Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Четиринадесета глава
Пътят към родната врата. Трите уловки

Когато Бим наближи града, краката му се подкосяваха. Нали пак беше гладен. Какво можеше да намери за хапване край шосето? Нищо. Някоя изхвърлена динена коричка, но това не е храна, а залъгалка. На такова куче му трябва месо, тлъста каша, борш с хляб (ако остане от трапезата), с една дума, всичко, което яде обикновеният човек. Бим близо две седмици почти беше гладувал. При неговите болни гърди, премазани от ботуша, такова гладуване е бавна смърт. Ако добавим още, че в борбата с вълчицата беше ударил силно премазаната от стрелката задна лапа и куцукаше на три крака, може да си представим как изглеждаше Бим, когато влизаше в родния град.

Но има добри хора на този свят. В предградието той спря пред малка къщица с една врата и едно прозорче. До къщурката бяха натрупани планини от тухли, камъни, каменни плочи, дъски, греди, желязо и какво ли не още, а от другата страна се извисяваше половин огромна нова къща, но без прозорци и врати и без покрив. Вятърът шареше из дограмата, свистеше по камарите камък и тухли, пееше на стифите дървен материал, виеше високо над строителния кран — и навсякъде гласът му беше различен. В такава картина за Бим нямаше нищо чудно (навсякъде все строяха, строяха), откровено казано, през време на скитничеството си той неведнъж се бе обръщал към строителите с молба: „Момчета, дайте нещо за хапване“. Те разбираха езика му и хвърляха по нещо. Веднъж един шегобиец изля през обедната почивка в консервна кутия лъжица водка и я поднесе на Бим:

— Пийни, бе пес, за здравето на ония тук, дето не крадат.

Бим се обиди и се извърна.

— Браво бе! — възкликна шегобиецът. — Акъллия си — няма за кого да пиеш. Това поне го знам с положителност.

Всички присъствуващи се превиваха от смях и наричаха момъка присмехулник Шурик. Затова пък същият този Шурик отряза с ножа голямо парче салам, истински, от магазина, а не от боклука, и го сложи пред Бим:

— Задето казваш истината, Черноушко. Яж, мъдрецо.

Хората в изцапани комбинезони отново се разсмяха. Шурик добави изглежда най-смешното:

— Щото тая нощ, братле, пак се изпари една трета от дъските.

Пак се смяха, въпреки че момъкът дори не се усмихна.

Бим разбра думите на Шурик посвоему: първо, водката е вредна за кучетата и ако не я пиеш, ще ти дадат салам; второ, всички тези момци, които миришат на тухли, дъски и цимент, са добри. На Бим му се стори, че Шурик през цялото време е говорил именно за това.

Като си спомни всичко и ръководен от познатите вече миризми, тоест като се доверяваше на своята памет, Бим легна крайно изнемощял пред вратата на къщичката на пазача.

Беше ранно утро. Освен вятъра, нямаше никой. След известно време в къщичката някой се закашля и взе да си приказва сам. Бим се надигна и въз основа на същото право задраска по вратата. Както винаги, тя, разбира се, се отвори. На прага застана човек с брада, едното ухо на калпака му беше увиснало, другото стърчеше, мушамата беше изопната върху кожуха: личност, която напълно можеше да внуши доверие на Бим.

— Брей, че ний сме имали гост! Мале, колко си мършав, скитнико, ужас! Хайде, влизай де.

Бим влезе в къщичката и лепна мълчаливо, почти се строполи до прага. Пазачът отряза парче хляб, хвърли го в една кофичка, наля вода и го побутна към Бим. Той го изяде с благодарност. После сложи глава върху лапите и загледа дядото.

Подеха разговор за живота.

Скучно му е на пазача, където и да пази, а сега това живо същество го гледаше с изумен, човешки, откровено страдащ и затова даже поразяващ поглед.

— Тежък ти е животът, Черноушко, веднага см личи… Да не би и твоят ред за квартира още да не е дошъл? — беше първият му въпрос. — Или друго те мъчи?… И моята не е лесна, братле: редът ми идва и си отива, а Михей все тука си стои. Колко къщи вдигнахме, аз все е тая будка се местя от място на място. Ти например, като речеш да си идеш, може да ти се доще писмо да ми пратиш: да, ама нямам адрес. Вече пета година: „СМУ — 12, за Михей“. Ни повече, ни по-малко. Не е адрес, ами подигравка. Ядене, пиене — заповядай, колкото искаш, и без дрешки не съм останал, ако щеш, връзка си вържи, ако щеш, шапка накриви; но сега за сега поне нямам къде да живея. Няма как. Временни трудности… Името ми е Михей. Михей се казвам — сочеше с пръст гърдите си и отпиваше по малко от едно шише (всеки път, щом привършваше един заряд приказки).

Бим чудесно разбра монолога, на Михей, но посвоему, по кучешки, тоест според външния вид на човека, по неговата интонация, доброта и непосредственост: добър човек е Михей. Впрочем съвсем не е важно да разбираш думите (на кучето това изобщо не му е необходимо), важното е да разбереш човека. Бим го разбра и веднага задряма, не слушаше внимателно по-нататъшните думи. Все пак от уважение към събеседника ту затваряше, ту пак отваряше очи, надвивайки съня.

Михей продължаваше със същия тон:

— Твоята е лесна — ще заспиш и толкоз. А аз не бива. Ще връхлети контрола: „Къде е Михей? Няма го. Да се уволни тоя Михей. Веднага.“ Така си е. Само да не си на поста или да заспиш — ще ти натрият носа: „Къде е Михей? Няма го. Да се уволни тоя Михей!“ И край на предаването.

През дрямката Бим чува само: „Михей… Михей… Михей… И край на предаването.“

Михей отпи още няколко глътки, изтри мустаци, посоли си хлебец, помириса го и почна да яде, като се обръщаше и към Бим:

— Аз и друго ще ти кажа, Черноушко, по-добре си е даже пред куче да си излееш мъката: нито ще ми се опъва, нито ще иде да ме обади, а на мен ще ми поолекне… Ето аз, Михей, съм охрана. Въоръжена. Въпрос: ами ако крадецът не е един? Какво да прави Михей? Нищо не може да направи. И край на предаването… Има си закон — казват. Добре де, закон: ако го спипам, за пет години трябва да го запрат, кучия му син! А-а! Хубаво де, но първо трябва да го опипаш, там е цялата работа. А как ще го спипаш? Е, видиш ли? Ето, ти си пес. Ще напъхам в торбата двайсет заека и ще те накарам да ги хванеш. Те ще се пръснат кой накъде види — и край на предаването. Айде, да речем, ще хванеш един. Ами другите? Ще офейка-ат! — Михей така заразително се засмя, че Бим вдигна глава — да имаше как и той да се усмихне.

Но на Бим не му беше до усмивки.

Вратата се отвори. Влезе някакъв човек, също пазач, каза:

— Смяна. Хайде, Михей, лягай да спиш.

Михей се довлече до нара и веднага заспа. Смяната седна до мястото на Михей, поседя малко и забеляза Бим:

— Този бухал що ще тука? — попита той Бим, навярно беше забелязал огромните му очи.

Бим седна, както го изисква учтивостта, завъртя уморено опашка. (Болен съм, искаше да каже. Търся стопанина.) Смяната нищо не разбра, както много хора не разбират кучетата, вместо отговор отвори вратата и побутна Бим с крак:

— Марш оттука, муцуно.

Бим излезе, убеден, че Смяната е отвратителен човек. Не можеше да продължи пътя си: като изяде попарата на Михей, усети се, кой знае защо, още по-изнемощял, а сънят му подкосяваше краката. Бим се пребори със съня, довлече се до постройката, зарови се в купчинка стружки, които миришеха на бор, и заспа дълбоко.

През деня никой не го закачи. Лежа чак до вечерта. По здрач обиколи долния етаж, намери на един прозорец близо половин хляб, по-голямата част изяде (до насита), по-малката изнесе от строежа и я зарови в меката пръст до изкопа; свърши всичко много добросъвестно, както му е редът: беше капнал, но спази кучешкото правило: „Скътай си парче за черни дни“. Почувствува, че сега може да продължи пътя си. И тръгна към родната врата.

Родната врата, позната от първите дни на този свят, зад която доверието, наивната свята истина, съчувствието, приятелството и състраданието бяха така естествени, напълно непринудени, че по начало беше излишно да се търси определение на тези понятия. Не е работа на Бим да осмисля всичко това. Първо — не би могъл да го стори, защото е куче, второ, дори да беше се опитал да се издигне на непостижимата за него висота на разума на Хомо, щеше да загине, та ако ще и само защото хората биха възприели наивността му като необичайна и дори престъпна дързост. Наистина тогава Бим положително щеше да хапе подлеците и страхливците, лъжците — без дори да се замисля, а бюрократите щеше да ги разкъсва на парченца. Щеше да хапе съзнателно, изпълнявайки своя дълг, а не както бе ухапал Сивия, чак след като оня го удари жестоко по главата. Вратата, към която отиваше Бим, беше част от неговото същество, тя беше неговият живот. Нито едно куче на този свят не смята обикновената преданост за нещо изключително. Но хората са измислили да превъзнасят това чувство на кучето като подвиг само защото не всички хора и не много често са способни да бъдат така предани на приятеля и верни на дълга, че това да е оста на техния живот, основа на самото им съществование, а благородството на душата — най-естественото им състояние.

Вратата, към която вървеше Бим, беше вратата на неговия приятел, а следователно и негова врата. Той отиваше при вратата на доверието и живота. Бим искаше да стигне до нея и да дочака там приятеля си или да умре: да го търси из града вече нямаше сили. Можеше само да чака. Само да чака.

Но какво да правим, ако Бим и тази нощ не можа да стигне до своя дом?

Трябваше преди всичко да заобиколи квартала на Сивия, затова не можеше да не мине край къщата на Толик. Така и стана. Бим се озова пред градинската врата на своя малък приятел и не можа, просто нямаше сили да я отмине като чужда. Полегна до високата тухлена ограда, свит на половин кравайче, извърнал глава; ранено куче или умиращо, или изобщо мъртво — би могъл да си помисли всеки минувач.

Не и не, Бим за нищо на света няма да спре пред вратата на този дом. Само ще си отдъхне до оградата от болката и мъката, после ще се прибере у дома. Но може би все пак… може би оттук ще мине Толик… Имаме ли право да обвиняваме Бим в липса на логика, ако тя не му е достъпна? Той лежеше в позата на измъчено куче, лежеше без всякаква логика.

Вечерта беше тъмна.

Пристигна една кола. Тя изтръпна от тъмното част от оградата, после опипа цялата ограда и опули право срещу Бим две ослепителни очи. Бим вдигна глава и погледна, почти притворил клепачи. Автомобилът изръмжа тихичко и от него слезе някой. От бензина не можеше да се разпознае миризмата на човека, който се приближаваше към Бим, но когато очите на автомобила го осветиха, Бим седна, беше Семьон Петрович. Той се приближи, убеди се, че това наистина е Бим, и каза:

— Измъкнал си се значи. Я виж ти!…

От колата слезе и втори човек (същият, който беше откарал Бим преди бурята при вълчицата), погледна кучето и каза доброжелателно:

— Умно псе. Няма да се затрие.

Семьон Петрович тръгна към Бим, като си разкопчаваше колана.

— Бимчо, Бимчо… Ти си добър, Бимчо… Ела, ела при мене…

О, не-е! Бим не вярва, Бим е загубил доверие и няма да отиде при този човек, та дори той да е с най-добри намерения. Може би Семьон Петрович искаше да върне Бим на Толик, разбрал състоянието на своя син, но беше късно: Бим хукна. Да, точно така, не се отдалечи, а хукна да бяга от Семьон Петрович — все покрай оградата, по осветеното шосе. Откъде само взе сили!

Семьон Петрович хукна след него. Вторият човек се опита да му пресече пътя. Бим се изплъзна от светлината в тъмното, смъкна се пълзешком в канавката и тръгна бавно по нея, като едва местеше лапи. Но Бим беше улучил не посоката, в която тичаше по светлото към канавката, а обратната.

И отново в минута на опасност Бим беше озарен от откровението на своите прадеди: заплитай дирята! Така правят зайците, лисиците, вълците и други зверове — обичайната хитрост номер едно при преследване. В такива случаи лисицата и вълкът умеят да се върнат така изкусно по собствената следа, че само опитен ловец може да съобрази, и то след време, по отпечатъците от ноктите, че са го измамили; хитрост номер две е да направиш завой (тръгваш вляво, стигаш отдясно; хитрост номер три — лягаш и чакаш: след като си оплел дирята, лягаш в закътано място и се ослушваш. Ако са отминали, оставаш да си лежиш, ако са тръгнали срещу тебе, почваш всичко отначало и пак заплиташ дирите). И трите хитрости на зверовете са много добре известни на истинските ловци, но Семьон Петрович никога не е бил ловец, въпреки че знаеше да държи пушка и даже ходеше всяка година на откриването на сезона.

Сега стана така: Семьон Петрович се затича в една посока, като си светеше с фенерчето, а Бим — в обратната, и то под прикритието на спасителната канавка.

Но ето че канавката свърши и Бим спря пред дървена ограда, над която беше надвиснал кошът на един екскаватор. Значи нямаше да се измъкне от капана: беше успял да се отърколи в канавката, но да се измъкне от нея вече нямаше сили: отляво и отдясно — стена, отпред — стена. Да беше здрав и на четири крака — лесно щеше да се оправи, но сега може само да излезе — нито да прескочи, нито да изскочи, само да излезе.

Нашият Бим поседя, поседя, погледа коша, надигна се криво-ляво на задна лапа, опрял предните на стената, и пак седна. Сякаш размисляше, но всъщност само се ослушваше къде са преследвачите. Изправи се по същия начин и на противоположната стена, без да напуска мястото си, и видя, че фенерчето се върти на едно място, олюлява се насам-натам, а после угасна. Видя също как колата потегли обратно и почна да се приближава към него, но отстрани. Бим се притисна към стената на канавката, ослуша се разтреперан. Колата мина съвсем близо до него.

Наоколо всичко утихна. После чу как крякат не много силно и късо леки коли, как скърца трамвай — бяха познати, безопасни звуци.

В тъмната студена есенна нощ в канавката седеше куче. Сега никой на света не можеше да му помогне. А то трябваше, трябваше на всяка цена да стигне до своята врата. Бим се опита да подскочи, но падна. Къде ти! Върна се по следата си тихо и предпазливо; ослушваше се и току опипваше стените. На едно място откри малък сипей, застана върху него и се надигна на задна лапа — сега предните стигаха до купчинката пръст. Бим загреба пръстта от горе на долу, под себе си; колкото повече работеше, толкова по-висок ставаше сипеят. Бим си почиваше и почваше пак. Най-сетне можа да опре гърди на ръба на канавката, но сега не можеше да стигне пръстта на сипея. Тогава се смъкна по хълмчето, което бе натрупал, и полежа. Имаше такова желание да вие, да повика господаря си или Толик, да вие диво, та да го чуе целият град! Но Бим трябва да мълчи — нали е оплел дирята и се е спотаил. Изведнъж се изправи решително, поотдръпна се от струпаната купчинка и забравил болката, размаха цялото тяло, като да беше парцал, подскочи върху хълмчето с двата задни крака и падна на самия край на канавката, в трапчето, което беше изровил сам, като изхвърляше долу пръстта.

Как превъзмогна неимоверната болка и немощ? Кой би могъл да каже… Вълкът как прегризва крака си, заклещел в капана? Никой няма да обясни как може със собствените си зъби да прегризеш собствения си крак. Можем само да предположим, че вълкът се подчинява на своя инстинктивен стремеж към свобода, а Бим е забравил себе си заради неудържимия стремеж към вратата на добротата и доверието.

Тъй или иначе, Бим се измъкна от капана и сега лежеше горе, в трапчето.

Нощта беше студена. Градът спеше каменно — железен и скърцаше тихичко даже през нощта, даже насън. Бим още дълго го слуша. Беше премръзнал, но въпреки всичко тръгна пак.

По пътя се отби в отворената врата на една къща, и то само защото трябваше непременно да полепне, поне за малко — толкова беше отпаднал. Да легне насред улицата не бива, ще загине (беше виждал неведнъж кучета, прегазени от автомобил). Освен това асфалтът е студен. А там, във входа, той се притисна към топлия радиатор и заспа.

В чуждия вход късно през нощта спеше чуждо куче.

Случва се.

Не прогонвайте такова куче.