Катрин Каултър
Озарена от любов (17)

Седемнадесета глава

Дейвид не можеше да повярва на очите си. Беше зяпнал бельото с леопардови шарки и бележката, която го придружаваше. Можеше и сам да се досети. Тъкмо Синтия и русокосият Джон Санчес бяха направили опит да убият кучето му с гребло. Джорджи надникна над рамото му и избухна в смях.

Дейвид успя да се изниже от дневната под прикритието на крясъците и гръмкия смях на гостите. Продължи да се промъква като сянка покрай стената, докато намери убежище в кухнята на семейство Малори. Беше натъпкана до краен предел със суетящи се помощници, които готвеха и приготвяха подноси с храна, която да бъде отнесена при гостите. Откри задния изход и все така крадешком стъпи на мъничката алея към градината.

Седна на самотната пейка, отпусна се и затвори очи. Бездруго стана за смях, рече си. Тъй че няма какво толкова да се чудиш на бельото с леопардови шарки. Повече от половината подаръци бяха като за майтап. За Бога, сега си мислеше, че единственото му желание е всичко това да свърши и двамата с Челси да са вече женени — за втори път, естествено.

Много мило бе от страна на съпрузите Малори да си направят този труд — да организират сватбата, а и последвалото празненство. Остават само три дни, рече си наместо утеха.

Утре те двамата щяха да обиколят магазините, за да му купят венчална халка — по негово настояване, и годежен пръстен за нея. Внезапно си припомни годежните празненства и сватбеното тържество в чест на брака му с Маргарет. Сега реши, че са протекли съвсем формално, с вкусна храна и огромна порция скука. Като се връщаше назад, му хрумна, че никога не бе виждал толкова много сребро на едно място. И се почуди къде ли се бяха дянали многобройните чайничета и подноси.

— Ей, какво става, докторе?

Вдигна очи и пред себе си съзря Челси, която му се усмихваше.

— Само си броя благопожеланията — отвърна той и добави усмихнат: — А и леопардовите шорти, естествено.

— Много ли ти дойде?

Дейвид потупа мястото до себе си и тя се настани.

— Обичам те! — рече той и я притегли в обятията си. — И ми се иска да останем сами… За да вършим лудории…

— Поддържам предложението — рече тя, сгуши глава на рамото му и въздъхна. — Всички са безкрайно мили, забавни, направо прекрасни…

— Но?

— Просто ми се иска това да бе сватбеното тържество, което да сложи край на празничните събирания.

— На мен обаче ми хареса бельото. Страшно секси е. От кого го получи?

— Честно казано, не си спомням.

— Струва ми се, онази напълно безсрамна червена нощница може да послужи като чудесно начало на нашите собствени празнични събирания във възможно най-ограничен кръг.

Челси се изкиска и си даде сметка, че за пръв път от няколко дни е в състояние да се отпусне. Романът напредваше мъчително бавно. Нейният герой доктор Сейнт определено отстъпваше пред реалния доктор Дейвид. С толкова много неща бе заето съзнанието й! Погали мъжа до себе си по гърдите.

— Само мой… — рече унесено.

— Да, госпожо. Разполагате с договор за собственост, валиден поне за петдесет години.

— А какво ли ще открия южно от тези хълмове? — продължаваше да милва гърдите му.

Замаян от алкохол и вълнения, Дейвид не можа да измисли подходящ хаплив отговор. А нейната мисъл никога не намалява темпото, рече си удивен. Е, може би — когато бяха в леглото.

— Остават три дни, любима, после ще се скрием от всички. Ще издържиш ли?

Тя потърка глава в рамото му.

— Кога пристигат родителите ти?

— Утре — Челси потръпна. — Не мога да си представя те пък какво ще ни подарят за сватбата.

Всъщност сватбеният подарък, поднесен от семейство Латимър на следващата вечер в техния апартамент, се оказа пътешествието до Хавай, с платен апартамент в Капалуа Бей, и мерцедес, с който да обикалят острова. Родителите на Челси без съмнение бяха проявили голяма щедрост.

— Какво ще кажеш, сладкишче?

— О, татко! — Челси се спусна към него, залепи шумна целувка на бузата му, сетне бързо-бързо се втурна към майка си. — Вие двамата сте направо страхотни!

Мими Латимър погледна дъщеря си с разнежени плувнали в щастливи сълзи очи и постави в ръцете й дълга плитка кутия.

— Това е нещичко само за теб, детето ми.

Челси направи безмълвен знак на Дейвид, след което махна опаковката и отвори кутията за бижута. „Нещичкото“ се оказа изящно изработено колие с диаманти и сапфири. Челси просто не можеше да откъсне очи от него. Сетне погледна Дейвид и избухна в сълзи.

— Толкова е красива — хлипаше тя на рамото на Дейвид.

— Имаш право — усмихна се Дейвид на тия невероятни симпатяги над главата й. — Хайде, любима, ще размекнеш прекрасно колосаната ми бяла риза — погали я по главата като малко дете, след което се покашля. — Бих пийнал нещо. А вие?

— Маргарита — отвърна Мими.

— Бяло вино също като моята малка дъщеричка. Не се сърди, сладкишче, не можехме да купим златно. Току-виж, си засенчила своя старец.

Дейвид се ухили печално, като проследи как Харолд Латимър попипа златната верижка на врата си.

— Веднага искам да видя как ти стои — обяви Дейвид. — Върви си избърши нослето и веднага се върни тук.

Колието й стоеше съвършено и Дейвид реши, че е крайно време да пропъди снобските си помисли по отношение на родителите Латимър. Внезапно му се прииска и собствените му родители да бяха в състояние тъй топло и открито да дадат израз на любовта си.

Когато гостите си тръгнаха, Дейвид се пъхна под душа. Челси влезе в другата баня и свали невероятното колие.

— И тъй — рече тя на отражението си в огледалото, — ако вдъхновението ти пресъхне, поне шест месеца няма да си принудена да гладуваш — и ласкаво положи прекрасния накит в кутията. Златната й халка се наниза на закопчалката и тя застина, уплашена, че е скъсала колието. Бавно и много внимателно тя го освободи от халката, но все пак одраска халката. — О, не — проплака жално. И за пръв път измъкна халката да я разгледа на светлината. Драскотината бе едва забележима. За момент подържа пръстена в ръката си и се запита каква ли жена бе продавачката. Досега не я бе смущавал фактът, че носи чужда халка. Да не би собственицата да е била страстен комарджия? Би било много тъжно, ако се окаже истина. Отново вдигна халката към лампата, този път, за да изследва вътрешния ръб. Очевидно бе много, много стара. Челси присви очи.

Отвътре имаше надпис. Потърка ръба със салфетка и отново погледна.

Почувства как се вцепени.

 

 

Дейвид все още се чувстваше уморен, когато излезе изпод душа, ала с изненада и разочароване възприе гледката пред очите си: Челси му бе обърнала гръб и спеше дълбоко.

Той не я събуди. Реши, че и тя е изтощена от умора. Тихо се пъхна в леглото и угаси нощната лампа. Легна по гръб, скръстил ръце под главата си, и се загледа в тавана. Вдругиден всичко щеше да свърши. Естествено, тази мисъл предизвика и неизбежното признание. Той неволно простена. В края на краищата беше заслужил награда за Страхливец на годината. А как да постъпи сега, главата му просто не побираше. Ами ако й каже тъкмо преди церемонията и тя му кресне в лицето да върви по дяволите? Ами ако го погледне с болка в прекрасните изразителни очи? Дали някога ще успее да възвърне доверието й? Ами ако… ако… Още малко и окончателно ще се побъркам, рече си. Така повече не можеше да продължава. Длъжен бе да каже истината.

 

 

— Не, Дейвид. Няма начин. Избий си го от главата.

— Не мога, Елиът. Знаеш колко я обичам, а онова, което направих…

— Ти просто изпълни нейното желание — решително го прекъсна приятелят му. — Освен това вече е късно, не мислиш ли? Церемонията ще се състои утре.

Дейвид изрече яростна ругатня.

— Нима не ти е повтаряла толкова пъти, че би искала по-рано да ти е отправила молбата да се ожениш за нея? Нима не е щастлива като малко дете? Нима не те обича до полуда?

— Да, и да, и да, но…

— Чудесно тогава, кажи й или дори още по-добре, върви да говориш с родителите й.

— Смяташ ли, че идеята си струва? Искаш да кажеш, да ги попитам какво мислят… Ами ако решат, че съм някой злодей, пристигнал направо от Хадес?

Елиът внимателно се взря в приятеля си. Дейвид страдаше, а ето че той самият играеше ролята на самоуверен всезнайко. Приятелят му изпитваше чувство за вина, при това напълно справедливо, но в онзи момент друг изход просто нямаше. Всички те бяха виновни, дума да няма, всички. Но как да постъпят сега? Не искаше да си помисля дори каква би била реакцията на Челси, ако Дейвид изрече признанието си преди церемонията. Щеше да обърне всичко на смях, щеше да му прости — ето какво щеше да направи. Или поне самото предположение носеше известна утеха. Елиът въздъхна. Защо ли животът е толкова сложен?

Дейвид не успя да овладее ситуацията. Вечерта преди церемонията родителите на Челси настояха тя да прекара нощта при тях във Феърмонт. Дъщерята, възприела молбата на мама и татко с излишен възторг, според Дейвид, просто се усмихна на своя избраник и го целуна за довиждане.

След една самотна нощ в голямото легло около два след полунощ взе решението. Ще й каже, като тръгнат на пътешествието, през медения месец. И се почувства като Атлас, освободен от непосилната задача да крепи Земята.

 

 

Според желанието на Дейвид и Челси церемонията в дома на доктор Малори щеше да се състои в тесен кръг. Всичко мина съвсем гладко, подаръци поднесоха само родителите на Челси и семейство Малори. Дейвид се натъжи, когато след краткото слово на преподобния Макферсън, обявил ги за съпруг и съпруга, Челси прошепна:

— Церемонията в Лас Вегас толкова кратка ли беше?

— Не си спомням — излъга Дейвид и почувства как го свива под лъжичката.

Изглежда прекрасно, рече си той, в тази копринена рокля, с колието на шията. Вече носеше и годежния пръстен, и халката.

Оставаше около час до началото на тържеството. Джорджи незабелязано се приближи до съпруга си и прошепна:

— „Всичко е добре, когато свършва добре“, така мисля аз.

— Имаш право — отвърна Елиът. — Така е наистина. Пък и Алекс запази почтително мълчание през цялото време.

— Съвършено дете.

— Най-добре да се кача горе и да проверя дали не се е наложило бавачката да му запуши устата с някоя кърпа.

Джорджи прекоси стаята и прегърна приятелката си. Взря се в нея за миг. Челси държеше в ръце брачното свидетелство. Изражението й накара Джорджи да се смръщи. Твърде странно изопнати бяха чертите на младоженката. Опита да си спомни дали е имала подобен момент на отнесено съзерцание, осмисляйки съдържанието на нищо и никакъв лист хартия. О, едва ли, реши накрая.

Колкото и да е прозорлив, човек наистина не бе в състояние да предвиди реакцията на себеподобните си. Ето че до слуха й достигнаха настойчивите писъци на малкия й син и тя се усмихна. По всяка вероятност детето бе изчакало края на церемонията със запушена уста.

 

 

— Всеки път, когато се омъжвам за теб, стягам токата — обяви Челси, когато най-сетне се пребори с предпазния колан на креслото си в самолета, който предстоеше да отлети право за Мауи.

— Така изглежда — отвърна Дейвид.

Не си проговориха повече, докато самолетът не излетя.

— Щастлива ли си, любима? — тя се обърна към него и той почувства, че се разтапя от блаженство. — Толкова си красива… — и подкрепи думите си с целувка. Отдръпнаха се един от друг само защото чуха дискретното покашляне на стюардесата.

— На сватбено пътешествие ли сте тръгнали?

— Да — отвърнаха двамата в един глас.

— На борда се получи подарък за вас — и младата жена им показа бутилка „Дом Периньон“, привързана с огромна червена панделка.

— От моя издател трябва да е — обяви Челси, като внимателно издърпа картичката, прикрепена под възела на панделката. — Погледни какъв дълъг списък с имена, Дейвид.

Съпругът наистина бе поразен. Беше се оженил за жена с безспорен успех в избраната кариера и това сякаш прибавяше допълнителен чар на цялостната й личност. Хрумна му, че дори и преди година би бил застрашен от безспорния успех на жена си. Не, поправи се той, няма да се държа като някой надут пуяк, в никакъв случай.

— Ще ми окажеш ли обичайното съдействие? — попита той, когато стюардесата наля от шампанското в две чаши и им ги поднесе.

— Е — напълно сериозно поде Челси, като вдигна чашата си, — доходите ми се увеличават при всеки нов договор. Кой знае, може би след четири-пет години ще хапваш бонбони на плажа и ще хвърляш похотливи погледи по невръстни момиченца в символични бански костюми.

— Това ми звучи като предварително обмислен план — отвърна той, почувствал как го гъделичкат по носа мехурчетата от пенливото вино.

Полетът мина приятно, тъй че когато пристигнаха в хотел „Капалуа Бей“ в Мауи, не усещаха умора. Пътуването с колата от летището отне почти час, но всичко, на което спираха поглед, бе толкова красиво, че Дейвид, който за пръв път попадаше в подобен рай, направо изпадна във възторг.

Остатъкът от следобеда прекараха в леглото и едва в седем се наканиха да излязат на вечеря. Разходка по брега на лунна светлина, мислеше си Дейвид, днес е „Денят на десанта“… или по-скоро, „Нощта на десанта“.

Да, не преставаше да си повтаря, хапвайки от омара в чинията си, днес ще трябва да стане. Проследи как жена му изпи две чаши вино. Какъв подъл хитрец съм, рече си, когато предложи да й налее за трети път.

Челси събу чорапите си и ги натика в обувките. Ама че идилия. Вълните на океана под лунните лъчи, нежно галещ ветрец…

— Челси — реши се най-сетне Дейвид, макар да усещаше, че гърлото му е пресъхнало.

— Да, любов моя?

Не спирай, не се обръщай назад, заповяда си той.

— Трябва да ти кажа нещо.

Тя спря за миг и се извърна да го погледне. На лицето й грееше възторжена усмивка.

— Слушам те.

Беше успял да привлече вниманието й. Ала все още му изглеждаше някак отнесена.

— Спомняш ли си онази вечер, когато играхме покер с Делбърт, Морис и Анджело.

— Да не мислиш, че мога да я забравя? Загубих повече от петдесет долара.

Гласът й е напълно спокоен, очевидно нищо не подозира.

— Успях да ти сипя приспивателно — най-сетне изрече Дейвид на един дъх.

Тя не каза нищо, просто втренчи очи в неговите, а обувките се полюляваха в ръката й.

— Всъщност не ти го сипах аз в чашата. Ти я разля, но ние ти сипахме отново.

— Виж ти! Затова значи устата ми бе пресъхнала.

Дейвид просто не вярваше на очите си. Откъде ли взимаше тя сили да запази самообладание?

— Челси — повтори той, а в гласа му вече прозираше отчаяние. Още малко и признанието щеше да бъде изречено, — ние всъщност не се оженихме в Лас Вегас. Аз те излъгах. Толкова много исках да бъдеш моя, знаех, че и ти искаш същото… ами… аз те излъгах.

Мълчание.

— Съжаляваш ли за стореното, Дейвид? Искам да кажа, задето се престори, че се жениш за мен.

— За Бога, не, разбира се! Само дето от толкова време ме тормози ужасно чувство за вина. А от страх досега не събрах кураж да ти го призная.

Луната осветяваше лицето му, бризът разбъркваше косата му. Челси внимателно вдигна ръка и приглади кичура, паднал на челото.

— Кажи нещо, по дяволите!

— Добре тогава — кротко рече тя. — Аз знаех.

— Какво си знаела?

— Доста неща, честно казано.

— Челси…

— Почакай, Дейвид, дай ми поне минутка.

Той проследи с поглед как бавно сваля годежния си пръстен. Пое го от ръката й, а в душата му се бореха чувства на раздразнение, гняв и безкрайно объркване.

Челси свали и венчалната халка и я вдигна високо на лунната светлина.

— Сега едва ли ще можеш да го видиш — каза тя. — Светлината не е достатъчно ярка, но ще ти кажа сама. От вътрешната страна на халката има надпис. Който гласи: Ребека Уинтър, 1915. Това твоята баба ли е, Дейвид?

— Да. Аз много я обичах.

Край тях минаха двама влюбени, хванати ръка за ръка.

— Кога разбра? — попита той накрая.

— Има ли значение? — въздъхна Челси, а на устните й заигра усмивка.

— И няма да ме пратиш в центъра за кастрация в Сакраменто?

— Може би само за малко. Реших, че това е прекрасно хрумване, достойно за герой първа категория. Прости ми, задето те накарах да страдаш, но според мен беше си го заслужил.

— И нямаше ли да ми кажеш?

— Не и преди ти да проговориш.

— По едно време мислех да изчакам десетата годишнина от сватбата.

— В такъв случай — отвърна Челси — и аз щях да ти кажа в същия ден. Кой знае, може би децата ни щяха да подслушват някъде наблизо.

— Сложи си халката, Челси.

Тя послушно я надяна, сетне и годежния пръстен.

Дейвид я притегли в обятията си.

— Тази романтична развръзка подхожда ли на твоите сюжети?

— Дори нещо повече — отвърна Челси и се надигна на пръсти, за да го целуне. — Защото това е истина.

— Кажи ми искрено, прощаваш ли ми? — попита Дейвид, заровил устни в косите й.

— По всяка вероятност ще ми послужи за някоя книга след време. А сега ти ми кажи: как си с енергийния запас?

— Искаш ли да поплуваме по лунната пътека?

— Добро е за начало.

— А как би постъпил героят първа категория?

— Ти ми кажи, пък аз ще използвам в книгата и него — и тя се отпусна в обятията му, очаквайки отговор.

— Боя се, че чувството на щастие и блажен възторг от признанието е тъй силно, че по-скоро бих останал тук, на брега, за да се насладя на невероятния дар на съдбата… — той въздъхна блажено, а Челси избухна в смях. — Поне този път мога ли да смятам, че последната дума е моя?

— Давай, докторе! — изрече тя през смях и буйно го прегърна…