Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Дванадесета глава
Сред простора на полята. Необичайният лов. Бягството

Както всяка сутрин, в дома на Хрисан Андреевич всичко протече по установения ред: пружината на трудовия ден почна да се отпуска след последните, трети петли, после измуча кравата. Петровна я издои и запали печката; Альоша излезе да погали своя любим Черноушко. Таткото даде кърма на кравата и на свинете, сипа зърно на кокошките, след което всички насядаха около масата и закусиха. Тази сутрин Бим дори не близна ароматното мляко, въпреки че Альоша го моли, увещава го. Докато родителите му шетаха из къщи, Альоша донесе вода, изрина на кравата, помоли пак Бим да хапне, натопи му носа в паницата, но напразно. Най-неочаквано Черноушко беше станал почти чужд. Малко преди да тръгнат за работа, Хрисан наточи дълъг нож и го пъхна над вратата.

Щом изгря слънцето, Петровна се загърна в топлите си дрехи и шалове, взе чантата и огромния нож, наточен от Таткото, и излезе. След нея, облекли мушамите, излязоха на двора и Альоша с баща си и се чу как натириха овцете.

Нима оставиха Бим самичък, и то вързан в сумрачния пруст? Бим не издържа — почна да вие горчиво и безнадеждно.

Но ето че вратата откъм двора се отвори, влезе Хрисан Андреевич, отвърза Бим и го изведе на стълбището, после заключи вратата отвън, тръгна към малкото стадо овце, до което беше застанал Альоша, предаде му от ръка в ръка въженцето, с което водеше Бим, а той мина пред овцете и викна:

— Хайде, хайде!

Овцете тръгнаха с него по улиците. От всеки двор към тях се присъединяваха по пет, по десет и в края на селото стадото стана големичко. Хрисан Андреевич вървеше отпред, а отзад бяха Альоша с кучето.

Денят беше мразовит, сух, земята под краката им беше корава, почти като асфалта в града, но по-грапава; запърхаха нагъсто снежинки, забулиха за известно време студеното слънце, но след малко спряха. Вече не беше есен, но още не беше и зима, а онова настръхнало междувремие, когато всеки миг ще се появи бялата зима, очаквана, но идваща всеки път неочаквано.

Овцете потропваха бодро с копитца и блееха, говореха на своя проточен овчи език, който наистина е невъзможен за разбиране. Бим се вгледа и забеляза: начело на стадото току по петите на Хрисан Андреевич, вървеше овен с вити рога, а най-отзад, пред Альоша, малка куца овчица. Альоша я побутваше от време на време с куката на гегата си да не изостава и викаше:

— Тате, по-полечка! Куцичката не смогва.

Бащата забавяше крачка, без да се обърне, а заедно с него тръгваше по-бавно и цялото стадо.

Бим го бяха повели с въже. Той виждаше как важно пристъпва Таткото пред овцете, как те се подчиняват и на най-слабото му движение, как делово и съсредоточено наблюдава Альоша овцете отзад и отстрани. Ето, една се отдели от стадото и захрупа пожълтялата тревица. Альоша изтича заедно с Бим, подвикна й:

— Къде, къде-е?! — И хвърли пред нея гегата си.

Овцата се върна. Отляво три наведнъж пожелаха да проявят самостоятелност и поеха към едно зелено петно, но Альоша пак се затича и ги върна на мястото им. Бим много бързо съобрази, че нито една овца не бива да се отлъчва от стадото, и щом се затичаха отново с Альоша, излая срещу овцата, нарушила реда и дисциплината „Бау-бау-бау!“ — беззлобно, както и Альоша, предупреди той нарушителката, тоест: „Накъде си хукнала-а?!“

— Тате! Чуваш ли? — викна Альоша.

Хрисан Андреевич се обърна и викна одобрително:

— Браво, Черноушко!

На склона на една падинка той вдигна гегата над главата си и викна пак така високо:

— Пу-уска-ай! — Забави крачка и тръгна да пресече пътя на стадото.

Альоша тръгна и той като баща си, само че отзад. Крачеше забързано, от време на време тичаше, за да подкара овцете към Хрисан Андреевич. Така стадото почна да се проточва все по-нашироко и постепенно, без да спира да скубе трева, се изниза в редица от по три-четири овце. Хрисан Андреевич застана с лице към овцете, обгърна с поглед строя им, до него се намести и овенът водач. Овчарят извади от торбата самун хляб, изряза му кората и я даде, кой знае защо, на този овен. Бим не можеше да знае, че овенът водач трябва не само да не се страхува, но и да обича овчаря; нали беше невежа, виждаше само потвърждение на това, че Таткото е добър човек — нищо повече. Той, Таткото, откровено казано, беше освен това и хитър човек — понякога овенът ходеше по петите му като куче и викнеха ли го, обаждаше се. Но къде можеше Бим да проникне в премъдростта на овчаря. Хрисан Андреевич знаеше много добре, че глупав овен на малко стадо, особено ако няма куче, може да отведе овцете дявол знае къде — само да го изтървеш, само да заспиш от умора или да задремеш на припек. Не, неговият овен водач беше особен, дресиран овен, той затова прие Бим толкова радушно.

Хрисан Андреевич запали лулата си и каза на Альоша:

— Не бързай, не бързай — тук тревицата не е лоша.

… Ти как мислиш, скъпи читателю? Да намериш в късна есен паша за овцете си не е лесно; не си ли разбираш работата, само след една седмица половината ти стадо ще измре, даже ако си намерил хубава трева, ще я изпотъпче и толкоз; но ако имаш ум в главата, и на средно пасбище овцете ти ще са сити и тлъсти. Нали успява Хрисан Андреевич да си нахрани стадото из пущинаците, по изостаналите ивички трева, че и под носа на тракторите, излезли на есенна оран. За това са нужни и особен талант, и призвание, и любов към животните. Огромен труд е то — да пасеш овце, но и красив труд, защото човекът овчар, понякога даже без да се замисля, се усеща неделима частица от природата, неин стопанин и благодетел. Там е цялата работа. Читателят ще ми прости, че за малко забравих за нашия Бим и заговорих за човека сред просторите на късната есен.

И тъй, овцете скубеха със задружно шумолене нисичката трева и хрупкаха така задружно, че всичко се сливаше в един-единствен звук: кротък, равномерен, успокояващ. Сега Таткото и Альоша бяха наблизо и си говореха тихо, без да се провикват отдалече.

Альоша попита:

— Татко, да пусна ли Черноушко?

— Да опитаме. Сега не вярвам да избяга: от свободата не бягат. Пусни го. Поиграйте си, но по-надалечко, да не подплашите овцете.

Альоша почака стадото да се поотдалечи, отвърза въжето и викна весело:

— Черноушко! Хайде да се гоним! — Спусна се от височинната в дерето, затрополи с ботуши и заподскача.

Бим ужасно се зарадва. И той подскачаше, мъчеше се да близне тичешком Альоша по бузата, отдалечаваше се и пак се връщаше, във възторг от пълната свобода; после захапа някаква пръчка, хукна към Альоша и седна пред него. Альоша взе пръчката, запокити я встрани и каза:

— Донеси ми я, Черноушко!

Бим я донесе и му я даде. Альоша пак я хвърли, но този път не я взе от устата на Бим, запъти се нагоре към стадото, а на Бим заповяда:

— Дръж, Черноушко, носи я!

Бим го последва с пръчката. Когато се изкачиха, Альоша сложи в устата на Бим вместо пръчката своя калпак. Бим и него понесе с удоволствие. Альоша подскачаше и повтаряше:

— Носй, Черноушко. Носи, умнико. Браво. Браво.

Но към стадото приближиха тихо. („Не плаши овцете.“) Альоша изкомандува:

— Дай го на Татко.

Хрисан Андреевич протегна ръка. Бим го подаде. Новите му способности бяха неочаквани за овчарите. И тримата бяха във възторг.

Не мина и седмица и Бим разбра сам, със собствения си ум, че сега има задължение: да връща своеволните овце в стадото, да ги наблюдава, когато са се източили в дълга редица, но да не реагира, когато привечер, вече в селото те се пръсват на малки стада по домовете си.

Бим се запозна с двете кучета, които пазеха огромното колхозно стадо заедно с трима овчари, всичките възрастни и също с мушами. Въпреки че никога не пасяха наблизо и не смесваха стадата на колхоза и на колхозниците, при късите есенни почивки в пасбището Альоша притичваше до колхозните овчари, а Бим заедно с него до колхозните кучета. Хубави кучета: бледожълти, с дълга козина, едри, но кротки, спокойни; те даже си играеха с Бим спокойно и снизходително, а стадото обикаляха с бавна крачка, а не като Бим — с подскоци или в стелещ се галоп: бяха кучета с чувство за собствено достойнство. Харесваха му на Бим. И овцете бяха добри.

Започна и за Бим свободен трудов живот. Прибираха се и тримата капнали и затова притихнали, но това беше свобода и доверие един към друг. От такъв живот не бягат и кучетата.

Един ден, някак изведнъж, заваля сняг, излезе вятър, изви се виелица, вихрушка. Хрисан Андреевич, Альоша и Бим скупчиха овцете в кръг, постояха малко, па поведоха стадото посред бял ден към селото. Овцете бяха целите в бял сняг, по раменете на хората имаше сняг, по земята — сняг. Навред бял сняг и в полето сняг, само сняг. Беше дошла зимата. Паднала беше от небето.

Дали Хрисан Андреевич реши, че куче като Бим не бива да спи с прасетата и да се връзва с въже, или по друга някаква причина, но Бим нощуваше сега в много топла колибка, която му сковаха в ъгъла на пруста и му постлаха с меко сено. Вечер той влизаше в къщи като член на семейството и оставаше там, докато се навечерят.

— Невъзможно е вече да е дошла зима. Рано е още — каза веднъж Хрисан Андреевич на Петровна.

Те често повтаряха в разговорите си думата „зима“ и се тревожеха за нещо: впрочем Бим знаеше: зима, това е белият студен сняг.

Тази вечер Петровна се прибра цялата в сняг, мокра, с изпръхнало и подпухнало лице. Бим я видя как се съблече, а после дълго разтърсва китки и охка. Ръцете и бяха зачервени и попукани, покрити с тъмнокафяви петна, като възглавнички, подобни на възглавничките по пръстите на Бим. После тя потопи ръце в топла вода, ми ги, дълго ги маза и все охкаше. Хрисан Андреевич гледаше Петровна и сякаш му беше криво (Бим не можеше да не го прочете по лицето му).

На другата сутрин той наточи ножове и излязоха и четиримата от къщи: Петровна, Хрисан Андреевич, Альоша и Бим. Отначало вървяха през равно, бяло поле, покрито с тънък сняг — до половината лапа, не повече, та се вървеше лесно. Наоколо беше тихо, но студено. После навлязоха в нивята със струпано на редици купчини цвекло, наредено с листата навън и покрито с листа. До всяка купчинка седяха жени, облечени като Петровна, и правеха нещо, мълчалива и съсредоточено.

Четиримата се приближиха към една купчинка, насядаха наоколо. Бим наблюдаваше внимателно. Петровна дръпна няколко листа, измъкна едно цвекло от купчината, обърна го чевръсто с корена към себе си и — чик! — с ножа: листата отлетяха. Още веднъж — чик-чик — по главичката на цвеклото и я очисти. Хвърли я встрани. Хрисан Андреевич повтори същото, точно като нея. Альоша и той — дори по-чевръсто от Таткото. Че като се разбързаха! — Чик-чик! — и хвърляй цвеклото. Чик-чик! — главичката е вече чиста. Трае! — и цвеклото е вече встрани, в нова, чиста купчинка.

Наблизо, пак до купчинка цвекло, седеше сама жена и вършеше същото. Край следващата бяха двама-трима души. Така из цялото поле: колибки от цвекло, топло облечени жени с попукани длани и подпухнали от студа лица. Всички работеха с леки брезентени ръкавици или с голи ръце. Чик-чик! — цвеклото полита встрани. Чик-чик! — човекът захвърля ножа и духа с уста върху дланите си, търка ги една в друга и пак: чик-чик! — чиста главичка. Като часовник.

Студено. Както следеше ножовете, Бим усети, че му става студено, затова се поразтърси и тръгна да огледа наоколо, без да се отдалечава много. Поразгря се и се върна при своите, въпреки че по пътя го канеха и други жени (в селото всички знаеха вече за Черноушко).

При тях дойде жената, която работеше сам-самичка — млада, но много слаба. Тя се оплака от нещо, изсекна се на земята, после седна до Петровна, показа й ръцете си. Петровна също простря към нея дланите си. Жената се натъжи, закашля се, притисна брезентовата ръкавица към гърдите си, притихна. Името й беше Наталия.

Петровна — чик-чик! Хрисан Андреевич — чик-чик! Альоша — чик-чик! И си духат на ръцете, и си разтриват бузите. Петровна — чик-чик!… Но изведнъж — блим!… От очите на онази жена върху листа падна капка. Тя закри лицето си с ръкав и се върна при своето цвекло.

— Не дай боже и ти да простинеш — каза Петровна на Альоша, отиде при него, оправи топлия шал под калпака му, овърза му хубаво вратлето, свали платнения си колан и препаса с него кожухчето на Альоша.

Бим навираше нос в кожуха на Альоша, помагаше на Петровна. Но Альоша, както установи Бим, не беше премръзнал чак толкова; напротив, беше много по-топъл от Таткото и от Петровна (виж, това Бим можеше да разбере много по-добре от хората).

— Альоша — каза Хрисан Андреевич, развъртял сръчно ножа. (Бим наостри уши.) — Я потичайте малко с Черноушко, да се постоплите.

И ето, Бим вече тича пред момченцето из нивата с цвекло, вкаменена от студа. Стигнаха чак до другия край на нивата, Альоша се сгорещи, той свали ушанката, развърза шала, пъхна го в пазвата си и нахлупи калпака с вдигнати уши. В края на гората, сред гъстата жълта трева, Бим спря, почна да души, зашари насам-натам и неочаквано за Альоша застана като статуя.

Альоша изтича при него:

— Какво има, Черноушко?

Бим стоеше неподвижно и чакаше заповед. Альоша съобрази все пак каква е работата:

— Дигни! Дигни!

Бим очакваше магичната дума „Напред“. Но Альоша викна още по-високо:

— Дигни!

Бим тръгна и вдигна малко ято яребици.

Без да се замисли много, Альоша изтича обратно заедно с Бим. Бим проумя, чене могат да се разберат, защото Альоша не знае думите на Иван Иванич, но все пак тичаше редом. Запъхтян и зачервен, Альоша разказа на родителите си как Черноушко е намерил яребиците и как ги е „подплашил“.

Ловно куче е Черноушко, учено — каза със задоволство Хрисан Андреевич. — Де да имахме пушка, Альошка! Че да идем на лов. А?

Пушка? Лов? Колко познати и скъпи думи за Бим! Той знае какво значи това.

Бим завъртя опашка, загали се на Альоша, на Хрисан Андреевич, на Петровна, говореше им на своя език, отчетливо и ясно. Но тук никой не го разбра: никой не го последва с пушка и никой не тръгна на лов без пушка. Бим седна, долепи гръб до кожуха на Альоша и се замисли — поне така изглеждаше.

Прибраха се по тъмно, капнали и премръзнали. След няколко дена престанаха да ходят при цвеклото — бяха свършили своя участък.

Петровна си оставаше у дома и беше явно много щастлива. По цял ден шеташе: ринеше на кравата, переше бельо, миеше подовете, кълцаше зеле, биеше масло, палеше пещта, готвеше, шиеше на машинката, кърпеше дрехи, изнасяше на кравата кърма — то край нямаше. Бим я наблюдаваше как работи.

При Альоша дойде една чиста жена с книжки, взе да кори Петровна (но не сърдито, както забеляза Бим), двете повтаряха думите: „Альошка“, „овцете“, „цвеклото“. На другия ден сутринта Альоша излезе с книжките и оттогава всеки ден изчезваше така. Хрисан Андреевич отиваше всяка сутрин някъде с вилата, а като се прибираше, миришеше на тор.

Една обикновена вечер, когато всички се бяха прибрали и вечеряха, влезе някакъв човек: висок, широк, кокалест, с едро лице, но с малки лисичи очета и с лисичи калпак. Бим забеляза, че Хрисан Андреевич погледна влезлия без усмивка, не стана от масата да го посрещне, както правеше винаги, и не му подаде ръка.

— Живо-здраво — каза равнодушно гостът, без да сваля калпак.

— Здравей, Климе — отвърна Хрисан Андреевич. — Седни.

Гостът седна на пейката, сви огромна цигара, заразглежда Бим и попита:

— Та това значи е Черноухия, така ли? (Бим вече беше нащрек.) — Ще си загине псето без лов. Или ще избяга. Продай ми го за двайсет и пет.

— Не ми е за продан — каза Хрисан Андреевич и стана от масата, защото се беше навечерял.

На разстояние три крачки Бим веднага разбра: гостът мирише на заек. Отиде при него, почна да души, завъртя опашка и погледна лисичия калпак право в лицето, което на езика на Бим означаваше: „Разбирам, ти си ловец“.

— Виждаш ли? — попита Клим. — Черноушко разбира с кого си има работа. Продай ми го, ти казвам.

— Няма да ти го продам, Климе, няма. Каквото било, било — то и Альоша не можа веднага да разбере. Аз ходих в редакцията на областния вестник, три рубли дадох за обява: „Намерено е ловно куче, бяло с черно ухо“. Получих отговор: „Моля ви, не давайте друга обява. Нека поживее засега при вас.“ Не знам каква е работата, но подозирам, че кучето не е какво да е и трябва да го пазя.

— А ти ще го погубиш. Продай ми го — настояваше Клим и взе да се сърди.

— Няма да го бъде — отряза Хрисан Андреевич. — Ако искаш — води го на лов и още съшия ден ми го връщай. Нека Черноушко живее според природата си, както му се полага по устав.

— Не ни е за продан — намеси се и Альоша.

— Е, хубаво — заключи недоволно Клим, погали Бим по врата и си отиде.

След вечерята на светлината на фенера Хрисан Андреевич закла едно овне, окачи го за задните крака на разтегача, одра му кожуха, изкорми го, изми месото и го остави в плевнята до сутринта.

Петровна цялата вечер ту подреждаше яйца в една кошница, ту пълнеше буркани с прясно масло или с топено. Подреждаше ги внимателно в кошница за пазар, изплетени от бели пръчици.

Чак сега Бим разбра, че всичко това (агнето без кожух, яйцата, маслото, кошниците) мирише на пазара в града. Той ли няма да знае! Докато търсеше Иван Иванич, беше изучил целия град от край до край. Бим се развълнува: пазарът, градът, кошниците, неговият дом — всичко се сля в едно: Иван Иванич е там. Тази нощ не можа да мигне.

Сутринта рано-рано Хрисан Андреевич уви вече твърдото месо в чисто зебло, овърза го с канап и го метна на рамо. Петровна окачи на кобилица две кошници, вдигна кобилицата и я намести на двете си рамене. Колко ги моли Бим да вземат и него! Толкова ясно им го каза, така упорито повтаряше: „Трябва да дойда с вас. Имам път натам. Вземете ме.“

Никой не разбра изживяванията му. Нещо повече, докато наместваше агнето на рамото си, Хрисан Андреевич каза:

— Альошка, и позадръж Черноушко — да не хукне подире ни.

Альоша го хвана за нашийника и го задържа на стълбището, а Таткото и Майката, тежко натоварени, тръгнаха бавно към шосето, към спирката на автобуса. Бим ги изпращаше с поглед и не обръщаше внимание на милувките и увещанията на Альоша, не ги изпусна от очи, докато още се виждаха.

След малко дойде Клим с пушка и с раница. Ловна чанта и патрондаш нямаше (Бим забеляза веднага този недостатък в екипировката му). Все пак носеше пушка! — това е най-важното. Бим отиде доверчиво при ловеца и веднага установи, че той си е изсипал патроните в джобовете. Това на нищо не прилича! Но пак — най-важното е пушката. Човек с пушка той е готов да последва навсякъде. За дълго или за малко, но ще го последва. Такава им е природата на ловните кучета и Бим не правеше изключение: нещо повече — мъката, която го загложди вчера, сега се бе поуталожила. По отношение на пушката Бим си беше най-обикновено ловно куче. Не бива да го корим, че му липсва логика, той постигаше истината само чрез практиката, въпреки че беше най-умното куче на света. Предстоеше му още много да види и пати само защото е куче. Не бива да го корим.

— Хайде на лов, Черноушко — каза Клим.

Бим заподскача пред него: „На лов, на лов!“

Клим го поведе с ремъка, а Альоша предупреди:

— Чичо Климе, Черноушко като спре, като се изопне и замръзне така, то значи, че има яребици. Трябва да му викнеш: „Дигни!“ Иначе няма да мръдне от мястото си.

— Ами?

— Като ти казвам! Знам аз — отвърна важно Альоша. — Трябва да си уча уроците, иначе щях да дойда да ти покажа.

— То и ний поназнайваме нещичко. Не ни е за пръв път — увери го Клим.

И тъй, след продължително прекъсване и много изживявания, Бим тръгна на лов. Отначало не срещнаха нищо освен дупките на вонящите порове.

— Рови — каза Клим.

Бим не го разбра, седна в недоумение до дупката, малко встрани.

Към обед стана много по-топла. Беше слънчево, тънката снежна покривка подгизна, под лапите жвакаше кал, козината по краката на Бим се намокри и изцапа, той стана мърляв и неугледен като всяко мокро ловно куче. Но Бим търсеше по всички правила — сновеше пред Клим вляво и вдясно, проверяваше с прибежки напред и назад. При едни храсти направи стойка на яребици.

Клим викна:

— Вдигай!

Бим потреперя от басовия рев и вдигна яребиците отведнъж, без да изчака (ах, каква грешка!), но изстрел не последва. Бим се обърна. Ловецът се мъчеше да натъпче патрона в едноцевката и не можеше. После почна да го вади и пак не успя. Бим седна и не мръдна от мястото, където беше вдигнал яребиците, но не отиде и при ловеца, а само го наблюдаваше. Клим се разпсува, както псуват вечер по тротоарите пияниците: олюляват се и се псуват един друг или черната нощ. Този не се клатеше, но псуваше.

Клим извади най-сетне патрона, сложи друг и затвори пушката, но беше ядосан и сега напомняше с нещо Сивия.

— Хайде, търси! — заповяда той на Бим. — Търси, Черноушко!

Бим се обърна, затърси срещу вятъра, заснова и сякаш каза: „Е, няма как, ще търся“.

Нещо апатично се появи в претичванията на накуцващото куче, не беше така устремено, както преди да вдигне яребиците. Клим си го обясни с физическата слабост на кучето и не проумя, че при Бим то означава начало на съмнение в човека: затова го поглежда изкосо, не спира, не се приближава, държи се на почетно разстояние. Той сякаш не търсеше, а наблюдаваше ловеца, но само на пръв поглед изглеждаше така. Страстта, непреодолимата, вечната страст, докато има ловни кучета на този свят, надделя. Всъщност Бим следваше пушката, а не Клим.

Неочаквано долови миризмата на заек. Иван Иванич не беше ходил с Бим на лов за тези зверчета, въпреки че един-два пъти Бим беше правил стойки и по тях. Те, зайците, хич не издържат на стойка: само да спреш — и — дим да ги няма. Стопанинът му забраняваше да ги гони. Лятно време зайците наистина по̀ издържат на стойка, но Иван Иванич всеки път връщаше Бим назад. Едно зайче, голямо, колкото длан, направо го измъкна от лапите му и го пусна на свобода. Тъй че заекът не е птица. Но Бим надуши заека, проследи го точно и направи стойка. Беше мокър, малко разкривен заради ранената лапа. Не, друга беше стойката на сакатото куче. Нямаше я някогашната красива осанка.

— Ди-игай! — изрева Клим.

Трябва да кажем, че когато времето е меко и особено ако е кално, заекът не се дига толкова бързо, и Бим не помръдваше от мястото си, като че искаше да каже: какво си се разкрещял.

— Ди-гай, куци дяволе! — изрева Клим.

Бим вдигна заека и легна, както си му е ред, преди изстрела.

Клим гръмна като с топ. Заекът тичаше, но все по-бавно и по-бавно. После седна, после се скри в браздата и изчезна от погледа.

Клим крещеше диво:

— У-у-у! Ала-ала-ла-ла! У-у! — и тичаше в посоката, където беше изчезнал заекът.

Бим заподскача редом с Клим, но знаеше с положителност, че той нарушава правилата: ловецът не бива да гони като куче, да беше му заповядал Иван Иванич, Бим щеше да намери сам даже заек.

Клим спря запъхтян и се развика диво:

— Търси, бе идиот! Хром дяволе!

Бим тръгна някак обидено. Миризмата на заек никога не беше го интересувала много, а сега зад него тропа с крак тоя простак. Все пак тръгна по следата, направи стойка, дочака отвратителното „Дигай“ и се приготви да вдигне заека. Но той буквално изпълзя от браздата и закуцука като болен. Клим стреля, но заекът побягна. Стреля пак, а заекът си закуцука бавно и от време на време спираше. Бим лежеше, както си му е редът, въпреки калта и чакаше заповед.

А Клим ревеше:

— Дръж, гадино! Дръж го, простако! — И сочеше заека.

Бим намери спотаилото се, леко ранено животно и пак направи стойка. За трети път! Простакът пак не улучи. Заекът отново побягна.

Клим изобщо не можа да разбере в злобата си, че Черноухия не е учен да разкъсва ранените животни, да ти души. Това е под достойнството на интелигентен сетер, сетерът не може да понася ловци като него. Когато заекът изчезна окончателно от поглед (беше заподскачал по-бързичко — изглежда, раната му беше отворена), Клим освирепя: той отиде при Бим, като повтаряше начесто думата „майка“ злобно и с омраза: явно кълнеше Бим.

Бим се извърна, както беше седнал, вече искаше да се махне от пушката. Но в този миг Клим го ритна с все сила с върха на огромния си ботуш право в гърдите, изотдолу…

Бим изохка. Изохка като човек.

— О-ох! — извика проточено Бим и падна. — Ох, ох… — говореше сега Бим на човешки език. — Олеле — защо?! — Гледаше човека с измъчен, страдащ поглед, не разбираше и беше ужасен.

Надигна се с мъка на четири крака, олюля се леко и пак се строполи — само лапите му едва шаваха.

— Боже, какво направих! — хвана се за главата Клим. — Ще трябва да му платя двайсет и пет рубли. Изгоряха ми париците! — И заситни бързо-бързо, сякаш за да избяга от погледа на Бим.

Този ден Клим не се мярна в селото, скитосва някъде до тъмно. В полунощ се промъкна през градините, довлече се до къщата си, в самия край на селото.

А какво стана с Бим? Къде беше той?

Той остана сам върху влажната студена земя, сам-самичък в целия свят. Вътре в него нещо се беше откъснало от удара и в това „нещо“ бе станало топло, то му пречеше да диша, притискаше гърдите му и той загуби съзнание. Но ето че се закашля, повърна и пое дъх — при дишане го болеше. Глътна още веднъж въздух с отворена уста и се изкашля. Вдигна с мъка глава: полето се олюляваше, сякаш Бим плуваше по вълните на пълноводна река. Напрегна се и седна: полето се олюляваше, слънцето се олюляваше, сякаш беше окачено на въже.

Този ден бяха поискали от Бим повече, отколкото можеше: бяха му казали: ти си длъжен, ти трябва да направиш нещо, на което не си способен, защото е против твоята кучешка чест и съвест. За непослушанието го набиха жестоко и свирепо. Но той, Бим, няма да допусне да душат ранени животни.

„Защо-о-о… Защо-о-о… — скимтеше тихичко Бим. — Къде си, добри ми приятелю… Къде-е? Къде си?…“ — все по-тихо се оплакваше Бим и най-сетне млъкна.

Отстрани човек би помислил, че сред откритото поле лежи мъртво куче. Но не беше така.

Ето, той надигна задница, изправи се на крака и не падна. Пристъпи и пак не падна. Постоя така. Направи втора крачка. И се повлече през браздите, като тътреше лапи и заличаваше собствената си следа.

… О, великото мъжество и търпение на кучетата! Какви сили са ви създали толкова мощни и неизтребими, та дори в предсмъртния си час движите тялото си напред? Макар и бавно, но напред. Напред, натам, където ще се намери може би доброта и доверие към нещастното, самотно, забравено куче с чисто сърце.

Бим вървеше. Едва-едва, но вървеше. На устните му се появи кръв, но той продължаваше да върви. Кашляше кръв, но вървеше. Спъваше се, падаше на колене, но все вървеше. Лягаше без сили върху студената пръст, ставаше и продължаваше напред.

Край потока пи жадно вода и му поолекна. Нещо му подсказваше, че не бива да се отдалечава от водата. Стигна до най-близката копа, промъкна се с усилие през увисналата до земята слама и притихна. Така лежат кучетата, когато са болни, скриват се от погледа на човек и звяр; на това ги е научила самата природа. Слава на нейния законен ред и разумна целесъобразност!

Колко време беше лежал в унес — Бим не знаеше, но щом дойде на себе си, усети остра болка в гърдите; виеше му се свят и като разбра с цялото си същество какво ще става с него, изпълзя от сламата. Полежа на въздух. Усети, че козината му е настръхнала. Седна. Сега есенната трева не се олюляваше, копата не се поклащаше, слънцето също, то беше топло и сгряваше малко. Бим се дотътри до ручея и отново пи, пи, пи. Поемаше си дъх и пак пиеше, вече на малки глътки. Забеляза до ручея степна острица, ниска и още зелена, подобна на пирей (студовете мъчно я попарват). Бим почна да яде острица. Хората никога няма да научат какво му подсказваше тази невзрачна тревица, но той знаеше добре, че трябва да хапне на всяка цена тъкмо от нея. Затова я ядеше. После намери изсъхнала закъсняла лайкучка, със смачкани от есента полуизсъхнали цветове. Яде и лайкучка. Върна се при потока. Пи и тръгна към селото. Вървеше все напред и напред.

Довлече се по мръкнало. Не, Бим не влезе в селото. Как не! Натам беше изтичал Клим… Не, няма да върви след него. Клим може да го хване пак за нашийника и тогава… Не, това няма да стане.

Бим се настани в остатъците от една копа, поотдъхна. Усети до себе си стъбло на репей, опита го — беше сухо, прегриза го ниско до земята и зарови по-надълбоко да изкопае корена. Знаеше, че непременно трябва да хапне и репей.

Огромни и многостранни са лечебните познания на кучето. Пуснете току-що побесняло куче в гората: след две-три седмици то ще се върне изтощено, отпаднало, но здраво. Заболи ли го кучето стомах — заведете го в гората или в степта и поживейте с него два-три дена: то ще се излекува с треви. От кучето трябва да се научим как да го лекуваме. Природата е натрупала в паметта на кучето толкова много „познания“, че хората никога няма да престанат да се удивяват на това чудо.

… Нощта мина. Голяма, есенна, стенеща изотвътре нощ.

Пропяха първи петли. Бим не дочака нито вторите, нито третите, последните на разсъмване. Надигна се, но не можа да пристъпи от болка в гърдите. С голямо усилие се пораздвижи, на два пъти ляга и става и най-сетне потегли бавничко.

Довлече се у Хрисан Андреевич, изкачи двете стъпала и полегна. В къщата беше тихо.

Кой знае, може би нямаше да си отиде още този ден, но край него, съвсем наблизо, мина Клим, промъкваше се тихо, като крадец. Бим се разтрепери. Беше готов да се брани до последен дъх. У Бим се пробуди гордостта на обречения, който няма вече какво да губи. Но Клим се наведе през перилата, каза полушепнешком:

— Прибра ли се, Черноушко. — И затрополи бързо, подплашено назад, сякаш позарадван.

Бим нямаше сили да го настигне и да си отмъсти за коварния жесток удар с ботуша, не можеше и да лае; но от премазаните му гърди се изтръгна само хриптене. Бим не желаеше Клим да се върне изневиделица, да се опита пак да го вземе. Стана, обиколи бавно двора, подуши прасетата, кравата, овцете, поседя малко и излезе извън селото. А толкова му се искаше да полегне до приятелите прасета!

… Пропяха трети петли. Развиделяваше се.

Към шосето вървеше куче. Главата му клюмнала, опашката висеше безжизнена, като да беше бясно. Отстрани можеше да се стори бясно, в последния стадий на болестта: още малко и ще падне, ще се спъне в първия предмет, който му се изпречи на пътя, и веднага ще умре. Това беше нашият добър и верен Бим. Той отиваше да търси своя стопанин, Иван Иванич. Вървеше по стария път, по който го бяха довели.

От селото до спирката на автобуса бяха пет-шест километра, но някъде насред пътя силите напуснаха Бим и той едва се довлече до копа сено. Някой беше крал от нея нощем и беше направил в копата дупка — Бим се вмъкна в нея. Дълго лежа там, почти целия ден, а преди залез-слънце излезе от убежището си. Беше жаден, но вода нямаше. Болката разкъсваше гърдите му, въпреки че сега дишаше по-леко, и не му се зави свят, когато потегли на път. Сега намери стръкчета безсмъртниче, изяде и неговите цветенца — жълтички, спаружени, те не променят боята си от цъфтежа през цялата зима и чак до пролетта. Хапна и малко лайкучка, но на тази главичките бяха узрели, натрошиха се в устата и му залютяха на гърлото, от което жаждата се усили. Когато прекосяваше един междуселски път, намери в коловоза локвичка разтопен сняг. Пътят беше запазил за Бим малко водица. Той пи и продължи полека.

По тъмно стигна най-сетне до шосето. Поседя, изпрати с поглед няколко коли със заслепяващи фарове и съобрази накъде трябва да върви. Но през нощта ли? Ами ако се появи изневиделица Клим! Или Сивия чичко? Или пък вълк?

Бим реши да не се отдалечава от пътя на автомобилите и да се скрие през нощта някъде наблизо. Довлече се до спирката, където имаше малка къщичка без една стена, но с широки пейки; спря се в един ъгъл под пейката и зачака.

Цяла нощ не затвори очи, въпреки че беше страшно отпаднал. Край него непрекъснато летяха коли — пътят живееше и нощем. Автобусът забавяше ход пред спирката, където лежеше Бим, но тъй като нямаше пътници, продължаваше нататък.

Нощта беше тревожна и болна, но за щастие поне топла — есента беше пропъдила още веднъж зимата.

Но какво се бе случило през това денонощие в отсъствието на Бим?

Хрисан Андреевич и Петровна се прибраха от пазара по тъмно. Альоша го нямаше, катинарът висеше на вратата. Влязоха, преброиха парите, спечелени в града, скътаха ги засега в сандъчето, за да ги отнесат на другия ден в града, в спестовната каса. В това време се прибра и Альоша.

— Къде ходиш? — попита бащата.

— Ходих у Климови.

— Той не доведе ли Черноушко?

— Още не се е върнал от лов.

— Ще се върне. Ще го доведе, няма къде да иде — успокои го Петровна и премери на Альоша ново пуловерче.

— Абе то си е тъй — каза неуверено Хрисан Андреевич, — ама Клим си е крадлив… Барем само от колхоза да влачеше, че там поне е ничие, ами и от колхозниците краде — каквото докопа. Не дай боже да си имаш земане-даване с такъв. Всички се страхуват от него. Нека води Черноушко на лов, когато си ще, пуст да опустее!

— Как така „ничие“? — попита Альоша. — Нали е наше?

— Абе то си е така, ама… Сбърках… Право казваш — наше е… Как да ти обясня, та да ме разбереш: там е наше, а тука си е свое, училището, да речем, е наше и всички деца са наши, ама ти си мой. Нивите, и те са наши, но бахчата — своя… Ще рече, и е добитъка е така: има и наш, има и свой. Разбра ли?

— Ами да! Веднага разбрах… Пък ти — „ничие“ било.

— Право казваш: хептен ничие не може да е.

Бащата винаги разговаряше с Альоша като с възрастен. Альоша му отвръщаше със същото:

— Та и Клим значи по-добре да беше от нашето, а не от моето, така ли?

— Фактически така — заключи бащата. — Ние с тебе нали зимаме… къде сенце, къде цвекло за кравичката? Зимаме. Тайничко от председателя, по мъничко. Той, председателят, знае, и бригадирът знае, всички знаят. Как иначе: нали от нашето си зимаме. Ама не без мярка, от ланшните копи скубем, от неприбраното цвекло зимаме. Няма как. Добитъкът нали иска да яде, да пие.

— То фактически е така — потвърди тринадесетгодишното селянче, което умееше вече и стадо да пасе, и „своя си“ добитък да гледа, и масло да бие, за да помогне на майка си, ако е свободен, и да чисти, вече по студа, „нашето“ цвекло, и „своите“ картофи да вади.

Хрисан Андреевич продължи да разяснява:

— По устава я караме: онова си е наше, а това тук — свое. Аз отнесох ли агне в града? Че що не? Тоя народ нали трябва да го храним — това ни е задължението на нас. И майка ти занесе яйца, масло. Всичко според устава, всичко по план. Животът ни, Альошка, сега добре потръгна, обути сме и облечени не по-зле от учителя или от председателя — и телевизор си имаме, и какво ли не, и парици сме скътали. Вярно, много блъскаме, ама от работата по-як ставаш. Само водка дето не бива да пие човек — поучаваше го Хрисан Андреевич.

— А ти си пийваш — прекъсна го с право Альоша. — Ако не бива, недей! Каква ти е ползата от нея?

— Прав си, прав си — съгласи се бащата. — Ама бригадира можеш ли да не го почерпиш? Така си му е редът открай време, не съм го аз измислил… А Клим какво е? Клим е крадец. Хич бива ли така: да идеш при съседа и да му отмъкнеш кокошката? Трябва да си хептен без съвест. Зарежи го ти него! Пропаднал човек.

В очакване на Черноушко, Альоша и Хрисан Андреевич си приказваха така чак до единадесет. После обиколиха двора, надникнаха при прасетата, под стълбището (може да е избягал от Клим и да се е скрил). Най-сетне Хрисан Андреевич отиде сам да провери.

Наталия, жената на Клим, кротка и наплашена от мъжа си, същата, която беше отронила сълза върху цвекловия лист, каза горчиво:

— Още не се е прибрал, хайманата. Артисал е някъде да нощува, поразникът. Може и да се е запил, проклетникът. Ох, горко ми! Чак утре ще се довлече тая хайта. Кучето няма да затрие, знам си го аз. Ще го доведе.

Хрисан Андреевич се прибра, разказа какво беше чул и двамата с Альоша си легнаха и си приказваха шепнешком, за да не събудят майката. Не чуха как Черноушко се качи по стълбата, как Клим се приближи крадешком, а после се махна и как добрият им нов приятел избяга от злия човек.

На сутринта бащата събуди Альоша:

— Ставай. На стълбището има пресни дири: Черноушко си е дошъл.

Почнаха и двамата да го търсят, свиркаха, но Черноушко вече не можеше да ги чуе. Хрисан Андреевич изтича почти бегом до Климови, събуди го.

— Абе, доведох го аз, доведох го — хриптеше оня басово и сърдито. — След полунощ го доведох, не исках да те будя… Да ти покажа ли стъпките си? Що ме будиш бе, що ме стряскаш? Това човешко ли е, кажи де? Псето ти, да знаеш, не го бива за лов. Дотрябвало ми е — повече няма да го зимам.

Хрисан Андреевич не възрази: от тоя по-надалечко стой.

Обиколиха с Альоша цялото село, бахчите, колхозната ферма (дали не гостува Черноушко на кучетата). Не, никой не беше виждал Черноушко. Черноушко беше изчезнал.

— Значи Клим го е бил — досети се Хрисан Андреевич. — Черноушко е избягал.

На Альошка му се свиваше сърцето от жалост и мъка. Заразглежда стълбището: следите бяха изсъхнали, но мястото, където беше лежал Бим, още се открояваше. Альоша се наведе, после се втурна в къщата с вик:

— Тате! Кръв!

Бащата изтича, взря се: там, където беше лежала главата на Черноушко, имаше изсъхнали петна от слюнка, смесена с кръв.

— Звяр! — каза Хрисан Андреевич. Помисли малко и предупреди Альоша: — С този човек да си нямаш земане-даване, ще си докараш сума бели. Виж какво, хайде да тръгнем подир Черноушко — той към шосето ще върви.

Стигнаха до автобусната спирка. По целия път бяха викали и търсили Черноушко, дълго го чакаха на спирката и се прибраха. Решиха, че ако е вървял в тази посока, трябва да е вече много-много далеч. Този ден минаха край копата, където си почиваше Бим, техният Черноушко.

Вечерта Альоша няколко пъти излиза на прага, чакаше, викаше. После се върна в пруста, седна до кучешката колибка, постлана със сено, и заплака открито, по детски, като хлипаше и размазваше с ръкав непослушните сълзи.

Хрисан Андреевич го чу. Излезе в пруста, запали лампата.

— Ама ти какво такова, а? — учуди се той.

— Такова — отвърна Альошка и целият потрепери.

Бащата прекара грапава, корава длан по косата на сина и каза:

— Това е добре, Альоша… Добра душа имаш, момче…

Излезе и Петровна.

— Мъчно ти е за Черноушко ли? — попита тя.

— Мъчно ми е, майко!… Мъчно ми е…

— Какво нещастие, татко — изхлипа и тя. — Няма как, Альошенка… Така е трябвало да стане… Жалко…

… А в това време Бим вече лежеше под пейката в навеса на автобусната спирка.