Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11 гласа)

Втора глава
Пролетната гора

През втория сезон, тоест когато Бим караше третата си година, Иван Иванич го запозна и с гарата. То беше много интересно и за кучето, и за стопанина.

В ливадите и в полето всичко е ясно: простор, трева, жита, стопанинът винаги се вижда, снови, претърсвай полето нашироко, намери, направи стойка и чакай заповед. Чудесно! А тук, в гората, е съвсем друго.

Беше ранна пролет.

Когато дойдоха за първи път, вечерната заря едва се разгаряше, а между дърветата вече беше паднал здрач, макар да не бяха се разлистили. Долу всичко беше в тъмни тонове: стволовете, миналогодишните тъмноръждиви листа, кафяво-сивите сухи стъбла на тревите, дори плодовете на шипките, тъмнорубинени наесен, сега, след като бяха презимували, приличаха на зърна кафе.

Клоните шумоляха леко от ветреца, изтънели и голи; те сякаш се опипваха и ту докосваха връхчета, ту се допираха леко по средата: жив ли си? Върхарите бавно се олюляваха — дърветата изглеждаха живи, даже без листа. Всичко беше тайнствено — шумолящо, напоено с гъсти миризми: и дърветата, и шумата под краката, мека, с пролетния мирис на горска пръст, и стъпките на Иван Иванич, предпазливи и тихи. Обущата му също шумоляха, а следите миришеха много по-силно, отколкото в полето. Зад всяко дърво нещо непознато, тайнствено. Затова Бим не се отделяше от Иван Иванич на повече от двадесет крачки; изтича напред — наляво, надясно — и бърза да се върне, гледа го в лицето, пита го: „Защо сме дошли тук?“

— Не можеш да разбереш кос какво е, нали? — досети се Иван Иванич. — Ще разбереш, Бимчо, ще разбереш. Потърпи мъничко.

Продължиха да вървят, като се наблюдаваха един друг.

Спряха на широката поляна, където се пресичаха две просеки: пред тях път и в четирите посоки. Иван Иванич застана до един лешников храст, с лице към зарята, и се загледа нагоре. И Бим поглеждаше, напрягаше се да проумее защо трябва да се взира натам.

Горе беше светло, а тук, долу, ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Някой изшумоля в гората и пак притихна. Изшумоля пак и отново притихна. Бим се долепи към крака на Иван Иванич — по този начин го питаше: „Какво има там? Кой е там? Да идем ли да видим?“

— Заек — отговори едва чуто стопанинът. — Всичко е наред, Бим. Всичко е наред. Заек. Нека си тича.

Е, хубаво, щом всичко е наред, хубаво. „Заек“ — също е ясно: неведнъж, когато Бим откриваше дирята на това зверче, му бяха повтаряли тази дума. Един път видя и самия заек, опита се да го настигне, но си спечели строго мъмрене и беше наказан. Не бива!

И тъй, наблизо изшумоля заек. Какво ще правим?

Изведнъж горе някой невидим и непознат засумтя: „Хор-хор! Хор-хор!… Хор-хор!…“ Бим го чу пръв и потрепери. Стопанинът му, и той. Двамата гледаха нагоре, само нагоре… Неочаквано на фона на аленосинкавата заря успоредно с просеката се появи птица. Тя летеше право към тях и от време на време надаваше вик, сякаш не птица, а някакво зверче лети и сумти. Но беше все пак птица. Изглеждаше голяма, а крилата й бяха съвсем безшумни (не като на пъдпъдъка, на яребицата или на дивата патица). С една дума, непознатото летеше горе.

Иван Иванич вдигна пушката. Бим като по команда легна и не изпускаше птицата от очи… В гората изстрелът беше толкова рязък и силен, какъвто Бим никога не бе чувал. Ехото се понесе през гората и замря някъде надалеч.

Птицата падна в храстите, по приятелите бързо я намериха. Иван Иванич я сложи пред Бим и каза:

— Запознай се, братко: бекас. — Още веднъж повтори: — Бекас.

Бим я душеше, пипаше я с лапа по дългия клюн, после седна, като потреперваше и гребеше, учуден, с предни лапи. Казваше си навярно: „Такъв клюн не бях виждал. Да-а, това наистина е клюн!“

Гората шумолеше леко, но все по-тихо и по-тихо. После съвсем утихна, някак изведнъж, сякаш някой невидим размаха за последен път крило над дърветата: стига шумолене. Клоните станаха неподвижни, дърветата сякаш заспиваха и само от време на време потреперваха в здрача.

Прелетяха още три бекаса, но Иван Иванич не стреля. Въпреки че последния даже не го видяха в тъмното, а само чуха гласа му, Бим беше озадачен: защо приятелят му не стреля даже по тези, които видяха добре. Това развълнува Бим. А Иван Иванич или гледаше нагоре, или, навел глава, слушаше тишината. И двамата мълчаха.

В такива минути наистина не са нужни думи — нито за човека, нито за кучето!

Едва накрая, преди да си тръгнат, Иван Иванич каза:

— Хубаво е, Бим! Животът започва отново. Пролет е.

По интонацията Бим разбра, че на неговия приятел сега му е хубаво. Докосна го с нос по коляното и размаха опашка; това значеше: да, хубаво е, разбирам!

… За втори път дойдоха на същото място едно късно утро, но вече без пушката.

Ароматните набъбнали пъпки на брезата, могъщите миризми на корените, тъничките струйки от никнещите стебълца на тревите — всичко беше поразително ново и възхитително. Слънцето пронизваше всичко в гората освен скупчените борове, но и те бяха прорязани тук-таме от златото на лъчите. Беше тихо. Най-важното — беше тихо. Колко е хубава пролетната утринна тишина в гората!

Този път Бим беше по-смел: виждаше чудесно всичко наоколо си (не като тогава в здрача). Сега препускаше на воля из гората, но все пак не губеше от поглед стопанина. Всичко беше великолепно.

Най-сетне Бим се натъкна на едва доловима миризма на бекас. Тръгна по дирята. Направи класическата стойка. Иван Иванич го изпрати „Напред“, но нямаше с какво да стреля. На всичко отгоре му заповяда да лежи, както е редно при излитането на птицата. Абсолютно неясно: вижда ли я господарят, или не? Бим го поглеждаше изкосо, докато не се убеди: вижда я.

Със следващия бекас всичко се повтори. Сега Бим даде израз на нещо като обида: с втренчения си поглед, с притичванията встрани и дори с опитите да не слуша — с една дума — недоволството назряваше и търсеше изход. Тъкмо затова Бим хукна подир излетелия, вече трети бекас, като да беше най-обикновено, непородисто псе. Но след бекас не можеш дълго да тичаш: мерне се между клоните и изчезне. Бим се върна недоволен и на всичкото отгоре го наказаха. Ех, нищо, той легна малко встрани и въздъхна дълбоко (кучетата много ги бива да правят така).

Всичко досега можеше някак да се изтърпи, но дойде и втора обида. Този път Бим откри у стопанина си нов недостатък — извратено обоняние: не стига, че нищо не надушва, ами…

Работата беше следната.

Иван Иванич спря, заоглежда се и взе да души (и той ще ми души!). После пристъпи към едно дърво, приклекна и внимателно погали с пръст едно мъничко цветенце. (За Иван Иванич то е почти без мирис, но на Бим му смърди, та не се трае). Какво ли му намери на това цвете? Но стопанинът седеше, усмихваше се. Бим се престори, естествено, че и на него му е хубаво, но само от уважение към личността, защото всъщност беше направо изумен.

— Я погледни, Бим, я виж! — възкликна Иван Иванич и наведе носа на кучето към цветето.

Това вече Бим не можа да го понесе — той се извърна. Веднага се отдалечи, легна на полянката и целият му вид изразяваше едно: „Хайде, мириши си го туй цвете!“ Разногласията изискваха незабавно изясняване на отношенията, но стопанинът се смееше с щастлив смях право в очите на Бим. Това беше обидно. „Виж го ти, умира от смях!“

Стопанинът се обърна пак към цветето:

— Здравей, първичко!

Бим много добре разбра: това „здравей“ не беше за него. В душата на кучето пропълзя ревност — да, това стана, ако можем да се изразим така. В къщи отношенията им се поправиха, но за Бим денят беше лош: имаше дивеч, а не стреляха, погна птицата — наказаха го, и на всичкото отгоре — туй цвете. Не, наистина и животът на кучето може да е кучешки, защото то живее под хипнозата на три основни думи: „Не бива“, „Назад“, „Добре“.

Те не знаеха, нито Бим, нито Иван Иванич, че след време този ден, ако си спомнят за него, би им се сторил безкрайно щастлив.

Бележки на стопанина

В уморената от зимното бреме гора, когато още не са се разтворили пробудилите се пъпки, когато горестните пънове от зимната сеч още не са пуснали издънки, но вече плачат, когато мъртвите ръждиви листа лежат на пластове, когато голите клони още не шумолят, а само леко се докосват — неочаквано долетя ароматът на кокичето! Още е съвсем слаб, но това е ароматът на пробуждащия се живот, затова е трепетно — радостен, макар и едва доловим. Озърнах се и го видях до себе си. Над земята се е подал цветец, капчица синьо небе, толкова простичък и откровен първовестител на радостта и щастието за хората, за които е отредено и достъпно. Но за всеки — и за щастливия, и за нещастния, той е сега красотата на живота.

Така е и между нас, човеците: има скромни хора с чисти сърца, „незабележими“ и „малки“, но с огромна душа. Тъкмо те украсяват живота, въплътили в себе си всичко най-добро, което има човечеството — доброта, простота, доверие. Кокичето, и то е сякаш капчица небе върху земята…

Няколко дни по-късно (вчера) отидохме с Бим на същото място. Небето беше поръсило гората с хиляди сини капки. Търсих, взирах се да видя онова първото, най-смелото. Ах, ето го. То ли е? Не зная. Толкова са много, че вече не мога да го различа, да го намеря, загубило се е сред по-късните, смесило се е с тях. А беше толкова мъничко, но героично, толкова скромничко, но решително, и сякаш тъкмо от него се уплашиха последните студове и се предадоха, вдигнаха една ранна утрин в края на гората бялото знаме на последния скреж. Животът си върви.

… А за Бим всичко това е съвсем неразбираемо. Дори за пръв път ми се обиди, взе да ревнува. Впрочем и когато цветята станаха много, пак не им обърна внимание. При обучението не се държа много добре: не носех пушка и той се разстрои. Ние двамата сме на различни стъпала на развитието, но сме и много, много близки. Природата твори по устойчив закон: единият е необходим на другия; като се почне от най-простото и се стигне до високоразвитите форми на живот, навсякъде — този закон… Бих ли могъл да понеса тази ужасна самота, ако не беше Бим?

… Колко необходима ми беше тя! И тя обичаше кокичетата. Миналото е като сън…

Но може би сън е настоящето? Не е ли сън вчерашната пролетна гора със синевата, пръсната по земята? Защо не: небесносините сънища са божествено — целебно лекарство, макар и временно. Разбира се, временно. Защото даже ако писателите проповядваха само небесносини сънища, ако бягаха от сивия цвят, човечеството би престанало да се бои за бъдещето, би приело настоящето като вечно и в бъдещето. Участта на обреченост във времето е тъкмо това, че настоящето може да стане само минало. Човекът няма власт да заповяда: „Слънце, спри!“ Времето не може да се спре, то е неудържимо и неумолимо. Всичко е във времето и в движението. Който търси само неподвижния небесносин покой, е вече изцяло в миналото, независимо от това, дали е млад радетел за себе си, или престарял — възрастта няма значение. Небесносиньото има свой звук, то звучи като спокойствие, забрава, но само временно, само за да поемеш дъх; такива минути не бива да се пропускат.

Ако бях писател, непременно щях да възкликна:

„О, неспокойни Човече! Слава на тебе вовеки, на тебе, мислещия, страдащия в името на бъдещето! Ако искаш душата ти да отдъхне, иди в ранна пролет в гората при кокичетата и там ще видиш прекрасния сън на действителността. Побързай: след няколко дни може би няма да има кокичета и ти не ще запомниш вълшебството на това видение, подарено от природата. Иди, отдъхни си. Народът казва, че кокичетата носят щастие…“

А Бим спи. И сънува: приритва с крака — значи сънува, че тича. На него за кокичетата „хич не му пука“: небесносиньото той вижда само като сиво (такова е зрението на кучето). Природата го е създала, сякаш за да очерня действителността. Върви го убеждавай този мил приятел да погледне с очите на човек. Можеш да му отрежеш главата, той пак ще си вижда посвоему. Напълно самостоятелен лес.