Анджей Сапковски
Вечният огън (2)

II

— До утре на обед — стенеше Даинти. — Ама че кучи син е този Шван, проклет да бъде, отвратителен дядка, можеше да ми даде още малко време. Повече от хиляда и петстотин крони. Откъде да намеря до утре толкова пари в брой? Свършено е с мен, разорен съм, ще изгния в заточение! Да не седим тук, по дяволите, казвам ви, трябва да хванем проклетия метаморф! Трябва да го хванем!

Тримата седяха до мраморен неработещ фонтан, разположен насред малък площад, заобиколен от помпозни, но изключително безвкусни търговски къщи. Водата в басейна беше зелена и чудовищно мръсна. Плуващите сред отпадъците златни рибки работеха усилено с хриле и си поемаха въздух от повърхността с отворени уста. Лютичето и полуръстът ядяха картофени палачинки, които трубадурът току-що беше свил от една сергия по пътя.

— Ако бях на твое място — каза бардът, — щях да се откажа от преследването и да започна да търся пари назаем. И какво, ако хванеш метаморфа? Мислиш ли, че Шван ще го приеме вместо парите?

— Ти си глупак, Лютиче, макар и да си бард. Когато хвана метаморфа, ще си взема от него моите си пари.

— Какви пари? Това, което беше в торбата му, отиде за покриването на разходите в кръчмата и за подкупа на Шван. Нищо не остана.

— Лютиче — намръщи се полуръстът, — в поезията може и да те бива, но в търговските въпроси, извинявай, хич те няма. Чу ли какъв данък ми определи Шван? А за какво се плащат данъци? А, за какво?

— За всичко — отбеляза поетът. — Дори аз плащам, защото пея. И изобщо не ги интересуват обясненията ми, че пея от вътрешна потребност.

— Глупак си, нали ти казах. Данъците в търговията се плащат в зависимост от печалбата. Печалбата, Лютиче. Разбра ли? Този негодник метаморфът взе моята външност и се е забъркал в някакви истории, вероятно мошенически. И е спечелил от тях! Спечелил е! А аз сега трябва да плащам данъците му и да покривам дълговете му, ако е направил такива! Ако не платя, ще ме хвърлят в тъмницата, ще ме жигосат публично и ще ме пратят да копая в някоя мина. Проклятие!

— Ха! — отговори весело Лютичето. — Значи нямаш друг изход, освен да се измъкнеш тайно от града. Знаеш ли какво? Имам една идея. Да те облечем в овча кожа. Ще минеш през портата, крещейки: „Аз съм овца, бее, бее“. Никой няма да те познае.

— Лютиче — каза мрачно полуръстът, — млъкни, защото ще те изритам. Гералт?

— Какво, Даинти?

— Ще ми помогнеш ли да хвана метаморфа?

— Чуй ме — каза вещерът, като безуспешно се опитваше да зашие скъсания ръкав на кафтана си, — ние сме в Новиград. Тук има трийсет хиляди жители: хора, джуджета, полуелфи, полуръстове и гноми^[1], а вероятно и още толкова гости на града. Как смяташ да го откриеш сред толкова народ?

Даинти дояде картофената палачинка и облиза пръсти.

— А магията, Гералт? Вашите вещерски вълшебства, за които толкова се говори?

— Метаморфът може да се намери чрез магии само когато е в естествения си вид, но той не би се разхождал по улиците така. А дори и да се разхождаше, магията пак нямаше да помогне, защото наоколо е пълно със слаби магически сигнали. Всяка втора къща има магически заключалки, а три четвърти от хората носят най-различни амулети — против крадци, бълхи, хранителни отравяния, не можеш да ги изброиш.

Лютичето прекара пръсти по грифа на лютнята и струните звъннаха.

— Иде есен, ухаеща на топъл дъжд! — пропя той. — Не, не е добре. Иде есен, слънцето… Не, по дяволите. Не се получава. Изобщо…

— Престани да грачиш — изръмжа полуръстът. — Действаш ми на нервите.

Лютичето хвърли остатъка от картофената палачинка на златните рибки и се изплю в езерото.

— Вижте — каза той. — Златни рибки. Разправят, че изпълнявали желания.

— Тези са червени — отбеляза Даинти.

— И какво от това? По дяволите, ние сме трима, а те изпълняват по три желания. Получава се по едно желание за всеки. Какво, Даинти? Не искаш ли рибката да плати данъка ти?

— Разбира се! А освен това нещо да падне от небето и да халоса метаморфа по главата. И още…

— Стой, стой. Ние също имаме желания. Аз например искам рибката да ми подскаже завършека на баладата. А ти, Гералт?

— Остави ме на мира, Лютиче.

— Не разваляй играта, вещерю. Ти какво би пожелал?

Вещерът се изправи.

— Бих пожелал — промърмори той — фактът, че ни обкръжават, да се окаже недоразумение.

От пресечката срещу фонтана излязоха четирима облечени в черно мъже с кръгли кожени шапки и бавно се насочиха към басейна. Даинти се огледа и изруга тихо.

От уличката зад гърба им излязоха още четирима и препречиха входа към пресечката. Държаха някакви странни обръчи, наподобяващи навити каиши. Вещерът се огледа и размърда рамене, оправяйки висящия на гърба му меч. Лютичето изохка.

Иззад черната четворка излезе нисък мъж с бял кафтан и късо сиво наметало. Златната верижка на шията му проблясваше в ритъма на крачките му и мяташе жълти отблясъци.

— Шапел… — простена Лютичето. — Това е Шапел.

Черните хора зад гърба им бавно се приближаваха към фонтана. Вещерът посегна към меча си.

— Не, Гералт — прошепна Лютичето, приближавайки се към него. — За бога, не вади оръжието. Това е стражата на храма. Ако окажем съпротива, няма да ни пуснат живи от Новиград. Не пипай меча.

Човекът с белия кафтан крачеше уверено към тях. Хората в черно го следваха по-отдалече, като същевременно заобикаляха басейна и заемаха стратегически позиции. Гералт, леко приведен, ги наблюдаваше внимателно. Странните предмети, които държаха в ръцете си, не бяха обикновени каиши, както беше решил отначало. Бяха бичове с шипове.

Човекът с белия кафтан се приближи.

— Гералт — прошепна бардът, — в името на всички богове, по-спокойно…

— Няма да му дам да ме докосне — промърмори вещерът. — Няма да му дам да ме докосне, който и да е. Внимавай, Лютиче… Ако стане нещо, бягайте с всичка сила. Аз ще ги забавя… за известно време…

Лютичето не отговори. Преметнал лютнята на гръб, той се поклони ниско пред човека с белия богато обшит с мозайка от сребърни и златни нишки кафтан.

— Благородни Шапел…

Шапел спря и ги огледа. Гералт забеляза, че очите му са отблъскващо студени и са с цвят на стомана. Бледото му чело беше болнаво изпотено, на бузите му имаше неравни червени петна.

— Господин Даинти Бибервелт, търговец — каза той. — Талантливият господин Лютичето. И Гералт от Ривия, представител на толкова рядката понастоящем професия на вещерите. Среща на стари приятели? При нас, в Новиград?

Никой не отговори.

— Смятам за много неприятен факта — продължи Шапел, — че получих донос срещу вас.

Лютичето леко пребледня, а полуръстът изтрака със зъби. Вещерът не поглеждаше Шапел. Не откъсваше поглед от оръжията в ръцете на обкръжаващите фонтана мъже с кожени шапки. В повечето известни на Гералт страни изработването и притежаването на бич с шипове, наричан още майенски камшик, беше строго забранено. Новиград не правеше изключение. Беше виждал хора, ударени с такъв бич по лицето. Беше невъзможно да се разпознаят.

— Съдържателят на кръчмата „Острието на копието“ — продължи Шапел — имаше наглостта да ви обвини в заговор с демон, чудовище, което се нарича меняк или векслинг.

Никой не отговори. Шапел скръсти ръце на гърдите си и ги изгледа студено.

— Считам за свой дълг да ви съобщя за доноса. Съобщавам ви също, че въпросният кръчмар е хвърлен в тъмницата. Има основания да се предполага, че е бълнувал под влиянието на бира или водка. Какво ли не измислят хората! Първо, векслинги няма. Те са измислица на суеверни хора.

Никой не отговори.

— Второ, кой векслинг ще се осмели да се приближи до вещер — усмихна се Шапел — и ще остане жив след това? Прав ли съм? Така че доносът на кръчмаря би бил достоен само за подигравки, ако не беше една съществена подробност.

Шапел поклати глава и направи ефектна пауза. Вещерът чу как Даинти бавно издишва въздуха, поет при дълбокото вдишване преди това.

— Да, една съществена подробност — продължи Шапел. — А именно, че си имаме работа с ерес и светотатство. Защото е известно, че нито един, абсолютно нито един векслинг, както и всяко друго чудовище, не може да припари до стените на Новиград, тъй като в деветнайсетте му храма гори Вечният огън, чиято свята сила ни пази. Този, който твърди, че е видял векслинг в „Острието на копието“, на разстояние един хвърлей камък от главния олтар на Вечния огън, е кощунствен еретик и е длъжен да се откаже от твърдението си… Ако не пожелае да се откаже, ние ще му помогнем съобразно силите и възможностите си, които, повярвайте, винаги са ни под ръка в тъмниците. Както виждате, няма за какво да се безпокоите.

Израженията на Лютичето и полуръста говореха за абсолютно обратното.

— Няма за какво да се безпокоите — повтори Шапел. — Можете да напуснете Новиград безпрепятствено. Няма да ви задържам. Но съм принуден да настоя, да не разказвате на никого за достойните за съжаление измишльотини на кръчмаря и да не коментирате това произшествие. Всички изказвания, подриващи божествената сила на Вечния огън, без значение с какво намерение са направени, ще бъдат смятани от нас, служителите на църквата, за ерес с всички произтичащи от това последствия. Уважавам личните религиозни убеждения на поета, търговеца и вещера. Няма значение какви точно са те. Вярвайте в каквото искате. Ваша си работа. Аз проявявам търпимост, докато се почита Вечният огън и не се кощунства против него. А ако някой светотатства, нареждам да го изгорят на клада — и точка по въпроса. В Новиград всички са равни пред закона. И той е един и същ за всички: който кощунства против Вечния огън отива на кладата, а имуществото му се конфискува. Но достатъчно за това. Повтарям, можете без проблеми да напуснете Новиград. Най-добре…

Шапел се усмихна леко, направи хитра физиономия и огледа площада. Малобройните зяпачи бързо се извърнаха и ускориха крачка.

— … Най-добре веднага — довърши Шапел. — Незабавно. От само себе си се разбира, че по отношение на уважаемия търговец Бибервелт понятието „веднага“ означава „веднага след уреждане на данъчните задължения“. Благодаря ви за вниманието.

Даинти се извърна и размърда беззвучно устни. Вещерът не се съмняваше, че беззвучно произнесените думи бяха: „кучи син“. Лютичето беше навел глава и се усмихваше глуповато.

— Господин вещерю — каза неочаквано Шапел, — ако нямате нищо против, искам да разменя няколко думи с вас насаме.

Гералт се приближи. Шапел протегна леко ръка. „Ако докосне лакътя ми, ще го ударя — помисли си вещерът. — Ще го ударя, каквото ще да става“.

Но Шапел не докосна лакътя му.

— Господин вещерю — каза той тихо, като обърна гръб на останалите, — известно ми е, че някои градове, за разлика от Новиград, са лишени от опеката на Вечния огън. Да допуснем, че същество, подобно на векслинга, се размотава из един от тези градове. Интересно, колко би взел, за да го хванеш незабавно?

— Не се наемам да ловя чудовища в многолюдни градове — сви рамене вещерът. — Може да пострадат случайни минувачи.

— Толкова ли те е грижа за съдбата на случайните минувачи?

— Да. Защото обикновено обвиняват мен за съдбата им. И аз понасям последствията.

— Разбирам. А не би ли била грижата за съдбата на случайните минувачи обратнопропорционална на размера на заплащането?

— Не би била.

— Тонът ти не ми харесва особено, вещерю. Но не е там работата. Разбирам какво искаш да кажеш с това. Искаш да кажеш, че нямаш намерение да направиш онова… за което бих могъл да те помоля, и размерът на заплащането няма значение. А видът на заплащането?

— Не разбирам.

— Не мисля.

— И все пак.

— Чисто теоретично — каза Шарел тихо и спокойно, без озлобление или заплаха в гласа, — възможно ли е заплащането за услугата да е гаранция, че ти и приятелите ти ще се измъкнете живи… от теоретичния град? Тогава какво?

— На този въпрос — усмихна се накриво вещерът — може да се отговори само теоретично. Ситуацията, за която говориш, уважаеми Шапел, би трябвало да се превърне в практична. Това изобщо не ми харесва, но ако се наложи… ако няма друг изход… Тогава ще видим какво ще стане.

— Може и да имаш право — отговори спокойно Шапел. — Прекалено много теоретизираме. Що се отнася до практиката, виждам, че е безсмислено да очаквам сътрудничество. Може би това е за добро? Във всеки случай, надявам се, че няма да стане повод за конфликт между нас.

— И аз се надявам — отвърна Гералт.

— Нека гори в нас тази надежда, Гералт от Ривия. Знаеш ли какво представлява Вечният огън? Неугасим пламък, символ на съществуването, път, посочен в мрака, предвестник на прогреса, на едно по-добро утре. Вечният огън, Гералт, е надежда. За всички без изключение. Защото съществува нещо общо… За теб, за мен… за останалите… И то е именно надеждата. Помни това. Приятно ми беше да се запознаем, вещерю.

Гералт се поклони безмълвно. Шапел го гледа секунда, после се обърна и тръгна през площада, без да поглежда към ескорта си. Хората му, стиснали бичовете с шипове, тръгнаха след него под строй.

— О, майчице — завайка се Лютичето, поглеждайки плахо отдалечаващите се мъже. — Е, провървя ни. Стига това да е краят. Стига сега да не ни хванат…

— Успокой се — каза вещерът. — И престани да стенеш. Нищо не е станало.

— Знаеш ли кой беше това, Гералт?

— Не.

— Шапел, наместник по въпросите за безопасността. Тайната служба на Новиград е подчинена на църквата. Шапел не е свещенослужител, но той е сивият кардинал на йерарха, най-могъщият и най-опасен човек в града. Всички, дори Съветът и гилдиите, треперят пред него, защото той си е чист негодник, заграбил властта, паяк-кръвопиец. Макар и скришом, из града се говори за делата му. Безследно изчезнали хора, фалшиви обвинения, изтезания, тайни убийства, терор, изнудване и най-обикновени грабежи. Принуди, мошеничества и афери. О, Богове, в хубава история ни забърка, Бибервелт.

— Престани, Лютиче — изсумтя Даинти. — Има ли от какво да се страхуваш? Никой няма да пипне трубадур. По непонятни причини се ползвате с неприкосновеност.

— Един неприкосновен поет — простена Лютичето, пребледнял още повече — в Новиград също може да попадне под колелата на някоя каруца, да се отрови с риба или да полети в някой ров. Шапел е специалист по такива нещастни случаи. Според мен е невероятно, че изобщо разговаря с нас. Ясно е, че не би го направил, ако си нямаше причина. Нещо замисля. Ще видите, че ще ни забърка в нещо, ще ни приберат и законно ще ни подложат на изтезания. Така се прави тук!

— В думите му — обърна се полуръстът към Гералт — има много истина. Трябва да сме предпазливи. Как може светът да търпи такива негодници като Шапел! А от колко години говорят, че е болен, че има високо кръвно, и всички го чакат да умре…

— Млъкни, Бибервелт — прошепна изплашено трубадурът, озъртайки се. — Някой ще чуе. Вижте как ни зяпат всички. Хайде, да се махаме оттук. И ви съветвам да се отнесем по-сериозно към думите на Шапел за метаморфа. Аз, например, през живота си не съм виждал никакъв метаморф и ако трябва, ще се закълна в това пред Вечния огън.

— Вижте — обади се изведнъж полуръстът, — някой там бърза към нас.

— Да бягаме! — призова Лютичето.

— Спокойно, спокойно — усмихна се широко Даинти и се почеса по гъстата коса. — Познавам го. Това е Ондатрата^[2], местен търговец, ковчежник на гилдията. Търгували сме заедно. Вижте каква му е физиономията! Сякаш се е изпуснал в гащите. Ей, Ондатра, мен ли търсиш?

— Кълна се във Вечния огън — каза задъхано Ондатрата, като килна шапката от лисича кожа на тила си и изтри чело с ръкав. — Бях сигурен, че ще те затворят в кулата. Изумително…

— Много мило от твоя страна, че се чудиш — прекъсна го ехидно полуръстът. — Зарадвай ни още малко — кажи защо.

— Не се прави на глупак, Бибервелт — намръщи се Ондатрата. — Целият град знае каква печалба си направил от кошинилата^[3]. Всички само за това говорят, даже е стигнало до йерарха и до Шапел колко си умел и колко хитро си се възползвал от станалото в Повие.

— За какво говориш, Ондатра?

— О, Богове, престани да се правиш на ударен, Бибервелт. Купи ли кошинила? Купи. Възползва се от слабото й търсене, взе стоката срещу полица, без да платиш нито грош в брой. И какво? За един ден разпродаде всичко на четворна цена, и то за пари в брой. Да не вземеш да твърдиш, че ти е провървяло случайно? Че когато си купувал кошинилата, не си знаел нищо за преврата в Повие?

— За какво говориш?

— В Повие са направили преврат! — изрева Ондатрата. — Такова, как му викат там… Леворуция! Свалили са крал Рхид и сега управлява кланът на Тисенидите! Дворяните и войската на Рхид се обличаха в синьо и всички там купуваха само индиго. А цветът на Тисенидите е яркочервен. Цената на индигото веднага падна, а кошинилата поскъпна и стана ясно, че именно ти, Бибервелт, си изкупил единствения достъпен запас. Ха!

Даинти мълчеше замислен.

— Хитро, Бибервелт, не може да се отрече — продължи Ондатрата. — И никому нито дума, дори на приятелите ти. Ако ми беше казал, всички щяхме да спечелим, можехме да си направим съвместна фактория. Но ти предпочете да действаш сам, тихомълком. Твоя воля, но сега не разчитай на мен. О, Вечен огън, оказа се вярно, че всеки полуръст е егоистичен боклук и кучешко лайно. На мен, например, Виме Вивалди никога не ми издава полици, а на теб — моментално. Защото с него сте от една банда, нехора, смотани полуръстове и джуджета. Чумата да ви тръшне дано!

Ондатрата се изплю, обърна се и си тръгна. Даинти се беше замислил дълбоко и така се чешеше по главата, че гъстата му коса хрущеше.

— Нещо ми просветна, момчета — каза той най-накрая. — Знам какво трябва да направим. Да отидем в банката. Ако някой може да хвърли светлина по въпроса, това е само моят познат, банкерът Виме Вивалди.