Гавриил Троеполски
Белият Бим Черното ухо (7)

Седма глава
Търсенето продължава

Тази сутрин Бим едва не заплака. Слънцето се е издигнало вече над прозореца, а никой не идва. Вслушваше се в стъпките на хората от техния вход, които минаваха край вратата: слизаха отгоре или се качваха. Всички стъпки му бяха познати, но той все не идваше. Най-сетне чу със сигурност обущенцата на Даша. Тя е! Бим й се обади. Преведен на човешки език, викът му означаваше: „Чувам те, Даша!“

— Сега, сега — обади се тя и позвъни на Степановна.

Двете влязоха при Бим. Той поздрави и двете, после се втурна към вратата и застана, обърнал глава към жените, помоли ги, размахал опашка, настоя: „Отворете ми. Трябва да го търся.“

Даша му сложи нашийника; сега по цялата му ширина беше здраво прикрепена месингова пластинка с гравиран надпис: „Казва се Бим. Той чака стопанина си. Знае къде живее. Сега е сам в къщи. Хора, не му причинявайте зло.“ Даша прочете надписа на Степановна.

— Божичко, колко си добра! — плесна с ръце Степановна. — Много ли обичаш кучетата?

Даша погали Бим и отговори странно:

— Мъжът ми ме остави, момченцето ми умря… На тридесет години съм. Живея под наем. Реших да замина оттук.

— Сама си значи. Ох, миличка — занарежда Степановна. — Че как тъй…

Но Даша отсече:

— Отивам си. — От прага добави: — Не пускайте Бим веднага — ще се опита да ме настигне.

Бим искаше да се измъкне през вратата заедно с Даша, но тя го отстрани и излезе със Степановна.

След по-малко от час Бим почна да скимти, а после да вие високо от мъка. За такова виене хората казват: „Иде ми да вия като псе“.

Степановна го пусна да излезе (Даша беше вече далеч):

— Хайде, върви, върви. Довечера ще ти сваря каша.

Бим изобщо не обърна внимание на думите й, нито на очите й, отърколи се на кълбо долу и право на двора. Пообиколи двора, излезе на улицата, постоя малко, сякаш поразмисли, после зачете миризмите, ред по ред, без да обръща внимание даже на дърветата, изпъстрени с подписите на неговите събратя, които е длъжно да чете всяко уважаващо себе си куче.

 

 

През целия ден Бим не откри никаква следа от Иван Иванич. Надвечер влезе за всеки случай в младия парк на един нов квартал. Там четирима малчугани ритаха топка. Поседя, провери всичко наоколо, докъдето стигаше обонянието му, и вече се канеше да си тръгва. Но едно момче на дванайсет-тринайсет години се отдели от играещите, отиде при Бим и го загледа с любопитство.

— Ти чий си? — попита то, като че ли Бим можеше да му отговори.

Бим най-напред поздрави: завъртя тъжно опашка и наведе глава, първо на едната страна, после на другата. Това беше и въпрос: „Какъв човек си ти?“

Момчето разбра, че кучето още не му се доверява напълно, то се приближи смело, протегна ръка:

— Здравей, Черноушко.

Когато Бим подаде лапа, то викна:

— Момчета, елате, елате тук!

Момчетата дотичаха, но застанаха все пак по-надалеч.

— Вижте какви умни очи! — възхищаваше се първото момче.

— Дали не е дресирано? — попита с основание едно пухкаво дебеланче. — Толя, Толка, кажи му нещо, да видим дали ще те разбере.

Третото, най-голямото, заяви авторитетно:

— Дресирано е. Вижте, има табелка на шията.

— Как ще е дресирано — възрази слабичкото момченце. — Щеше ли да е толкова кльощаво и навъсено.

Откакто го нямаше Иван Иванич, Бим наистина беше ужасно отслабнал и не приличаше на себе си: коремът му беше хлътнал, невчесаната козина по краката се беше сплъстила, а по лъскавия някога гръб беше загубила цвят. Мъката и гладът не разхубавяват и кучетата.

Толик пипна Бим по челото, а Бим огледа всички и изрази вече пълно доверие. После всички галиха Бим един по един и той не възрази. Веднага се създадоха добри отношения, а в атмосфера на пълно разбирателство до сърдечната дружба остава само крачка. Толик прочете на глас написаното върху месинговата пластинка и възкликна:

— Казва се Бим! Живее сам! Момчета, той е гладен. Марш по домовете и веднага тук: донесете кой каквото може, Бим остана с Толик, а момчетата хукнаха. Толик седна на една пейка, а Бим легна в краката му и въздъхна дълбоко.

— Сигурно ти е зле, Бим? — попита Толик, като галеше главата на кучето. — Къде е стопанинът ти?

Бим лежеше допрял с нос обувката на момчето. Скоро се върнаха едно след друго и онези момчета. Пухчо донесе баничка. Големия — парче салам, Слабичкия — две палачинки. Наслагаха всичко пред Бим, но той дори не помириса.

— Болен е — каза Слабичкия. — Може и зараза да носи. — И се отдръпна от Бим.

Пухчо изтри, кой знае защо, ръце в панталоните си и също се отдалечи. Големият потърка резенче салам в носа на Бим и заключи уверено:

— Няма да яде. Не ще.

— Мама ми е казвала, че всички кучета носят зараза — уплаши се Пухчо, — а това си е направо болно.

— Върви си тогава — измърмори сърдито Толик. — Хайде, повече да не съм те видял… „Зараза“… Заразените ги давят кучкарите, а това не го ли виждаш каква табелка носи.

Разумното доказателство подействува: децата заобиколиха отново Бим. Толик дръпна нашийника. Бим седна. Толик извърна меката му устна и видя в края на челюстта, където свършват зъбите, малка цепка; откъсна парченце салам и го пъхна през цепката — Бим го глътна. Още едно парченце — глътна и него. Така привършиха салама сред всеобщото одобрение на присъствуващите. Всички наблюдаваха съсредоточено, а Пухчо при всяка хапка на Бим също преглъщаше, въпреки че устата му беше празна: навярно искаше по този начин да помогне на Бим. Късчетата баница нямаше как да се натикат — те се ронеха, но Бим захапа най-сетне сам баничката, легна по корем, сложи баничката върху лапите си, попогледа я и я изяде. Направи го явно от уважение към Толик. Той има гальовни ръце и толкова мек, дори малко тъжен поглед, и така съчувствува на Бим, че кучето не устоя пред милата му топлота. Бим и преди имаше слабост към децата, а сега окончателно се убеди, че всички малки хора са добри, а големите са различни, между тях има и лоши. Разбира се, не можеше да знае, че малките хора стават после големи и различни, но не е кучешка работа да разсъждава как и защо от малки и добри израстват големи и лоши хора, като Лелката или Чипоносия. Той чисто и просто изяде баничката заради Толик и толкоз. Поолекна му, та не се отказа и от палачинките. Нали от цяла седмица Бим ядеше за втори път.

След като Бим се нахрани, пръв заговори Толик:

— Да разберем какво умее да нрави.

Слабичкият рече:

— В цирка, като ги карат да окачат, им викат „Оп!“

Бим се надигна и погледна внимателно момчето, сякаш питаше: „През какво — оп!“

Две от момчетата хванаха краищата на един колан, а Толик изкомандува:

— Бим! Оп!

Бим прескочи леко наивната бариера. Всички бяха във възторг. Пухчо каза ясно:

— Легни!

Бим легна (моля, за вас — с удоволствие!).

— Седни — помоли Толик (Бим седна). — Подай — и хвърли фуражката си.

Бим донесе фуражката. Толик го прегърна възхитен, а Бим от своя страна не остана длъжен и го близна право по бузата.

На Бим, разбира се, му стана много по-леко между тези малки човечета. Но тъкмо в този момент се приближи един чичо, който въртеше в ръка пръчица бастун, толкова тихо се приближи, че момчетата не го забелязаха, докато не попита:

— Чие е кучето?

Изглеждаше много важен, със сива шапка с тясна периферия, със сива папионка вместо вратовръзка, сиво сако и сиво-бял панталон, имаше къса прошарена брада и носеше очила. Без да сваля очи от Бим, той повтори:

— Та чие е кученцето, деца?

Голямото момче и Толик му отговориха в един глас.

— Ничие — каза наивно първият.

— Мое е — наежи се Толик. — Сега е мое.

Толик беше виждал често Сивия чичко; той важно се разхождаше сам в парка. Веднъж дори беше повел някакво куче, което се дърпаше и не искаше да върви с него. Друг път отиде при децата и взе да им опява, че не знаели да играят като някогашните деца, че не са учтиви и не ги възпитават правилно като едно време, че хората били воювали заради тях още през гражданската, да, за такива като тях, но те не го ценят и не ги бива за нищо и трябва да се срамуват.

В онзи далечен ден, когато Сивия ги беше поучавал, Толик беше деветгодишен. Сега е на дванадесет. Но добре помнеше чичкото. Сега Толик прегърна Бим и каза: „Мое е“.

— Не можах да разбера: ничие или негово? — попита чичото, като се обръщаше към всички и сочеше Толик.

— То носи табелка — намеси се за нещастие Пухчо.

Сивият отиде при Бим, подръпна му ухото и зачете какво пише върху нашийника.

Бим веднага усети безпогрешно: Сивия мирише на кучета, мирише някак едва-едва, като отпреди много дни, но мирише. Погледна го в очите и веднага, още в същия миг не му повярва — нито на гласа, нито на погледа, па дори и на миризмите. Невъзможно е човек просто така да е попил в себе си далечните миризми на много кучета. Бим се притисна към Толик, опита се да се отърве от Сивия, но той не го пускаше.

— Не бива да лъжете, момчета — обърна се той укоризнено към Толик. — По надписа личи, че кучето не е твое. Засрами се, момченце. Баща ти и майка ти ли те учат да лъжеш? Като пораснеш, какъв ли ще станеш? Ох-ох-ох! — Той извади от джоба си ремък и го закопча за нашийника.

Толик хвана ремъка и викна:

— Не го пипайте! Няма да го дам!

Сивият отблъсна ръката му.

— Длъжен съм да заведа кучето, откъдето е дошло. Ще се наложи навярно и „протокол“ да се състави. (Точно тъй каза: „протокол“.) Стопанинът му може да е „пияница“. (Така го каза — „пияница“.) Ако е тъй, кучето трябва да му се отнеме. Такава ми е длъжността — да върша всичко честно, човешки. Да, да. Ще разбера къде живее, ще проверя дали е така.

— Значи на табелката не вярвате? — попита укоризнено Толя, почти разплакан.

— Вярвам й, момченце, напълно й вярвам. Но… — Той вдигна пръст и произнесе поучително, почти тържествено: — Да се доверим, но и да проверим! — И поведе Бим.

Бим се спираше, обръщаше глава към Толик, видя го как заплака от яд, но — нямаше как! — последва Сивия, подвил опашка и забил поглед в земята, като пребит. Целият му вил казваше: „Такъв е нашият кучешки живот — нали го няма стопанинът“. Още нищо не беше загубено — само да го ухапе по прасеца и да избяга, но Бим е интелигентно куче: води ме, накъдето си ме повел.

Вървяха по улица с нови къщи. Всичките бяха нови. Всичките сиви и толкова еднакви, че даже Бим можеше да се изгуби между тях. В една къща близнак се качиха на третия етаж и Бим забеляза, че и вратите са еднакви.

Отвори им жена в сива рокля:

— Пак ли ми довлече? Ох, божичко!

— Не ми опявай! — прекъсна я строго Сивия. Свали нашийника на Бим и го показа: — На, виж. — Жената четеше, сложила очила, а той продължи: — Ти нищо не разбираш. В цялата република аз съм единственият колекционер на кучешки табелки. Тази тук е скъпоценна! Петстотната ми табелка!

Бим не разбираше нищо, абсолютно нищо, нямаше нито една позната дума, нито един разбираем жест — нищо. Ето, Сивия влезе от антрето в стаята с нашийника в ръка. Повика го оттам.

— Бим, ела тук!

Бим поразмисли и влезе предпазливо. В стаята се озърна, без да се приближава към Сивия, застана до вратата. Върху една гола стена висяха дъски, покрити с кадифе, а по тях бяха окачени на редове кучешки знаци: номерца, жетони, сиви и жълти медали, няколко красиви ремъка и нашийници, няколко усъвършенствувани намордници и други кучешки доспехи, имаше даже примка за удушване от капрон, но Бим за щастие не можеше да знае предназначението и: откъде я беше намерил нейният собственик, не би могъл да разбере даже човек, а за Бим това беше най-обикновено въже, нищо повече.

Бим наблюдаваше внимателно как Сивия повъртя в ръце неговия нашийник, как свали с клещи табелката и я прикрепи към средата на една от дъските, върху кадифето; същото направи и с номерчето, а после сложи на Бим нашийника и каза:

— Ти си добро куче.

Така му казваше някога и стопанинът, но този път Бим НЕ повярва. Излезе в антрето и застана до вратата, с което каза: „Пусни ме, нямам работа тук“.

— Хайде, пусни го — каза жената. — Защо го довлече чак гука? Можеше и на улицата да му го свалиш.

— Невъзможно беше — лепнаха се едни хлапетии. И сега не бива да го пускам: ако го видят без табелката, ще обадят, където трябва… Нека пренощува. Легни! — заповяда той на Бим.

Бим легна до вратата: нямаше как! И този път не постъпи, както трябваше да беше почнал да вие, да се беше развилнял из апартамента, да беше се нахвърлил върху Сивия! Щеше да го пусне. Но Бим умееше да чака. Пък и уморен беше, сили нямаше, та и край чуждата врата позадряма, унесе се, макар и в тревожен сън.

За пръв път Бим не се прибра да нощува, не се върна у дома си. Почувствува го, когато се събуди от дрямката и не можа да проумее веднага къде е. Когато съобрази, стана му тежко. Пак беше сънувал Иван Иванич; щом заспеше, веднага почваше да го сънува, а като се събудеше, продължаваше да усеща топлината на неговите ръце, познати още от времето, когато беше мъничко кутре. Къде е той, моят мил и добър приятел? Къде е? Мъката му беше непоносима. Самотата е тежка и от нея никъде не можеш да избягаш. На всичкото отгоре и този Сив човек хърка като заек, настигнат от хрътка. А кадифените дъски миришат на умрели кучета. Тежко. Бим заскимтя. После лавна тихо два пъти и едва чуто зави, като хрътка, открила диря на заек, пасъл вчера на същото място. Най-сетне не издържа и зави проточено:

„Оо-ох-ох-ох! Оле-ле, хо-ора-а — плачеше той. — Тежко ми е, много ми е тежко без моя приятел. Пуснете ме, пуснете ме да го търся. Ох-ох-ох, хора-а-а, Оле-ле!“

Сивият скочи, запали лампата, зашиба Бим с една пръчка и засъска:

— Млък, млък, бе изрод! Съседите ще чуят. На, та да разбереш! На, да разбереш!

Бим се мъчеше да избегне ударите, пазеше инстинктивно главата си и стенеше като човек: „Ох… О-ох… Ах-хр-р… Ох…“

Но злият човек успя все пак да го перне по главата. За няколко секунди Бим загуби съзнание и пририта с лапи, но бързо се свести, отскочи от вратата, опря задница в ъгъла и се озъби. За пръв път се озъби.

Сивият заотстъпва:

— Я го виж ти! Може и да ме ухапе, дяволът… — И отвори широко вратата.

Бим не повярва дори, че вратата наистина е отворена, не повярва даже когато Сивия каза:

— Тръгвай, тръгвай. Върви да се поразходиш, Бим. Иди си, кученце, иди си.

Не вярваше на гальовния, мазен глас, на това подмилкване и подмазване след побоя. О, любезност след бой е ново откритие в живота на Бим. Лелката и Чипоносия бяха чисто и просто лоши хора. Но този… този Бим вече го мразеше. Ненавиждаше го! Бим почваше да губи вяра в човека. Да, точно така.

Бим проточи врат, озъби се и… запристъпва към Сивия тихо, но решително, бавно, уверено. Сивият се притисна към стената:

— Какво те прихваща?! Какво?!

Жената по нощница крещеше на Сивия:

— Сам си докара беля! Ще те ухапе!

Бим видя, че страшният чичо се е уплашил, че ужасно се бои от него. Това засили решителността му, той скочи, захапа леко бягащия враг по мекото място и изскочи през широко разтворената врата. Бим тичаше и усещаше в устата си вкуса на човешко месо от задницата, която намрази с цялото си същество. Не, Бим не смяташе себе си за нещастен и жалък, напротив, сега той беше храбър, а храбростта върви ръка за ръка с гордостта и с чувството за собствено достойнство — даже при пора.

В предутринната мътилка Бим тичаше по улицата наистина със своя нашийник, но вече без номерчето „24“. Отначало се запъти в бързината не накъдето трябваше, не към града, а извън него (по-нататък вече нямаше къщи). Върна се и се озова в същия лабиринт от еднакви блокове. Дълго кръжи, обикаля и се озова пред къщата, от която беше избягал. Оттам забърза във вярната посока, за което допринесе и едно напълно закономерно обстоятелство, почти непознато на хората: вчера, когато го водеха насам, беше надушил на един ъгъл подписа на някакъв събрат, на друг ъгъл — на втори; а сега, като претича от единия ъгъл, разпознат по подписа, до следващия, намери вярната посока.

Наистина необходим е отличен нюх не само за да откриеш тук някоя къща, но и за да се измъкнеш. Но Бим притежаваше великолепно обоняние и беше много съобразителен.

Вече по светло дотича до дома, качи се до родната врата и почна да драска. Отговор не последва. Подраска още малко — пак тишина. Най-лошото беше, че пред вратата нямаше дири от Иван Иванич. Беше много рано, за да чуе Степановна в предутринния сън повика на Бим. Той поседна замислен пред вратата.

От боя всичко го болеше, главата му се пръскаше и силно му се повдигаше, беше капнал. Въпреки това тръгна. Тръгна да търси приятеля си. Кой друг освен Бим ще го търси?

През града тичаше оклюмало наглед куче, но предано, вярно и смело.