Евгений Гуляковски
Планета за контакт (8)

ГЛАВА VIII

През тези дни видът на лагера много се промени. На мястото, където започваше пещерата, с разрешение на Физика, Райков махна част от скалата. Образува се широка тераса. След това той свърза терасата с дъното на клисурата чрез малък подемник. За изготвянето на този примитивен механизъм бяха необходими цели четири дни. Пещерата също беше разширена, появиха се някои каменни мебели. Превръщането на едни материали в други беше строго забранено от Физика, който се опасяваше да не започне неуправляема верижна реакция. Най-лесно ставаше преместването на отделни маси и промяната на тяхната форма. Направо върху терасата от останките на оборудването на шлюпката и планетния комплекс израсна импровизирана лаборатория.

Измененията веднага потвърдиха, че при всяко въздействие върху материята изчезваше част от нейната маса. За всички „чудеса“ материята плащаше с вътрешната си енергия. Как точно ставаше превръщането на масата в енергия, те не можаха да установят, не им достигаше точността на измерванията. Очевидно преобразуването ставаше на нивото на вътрешноядрени процеси.

През следващите дни започнаха изморителни занятия по сложна система, разработена от Физика. Трябваше много внимателно да се изяснят границите на възможностите на Практиканта, едва след това можеха да си направят някои окончателни изводи и да се разработи план за по-нататъшно действие. Почти веднага стана ясно, че е възможно да се възпроизведе като материал само онова, което имаше съвършено точен модел в мозъка на Практиканта. Получаваше се копие на този фотомодел и нищо повече. Колкото по-сложен беше моделът, толкова по-трудно беше да се задържат в един момент всички дребни детайли и толкова по-лошо и грубо беше изделието.

С всеки изминат ден крайният извод ставаше все по-ясен и все по-открито и несдържано изразяваше своя протест всеки един от участниците в експеримента.

— Значи, тая слуз всичко е предвидила — каза веднъж Кибернетикът, — нямаме избор, нямаме и изход.

— Да. Изглежда, те са решили, че телекинезата^[1] е безполезна за човека. И няма да ни пуснат оттук. Прекалено много знаем вече… Ако се беше запазила корабната библиотека! Но не, дори и тогава… Човешкият мозък просто не е в състояние да фиксира в паметта си едно достатъчно сложно устройство с всичките му материали на молекулярно равнище.

Вечерта, изморен от безполезните теоретични спорове, Практикантът отлетя в планините, без да поиска разрешение от Физика. Сега почти всяка негова крачка ставаше със специално разрешение. Онова пълно отчуждение, от което той толкова много се страхуваше в началото, не настъпи, но и това, което чувствуваше в сегашното си положение, беше напълно достатъчно, за да изгуби душевното си равновесие.

В клисурите свиреше студен вятър. Върховете на близките планини хвърляха в краката на Райков странни сенки. Практикантът легна по корем върху малката каменна площадка, върху която току-що се беше приземил, и дълго остана неподвижен, заслушан в свиренето на вятъра.

От тези униващи звуци, които сякаш подсилваха самотата, той се чувствуваше още по-зле. После изведнъж стана, огледа се, намери подходяща скала и затвори очи… Светът наоколо престана да съществува за него. За секунда дори му се стори, че съзнанието му всеки момент ще остане без контрол. Но той успя да се овладее и с пределна ясност си представи, че скалата изчезва и на нейно място се появява земен звездолет, техният „ИЗ-2“, появява се такъв, какъвто го беше запомнил Практикантът в онова студено зимно утро преди старта, с разноцветните линии отстрани, с ярко проблясващите сигнални светлини…

Всичко излезе същото… И шарките, и цветните петна на сигналните светлини, и направената доста точно скулптура на звездолета в истински ръст, един не лош паметник от базалт. Доста прецизен паметник, с ажурено преплетени антени и хищните дупки на дюзите на спомагателните реактори… Само дето люкът му не се отвори…

Той не разруши звездолета. Покри го с огромна конусовидна скала, която предварително издълба отвътре. Скрит паметник. Никой не ще го види и не ще узнае за него, но той все пак ще се издига, паметник на неговата мечта и на неговата глупост…

Постепенно животът в лагера влизаше в релси. Дните започваха да си приличат. Очевидно планетата беше изразходвала вече всичките си изненади, а голямото нещо, което сега се намираше в мозъка на Практиканта, си оставаше безполезно за тях. Те все нещо изчакваха, пазеха се, повтаряха все едни и същи, вече доста омръзнали им опити. С една дума, всички упорито си даваха вид, че още нищо не е изгубено, че основната им работа едва започва, че приетата систематизация на изследванията, стотиците чертежи, графики и формули ще им дадат нещо неочаквано.

Практикантът беше седнал заедно с Доктора в пещерата и с всички сили се стараеше да не каже нещо грубо в отговор на неговите безкрайни и благодушни разсъждения за прекрасното бъдеще, което очаква човечеството, ако те успеят да се върнат.

За късмет Физикът и Кибернетикът още от сутринта бяха отишли някъде и в лагера беше тихо.

За да отклони някак Доктора от темата за тяхното завръщане, Практикантът се опита да направи по неговите структурни молекулни формули малко нишесте. Получи се рядко и прозрачно.

Докторът внимателно го изследва с експресанализатора и в края на краищата мъжествено реши да го опита, след което Практиканта спря да го интересува повече. Цената на неговата смелост беше стомашното разстройство, което получи.

Те грешаха някъде, в нещо много важно… от самото начало. Може би трябва да се търси съвършено нов метод за решаване на задачата, а те вървят по приетия път — търсят методи за създаване на механизми. Онези, които бяха построили тази планета за контакти, със сигурност се придвижват в космоса без всякакви механизми, впрочем, за това нямаше никаква информация, а освен това самото устройство на човешкия организъм можеше да бъде непреодолимо препятствие…

На човека в космоса му са необходими сложни приспособления, та дори и за защита. Така че сигурно е прав не той, а Кибернетикът.

И все пак, Райков не вярваше, че са тръгнали на този контакт само за да им докажат тяхната несъстоятелност. В самия начин, по който беше преминал контактът, в последствията му, имаше нещо неправилно, някакво неразбиране, но в никакъв случай не нещо враждебно.

Физикът и Кибернетикът се върнаха късно вечерта. И двамата бяха мълчаливи, изморени и подтиснати. Кибернетикът веднага се скри в пещерата. А Физикът дълго седя мълчаливо до Практиканта. Райков искаше да избегне предстоящия разговор, но когато Физикът каза: „Да се поразходим малко?“, той само мълчаливо кимна.

— Напоследък ти съвсем изостави работата.

— Да.

— Аз те помолих да си водиш дневник, но ти дори това не правиш кой знае колко прилежно.

— Вчера написах почти за цял месец.

— Видях. Но там изобщо няма анализ на състоянието ти и на усещанията по време на експериментите.

— По време на експериментите нямам никакви усещания.

— Напразно. Най-малкото напразно не се опитваш да разбереш какво изпитваш в момента, в който…

— Работата не е в мен. Уверявам те, че не изпитвам нищо необикновено. Почти нищо.

— Тъкмо това „почти“.

— Не разбирам, защо ти е… е, в общи линии трябва да си го представя с всичките му детайли, после напрягам волята си, представям си как този мислен образец се материализира и в един момент нещо сработва. Това изисква голямо напрежение на волята и на вниманието, затова случайните мислени образи не се материализират.

Те слизаха по едно дълго около 100 м каменно стълбище, което свързваше жцлището им с дъното на клисурата, физикът тътреше краката си по стъпалата, сякаш му беше трудно да ги повдига. Райков си помисли, че той сигурно вече не е млад и че сигурно това е последната му експедиция. Но почти моментално се поправи. За всички тях това беше последната експедиция. Той упорито повтори:

— Това никому не е нужно. Вие нещо сънувате. Измислихте си забавление. Омръзна ми…

Внезапно Физикът го хвана за ръката. Практикантът се сепна, толкова непривичен беше този обикновен жест.

— За Земята не е толкова важно дали ние ще се върнем, или не.

Няколко секунди те мълчаливо стояха на последните стъпала. Нощните сенки вече бяха покрили дъното на клисурата, стълбището, клетката на подемника.

— А кое е важно? — тихо попита Практикантът. — Кое е важно за нас тогава?

— Да запазим и предадем на хората това, което ти притежаваш.

— Та аз не знам най-важното: как става това! А дори и да знаех, все едно най-напред трябва да се върнем…

— Или да предадем…

— Да предадем?

— Ами, да. Просто да предадем на онези, които някога ще долетят тук след нас. Да запазим и предадем.

— Но какво? Какво да предадем?

— И аз искам да разбера точно това. Търся през цялото време. И още бих искал да знам, с каква цел те измислиха всичко това? Не вярвам да им е толкова безразличен резултатът от експеримента.

— Ами ако Миша е прав? Ако те са искали да ни докажат нашата безпомощност?

— Не трябва да забравяме, че когато се решавали този въпрос, те са се ръководили не от нашата човешка логика, затова — едва ли ще можем да разберем докрай защо са решили така. Но на мен ми е напълно ясно едно: в тази странна игра ние трябва да спечелим поне няколко точки. Ние с Миша търсихме робота, но безуспешно. А сега той ни трябва повече от всякога.

— Искаш да го използуваш като хранилище на информация за онези, които ще дойдат тук след нас?

Физикът кимна.

— Може да го е постигнала съдбата на шлюпката?

— Не мисля. Едва ли те се интересуват от нашите механизми. Освен това, ти самият каза, че те са напуснали планетата до края на експеримента. А ако ние заложим информация в робота, експериментът ще продължава и дори след като ние напуснем сцената…

— Засега няма какво да се заложи в него! Ние нямаме никаква сериозна информация.

— Да… Прав си… Но нали тук, на тази планета, е имало хуманоидна цивилизация или поне нейни представители. И ако информацията, която предадоха на теб, е вярна, именно тук те са се учили да управляват материята. Все някакви следи трябва да са останали. Ако имахме транспорт, поне един малък всъдеход от планетния комплекс, но и него не можахме да сглобим…

— Аз мога да ти направя всъдеход, дори звездолет, само че това ще бъде играчка, макет. Вече опитвах.

— Знам.

— Знаеш?

— Да, видях как искаш само с един мах да се справиш с нашия „ИЗ“.

— Може би знаеш и защо не успях?

— Ти и сам знаеш защо.

— Чакай! Тогава трябва да се започне от малкото, от някои части, детайли, всички ние заедно бихме могли да си спомним! Та нали знаем всичко за неговите системи! Знаем къде е разположен всеки винт! Трябва да се изготвят отделните части, а после те да се сглобяват в по-сложни! А ти ме караш да правя някакви идиотски упражнения!

— Дори да беше възможно, целият ни живот не би стигнал за това. Но е невъзможно. Ето например, генератора на защитното поле, едно доста просто устройство, всъщност един многопластов кондензатор, наистина пластовете са разположени в пачки през половин дължина на алфа-вълните, за да се получи интерференция. Ти помниш ли дължината на тези вълни?

— Е, приблизително…

— А пък си държал при мен зачот. Аз ги помня с точност до хилядни части на ангстрьома. Ти можеш ли да си представиш в натура величина, която е равна на един ангстрьом? Не можеш. Дори не се опитвай, тя е прекалено абстрактна за твоето съзнание, защото е недоловима за човешките сетива.

— Нали тези пачки се правят в земните заводи?

— Да, но дори контролът на тези процеси е достъпен само за автомати. Човекът е прекалено грубо устройство.

Чу се продължително изскърцване и глух метален удар. Точно пред тях спря кабината на подемника. Вратата се отвори и на площадката изскочи Кибернетикът.

— Ето къде сте били!… Според мен, ние никога няма да намерим робота и утрешното търсене няма смисъл.

— Защо мислиш така? Та ние едва започнахме да търсим! В края на краищата, може да е спрял някъде заради някоя дребна повреда.

Кибернетикът поклати глава отрицателно.

— Ти много добре знаеш, че роботи като този сами поправят повредените си части. Те не могат да имат дребна повреда и работата съвсем не е в това. Задачата, която ни предложиха, не трябва да има решение. Ние не трябва да имаме нито един шанс, нито дори намек за решение. Никакви роботи с оставена в тях информация. Нищо!

— Откъде този абсолютен песимизъм?

— Това е само логика. Никакъв песимизъм. Те вече имат опит от предаването на управлението на материята на друга цивилизация. Едва ли искат да го повторят. Най-вероятно те, както и ние, между другото, са решили да не се намесват в развитието на други цивилизации. Космическото право ограничава контактите. Там има точка за ненамеса в развитието. Цивилизацията е твърде сложна структура и никой не може да предвиди последствията от една такава генерална намеса. Това е всичко. А по-нататък е ясно. Да ни оставят тук без помощ и без всякаква надежда би било от тяхна гледна точка неоправдана жестокост. Защо пък да не ни предложат развлечение под формата на такава една задачка? Ние ще си блъскаме главите с нея, ще се надяваме, ще търсим решение — изобщо животът ни тук ще се изпълни с един несъществуващ смисъл.

— В това, което казваш, почти всичко е безупречно.

— Какво значи „почти всичко“?

— Те можеха нищо да не ни съобщават за техните свръх способности и просто да ни помогнат да се върнем.

— А щеше ли тогава човечеството да ги остави на мира? Като се върнем, ние ще донесем новината, че в този район съществува свръхцивилизация, способна да осъществява междузвездни контакти! Че нали след всичко това тук ще стане вавилонско стълпотворение. Всички крайсери на федерацията ще се понесат насам.

— Мисля, че с техните възможности не би било толкова трудно да попречат на всякакви нежелани контакти… Но, дори и да си прав, все пак ние имаме шанс… Разбираш ли, Миша, ако ние все пак намерим изход от задънената улица, ако намерим начин да решим поставената задача, па макар и тя да няма решение от тяхна гледна точка, аз вярвам, че те ще изпълнят условията на договора и ще разрешат на човечеството да използува необикновените им възможности.

— Точно в това аз пък не се и съмнявам; вярвам, че дори предложено по такъв необичаен начин, това съглашение има за тях силата на безусловен договор и ще бъде изпълнено. Именно затова те трябва да предвидят всичко. И задачата да няма решение. Ние никога не ще можем да се измъкнем от тук. И човечеството никога няма да разбере какво е станало с нас. Ето ви единственото възможно решение. Друго няма и да има.

Възцари се пълно мълчание. В тясното гърло на клисурата полъхна първият вятър. Вечер тук винаги излиза вятър. Той носи плътни облаци прах и като се блъска в каменните стени, ги посипва с дебел сив слой, който скрива всичко… Когато тях вече няма да ги има, вятърът много бързо ще заличи всичко. Дори следите им, дори спомена за тях… Неизвестно защо, Райков си спомни следите, оставени от него и от Физика за първи път на тази планета… Ако Кибернетикът е прав, тогава всичко е безсмислено. Те няма да имат дори някаква надежда. Не можеше да се съгласи с това. Никога не би могъл. Нещо не беше наред. Кибернетикът извади някакви парчета и ги запокити настрана.

— Докторът е зле. Започна да повръща.

— Не биваше да яде това лепило.

Няколко секунди Райков неразбиращо гледаше Физика. Нещо ставаше с него, в този момент, нещо много важно… Смътно проблясваше някаква необходима, много важна за тях мисъл, той го чувствуваше, но по никакъв начин не можеше да я улови.

— Докторът ме помоли да направя нишесте. Дори написа структурната формула на молекулата. Беше много сложно — да си представиш в пространството такава схема… Ние непрекъснато търсим някакви сложни решения: колкото по-сложна е задачата, толкова по-сложно решение… И този път не води доникъде. Ето например, нишестето… Ние го синтезираме с помощта на най-сложни автомати и поточни линии, а в природата някаква си нещастна клетка само с едно-единствено зърно хлорофил и няколко молекули въглероден двуокис съвсем просто извършва този толкова сложен синтез. А ако усложним задачата още повече? Опитайте се да накарате всички автомати, цялата кибернетична техника на Земята да сглоби един-единствен зародиш на растение! С това те вече не могат да се справят. А природата в това време конструира от сложни по-сложни и по-изкусни системи с предварително зададени параметри по някакъв неуловим, пределно прост начин! Взимат се две клетки, сливат се взаимно — и ето, зародишът е готов!

— За този „прост“ път са били необходими милиони години еволюция.

— Какво от това? Аз говоря за резултата, за самия процес, той е прост и пределно резултативен. Значи, начинът за решаване на някакъв сложен проблем не трябва непременно да бъде по-сложен от самия проблем. Значи, има някакъв друг, неочакван, неизвестен за нас път…

Физикът с интерес гледаше Практиканта.

— И отдавна ли ти идват наум такива мъдри мисли?

— Чакай! Това е важно… Ами ако точно това е трябвало да разберем сами, без подсказване от тяхна страна, преди да… Ами ако точно в това е смисълът на експеримента? Та нали всичко най-сложно винаги е заложено в най-простото, това е диалектика!

— Ти какво, да не би да ни изнасяш лекция? — възмути се Кибернетикът, който изумено слушаше до този момент дългия монолог на Практиканта, не много приказлив обикновено.

— Ама не, моля ви, не! Сега ще ви обясня. Та това е… Имаш ли бластер?

— Бластер? Какво общо има бластерът. За какво ти е?

— Сега ще разберете. Сложи го, моля те, на най-висока интензивност. А сега, гледайте.

Практикантът се извърна и тутакси направо върху пясъчното дъно на клисурата започна бавно да се издува огромен балон от разтопен пясък. Преди още да се разпръснат облаците дим, те видяха, че там се е образувало гигантско яйце от разтопен кремък. Стените му потрепваха, сменяйки формата и очертанията си, подчинени на налягането на полетата, създадени от волята на Практиканта. После, почти веднага температурата спадна, димът се разпръсна и те видяха едно абсолютно прозрачно празно яйце, разположено върху потъмнялата от сажди напречна десетметрова площадка.

Практикантът махна с ръка към него:

— Ето така. А сега стреляйте.

— Къде да стреляме?

— По него.

— Защо?

— Стреляйте и ще разберете.

Кибернетикът сви рамене и пусна цяла серия по кристалното яйце.

Лилавите линии на зарядите се понесоха надолу и почти в същата минута се пръснаха на ослепителни плазмени мехури. Изглеждаше така, като че ли в огнения ад долу се изпаряваха стените на клисурата. Но щом утихна огънят и се наслоиха облаците прах, те отново видяха кристалното яйце, плувнало в локва разтопен базалт. То дори не се беше нагряло, по стените му играеха студени, ледени отблясъци.

— Може би ще повториш? — върху лицето на Практиканта беше изписано истинско откровено тържество и само необичайният и тържествен момент го спря да извърши още една хлапашка постъпка.

— Но какво направи с него? Как успя?

— Аз не мога да създам генератор на неутронно поле, нали?

— Разбира се, ти самият се съгласи с това.

— Аз не мога да направя генератор, но не и самото поле! Разбираш ли? Та нали ние знаем всичко за това поле! Това е една много проста функция на частицата. Генераторът е невероятно сложен, а полето си е поле. И ето, аз го облякох с кремъчна капсула.

— Защитно неутринно поле? Поле без генератор? Но това означава, че ти непрестанно трябва да го поддържаш?

— Нищо подобно. Свързах го с материята на самата капсула. Атомите на кремния при въздействие отвън се разпадат и се превръщат в енергетично неутринно поле. Аз мога да си отида, а вие си стреляйте по него до утре.

Физикът изведнъж пребледня и изпусна бластера, който Кибернетикът автоматично му бе дал. Бластерът глухо се удари в стъпалата.

— Ама, моля ви се, обяснете ми най-после какво става тук? — запита Кибернетикът.

— Изглежда, че този хлапак все пак направи звездолет… — само с устни прошепна Физикът.

— Какъв звездолет? Къде виждаш тук звездолет?

— Ето този прозрачен мехур… Това нещо може да се движи със скорост, близка до скоростта на светлината…

— Какви ги дрънкаш? Къде са двигателите? Къде е горивото?

— Там има неутринно поле… Достатъчно е един път да се промени посоката на полюсите… А за гориво може да послужи всякаква материална маса.

— Вие сте полудели! И двамата! Кое ще лети тук? Този стъклен мехур ли? По-скоро аз ще…

— Гледай! — простичко каза Практикантът.

Стъкленото яйце се приповдигна и застина неподвижно на около четири метра от земята. Неочаквано възникна тънък звънтящ звук, сякаш някъде далече се скъса струна. Яйцето трепна, размаха се във въздуха и изчезна, като остави след себе си бляскава следа от нажежени газови частици, които очертаха пътя му чак до хоризонта.