Чарлс Буковски
Factotum (23) (Момче за всичко)

23

Когато пристигнах в Сейнт Луис, беше много студено, всеки момент щеше да завали сняг и аз си намерих стая в една хубава чиста къща, стая на втория етаж, отзад. Здрачаваше се, а ме бе налегнала депресията и за това си легнах рано и някак си успях да заспя.

Когато се събудих сутринта, беше много студено. Треперех неистово. Станах и видях, че един от прозорците е отворен. Затворих прозореца и отново си легнах. Беше ми лошо, повдигаше ми се. Успях да поспя още един час. Станах, облякох се и едва се добрах до тоалетната, за да повърна. Съблякох се и отново си легнах. След малко се почука на вратата. Не отговорих. Чукането продължи.

— Да? — попитах аз.

— Добре ли сте?

— Да.

— Може ли да влезем?

— Заповядайте.

Две момичета. Едната беше закръглена, но румена и свежа, облечена в розова рокля на цветя. Лицето й бе приятно. Другата носеше широк стегнат колан, който подчертаваше отличната й фигура. Косата й бе дълга и тъмна и имаше сладко носле. Носеше обувки с високи токове и бяла, силно деколтирана блуза, краката й бяха съвършени. Тъмните й, много тъмнокафяви очи ме гледаха заинтригувано, много заинтригувано.

— Аз съм Гертруд — каза тя, — а това е Хилда.

Докато Гертруд пресичаше стаята, за да стигне до леглото ми, Хилда успя да се изчерви.

— Чухме ви в банята. Болен ли сте?

— Да, но не е нещо сериозно. Сигурен съм. Спах на отворен прозорец.

— Госпожа Даунинг, хазяйката, ще ви направи бульон.

— Не, не. Няма нужда.

— Ще ви се отрази добре.

Гертруд пристъпи към леглото ми. Хилда си остана там, където беше — чиста, свежа и зачервена. Гертруд пазеше равновесие на високите си токове.

— Отскоро ли сте в града?

— Да.

— Не сте в армията?

— Не.

— С какво се занимавате?

— С нищо.

— Не работите?

— Не работя.

— Разбира се — каза Гертруд на Хилда, — виж ръцете му. Той има най-красивите ръце на света. Личи си, че никога не е работил.

Хазяйката, госпожа Даунинг, почука. Тя беше едра и мила. Представих си, че мъжът й е мъртъв, а тя е религиозна. Носеше голяма купа телешки бульон, като го държеше високо във въздуха. От бульона се вдигаше пара. Поех го. Разменихме си любезности. Да, мъжът й бе починал. Тя беше много религиозна. На шкафчето остави сухарин, сол и черен пипер.

— Благодаря ви.

Госпожа Даунинг погледна към момичетата.

— А сега ние ще си вървим. Надявам се, скоро да се оправите. И се надявам, че момичетата не са ви обезпокоили много?

— О, не — аз се ухилих на бульона. Това й хареса.

— Хайде, момичета.

Госпожа Даунинг остави вратата отворена. Хилда се изчерви за последен път, усмихна се незабележимо и излезе. Гертруд остана. Наблюдаваше ме как ям.

— Хубав ли е?

— Искам да ви благодаря на всички. Всичко това е… е много необичайно за мен.

— Тръгвам си — тя се обърка и много бавно закрачи към вратата. Хълбоците й се движеха под тясната черна пола. Краката й бяха златни. На вратата спря и се обърна. Погледна ме с тъмните си очи. Аз бях прикован, горях. Щом почувства моята реакция, тя тръсна глава и се изсмя. Вратът й бе прекрасен и тази коса… Тръгна надолу по коридора, като остави вратата открехната.

Взех солта и пипера, сложих в бульона, натроших вътре сухарина и излях течността в болния си организъм.