Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (10)

Десета глава
За пари

Благодарение на усилията на Толик и Степановна Бим се съвземаше. След около две седмици лапата почна да зараства, но си остана сплесната, по-широка от другите; Бим вече се опитваше да стъпва върху нея, но засега предпазливо — само да опита. Козината, вчесана от Толик, му придаде напълно благопристоен вид. Но главата го болеше непрекъснато: от ударите на Сивия нещо сякаш се беше разместило в нея. Понякога на Бим му се виеше свят; тогава спираше, чакаше учуден, да види какво ще става, но после, слава богу, му минаваше, до следващия пристъп. Същото става и с човек, травмиран или зашеметен от несправедливост — неочаквано, не веднага, а след известно време ушите му изведнъж почват да бучат, вие му се свят, сърцето прескача и той се олюлява, опира и чака с горчиво удивление какво ще стане с него сега; после наистина му минава, а понякога дори не се повтаря. Всичко се случва и всичко отминава. Човекът също е животно, само че по-чувствително.

… Късно през есента, когато удари истински студ, Бим тръгна най-сетне на четирите си крака, но продължи да накуцва — кракът му беше станал, кой знае защо, малко по-къс. Да, Бим остана инвалид, въпреки че главата като че ли му мина. Да, наистина: всичко се случва и всичко отминава.

Това не беше все пак най-лошото, лошото беше, че стопанинът му все още го нямаше, нямаше го. Листът от писмото отдавна не мирише на нищо и лежи в ъгъла като обикновена, ненужна хартия. Бим вече можеше отново да търси приятеля си, но Толик не пускаше нито за миг ремъка, когато го водеше на разходка. Толик все още се боеше и от съобщението във вестника, и от Сивия чичко, случваше се и някой минувач да го попита: „Туй да не е бясното куче с черното ухо?“ Толик не отговаряше и бързаше да отмине, като се озърташе. Можеше да каже: „Не, това е друго куче“. Но не умееше да лъже и да крие чувствата си — страх, опасение, съмнение и т.н.; напротив, показваше всичко открито и прямо: лъжата наричаше лъжа, истината — истина. Нещо повече, у него се зараждаше чувство за хумор, като един от начините да се изрази справедливостта, на истински хумор, когато смешното се казва без сянка на усмивка, въпреки че притежателят на това чувство може вътре в себе си да е готов и да заплаче. Първата проява беше онова съчинение, чиято същност той самият още не беше разбрал. Още нищо не разбираше докрай, а само смътно се досещаше за някои неща.

И тъй, едно момченце в спортни есенни панталонки и жълти обущенца, в светлокафяво яке и топла мъхеста фуражка минаваше всеки ден привечер с едно куцо куче по един и същ маршрут. Беше винаги толкова чистичко и спретнато, че минувачите си мислеха: „Веднага личи, че това момченце е от културно семейство“. Хората, които живееха по неговия маршрут, почнаха да свикват с него, а някои се питаха един друг: „Чие е това добро и кротко момченце?“

Толик се сприятели много с Люся, внучката на Степановна, негова руса връстница, тихичка и скромна, но, кой знае защо, срамуваше се да води и нея на разходка. Но в стаята на Иван Иванич те често играеха с Бим, а той им се отплащаше с предана любов и неотслабващо внимание. Степановна седеше при тях и плетеше, радваше се на децата.

Веднъж решеха козината по краката и по опашката на Бим и Люся попита:

— Твоят татко тук ли си е?

— Тук е. Само че сутрин го откарват на работа, а късно вечер го докарват. Ужасно е уморен. Казва „нервите ми са се изопнали до скъсване“.

— А майка ти?

— Мама все няма време. Никога няма време. Или перачката е дошла, или да лъскат паркета, или е шивачката, или телефонът звъни непрекъснато — нито за миг не я оставят на мира. Дори на родителска среща не намира време да иде.

— Тежко — въздъхна чистосърдечно Люся и очите и се натъжиха. Беше попитала Толик, защото все мислеше за своите татко и мама. Каза му: — Моите татко и мама са много, много далече. Заминаха със самолет. Живеем двете с баба… — И весело добави: — Имаме по две рубли на ден, никак не е малко!

— Оправяме се, слава богу — обади се и Степановна. — Десет бели хляба можеш да купиш с тях. Как да не стигнат! А на времето, е-е-е, отдавна беше, само като си спомня… О-ох, какво беше! Само като си помисля, и ме присвие: ботушите на мъжа си, на дядо ти, Люся, за един хляб ги дадох…

— Кога беше то? — попита Толик и вдигна учудено вежди.

— През гражданската война. Отдавна. Вас тогава не ви е имало на този свят. Не дай боже такова да ви сполети.

Толик гледаше учудено Люся и Степановна: не можеше да проумее как така таткото и майката не живеят с децата си и как може хляб да се купува с ботуши.

Степановна отгатна мислите му по погледа:

— Не можем да идем при тях: трябва да пазим квартирата… иначе ще ни я вземат… Сега и тази трябва да пазим, докато се прибере Иван Иванич. Няма как! Нали сме съседе с Иван Иванич.

Бим се вгледа в Степановна и се досети: Иван Иванич е жив! Но къде е! Трябва, трябва да го търсим. Замоли да го пуснат. Желанието се оказа неосъществимо. Той легна пред вратата и зачака. Сякаш никой от присъствуващите не му беше нужен. Да чака — това беше целта на неговото съществуване. Да търси и да чака.

Толик забеляза, че баба Степановна каза неправилно — „съседе“, но този път, за разлика от първата среща, си премълча, защото вече уважаваше старицата. Да бяха го попитали защо — не би могъл да отговори. Просто така — тя е добрата баба на Люся. Ето Бим, нали и той обича Степановна. Толик точно така попита:

— Бимчо, обичаш ли Степановна?

Бим не само познаваше всички по име, не само знаеше, че няма същество без име, та ако ще да е най-краставото псе — той изпълняваше точно заповедта, когато децата му наредяха да донесе нечии пантофи. Сега по погледите на Толик и на Степановна, по усмивката й разбра, че става дума именно за нея: отиде и сложи глава в скута и.

Степановна доскоро беше равнодушна към кучетата (куче като куче), но Бим я накара да ги обикне, накара я със своята доброта, с доверието си и своята вярност към приятеля човек.

Сърдечни и мили бяха тези четири същества в чуждата стая — трима човеци и едно куче. Степановна усещаше, че на душата й е топло и спокойно. Какво повече й е нужно на старостта?

По-късно, след много години, Толик ще си спомня тези часове по здрач със светлолюляковия прозорец. Ще си спомня, ако душата му остане открита за хората и ако пиявицата на недоверието не се впие в сърцето му… Сега той се разбърза:

— В девет трябва да съм си у дома. В девет трябва на всяка цена да съм си в леглото. Люся, утре ще ти донеса блок за рисуване и цветни моливи, чешки — в никоя книжарница не можеш да ги купиш — нито с пари, нито с ботуши. От чужбина са!

— Наистина ли?! — зарадва се Люся.

— Твоят татко знае ли, че идваш тук? — попита Степановна.

— Не-е. Защо?

— Трябва да му кажеш, Толик. Непременно.

— Той не ме пита. И мама не ме пита. Аз в девет винаги съм си у дома.

Когато Толик си тръгваше, Бим дълго моли да го пуснат, но молбата му беше напразна. Пазеха го и го жалеха, без да се замислят, че той страда и тъгува по своя приятел, въпреки че обича и тях.

На другия ден Толик не дойде. А Люся така го чакаше с блока и моливите, дето ги няма из книжарниците и не могат да се купят и с много пари. Така го чакаше! Тя и на Бим повтори няколко пъти:

— Толик го няма. Толик не идва.

Бим усети, разбира се, тревогата й, а беше минало и времето, когато идваше Толик, затова двамата с Люся току надничаха през прозореца към улицата и го чакаха с нетърпение. Но Толик не дойде.

„Казал е на баща си“ — помпели си Степановна и въздъхна:

— Ами сега, кученце… Много сме зле без Толик. Кой ще разхожда Бим?

Сърчицето на Люся се сви, то предчувстваше нещо недобро.

— Да, лошо — съгласи се тя е треперещ глас.

Бим отиде при нея, погледна малките й длани, закрили личицето, и тихичко изскимтя (недей, Люся, недей). Помнене как Иван Иванич, седнал до бюрото, подпрял лакти, също закриваше понякога лицето си с ръце. Бим знаеше, че това е лошо. В такива случаи Бим винаги се приближаваше, а стопанинът го галеше по главата и казваше: „Благодаря ти, Бим, благодаря“. Ето сега и Люся: свали длан от лицето си и погали Бим по главата.

— Хайде, недей, Люсенка, недей. Не плачи. Толик ще дойде. Ще дойде, не се тревожи, детенце. Толик пак ще дойде — утешаваше я баба й.

Бим изкуцука до вратата, като че искаше да каже: „Толик ще дойде. Да идем да го потърсим.“

— Иска да излезе — каза Степановна. — Взех вече да го разбирам. Как да не го изведеш — живинка е…

Люся повдигна брадичка и някак съвсем необичайно за нея каза:

— Аз ще го изведа.

Степановна изведнъж забеляза: расте това момиченце не с дни, а с часове. И на нея й стана криво, че Толик не дойде.

… Момиченцето и кучето вървяха по улицата. Насреща им три момчета.

— Момиченце, момиченце — заломоти едно от тях, червенокосо и луничаво, — твойто кученце господинчо ли е, или е госпожичка?

— Глупак! — отвърна кратко Люся.

Тримата заобиколиха Люся и Бим, а тя беше готова да се разплаче от тази първа в живота й простащина. Но като видя, че козината по врата на Бим се е наежила и е навел глава, изведнъж събра кураж и викна рязко:

— Я се махайте!

Бим така лавна, така се спусна към тях, че тримата се пръснаха кой накъде види. Луничавият, след като побягна, ядоса се заради собствения си страх и изписука с птиче гласче:

— Ехе-хе! Момиче с пес! Виж я ти, мръсницата! Ехе-хе!

Люся хукна презглава към къщи. Бим, разбира се, след нея. За пръв път през живота си беше срещнал лош мъничък човек — Луничавия.

След това произшествие отново почнаха да пускат Бим да се разхожда сам. Отначало Люся излизаше с него, заставаше на ъгъла, наблюдаваше го и му свиркаше като момче да не ходи далече. После Степановна го пусна една заран сам. Оттогава винаги се разхождаше сам, а вечер се прибираше и с удоволствие ядеше.

Биваше ли да се случи такова нещо! Веднъж на един кръстопът, където се пресичаше трамвайната линия, някой го повика:

— Бим!

Озърна се. От вратата на трамвая се беше подала познатата кондукторка:

— Здравей, Бим!

Бим изтича, подаде й лапа. Беше Добрата жена, която откарваше Бим и господаря му на лов, до спирката на автобуса. Тя беше!

— Отдавна не съм виждала господаря ти. Иван Иванич да не е болен?

Бим трепна: тя знае, тя може би отива при него!

Когато вагонът потегли, той скочи в него по стъпалата. Една жена изпищя диво, един мъж се разкрещя („Марш!“), някои се смееха, съчувствуваха на Бим. Кондукторката спря трамвая, излезе от кабината, успокои пътниците (Бим разбра това с положителност) и каза на Бим:

— Върви си, Бим, върви си. Не бива. — Побутна го лекичко и добави: — Без господаря не бива. Без Иван Иванич не бива.

Няма как: щом не бива, значи не бива. Бим седна, поседя малко и заситни в посоката на трамвая. По този път бяха минавали със стопанина, да, сигурен е, ето го и завоя, при кулата, ето и милиционера на поста — да, да!

Бим тичаше по трамвайната линия и не я пресичаше даже на завоите. Милиционерът изсвири. Бим се обърна тичешком и продължи. Той уважаваше милиционерите: тези хора нито веднъж не го бяха обидили; спомняше си как го доведоха за пръв път в милицията, всичко помнеше умният пес; оттам отидоха с Даша у дома и всичко беше хубаво. Нещо повече — често виждаше с един милиционер черно куче — отдалече си личеше, че е много сериозно; бяха се запознали даже един ден на тротоара: Иван Иванич и милиционерът ги оставиха да се приближат, дадоха им възможност да си поприказват до насита.

„Той мирише на гора“ — каза черното куче и погледна милиционера:

— Вчера бяхме на лов — потвърди Иван Иванич.

„Колко си чистичък!“ — каза Бим на черния, след като свърши обичайната процедура на душенето.

„Не може иначе! Работата ми е такава“ — размаха късата си опашка черният.

В знак на започващото приятелство те дори се разписаха на едно и също дърво, долу.

Не, милиционерът е добър човек, той обича кучетата, в това отношение никой не можеше да измами Бим, да го излъже.

Продължи да тича спокойно по трамвайната линия, но отстрани, защото помнеше, че не бива да стъпва по железните ивици — ще му премажат краката.

При крайното колело описа кръг успоредно с трамвая и стигна до спирката. Поседя, позяпа: хората наоколо бяха все добри. Да, да. Това е чудесно. Оттук бяха пресичали с Иван Иванич улицата — до онова място там, с дъсчицата на стълба. Бим се запъти бавно натам, седна до малката опашка и зачака автобуса. Погледна: и този път не видя лоши хора.

Когато автобусът дойде, опашката изпълзя през вратата му, а Бим остана да тъпче последен, както подобава на всяко скромно куче.

— Ти къде? — викна шофьорът. Погледна отново към Бим и пропя: — Чакай, чакай. Познавам те отнякъде.

Бим разбра с положителност, че е същият приятел, който беше взел хартийката от ръцете на стопанина. Завъртя опашка.

— Помни, кучешката му душа! — възкликна шофьорът. Поразмисли и повика Бим в кабината: — Ела тука!

Бим седна и се долепи до стената, за да не пречи, беше развълнуван: нали този шофьор ги беше откарал някога в гората на лов.

Автобусът боботеше, боботеше и пътуваше, пътуваше. Млъкна на спирката, където Бим и Иван Иванич слизаха всеки път за гората. Там Бим сякаш полудя. Драскаше по вратата, скимтеше и молеше със сълзи: „Пусни ме. Тук трябва да сляза.“

— Седни! — кресна му строго шофьорът.

Бим се подчини. Автобусът пак изрева. Един от пътниците отиде при шофьора и го попита, като сочеше Бим: Твое ли е кучето?

— Мое — отговори шофьорът.

— Дресирано ли е?

— Не много… Но е умно. Нали виждаш? Ето: легни!

Бим легна.

— Искаш ли да ми го продадеш туй кученце? Мойто умря, пък аз съм овчар, трябва ми.

— Да ти го продам.

— Колко?

— Двайсет и пет.

— Охо! — възкликна пътникът и си отиде, след като погали Бим по ухото и повтори няколко пъти: — Добро куче, добро.

Много са му познати на Бим тези добри думи, думите на неговия стопанин. Той завъртя опашка на чуждия човек.

Бим вече не знаеше къде отива. Но запомняше през стъклото на кабината пътя, както всяко куче, минаващо за пръв път през непознато място: те, кучетата, така са свикнали открай време — никога не забравят пътя за дома. С течение на вековете хората са загубили този инстинкт или почти са го загубили. Жалко. Много е полезно да не забравяш обратния път.

На една спирка Добрия човек, който миришеше на трева, слезе от автобуса. Слезе и шофьорът и остави Бим в кабината. Бим не сваляше поглед от тях. Ето, шофьорът посочи Бим, ето, хвана Добрия човек за рамото, а онзи се усмихна, извади хартийки и ги подаде, а после метна раницата през рамо, влезе в кабината, свали си колана, закачи го на нашийника на Бим и каза:

— Да вървим. — На няколко крачки от автобуса се обърна и попита: — Как му е името?

Шофьорът погледна въпросително Бим, после купувача и отговори уверено:

— Черноушко.

— Признай, че кучето не е твое. Нали?

— Мое е, мое. Черноушко се казва. — И потегли.

И тъй, Бим бе продаден за пари.

Той разбираше, че става нещо лошо, съвсем лошо. Но човекът, който миришеше на трева, явно беше добър и Бим тръгна с него печален и разстроен.

Вървяха, вървяха мълчаливо, после човекът изведнъж се обърна направо към Бим:

— Не, ти не се казваш Черноушко, на кучетата не им слагат такива имена. Като се намери твоят стопанин, той ще ми върне петнадесетте рубли. Дребна работа!

Бим го погледна, навел глава встрани, като че искаше да каже: не те разбирам, човече.

— Ти, братле, както те гледам, си умно куче, добро.

Ето, пак думите, които толкова често му беше казвал стопанинът. Бим завъртя опашка в знак на благодарност за ласката.

— Е, като е тъй, поживей при мене — заключи човекът.

Тръгнаха пак. На два пъти Бим се опита да се опре, опъваше каиша и сочеше с поглед назад (хайде, пусни ме — искаше да каже, — аз трябва натам да вървя).

Човекът спираше, галеше кучето, говореше му:

— Няма нищо… Няма нищо.

Малко се искаше: да захапе един-два пъти колана и да го скъса. Но Бим знаеше: ремъците са, за да го водят с тях, да не може кучето нито да се отдалечи, нито да се приближи повече, отколкото трябва. И прекрати молбите си.

Вървяха отначало през гарата. Дърветата бяха замислени и безмълвни — голи, студени, укротени от лекия студ; тревата беше попарена, хилава и сплъстена, скучна. Всичко навяваше на Бим дива тъга.

После се проточиха ниви със зимница, покрила като килим земята, мека и весела. На Бим му поолекна: простор, неимоверно много небе, веселото подсвиркване на човека до него — с Иван Иванич това винаги биваше много хубаво. Но когато пътят сви през орниците, пак стана тъжно: земята беше черно-сива, напръскана с тебешир, и не се виждаше нито една бучка; изглеждаше мъртва, на места полумъртва — натрошена, износена земя.

Човекът слезе от пътя, потъпка с токове орницата и въздъхна:

— Лошо, брат — каза той на Бим. — Още една-две черни бури и край на земицата. Лошо, брат…

Думите „лошо, брат“ Бим беше научил много добре от Иван Иванич и знаеше, че те значат униние, печал или че „нещо не е в ред“, а думите „черна буря“ възприе, както и „черно ухо“, в непонятна за него интерпретация. За Бим беше невъзможно да разбере, че всичко това се отнася към земята. Човекът явно се досети:

— Е да — ти си куче и нищо не разбираш. Но кому да кажа? Затова ти се оплаквам на тебе, Черноушко… Я почакай!… — Погледна Бим и добави: — Е, хубаво, нека си Черноушко. Името си е кучешко. Черноушко. Така му дойде на езика, така да бъде.

Добре де, още преди да стигнат селото, Бим вече знаеше, че сега той е Черноушко: човекът много пъти му повтори ласкаво:

— Черноушко никак не е зле. — Или: — Браво, Черноушко, добре вървиш. — И тям подобни, но всеки път: „Черноушко“.

Така, за пари, хората продадоха доброто име на Бим. Хубаво, че поне Бим не знаеше, както не знаеше, че за същите хартийки някои хора са готови да продадат и честта, верността и сърцето си. Блазе му на кучето, че не знае всичко това.

Но сега Бим трябва да забрави името си. Няма как — така му било писано. Но той няма да забрави приятеля си Иван Иванич. Нищо, че животът му се промени изцяло и не приличаше по нищо на предишния, него той не можеше да забрави.