Евгений Гуляковски
Планета за контакт (7)

ГЛАВА VII

Огънят бавно догаряше. Бяха използували последните дъски от опаковката на планетния комплект. Самият комплект, внимателно разопакован и подреден по рафтовете, се намираше сега в пещерата, преоборудвана — херметизирана от Доктора и Кибернетика. След завръщането на Физика тази херметизация вече не беше нужна и те можеха да си позволят да седят край огъня без скафандри.

Докторът приготвяше някаква особена чорба с консервирано месо от неприкосновения запас. Това беше първият им малък празник, откакто бяха кацнали на планетата. Практикантът седеше в най-отдалечения ъгъл, сгушен до ушите в старото си яке и гледаше как димът от огъня се разстила по тавана на пещерата. Втрисаше го леко, вероятно поради вълнението, което въпреки голямото старание той не можеше да подтисне в себе си.

В първите часове от завръщането си в лагера, изпълнени с шумни приветствия, потоци от новини, с неочакваната среща с Физика, беше почти естествено да премълчи най-важното, но с всеки изминат час то започваше да му тежи все повече и повече, сякаш още стоеше на върха на водораздела. Пред него се разпростираше нова, непозната страна. Необходима беше само една крачка и той щеше да попадне в нея, все едно да премине в друго измерение. Сега той мълчи, слуша как Докторът мърмори по адрес на Кибернетика, дето отказал да сготви по време на своето дежурство, гледа усмивката на Физика, която се губи в червеникавата му брада… Сега той е с тях, един от тях… Но още щом научат, всеки неволно ще се запита: „Кой е сега практикантът Райков? Носител на странен и могъщ дар от друга цивилизация? Или неин представител?“ Ще не ще, той ще трябва да говори от името на господарите на планетата… Такъв излезе този първи контакт, не прилича по нищо на инструкциите и учебниците по контакти, не прилича изобщо на нещо поне малко познато на човечеството…

Информацията, заложена непосредствено в паметта му по време на контакта, съдържаше отговорите на много въпроси, които те биха искали да зададат на господарите на планетата. Практикантът не беше разбрал това веднага. Изглежда, че обемът на информацията беше толкова голям за човешкия мозък, че се бяха включили някакви защитни механизми и в първите часове, когато дойде на себе си, той още не знаеше това, което сега беше длъжен да съобщи… Много скъпо струваше този дар… Разумните и студени създатели на планетата, която ги приюти, бяха пропуснали нещо…

За кой ли път той прехвърляше в ума си условията на странната и жестока игра, която им бяха предложили. Игра, в която единият залог беше техният живот — и не намираше положително решение. Сигурно затова му беше толкова трудно да се реши и да разкаже на другарите си всичко. А трябваше да разкаже. Условията на играта вече започваха да действуват, независимо от желанията им, независимо от това, дали всички участници знаеха за предложената задача… Е какво пък, нека сега и останалите да си поблъскат главите, той се измори да носи сам този товар, нека решават те, нека измислят ответните ходове. Ето, сега ще започне, след една минута… Нека най-напред да догори огънят…

Физикът се протегна към огъня, разрови въглените, внимателно погледна Практиканта и каза тихо:

— Е, смятам, че е време да направим някои изводи.

Кибернетикът изведнъж се оживи, но като погледна към мястото, където съвсем скоро се издигаше стройният сферичен корпус на шлюпката и където сега стърчаха безобразно накъсаните й бордове, се намръщи и каза прегракнало:

— Какви ти изводи! Изгубихме кораба, изгубихме последния робот, шлюпката е унищожена. В атмосферата на тази планета всички наши материали се рушат по непонятен начин. Време е да се заемем с направата на каменни брадви.

— Но има и друга страна на нещата. — Докторът внимателно разливаше в чиниите горещата чорба. — Вие всички сигурно вече сте забелязали почти пълното отсъствие на апетит. Успях да направя няколко много любопитни експеримента. Разбирам, че е необходимо да се провери пак, но независимо от всичко, стигнах до парадоксални изводи. Тази радиация… Знаете ли, тя според мен някак непосредствено, на нивото на клетката, снабдява нашите организми с енергия, като премахва всички толкова сложни механизми за приемане и преработване на храната, създадени от еволюцията.

— Искаш да кажеш, че тук може изобщо без храна?

— Да, именно, макар, че аз самият не мога лесно да повярвам в това…

„Да… разбира се… Така и трябва да бъде… — каза си Райков. — Това също влиза в условията на задачата. Нас не бива да ни отвлича грижата за насъщния хляб.“

— Още една случайност? Ти какво ще кажеш? — попита Физикът, като се обърна към Практиканта.

— Не. Не е случайност.

— Отдавна се досещам, че ти знаеш нещо. Може би е време да ни разкажеш? Имаше ли втори опит за контакт? Е, защо мълчиш?

Сега гласът на Физика звучеше сухо, почти официално. След като Навигаторът не беше вече сред тях, от само себе си се разбираше, че в трудни ситуации тъкмо той имаше правото да взема окончателни решения.

Практикантът отговори кратко и сбито, като гълташе окончанията на думите, сякаш искаше по-бързо да се отърве от тях.

— Контактът се състоя. И ако говорим за обмяна на информация, струва ми се, че тя е успешна.

Кибернетикът, който не очакваше такъв отговор, се изгори с чорбата и изпусна купичката в огъня. Последните въглени изсъскаха и угаснаха. Докторът рязко се извърна към него и само по лицето на Физика не трепна нито едно мускулче.

— Ние те слушаме.

— Ще ми бъде трудно да разкажа всичко свързано, аз самият не разбирам много неща. Прекалено е сложна тази информация, необичаен е и начинът на нейното предаване…

— Начинът?! — почти изкрещя Кибернетикът. — Ти какво, да не би да си разговарял с тях? Тогава защо мълчиш досега?

— Почакай, Миша — спря го Физикът. — По какъв път е предадена информацията? Ти сигурно си започнал да разбираш езика на структурните формули? Или това пак са нощни видения?

— Не. Информацията беше записана непосредствено в паметта ми, мощен енергетичен поток, шоково състояние, като от удар с електрически ток с голяма мощност. Е, и после си спомних… Не всичко изведнъж…

Райков разтърка с ръце слепоочията си. Той седеше сгърбен и мрачно гледаше изгасналите въглени.

— Какво си спомни?

— По-добре вие задавайте въпроси, иначе ще се объркам. Аз самият не разбирам всичко…

— И какво трябва да питаме?

— Какви въпроси? — попита Докторът.

— Това, което бихте попитали стопаните на планетата… може би аз ще мога… Във всеки случай ще се опитам да отговоря…

— Защо загинаха Навигаторът и Енергетикът? — почти извика Докторът.

— Причините за аварията? — сухо добави Физикът.

— Това не знам. По-точно те не знаят. Забелязали са ни едва след взривяването на кораба. Може да се предположи, че сме се натъкнали на някакво тяхно предаване в хиперпространството. Ти самият каза, че насочен, модулиран сноп от енергия с голяма интензивност би могъл да предизвика вибрация… Но това е само предположение.

— За кого е било адресирано предаването?

— Това е междузвездна цивилизация, във федерацията им влизат няколко десетки звезди и около стотина планети. Между тях съществува редовна връзка.

— Това е бълнуване! Да не си сънувал, а? За каква цивилизация става дума? Къде я намери на тая пуста планета? За предаване с такава мощност е необходим общопланетен енергиен комплекс, къде е той? — попита Кибернетикът.

— Планетата е създадена от тях изкуствено, преди няколко хиляди години, специално за контакти с друга хуманоидна цивилизация. Те не живеят тук.

— Значи така, отсъствието на биосфера, наличието на кислород, радиоактивният аргон…

— Изкуствено създадена, почти идеална среда за хуманоиди. На нас наистина много ни провървя.

— Но защо им е потрябвало да строят цяла планета… Нима е възможно?

— Планета-хотел, планета-полигон или университет за специални знания, а може и планета-лаборатория с опитни зайци, зависи как го разбираш. Те могат да си го позволят…

— Да създадат изкуствена планета?

— Те упражняват пълен контрол над материята, овладяват всякакви материални процеси, без посредници, без механизми, за сметка на енергийните ресурси на самата материя.

— Излиза, че за тях няма практически нищо невъзможно? — попита Докторът.

— За това няма информация — Практикантът вдигна рамене. — Не знам какви са границите на техните възможности.

— Как изглеждат?

— Те нямат постоянни видими форми. Доколкото разбрах, индивидуалните мислещи и емоционални структури са фиксирани в някакви енергийни полета, това е обичайната им, така да се каже, пасивна форма. Но в случай на нужда те могат да използуват всяко материално тяло, да преустроят неговата молекулярна структура и да създадат от него необходимия организъм.

— Пълен контрол над материята… — замислено каза Физикът. — Значи, те могат да преместват в пространството всякакви маси, без каквито и да било кораби… Говори ли с тях за помощ?

— Аз изобщо не съм говорил с тях. В момента на контакта съм бил в безсъзнание. Те са предали в мозъка ми само онези сведения, които са сметнали за необходими.

— Значи, ще трябва да повторим контакта! От утре ще организираме търсене и още щом…

— Това е безполезно. Те напуснаха планетата.

— Как така напуснаха? Защо?

— За да не се бъркат. Дори случайно. Нали казах, че не живеят тук. Планетата ни е предоставена изцяло.

— Това е много любезно от тяхна страна — каза Докторът. — Само че аз не разбирам: защо изобщо им е притрябвало да влизат в контакт? Да събудят надежда, да ни покажат могъществото си, а после да си отидат. Ние толкова пъти сме повтаряли, че хуманността прогресира заедно с разума.

— Според мен, хуманността е чисто човешко, хуманоидно понятие — замислено каза Физикът.

Практикантът отрицателно поклати глава.

— Преди много хилядолетия, когато пътешествали из космоса, те се сблъскали с друг разум. Това била млада хуманоидна цивилизация, която по нещо приличала на нашата… Осъществил се контакт. В замяна на информацията, събрана от тази цивилизация, те й предали способността си непосредствено да управлява материята. Точно тогава, специално за целите на контакта била създадена тази планета.

— Струва ми се, че разбирам. Подаръкът се е оказал прекалено голям…

— Да, цивилизацията загинала. Противоречиви команди, схватка на противоположни интереси, промени на материалните форми, които се изключват взаимно. Непознаване на основните закони за преобразуване на материята от отделни личности, просто грешки…

— И в резултат — пълна ентропия.

— Да. Материята на тяхната система се разпаднала заедно с тях.

— А това какво общо има с нас? — предизвикателно попита Кибернетикът. — От цялото им могъщество на нас ни трябва само един кораб, за да се върнем…

— А ти би ли се върнал? — с интерес попита Физикът.

— Не разбирам?

— Ще се удовлетвориш ли с едно завръщане в случай, че трябва да избираш между контакта с тази цивилизация и кораба? С други думи, кое е повалено — завръщането или опитът да ги убедим, че човечеството в способно да приеме такъв дар?

— А вие сигурни ли сте, че е способно? — замислено попита Докторът.

— Дали е способно или не, ще реши самото човечество, аз самият обаче искам да избирам между така наречения контакт и завръщането!

— Виждаш ли, Миша, за тях ние сме представители на човечеството и очевидно те са убедени, че интересите на човечеството за нас са по-важни от собствените. Според мен, на тях дори не им идва наум, че може да бъде другояче.

— И все пак, не бих искал да решават вместо мен тези подвижни скали, в края на краищата…

— Те не са скали. И нищо не са решавали вместо теб. Дори мисля, че не са изпаднали във възторг от това, че им се свалихме на главите.

— Те нямат глава.

— Това не е толкова важно. Много по-важен е въпросът с този хипотетичен дар. Те какво, да не би да са ни го предложили?

— Като съдим по това, че веднъж вече са споделили способностите си с друга цивилизация, ние бихме могли да намерим начин да го убедим…

— Чакайте! — Райков скочи на крака. — Всичко е по съвсем друг начин, с този дар. Работата е там… работата е там, че…

Практикантът почувствува, че устата му пресъхва от вълнение и замълча. Мълчаха и те, и тримата… Гледаха го и мълчаха. Дори Физикът не му се притече на помощ. И тогава с прегракнал и пресипнал глас той им каза всичко на един път. Най-главното. Сигурно такова чувство изпитва човек, който се хвърля в дупка, направена в леда.

— Те вече дадоха на човечеството своя дар. При едно условие. Ние сами трябва да намерим начин да го предадем на Земята.

— Обясни, моля те, по-ясно — много тихо го помоли Физикът.

— Да, Дима, постарай се — поддържа го Докторът.

— Нарочно ли се бавиш? — не много учтиво попита Кибернетикът.

— Сега ще се опитам да ви изброя условията. — Той закри за секунда очите си с ръка, за да се съсредоточи по-добре. И когато започна да говори, неволно премина на чужд, несвойствен за човешкия глас тембър, с който обикновено говореха корабните автомати.

— Те ни оставят сами на планетата. Предават на един от нас способността да управлява материята и чакат да видят какво ще излезе от всичко това, без да се бъркат повече в нищо. Ако по някакъв начин ние успеем да се върнем и да известим за това Земята, ние ще докажем с това… как да кажа, способността на земните хора разумно да се разпореждат с техния дар. И тогава те няма да възразяват да бъде предаден на цялото човечество или на отделни негови представители — както реши нашата цивилизация. Съществува някакъв начин тези способности да се предават от един индивид на друг, но как точно, не разбрах…

— Но, за да предадат способността да се управлява материята на един от нас, те ще трябва да се срещнат с нас отново! Трябва добре да се подготвим и може би ще успеем да ги убедим в безсмислието и жестокостта на подобен експеримент.

— Какво общо имат тук безсмислието и жестокостта?

— Да, защото такава задача няма положително решение — почти изкрещя Физикът.

Докторът и Кибернетикът го гледаха, без да разбират нещо. Само Практикантът кимна утвърдително:

— Значи, ти си разбрал. Сигурно и те мислят така…

— Но защо, защо? — извика Кибернетикът.

— Защото управлението на материята е възможно само в границите на нейните закони, а щом е така, човешкият разум никога не може да създаде нещо свръх онова, което знае. Представете си, че ни подарят всички автоматични заводи на Земята, но без програма. Много ли неща ще построим? Няма да можем да направим най-обикновена радиолампа. Да не говорим за кораб…

— За да се построи кораб, са необходими знанията на цялото човечество, натрупани през цялата история на развитието на цивилизацията. Нито един отделен човек не притежава такива знания и затова единствената ни надежда е да ги убедим да се откажат от експеримента — завърши Физикът.

— Това е невъзможно — тихо отговори Практикантът. — Експериментът вече започна. Те си отидоха от планетата и вече няма да се върнат до неговия край.

— Значи, както и преди, ние можем да разчитаме само на себе си?

— На себе си и ето на това…

Практикантът внимателно загледа изгасналия огън, лицето му се напрегна, намръщи се, веждите му се събраха. Най-напред се появи струйка дим, после камъните около огъня засветиха с вишнева светлина и от остатъците на изгасналите въглени изскочиха първите пламъци.

Всички седяха с вкаменени лица, безсилни да повярват, безсилни да разберат значението на това, което беше станало.

Само Физикът стана, приближи се и сложи ръка на рамото на Практиканта.

— Внимавай, Дима. С това нещо трябва да се действува много внимателно. Представи си, че на гърба си имаш раница с атомна бомба, само че, това е още по-опасно.