Катрин Каултър
Озарена от любов (9)

Девета глава

Челси вдигна поглед и вида застаналия в рамката на вратата на банята Дейвид. Завързал бе един от пешкирите около кръста си.

— Здравей — поздрави го тя и смехът секна в гърлото й. Какво ли би направила някоя от героините й, ако мародерът влезе в стаята след нощ на наслада, загърнат само с бледолилав пешкир?

— Имам новини за теб, Челси — рече той и приближи към леглото.

— Какви са те? — попита тя и се плъзна надолу под завивките.

— Излишно е да се безпокоиш за атрофията на органите си. Няма такова нещо, поне засега — дълбокият и наситен със задоволство смях изпълни стаята. Челси го замери с възглавницата си.

— Слабичко, Челси, слабичко. Не спомена ли преди време, че никога не прибягваш към насилие? Че винаги предпочиташ да се справяш със силата на ума? — вдигна възглавницата и застана до леглото. — Много ми хареса как се скри под завивките…

— Надявам се не си източил всичката топла вода, докато изтезаваше „Мадам Бътерфлай“.

Дейвид седна на ръба и внимателно опря разтворената си длан до бузата й.

— Боли ли?

— Дейвид!

— Накарах те да млъкнеш, нали? Ето така се случва винаги, когато объркана нещастна жена бъде най-сетне обладана от истински мъж. А какво стана с нашия облог?

— Това беше чиста случайност, порив на плътта, грешка или по-скоро неволно отклонение…

— Сериозно? — подсвирна Дейвид. — Значи ще се наложи да продължа с убежденията си.

— Мъжкото ти самочувствие е задоволено, нали?

— Забрави самочувствието. Имаш ли представа колко изненадан вид придобиваш, когато… Нека го наречем, достигаш екстаза? Или по-точно, когато аз ти помогнах да го достигнеш?

— Неволно отклонени! — повтори Челси и го изгледа с подчертано недоволство.

Той въздъхна и погали гърдите й през завивката.

— В такъв случай в името на науката ще се наложи да продължим…

— Не съм взела никакви предпазни мерки — обади се Челси.

Стреснат, Дейвид се отдръпна.

— Трябваше да се досетя — смръщи той вежди. — Твърде увлечен бях снощи. Искаш ли да отскоча до най-близката аптека?

Челси го изгледа замислено.

— Не зная. Спомням си как един от приятелите на баща ми се шегуваше, че носел „чорапи под душа“ и останалите виеха от смях. Неприятно ли е?

— Не, не съвсем, но предпочитам да те усещам напълно. Да зная, че между нас няма нищо.

Думите му предизвикаха определени картини в съзнанието й и тя трябваше да признае, че топли вълни заливат цялото й тяло.

— Струва ми се, че съм съгласна — промълви накрая.

— Искаш ли да прибягна до други алтернативи? С всичките им плюсове и минуси?

— Не. Ще отида при моя гинеколог.

— Как се казва той?

— Той ли? И дума да не става за мъж! Маги Смит е всичко друго, но не и мъж. Тя е лекарка и на Джорджи. Не я ли помниш? Помогна да се роди прекрасното бебе на семейство Малори.

— Спомням си я, разбира се. Беше ми излетяло от ума. Жена лекар, така ли? Искаш да кажеш, че щеше да направиш същите тези сцени в приемното и пред всеки друг мъж лекар?

— Вероятно не — призна честно тя. — Но ти! Ти си нещо друго и го знаеш чудесно.

— А ти знаеш ли, че и досега ме разнасят с пълна сила из болницата? Превърна ме в легенда…

— Струва ми се, снощи доказа, че в това има известна доза истина.

— Като Развратник първа категория, така ли?

Челси усети как ръката му, милвайки раменете й, постепенно слиза надолу и спира над гърдите й.

— Не — усмихна се тя смутено. — Като Дейвид, Развратник номер едно.

Колкото и странно да бе, стана му много приятно.

— А ще опишеш ли моята мъжественост в някой от следващите си романи?

Тя опита да придаде нерешителен израз на лицето си, но не успя и се разкикоти.

— Не, докато не се уверя, че това не е било случайно.

— Кога ще успееш да посетиш Маги? — въздъхна тежко.

— Ако смяташ да продължаваме с експеримента, най-добре е да пристъпваме към работа час по-скоро. — Дейвид обърна поглед към тавана, изпълнен с благодарност. — Какво ще кажеш за презервативи до срещата ти с Маги?

— Имам ли избор?

— Не, никакъв. Но затова пък имаш мен.

— Какво дочаках! — възкликна Челси безпомощно и извърна лице на другата страна.

— Не можеш да отречеш, че от време на време издаваше онези съблазнителни звуци и стенания…

— Защо не опиташ да се въздържаш известно време от словесни коментари?

— Къде е най-близката аптека?

Когато пръстите му за пореден път я откриха и помилваха, тя само въздъхна:

— Защо непрестанно дразниш човека? Не е редно един мъж да го прави толкова често.

— Не оказваш кой знае каква съпротива — отговори Дейвид и се усмихна, целувайки я. — Аз пък си мислех, че мъжете могат да бъдат заместени от технически средства.

— Не и засега — отговори Челси и плъзна ръка по корема му. Усетила как мускулите му се стягат и продължи: — Може да съм сравнително лесна, но не съм проста.

Този път той навлезе в нея властно и решително и тя проследи по изражението му чувствата, които го вълнуваха в този момент.

— Колко си красив, Дейвид! — възкликна Челси и търсейки по-голяма близост с тялото му, се изви като дъга.

— Искам да чувам стенанието ти, Челси — помоли той и тя се подчини…

 

 

През тези два дни те се отдадоха на чувствените си пориви още три пъти. Героите на нейните романи се представяха по-добре, но тя никога не е била убедена, че това е реално.

— Харесвам корема ти — възхищаваше се Дейвид. — Почти толкова, колкото и дупенцето ти.

— Ти също имаш с какво да се похвалиш — отговори тя и отправи поглед към определена част на тялото му.

Зашеметен, той усети нов прилив на възбуда.

— Истински развратник си! — заключи Челси през смях.

— Не мисля, че подобна квалификация се връзва с образа ми на консервативен потомък на Източното крайбрежие.

— Днес пред очите ми ти се разви и се превръщаш в истински калифорниец. Доста бързо напредваш! — неочаквано Дейвид изруга. — Какво ти става? — попита Челси.

— Нямам чорапи — тъжно съобщи той. — Вероятно ще се наложи да си отида до вкъщи. Утре рано сутринта съм дежурен и задължително трябва да поспя. Чака ме и среща с персонала, на която трябва да се явя подготвен.

— Ако искаш, мога да ти напиша няколко думи.

— Сигурно можеш да пишеш и за това как да се лекува атрофия на крайниците без хирургическа намеса.

— Какво мислиш за акупунктурата?

— Това същото, при което мушкат игла или нещо по-обемисто на едно определено место ли?

— Ужасен си! Изобщо не се държиш сериозно. И да ти кажа честно, доктор Уинтър, имам намерение да понахапя врата ти и да ти кажа няколко думи на трансилвански. Тогава нищо друго няма да те интересува вече!

— Искаш отново да си легна, така ли?

Поне десет пъти се целунаха за сбогом.

— На всяка цена се срещни утре с Маги, обещай ми.

— За нищо на света няма да попреча на едно научно изследване!

 

 

Следващите няколко седмици, за своя огромна изненада Дейвид установи, че се е пристрастил към ласките и докосването до Челси. Докато шофираше, неизменно държеше ръката й. Ако гледаха телевизия заедно, той никога не можеше да каже за какво е ставало дума във филма.

— Имаме нужда от дозата си, Челси — промърмори един ден в болницата по време на следобедно дежурство.

Не се бяха виждали два дни. Дори започна да се пита дали цялата тази работа не става твърде сериозна. За първи път му се случваше да изпитва толкова силно чувство.

Дългите зимни вечери в Бостън, твърде силната конкуренция между колегите там, задушните събирания — всичко това му се струваше на светлинни години далеч в миналото. Само децата му липсваха страшно, пък и се тревожеше доста за тях. Никак не му се искаше да получат язва на стомаха в резултат на натиска, на който положително бяха подложени. Единственото, което желаеше, бе да са щастливи и да се радват на живота, така както сега му се радваше собственият им баща.

Една вечер, докато вечеряха заедно и държеше ръката й в своята, той сподели с Челси тревогите си.

Тя искрено се зарадва, защото той рядко говореше за живота си в Бостън.

— Тук също има сериозна конкуренция, Дейвид. Просто животът не изглежда така труден, благодарение на този мек климат и на океана, който се плиска оттатък задния ти двор. Всичко наоколо е като на пощенска картичка.

— И темпът на живот е някак по-спокоен… Дори болните в спешното отделение не изглеждат толкова зле. Много от хората тук са консервативни и сковани, но по съвсем друг начин.

— Разкажи ми за медицинското си образование.

— Побърквах се от учене.

— Значи си амбициозен победител във всичко, така ли?

— Това просто е част от играта.

— Да си лекар има и своите положителни страни.

— Права си. И твърдо вярвам, че четирите години в университета, двете — в медицинския факултет, едната — стаж и близо петте — специализация не са отишли напразно. А упоритата работа, тя не свършва със специализацията. Така върви до края на живота ти. Повечето лекари, които познавам, заслужават доходите си. Отнасят се съвсем сериозно към професията и проблемите на пациентите си. Изтръпвам като си помисля, че общественото медицинско обслужване може да бъде въведено и тук, в Щатите.

— Напълно съм съгласна, че основният принцип на обществото ни — работи упорито, усъвършенствай се и възнаграждението неизменно ще дойде — не бива да се нарушава. Имам чувството, че премахне ли се доброто възнаграждение, и качеството на обслужването ще спадне.

— Чудесно казано! — възхити се Дейвид. Тя просто бе изразила с думи дълбокото му убеждение. — А сега, след като разрешихме този важен проблем, уточни ли кога ще вечеряме с момчетата?

— Няма да бъдат само Анджело, Морис и Делбърт. От Сакраменто пристига и една моя приятелка. Писателка е и се казва Синтия Райт. Преди време живееше в Сосолито, но после се премести. Всеки път, когато идва на гости, се разридава от мъка, че е напуснала това място. Едва ли не всеки две седмици има нужда от своята доза, наречена Марин.

— И тя ли е отчаяна като мен, когато ми липсва моята доза, наречена Челси?

— Да, но при нея е малко по-различно.

— Устата ли е като теб?

— Не разчитай много на това, докторе!

— А приличате ли си?

— В интерес на истината, един приятел на Синтия, писател от Ню Йорк, заяви, че според него си приличаме като сестри. И двете онемяхме. Изненадата ни се изтълкува като обида и решихме, че няма нищо лошо в това.

— А как са задните й части? Няма дупе, което да се сравни с твоето.

— Едва ли мога да ти кажа някакви подробности по този въпрос. Това, за което мога да гарантирам, е, че е способна да ти подари плетени чорапи за рождения ден.

 

 

Синти, както бързо установи Дейвид, беше като ураган. Хвърли му твърде смущаващ поглед и бутна в ръцете му бутилка шампанско. Беше дребна като Челси, с тъмна коса и искрящи очи. Беше много забавна и Дейвид с нетърпение очакваше да настъпи пълна лудница.

И тя не закъсня. Чу я да казва на Челси:

— Не трябваше да се изнасям оттук. Мислиш ли, че и мен ще ме огрее, ако взема да вися в болниците на Сакраменто? Той е страхотен, Челс — сетне Синтия сниши глас и Дейвид доближи ухо до вратата. Долови само нещо, свързано с дебелите пръсти и големите пръсти на краката…

Неочаквано Челси се засмя весело…

— Добре, Синти. А сега да видим наставленията на Сара за вечерята.

— Но този път аз поемам грижата да сложим всичко на масата, и то — топло. Спомняш ли си онзи път, когато забрави да донесеш основното ястие?

Освен Анджело, Морис и Делбърт се появи още един мъж. Казваше се Джон Санчес, журналист.

— Поддържа криминалните и еротични рубрики на вестника в Марин — обясни Синти на Дейвид, докато представяше госта. — Обикновено е безопасен и се държи разумно, като изключим това, че отказва да носи жълтия пуловер, който му подарих за миналата Коледа.

— Здравейте — поздрави Джон Санчес и се здрависа с Дейвид. — Имам един проблем и Челси каза, че можете да ми помогнете. Играете ли шах?

Дейвид, който очакваше да поискат от него медицински съвет, широко се усмихна.

— Бях много добър, преди сивите ми клетки да започнат да умират.

Джон натъпка лулата си с тютюн.

— Миналата година за рождения ден Челси ми подари книга за начинаещи шахматисти. Ето защо положително сте по-добър.

— Заповядайте на масата — подкани всички Морис. — Имаме четирийсет и пет минути за хапване. След това започва покерът. Делбърт има нужда от пари, за да върне дълговете си. А ти скъпа — обърна се той към Челси, — имаш вид на жена, която е намерила най-сетне подходящ противник.

— Не съм боксьор — сряза го Челси.

— Е този път не се получи — продума Джон, докато дърпаше от изгасналата си лула.

— Не си спомням, той обичаше ли конните надбягвания? — обади се Делбърт.

— Струва ми се поизтощен, Челси — намеси се и Анджело. — Нали не го пресилваш?

— Още бира? — обърна се домакинята към всички около масата.

— По-добре шампанско — настоя Синти.

Джон Санчес вдигна очи и помоли:

— Направи Чи Чи, Челси. Искам да пия за здравето на майка ми.

— Джон! — предупредително извиси глас Синтия. — Майка ти ще те напляска, ако разбере, че не преставаш да мърмориш заради стоенето й на игрището за поло!

— Тя наистина умира за тази игра — отбеляза журналистът, като не откъсваше очи от издутия жълт пуловер на Синтия.

— Да не виждам страстни погледи, докато сме край масата — обади се Морис.

Синтия и Джон отидоха в кухнята да донесат десерта. Когато излязоха от там Синтия се обърна към Челси:

— Донеси апарата си, Челс. Имаме нов номер.

— Тъмните очила ли? — попита Дейвид.

— Точно така.

Челси изпълни поръчението и щракна няколко кадъра.

— Знаеш ли, никога досега не съм срещал човек на име Санчес с руса коса.

Джон напълни отново лулата си.

— Въпрос на гени — обади се той между две кълбета дим. — В интерес на истината, бил съм и бикоборец.

— Ами, да — додаде Синтия. — Той най-вече се занимава с борба с крави.

— Признай си, Джон — подкани го Челси. — Освен, че веднъж опита да удариш кучето си с градинското гребло, посягал ли си на друго живо същество?

— И жестоки, и несправедливи! — въздъхна Джон. Сетне се обърна към Дейвид. — Имате ли нещо против да поиграем шах, докато тези тук се унищожат един друг на покер?

— И дума да не става! — обади се Делбърт решително.

— Искам да прибера парите на доктора. Като го гледам обаче как следи с поглед Челси, тази вечер няма да е на ниво.

— Преди да започне кръвопролитието, нека напишем на Сара нашите оценки на вечерята. Средната оценка за прекрасната енчилада с пиле, тако, домашно приготвения доматен сос и пържения боб е девет и половина.

Предвижданията на Делбърт се сбъднаха и към десет часа Дейвид отпадна от играта. Към единайсет, с надъвкана лула, го последва Джон. Той само повтаряше от време на време, че много по-лесно би преглътнал унижението, ако бе паднал на шах. Синти и Челси се бореха с бутилка бяло вино и когато Делбърт им показа фул и прибра почти половината от чиповете им, само се изкикотиха.

— Синти ще остане да спи при теб тази вечер, нали? — попита Дейвид, когато половин час по-късно гостите се заприготвяха да тръгват.

— И ти се натъжи, нали?

— Позна.

— Спасен си от Джон Санчес. Тези двамата записват на видео всеки филм, който има по света, и прекарват дни и нощи пред екрана.

Дейвид я прегърна и целуна връхчето на носа й.

— И само това ли правят пред телевизора?

— За това ще трябва да ги попиташ сам. Моите устни са запечатани.

— Лично ще се погрижа да е така — рече Дейвид и я притисна още по-силно към себе си.

 

 

— Имаш доста самодоволен вид — подхвърли Елиът на приятеля си, един ден в плувния басейн.

До Коледа оставаше една седмица и навън бе топло и слънчево.

— Челси е най-трудно предвидимата жена на този свят — отвърна Дейвид. — Кълна ти се, че се караме точно толкова, колкото и се обичаме. Едно обаче е сигурно — никак не скучаем.

— Джорджи ми разказа как Маги след прегледа на Челси ти се обадила с подробен доклад за състоянието й.

— Да, такова нещо никога не може да ти се случи в Бостън.

— Жалко. На мен също ми даде отчет за Джорджи, когато за първи път я изпратих на преглед. Кога пътуваш?

— След три дни. Ще бъда отново сред студа, снега и всички останали смразяващи кръвта обстоятелства. Струва ми се, че кръвта ми се е поразредила. Не вярвам тази година изтерзаното ми тяло да има сили да направи снежен човек с децата.

До снежен човек така и не се стигна. Един ден, преди да отлети за Бостън, му се обадиха в болницата.

— Не мога да повярвам, че болницата е единственото място, където човек може да те открие, Дейвид…

Доктор Уинтър гледаше втренчено телефонната слушалка, сякаш тя бе изключително рядко срещано парче месо, което най-неочаквано се е изправило в чинията и я напуска със спокойни стъпки.

— Маргарет?

— Ами кой друг, скъпи? Смях ли чувам при теб? Нима имате време за това на тези толкова сериозни места, болниците?

— Не забравяй, че тук е Калифорния, Маргарет — подчерта той строго на бившата си съпруга. — Обаждаш се да питаш кога излита самолетът ли? Децата как са? А мама и татко?

— И да, и не, скъпи. Честита Коледа, Дейвид. Ние с децата сме тук, в апартамента ти. Портиерът ни пусна да влезем. Кога се прибираш?

Дейвид стисна очи за миг. Картини на пълна катастрофа заплуваха в парализираното му съзнание.

— Дейвид?

— Предай на децата, че ще бъда при тях след няколко часа. Предполагам вече си се настанила удобно.

— Съмняваш ли се?

— Поздрави децата — промълви той и стоя със слушалка в ръка като замръзнал още известно време.

— Не ви ли е добре, доктор Уинтър?

Дейвид мълчаливо гледа Елза няколко минути, преди да отговори:

— Какво? А, да. Нищо ми няма. Само дето се чувствам като термит, който всеки миг ще бъде унищожен, или дори като кучето на Джон. Какво става?

— Докараха едно момиченце с порезна рана на крака. Паднало е от велосипеда си. За детето се грижат в момента. Доктор Фелсън иска да видите майката. Жената е в истерия и има нужда от дипломатичния ви подход.

Следващите два часа Дейвид нямаше свободен миг да се обади на Челси. Когато най-накрая се откъсна от болните, в дома й никой не отговори. Той тихичко изруга и затвори. Имаха уговорка да вечерят в седем в нейния апартамент. Това бе последната им вечер заедно, преди заминаването му за Бостън. Спомни си коледния подарък, който й бе приготвил — издание на книгата на Дебрет от 1935 година, което бе открил в един антикварен магазин. Тежеше близо четири килограма.

Сети се, че я беше оставил, обвита в червена празнична хартия на масичката в дневната. Трябваше да си сляп, за да не я забележиш…