъза.

— Глупчо. Никога няма да направя такова нещо. Аз те обичам.

— Хъм.

— А сега стани и се опитай да ходиш. Ходи напред-назад.

Станах и бавно се разходих из стаята.

— Ха, добре е! Чувствам се като евнух, но иначе става.

— Може би на евнусите им правят такива неща.

— Сигурно.

— Какво ще кажеш за две рохки яйца.

— Чудесно. Май, че ще оживея.

Джан сложи тенджера с вода върху печката, пусна вътре четири яйца и ние зачакахме.