Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)

Седемнадесета глава
Гората въздъхна

(Вместо послеслов)

Отново дойде пролетта. Слънцето изтласкваше зимата да си върви. Тя офейкваше вече, подгизнала, с полуразтопени и хилави крака. Топлите дни, които вървяха по петите й, ставаха постепенно все повече, изгаряха по дрехата на старицата петна, разкъсваха я на мръсно бели дрипи. Пролетта е винаги безмилостна към издъхващата зима.

Ето ручеите се успокоиха, вече не бързат, стават все по-малки, все по-тънички, а нощем почти замират. Настъпи късна, но ярка пролет.

— Такава пролет е на плодородие — каза Хрисан Андреевич тези дни, когато пренощуваха с Альоша у Иван Иванич.

Скоро ще изкарат овцете по пасбищата, но сега Альоша чак до ваканцията само ще „изпровожда“ с баща си стадото сутрин, а вечер ще го посреща извън селото.

Альоша идва няколко пъти и сам. В такива дни те двамата с Толик са неразделни и все търсят Бим, милите момчета. Но веднъж, когато пиеха чай у Иван Иванич, Хрисан Андреевич разсъди така:

— Щом и по вестниците го писаха и пак не се намери, значи някой го е откарал много надалече. Русия майчица е огромна — къде да го търсиш? Да беше умрял, по таз обява все някой щеше да се обади: тъй и тъй значи, няма го вече вашето куче, видях го там и там. Важното е, че е жив, това е най-важното. Не всеки си намира кучето. Както гледам, друго нищо не може да се направи. — Спогледаха се с Иван Иванич и Хрисан Андреев добави: — Та, мисля си, деца, че вече няма нужда да го търсите. Вярно ли казвам, Иван Иванич?

Иван Иванич кимна утвърдително.

От този ден опряха да търсят. Остана само споменът, но той остана на момчетата за цял живот, до края на дните им. Може би след много, много години нашите момченца ще раз казват на своите деца за Бим. Та нали всеки татко или дядо, ако е имал приятел — куче, непременно разказва на децата и внучетата си забавните или печални истории, станали с него. Тогава и на децата им се дощява да си имат свое куче.

Когато си тръгваха, Хрисан Андреевич пъхна в пазвата си едномесечно кутре овчарска порода — подарък от Иван Иванич. Альоша беше във възторг.

… Сега в стаята ново кутре си играе с една вехта обувка. И то се казва Бим и е породист английски сетер с цвят на косъма, отговарящ на всички изисквания. Иван Иванич го беше взел „за двамата“ — за себе си и за Толик.

Но той никога няма да забрави стария си приятел. Няма да забрави утрините преди лов, които му подари Бим, няма да забрави неговата добрина и всеопрощаващото му приятелство. Споменът за верния другар, за неговата печална съдба тревожеше стария човек. Затова отиде на полянката и седна на същото пънче. Озърна се. Бе дошъл да послуша гората.

Беше неимоверно тих пролетен ден.

Небето беше поръсило цялата полянка с кокичета (капчици небе по земята). В живота на Иван Иванич това чудо се беше повтаряло много пъти. Сега се бе извършило отново, тихо, но могъщо в своята истинска простота и всеки път смазващо с неповторимата новота на това зараждане на живота — пролетта.

Гората мълчеше, току-що пробудена от сън, поръсена с небе и вече разтревожена от топлите слънчеви зайчета по лъскавите и сладостно нежни езичета на още неразтворилите се листенца. На Иван Иванич му се стори, че седи във величествен храм с небесносин под, с небесносин купол и колони от живи дъбове. Това приличаше на сън.

Но изведнъж… Какво можеше да е това? През гората премина късо шумолене — дълбока въздишка. Приличаше много на въздишка на облекчение, че след дълго очакване дърветата отново се пробуждат за живот, ето, то личи по езичетата на разтворените пъпки. Нали затова клонките потръпнаха, после засвирука синигер, кълвачът зачука бодро музикалния си барабанен дроб, за да призове дружката си, да извести на гората за началото на любовта. Нали той и бекасът са между първите, които дават сигнала за тържествената — симфония на пролетта; само че бекасът зове тихо, по здрач, зове предпазливо, отгоре: „Доб-доб! Доб-доб!“ — тоест доб-ре-добре!! А кълвачът, като намери на познатия клон сухата си хралупа, възвестява неистово, смело, решително с извечния си инструмент своята радост: „Кр-р-р-р-р-р-р-р-р-расота!“

Ясно: гората въздъхна облекчено, защото чудото бе започнало и бе настъпило времето, когато се сбъдват надеждите. Птиците му се откликваха като на могъщ юнак и спасител. Иван Иванич го чу съвсем ясно. Нали затова бе дошъл тук, да послуша гората и нейните обитатели.

Той щеше да е щастлив, както всяка година в такива часове, ако в края на полянката не личеше петно — пусто, незапълнено с небесносиньо, означено само с прясната пръст, смесена с ланшна шума. Тъжно е да гледаш такова петно през пролетта, в самото начало на всеобщото ликуване на природата.

Но към Иван Иванич вече поглеждаше отдолу нагоре с добрите си, наивни, мили и невинни очета мъничкият Бим. Той вече бе успял да покори Толик, защото и малкият Бим беше започнал живота си с доброта.

„Каква ли ще е неговата съдба? — помисли си Иван Иванич. — Не бива, не, не бива и новият Бим, който едва започна да живее, да изпита съдбата на моя приятел. Не искам. Не бива.“

Иван Иванич стана, изправи се и почти извика:

— Не бива!

Гората повтори с кратко ехо няколко пъти:

„Не бива… Не бива… Не бива…“, и замълча.

А беше пролет.

Земята беше поръсена с капчици небе. И беше много тихо. Толкова тихо, сякаш никъде нямаше зло.

Но… все пак в гората някой… стреля! Стреля три пъти.

Кой? Защо? По кого?

Може би зъл човек беше ранил красавеца кълвач и го беше довършил с два патрона…

Или ловец беше заровил своето тригодишно куче?…

„Не, неспокойно е и в този небесносин храм с колони от диви дъбове“ — така си помисли Иван Иванич, застанал с непокрита побеляла коса и вдигнал поглед към небето. Това приличаше на пролетна молитва.

Гората мълчеше.

Край
Читателите на „Белият Бим Черното ухо“ са прочели и: