Евгений Гуляковски
Планета за контакт (4)

ГЛАВА IV

Глухарчетата в тревата бяха като пламъчета на земното слънце. За секунда проблясна лудата надежда, че това е Земята. Ето, зад този познат бор започва пътечката за санаториума… Но пътечка нямаше. Практикантът видя, че няма веднага щом се изправи на крака. Изведнъж той усети, че тревата под краката му беше прекалено бодлива и прекалено твърда, за да бъде земна трева. Физикът беше станал и сега гледаше Практиканта така, сякаш искаше да провери дали и той вижда гората.

— Според мен, това не е халюцинация или мираж — каза Практикантът, едва изговаряйки думите през спазмата, свила гърлото му.

По-късно, когато си спомняха какво бяха предчувствували в онези първи минути, те точно установиха, че все пак в чувствата им е имало най-малко удивление. И не защото възприемането на необикновеното се бе притъпило у тях на тази планета. Просто през цялото време те инстинктивно бяха очаквали някакво чудо. И сега, когато чудото беше станало в действителност, те го възприемаха като нещо нормално. Като нещо, което се разбираше от само себе си, изглеждаше и отсъствието на последствия от радиацията. Наистина Физикът смяташе, че те могат да се проявят и по-късно, но Практикантът му възрази, че на планета, на която растат каменни борове, радиацията също може да бъде по-особена. Физикът не разбра веднага за какви каменни борове става дума. И тогава Практикантът му подаде една клонка, в пречупеното място на която вместо познатата светла дървесина тъмнееше камък.

— За това нещо се досетих по-рано. Виж, не трепва нито един клон, независимо от силния вятър. Това не са истински дървета. Много точно копие.

— За всяко копие е необходим оригинал.

— Тук е използувано всичко, което е можело да се извлече от моята памет… Силуетите на дърветата. На заден план те сякаш се размазват. Там няма нищо, защото аз не помня какво имаше там, в санаториума — някаква беседка или фонтан. Образувало се е безформено парче. В мястото, където се пречупва клонът, няма нито жилки, нито артерии, виждаш ли — това е структурата на базалта. Това не са вкаменени дървета. Това са копия на дървета, направени изкусно от камък.

— С какво цел?

— Не знам. Може би това е техният начин на общуване.

— Ами! Ние рисуваме на хартия, а те изсичат посланията си от скали. Прост и евтин начин.

— А как иначе ще обясниш това?

— Засега не знам. Хайде да видим какво друго има още тук.

Каменните копия на дърветата стояха в полукръг в около четири реда край мястото, където бяха спали. В пустинната базалтова равнина зад дърветата нищо не се бе променило. Физикът, с ръка над очите, за да се предпази от вятъра, дълго се взира в посоката, в която беше отлетяла шлюпката.

— Не е ли време да се връщаме? Те сигурно и досега не са свалили скафандрите.

— Мислиш ли, че Докторът ще ти повярва? Приборите ще покажат, че сме се заредили с повече от три хиляди рентгена. Лекарите като правило не говорят с мъртъвци.

Изпитваха желание да се шегуват, да се смеят, жадно да гълтат въздуха, горещ и тръпчив като вино. Всички тревоги останаха на заден план, сравнени с този огромен и важен факт, че усещат по лицата си докосването на въздуха, че ги болят краката от умора и много им се иска да пият вода.

Едва привечер намериха хълма с познатите очертания. На Практиканта му се струваше, че това е друго място. Той започна да спори с Физика и продължи, докато оня не разрови пясъка с ръце и не намери парчетата дъски от опаковката на планетния робот.

Присвил очи, Практикантът наблюдаваше как вятърът завява с дългите си струи дупката, изровена от Физика в базалтовия прах. Едва пълзящото слънце се скри зад хоризонта и веднага духна студен вятър, Физикът обиколи цялото място, като събираше най-старателно силикетовите парчета от сандъка.

— Защо ти са?

— През нощта ще стане още по-студено. Силикетът се пали трудно, но ако успеем, ще стане хубав огън.

— Искаш да нощуваме тук?

— Разбира се, в тъмното няма да намерим лагера, а освен това роботът… Ако се върне, ще получим допълнителна информация.

— По програма той трябваше да ни чака тук от няколко часа.

— Възможни са непредвидени закъснения… Разбира се, знам, че щом го няма досега, най-вероятно вече няма да се върне. Но все пак да почакаме. Това е единственият ни запазен автомат…

— А контролният срок?

— Назначил съм му допълнителен. Те ще се тревожат, но нямаме друг изход.

— Не мисля, че да стоим на едно място е по-безопасно, отколкото да се движим, едва ли ще можем да заспим.

— Има още една причина. За нея не искам да говоря предварително. Хайде да почакаме, все нещо ще се изясни. Все за нещо са били тия дървета и всичко останало.

Значи, и Физикът през цялото време чака. Чака следващата стъпка. Сигурно е прав. И сигурно така трябва — с открито лице. Нямат скафандри. Нямат робот. Нямат оръжие. Двама беззащитни на чужда планета и този огън… Все едно, че са на туристически поход и изморени от дългия път, имат почивка… Сигурно така и трябва да чакат…

Зеленикавият залез изгасна и студеният мрак ги обгърна от всички страни. Нощем, на открито, човек с особена сила чувствува самотата си дори на Земята. Тук това чувство се изостри още повече. На Земята нощите са пълни с шумове и звуци на живот. Космосът е ням, но дори с неговото еднообразно и равнодушно мълчание можеше да се свикне по-лесно, отколкото с тишината на тази мощ, в която се чуваше ту някакво далечно буботене, ту тъжният вой на вятъра, разкъсван на талази от острите зъбери на скалите, ту шумоленето на песъчинките. Нямаше го пукотът на жетварките, нито шумът от криле или внимателните стъпки на нощен хищник.

Когато мракът обгърна огъня от всички страни, остана само едно малко късче осветено пространство. Нощта се спотаи зад гърба им, в търпеливо очакване на своя час…

Силикетовите дъски не бяха и толкова много… И когато изгоря и последната дъска, изстинаха червените очи на въглените и изгаснаха последните искри — нищо не се случи.

На около четиридесет крачки от тях имаше огромен гладък камък, голям колкото пететажен блок. През деня Практикантът се беше изкачил отгоре, за да огледа наоколо по-добре и затова беше запомнил добре прорязаните от бръчки грапави каменни стени.

Неочаквано, камъкът, останал встрани, ясно изпъкна на фона на тъмното небе, с което плътно се сливаше само малко преди това. Отначало и двамата помислиха, че зад хоризонта е пламнала някаква светлина, но само след секунда разбраха, че свети самият камък. Постепенно цялото му масивно тяло се наля със светлина, като променяше оттенъците си от тъмночервено до вишнево и светлорозово. Дълги, вълнообразни цветни линии пробягваха по камъка ту отгоре надолу, ту отдолу нагоре. В същото време камъкът започна да става прозрачен. Сега той приличаше на гигантски розов кристал-турмалин, осветен отвътре с непонятна светлина. Заедно с образуването на тази почти пълна прозрачност вътре в камъка се бяха образували смътни уплътнения, които приличаха на белезникава мъгла, сякаш някой беше капнал капка мляко в чаша с вода. През цялото време тези уплътнения се движеха и постепенно се свиваха, като ставаха все по-плътни и по-отчетливи. В същото време сякаш се разтапяха и разклоняваха, като образуваха сложни и непонятни за хората конструкции и абстрактни рисунки, в които не можеше да се долови нито ритъм, нито симетрия.

Няколко минути, след като се беше образувала, картината на белезникавите контури вътре в камъка започна да се усложнява, ускори се и темпът на образуване на нови рисунки. Неочаквано целият камък бе пронизан по диагонал от някаква невъобразимо сложна, иглеста конструкция. Пред очите им тя се разрастна в дълбочина и ширина, после неочаквано пламна и с многочислени искри и се разпадна. Светлината вътре в каменния блок веднага започна да избледнява, а самият камък потъна, контурите му се размазаха и преди да изгасне и последният проблясък от светлина, преди всичко отново да изчезне в нощната тъмнина, те успяха да забележат как камъкът се изтегли нагоре и настрани сякаш се наместваше по-удобно във вековното си ложе. По стените му заедно със златистите искри премина лека кратка тръпка. После всичко изчезна в непрогледен мрак.

И двамата не можаха да мигнат до самото разсъмване, но през нощта нищо повече не се случи. Слънцето не беше успяло да изгрее, когато и двамата вече стояха в подножието на тайнствения камък. Жадните им очи не можаха да открият нищо необикновено върху изкривените, пропукани стени. При докосване повърхността му беше мъртва и съвършено студена. От южната страна на камъка се беше запазила дори ивица пустинен загар. Физикът откърти от края на една пукнатина няколко образеца, но и на прясно отчупеното място структурата на камъка с нищо не се отличаваше от обикновения базалт.

Като захвърли парчетата камък, той учудено вдигна рамене:

— Просто станало му неудобно да лежи. Ако имахме кинокамера…

— И корабния мозък, в който да пуснем лентата за обработка на данните… Не, на тази планета ще трябва да разберем всичко със собствения си ум…

Дълго спориха какво да правят по-нататък. Физикът настояваше да се връщат в лагера. Практикантът смяташе, че не бива да се махат, преди да са разбрали нощното произшествие.

— Че как ще го разбереш, как? Е, да допуснем, че тази нощ камъкът ще засвети и ние ще видим същите или може би съвсем други структури. Какво можеш да разбереш от всичко това?

— Този, който може да създава толкова сложни системи, сигурно ще може да намери начин за общуване.

— Първо, ако поиска. Второ, за тази цел той трябва преди всичко да ни разбира. Трето, погледни — Физикът обърна раницата си и изтърси трохите — не можем да ядем камъни. И после, защо мислиш, че тази система е създадена специално за нас? Ами, ако съществува сама за себе си? Защо да не бъде самостоятелен хомеостат, онзи именно тайнствен фактор, който е зает само със своите лични работи, а върху нас влияе чисто случайно?

— Точно затова не бива да се махаме. Ако тази среща е случайна, ние можем да изгубим единствения си шанс, да прекараме години на тази планета, сврени в пещерите й, като се храним с хлорелова супа, до края на дните си да гледаме базалтовите скали и да си спомняме за пропуснатия шанс!

— Че кой ти забранява да се върнеш тук, след като намерим нашите?

— И да видя само един камък? Просто скала базалт? Това, което видяхме, идва и си отива. Неизвестно е колко време ще остане тук. Може би предстоящата нощ е единствена и последна, за да можем нещо да разберем и да си обясним. Може би сега най-важното е да не си отиваме, да покажем, че ни е интересно и необходимо това, което сме видели. Да покажем, че поне се стараем да разберем. Можем да се махнем, разбира се. Само че това също ще бъде отговор. И кои знае дали ще се опитат още веднъж да ни натрапят обяснение, от което ние вече един път сме се отказали.

— Е добре, може би ти си прав. Не съм сигурен дали още един ден гладуване ще ни е от полза, но в края на краищата през последните дни ние непрекъснато вършим не много разумни неща. Независимо от това, досега не ни се е налагало да се оплакваме.

Денят се точеше безкрайно дълго. Измъчени от горещината и от безсмисленото, според Физика, чакане, към вечерта те вече почти не си говореха, всеки зает със собствените си мисли и спомени.

Дълго преди залеза на слънцето и двамата усетиха необикновена сънливост. Това сигурно беше реакция на организма срещу преситения от събития ден. Пропъждайки неканената дрямка, Практикантът току се приповдигаше на лакът. Той втренчено гледаше камъка. Най-вероятно вече нищо нямаше да се случи и чакането беше напразно. Тук те имат работа с чужд разум, с чужда воля… Той си спомни абсолвентските изпити, прощалната вечер в института… Тогава Сергин му беше казал: „На теб сигурно няма да ти провърви, прекалено много го искаме.“ Те се разбираха почти без думи, бяха стари приятели. Сега Сергин беше заминал в далечна експедиция на Алфа. Хора с тяхната професия трудно поддържаха старото приятелство. Губеше се връзката. Човек забравяше отначало лицата на приятелите си, а после вече не помнеше как е изглеждала пейката в парка на института и на нейно място постепенно се образуваше парче базалтова стена…

Хайде, не си струва да придава толкова голямо значение на всичко това. Ако трябва, ще си спомни всичко. Именно „ако трябва“, а просто така, за себе си не трябва ли? Но аз чакам тъкмо защото помня, защото вече не съм само практикант… Да, разбира се — „пълномощен представител на цивилизацията“. А Ленка, между другото, така и не ти подари видеографията си. Не вярваше ли в него? Или не искаше да чака? Или всичко помежду им е било не чак толкова сериозно? А какво е „не чак толкова“ и какво — „чак толкова“? Въпроси, въпроси… Преподавателят Горовски не го обичаше тъкмо заради безбройните въпроси. „Трябва да се мисли самостоятелно, да се пита за всичко е просто неетично, младежо…“

В лицето го удари рязък, поривист вятър и вдигнал глава за сетен път, Практикантът видя, че слънцето най-после е залязло. Камъкът се извисяваше пред него като мълчалива, студена стена. Практикантът се обърна към Физика и с учудване установи, че той спи. Значи ще трябва да бди сам. Все някой трябва да чака, ако ще и цяла нощ. Но мислите му се объркваха. Беше много трудно през цялото време да се помни най-важното. И най-важното сега беше да не заспи, да не пропусне… И все пак той заспа. Че е заспал разбра веднага, още щом рязката белезникава светлина го удари по затворените очи, разбра и това, че отворил очи, изведнъж се намери в полукръгла, добре осветена зала с равен пясъчен под. И веднага се ужаси, защото помнеше, че не трябва да заспива, а ето — заспал е… Но тогава тази зала може би съща е част от съня, който продължава? Не. Мозъкът му работеше прекалено отчетливо и ясно и само преходът му в това ново за него положение оставаше неясен, сякаш за секунда съзнанието му се беше изключило и ето го тук, в тази зала…

Така. А сега спокойно, да приемем, че всичко е нормално. В края на краищата, щом като имаше каменни дървета, защо да няма зала? Може би така трябва? А къде е Физикът? Защо го няма? Да почакаме, все нещо ще се изясни, току тъй не се сънуват такива зали. Можеше да се наведе и да преброи песъчинките на дланта си — четиридесет и три… Можеше да брои по-нататък, но това не беше задължително. И без това вече знае, че това не е сън. И веднага след тази мисъл го разтресе вълната на страха. Затвореното пространство наоколо сякаш нямаше изход. Какво може да означава тази зала? И защо тук е толкова светло? Откъде е тази светлина? Светлината идваше отвсякъде. Изглеждаше така, сякаш свети самият въздух. Стената минаваше от двете му страни като стръмно полушарие и се губеше в тази сияйна дъга. Какво ли да се направи? Пък и трябва ли? Може би е по-добре да чака? Не, не би могъл да чака в тази зала.

Той чувствуваше — още минута-две и няма да издържи, ще започне да удря с юмруци по стената и да крещи, за да го пуснат. А не биваше да прави това. Трябваше да се направи нещо друго. И преди всичко да преброи до четиридесет, да се отпусне вътрешно, напълно да изключи… Да си представи ярък, слънчев ден в Крим, ослепителната синева на небето и една чайка. Така. Добре. Сега може да отвори очи и още веднъж спокойно да обмисли всичко. Ако реши да се движи, изборът му не е голям. Единственият му ориентир е стената. Между другото от какво е тя? Базалт. Прилича на естествен. Никакви следи от обработка…

Е, да тръгнем надясно. Трябва да брои крачките си, за да може после да се върне в изходната. Четиридесет крачки, петдесет… И ето ви, моля, заповядайте — врата. Най-обикновена, каквито има в стандартните жилища от стериклон на Земята… Дръжката й проблясва. Много акуратна врата и страшно нелепа на фона на базалтовата стена, простираща се нагоре и настрани до безкрайност.

Е какво, врата — това е вече нещо съвсем ясно, може да се предположи, че е специално за него. В такъв случай, да я отворим.

Практикантът протегна ръка и отвори вратата в корабната рубка. Настъпи мигновено превключване на паметта и отворил вратата, той вече не помнеше това, за което беше мислил преди минута. Но затова пък прекрасно помнеше защо бягаше към рубката и как малко преди това Физикът се опитваше да го блъсне в шлюпката.

„Значи все пак успях да се отскубна“ — проблясна закъсняла мисъл. Навигаторът и Енергетикът мълчаливо стояха до пулта. Навярно току-що бяха изключили аварийната сигнализация и тишината бе почти осезаема.

„В шлюпката! По-бързо!“ — извика им той. Или прошепна? Неизвестно защо Практикантът не чу гласа си, но затова пък сега беше останал сам на пулта. Навигаторът и Енергетикът бяха изчезнали, но той няма време да мисли за това, няма време за анализи, защото най-важното сега е тази малка светла точка на единствения оцелял екран; трябва да й се даде да отлети колкото може по-надалече, да се изтегли извън зоната на взрива… Това е най-важното. Да можеше да издържи още десет секунди, петнадесет… Беше много трудно, защото магнитната риза на реактора сега се удържаше само с ръчно управление. Ще може ли сам? Трябва да може, щом се е наел. Регулаторът на разпределителя на полето е много далеч, а не бива да напуска главния пулт… Нима това е краят? Ето сега… Но това е невъзможно! Светна надпис: „Готова е втората шлюпка!“

Откъде се взе тя? Та те бяха свалили от нея всички детайли, втората шлюпка не би могла да бъде готова! Но надписът светеше и това означаваше, че той все още може да успее, само дето взривът може би все още може да засегне онази, първата шлюпка, в която сега бяха Докторът, Физикът и останалите. Всички, които му довериха живота си. Неизвестно защо шлюпката се движеше все по оста на движение на кораба. „Полудели ли са всички там?“ Налагаше се да задейства спирачките на кораба, да го отклонява настрана и нямаше кога да мисли за втората шлюпка… Светът се пръсна, блесна бял пламък и всичко беше заличено от непоносима болка…

Той дойде на себе си вече в залата. По лицето му на ручеи се стичаше пот, въздухът не му достигаше. И първата му мисъл беше; ето значи, как е станало всичко там… Ето какво са чувствували всъщност тези, които тогава наистина изведоха шлюпката извън обсега на удара, като им подариха точно тези петнадесет секунди… И веднага го обхвана възмущение. По-добре да бяха помогнали… А те, вместо това, си правят експерименти. Стига! Достатъчно! Колко беше вървял покрай стената? Като че ли петдесет крачки… Само че… Какво „само че“? Може би това е контактът?… Какъв контакт? Та това е само сън, кошмарен сън, трябва да се събуди или да се махне… Да, да се махне… Не е ли прекалено логично: да си отиде от съня, да измине наляво именно петдесет крачки? Не, тук нещо не е наред, насън не може да има такава логика и човек не може насън да анализира събития, които са се случили и да ги управлява. В обикновения сън събитията се наслагват едно върху друго, а тук определено имаше някаква логика… Те искаха нещо от него, искаха да разберат нещо. Или да обяснят. Ще трябва все пак да се върне при тази проклета врата. Интересно, каква ли изненада му е приготвила тя сега? А да помогнат? Е, да предположим, че не са могли, не са успели…

Край вратата нищо не се беше променило. Пясъкът все така скърцаше под краката му, все така проблясваше металната дръжка. Можеше да не бърза. Нищо тук не издаваше, че времето тече. Всичко изглеждаше замряло, сякаш беше в спрян кадър. Същото осветление, същият камък, пясък, същата врата. Практикантът решително натисна дръжката. Сега това беше изпитна зала… Той се огледа. Копие на залата в института, по-скоро на част от нея. Там, където в института амфитеатрално се издигаха редиците на пейките, тук нямаше нищо. Гладка, полирана стена от черен камък сякаш скриваше от него всичко излишно, което нямаше отношение към делото. Бяха оставени само катедрата на преподавателя и пултът на компютъра, чрез който по време на изпита можеше да се моделира всякаква сложна ситуация. До пулта имаше екран, на който машината извеждаше резултатите от предложената й задача.

Практикантът внимателно, все едно че подът под него беше стъклен, тръгна към екрана. Обаче на пулта на компютъра не можеше да се натисне нито едно копче. Това беше само макет на машината, също като каменните дървета от неговия сън. За да се убеди още веднъж, Практикантът застана до катедрата. И тук беше същото. Тумблерите на изпитващата машина бяха едно цяло с пулта. Какво всъщност искат от него? Що за изпит е това, щом няма кой да задава въпроси и неизвестно кой трябва да отговаря. Все пак, имаше кой да отговаря. Той разбираше, че тази зала не случайно е построена специално за него. В нея имаше някакъв смисъл, който почти вече му беше ясен, и изпитът все пак щеше да се състои, ако той успее докрай да разбере всичко. Ако разбере… ами ако не?

Зад преподавателския пункт бездействуваше познатата пъстра мозайка от превключвателите на скалите и едва сега, след като внимателно се бе вгледал и вслушал, той усети колко плътна тишина цари в залата и колко далеч е всичко това от истинската Земя. Няма да се отвори вратата и да влезе закъснелият Колединцев, а суровият, насмешлив Горовски, който някога го беше учил да мисли самостоятелно, не ще попита: „Какво е свобода на избора при недостатъчна информация?“… Мъртвият екран на изпитващата машина изведнъж припламна с рубинова светлина. Само за секунда. Припламването беше толкова кратко, че той се усъмни дали изобщо го е имало. Практикантът застана пред екрана. Не, това е само камък. Тук няма какво да свети, макар че ако си спомня камъка, до който заспах… Струва ми се, че се отвличам. Трябва да мисля за неща, които на този сандък ще му се сторят важни. Защо не предложат по-прост начин на общуване? Що за странни маниери да се подслушват чужди мисли, откъслеци от думи… Впрочем, не мога да съдя за това. Може би те не знаят друг начин на общуване, а и сигурно много от привичните за нас неща изобщо не могат да им се явят в главата, ако изобщо имат глава…

Практикантът обиколи няколко пъти около катедрата, постоя замислено пред пулта. Залата все още чакаше нещо… Може би чака да влезе преподавателят? Добре би било… Но Практикантът знаеше, че това няма да се случи. Ако можеха да си поговорят просто, по човешки, нямаше да е необходима тази зала, нито скулптурите на дърветата. Но там е работата, че те не са хора. Това, с което се срещнахме, е много сложно и чуждо за нас. И работата не е там, как изглеждат. Много по-важно е какво мислят за нас… А ако е така, значи този изпит е нужен не само на тях, а и на нас. Е какво… На всеки студент се дава време за мислене. Той седна на стъпалото на катедрата, подпря главата си с ръце и се замисли. Преди всичко трябва да реши как ще отговаря. Няма съмнение, че те чакат. Не могат ли да зададат въпрос? Или той сам трябва да реши какво и как да отговаря. Да допуснем. Но за какво да говори със стените? Да вика на глас? Това със сигурност не върви. На тях може би изобщо не им е познато самото понятие реч? Пък и какво да говори? Да разкаже колко сме хубави, добри и умни? Колко много искаме да се върнем на Земята и колко ни е необходима помощ? Но за това не е трудно да се сетим при мъничко желание. Не са нужни думи. И все пак тях нещо ги интересува, нещо важно… Но какво? Какво би ме заинтересувало мен в такъв един случай? Да допуснем, че имам планета, по която се разхождат светещи камъни. И изведнъж върху нея пада чужд звездолет и един такъв симпатяга на двадесет и четири години не може да довърши практиката си, защото няма с какво да се върне на Земята. Но нима най-важното е да се върне? Нима не в името на такава среща десетки земни звездолети кръстосват космоса вече толкова години? Ние търсим братя по разум. Понякога намираме разумни растения или примитивни амеби на Арктур, и изведнъж се срещаме с нещо, което дори не може веднага да се обясни… И това „нещо“ те завлича в някаква зала за изпити, задава ти неизказани въпроси, чака отговор… Е, не мога да издържа този изпит, голяма работа.

И изведнъж той разбра, че държи изпит не от свое име, по-скоро не само от свое име и веднага го обхвана едно познато, особено предизпитно вълнение. Нищо, че няма преподавател, че ги няма другарите, въобще, че няма никой. Той трябва да издържи този изпит. И ще го издържи.

Какво знаем ние за техните средства за информация? Моделирането. Може би те просто четат мислите — телепатията, която така и не беше открита у хомо сапиенс. Тогава моделирането не е нужно. Тогава изобщо нищо не е нужно. Надникваш в мозъка и ето ти и целият изпит… Значи, всичко не е толкова просто. А освен това, човекът понеже мисли с думи, значи със символи, които за тях могат да бъдат като китайска писменост. Тогава моделирането… Значи тук не случайно е компютърът. Той най-добре става за такъв род общуване. С помощта на електронната машина на екрана на прибора може да се моделира развитие на почти всякаква ситуация, да се моделира в конкретни, зрителни образи. Това те ще могат да разберат. Жалко, че компютърът не работи… А може би все пак работи? Трябва да погледне пак. Друга възможност няма.

Практикантът стана и отново отиде до екрана. Не, това не е екран. Полирана каменна повърхност. Копие. Жалко. Сега бих им моделирал… Какво, всъщност? Например, отговора на въпроса, който беше в билета на изпита по космопсихология в същата тази зала. Свободата на избора при недостатъчна информация. Тогава той предложи на Горовски модел за развитие на примитивна космическа цивилизация. Много строен, логически завършен модел. Беше измислил дори външния вид на своите хипотетични другопланетци. Неговите симпатични торбести живееха по дърветата. Хранеха се с листа. Сушата ги принуждава да слязат на земята. Изглежда, че не беше въвел в машината достатъчно точно по-нататъшната информация, защото по неизвестни причини те изведнъж започнаха да ходят на ръце и по нежните им предни лапи се появяваха ужасни мазоли. Най-разумно щеше да бъде да признае грешката си, да изгуби един бал и да се опита отначало. Вместо това, той продължи борбата, създаде на своите торбести в хода на еволюцията очи на опашката им, което значително разшири полезрението на всеки индивидиум, а както следваше от учебника по еволюция, това беше решаващ фактор в развитието на умствените способности. Известно време машината, налапала тези изходни данни сама, без негово участие моделираше развитието на системата. Но това беше там, в институтската зала… А тук? Стори му се, че екранът едва забележимо свети. Той се наведе по-близо, вгледа се и видя как постепенно се приближава и свети кълбото на измислената от него планета, сякаш го виждаше през локаторите на кораба. Точно така беше там, на Земята, когато машината завърши всички изчисления и изнесе крайния резултат. Резултатът от развитието на моделираната цивилизация на определен етап. „Какъв кретен съм!“ — изруга мислено себе си той. Ако тази машина може да работи, то, разбира се, това ще бъде точно така — чрез непосредственото управление на неговото съзнание. Пряк контакт, на тях не са им нужни никакви превключватели, ръчки, цялата тази бутафория. Значи, машината работи и те чакат от него отговор, по-нататъшни действия. Изпитът се повтаря.

Тогава компютърът му изведе информация за неговата цивилизация. Тя се окззз доста мизерна, непълна. Не можеше и да бъде пълна при такава сложна система, каквато е една чужда цивилизация. Въз основа на тази информация, той трябваше да даде по-нататъшна програма — ръководство за положително въздействие, което да спомогне за ръста на цивилизацията. Преди всичко, помощ за онези, които имат нужда от нея… Само така си представяха те срещата с чуждия разум и досега това беше оправдано. Хората почти бяха повярвали, че са изпреварили далеч в развитието си другите цивилизации и са длъжни да им помагат, за да ги издигнат до своето равнище. Да ги снабдяват с материали, инструменти, медикаменти, виждайки в това своя човешки дълг. Така беше наистина до тази среща.

Практикантът прекъсна страничните си мисли. Беше време да въведе в машината нови данни, да вземе решение… Бедата е там, че всяко въздействие, всяко вмешателство в такава една сложна система, като развиващата се цивилизация, никога не носи само положителен ефект. Тук нагледно се проявяваха законите на диалектиката… Всяко действие или събитие е винаги двустранно. Например, какво по-хуманно да се избави обществото от многобройните болести, да се унищожи болестотворната фауна на една планета? Това постепенно ще доведе до израждане. Спира действието на механизма на естествения подбор. Оживяват и активно се размножават слаби, малко способни особи. Такова кардинално изменение е възможно само тогава, когато цивилизацията се научи да управлява генетиката, а засега трябва да им се помага в лекуването, в развитието на медицината, за да се спрат угнетителните заболявания, да се балансират неприятните фактори, които пречат на развитието, без да се минава онази невидима граница, след която започват регресът и разпадането.

Да, действително, задачка със свободен избор на основата на непълна информация. Бива си го, свободният избор… Ако там, в земната аудитория от неговото решение не зависеше нищо — ако сбърка, машината ще му изведе дълга редица от нули, ще изгуби бала, ще се подготви отново и пак ще се яви, то тук изпитът едва ли щеше да се повтори. Тук той ще отговаря на изпитващ, който няма човешка логика и изобщо не се знае как тук наказват провалилите се студенти…

Пречеха му странични мисли. Ако само малко се отклонеше, на екрана веднага се появяваха бразди и мътилка, започваше неразбория. Да се управлява такава машина беше и лесно, и трудно. Той се стараеше да се съсредоточи, да изхвърли от главата си всичко ненужно, постепенно набираше опит в боравенето с машината. Резултатите от неговите разсъждения все по-ясно се открояваха на екрана. В движение поправяше грешки и нанасяше корекции. Моделът на неговата цивилизация процъфтяваше, преодоляваше кризисни състояния, развиваше се. В края на краищата най-главното беше желанието да се помага. Наличието на добра боля. Да можеше да предаде това понятие на тези, които сега следяха действията му. Нека да знаят нашето главно правило — да не оставаме равнодушни към чуждото нещастие. Нека знаят, че ние специално учим хората си да оказват помощ на онези, които имат нужда от нея, да я оказват разумно и внимателно, без да очакват благодарност, без да извличат от това полза. И ако при нас, на Земята, беше паднал чужд звездолет, ние не бихме останали странични наблюдатели, ние сигурно бихме помогнали на изпадналите в беда.

Край. Той въведе в машината последните данни. Довърши последните си изчисления. Като цяло излезе добре. Навярно земната машина щеше да му даде добра оценка. Тук очевидно няма да има бал. Той дори няма да разбере дали до тях е стигнало това, което той смяташе за най-важно. Дали са разбрали? Могат ли да разберат? Е, той направи всичко, каквото можеше. Изпитът свърши.

Практикантът стана и се отдалечи от изгасналия екран. Залата мълчеше все така студена и равнодушна. Жалко, че тук няма нито едно живо лице и че той не вижда сега тези, пред които бе положил своя странен изпит. Време е да се връща. Практикантът приближи до вратата, натисна дръжката. Тя не се отвори. От залата не можеше да се излезе. Какво означаваше това? Те не смятат изпита за приключен? Имат още въпроси? Или оценката е неудовлетворителна и затова изходът не се отваря? Прост и сигурен начин. Нещо ставаше зад гърба му, имаше някакво движение.

Практикантът рязко се обърна и залата замря, сякаш уличена в непозволени действия. Нямаше никакво съмнение в това, че действуваше самата зала. Леко бяха изкривени стените, променени бяха пропорциите, нарушена беше геометричната правилност на всички линии. Сякаш той самият, със силата на въображението си удържаше по местата им всички предмети и трябваше само да се обърне, за да може залата, освободена от влиянието му, да се размие, да се размаже и да започне да се превръща в аморфна, безформена каменна маса… „Какво ви трябва? — извика той. — Какво искате?“ Никой не отговори. Дори ехото. Залата сякаш погълна думите му.

„Спокойно — каза си той. — Спокойно.“ И избърса рукналата от челото му пот. Докато не е излязъл от тук, изпитът продължава. И няма защо да вика. Все пак той не успя да сдържи възмущението си: „Що за безцеремонно държание?! Стига експерименти, достатъчно, аз не искам, чувате ли?“ Пак никой не му отговори.

Практикантът направи крачка към катедрата. Може би там, до преподавателския пулт, той ще намери някакъв отговор, някакъв изход от тази проточила се ситуация, от каменния чувал, който той все по-трудно удържаше в първоначалната му форма. Сега зад гърба му плуваше и изчезваше вратата. Върху нея се появиха каменни налепи и тя вече малко напомняше онази врата, през която той беше влязъл. Докато се занимаваше с вратата, катедрата се превърна в парче обикновен камък. Върху нея нямаше вече никакъв пулт. Стана му трудно да диша. Явно въздухопроводите се бяха запушили, беше се деформирала вентилационната система. Лошото беше там, че измененията бяха необратими. Изключеше ли вниманието си, забравеше ли някой предмет, оня незабавно започваше да се деформира. Беше невъзможно да го върне в предишното му състояние.

„Материята се стреми към антропия“ — неизвестно защо си спомни познатата аксиома: „Само постоянното постъпление на енергия е в състояние да се противопостави на хаоса.“ Очевидно енергията се изключва по негова мислена команда случайно и сега борбата със срутващата се зала едва ли ще продължи дълго. Изведнъж му се мярна някаква важна мисъл. Стори му се, че е намерил изход. Ако системата е прекалено сложна за управление, трябва да я опрости. Да съсредоточи вниманието си върху най-важното, да не обръща внимание на останалото. Само стените и въздуха… Веднага заедно с това решение настъпи облекчение. Залата сякаш въздъхна. Премина вълна свеж въздух. Замряха неподвижно изкривените стени.

Изведнъж, без всякакъв преход върху него легна някаква тежест. Можеше все така свободно да се движи, нищо не пречеше на движенията му, но нещо стисна слепоочията му, натежа на тила му. Главата му сякаш се наля с чугун. Появиха се чужди, несвойствени мисли…

„Успокой се. Няма за какво да се тревожиш. Най-главното е покоят. Отпускането. Сливането с околното. Безгрижието.“ — сякаш шепнеше някой в ухото му.

Но не, всъщност никой не му шепнеше. Това бяха негови мисли, негови собствени. Трябваше малко да намали съпротивлението и тежестта изчезваше, минаваха болките в слепоочията му. Ставаше му по-леко да диша. „Махни се!“ — извика той на този шепот и шепотът затихна, превърна се в неразбираемо бърборене. Затова пък го заля нова вълна от тежест и рязка болка в тила. Тогава той си спомни всичко, на което го бяха учили в школата от последния цикъл, на тренировките по психика и самоанализ, където главното беше да умееш да се съсредоточиш, докато не се поддаваше на външен натиск. Сигурно са го учили не напразно: „Отначало се отпусни, след това рязко, от един път…“ „Почакай! — шумолеше шепотът. — Защо така изведнъж… По-добре е да се откажеш от индивидуалността си, да се слееш в единство… Виждаш ли стената? На нея й е добре, тя се състои от еднакви тухли. Или улея^[1], виждаш ли пчелите? Те живеят като дружно семейство. Само интересите на цялото имат значение. Личността е нищо. Откажи се от борбата, ела при нас. Да се слеем в едно цяло. Ти не означаваш нищо сам за себе си, само в единство от мисли и мнения ти ще намериш покой. Ти не трябва да принадлежиш на себе си…“

„Махни се! Аз съм човек! Аз съм личност! Индивидуалност — това съм аз! Махни се!“

Шепотът постепенно затихна, отдалечи се, но изведнъж нечия чужда воля легна върху него с такава сила, че пред очите му се завъртяха червени кръгове, дишането му спря и той разбра, че е към своя край, още секунда — и ще се случи нещо непоправимо, страшно, той ще премине граница, след която няма да има връщане. И тогава, с последно отчаяно усилие, той блокира съзнанието си, изключи го и изпадна в несвяст.

Бавно просветваше слабо пламъче. Отначало той виждаше съвсем малко през тясна цепнатина, отворена за наблюдение, но постепенно пространството се отвори. И той видя себе си. Това не го порази, не го учуди. Студено, нечовешко равнодушие скова емоциите му. До камъка лежаха двама: Практикантът и Физикът. Лежаха неподвижно, широко разперили ръце, може би насън, може би в безсъзнание, а той стоеше редом и наблюдаваше отстрани.

Но кой е той? Гледа света през нечии чужди очи, щом вижда себе си и разбира това? Отговор нямаше. Мислите му почти веднага се объркаха, понесоха се като стремителен, пъстър вихър. Чужди, съвършено непознати за него мисли. И когато той, спасявайки се от този потоп, който заплашваше да удави съзнанието му, се събуди окончателно и рязко скочи на крака, в паметта му беше останало усещане за нещо непостижимо сложно, недостъпно за неговата логика и разбиране. В същото време имаше и усещане за някакба загуба, за леко съжаление от раздялата…

На мястото, където навярно преди малко бе застинало неизвестното нему същество, нямаше никой; с неговите очи той беше видял самия себе си. Само преди минута, може би, то се бе опитало да проникне в съзнанието му в името на същия онзи контакт, към който той така се стремеше, но в последния момент беше отстъпил, беше се уплашил и бе изключил съзнанието си и тогава то бе предприело още един безуспешен опит. Беше включило мозъка му в собственото си съзнание, но и от това не излезе нищо, той нищо не разбра и нищо не беше запомнил…

Впрочем не, все пак нещо беше останало, дори не мисъл, а така, само усещане, онази именно емоция, чието отсъствие толкова много го бе поразило в началото. Някакво силно емоционално преживяване. Но какво? Беше много важно да си спомни, много важно!… Съжаление? Да, като че ли беше съжаление. Но за какво? Не беше съжаление за контакта, който не се беше получил. Нещо много по-важно, много по-общо беше усетил той в това чувство. Сякаш трябваше да направи нещо, а в същото време то не бе възможно. Е, добре. Щом е било невъзможно, значи е невъзможно. Не се получи от първия път… Ще опитаме постепенно да събираме информация един за друг, да разработим взаимно приемливи методи на контакт. Най-важното е, че има начало. В това той не се съмняваше.

Желанието да сподели откритието си го накара да събуди Физика. Той се разсъни веднага. Скочи и чак след като се огледа, се отпусна.

— Какво, и тебе ли те тревожиха сънища?

Около минута Физикът внимателно го гледа.

— Това не бяха точно сънища. През нощта се събуждах, теб те нямаше, исках да те търся, но нещо ми попречи. Сякаш ме бяха зашеметили с хубава доза приспивателно. А главата не ми тежи. Както и да е. Разказвай.

— Мислех, че всичко това е ставало само във въображението ми. Нима са направили специално всички тези неща само заради един експеримент? Какви ли са тогава възможностите на тази цивилизация?

— Не ме измъчвай, разказвай

Когато Практикантът завърши подробния си разказ, Физикът дълго стоя замислен.

— С мен те нещо не сполучиха. Възможно е моят мозък да е по-малко подходящ за въздействие. Сигурно при тях моделирането е двойно: и с предмети, и в съзнанието на човека. А аз предпочитам повече реалните, зрими неща. Тъй да се каже — дневните. В едно ти излезе безспорно прав — контактът все пак се състоя. Ненапразно останахме.

Практикантът седеше помръкнал, загледан във вдлъбнатината на пясъка, която през нощта им беше заменила леглото.

— Имам чувството, че всичко, което стана, е само предварителен експеримент, търсене на подход, а не самият контакт. Не е възможно ей така, всичко да свърши само с това… Разкажи ми, какво се случи с теб тази нощ?

Неизвестно защо, Физикът отговори уклончиво:

— Много бих искал да си прав. Но знаеш ли, от всичко, което вече е известно, на мен ми се струва, че истинският контакт едва ли е възможен.

— Защо?

— Прекалено различни от нашите са системите на съзнанието, на възприемането на света. Страхувам се, че те не ни разбират и дори се боят от нещо… Сигурно се боят.

— Да се боят ли? Че от какво? Та ние нямаме дори кораб, изцяло зависим от тях…

— Да, разбира се. И все пак те определено се опасяват от нещо. Това май е единственото нещо от онази част на нощните приключения, които ми се паднаха, в което не се съмнявам. Всичко останало е мъгла. Някакво бълнуване. При теб всичко е било много по-определено. Може би аз подсъзнателно съм се оказал по-малко подготвен за въздействие от подобен род. Не знам. Информацията е прекалено оскъдна, а онази, с която разполагаме, не може да се подложи на повторна проверка, следователно не притежава научна стойност. Надявам се все пак, че сега си удовлетворен. Няма да се бавим повече. Всички срокове изтекоха. Кибернетикът и Докторът ще започнат да ни търсят, ако не се върнем днес. Така че, стягай се, само да си налеем вода за път, тук наблизо има извор.

— Изворът е на запад, а шлюпката — на изток, така че все едно ще се наложи да се връщаме. Ще те почакам тук, нали?

Физикът го погледна с насмешка:

— Разбира се, почакай. Тъкмо през тези последни минути ще ти се случи най-необикновеното. Желая ти успех!

Около една минута след тръгването на Физика, камъкът отново стана прозрачен. Този път без всякакви преходи. Практикантът гледаше равнината в посоката, в която се беше скрил Физикът и когато премести поглед върху камъка, в стъклената му дълбочина вече танцуваше хоро от познатите му бели парцали. Още щом Райков го погледна, танцът спря, щом отмести поглед — всичко отново се задвижи. Парцалите спираха да се движат примерно една секунда, след като ги погледнеше. Това беше първата реакция на камъка от поведението на човека.

Практикантът се доближи, белите структури вътре в камъка забавиха движението си. Той протегна ръка и докосна камъка. Всички структури се насочиха към мястото на докосването, сякаш човешката ръка ги привличаше. Беше се образувало нещо като конус от бели дантели, чийто връх опираше в дланта му. Камъкът беше топъл. Нещо леко боцкаше ръката му, като слаби електрически заряди. Този път нямаше нито искри, нито преливащата гора на нюанси. Може би те не се забелязваха от слънчевата светлина, но на Практиканта му се струваше, че днес те просто не бяха необходими. Вниманието вече беше привлечено, контактът беше започнал. Играта на цветните пламъци само щеше да му пречи да разбере най-важното. А най-важното бяха строежът и движението на структурите. Сега, благодарение на възникналата по време на нощните експерименти обратна връзка и при наличието на вход в системата, той вече не се съмняваше, че тя носи в себе си и се старае да предаде на хората някаква важна информация — собствена или получена отвън, това сега нямаше значение.

С горчивина трябваше да си признае, че не разбира абсолютно нищо. Във вътрешността на конуса непрекъснато се извършваха сложни премествания и престроявания, едва доловими с човешко око. Опита се да направлява тяхното движение така, както бе направлявал работата на моделиращата машина през нощта — само с усилие на мисълта, но от това нищо не излезе. Движението на всички структури в камъка изобщо не зависеше от неговото съзнание. Вече искаше да отдръпне ръката си, за да види как ще реагира неговият странен събеседник, когато изведнъж на половин метър от конуса възникна нещо като сянка. Там, където върхът на сенчестия конус опираше до повърхността на камъка, отчетливо изпъкна бяло петно, напомнящо на очертанията си човешка длан. Това вече беше нещо. Явно го канеха да сложи и другата си ръка. За какво? Може би самоорганизиращата се система, разположена в камъка, ще получи по този начин от него необходима за нея информация? Няма да е лошо да покаже, че човекът не ще следва сляпо предложения вариант. Вместо да сложи и другата си ръка върху камъка, той само я поднесе близо и веднага дръпна и двете си ръце. Възникна цял вихър от точки, който разбърка всички построени преди това структури. Тайфуни и урагани рушаха възникващите нови постройки. Неочаквано всичко замря. Практикантът не можа веднага да различи картината от застинали линии и петна, но изведнъж забеляза движеща се човешка фигурка с туба в ръка. Тя беше набелязана схематично, с щрихи, но достатъчно ясно. Веднага се проясни и останалата част от рисунката. Пред него беше обемната карта на местността. В центъра, до ярко петно — още една фигурка. Това беше самият той, а ако Физикът действително е там, където се вижда на схемата, само след една минута главата му ще се покаже над хребета на най-близкия хълм. Практикантът не можа да види повече нищо, защото около движещата се фигурка на Физика изведнъж заигра странно хоро от тънки дълги игли. Човешката фигурка стана неясна и след миг изчезна съвсем. На мястото, където току-що бе стояла, светваше и гаснеше ярко петно. Без дори да се опитва да разбере какво може да означава всичко това, Практикантът вече тичаше в посоката, в която беше тръгнал Физикът. Не му стигаше въздух, сърцето му биеше лудо. С мъка успяваше да запази равновесие върху срутващите се под краката му камъни. На мястото, където Практикантът за последен път беше видял Физика, на картата се виждаше захвърлената туба с вода. Той беше видял отдалеч бялата й страна и вече нямаше съмнение, че беше станало нещастие.

Той търси Физика цял ден. Изкачи всички околни хълмове, спусна се в пукнатините — всичко беше нзпразно. Нямаше никакви следи, нищо, освен захвърлената туба. Сякаш пустинята не криеше в себе си и най-малка опасност. Човекът просто беше изчезнал, нямаше го. Беше се изгубил, изчезнал, изпарил. От тази неопределеност, от неизвестността, от съзнанието за собственото безсилие можеше да се полудее. От време на време му се чуваше гласът на Физика, зовящ за помощ, но всеки път това беше само воят на вятъра. Тогава той съжали, че няма в себе си бластер. Ако имаше, щеше да изпразни в камъка целия пълнител. Неизвестно защо му се струваше, че там има не само информация. Няма нищо по-ужасно от съзнанието за собствената безпомощност. Той откри това непознато чувство за първи път. За първи път разбра, че не може да противопостави нищо на сляпата и явно могъща сила, която властваше на планетата, на която те бяха само неканени гости, а може би дори и опитни зайци…

Върна се при камъка. Той продължаваше да бъде прозрачен. В него отчетливо се виждаха двата конуса с очертанията на дланите върху повърхността. Сякаш през цялото време камъкът търпеливо беше чакал. Ако предположим, че действията му са имали някакво значение и са се сторили нежелателни на стопаните на планетата; какво общо има с това Физикът? Ако А извършва действие, нежелателно за В, то изчезва С? Не е ли много сложно като за пръв контакт? Ами, ако са искали да го предупредят за опасността, в която попадна Физикът? Тогава те може би знаят какво се е случило? Може би ще могат да помогнат?

Камъкът сякаш се зарадва на неговото завръщане. Белите звездички вътре в него се завъртяха по-бързо. Очевидно, той реагираше на усложняването на външната обстановка с ускоряване на вътрешните процеси. Как да го попита? С думи? Смешно. Все пак, за всеки случай той извика нещо и се убеди, че системата от движения и структури по никакъв начин не реагира на звук с туба в ръка, но това също нищо не му даде. След ръката му само се мяташе бяла опашка от звездички и толкоз. В крайна сметка, те пак се построиха в два познати вече конуса с петната на дланите върху повърхността. Този път Практикантът спря да разсъждава. Той сложи върху камъка двете си ръце и в същия миг го удари електрически ток с огромна сила. Стори му се, че в главата му избухва бомба. И сякаш това не беше достатъчно — към раменете и ръцете на човека от всяка цепнатина на камъка се насочиха сините мълнии на зарядите. От този момент до момента, когато човекът падна, махалото на неговия часовник направи само едно движение. Но за него времето сякаш спря. Само за една секунда той успя да почувствува и разбере милиони неща. Неговото възприятие се разшири безкрайно. Само за една секунда…

Човекът падна в подножието на камъка с широко разперени ръце. А във вътрешността на камъка продължаваха да се въртят бели звезди. Постепенно хорото забави движението си, дълбините на камъка потъмняха, сега той приличаше на огромен кристал опал. На повърхността му веднага изпъкваха грапавините и пукнатините. И след още една минута вече нищо не отличаваше камъка, в подножието на който лежеше човекът, от хилядите други затрупали повърхността на мъртвата планета.