Чарлс Буковски
Factotum (38) (Момче за всичко)

38

Всички бяхме едновременно разтоварачи и склададжии. Всеки приемаше поръчката си и я изпълняваше сам. Управлението се състоеше в откриването на грешки. И тъй като от началото до края само един човек беше отговорен за всичко, нямаше как да се измъкнеш. Преебаваш три-четири поръчки и те изхвърлят.

Всички скитници и мързеливци, които работехме там, знаехме, че нашите дни са преброени. Затова си живеехме спокойно и чакахме да ни разберат колко сме некадърни. Междувременно се правехме, че работим, подарявахме им няколко честни часа, а нощем пиехме заедно.

Бяхме трима. Аз. Един мъж на име Хектор Гонзалвес — висок, прегърбен, безличен. Имаше съпруга, красива мексиканка, с която живееха в едно двойно легло в горната част на улица „Хил“. Знам това, защото една вечер обикаляхме баровете и пихме бира и изплашихме жената на Хектор. Влязохме пияни, аз я измъкнах от леглото и я целунах пред очите на Хектор. Мислех, че ще мога да го набия. Трябваше да внимавам да не извади нож. Накрая се извиних и на двамата, че съм се държал така свински. Едва ли мога да я обвинявам, задето тогава не бе мила с мен и повече никога не отидох там.

Третият беше Алабам, дребен крадец. Крадеше огледала за обратно виждане, болтове и гайки, отвертки, електрически крушки, фарове, клаксони, акумулатори. Крадеше дамски бикини и чаршафи от въжетата за простиране, изтривалки от антретата. Отиваше в магазин и купуваше килограм картофи, но на дъното на торбата се озоваваха парче месо, шунка, консерви с аншоа. Живееше под името Джордж Фелоус. Джордж имаше гаден навик: пиеше заедно с мен и когато аз мъртво се напивах и бях напълно безпомощен, се нахвърляше да ме бие. Много искаше да ми счупи главата, но беше слабичък и страшно страхлив. Винаги успявах да се стегна и да му забия няколко в корема и главата и да го изхвърля надолу по стълбите. Той падаше и се олюляваше, обикновено с някоя открадната дреболия в джоба — парцала за миене на чинии, отварачка, будилник, писалката ми, бурканче с люти чушки или може би ножица.

Шефът на велосипедния склад, господин Хансен, беше червендалест и навъсен, а езикът му бе зелен от ментовите бонбони, които непрекъснато смучеше, за да не се усеща дъха на уиски. Един ден ме извика в кабинета си.

— Виж, Хенри, тези две момчета са бая тъпи, нали?

— Защо! Стават.

— Не, исках да кажа, че този Хектор особено… той е наистина тъп. О, искам да кажа, че става, но, искам да кажа, мислиш ли, че се справя.

— Хектор е О.К, сър.

— Сериозно?

— Абсолютно.

— А този Алабам. Има очи на невестулка. Сигурно краде по шест дузини педали на месец, не мислиш ли?

— Не, господине. Не мисля. Никога нищо не съм го виждал да вземе.

— Чинаски!

— Да, сър.

— Повишавам ти заплатата с десет долара на седмица.

— Благодаря ви, сър — стиснахме си ръцете. Тогава осъзнах, че той и Алабам са партия и деляха наполовина.