Евгений Гуляковски
Планета за контакт (11)

ГЛАВА XI

— Забранявам всякакви експерименти по превръщането на материята в енергия непосредствено на планетата — твърдо каза Физикът. — Реакцията може да излезе изпод контрола и тогава вие ще превърнете цялата планета в радиоизлъчване. И не съм сигурен, че дори в този случай мощността ще бъде достатъчна. Прекалено голямо е разстоянието. Десет светлинни години… Може да опитаме. Възможно е нашият сигнал случайно да бъде уловен от някой кораб, но шансовете са много малки, почти незначителни… Разбира се, ще трябва да опитаме, но не на планетата. Ще построим изкуствен спътник извън пределите на атмосферата, ще пресметнем орбитата и времето… Ние дори не знаем в коя посока да изпратим сигнала.

— Ще го насочим на всички страни — стиснал зъби, отговори Кибернетикът. — Ще построим десет спътника, ако потрябва и сто, и ще викаме Земята…

Докторът и Практикантът стояха на островърха издатина на скалата, станала част от изкуствения спътник на планетата.

— И досега не вярвам, че успяхме… — замислено каза Докторът.

— Може би напразно решихме да транспортираме тези скали дотук поотделно? Трябваше да опитаме да изведем на орбита цялата маса наведнъж.

— Колкото по-масивна е скалата, толкова е по-трудно да се справиш с нея. При теб не е ли така? — Практикантът пренебрежително сви рамене.

— За мен е безразлична всяка маса. Аз просто не я усещам, волевото усилие при всички случаи е еднакво.

— Сигурно там е имало и други степени…

— Ти за какво?

— За школата… Понякога се чувствувам като студент, който не е минал пълния курс на обучение.

Около минута те мълчаливо гледаха зеленото светило. Оттук то изглеждаше рошаво и непривично ярко. Върху черния фон на лишеното от атмосфера небе дори през светлинните филтри можеше да се различи ясният силует на короната. Докторът се сгуши.

— Дявол знае, що за звезда е това! През цялото време чувствувам натиск върху полето, доста мощен поток…

— Физикът казва, че тя излъчва много силно в жесток рентгенов диапазон. Само да намалим полето и няма да ни спасят никакви скафандри.

— Много трудно се работи, когато трябва едновременно да се управлява и полето. Отначало си мислех, че нищо няма да мога да направя.

— Всичко успя да направиш. Не мога да си представя, че след един час тези скали ще се превърнат в сноп от радиовълни. Как мислиш, няма лi грешка в разчетите?

— Физикът и Кибернетикът смятаха поотделно. После свериха резултатите. Ширината на радиолъча ще бъде два пъти по-широка от района, в които може да се намира Слънцето. Жалко, че не може да се определят още по-точни граници. Излъчването щеше да е по-силно. А така ще трябва да обхванем с лъчевия конус цели десет светлинни години.

— Време е. Те сигурно вече ни очакват.

— Сега. Виждаш ли, още не е спряло въртенето. Необходима е точна ориентация.

Астероидът се заклати. Планетата прескочи от дясната върху лявата страна на небосклона. Звездата над главите им описваше сложни зигзагообразни движения. Накрая и тя се успокои.

— Ето така, струва ми се, вече е добре… Можем да тръгваме.

Те едновременно се отблъснаха и се понесоха в пространството. На фона на гигантските скали на спътника двете фигури изглеждаха като уродливи джуджета поради огромните раници, натъпкани с камъни. Камъните служеха за гориво на индивидуалните защитни полета. Преди всяка експедиция Докторът придирчиво претегляше раниците. Капсулата, увиснала на около двадесет километра над спътника, изглеждаше като малко светещо вретено. Докторът насочи неточно силовата ос на полето си и в средата на пътя траекториите им започнаха да се разделят. Наложи се да го догони и да му подаде въже. Не му се чакаше, докато той сам поправи грешката си. След няколко минути те вече влизаха в централния салон на голямата нова капсула, построена от Практиканта специално за работите по създаването на спътника. Всички толкова отдавна чакаха тази последна минута, че нямаше нито въпроси, нито разговори.

Практикантът влезе в носовата част на капсулата, отделена от останалата част на кораба и оградена така, че по време на работа да се вижда само определен сектор от небето. Няколко секунди той седя отпуснато, като разглеждаше внимателно ъгловатия и ръбест къс, за създаването на който бяха употребили два месеца къртовски труд и който той сега трябваше да разруши. Отначало там ще възникне мъничка искрица, звездичката на разпадането, след това цялата енергия ще трябва да се премести в невидимия спектър на радиовълните и скалите ще започнат да се топят като захар, превръщайки се в милиони мегаватове енергия, която ще полети към земното Слънце… Ако всичко мине добре, след десет години земните радиотелескопи ще уловят това съобщение през дивия трясък и вой на космическите препятствия… Ако го уловят…

Време е да започва… Той си повтори това два пъти, за да се концентрира по-добре и да се изолира от всичко излишно. По време на операцията той трябваше едновременно да регулира няколко параметъра и да помни десетки различни неща. Представи си летяща от кораба през космоса, невидима засега, искра. Ето тя се приближава плътно към спътника, пада на повърхността на скалите… Нищо не се случи, само около защитното поле напълно екранизира космоса от неговото въздействие. Трябва да опита още веднъж… Та нали беше спрял скалата, изпаднала от Доктора, без да сваля защитното поле!

Отново и отново край полето избухнаха ослепителни пламъчета и все така си висеше на около двадесет километра от тях ръбестата сянка. Райков реши да направи малък отвор в полето, но веднага си спомни, че процесът ще трае повече от час и за толкова време капсулата не биваше да остава отворена: те всички щяха да загинат от излъчването… Значи, изходът е само един. Ще трябва да излезе навън. Това е много по-сложно и опасно, но ако полето се регулира правилно и се държи така, че скалите на спътника да го екранизират от излъчването на звездата в момента, в който той ще свали защитното поле, нищо страшно няма да се случи.

Той стана и отмести затъмнената врата на отсека… По лицата им разбра, че не е нужно нищо да обяснява. Той дори си помисли, че ще успее мълчаливо да облече скафандъра и да мине на кърмата, но Физикът все пак го спря:

— Интересно, какво ще правиш, ако излъчването премине през астероида, особено в края на реакцията, когато от скалите няма да е останало вече нищо?

— Ще видя…

— А сериозно?

— А сериозно, ние все пак трябва да предадем съобщението.

— Разрешете ми тогава да опитам аз — каза с жален тон Докторът.

— Ще бъде много трудно да се управлява полетът и ще е необходима голяма сила на въздействие.

— Тъкмо затова искам да опитам. Досега аз само помагах на Райков, а сега искам сам. Разрешете ми, де.

И Докторът решително взе своя скафандър.

— Никой няма да отиде — твърдо каза Физикът. — Ще измислим нещо. Нещо друго.

— Не — каза Практикантът. — Повече нищо няма да измислим. Днес към Земята ще тръгне сигнал.

Той мина покрай тях и вече беше хванал дръжката на вратата, когато Физикът извика:

— Върни се!

Практикантът се обърна, като искаше да отговори нещо, но в този момент корабът рязко се разтърси, всичко заплува пред очите им, а когато предметите отново станаха ясни, Докторът го нямаше в отсека. Те не можаха веднага да разберат какво беше станало и дори после, когато забелязаха до самия астероид летяща искра, все още не разбираха как Докторът беше успял.

— Можеш ли да го върнеш? — попита Физикът.

— Не знам. Ние никога не сме опитвали да противопоставяме един на друг тези сили. Сигурно ще мога. Но за тази цел ще трябва да сваля полето.

— Как го направи той?

— Да излезе мигновено в пространството, без да използува вратата, за него не представлява голяма трудност. А после той тласна капсулата с полето си. Имаше 8 g, не по-малко. За около две секунди изгубихме контрол. — Практикантът сви рамене. — Сега ще се опитам да го стигна и…

Но той не успя да довърши. На един от върховете на астероида изведнъж избухна ослепителна синя искра, тутакси изгасна и скалата бавно започна да изчезва пред очите им.

Кибернетикът се хвърли към Практиканта и дръпна тумблера на радиостанцията от пояса на скафандъра му. Стените на кораба трепнаха от силния, режещ ушите вой.

— Знаех си, че той няма да се справи с честотата — с горчивина прошепна Практикантът. — Само да не преминава на импулсно предаване, само да не си науми…

Но той вече виждаше как на мястото на астероида избухва огненочервено кълбо, съвсем близо до малката светла точка, която в тази секунда все още беше Докторът. И преди да дойде следващата секунда, когато Докторът вече го нямаше, Практикантът успя да разкъса защитното поле. Той се хвърли в космоса така, сякаш беше свикнал да лети в небето на зелената планета, без дори да си спомни за защитното поле. Все пак, някакво поле изглежда се бе образувало, просто защото той знаеше, че нищо няма да му се случи. Не трябваше да се случи, докато не е там, редом с Доктора… А може и да не е имало никакво поле, сигурно материята можеше да се управлява без всякакво поле. Физиците на Земята тепърва щяха да разберат, но Практикантът не мислеше изобщо за това, защото най-важното за него сега беше да увеличи скоростта. И той, изглежда, я увеличи.

Огнената топка пред него започна да се издува необикновено бързо, запълвайки цялото пространство, целият му хоризонт… Изглежда, че точно в този момент той усети как отчаянието преминава в ярост. Ярост срещу слепите, чудовищни сили, разбунтували се пред него, изпреварили неговото движение, а мисълта може да бъде по-бърза и по-силна от атомния огън, обхванал хоризонта. Той протегна към него своите огромни, силни ръце и това беше като да стиснеш въглен в дланите си; той дори усети болка от изгарянето и не усети сълзите, които изсъхваха на лицето му… Въгленът може да се смачка и изгаси между стиснатите длани… Той знаеше това… Той просто знаеше това и затова не се учуди, когато пред него изчезнаха огнените пламъци на каменния прах… Сред нейните прашинки, в безкрайния кръговрат на атомите, беше останало всичко онова, което преди секунда беше Докторът. Никога вече не ще чуе неговия спокоен глас… Той му беше казал нещо, нещо важно за това съобщение, че те нямат право да рискуват… Но най-важното — за съобщението, той толкова искаше да го предаде на Земята. А сега те нямат дори астероид, има само тази звезда, огнено кълбо плазма, разпръскваща в космоса смъртоносните лъчи, от които Докторът толкова се страхуваше, не заради себе си… Практикантът се обърна с лице към звездата. Той вече не виждаше мъртвия студен прах, в който току-що беше се превърнал астероидът. Виждаше огненото кълбо на звездата, зелената й корона, изхвърляща всяка секунда потоци от енергия в космоса, същата онази енергия, която беше толкова необходима на Доктора за неговото съобщение и която го беше убила… И все още без да осъзнава точно какво прави, Практикантът протегна ръце към звездата, все едно, че тя беше огнена топка, кълбенце плазма, детска играчка, астероид, взрив, който той току-що беше изгасил…

От страшното напрежение главата му щеше да се пръсне. Колко продължи това? Секунда, вечност? Струваше му се, че времето е спряло. Практикантът чувствуваше, че се задушава, че сега вече няма да издържи, ще отпусне полето и тогава гигантската сила на излъчването на звездата, стисната от него в тази секунда, ще се стовари върху тях като лавина с неудържим, смъртоносен поток.

В този миг нещо се промени. Сякаш в пространството около него трепнаха невидими струни и сякаш невидими ръце се протегнаха отвсякъде към него… Нечути гласове сякаш шепнеха: „Ние сме тук, ние сме с теб… Кажи, какво ще трябва да се направи. Сега ти вече не си сам на звездните пътища, Човек…“

Практикантът стана център на управление на някаква огромна система, към нея се включваха все нови и нови звена, увеличаваха мощността, за да се справят с грандиозната задача, която той вече беше решил миг преди това, но не му бяха стигнали силите… Сега тези сили ги имаше.

През пространството и времето, през непрогледните бездни на Космоса летяха думи, деловите думи на съобщението, което Докторът не бе успял да предаде: „До всички радиостанции! До всички кораби! Екипажът на звездо лета «ИЗ-2» вика Земята. Получено е съгласие за контакт с междузвездна цивилизация. Изпратете веднага кораби в района на предаването.“

На дежурния оператор на астрономическите лунни станции му се стори, че е полудял: в шест часа и тридесет минути по Гринуич, безименната звезда номер 412-бис от съзвездието Водолей започна да предава съобщение на обикновена земна морзова азбука.