Евгений Гуляковски
Планета за контакт (6)

ГЛАВА VI

Практикантът се събуди на разсъмване, когато студената роса ставаше на стегнати, плътни капки. Той напипа един мокър камък и го допря до напуканите си устни. Камъкът му напомняше за бонбон от детството. Съзнанието му се възвърна изведнъж, с рязък тласък и той си спомни всичко, което се беше случило, и това къде точно лежи.

Право от бузата му нагоре се издигаше потъмнялата от влагата повърхност на камъка. Опита се да стане, но не можа. „Ще ми мине, непременно ще ми мине — каза си той. — Най-важното е да не се отпускам. Сигурно това е електрическо изпразване, обикновен поток от електрони. Четири-петстотин волта. Някои издържат и на повече. Чудо голямо — петстотин волта! Дори ръцете ми не са обгорели. Хубаво ме наредиха… Да се търкалям сега тук, а те да гледат…“

Тази мисъл го накара рязко да се надигне и да седне, опрян с гръб на камъка. Сърцето му заби лудо. Главата му беше ясна, само дето не го слушаше тялото.

Като се мъчеше да не прави излишни движения, той се обърна и погледна камъка през рамо.

„Базалт. Обикновен базалт. Не се разбрахме с вас, значи… Случва се… А аз си мислех, че като се срещнем, веднага ще ви позная, ще успея да се подготвя, да измисля някакви много важни думи… Успях, подготвих се! Обикновен базалт и петстотин волта… Защо ви беше това? Сега мълчите… Много бих дал, за да знам защо. Същите камъни наоколо. Същото небе. Всичко е както беше преди. Само Физикът го няма… И като си помисли човек, че някаква си скала, някакъв камък…!“

Той стисна камъка в юмрука си толкова сцлно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

„Ако можех, бих ги направил на прах… Просто на прах и край…“

Камъкът се поддаде на натиска на пръстите му. Той разтвори дланта си и я поднесе близо до очите си, като се взираше късогледо. В ръката му имаше само купчинка сив прах. Той още не знаеше какво означава всичко това, дори не веднага се учуди — какъв странен камък. Духна, сивият прах послушно се разпръсна от ръката му. Опита се да си спомни камъка, който му беше заприличал на бонбон от детството му.

Грапавото и бодливо парче отново легна в дланта му, сякаш неизвестна сила се подчини на желанието му… Но и тогава той нищо не разбра. Разглеждаше камъка с широко отворени очи и се мъчеше да не мисли за нищо, сякаш се страхуваше да не изплаши с мисълта си това неочаквано малко чудо.

„Всъщност, какво ли се чудя? Щом камъните на тази планета умеят толкова много неща, защо да не могат и да летят? Само че, защо му трябваше да става на прах? Интересно, какво ще стане, ако го стисна отново?“ Той стисна камък с все сила, така че острите му ръбове дълбоко се врязаха в дланта му. Камък като камък. Може би му се е сторило? Или това е друг камък? Но той добре си спомняше извивката от грапавини, тънката кварцова жилка… Всички камъни тук са еднакво сиви. На Земята има сини като морето и червени като кръвта, бели като булчинска рокля, розови като листенцата на роза.

Ако през това време Райков беше гледал камъка, който стискаше в ръката си, щеше да види как повърхността му се оцветява във всички нюанси на цветовата гама. Но той вече гледаше към далечните върхове на планините и си мислеше, че дори и те не приличат на земните грамади, покрити с ослепителната пелена на ледниците.

Избеднъж, през огромното разстояние и зеленикавата мъгла на въздуха, му се привидяха бели шапки сняг по тези чужди върхове. Привидяха му се толкова ясно, че той неволно отклони поглед, без да знае, че в този момент, там в облаци мъгла беше започнала да се издига снежна покривка. Тя се увеличаваше, независимо от тридесетградусовата жега и тутакси се превръщаше във весели ручейчета.

Практикантът погледна камъка, който държеше в ръка, това обикновено, сиво парче базалт и си спомни, че само преди минута му се беше сторило, че е шепа прах. Спомни си и се усмихна на безсмислените си халюцинации, но тутакси усмивката застина на устните му, защото в дланта му отново имаше само купчинка прах…

Камък, който чете мисли? Или нещо друго7

Практикантът се облегна на студената стена нз скалата и се опита да се изправи. Успя с голямо усилие. Един порив на вятъра издуха праха от дланта му. Какво пък, напълно възможно. На тази планета живеят разумни камъни. Вярно, че всички са полудели от мъка и сега се разпадат на прах. Здравата го е тряснало. Привиждат му се разпадащи се камъни. Трябва да отиде до ручея. Сега най много от всичко му е необходима студена вода. Глътка студена вода.

Трябваше да стъпва много внимателно, сякаш краката му бяха станали чужди и сложии съоръжения. В главата му се завъртя тревожна и абсурдна мисъл. За миг му се стори, че за времето, през което беше лежал в безсъзнание, в него са настъпили някакви странни незабележими промени. Тялото му беше чуждо, чужди бяха и мислите му. Прекалено резки, прекалено ясни и плътни, сякаш се търкаляха в главата му като стоманени топчета. Но едва стигна до ручея и тревогата му мина. Така ставаше винаги, щом видеше тази красива, като от приказка, вода.

Стигна до брега и след като се напи, дълго седя, без да мръдне, заслушан в звъна на водата. Тук водата е синя, камъните сиви. Небето сутрин е зелено, а привечер виолетово. Тук няма нищо друго освен вода, въздух и камъни… Обикновена планета… Съвсем обикновена планета.

А не мога да им разкажа нищо: нито за радостта си от срещата, която толкова дълго беше чакал, нито за тази мъка от раздялата, сякаш беше сигурен, че тази раздяла е станала вече и те никога не ще узнаят, че покрай реките на земята растат борове — шумящи и зелени, които изобщо не приличат на каменните си копия.

Откъде е тази странна сигурност, че нищо повече няма да се повтори? Че контактът вече се е състоял. Че сега те са сами, съвсем сами на тази чужда, безразлична планета, сред мъртви камъни, които се разпадат на прах?…

Той се сепна: „Но ако тези камънаци се държат така странно, значи не всичко още е изгубено?“

Знаеше. Съвсем сигурно знаеше, че не е така. Че вече няма никой… Някъде дълбоко в съзнанието му бавно започваше да се отдръпва някаква пелена. Тя все още скриваше нещо. Нещо много важно. Но за това той ще помисли по-късно. Сега няма къде да бърза.

Водата е плътна и синя като в морето. Тук навсякъде водата е еднаква. В нея не растат зелените стъбълца на водораслите, отгоре не плават листенцата на цветя… И кораби не кацат никога на тази планета. Нямат какво да правят. Път в една посока. Път без право на връщане. От минутата, в която двамата с Физика видяха дърветата, Райков беше повярвал, че те ще могат да им помогнат, беше се надявал и чакал.

Сега вече нямаше какво да чака, защото онези, които бяха влезли с него в контакт, си бяха отишли. Отишли, и то така, че той знаеше за това.

Но Практикантът не знаеше друго: не знаеше, че преди да си отидат, те бяха направили за тях всичко, което можеха, всичко, зависещо от тях. Бяха направили много повече, отколкото той можеше да предположи дори и в най-смелите си мечти: от четиримата те бяха избрали само един и му бяха предали своя дар; и този единствен от десетте милиарда хора, седеше сега на брега на един ручей и тъгуваше за далечната планета, на която растат зелени и живи дървета. За планетата, която обичаше толкова много, че я беше напуснал заради звездите.

От всичко това той не знаеше нищо, а и за звездите не си спомняше. Мислеше за това, че обувките му съвсем са се изпокъсали през тези дни. Нямаше да може да ги ремонтира, преди да намери Физика и преди да се върнат в лагера. Опитваше се да не си признава, че вероятно ще трябва да се връща сам.

Водата го ободри и успокои. Само малко му се виеше свят. Практикантът разтърка в дланите си неподатливите твърди капки вода, намокри слепоочията си и се замисли какво да прави по-нататък.

Стисна зъби и бавно се изправи. Нямаше смисъл да се връща при скалата. Преди всичко трябваше да тръгне надолу по ручея към мястото, където Физикът е пълнил вода. Веднъж той вече беше изминал неговия път, но сега трябваше да направи това, като внимателно оглежда всяка дупка в камъните, всяка драскотина. Не можеше човек да изчезне абсолютно безследно.

Той измина благополучно около сто метра, само дето всяка крачка отекваше болезнено в кръста и главата му се цепеше. Срещу мястото, където се търкаляше тубата, Практикантът реши да се изкачи по склона на клисурата, за да огледа отгоре цялото русло. Трябваше да се изкачи по много стръмен склон, покрит от дебел слой каменисти отломки. При всяка крачка те се разместваха под краката му и ето, че изпокъсаните му обувки го подведоха. Отпраната му подметка се закачи за една издатина. Райков изгуби равновесие и с цялата си тежест падна върху каменния насип. Самото падане за него беше доста благополучно, но ударът на тялото му наруши баланса на насипа от камънаци, който и без друго едва се задържаше на стръмния склон.

Цялата каменна маса тръгна надолу. Няколко тежки камъка най-горе се размърдаха и с гръм и трясък се затъркаляха надолу. Падаха направо върху него. Практикантът видя, че един квадратен камък, приличащ на ютия, се носи към него с подскоци като гигантска жаба. Нямаше никаква възможност нито да отклони, нито да избегне удара. Той закрещя и протегна ръка, сякаш искаше да спре огромния камък. И макар че беше на няколко метра, камъкът неочаквано спря, сякаш се беше натъкнал на невидима преграда.

Не беше по-тежък от една възглавница. Практикантът усещаше мек еластичен натиск, все едно, че му бе пораснала гигантска ръка и в нейната длан се опираше камъкът. Без да му е още напълно ясно това, което беше станало, Практикантът мислено заповяда и на другите каменни парчета да спрат. Без да отпуска нито за секунда невидимата стена, като поддържаше пружцниращия й натиск с усилие на волята, Практикантът скочи и се хвърли да тича встрани по склона. Останал в безопасност, той отпусна всички камъни изведнъж. Може би бяха около двадесет тона и той видя как цялата тази лавина разби на парчета скалата, която стърчеше на пътя й.

За да провери себе си още веднъж и за да разбере, той се съсредоточи и си представи, че огромният скален блок на около сто метра от него бавно се повдига нагоре. Камъкът послушно се повдигна. Тогава той се напрегна и го запрати нагоре, сякаш беше обикновено камъче. Скалният блок се издигна високо във въздуха, въртейки се около оста си и изчезна от погледа му. От неговото падане земята меко трепна под краката му, а когато до ушите му достигна силният трясък, Практикантът стисна глава и се отпусна на земята.

Значи това било, ето какъв бил този първи контакт… Ето защо е бил онзи изпит, който той май че беше издържал. Той не би могъл да опише с думи промяната в усещанията си, но между него и заобикалящия го свят сякаш се бяха опънали вибриращи струни. Тези невидими връзки изглеждаха по-сложни и в същото време по-прости от обикновения закон за причините и следствията. Точно тази сила — силата на осъщественото желание, която току-що беше усетил, беше резултат от тези нови, непонятни засега връзки с околната среда.

Да може да прави чудеса? Но чудо е онова, което противоречи на законите на природата; а нали много често казват чудо на онова, което само на пръв поглед противоречи на законите на природата.

Сигурно това, което се случи с него, се опира на закони, които са още нови и неизвестни за хората…

Тази мисъл го успокои. Този опит за анализ му помогна да се освободи от ненужното вълнение, което само го отвличаше от най-важното, главното.

Той си спомни институтската лаборатория, опитите по курсовата си работа… „Преместване на телата под въздействието на силови полета.“ Така се казваше. И тук е почти същото. Наистина, нещо трябва да създава и поддържа тези силови полета, някакво устройство… А може би не е задължително?

Материята и човешкият мозък се намират в пряка взаимна и постоянна връзка. Какво би станало, ако тази връзка се усили и се настрои по-точно. Ами ако това наистина е възможно? Ами ако е възможно да се управлява материята по пътя на непосредственото въздействие на мисълта, на мозъчната енергия върху нейните полета, без всякакви междинни установки? Така, както той направи с разместените стени на изпитната зала, само с усилие на волята?

Може би това е ефект на резонанса. Ако един мост може да бъде разрушен само от звука на крачките, кой знае какви са възможностите на резонанса на енергийните полета на човешката мисъл и полетата на околната материя.

Ето един камък… Образът му се запечатва в съзнанието… Но какво означава това? Какви атоми се задвижват, какви неутринни полета се разместват, за да възникне тази вътрешна представа, този мислен отпечатък на един предмет? Колко малко всъщност знаем ние за това! А какво ще се случи, ако сега в мозъка му, само в неговата представа камъкът се измести настрана, нека да е малко, нека да е съвсем мъничко. Нали това движение трябва по някакъв начин да се отрази в материални форми. В края на краищата, в света не съществува нищо извън тези форми. За такава мисловна работа той би трябвало да изразходва определена енергия, нека нейното количество да е съвсем незначително. Понятието за величина е винаги относително, а щом е така, значи по принцип е възможно да бъде уловена тази енергия и да се усили нейното непосредствено въздействие върху материята… Тогава тя ще изиграе ролята на своеобразен превключвател и ще може да задвижи огромните енергийни ресурси, скрити в самата материя…

Практикантът се почувствува напълно зашеметен и притиснат от този мисловен водопад. Струваше му се, че е уловил най-важното от онова, което се беше случило. Ето например, онази скала. Тя е много далече, до върха й има няколко километра, но ще бъде достатъчно само да си представи, че стои отгоре, стига само много силно да поиска…

Светът се разпадна. В ушите му засвири вятърът. Той дори не усети самото преместване в пространството. Предметите около него изведнъж се замъглиха и изчезнаха, и в същия миг като на снимка изникна нов пейзаж. Далече долу, досами хоризонта, по-ниско от ръбестата планинска верига, разпростряна в краката му, се точеше тънка струйка истински дим…