Анджей Сапковски
Вечният огън (4)

IV

Като си пробиваше с усилие път през тълпата, Гералт излезе пред сергия, окичена с медни тави, котли и тигани, искрящи в червено на лъчите на залязващото слънце. Зад сергията стоеше червенокосо джудже с маслиненозелена шапка и тежки ботуши от тюленова кожа. На лицето му беше изписано неудовлетворение — с други думи, изглеждаше така, сякаш след минута ще наплюе ровещата из стоките клиентка. Тя люлееше бюст, тресеше златистите си къдрици и заливаше джуджето с безкраен поток от лишени от смисъл думи.

Клиентката беше не някоя друга, а Веспуля, позната на Гералт като хвърлячка на съдове през прозореца. Без да чака да го познаят, той побърза да се слее с тълпата.

Западният пазар пулсираше от живот, движението през тълпата наподобяваше преминаване през глогов храсталак. Постоянно някой се вкопчваше в ръкавите или панталоните му — ту деца, които майките им са загубили, докато са търсели бащите им в палатките с алкохол, ту стражите, охраняващи пазара, ту търговци, продаващи нелегално и скришом шапки-невидимки, афродизиаци и картини с неприлични сцени, издялани на кедрови дъски. Гералт престана да се усмихва и мина на ругатни, като същевременно започна да използва с успех и лактите си.

Изведнъж чу звук на лютня и познат игрив смях. Звуците идваха откъм приказно украсена сергия, снабдена с надпис: „Тук има чудеса, амулети и стръв за риба“.

— Някой казвал ли ви е, че сте прелестна? — нареждаше Лютичето, седнал на сергията и весело люлеещ крака. — Не? Не може да бъде! Това е град на слепци, нищо повече от град на слепци. Почакайте, добри хора! Кой иска да чуе балада за любовта? Който иска да се развълнува и да се обогати духовно, нека пусне една монета в шапката. Какво пускаш там, мизернико? Запази медта за просяците, не обиждай с мед един артист. Аз може и да ти простя, но изкуството — никога!

— Лютиче — каза Гералт и се приближи, — мислех, че се разделихме, за да търсим метаморфа. А ти устройваш концерти. И не те ли е срам да пееш по панаирите като някакъв стар просяк?

— Да ме е срам? — учуди се бардът. — Важно е какво и как пееш, а не къде. Освен това съм гладен, а собственикът на сергията обеща да ме черпи един обяд. Що се отнася до метаморфа — търсете си го сами. Аз не ставам за преследвания, битки и саморазправи. Аз съм поет.

— По-добре кротувай, поете. Тук е приятелката ти и може да стане напечено.

— Приятелката ми? — Лютичето запримигва нервно. — Коя от всички? Имам няколко.

В този момент сред тълпата слушатели започна да си пробива път със силата на нападащ вол Веспуля, стиснала в ръка меден тиган. Лютичето скочи от сергията и хукна да бяга, прескачайки ловко кошниците с моркови. Веспуля се обърна към вещера и изду ноздри. Гералт отстъпи назад и опря гръб в сергията.

— Гералт! — извика Даинти Бибервелт, като изскочи от тълпата и изблъска настрани Веспуля. — По-бързо, по-бързо! Видях го! Ето го там, ще избяга.

— Ще ми паднете в ръцете, негодници! — изкрещя Веспуля, като се опитваше да запази равновесие. — Пак ще се занимая с цялата ви банда от свине. Хубава компанийка! Фазан, дрипльо и заек с космати пети. Ще ме запомните!

— Насам, Гералт! — извика Даинти, като разбута в движение група ученици, играещи на „три раковини“. — Насам, зави между каруците. Мини отляво! По-бързо!

Преследваха метаморфа, съпровождани от проклятията на продавачи и купувачи. Гералт само по чудо избегна сблъсък с хвърлил се под краката му сополив малчуган. Прескочи го, като при това обърна две бъчонки с херинга и разяреният рибар го удари по гърба с живата змиорка, която в този момент показваше на клиентите си.

И тогава Гералт видя метаморфа — опитваше се да избяга покрай кошарата на овцете.

— От другата страна! — извика Даинти. — Заобиколи го от другата страна, Гералт!

Метаморфът се понесе като стрела покрай оградата на кошарата. Зелената му жилетка се открояваше ярко. Сега стана ясно защо не се бе превърнал в някой друг. Никой не можеше да се сравнява по ловкост с един полуръст. Никой. Освен друг полуръст. Или вещер.

Гералт видя, че метаморфът, вдигайки облак прах, сменя рязко посоката, и ловко се мушка между дъските в оградата, заобикаляща голямата палатка, която служеше и за кланица, и за магазин за месо. Даинти също забеляза това. Прескочи коловете и започна да си пробива път през струпаното при оградата стадо блеещи овце. Беше ясно, че няма да успее. Гералт зави и се хвърли подир метаморфа между дъските на оградата. Неочаквано почувства дърпане, шум от раздираща се кожа и кафтана под другата му мишница също стана много свободен.

Вещерът спря. Изруга. Изплю се. И още веднъж изруга.

Даинти влетя в палатката подир метаморфа. Отвътре се чуха викове, удари, ругатни и чудовищен грохот.

Вещерът изруга за трети път, особено яростно, изскърца със зъби, направи Знака Аард и го насочи към палатката. Тя се изду като платно, отвътре се чу страховит вой, грохот и рев на животни и след миг платнището падна.

Метаморфът изпълзя по корем изпод платнището и се хвърли към втората, по-малка палатка — най-вероятно хладилник. Гералт, без да се замисля, насочи ръката си натам и го удари в гърба със Знака. Метаморфът се стовари на земята като ударен от гръм, преобърна се, но веднага скочи и влетя в палатката-хладилник. Вещерът го преследваше по петите.

В палатката вонеше на месо. И беше тъмно.

Телико Лунгревинк Леторт стоеше вътре и дишаше тежко. Беше се хванал с две ръце за половин свинско туловище, висящо на кука. Нямаше друг изход от палатката, а платнището беше завързано здраво за колове, забити в земята.

— Удоволствие е да те видя отново, мимико — рече Гералт студено.

Метаморфът дишаше тежко и хрипливо.

— Остави ме на мира — простена той накрая. — Защо ме преследваш, вещерю?

— Телико — отвърна Гералт, — задаваш глупави въпроси. За да заграбиш конете и външността на Бибервелт, си му разбил главата и си го захвърлил в безлюдна местност. Продължаваш да използваш неговата самоличност, без изобщо да се интересуваш от неприятностите, които му причиняваш. Дявол знае какво смяташ да правиш по-нататък, но аз ще осуетя плановете ти. Нямам намерение нито да те убивам, нито да те предавам на властите, но трябва да напуснеш града. Лично ще те изпроводя.

— А ако не искам?

— Тогава ще те вържа в чувал и ще те изкарам с ръчна количка.

Метаморфът изведнъж се разду, после също толкова неочаквано измършавя и започна да расте, къдравите му кестеняви коси побеляха, изправиха се и пораснаха до раменете. Зелената жилетка на полуръста заблестя мазно и се превърна в черна кожа, а на раменете и маншетите заискриха сребристи шипове. Пухкавата румена физиономия се издължи и пребледня.

Над дясното му рамо се подаде ръкохватката на меч.

— Не се приближавай — изговори хрипливо вторият вещер и се усмихна. — Не се приближавай, Гералт. Няма да ти позволя да ме пипнеш дори.

„Ама че противна усмивка имам — помисли си Гералт, посягайки към меча си. — А и мутрата ми е противна. Как противно присвивам очи. Значи така изглеждам? По дяволите!“

Метаморфът и вещерът хванаха едновременно ръкохватките и двата меча изскочиха в един и същи миг от ножниците. Двамата вещери направиха в синхрон две бързи меки крачки — едната напред, втората встрани — вдигнаха едновременно мечове и ги завъртяха във въздуха.

— Не можеш да ме победиш — промърмори метаморфът. — Защото аз съм ти, Гералт.

— Грешиш, Телико — каза тихо вещерът. — Остави меча и си върни облика на Бибервелт. Иначе ще съжаляваш, предупреждавам те.

— Аз съм ти — повтори метаморфът. — Не можеш да ме победиш. Не можеш да ме победиш, защото аз съм ти.

— Нямаш представа какво е да си аз, мимико.

Телико отпусна ръката, с която държеше меча, и повтори:

— Аз съм ти.

— Не — възрази вещерът. — И знаеш ли защо? Защото си малък, клет, мекосърдечен метаморф. Метаморф, който е можел да убие Бибервелт и да закопае тялото му в храсталака, сдобивайки се по този начин с пълна безопасност и абсолютна гаранция, че няма да бъде разкрит никога от никой, включително от жената на полуръста, известната Гардения Бибервелт. Но ти не си го убил, Телико, защото не е било по силите ти. Защото си малък, клет, великодушен метаморф, наричан от приятелите си Дуду. В когото и да се превърнеш, винаги ще си останеш такъв. Умееш да копираш само доброто в нас, но злото не разбираш. Ето какъв си ти, метаморфе.

Телико отстъпи и опря гръб в платнището на платката.

— Затова — продължи Гералт — сега ще се превърнеш в Бибервелт и спокойно ще ми подадеш лапи да те вържа. Не можеш да се съпротивляваш, защото мен не си в състояние да копираш. Знаеш това много добре, Дуду. Нали за няколко секунди четеше мислите ми.

Телико неочаквано се изправи, чертите на вещерското лице се размиха и разляха, белите коси се разрошиха и започнаха да потъмняват.

— Прав си, Гералт — изговори той неразбираемо, защото точно в този момент устните му променяха формата си. — Прочетох мислите ти. За малко, но беше достатъчно. Знаеш ли какво ще направя сега?

Коженият му кафтан изведнъж се пребоядиса в блестящо червено. Метаморфът се усмихна, поправи шапката си с цвят на слива със забито в нея перо и подръпна ремъка на лютнята, преметната през рамото му. Лютнята, която преди това беше меч.

— Ще ти кажа какво ще направя сега, вещерю — засмя се той със звучния и сребрист смях на Лютичето. — Ще си отида, ще се смеся с тълпата и тихомълком ще се превърна в някой друг, може дори в някой скитник. Защото е по-добре да си скитник в Новиград, отколкото метаморф в пустошта. Новиград ми е задължен с нещо, Гералт. Появата му разруши околната среда, в която можехме да живеем в естествените си тела. Убиваха ни като бесни кучета. Аз съм един от малкото оцелели. Искам да живея и ще оцелея. Когато в студа ме преследваха вълци, аз се превръщах в един от тях и тичах с глутницата със седмици. И оцелях. Сега ще постъпя по същия начин, защото не мога повече да спя в пущинака и да зимувам в пещерите, не искам да съм вечно гладен, не искам все да съм мишена за стрелите. Тук, в Новиград, е топло, има храна, може да се заработва и жителите много рядко се стрелят с лъкове. Новиград е глутница вълци. Ще се присъединя към тях и ще оцелея. Разбираш ли?

Гералт кимна бавно.

— Вие сте предоставили — продължи метаморфа, изкривявайки устни в наглата усмивка на Лютичето — скромна възможност за приобщаване на джуджетата, полуръстовете, гномите и дори елфите. А с какво аз съм по-лош от тях? Защо ми отказват? Какво трябва да направя, за да получа възможността да живея в този град? Да се превърна в елфка със сърнени очи, копринени коси и дълги крака? Така ли? Но с какво елфката е по-добра от мен? С това, че като видите елфка, започвате да пристъпвате от крак на крак, а когато видите мен, ви се повръща? Да ви приседнат дано тези аргументи. Аз все пак ще оцелея. Знам как. Когато бях вълк, тичах, виех и се биех с останалите за самките. Като жител на Новиград ще търгувам, ще плета нови кошници, ще прося или ще крада като един от вас, ще правя онова, което правите вие. Кой знае, може дори да се оженя.

Вещерът мълчеше.

— Да — продължи спокойно Телико. — Отивам си. А ти, Гералт, няма да се опиташ да ме задържиш, няма дори да се помръднеш. Защото за няколко секунди четях мислите ти. Включително и тези, за които самият ти не искаш да си признаеш, които криеш дори от себе си. За да ме задържиш, ще ти се наложи да ме убиеш. А тази мисъл те отвращава. Така ли е?

Вещерът мълчеше.

Телико отново поправи ремъка на лютнята и се насочи към изхода. Вървеше смело, но Гералт виждаше как трепери и се свива в очакване острието да изсвисти. Прибра меча в ножницата, а метаморфът спря насред крачка, огледа се и рече:

— Всичко добро, Гералт. Благодаря ти.

— Всичко добро, Дуду — отговори вещерът. — Желая ти успех.

Метаморфът се обърна и тръгна към многолюдния пазар с живата широка походка на Лютичето. Размахваше лявата си ръка също като трубадура и пак като него се озъбваше в усмивка, когато срещнеше някое момиче. Гералт тръгна бавно подире му.

Телико свали в движение лютнята, забави крачка, взе два акорда, после ловко засвири познатата на Гералт мелодия. Обърна се леко встрани и пропя. Съвсем като Лютичето:

Пак пролетен дъжд ще прегърне земята,

слънце в сърцата ще върне искрата,

а от нея ще пламне пак до възбог

на надеждата Вечният огън.

— Повтори това на Лютичето, ако го запомниш! — извика той. — И му кажи, че „Зима“ е неподходящо заглавие. Баладата трябва да се казва „Вечният огън“. Сбогом, вещерю!

— Хей! — разнесе се изведнъж. — Хей, фазан!

Телико се обърна учудено. Иззад палатката излезе Веспуля, разлюляла буйно бюст и втренчена зловещо в поета.

— Подир девойките ли тичаш, изменнико? — изсъска тя и люшна още по-предизвикателно гърди. — Песнички пееш, а кучи сине?

Телико свали шапката си и се поклони с характерната за Лютичето широка усмивка.

— Веспуля, скъпа — рече той нежно. — Колко съм щастлив да те видя отново. Прости ми, сладка моя. Длъжен съм…

— Длъжен си, длъжен си — прекъсна го Веспуля гръмогласно. — И всичко, което дължиш, сега ще го заплатиш!

Огромният меден тиган блесна на слънцето и с дълбок звучен стон се стовари върху главата на метаморфа. Телико, с неописуемо глупава гримаса на лицето, се олюля и падна, разперил ръце, а физиономията му изведнъж започна да се променя и разлива, и вече не приличаше на нищо познато. Когато видя това, вещерът скочи към него и в движение дръпна от една сергия голям килим. Хвърли го на земята, с два ритника избута метаморфа върху него и нави килима бързо и стегнато.

Седна отгоре и изтри чело с ръкав. Веспуля го гледаше зловещо, без да пуска тигана. Тълпата се сгъстяваше.

— Той е болен — каза вещерът и се усмихна измъчено. — Това е за негово добро. Не се скупчвайте, добри хора, клетникът се нуждае от въздух.

— Чухте ли? — попита спокойно, но гръмко пробиващият си път през тълпата Шапел. — Хайде да не се скупчваме. Хайде да се разотидем. Сборищата са забранени. Наказват се с глоби!

Тълпата моментално се разпръсна, но само за да се покаже Лютичето, който се приближаваше с бодра стъпка под звуците на лютнята. Когато го видя, Веспуля изпищя диво, изпусна тигана и хукна през площада.

— Какво й е? — попита Лютичето. — Дявола ли видя?

Гералт стана от килима, в който нещо веднага започна да шава. Шапел бавно се приближи. Беше сам, личната му охрана не се виждаше.

— Не бих се приближавал, ако бях на ваше място, господин Шапел — обади се тихо Гералт.

— Сериозно? — Шапел го гледаше студено, стиснал тънките си устни.

— Ако бях на ваше място, господин Шапел, щях да се направя, че нищо не съм видял.

— Да, това е ясно — каза Шапел. — Обаче не си на мое място.

Иззад палатката дотича Даинти Бибервелт, задъхан и изпотен. Когато видя Шапел, той се закова на място, сложи ръце зад гърба си, заподсвирква си и се направи, че разглежда покрива на хамбара.

Шапел се приближи до Гералт. Много близо. Вещерът не помръдна, само присви очи. Няколко мига двамата се гледаха, после Шапел се наведе към навития килим.

— Дуду — каза той, обръщайки се към подаващите се от килима деформирани обувки от козя кожа на Лютичето. — Копирай Бибервелт, бързо.

— Защо? — извика Даинти, отклонявайки поглед от хамбара. — Защо?

— Тихо — каза Шапел. — Е, Дуду, как е там?

— Готово — чу се приглушен глас от килима. — Готово… Сега…

Стърчащите от килима обувки от козя кожа омекнаха, размиха се и се превърнаха в покрити с козина боси стъпала на полуръст.

— Излизай, Дуду — каза Шапел. — А ти, Даинти, мълчи. За хората всички полуръстове имат едно и също лице. Нали?

Даинти промърмори нещо неразбираемо. Гералт, все още примижал, гледаше подозрително Шапел. Наместникът се изправи и се огледа. Същевременно от насъбралата се тълпа зяпачи беше останало само отдалечаващо се топуркане на дървени чепици.

Даинти Бибервелт Втори се измъкна от килима, кихна, седна и потри очите си и носа си. Лютичето приседна на захвърления наблизо сандък и задрънка на лютнята с изражение на умерено любопитство.

— Кой е това, как мислиш, Даинти? — попита меко Шапел. — Не ти ли се струва, че доста прилича на теб?

— Това е братовчед ми — изстреля полуръстът и се озъби. — Близък роднина. Дуду Бибервелт от Рдестова ливада, специалист по търговските операции. Тъкмо реших…

— Да, Даинти?

— Реших да го назнача за свой търговски представител в Новиград. Как ти се струва, братовчеде?

— О, благодаря ти, братовчеде — усмихна се широко близкият роднина, гордостта на клана Бибервелт, специалистът по търговски операции. Шапел също се усмихна.

— Е, сбъдна ли се мечтата ти за живот в града? — промърмори Гералт. — Какво намирате в тези градове, Дуду… и ти, Шапел?

— Поживей в пустошта — отвърна Шапел, — храни се с корени, понамокри се от дъждовете, помръзни през зимата — и ще разбереш. На нас също ни се полага нещо от живота, Гералт. Не сме по-лоши от вас.

— Не — кимна Гералт. — Не сте по-лоши. Може би даже сте по-добри. А какво стана с истинския Шапел?

— Получи удар — прошепна Шапел Втори. — Вече два месеца оттогава. Апоплектичен удар. Лека му пръст, да му свети Вечният огън. Аз точно тогава бях наблизо… никой не забеляза… Гералт, надявам се, че няма да…

— Какво не е забелязал никой? — попита Гералт с каменно изражение.

— Благодаря.

— И много ли сте тук?

— Има ли значение?

— Не — съгласи се вещерът. — Няма.

Иззад фургоните и палатките изскочи висока два лакътя фигурка със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.

— Господин Бибервелт — започна гномът и млъкна, местейки поглед от единия полуръст към другия.

— Мисля, малкия — каза Даинти, — че ти трябва моят братовчед, Дуду Бибервелт. Говори, говори. Това е той.

— Киселец казва, че всичко се е продало — каза гномът и се усмихна широко, показвайки острите си зъби. — По четири крони на парче.

— Май знам за какво става въпрос — каза Даинти. — Жалко, че Вивалди не е тук, за да изчисли веднага печалбата.

— Ще позволиш ли, братовчеде — обади се Телико Лунгревинк Леторт, по прякор Пенсток, за приятелите си Дуду, а за целия Новиград — член на многочисления род Бибервелт. — Позволи аз да я изчисля. Имам идеална памет за цифри. Както и за много други неща.

— Моля — поклони се Даинти. — Моля, братовчеде.

— Разходите — смръщи чело метаморфът — не бяха големи. Осемнайсет за розовото масло, осем и петдесет за рибеното масло, хм… Всичко общо, включително и шнурчето — четирийсет и пет крони. Печалби: шестстотин по четири крони, тоест две хиляди и четиристотин. Никакви комисиони, защото нямаше посредници…

— Бъди така добър да не забравяш данъка — напомни му Шапел Втори. — Имай предвид, че пред вас е представител на градската власт и църквата, който се отнася сериозно и честно към задълженията си.

— Освободено е от данъци — съобщи Дуду Бибервелт. — Защото е продажба със свята цел.

— Тоест?

— Когато се смесят в съответните пропорции рибеното масло, восъкът, маслото и оцветените капки кошинила — поясни метаморфът, — е достатъчно сместа да се изсипе в глинени паници и във всяка от тях да се мушне по къс от шнурчето. Запаленото шнурче гори с отличен червен пламък, който трае дълго и почти не мирише. Вечен огън. На свещенослужителите им трябваха лампи за Вечния огън. Сега вече си имат.

— По дяволите… — промърмори Шапел. — Вярно е… Трябваха цели светилници. Дуду, ти си гений.

— От майка ми е — отговори скромно Телико.

— Че как, одрал й е кожата — потвърди Даинти. — Погледнете само мъдрите му очи. Същинска Бегония Бибервелт, любимата ми леля.

— Гералт — простена Лютичето, — той за три дни е заработил повече, отколкото аз за цял живот пеене.

— На твое място — отговори сериозно вещерът — щях да изоставя пеенето и да се заема с търговия. Помоли го, може да те вземе за чирак.

— Вещерю… — хвана го за ръкава Телико. — Кажи как мога… да ти се отблагодаря…

— С двайсет и две крони.

— Какво?

— За нов кафтан. Виж какво остана от моя.

— Знаете ли какво? — извика изведнъж Лютичето. — Нека отидем в някой публичен дом. В „Пасифлора“! Бибервелтови плащат!

— А пускат ли там полуръстове? — обезпокои се Даинти.

— Нека се опитат да не пуснат! — Шапел направи страховита физиономия. — Нека само да опитат, и ще обвиня бордея им в ерес.

— Е? — възкликна Лютичето. — Тогава всичко е наред. Гералт, тръгваме ли?

Вещерът тихо се засмя.

— Знаеш ли какво, Лютиче — отвърна той, — с удоволствие.