Джил Брейди
Дженифър (10)

X

В Ню Йорк Дженифър отново напрегнато размисли по предложението на Рей. Нямаше да й е трудно да се пренесе при него, въпреки че работата й при Харолд Спенсър не беше лоша.

След завръщането си от Бахамските острови той се държеше учудващо сдържано. Не разказваше двусмислени вицове, нито се опитваше като преди уж несъзнателно да докосне гърдите й. Изглежда бе проумял, че тя не бе за него.

Седмицата отмина и Дженифър установи, че цикълът й закъснява. Това възпрепятстваше и вземането на хапчетата. Нямаше да се види с Рей този уикенд. Трябваше да пътува за Вашингтон, за да се срещне с баща си.

Дженифър опита да се успокои. Едно тридневно закъснение не беше фатално. Може би й бе повлияла промяната в климата, а и тези пътувания. Досега не бе водила такъв интензивен живот. Трябваше да бъде търпелива. Но когато и следващата седмица не настъпи промяна, стана нервна. През уикенда отлетя при Рей, но не посмя да му каже. „Защо да го безпокоя? Ами ако после нещата от само себе си се оправят?“ Опита се да не мисли за това — поне не тези два дни. Докато лежеше до Рей, докато той я прегръщаше, тя непрекъснато се питаше дали не се е случило нещо и изпитваше непоносим страх. От друга страна, ако заченеше, нямаше да е кой знае каква катастрофа. В ранен стадий бременността лесно можеше да се прекъсне. Надяваше се, че не се е стигнало дотам. Тялото й бе в период на емоционална и сексуална възбуда и сигурно на това се дължеше всичко.

В Ню Йорк Дженифър нетърпеливо очакваше всяко утро и с всеки следващ ден изглеждаше все по-отчаяна. Кристин, която добре познаваше настроенията й, усети, че нещо не е наред. И когато една сутрин Дженифър я предупреди, че ще закъснее за вечеря, защото имала час при лекар, Кристин не се сдържа:

— На гинеколог ли?

Дженифър кимна, предъвквайки с нещастен вид препечената си филийка.

— Нещо не е наред? Не ти ли понасят хапчетата?

— Не съм добре. Цикълът ми закъснява.

Кристин я погледна и се засмя.

— Нали ти казвах! Господи, Дженифър, ти може би ще имаш бебе!

— А може би не. Ще се разбере. Не искам повече да отлагам прегледа си при доктор Морлейн.

— Прекрасна изненада за твоя Рей.

— Ако съм бременна, той просто няма да разбере. Не желая да запазя детето.

— Сигурна ли си? Нали не искаш да убиеш детето на Рей? Мислех, че го обичаш.

— Точно затова ще го направя.

Все пак Дженифър се почувства ужасно при тази мисъл.

— Ако го сториш, ще се разделите по-бързо, отколкото предполагаш — каза Кристин. — Въпрос е и на съвест. Познавам те добре. Не си способна на това. Не прави необмислени неща! Ако наистина си бременна, не изпадай в паника, а спокойно размисли какво ти предстои. Струва ми се, че трябва да го обсъдиш с Рей.

— Нищо не е сигурно — едва-едва промълви Дженифър.

 

 

Вечерта се прибра вкъщи сломена. Лекарят беше направил необходимите тестове и нямаше никакво съмнение, че е бременна. Вестта беше голям удар за нея. До последно се бе надявала, че всичко се дължи на хормонални сътресения. Кристин прозря веднага истината по израза на лицето й. Накара я да седне на канапето до нея.

— Действително си бременна, нали?

Дженифър наведе глава и измърмори:

— Само проблеми!

— Не мисли за проблемите, а за бебето, което расте в теб. Частица е от вас двамата. Един нов живот. Искаш ли да го разрушиш?

— Говориш като проповедник. — Дженифър посегна към цигарите.

Кристин сви рамене.

— Опитвам се да те предпазя от прибързани, стъпки. Спомни си колко мечтаеше за деца. Ако махнеш бебето, един ден ще съжаляваш.

— Това не е бебе, а нещо недефинируемо, някакво си дребно нещо.

— Това е нов живот.

— Престани най-после! Нали знам какво ще каже Рей.

— Остави този Рей! Става въпрос за твоя корем и следователно решението си е твое. Аз не бих подложила съвестта си на такова изпитание.

— В края на седмицата съм при него — гласът й беше слаб и отчаян.

— Поговорете за това. Напомни му, че и той носи някаква отговорност.

— Сигурно ще скрие глава в пясъка.

— От радост — саркастично подметна Кристин. — Въпреки това трябва да му го кажеш и после ще решиш какво да правиш.

— Окей. И без това нямам избор.

 

 

Дни преди пътуването Дженифър размисляше, как да съобщи на Рей за бебето. Не трябваше да стане веднага, а в подходящ момент. „А ако не се появи такъв?“

Когато кацна във Филаделфия, беше така нервна и напрегната, че бе сигурна, че Рей веднага ще разбере, какво става.

Той наистина забеляза, че тя бе по-различна от обикновено. Когато пристигнаха в къщата, направи кафе и разпали огъня в камината. Двамата се настаниха удобно край нея. Дженифър беше наясно, че ако не изповяда веднага тревогата си, този уикенд щеше да е непоносим. Трябваше да се освободи от тайната си. Рей беше длъжен да научи за станалото.

— Страшна физиономия си направила! Като че ли с удоволствие би се върнала още сега в Ню Йорк. Никога не съм те виждал такава. Какво ти е?

— Бях на лекар — промълви тя.

Рей сбърчи чело.

— Да, и? Болна ли си? — гласът му прозвуча уплашено.

— Всъщност нищо ми няма. Само… Ти не се ли досещаш?

— Не те разбирам. Болна ли си или не?

— Ще имам дете. Нашето дете, Рей.

В този момент изразът на лицето му не беше от най-интелигентните. Той посегна към цигарите.

— Не е задължително да го раждам — опита се да го успокои Дженифър. — Просто исках първо да говоря с теб.

— Хубава изненада — Рей дърпаше нервно цигарата си. — Как можа да се случи това, Дженифър?

Тя сви рамене.

— Както изобщо се случва. Може да е станало още на островите. Не вярвах, че е възможно.

— И няма никакво съмнение?

— Да.

Той стана и закрачи покрай камината като животно в клетка.

— Нали бяхме решили? Нали всичко обсъдихме, скъпа? Главата ми не го побира! Не знам какво да правя. Да не би да очакваш, че ще те накарам да го махнеш?

Дженифър гледаше втренчено ръцете си.

— Исках само да знаеш. Ще намеря лекар, който да ми помогне. В ранния стадий не е проблем.

— Как можа да ми се случи! Точно сега! Защо не си гълтала хапчетата? Мислех, че всички момичета ги вземат.

— На мен ли искаш да прехвърлиш вината?

— Как можеш да говориш за вина! Това е абсурдно, Дженифър, и ти го знаеш. Щом се е стигнало дотам, ще го родиш. Все ще се справим някак.

— Наистина ли мислиш така, Рей? — с плаха надежда попита тя.

— Разбира се. Обаче не мога да кажа, че се радвам. Да приемем, че тъй е било писано.

— Не звучи много обнадеждаващо.

Рей седна до нея и я прегърна.

— Когато свикна с тази мисъл, всичко ще си дойде на мястото. Просто съм объркан. Извинявай, но този факт праща плановете ми по дяволите. Ще трябва вътрешно да се пренастроя.

— Разбирам те. И за мен беше шок.

— Но ти винаги си обичала децата.

— Напоследък бях се примирила. Знаеш, че заради теб се отказах от тях. Но е трябвало да стане иначе.

— Господи, как ще се оправя с всичко това! Най-добре ще е първо да уточним датата на сватбата. Няма да те зарежа, мила. Приемам всички последствия, въпреки че не умирам от щастие.

— Аз също. Радвам се, че реши така. Ако беше пожелал аборта, нещо щеше да се прекърши в мен.

— Искам те. И ако така трябва, с детето. Сега обаче се нуждая от нещо подкрепително.

 

 

Следващият месец се състоя сватбеното тържество. Дженифър напусна работата си при Харолд Спенсър и се пренесе във Филаделфия. Страхуваше се, че бременността й ще попречи на отношенията й с Рей, но бе приятно изненадана. Той постоянно се грижеше за нея. Държеше тя да прекара деветте месеца в пълно спокойствие, като постепенно свикваше с мисълта, че, ще става баща. Не дотам, че да купува книги за бебета или да разисква въпросите на възпитанието им, но все пак, макар и бавно, навлизаше в новата си роля. Дженифър се чувстваше прекрасно. Имаше Рей и носеше неговото дете. Какво би могла да иска повече от живота? Преди дълбоко страдаше, че той не желае деца. Тогава въпреки старанието си да не мисли за това, тя често тъгуваше. Сега можеше открито, да си признае, колко много се радваше за бебето им. С нетърпение очакваше раждането.

По време на сватбата им леля Лоела се намираше в Токио, където, както сама пишеше, се бе запознала с един очарователен англичанин. Тя посети младата двойка два месеца по-късно с купища подаръци и с обичайния шум около себе си. Възнамеряваше да остане само до уикенда, но гостуването й продължи шест седмици. Бракът на младите я радваше, но когато чу за бъдещото потомство, направи гримаса, като че бе сдъвкала лимон. Усъмни се в необходимостта от бебе, но следващата й реакция бе да отиде в града, за да накупува играчки. Когато се върна, Дженифър неволно се усмихна. Играчките бяха за десетгодишно дете и то в невероятни количества. За Лоела беше ясно, че бебето ще бъде момче. „Така и така ще се пръкне дете, дано поне да е момче.“ Дженифър гледаше индианския костюм, футболната топка и автопистата, които Лоела бе вече разопаковала. „Какво ще ги правя, ако се роди момиче?“

— Ще го възпитаваш като момче — беше незабавният отговор.

Присъствието на лелята не притесняваше Дженифър. Лоела обичаше своя личен живот и добре се грижеше за него. Имаше много приятели в града и не се натрапваше на младите. А когато отпътува, на Дженифър къщата й се стори опустяла. Лоела имаше уговорена среща с нейния англичанин и възнамеряваше да поживее известно време в Лондон. За раждането на бебето щеше да се върне непременно, тъй като беше много любопитна.

В края на петия месец Дженифър отново посети доктор Петерс. Той отдавна настояваше за ултразвуков преглед и тя бе също съгласна. Последната седмица беше наддала чувствително. Усещаше се натежала и безформена. Успокояваше се, че това е нормално в нейното състояние. Докато докторът я преглеждаше, тя наблюдаваше с любопитство монитора. Беше вълнуващо да види как изглежда зародишът на бъдещото човече и то в самата нея. Внезапно затаи дъх и се втренчи. Доктор Петерс също се вгледа в картината.

— Прекрасно! Изненадан съм приятно, госпожо Дентън. Сама можете да видите. Ще имате близнаци.

Ако Дженифър не беше легнала, сигурно щеше да се строполи на пода. Не смееше да помисли за реакцията на Рей.

— Ще се справим. Не трябва да се притеснявате! И двете бебета ще се родят живи и здрави.

— Не ме е страх — промълви тя. — Само съм доста шокирана.

Сядайки в колата, краката й омекнаха. Заваля. Чистачките ритмично се движеха по стъклото. Искаше й се да завие от мъка. „Ами ако не кажа на Рей? Така, след раждането ще му е по-лесно да приеме този факт.“ Но нямаше нерви да мълчи толкова дълго време. Досега не бяха крили нищо един от друг. Колкото повече се приближаваше към дома, толкова по-неспокойна ставаше. „Какво щастие, че Лоела я няма! Сигурно щеше да изпадне в истерия.“ Паркира автомобила и влезе вкъщи. Движеше се бавно и внимателно, както винаги. Сега обаче пътя й се стори безкраен. Белият ягуар стоеше пред къщата — значи Рей се бе прибрал.

Той седеше в дневната и четеше вестника си. Когато я видя, стана и се отправи към нея усмихнат.

— Е, как беше при доктор Петерс?

Дженифър, безсилна се отпусна на канапето, без да отрони звук.

— Няма ли да ми кажеш?

— По-добре първо седни, Рей.

— Нещо не е наред ли? Някаква аномалия? Дженифър, не ме карай да вадя с ченгел думите от устата ти!

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ужасно е. Не знам как да ти го кажа. Днес ми направиха ултразвуков преглед.

— Кажи най-после какво има!

— Нали ме обичаш, скъпи? — Дженифър стисна ръката му.

— Естествено, обичам теб и бебето.

— Ще бъдат две бебета, Рей.

Рей не каза нищо. Дженифър не смееше да диша. Внезапно той започна да се смее така, като че ли никога няма да може да спре. Тя, която досега едва сдържаше сълзите си, също избухна. Когато смехът им постепенно утихна, Рей седна до нея и я прегърна нежно.

— Скъпа моя, искам само едно нещо от теб. Обещай ми, че няма да ми кажеш след прегледа следващия месец, че са станали три.

— Окей — каза Дженифър и се сгуши в него. — Това със сигурност бих могла да ти го обещая.