Анджей Сапковски
Вечният огън (3)

III

— Представях си банките другояче — прошепна Лютичето, оглеждайки помещението. — Къде държат парите тук, Гералт?

— Дявол знае — отговори тихо вещерът, като се опитваше да прикрие скъсаното място на кафтана си. — Може би в мазето?

— Нищо подобно. Погледнах — няма мазе.

— Значи на тавана.

— Заповядайте в кабинета ми, господа — покани ги Виме Вивалди.

Седналите на дълги маси млади хора и джуджета на неопределена възраст се занимаваха с изписването на редове от цифри и букви върху пергаменти. Всички без изключение се бяха прегърбили и леко изплезили езици. Работата, както прецени вещерът, беше дяволски еднообразна, но, изглежда, бе погълнала изцяло чиновниците. В ъгъла, на ниска табуретка, седеше дядка с вид на просяк, зает с точене на пера. Явно му се удаваше трудно.

Банкерът затвори старателно вратата на кабинета, приглади дългата си бяла, добре поддържана брада, изцапана на места с мастило, и оправи виненочервената си копринена риза, с усилие обгръщаща внушителното му шкембе.

— Знаете ли, господин Лютиче — каза той, докато се настаняваше зад огромното бюро от червено дърво, затрупано с пергаменти, — представях си ви съвсем другояче. Знам вашите песни, слушал съм ги. За принцеса Ванда, която се удавила в река Дупа, защото никой не я искал. И за синьото рибарче, което паднало в клозетната дупка…

— Това не е мое! — Лютичето почервеня от яд. — Не съм пял нищо подобно!

— А! Тогава извинявайте.

— Може ли да пристъпим към работа? — вметна Даинти. — Времето си минава, а вие бърборите глупости. Аз съм в сериозно затруднение, Виме.

— От това се страхувах — поклати глава джуджето. — Ако си спомняш, те предупреждавах, Бибервелт. Казах ти преди три дни: не влагай пари в гранясалото рибено масло. Какво от това, че е евтино, номиналната цена няма значение, важно е каква ще е печалбата при препродаването. Същото е и с розовото масло, восъка и глинените съдове. Защо ти трябваше да купуваш тези боклуци, при това с пари в брой, вместо да постъпиш умно и да платиш с акредитиви или полици? Нали ти казах, цената за съхранение в новиградските складове е дяволски висока, за две седмици надхвърля три пъти стойността на стоката, а ти…

— Какво? — простена тихо полуръстът. — Говори, Вивалди. Аз — какво?

— А ти ми отговори, че няма нищо страшно и ще продадеш стоката за двайсет и четири часа. А сега се появяваш и ми съобщаваш, че си в затруднение, при това се усмихваш глупаво и подкупващо. Стоката не върви, нали? А разходите нарастват? Да, лоша работа… Но как да те измъкнем, Даинти? Ако беше застраховал боклуците си, можех да пратя някое от моите момчета да подпали скришом склада. Не, драги, единственото, което можеш да направиш сега, е да подходиш към въпроса философски, тоест да си кажеш: „Голяма работа!“ Това е търговия — веднъж печелиш, друг път губиш. Впрочем какви пари са това, в края на краищата — рибено масло, восък и съдове. Смешна работа. Хайде да си говорим за по-сериозни неща. Кажи, време ли е вече да се продава кората от мимоза, търсенето започна да се стабилизира на пет и пет шести.

— Какво?

— Оглуша ли? — намръщи се банкерът. — Последното предложение беше точно пет и пет шести. Върна се да се съгласиш, надявам се? Така или иначе няма да получиш седем.

— Върнал съм се?

Вивалди погледи брадата си и измъкна от нея една троха.

— Беше тук преди час — каза той спокойно — и нареди да не се продават, докато цената не стигне седем. Седемкратно превишение на цената, която си платил — това прави две крони и четирийсет и пет копера за фунт. Прекалено високо, Даинти, дори и при идеално стечение на обстоятелствата. Кожарите са успели да се договорят и ще държат цената стабилна. Залагам си главата…

Вратата се отвори и в кабинета влетя нещо със зелена филцова шапка и с кожухче от заешка кожа, препасано с конопено шнурче.

— Търговецът Суламир дава две крони и петнайсет! — извряска то.

— Шест и една шеста — пресметна бързо Вивалди. — Какво да правя, Даинти?

— Продавай! — извика полуръстът. — Шесткратна цена, а ти още се чудиш, мамка му!

В кантората влетя нещо друго, с жълта шапка и наподобяващо стара торба наметало. И то като първото беше високо около два лакътя.

— Търговецът Бибервелт нареди да не се продава под седем! — изписка то, изтри нос с ръкав и излетя навън.

— Аха — каза джуджето след дълго мълчание. — Единият Бибервелт казва да се продава, а другият Бибервелт настоява да се изчака. Любопитна ситуация. Какво да правим, Даинти? Веднага ли ще започнеш да обясняваш, или да чакаме някой трети Бибервелт да ни нареди да товарим кората на галера и да я караме в Страната на кучеглавите? А?

— Какво е това? — промърмори Лютичето със заекване, сочейки нещото със зелената шапка, което още стоеше на прага. — Какво е това, по дяволите?

— Млад гном — каза Гералт.

— Несъмнено — потвърди сухо Вивалди. — Не е стар трол. Впрочем, няма значение какво е. Е, Даинти, слушам те.

— Виме — каза полуръстът, — искам да те помоля да не ми задаваш въпроси. Случи се нещо ужасно. Смятай, че аз, Даинти Бибервелт от Рдестова ливада, честен търговец, нямам никаква представа какво става. Разкажи ми всичко подробно. Всичко от последните три дни. Моля те.

— Интересно — каза джуджето. — Впрочем, за процентите, които ми се плащат, съм длъжен да изпълнявам желанията на клиентите. Слушай. Ти се появи тук, задъхан, преди три дни, даде ми за депозит хиляда крони в брой и поиска полица за две хиляди петстотин и двайсет. На приносителя. Дадох ти.

— Без гаранции?

— Без. Харесвам те, Даинти.

— Продължавай, Виме.

— На другия ден още сутринта влетя тук с гръм и трясък и поиска да ти издам акредитив за банката във Визим. За солидната сума от три хиляди и петстотин крони. Получател трябваше да бъде, доколкото си спомням, някой си Тер Лукокиан, наричан още Трюфела. Издадох такъв акредитив.

— Без гаранции — повтори полуръстът с надежда в гласа.

— Симпатията ми към теб, Бибервелт — въздъхна банкерът, — приключва на сумата три хиляди крони. Този път те накарах да подпишеш писмено задължение, гласящо, че ако не платиш, мелницата е моя.

— Каква мелница?

— Мелницата на твоя тъст Арно Хардботъм в Рдестова ливада.

— Няма да се върна вкъщи — изрече мрачно, но решително Даинти. — Ще се промъкна на някой кораб и ще стана пират.

Виме Вивалди се почеса зад ухото, погледна го подозрително и рече:

— Ееее… Ти вече получи писменото си задължение обратно и го накъса на малки парченца. Платежоспособен си. Нищо чудно, при такива доходи…

— Доходи?

— Наистина, съвсем забравих — промърмори джуджето. — Не трябва да се учудвам на нищо. Направи добра печалба от кошинила, Бибервелт. Защото, виждаш ли, в Повие стана преврат…

— Знам вече — прекъсна го полуръстът. — Индигото е поевтиняло, а цената на кошинилата е скочила. И аз съм спечелил от това. Вярно ли е, Виме?

— Вярно е. Имаш при мен депозит от хиляда триста четирийсет и шест крони и осемдесет копера. Чисти, след като е платен данъкът и аз съм си взел процентите.

— Платил си ми данъка?

— Че как иначе? — учуди се Вивалди. — Нали преди час ти беше тук и нареди да го платя. Вече цялата сума е внесена. Някъде около хиляда и петстотин, защото продажбата на конете също беше взета предвид.

Вратата се отвори и в кабинета с грохот влетя нещо с много мръсна шапка.

— Две крони и трийсет! — изписка то. — Търговецът Хазелкуист.

— Да не се продава! — извика Даинти. — Ще чакаме по-добра цена! Марш обратно на борсата!

Двамата гноми уловиха хвърлените от джуджето медни монети и изчезнаха.

— Дааа… Докъде бях стигнал? — замисли се Вивалди, играейки си с огромния кристален аметист със странна форма, който служеше за притискане на книжата. — Аха, до кошинилата, купена срещу полица. А кредитното писмо, което споменах, ти беше необходимо за закупуването на много партиди кора от мимоза. Ти купи голямо количество, но доста евтино, по трийсет и пет копера за фунт, от зангвебарски търговец, същият този Трюфела или Гъбата, не помня вече. Галерата влезе в пристанището вчера. И тогава се започна.

— Представям си — простена Даинти.

— На кого и за какво му е притрябвала кора от мимоза? — не издържа Лютичето.

— На никого — промърмори навъсено полуръстът. — За съжаление.

— Кората от мимоза, господин поете — поясни джуджето, — е дъбилно вещество, използвано за щавене на кожи.

— Нима някой е бил толкова глупав да купи задморска кора от мимоза — попита Даинти, — когато в Темерия може да се купи дъбова на безценица?

— Тук именно е заровен вампирът — отговори Вивалди с една поговорка на джуджетата. — Защото темерските друиди тъкмо обявиха, че ако унищожаването на дъбовете не бъде прекратено незабавно, ще пратят срещу страната скакалци и плъхове. Дриадите подкрепиха друидите, а тамошният крал има слабост към дриадите. Накратко: от вчера е обявено пълно ембарго върху темерските дъбове и цената на мимозата скочи. Явно си бил добре информиран, Даинти.

Откъм канцеларията долетя тропот и в кабинета влетя нещо задъхано със зелена шапка.

— Благородният търговец Сулимир… — издиша гномът — нареди да предам, че търговецът Бибервелт, полуръстът, е диво и четинесто прасе, спекулант и мошеник, и той, Сулимир, му пожелава да хване краста. Две крони и четирийсет и пет — и това е последната му дума.

— Продавай — изстреля полуръстът. — Хайде, малкият, тичай да потвърдиш. Смятай, Виме.

Вивалди мушна ръка под пергаментите и измъкна едно от сметалата на джуджетата, изящен предмет. За разлика от сметалата, използвани от хората, тези на джуджетата имаха форма на пирамиди. При това сметалото на Вивалди имаше златни спици, по които се местеха шлифовани във формата на призми рубини, изумруди, оникси и черни ахати. Известно време джуджето мести бързо с дебелия си пръст скъпоценните камъни нагоре, надолу и встрани, и рече:

— Получава се… хм, хм… Минус разходите и моята комисиона… Минус данъка… Даа… Петнайсет хиляди шестстотин двайсет и две крони и двайсет и пет копера. Не е зле.

— Ако смятам правилно — рече бавно Даинти Бибервелт, — трябва да имам в теб чисти…

— Точно двайсет и една хиляди деветстотин шейсет и девет крони и пет копера. Не е зле.

— Не е зле? — извика Лютичето. — Не е зле? Та с това може да се купи голямо село или малък замък! В живота си не съм виждал толкова пари накуп!

— Аз също — каза полуръстът. — Но не се разпалвай, Лютиче. Изглежда, още никой не е виждал тези пари и не се знае дали изобщо някога ще ги види.

— Е, Бибервелт — изуми се джуджето, — откъде толкова тъжни мисли? Сулимир ще ти плати в брой или с полица, а неговите полици са надеждни. Така че какво те притеснява? Страх те е, че ще имаш загуби от гранясалото рибено масло и восъка? При такива доходи няма да е никакъв проблем да покриеш загубите…

— Не става въпрос за това.

— А за какво, тогава?

Даинти се изкашля и наведе къдравата си глава.

— Виме — каза той, гледайки в пода. — Шапел души около нас.

Банкерът изцъка.

— Лоша работа — каза той. — Впрочем това можеше да се очаква. Виждаш ли, Бибервелт, информацията, която си използвал при сделките, има не само търговско, но и политическо значение. Никой не знаеше за случилото се в Повие и Темерия. Включително и Шапел, а той обича да научава пръв всичко. Затова сега, предполагам, си бие главата над въпроса: откъде си узнал ти. И най-вероятно вече се е досетил. Защото и аз се досетих.

— Интересно.

Вивалди погледна към Лютичето и Гералт, смръщвайки чипия си нос.

— Интересно ти е? А на мен ми е интересна твоята компания, Даинти — каза той. — Трубадур, вещер и търговец. Господин Лютичето е добре приет навсякъде, дори в кралските дворове, и може да се предполага, че има добър слух. А вещерът? Охрана? Сплашване на длъжниците?

— Прибързани изводи, господин Вивалди — изрече студено Гералт. — Ние не сме в комбина.

— А аз никога не подслушвам — процеди Лютичето. — Аз съм поет, а не шпионин.

— Носят се слухове — намръщи се джуджето. — Какви ли не, господин Лютиче.

— Лъжа! — извика трубадурът. — Пълна лъжа!

— Добре, вярвам ви, вярвам ви. Само не знам дали Шапел ще повярва. Кой знае, може всичко полека-лека да се успокои. Честно казано, Бибервелт, след последния удар Шапел много се промени. Може би страхът от смъртта го е накарал да се промени. С други думи, това вече не е същият Шапел. Стана някак по-учтив, разсъдлив, спокоен и… като че ли порядъчен.

— Ееее — обади се полуръстът. — Шапел — порядъчен и учтив? Това не е възможно.

— Говори каквото искаш — възрази Вивалди. — Но си е точно така. В допълнение сега свещенослужителите си имат друг проблем, който се нарича „Вечният огън“.

— Как така?

— Говори се, че навсякъде трябва да гори Вечният огън. Навсякъде, където е възможно, трябва да се сложат олтари, посветени на този огън. Множество олтари. Не ме питай за подробностите, Даинти, не разбирам много от хорските суеверия. Но знам, че всички свещенослужители, включително и Шапел, на практика не се занимават с нищо друго, освен с тези олтари и с Огъня. Извършва се солидна подготовка. Данъците ще растат, това е сигурно.

— Е — каза Даинти, — малка утеха, но…

Вратата на кабинета отново се отвори и вътре влетя вече познатото на вещера нещо със зелена шапка и кожухче от заешка кожа.

— Търговецът Бибервелт — съобщи то — нареди да се купят паници, ако са недостатъчно. Цената няма никакво значение.

— Прекрасно — усмихна се полуръстът и придоби изражението на дива котка. — Ще купим много паници, волята на господин Бибервелт е закон за нас. Какво друго трябва да купим? Зелки? Смола? Желязно гребло?

— Освен това търговецът Бибервелт — изхриптя нещото с кожухчето — моли да му бъдат изпратени трийсет крони в брой, защото трябва да плати един подкуп, да хапне и да изпие една бира, а в „Острието на копието“ трима чужденци са му откраднали торбата.

— А, трима чужденци — провлече Даинти. — Явно този град наистина е пълен с чужденци. А къде се намира сега уважаемият търговец Бибервелт, ако можем да попитаме?

— Къде другаде — каза нещото и подсмръкна, — на Западния пазар.

— Виме — каза Даинти зловещо, — не ме питай нищо, а просто ми намери една хубава дебела тояга. Отивам на Западния пазар, но ще ми трябва тояга. Там има прекалено много чужденци и крадци.

— Тояга, казваш? Ще ти намеря. Но, Даинти, искам да узная едно нещо, защото мира не ми дава. Казваш да не задавам въпроси, затова няма да задавам, а ще се опитам да отгатна, а ти ще потвърдиш или ще отречеш. Става ли?

— Става.

— Това гранясало рибено масло, восъка, розовото масло, паниците и проклетото шнурче са тактически ходове, нали? Искал си да отвлечеш вниманието на конкурентите от кошинилата и мимозата. Да предизвикаш паника на пазара. Нали, Даинти?

Вратата се отвори рязко и в кабинета се втурна нещото без шапка.

— Киселец казва, че всичко е готово! — изписка то. — Пита дали да налива.

— Да налива! — извика полуръстът. — Веднага да налива!

— Кълна се в червената брада на стария Рундурин — извика Вивалди, когато вратата се затвори зад гнома, — нищичко не разбирам! Какво става тук? Какво да се налива? Къде да се налива?

— Нямам никаква представа — призна Даинти. — Но печалбата трябва да се увеличава.