Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (16)

Шестнадесета глава
Срещи по време на търсенето. Дирите на Бим по земята. Четирите изстрела

Неделен ден в града се струпват повече хора, отколкото делник: вървят пеш или пътуват, тичат, купуват, продават, тъпчат се като сардели по влакове, автобуси, тролейбуси, трамваи, бягат от града като луди. Към обед блъсканицата понамалява, а вечерта пак: едни се връщат от селата и горите в града, други се прибират от града по своите села и гори.

Затова няма нищо чудно, че един неделен ден и Хрисан Андреевич дойде в града заедно с Альоша. Бяха се разбрали, че Альоша ще се опита да потърси Черноушко, докато баща му продаде на пазара донесените продукти. Хрисан Андреевич и преди беше водил сина си и го беше пускал да се поразходи из града, без да се страхува за него (нали знае номера на трамвая, знае на коя автобусна спирка трябва да се качи, а пакост той никога нямаше да направи). В такива случаи Альоша получаваше три рубли и можеше да си купи каквото поиска, да отиде в който си пожелае край на града, а също така на кино и даже на цирк. Този път Хрисан Андреевич пъхна сам в „потайното джобче“ на Альоша петнадесет рубли и каза:

— Ако се случи да намериш Черноушко и почнат да се пазарят, дай десет рубли. Ако не кандисат — дай дванадесет. И те ако им се видят малко — извади всичките пари. Не ги ли придумаш, запиши си адреса и право при мене: аз ще ида. Не се разхождай до късно: преди четири да си на автобуса; сега денят е къс — по тъмно ще се прибираме. За Черноушко да разпитваш културно: „Другарю, може ли един въпрос?“ И чак тогава докладвай: тъй и тъй значи, от село сме, хора овчари, без куче не можем, пък се загуби. Избяга в града значи. Добри хора много: ти само питай.

… Из града вървеше сериозно, малко тантуресто момченце и се обръщаше от време на време към минувачите, които, според него, заслужаваха доверие:

— Другарю, бива ли да попитам? Ние сме хора овчари…

Срещаше ужасно много дебели хора, особено жени, тях не ги спираше. (Трябва да не работят, та са затлъстели без мярка.) Но тъкмо един тлъст другар, като чу въпроса на момченцето, не към него, към друг човек, спря и го посъветва да отиде на гарата (неделен ден всички младежи ще се източат оттам — все някой ще знае!) Альоша не пропускаше нито едно момче.

В същото време и Толик излезе от къщи да потърси и този ден Бим. Търсеше го упорито вече трети ден, но след часовете, а днес беше решил да почне от сутринта: неделя е и няма училище. Из града вървеше спретнатичко момченце от културно семейство, вървеше и се взираше в лицата, сякаш изучаваше минувачите, избираше си някои и ги питаше:

— Чичко, прощавайте, да сте виждали едно куче с черно ухо?… Бяло на жълти петна?… Не, не сте? Жалко. Извинявайте.

Въпреки забраната на родителите си Толик отиде един път в Степановна и занесе на Люся чешките моливи, които не могат да се купят в никоя книжарница, и блока за рисуване. Разказа, че Бим е идвал при него, пренощувал е, а после е изчезнал; научи от Степановна, че Иван Иванич, когото никога не беше виждал, е пратил писмо, че скоро ще се прибере. Тази вечер Толик на всяка цена ще намине още веднъж — дали няма новини от Бим, освен това Люся беше обещала да му подари картината си „Нашият Бим“.

На една улица близо до гарата към Толик се приближи момченце на около тринадесет години, загоряло, якичко, в ново костюмче, ушито като за възрастен, и попита:

— Другарю, мога ли да ви задам един въпрос?

На Толик му хареса, че се обръщат към него като към възрастен и отговори охотно:

— Може. — После попита на свой ред: — Кажи какво има?

— Ние сме хора овчари. Пък кучето ни избяга в града. Да сте го виждали случайно? Бяло, на жълти петна, едното му ухо е много черно. И кракът…

— Как се казва кучето? — възкликна Толик.

— Черноушко — отговори Альоша.

— Бим — каза Толик. — Той е!

Не е трудно да се разбере, че момчетата бързо изясниха всичко: Толик установи кога и къде е бил купен Бим и кога е избягал от селото; Альоша разбра, че именно Черноушко е идвал при Толик. Всичко съвпадаше: Бим беше някъде в града. Двамата дори не се замислиха кой ще вземе Бим, ако го намерят. Най-важното беше да го търсят, веднага да тръгнат да го търсят.

— Да постоим първо пред гарата — предложи Альоша. — Един човек така ме посъветва.

— Там е пълно с народ, все някой ще е видял Бим — съгласи се и Толик.

Наивността на такова търсене беше очевидна, но не за Альоша и Толик. Те почувствуваха само, че стават приятели, че ги свързва обща цел и любовта им към Бим, те вярваха и това определяше постъпките им. Въображението вече им рисуваше, че Бим може и от само себе си да се появи пред тях.

— После ще се отбием и при твоята Степановна — реши Альоша, когато тръгнаха. — Той непременно ще иде при нея. Натам се е запътил, сигурен съм. Той иначе не може: това му е дом.

— Да се отбием — съгласи се Толик…

Много му беше харесал този Альоша, който говореше бавно и разсъдливо и беше в същото време толкова наивен и простодушен. Подобни познанства остават за цял живот. Блазе на онова момче, комуто улицата подари добър приятел, а не мошеник.

Децата бяха разпитали вече не по-малко от стотина души и все избираха на кого могат да зададат своя въпрос.

Същата сутрин в общата навалица на гарата от един вагон на бързия влак слезе побелял човек, в кафяво палто, който се подпираше на бастун. Излезе от гарата, спря се и се огледа. Човек, който се е разделил за дълго с родните места и се е върнал пак, се оглежда така да види дали всичко е на старото си място, дали няма промени. В това време го приближиха две непознати момченца. Едното, явно селянче, попита:

— Другарю, може ли да зададем един въпрос?

Побелелият човек кимна леко с глава и отговори, като сдържаше усмивка:

— Разбира се, че може, другарю.

Другото момче, явно гражданче, продължи въпроса:

— Кажете, моля ви, да сте виждали едно куче с черно ухо, бяло, на пет…

Белокосият стисна рамото на момченцето и възкликна с нескрито вълнение:

— Бим?!

— Да, Бим. Видяхте ли го? Къде?

Тримата седнаха на една пейка в градинката до гарата. И тримата изпитаха един към друг пълно доверие, въпреки че момчетата виждаха за пръв път този стар човек, не знаеха, че това е именно Иван Иванич, стопанинът на Бим, и дори не биха се сетили веднага, ако той сам не им беше казал.

 

 

Дори неговите близки не биха го познали веднага. Беше се прегърбил още повече, лицето му беше станало по-слабо, бръчките още повече (операция в областта на сърцето не е шега работа), но очите бяха същите — внимателни, съсредоточени, те сякаш проникваха в човека. Само по тъмнокафявите очи можеше да се познае, че този човек е бил някога брюнет. Защото сега косата му беше бяла като сняг.

Толик разказа всичко, което знаеше за Бим, дори това, че е куц и болен. Альоша разказа смислено и кратко за живота на Черноушко на село. Децата харесаха много Иван Иванич: разговаря с тях като с възрастни и слага от време на време ръката си върху рамото на събеседника, харесваше им, че ги изслушва, без да ги прекъсва, и е целият побелял, че има такова хубаво име, но най-вече, че той явно ги обича, въпреки че са непознати момчета. Иначе защо щеше да каже:

— Добри деца сте. Ще станем истински приятели… А сега да идем у дома. Мисля, че Бим вече си е в къщи.

По пътя той разпита внимателно момчетата и лесно можа да разбере кои са, откъде са, от какви семейства, кой с какво се занимава и на кого какво му харесва.

— Та ти, Альоша, значи пасеш овце. Браво. И на училище ходиш? Не ти е леко, нали?

— Овцата трябва да знаеш да я храниш — отговори също като баща си Альоша. — Не е лесна работа. Да пръснеш стадото нашироко, че да не тъпче тревата — туй не всеки може и голямо тичане иска, вечер не си усещаш краката. И заран ставаш по тъмно. Клепачите ти залепват. С куче е по-лесно, то ще ти помогне повече от човек, дето не отбира. Ние, овчарите, без куче сме загубени. Като сакати оставаме.

— А ти, Толик, с какво се занимаваш? — попита Иван Иванич.

— Аз ли? — учуди се Толик. — Аз ходя на училище.

— Добиче някакво не държите ли? — попита Альоша.

— Не, нямаме добиче — отговори Толик. — Морски свинчета бях почнал да развъждам, но мама не даде… Миришели.

— Ела ми на гости да ти покажа: имаме крава, Милка се казва, да знаеш само колко е добра — ако щеш, под корема й се пъхни, няма да помръдне с крак. Само ще ти оближе калпака… и дланите. Петелът ни е цар на всички петли, в цялото село той пръв почва да пее, още преди да съмне, пък другите вече по него. Такива петли рядко се срещат… Виж, куче си нямаме. Имахме, ама умря. Черноушко избяга. — Альоша въздъхна: — Жалко. Толкова беше добър…

Иван Иванич позвъни на Степановна. Тя излезе заедно с Люся и занарежда:

— Ах, Иван Иванич! Как ще ви погледна сега в очите? Няма го Бим. Преди три дена е бил при Толик, а в къщи не се е прибирал.

— Не се е прибирал — повтори замислено Иван Иванич. Но за да окуражи момчетата, добави: — Ще го намерим, положително ще го намерим.

Степановна даде на Иван Иванич ключовете и влязоха и петимата в стаята му. Там всичко си стоеше, както си го беше оставил стопанинът: едната стена цялата в книги, които много учудиха Альоша, бюрото си стоеше и то на мястото, беше дори поприбрано (Степановна беше ошетала), но беше пусто — нямаше го Бим. На неговия стол — бял лист хартия — писмото от Иван Иванич. Степановна беше запазила и него. Иван Иванич застана с гръб към гостите и се загледа през прозореца с наведена глава. На Степановна й се дочу, че той тихичко изстена.

— Иван Иванич, да бяхте полегнали след пътя — посъветва го тя.

Той легна, полежа сред всеобщото мълчание, загледан в тавана, а Степановна се опита да поуталожи болката му с приказки.

— Значи сполучлива излезе операцията, а? Щом сте се прибрали сам, значи всичко е наред.

— Да, да, Степановна, всичко е наред. Благодаря за всичко, мила. Дай боже роднини да се отнасят помежду си така, както се отнасяте вие към чуждите хора.

— И таз добра! Какви са тия приказки! Глупости говориш. Голяма работа — на съседа си да помогнеш. Дано само всичко потръгне на добре. (Степановна се чувствуваше неловко, когато я хвалеха.)

След няколко минути Иван Иванич стана, погледна децата и каза:

— Планът ми, момчета, е следният: вие търсете тук, в нашия квартал, разпитвайте по-смело — Бим трябва да е някъде наблизо. А аз… — Той се позамисли. — Аз ще ида до едно място… дали не е останал при кучетата, дето пазят.

На вратата Люся подаде на Толик картината си „Нашият Бим“. Толик я показа на Альоша, а той се учуди:

— Ти ли я нарисува?

— Аз — отговори Люся.

— Художничка ли си?

— Не-е — засмя се Люся. — Тази година съм пети клас.

На картината Бим много си приличаше: черно ухо, черен крак, жълти петънца по бялата кожа и големи очи; само едното ухо беше по-длъжко от другото, но това нямаше значение.

И тъй, Альоша и Толик тръпнаха отново да търсят. Все така си избираха на улицата минувачите (сега се съветваха продължително, преди да спрат някого), пак така задаваха същия въпрос и описваха какъв е Бим.

Иван Иванич, още докато лежеше, реши, че трябва да отиде час по-скоро в карантинната. Да предупреди кучкарите, да им опише Бим, да им даде шари, за да му съобщят, ако го видят. Бим може да е вече там. Избягал е от Толик през нощта срещу четвъртък… три дена. По-бързо, по-бързо!

Взе такси и след малко беше пред вратата на карантинната. Освен пазача нямаше никой (почивен ден). Но пазачът отговори охотно и многословно на въпросите на Иван Иванич.

— В четвъртък и петък не са ловили кучета, вчерашни има, във фургона са. Колко са — дявол знае, но съм сигурен, че има. Утре ще дойде докторът и ще каже: кое е за науката, на кое да бием инжекция, че да умре, та после да му одерем кожата, щото случва се и с кожата да ги заравяме. Те, докторите, са затова. Тъй де! Щото случва се и с кожата да ги горим.

— Случва ли се и ловджийски да хващат? — попита Иван Иванич.

— Рядко. Тях не ги убиват и на науката не ги дават да ги мъчи, ами чакат първо дали ще се обади стопанинът, или телефонират в Ловното дружество: така и така значи, вие се оправяйте. Тъй де. Те, докторите, защо са? Във фургона имало едно ловджийско — Иван ми рече — бяло било, краставо било, бездомно, стопанката му го дала. Тъй де! Мъжът й умрял.

„Дали не е той?“ — помисли си Иван Иванич и почна да моли:

— Нека да надникна във фургона, много ви моля. Търся кучето си, чудесно куче. Може би е вътре. Пуснете ме.

Пазачът беше неумолим:

— Чудесните кучета никой не ги лови. Хващат изпосталелите, болните, да не разнасят зараза — отсече той безапелационно и уверено. В същия миг лицето му стана друго: той вирна брадичка и махна с ръка, сякаш искаше да пропъди молителя от вратата, пред която беше застанал, потиснат и безсилен да предприеме каквото и да било. Дори пазачът не можа да преодолее изкушението да се наслади на своята власт, затова каза строго: — Не виждаш ли? „Вход забранен“. Чети и разбери — и посочи застъклената рамка на златопечатния надпис: „Вход забранен — опасно за здравето“.

Иван Иванич загуби надежда да влезе в двора, но каза все пак:

— Ех, ти! Човече, човече!… На операция бях. Парче снаряд ми беше заседнало ей тука, от войната. Върнах се, а Бим го няма.

— Как така? Повече от двайсет години си го носил туй парче. Ей там? — Пазачът си възвърна неочаквано предишното лице, стана какъвто беше в началото на срещата. — Я виж ти! Да кажеш на някого, няма да повярва. Ти затуй значи… — Той не довърши и го покани, вече поомекнал, да влезе, вдигна резето: — Влез. Само че никому нито дума.

Иван Иванич освободи таксито с надеждата, че ще поведе Бим с колана си, и се запъти към фургона. Запъти се наистина с голяма надежда: ако Бим е тук, веднага ще го види, ще го приласкае, ако Бим го няма, значи е жив, ще се намери.

— Бим, миличък Бим… Момченцето ми… Глупаченцето ми — шепнеше той, докато прекосяваше двора.

И ето, пазачът разтвори широко вратата на фургона.

Иван Иванич се дръпна и се вцепени…

Бим лежеше с нос към вратата. Устните и бузата му бяха разкъсани от парчетата тенеке. Ноктите на предните лапи бяха окървавени.

Той беше драскал много дълго по последната врата. Беше драскал до последен дъх. Беше молил за толкова малко! Беше искал свобода и доверие — нищо повече.

Рошла, свряна в един ъгъл, почна да вие.

Иван Иванич сложи ръка върху главата на Бим — на своя верен, предан, любещ другар.

Запрехвърча рядък снежец. Две снежинки паднаха върху носа на Бим и… не се стопиха.

… През това време Альоша и Толик, станали още по-големи приятели, вървяха из града. Питаха, разпитваха и се озоваха в същия ветеринарен участък, където Толик беше довеждал Бим. Там научиха от дежурния, че в участъка няма никакви кучета и ако кучето е изчезнало, трябва да го потърсят най-напред в карантинната, защото кучкарите са там.

Нашите две момчета не бяха от онези, които могат да пратят писмо с адрес: „За дядо на село“. След не повече от час те бързо тръгнаха от автобусната спирка през празното поле към карантинната.

Видяха Иван Иванич да излиза през портата. И той видя децата, забърза, а като ги приближи, попита:

— И вие ли насам?

— Казаха ни тука да дойдем — отговори Альоша.

— Бим няма ли го? — попита Толик.

— Не го ли намерихте тук? — повтори въпроса Альоша.

— Не, момчета… Бим не е тук… и не са го докарвали. — Иван Иванич се мъчеше да скрие колко му е тежко на душата и как му се свива сърцето; в неговото състояние това се оказа много, много трудно.

Тогава Толик навъси гъстите си черни вежди, смръщи селцето си на хармоника и каза:

— Иван Иванич… не ни лъжете… моля ви.

— Бим не е тук, момчета — повтори Иван Иванич вече по-твърдо и уверено. — Трябва да го търсим. Да го търсим.

Валеше ситен снежец.

Тих.

Бял.

Студен сняг, който ще покрие земята до следващото, ежегодно повтарящо се начало на живота, до пролетта.

Един човек с коса, бяла като сняг, вървеше по побелелия от сняг пущинак. До него, хванати за ръце, две момченца отиваха да търсят своя общ приятел. Те имаха надежда.

Лъжата е понякога свята като истината. Така умиращият казва с усмивка на любимите си: „Вече ми е добре“. Така майката пее на безнадеждно болното дете весела песничка и му се усмихва.

* * *

А животът си тече. Тече, защото има надежда, без която отчаянието би убило живота.

* * *

През целия ден момчетата продължиха да търсят Бим. А вечерта, щом се здрачи, Толик изпрати Альоша с трамвая до „нашата“ автобусна спирка.

— Това е моят татко — каза Альоша на Толик.

Хрисан Андреевич подаде на Толик ръка.

— Ясно: значи намерил си приятел. Ти да не си се наканил да погостуваш на Альоша? Много ще ни е драго.

Альоша отговори вместо Толик:

— Той друг път ще дойде. И аз ще дойда пак… Ще идем при Иван Иванич. Ще го търсим.

— Е, харно. Тъй да бъде. У дома ще разправиш кое как беше, а сега — ей го е-е! — нашият автобус.

Преди да се качат, Альоша върна на баща си петнадесетте рубли.

— Една не похарчих. Не дотрябваха.

— И туй е ясно — каза малко тъжно бащата.

Толик махна с ръка след потеглящия автобус. Беше му тъжно да се раздели с новия си приятел, но и радостно, че го има. Сега Толик ще живее и в очакване на нови срещи с Альоша. Дължеше го на онази ярка диря, която беше оставил след себе си Бим.

У дома Толик каза на баща си с дълбока увереност:

— Бим е някъде в града. Непременно ще го намерим. Ние ще го намерим.

— Кои „ние“?

— Альоша, Иван Иванич и аз… Ще видиш, че ще го намерим.

— Кой е Альоша и кой е Иван Иванич? — попита майката.

— Альоша е едно момченце от село, баща му се казва чичо Хрисан, а Иван Иванич не зная какъв е… Но е много добър човек… Той е стопанинът на Бим.

— Но защо ти е Бим, щом се е върнал неговият стопанин? — попита бащата.

Толик не можа да отговори, той не проумя въпроса, защото беше прекалено неочакван и сложен.

— Не зная — каза тихо той.

Късно вечерта, когато Толик спеше и сънуваше как кравата на Альоша му ближе шапката, бащата и майката спореха в крайната стая.

— Синът ти расте като улично дете — каза строго бащата.

— А ти къде си? — отби нападките майката.

— Аз съм на работа.

— Аз да не седя със скръстени ръце? Ти излезеш от къщи и повече нищо не те интересува. А на мене… на мене само от тази чистота свят ми се вие.

— Където и да работи човек, той има задължения, които трябва да изпълнява честно. Аз имам предвид друго: кой ще възпитава Толик? Ти или аз? Или и двамата? Тогава ще трябва да намерим общ език.

— Изглежда нито ти, нито аз.

— Кой тогава? — настояваше бащата.

— Цялата ми надежда е в училището — отговори майката вече по-миролюбиво.

— И улицата, нали? — не мирясваше бащата.

— Е да, и улицата. Защо не? Всички деца са на улицата.

— А кой ще го научи да бъде честен, на честност кой ще го научи? — повиши глас бащата.

— Вземи, прочети. Дай, аз ще ти го прочета. Слушай. — Майката зачете от вестника отделни изречения: — „Организация, бдителен надзор, строг контрол, взискателност — ето как да се възпитава у хората честност“… „Честният човек трябва да се дава за пример, да бъде хвален…“ Чуваш ли: да бъде хвален! Каква идиотщина! — Майката се захлупи по очи на канапето.

Бащата вече нямаше желание да задълбочава спора, той обичаше мама, и тя го обичаше, но той винаги се сдобряваше пръв. Двамата рядко се скарваха за дълго. И сега каза примирително:

— Няма как, ще трябва да я оправим тая работа. Ще се опитам да намеря Бим. Ще се опитам. Стопанинът се е върнал, Толик няма да довлече кучето у дома и ако ние с тебе го намерим, авторитетът ни в очите на Толик ще порасне.

Не, не, той не каза думите, които му се въртяха в главата, не. Тази вечер Семьон Петрович не беше спокоен и уверен: синът му растеше и се разминаваше с баща си, а той родният му баща, в суматохата на ежедневието не беше забелязал това. Семьон Петрович се замисли. Опомни си как срещна веднъж пред една кръчма край реката едно момче, още голобрадо: то стоеше до стената и се олюляваше, краката му се преплитаха, а то крещеше и плачеше истерично… От този спомен го побиха тръпки. Семьон Петрович си представи ужасен пред кръчмата своя Толик след около пет години и сърцето му се сви. Отиде три жена си, седна до нея и я попита тихо, кротко и за нея неочаквано:

— Дали да купим на Толик хубаво куче?… Или да помолим стопанина на Бим да ни го даде? Ще му платим добре. Как мислиш?

— Ох, не зная, Семьон, не зная. Да му купим, ако искаш.

Разбира се, Семьон Петрович изпусна едно дребно обстоятелство — дружбата и доверието не се купуват и не се продават. Не знаеше също, че дори да иска, Бим вече няма да се намери. Но Бим, нашият добър Бим, беше оставил следа и в душата на таткото на Толик. Може би беше укор на съвестта. От нея никой никъде не може да избяга, разбира се, ако тази съвест не прилича на идеално права клонка: такава можеш да извиеш на дъга, а после да я отпуснеш, когато пожелаеш, и да я изправиш, както си щеш. Но Бим тревожеше сърцето на Семьон Петрович и през нощта.

Тази нощ Бим остана да лежи там, във фургона, обкован в тенеке. Още утре бащата на Толик ще организира търсенето на Бим. Ще го намери ли? Ще открие ли и тайната на железния фургон, ще разбере ли колко непреодолим и силен е бил устремът на Бим към светлина и свобода, към дружба и доверие?

Не, това не стана по много проста причина. На другия ден сутринта, в понеделник, Иван Иванич взе пушката си заедно с калъфа и замина за карантинната. Там се срещна с двамата кучкари и разбра от тях с болка и горчивина, че са хванали Бим пред къщата. Двамата се възмущаваха от Лелката и я псуваха безмилостно, наричаха я как ли не. На Иван Иванич му беше тежко, че Бим е станал жертва на предателство и клевета. Не обвиняваше двамата работници, които бяха изпълнили задълженията си, въпреки че младият човек, изглежда, се чувствуваше виновен, та макар и за това, че беше повярвал на Лелката.

— Да знаех само… — той не довърши и удари с юмрук по фургона. — Как можах да повярвам на тая мръсница.

Иван Иванич ги помоли да откарат Бим в гората и им предложи пет рубли. Двамата се съгласиха с готовност. Потеглиха тримата в кабината на фургона.

На полянката, където Иван Иванич сядаше преди всеки лов на пънчето и слушаше гората, на същата полянка, където Бим беше търкал в мъчително очакване муцуната си в шумата, на няколко метра от пънчето, заровиха Бим. Покриха го с лек, тънък слой жълти листа, поръсени със сняг.

Гората шумеше монотонно и тихо.

Иван Иванич извади пушката от калъфа, зареди я, помисли малко и стреля във въздуха.

Гората отекна глухо и безропотно с печално ехо, надвило за миг есенното шумолене. В далечината то замря в къс, сподавен стон.

Стопанинът стреля още веднъж. И пак изчака да чуе стенанието на леса.

Двамата му спътници гледаха с недоумение Иван Иванич. Но той, без да се отмести, сложи в пушката още два патрона и стреля още два пъти, пак така отмерено, през абсолютно еднакви интервали, които можеха да се определят по замиращия в далечината звук. После сложи пушката в калъфа и тръгна към пънчето.

По-възрастният попита:

— Защо четири пъти?

— Така трябва — отговори Иван Иванич. — На колкото години е било кучето, толкова пъти се стреля. Бим беше… на четири. В такива минути всеки ловец сваля шапка и стои в мълчание.

— Я виж ти! — възкликна тихо младият момък. — Както при напаст… при беда… — той отиде три фургона, седна в кабината и затвори след себе си вратичката.

Иван Иванич поседна на своето пънче.

Гората шумеше, шуме-еше, шуме-еше монотонно, почти както зиме, шумеше студено, голо и неуютно. Имаше съвсем малко сняг. Отдавна трябваше да завали, много беше закъснял. Може би тъкмо затова шумът на гората беше станал сърдито — отегчен, сънлив и сякаш съвсем отчаян, като че ли никога нямаше да дойде зима и никога нямаше да настъпи пролет.

Изведнъж Иван Иванич усети в себе си, в онази празнота, която остана в него след загубата на последния приятел, някаква топлинка. Не се досети веднага откъде е полъхнала. Бяха я донесли двете момченца, които му бе довел, без сам да знае, неговият Бим. Те ще дойдат пак при него и ще идват често.

Странен, много странен се видя Иван Иванич на двамата работници, когато той седна в кабината и каза сякаш на себе си:

— Не е вярно. Ще дойде пролет и кокичета ще има… В Русия има и зими, и пролети. Такава е тя, нашата Русия — със зими и с пролети.

На връщане младият момък спря неочаквано фургона до едно селце край шосето, отвори фургона и пусна Рошла.

— Не мога. Не искам! — възкликна той. — Тичай, кученце, в селото, спасявай се — там ще оцелееш.

— Какво правиш? Какво правиш?! — нали знаят, че кучетата бяха две — викна му от кабината по-възрастният.

— Едното умряло, другото избягало — и край. Не искам. Нищо не искам. Не мога. Край!

Рошла побягна от шосето, после седна, изпрати фургона с учуден поглед, поозърна се и хукна, сама се затича към селото, при хората. Умно кученце беше.

Още в гората Иван Иванич беше разбрал, че младият момък се нарича Иван, а името на възрастния също е Иван. И тримата — Ивановци, много рядко съвпадение. Това ги сближи още повече и се разделиха като добри познати. Въпреки че ги свързваше само едно: бяха заровили заедно едно куче, което не беше могло да издържи кучешкия затвор. Случва се хората да се сближат в името на велики дела, а после да се разделят, случва се и да ги свържат по-незначителни неща, но да ги свържат задълго, за цял живот.

Когато Иван Иванич слезе от кабината и подаде на младия Иван обещаните пет рубли, той отстрани ръката му и повтори същите думи:

— Не искам. Не мога. Край!

Стана ясно, че той смята и себе си виновен за гибелта на Бим: изглежда, мъчеха го укорите на мъртвия. Да, укорът на мъртвите е най-страшният укор, защото от тях не ще дочакаш прошка, нито съчувствие, нито жалост към сторилия зло каещ се грешник. Но младият Иван беше взел премного присърце малката си грешка. Това му правеше чест. Ето още една диря на тази земя, оставена от доброто, предано и вярно куче. Наистина възрастният Иван не изпитваше душевни терзания — той взе петте рубли от ръката на Иван Иванич и ги пъхна с благодарност в страничното джобче. Няма защо да го обвиняваме: той получи уговореното възнаграждение за своя труд, а когато хвана Бим, изпълняваше задълженията си.

… Същия ден Семьон Петрович организира търсенето. Най-напред във вестника се появи съобщение „Загубено куче — бял сетер с черно ухо, казва се Бим, изключително умно, дресирано куче. Който знае къде се намира, да съобщи срещу добро възнаграждение на адрес…“

Големият град заговори за Бим. Звъняха телефони, получаваха се съчувствени писма от читателите, много хора го търсеха упорито.

Така Бим се прослави два пъти: веднъж приживе — когато го обявиха за бесен, и втори път след смъртта си — като „изключително умно куче“. Заслугата на Семьон Петрович за повторното прославяне на Бим беше несъмнена.

Въпреки всичко не можаха да открият дирите на Бим нито през зимата, нито по-късно. Наистина, кой можеше да знае? Младият Иван напусна карантинната и по съвсем понятни причини не се обади, когато прочете обявлението. Иван Иванич предупреди възрастния Иван да мълчи! Освен тях никои на този свят не знаеше, че Бим лежи в гората, в току-що замръзналата пръст, под тънката снежна пелена и вече никои никога няма да го види.

Тази година зимата беше сурова, с два урагана. След тях снегът в полята почерпя. Но на онази полянка в гората той остана чист и бял. Гората я опази.