Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (4)

Четвърта глава
Жълтата гора

През един от близките дни, рано сутринта, излязоха заедно от къщи. Отначало пътуваха с трамвая, застанали на площадката. Кондукторката се случи позната на Иван Иванич и на Бим. Бим, разбира се, я поздрави, когато тя слезе да нагласи стрелката. Кондукторката го погали по ухото, но Бим не й близна ръка, а само размърда лапи, както си седеше, и тупна няколко пъти с опашка, за да изрази подобаващо за случая приветствие.

После, вече извън града, пътуваха с автобус, в който през това ранно утро имаше пет-шест души. Когато се качваха, шофьорът измърмори нещо, като повтаряше думите „куче“ и „не може“. Бим лесно разбра: шофьорът не иска да ги откара и това е лошо — разбра го по лицата. Един от пътниците се застъпи за тях, но друг, напротив, подкрепи шофьора. Бим наблюдаваше с голям интерес кавгата. Най-сетне шофьорът слезе от автобуса. На вратата господарят му даде една жълта хартийка, качи се по стъпалата заедно с Бим, седна на седалката и въздъхна печално: „Ох-ох ох!“

Бим отдавна беше забелязал, че хората си разменят някакви хартийки, които миришат дявол знае на какво. Веднъж усети, че една, която лежеше на масата, мирише на кръв, пъхна нос, опита се да привлече вниманието на стопанина, но той не се и помръдна — нали няма обоняние! — само знае да повтаря „Не бива“. На всичкото отгоре взе, че заключи хартийките в чекмеджето. Някои, докато са чисти, миришат наистина на хляб, на салам, изобщо на магазин, но повечето — на множество ръце. Хората ги обичат тези хартийки, крият ги в джобовете си или в чекмеджетата, както стопанинът му. Въпреки че не разбираше нищо от тези работи, Бим лесно съобрази: щом стопанинът даде на шофьора хартийка, двамата станаха приятели. Но защо Иван Иванич въздъхна, това Бим не можа да разбере и то личеше по внимателния поглед, който впери в очите на приятеля си. По начало за магическата сила на хартийките той не се и досещаше — недостъпно е за кучешкия ум; не знаеше, че и в неговия живот те ще изиграят един ден съдбоносна роля.

От шосето до гората вървяха пеш.

Иван Иванич спря в края на гората да почине, а Бим се залови да обследва местността. Такава гора още не бе виждал. Впрочем гората беше същата — бяха идвали тук през пролетта и през лятото (само да се поразтъпчат), но сега всичко наоколо беше жълто и алено и сякаш пламтеше и сияеше заедно със слънцето.

Дърветата току-що бяха почнали да свалят одеждите си и листата капеха, полюшваха се безшумно и плавно във въздуха. Беше прохладно, леко и затова весело. Есенната миризма на гората е особена, неповторима и толкова силна и чиста, че Бим надушваше стопанина си на десетки метра. Една горска мишка „улови“ отдалеч, но не хукна подире й (позната дреболия), ала нещо живо така го удари в носа, че Бим спря. Спря пред едно бодливо кълбо и почна да го лае.

Иван Иванич стана от пънчето, отиде при Бим:

— Не, Бим! Недей, глупаче. Това е таралежче. Назад! — И отведе Бим.

Значи таралежчето е зверче, и то добро, но не бива да се пипа.

Иван Иванич седна отново на пънчето, заповяда и на Бим да седне, а той си свали кепето, сложи го на земята до себе си и се загледа в листата. Заслуша се в тишината на гората. Да, разбира се, той се усмихваше! Беше сега такъв, какъвто ставаше всеки път преди лов.

И Бим се ослушваше.

Долетя сврака, заграчи нахално и отлетя. Като прескачаше от клон на клон, приближи една сойка, изкрещя нещо като прегракнала котка и пак заподскача по клоните, отиде си. Едно диво петле се чу съвсем наблизо: „Свит, свит! Свит, свит!“ Виж го ти него! Голямо колкото бръмбар, ама и то: „Свит, свит!“ Като че те поздравяла.

Всичко останало беше тишина.

Но ето, стопанинът стана, извади пушката от калъфа; зареди я. Бим се разтрепери от вълнение. Иван Иванич го потупа гальовно по врата, от което Бим се развълнува още повече.

— Хайде, момченце… търси!

Бим тръгна! Заснова ситно-ситно, лавирайки между дърветата, пружинираше, долепен до земята, почти безшумно. Иван Иванич го последва бавно, като се любуваше на работата на своя приятел. Сега гората с цялата си красота остана на втори план: най-важното беше Бим, изящен, страстен, лекокрак. Иван Иванич го викаше от време на време, заповядваше му да легне, за да се успокои, да посвикне. Но много скоро крачката на Бим стана равномерна като на опитно куче. Велико изкуство е работата на сетера: ето го, галопира леко, вдигнал глава; той няма нужда да я навежда, да търси ниско долу, той долавя миризмите високо и копринената му козина прилепва към красиво очертаната шия; той затова е толкова красив, защото държи главата си високо, с достойнство, уверено и страстно.

За Иван Иванич такива часове бяха часове на забрава. Той вече не мислеше за войната, за несгодите на изминалия живот и за своята самота. Дори синът му Коля, милото му дете, отнето от жестоката война, сякаш беше сега до него, сякаш той, бащата, му доставяше радост, въпреки че синът беше умрял. Нали и той беше ловец! Мъртвите не си отиват от живота на онези, които са ги обичали, мъртвите само не остаряват и остават в сърцата на живите такива, каквито са си отишли от нас. Така беше и с Иван Иванич: раната в душата му беше зараснала, но не преставаше да го боли. Но на лов всяка душевна болка, макар и малко, се поуталожва. Блазе ма онзи, който се е родил ловец.

Ето, Бим забави крачка, заснова на още по-къси зигзаги, спря за секунда и продължи с бавна, дебнеща стъпка. Нещо котешко имаше в движенията му — меки, предпазливи, плавни. Сега беше източил глава наравно с тялото. Всяка частица от тялото си, дори от изопнатата опашка с настръхнала дълга козина, беше съсредоточил върху струята, върху миризмата. Стъпка… Той вдига само една лапа. Стъпка — другата лапа също замира за частица от секундата и безшумно допира земята. Най-сетне предната дясна, както почти винаги, замира във въздуха, без да докосва земята.

Зад него, вдигнал пушката, тихо се приближи Иван Иванич. Сега статуите станаха две: на човек и на животно.

Гората мълчеше. Само златните листа на брезите трепкаха леко и се къпеха в слънчеви искри. Младите дъбчета бяха притихнали край величавия дъб исполин, техният баща и прародител. Безшумно се поклащаха сребристосивите листенца, останали по трепетликата. Върху окапалата жълта шума стоеше куче — едно от най-съвършените създания на природата и на търпеливия човек. Нито един негов мускул не потрепва! В такива минути Бим е сякаш полумъртъв, сякаш е в транс от възторг и страст. Ето какво значи класическа стойка в жълтата гора.

— Напред, момче…

Бим вдигна бекаса на крило.

Изстрел!

Гората потрепери, отвърна с недоволно, обидено ехо брезата, израсла чак при дъбовете и трепетликите, сякаш се уплаши, потръпна. Дъбовете изпъшкаха изтежко. Трепетликата до тях зарони припряно листа.

Бекасът падна като камък. Бим го подаде по всички правила. Но стопанинът погали Бим, благодари му за красиво извършената работа, подържа птицата върху дланта си, погледна я и каза замислено:

— Е-ех, не биваше…

Бим не разбра, впери поглед в лицето на Иван Иванич, а той продължи:

— Заради тебе го правя, Бим, само за тебе, глупаче. Иначе няма смисъл.

Бим и този път не разбра — такова нещо не му е дадено да проумее. Но докато ловуваха, на Бим все му се струваше, че ловецът не гледа накъде стреля, като че е сляп. Кучето остана много недоволно, когато господарят му изобщо не стреля по един бекас. Добре че поне последния го свали чудесно.

Прибраха се по тъмно, капнали и добри, мили един към друг. Бим например не пожела да спи върху своя стол, ами смъкна постелката си, довлече я до кревата на Иван Иванич и легна на пода. Знаеше какво прави: сега не можеше да го изпъдят „на мястото“, защото си беше донесъл и „мястото“. Иван Иванич го погали по ухото, по врата. Дружбата им сякаш щеше да е вечна.

През нощта Иван Иванич, кой знае защо, тихо пъшкаше, стана, глътна някакви хапчета и пак легна. Отначало Бим се вслушваше напрегнато, взираше се в приятеля си, после стана и близна увисналата от леглото ръка.

— Парчето… Парчето от снаряда. Бимчо… пълзи. Лоша работа, момче — каза Иван Иванич, притиснал с ръка сърцето.

Бим знаеше отлично думата „лошо“, знаеше я отдавна. Вече няколко пъти беше чувал и думата „парче“, не го разбираше, но с кучешкия си усет се досещаше, че е тревожна дума, лоша, ужасна.

Но всичко се размина; на другата сутрин, след разходката, Иван Иванич седна, както винаги, до бюрото, сложи пред себе си белия лист и зашумоли по него с пръчицата.

Бележки на стопанина

Вчерашният ден беше щастлив. Всичко беше чудесно: есента, слънцето, жълтата гора, изящната работа на Бим. И все пак в душата ми остана някаква горчилка. Защо ли?

В автобуса Бим явно забеляза как въздъхнах и явно не ме разбра. Кучето изобщо не може да си представи, че съм дал бакшиш на шофьора. Него това хич не го засяга. А мене? Каква разлика дали съм дал рубла за нещо дребно, или двадесет за нещо по-голямо, или хиляда — за нещо значително? Срамът си е срам. Сякаш разпродаваш съвестта си на дребно. Вярно, Бим е на много по-ниско стъпало от човека, затова не може и да се досети за подобно нещо.

Бим няма да проумее, че тези хартийки и съвестта се намират понякога в пряка зависимост. Но що за чудак съм аз? Може ли да изисквам от кучето повече от това, на което е способно: да се очовечи куче е невъзможно.

И още нещо: вече ми с жал да убивам дивеча. Трябва да е признак на остаряване. Толкова хубаво беше наоколо и изведнъж мъртвата птица… Не съм вегетарианец, нито лицемер, който описва страданията на убитите животни, а после лапа с удоволствие месото им, но до края на дните си поставям условие: един-два бекаса при всеки лов, не повече. Най-добре би било, ако можеше да не убивам нито един, но тогава Бим ще загине като ловно куче, а аз ще купувам дивеч, който е убил вместо мене някой друг. Не, оставете това… Но към кого всъщност се обръщам? Впрочем към себе си: при продължителна самота раздвояването на личността е до известна степен неизбежно. От векове насам кучето е спасявало човека от това.

Но откъде все пак тази горчилка вчера? И дали е само от вчера? Не пропуснах ли някоя мисъл?… И тъй, вчерашният ден: стремеж към щастие — и жълтата рубла; жълтата гора — и убитата птица. Не беше ли сделка със собствената съвест?

Стоп! Ето мисълта, която ми се изплъзна вчера: не сделка, а укор на съвестта и болка заради всички, които убиват безполезно и губят така своята човечност. От миналото, от спомените за миналото в мен се надига и се засилва все повече жалостта към птиците и животните.

Спомням си.

Имаше решение на ръководството на Ловното дружество за изтребването на свраките като вредни птици; обосновано било върху наблюденията на биолозите! Тогава всички ловци убиваха свраки със спокойна съвест. Така стана и с вълците. Тях изтребихме почти до крак. За един вълк даваха награда триста рубли (стари пари), а за лапичките на сврака или каня, представени в ловното дружество — по пет или петдесет копейки, вече не помня.

Но изведнъж дойде ново решение, канята и свраката бяха обявени за полезни хвъркати, а не врагове на птиците: забраниха да се унищожават. Строгата заповед за изтреблението бе заменена със строга заповед за опазването им.

Остана една-единствена птица, подлежаща на изтребване, обявена извън закона — сивата врана. Тя разтуряла гнездата на птиците (но в това обвиняваха на времето най-безапелационно и свраката). Да, но кой носи отговорност за отравянето с химикали на птиците от степните и лесостепните райони? За да спасим порите и полята от вредители, ние унищожавахме птиците, а като ги изтребвахме, погубвахме… горите. Нима виновна се оказа сивата врана, известният санитар и спътник на човешкото общество?

Пиши всичко за сметката на сивата врана! — това е най-сигурното, най-елементарното оправдание на виновниците за гибелта на птиците.

Продължителни експерименти със смъртта — това е ужасно. Честните учени биолози и честните ловци вече въстават срещу това, борбата за опазване на птиците и на горите се води вече в международен мащаб.

Но аз самият вдигнах ли на времето глас против експериментите със смъртта? Не. Това е укор и към моята съвест. Колко бледо и немощно би прозвучал гласът ми днес, ако кажех със закъснение:

Спасете сивата врана — отличен санитар на човешките селища, спасете я от гибел, защото тя ни помага да очистваме заобикалящата ни среда, както сатирикът очиства обществото от духовни нечистотии, спасете сивата врана по същата причина; нищо, че обича да си пооткрадва птичи яйца, тя, сивата врана, е за това — да се научат птиците да си вият добре гнездата; опасете тази неспокойна присмехулница, единствената птица, която притежава толкова наглост и наивност, че може да изтърси на човека от някое дърво право в очите: „Ка-ар-а!“ (Махай се бе, глупак!) А щом се махнете, ще литне надолу и ще продължи с присмехулно грачене да нагъва парчето вмирисано месо, което никое куче не би сложило в уста; спасете сивата врана — сатирика на птичия свят! Не се страхувайте от нея. Вижте как малките лястовички задружно я кълват и я пъдят оттам, където и без това си е чисто, а тя отлита и грачи ехидно, отива там, където вони на гнило. Спасете сивата врана!

Наистина би прозвучало безпомощно и необосновано. Затова нека си остане в тетрадката на Бим. Сега ще надпиша и корицата: „Бим“. В тази тетрадка всичко ще: си е само за мене. Нали почнах тези бележки, за да спася честта на Бим, виновен, че се е родил, но те се разрастват все повече и обхващат всичко, свързано не само с Бим, но и с мене. Навярно никой няма да ги издаде — кому ли ще е интересно да чете „за кучето, за мене“? Никому. Много ми се иска да кажа с думите на Колцов:

Аз пиша не за бърза слава:

за развлечение, за забава,

за мили, искрени другари,

за спомена от дните стари.

… А Бим лежа и през деня — изморил си се, приятелю, целият си се изпълнил с целебните аромати на жълтия лес.

Ах, жълтият лес, жълтият лес! Ето ви късче щастие, ето ви място за размисъл. В есенната слънчева гора човек се пречиства.