Евгений Гуляковски
Планета за контакт (5)

ГЛАВА V

От една малка цепнатина бликаше прохладна чиста струя. Тубата се напълни за няколко минути, Физикът вървеше обратно, без да бърза, наслаждаваше се на жегата и се любувзше на живописното струпване на скалите. Всеки камък излъчваше ленива премала. В последна сметка те сигурно ще свикнат с този покой. Ще се приспособят към тайнствения чужд живот, който можеше да отглежда каменни гори и да преобразява скали. Едва ли ще могат да го разберат. Прекалено различни от човешките бяха организацията, целите и пътищата на тази субстанция. Може би ще могат да просъществуват един до друг, без да си пречат взаимно. Всичко ще се успокои, ще влезе в обикновени релси и тогава бавно ще почнат да забравят. Ще забравят кои са, откъде са, как са попаднали тук. Всекидневните грижи за вода, за хлорелова каша, за създаване на комфортни пещери ще станат най-важното в живота им, просто защото няма да има друго… После ще започне деградацията… Постепенно ще забравят всичко, което са знаели. Ще престанат да бъдат хора под това зелено слънце. Твърде малко са, за да създадат животоспособна колония… Има само една надежда: да установят контакт с чуждия разум. Но как да го установят, след като не се знае към какво се стреми той, какво може, в името на какво живее? Познава ли понятията на хуманността? Контактът е единствената им надежда. Ако той не сполучи и ако никой не им помогне — тогава всичко губи смисъл.

Физикът не можеше да предположи, че в същата тази минута вече е започнал вторият и последен опит за контакт, завършил с неуспех. Той не можеше да знае, че само една крачка дели и него самия от участие в този опит и от необходимостта да отговори на въпроса „Какви сте вие, хора?“, зададен от чуждия разум. „Познавате ли понятията на хуманността, добрината?“ Той не знаеше, че на подобни въпроси вече бяха отговорили всички негови другари. Че малко преди това синият пламък на изстрела от бластера още в самото начало беше довел опита за контакт с Доктора и Кибернетика до мишия лабиринт, че на Практиканта му бяха показали как с него самия се случва нещастие, макар че нямаше никакво нещастие, а Практикантът вече се беше хвърлил да го спасява. Всичко това Физикът не го знаеше, но дори и да го знаеше, той не би могъл да разбере цялата сложност на ситуацията, защото и на самия него вече му беше предложена задача и той трябваше да отговори на зададения въпрос, макар че не го беше чул и дори не предполагаше, че е вече зададен.

Задачата, която му беше предложена, беше пределно проста. Тези, които я бяха измислили, вече знаеха дълбочината и сложността на човешката психика и не искаха да рискуват. Условията на задачата изглеждаха приблизително така: Ако пътникът С върви от пункт А до пункт В и по пътя му се предложи да избере един от два абсолютно еднакви пътя, кой от тях ще избере той? Кой от тях ще избере, ако път А1 по нищо не се различава от пътя А2? По нищо, освен по това, че преминавайки по път А2, човекът ще причини гибелта на колония различни от него и различно непознати живи същества?

Клисурата, по която вървеше Физикът, се разклони на два ръкава. Стори му се, че преди тук имаше само един ръкав и сега той не знаеше накъде да тръгне. И двата ръкава водеха точно на север, към площадката, където го чакаше Практикантът. Той провери посоката им по схемата, която набързо беше нахвърлил — по-скоро по навик, тъй като до водата беше изминал не повече от километър и добре помнеше пътя. Нито на картата, нито в паметта му имаше десен ръкав. Именно заради това той тръгна през него, защото любопитството у човека е развито много по-силно от другите чувства. Това не биха могли да предположат тези, които диктуваха условията на задачата.

Под краката му, в дребния чакъл със сухо хлопане се пукаха някакви топчета. Физикът се наведе. Овални бели телца упорито се катереха от единия към другия склон на клисурата. Жива бразда, широка около три метра, съставена от тези странни насекоми, преграждаше пътя му. „Някакви паячета; тук все пак има живот, макар и в такава примитивна форма и значи Докторът е грешал — помисли си той. — Ние прекалено много обичаме прибързаните изводи. Тази колона прилича на мигриращи земни мравки.“

Съществата ловко се катереха по стръмните стени на клисурата. Те нямаха очи, а само по три гъвкави лапички с нокти. Една отпред, две отзад. „Ще трябва да хвана едно-две и да ги изсуша за Доктора…“

Нямаше и най-малка възможност да заобиколи тази жива лента, а не му се искаше и да се връща. Физикът тръгна напред, като се стараеше да не причини много вреда на тези, които пълзяха в краката му. Собствените цели винаги са изглеждали на човека по-важни от целите на онези, които той изяжда на обяд и върху които случайно стъпва на горската пътека. Във всеки случай, той беше свикнал с това на Земята и не предполагаше, че някои същества могат да имат собствена гледна точка по въпроса.

Физикът премина почти цялата бразда, като стъпка не повече от десетина насекоми и вече вдигаше крак за последна крачка, когато изведнъж един разклатен камък го подведе. Човекът се олюля и изпусна тубата в най-гъстата част на живата лента. Навярно това преля чашата на търпението. Светът се пръсна. В ушите му засвири вятър, Физикът усети, че е напъхан в някакво тясно пространство. Иззлежда това беше цепнатина. Не можеше със сигурност да определи, тъй като наоколо цареше пълен мрак. Самият преход в това ново за него състояние беше извършен доста плавно, без резки тласъци и толкова бързо, че той просто не разбра какво е станало.

След като с мъка се измъкна от дълбоката скална цепнатина, Физикът се намери върху високопланинско плато в абсолютно непозната местност. Скалите изглеждаха натрупани една върху друга без всякаква видима система. Той дори не можа да определи границата на главния водораздел, за да разбере поне приблизително в коя посока е морето. Беше му много по-трудно да диша отколкото в равнината и това показваше, че височината е много голяма. Неизвестно защо, сега той не се притесняваше много от положението, в което беше попаднал, може би защото подсъзнателно се надяваше, че тези, които го бяха пренесли тук, щяха да се погрижат и за неговото завръщане. Обаче денят превали, а нищо не се случи. Най-много от всичко го учудваше, че чувството на глад почти се беше притъпило, макар и за последен път да бяха вечеряли с Практиканта преди три дни. Дори не беше жаден. Явно в организма му ставаше някаква промяна, която забавяше всички вътрешни процеси. Възможно беше това да е някакво странично влияние на радиацията.

През нощта го измъчваха кошмари. Светещи скали го нападаха и натискаха, на главата на Доктора неизвестно защо растеше каменна трева. На три пъти той скачаше и се ослушваше, но в нощната тъмнина не се долавяше нито един звук. Небето беше извънредно чисто. Огромни сини звезди образуваха объркана картина от съзвездия. Десетки светлинни години го отделяха от истинския му дом и може би затова неговото сегашно положение нямаше особено значение. Всъщност, какво значение има къде се намира? До светещия камък редом с Практиканта или тук? Но разлика имаше. Особено силно я почувствува на разсъмване, когато се събуди и с ужас си помисли, че може би е останал сам под равнодушните звезди на тази планета. Стараеше се да си внуши, че тази мисъл е нелепа, просто са му разклатени нервите, подействувала му е угнетяващо огромната празна нощ, мъртвите сенки на скалите преди изгрева. Но нищо не беше в състояние да заглуши този първобитен ужас. Беше чисто безумие да се катери по скалите в тъмното. Всеки момент можеше да пропадне в някоя цепнатина. Но до изгрева нищо не му се случи. През целия ден Физикът вървя на югоизток, като се стараеше да си избира път в сянката на скалите, за да се укрие поне за малко от палещите лъчи на зеленото слънце.

Вечерта заспа в една дълбока цепнатина, измъчен докрай. А сутринта, още преди да беше дошъл окончателно на себе си, упорито се затътри на югоизток. От всички последвали дни той помнеше само стрелката на компаса, изпепеляващата горещина и отчаяното си желание да прекрати безсмислената борба.

От време на време попадаше на извори със студена вода. И това беше единствената му малка радост. Можеше да се напие, да намокри главата си. Съзнанието му за кратко се избистряше, но тогава започваше мъчителна борба със самия себе си. Струваше му се, че върви в съвсем друга посока, а не можеше да знае и къде е „другата посока“. Той крещеше проклятия на скалите и на онези, които му бяха изиграли тази подла шега, но скалите оставаха равнодушни и никой не откликваше на виковете му.

Една нощ, качен на най-високата скала, той видя далече зад хоризонта синкава електрическа светлина. От радост щеше да падне долу и изглежда, че главата му съвсем се беше размътила, защото не засече с компаса азимута и на сутринта изгуби посоката. Целия ден лежа заровен в прахоляка сред камъните и си даде дума, че ако през нощта не види отново светлината, ще се хвърли от скалата. Дори от вечерта си избра подходящо място, където в подножието камъните бяха особено остри.

През нощта отново видя светлината. Този път изстърга азимута върху плосък камък. Към вечерта на втория ден, след като се спусна по една отвесна скала със следи от дупки и парчета найлоново въже, той се намери до завоя на клисурата, в която Докторът и Кибернетикът бяха разположили лагера.

* * *

Кибернетикът включи прожектора веднага още щом стигнаха с Доктора до шлюпката, макар че това изобщо не беше необходимо. Денят започваше. Но и на двамата им се струваше, че жълтата електрическа светлина ще разсее нощния кошмар и той ще се махне завинаги. Отначало се учудиха, че от двата прожектора на шлюпката се беше запалил само единият — аварийният, и чак после си спомниха, че тъкмо върху прожектора беше паднал през нощта основният удар на неизвестния им енергетичен заряд, който разреди батериите на скафандрите им.

Нямаха сили нито да обсъждат събитията, които им се бяха случили, нито да изследват резултатите от нощното сражение. Ако случилото се можеше да се нарече сражение. След като затвориха люка и смениха кислородните бутилки, те едва се дотътриха до висящите койки и спаха до вечерта. Станаха по сигнала на часовника с вътрешен корабен цикъл. Часовникът на шлюпката, все още настроен на този цикъл, продължаваше да дава безсмислени сигнали за отбой, ставане и приемане на храна. От задухата, с която не можеха да се преборят вътрешните системи на скафандрите им, нито им се ядеше, нито им се пиеше. Повече от всичко искаха да се измият. Но червеното пламъче на пулта говореше, че радиацията вече е проникнала и във вътрешността на шлюпката.

Без да се гледат, те провериха напрежението в батериите на бластерите. След всички лабиринти, миши полигони и нощната стрелба този път вече не знаеха какво ги чака навън. Люкът се отвори веднага, макар Докторът неизвестно защо се страхуваше, че може и да не се отвори. По стените на клисурата слабо се отразяваха матовите лъчи на слънцето, паднало ниско. Значи, проспали са целия ден и днес едва ли вече ще могат да тръгнат да търсят другарите си… Най-много от всичко ги порази това, че на мястото, по което Кибернетикът беше стрелял през нощта, нямаше нищо. Тъмно петно върху жълтата глина там, където беше избухнал зарядът на бластера — това беше всичко.

— Що за дявол! Та нали улучих нещо?

— Но щом по земята има следа от твоя заряд, значи си стрелял в празно място. Халюцинация от преумора? Не. Колективните халюцинации от този тип са практически невъзможни.

Не стана нужда Докторът да разсъждава на тази тема. Тъмното петно на земята не беше следа от изстрел. Те видяха това веднага още щом наближиха. Около десет квадратни метра бяха покрити с дебел слой тъмносива пепел като брашно. Експресанализаторът бързо установи, че това е базалт, надробен до молекулно състояние.

— Излиза, че през нощта съм стрелял в скала?

— Преди това тук нямаше никаква скала. Имам добра зрителна памет. Насам нямаше нищо. И както виждаш, дъното на клисурата се снижава, ти не би могъл дори и него да закачиш.

— Искаш да кажеш, че на тази планета нощем скалите тръгват да се поразходят.

— Може би.

— Да. След всичко, което видяхме през нощта, разбира се и това е възможно.

— Аксиомите, валидни на Земята, тук не винаги са задължителни. Освен това, ако е било просто скала. Видя ли поне едно парче?

— Не.

— А чувал ли си с изстрел от бластер да може да се раздроби скала до молекулно състояние?

— Какво е било тогава?

— Не знам. Но се страхувам, че ни предстои да се запознаем с него. И хайде, най-после, да видим какво е станало с прожектора.

На мястото на прожектора те видяха дълбока вдлъбнатина в обшивката. Повърхността на метала изглеждаше като разтопена и на места така смачкана, че се бяха образували пукнатини. Кибернетикът подозрително погледна Доктора.

— Да не си стрелял случайно?

— Моят бластер остана в рубката.

— Но нали аз стрелях само веднъж! И в тази посока нищо не е избухвало. Откъде такава температура?

— Мислиш ли, че това е следа от изстрел с бластер?

— Много прилича.

— В такъв случай, това още веднъж потвърждава…

— Че скалите на тази планета вземат със себе си на разходка бластери. Добре. За днес стига гатанки. Време е най-после да се захванем за работа.

Кибернетикът решително се запъти към входния люк, а Докторът се накани да върви след него, но някакво тревржно и все още смътно опасение го накара да се върне. Връщайки се, той не откри нищо ново, нищо подозрително във вдлъбнатината на борда на шлюпката, чиято броня бе поела и отразила неизвестния енергиен удар през тази нощ. Само това, че на някои места странен белезникав налеп покриваше сега разтопения метал… Но това можеше да бъде прах, донесен от вятъра, обикновен прах… Нямаше желание да провери, може би затова, че и да не беше прах, а нещо много по-сериозно, те все едно не ще намерят начин да се борят с тази нова, неизвестна опасност. По неизвестни причини сега вече Докторът не се и съмняваше, че ще стане точно така. Е, какво, те първи откриха военните действия и не пожелаха да участвуват в мирните преговори… Макар че мишият лабиринт едва ли беше подходящо място за преговори…

Към обяд успяха да монтират системата от филтри. Около час след нейното включване, в рубката вече можеше да се свалят скафандрите. Направиха от това малко събитие истински празник. Изкъпаха се, изпиха по чаша тонизираща напитка и се отпуснаха на висящите легла, изпитвайки неописуемо блаженство от прохладния въздух.

Когато работеха, тревогата за другарите изглеждаше по-глуха, по-незабележима. Затова пък сега вече не можеха да мислят за нищо друго.

— Мисля, че има смисъл да почакаме де сутринта, поне за да не се разминем.

— А как са те с кислорода?

— Физикът взе пречиствателни филтри. С тях времето им е практически неограничено.

— Няма да издържат дълго в скафандри.

— Мисля, че ние всички няма да издържим дълго тук.

Докторът внимателно погледна Кибернетика. Мина му през ума дали не е ходил след него при повредената част на бронята, но си спомни, че през целия ден не се бяха разделяли.

— Виж какво — каза Докторът и замислено прехапа устни. — За нас е много важно да спечелим време, всеки час в повече.

— Интересно за какво?

— Честно казано, и аз самият точно не знам. Но имам чувството, че все едно сме започнали някакъв двубой с планетата, в който всеки час има решаващо значение, макар и само затова, че за този час ние получаваме и обработваме информация, а това увеличава шансовете ни.

— Не виждам никакви шансове. Колкото искаш нова информация и нито един нов шанс. Едва ли ще можем да използуваме информация, значението на която не разбираме.

— Точно ти не би трябвало да говориш така. Всяка кибернетична система се насища с информация до определена граница и само после, преминала в ново качество, получава възможност да я използува.

— Характерът на информацията непременно трябва да бъде в границите на възможностите на дадената система, иначе…

— Знам това. Но ние имаме планета, на която има живот, високоорганизиран живот, това според мен вече всички го установихме.

— Но нали ти винаги си твърдял, че всеки живот, особено пък сложно организираният, е способен само на комплексно развитие.

— Възможно е. Тук, на тази планета още не един път ще ни се наложи да се усъмним в много земни аксиоми… Нали няма да отречеш, че вдлъбнатината в бронята е реален факт и опитът да се установи контакт с нас, да се получи някаква информация, също е факт… Между другото, за информацията. Какво, ако те са искали да се убедят, че ние можем да оценяваме сложни ситуации не само с помощта на логиката, но и емоционално. Разбираш ли, по човешки нелогично!

— За какво им е това?

— Е, не знам… Трябва още веднъж да огледаме пещерата.

— Добре де, хайде да я огледаме, имаме още около час, докато се стъмни, ще успеем.

Те лесно намериха овалния вход, който изобщо не приличаше на естествена пукнатина в скала. Затова пък вътре пещерата с нищо не напомняше нощния лабиринт. На мястото, където през нощта се беше образувал коридор, сега имаше глуха стена. Докторът я докосна с ръкавица. Прах нямаше. По всичко останало това беше обикновен базалт. Бластерът си стоеше на същото място, където го беше оставил Докторът. През цялото време те инстинктивно очакваха някакви нови събития, но нищо не се случи. И напрежението им постепенно започна да спада. Търсенето на втория изход, през който ги бяха извели към шлюпката, не даде резултат — него просто го нямаше. В известна степен разочаровани, те се върнаха при шлюпката.

— Странно, че те така… сякаш са изгубили към нас всякакъв интерес. Аз все чакам нещо, а май е напразно.

— Ще разчитаме на себе си, така е по-правилно.

Работиха до късна нощ. Сложиха в ред останките от планетния комплект, направиха описи на всички механизми и инструменти, с които разполагаха. На следващата сутрин тръгнаха да търсят другарите си, но не откриха нищо. Дори следи. Планетата изглеждаше като пустиня.

Със странно упорство Докторът разглеждаше левия ъгъл на бронята на шлюпката, невидим поради това, че отвътре беше закрит с тапицерия. Точно тук, от външната страна, продължаваше да пълзи бяло петно, сякаш незнайна система бавно разяждаше несъкрушимата синтрилонова броня… Никакви следи от органика, ни най-малък признак на органичен или неорганичен живот… Какво, тогава, разрушава толкова здравите връзки между молекулите на кристалната решетка? Откъде идва огромната енергия, необходима за разрушаването на тези връзки? Може би не е прав и е крайно време да каже всичко на Кибернетика. Може пък там, където биологичните методи са безсилни, той да намери друго решение, друг метод на борба? Но Докторът твърде добре разбираше, че такива методи не съществуват, дори и затова, че най-напред те трябваше поне да разберат. Да разберат кой или какво? А най-важното — защо? Синтрилонът — храна за организми, които не могат да бъдат открити дори от електронния микроскоп? Това пак е глупост. По-скоро те ще изгубят и шлюпката и ще застанат срещу тази непонятна враждебна планета с голи ръце… Какво значение ще имат тогава жалките часове на борба, за които той толкова агитираше Кибернетика?

— Не ти ли се струва, че нямаме чак толкова много време?

Докторът подозрително погледна Кибернетика:

— Какво имаш предвид?

— Не се ли мотаем много? Няма ли да продължим работата? Какво ще кажеш да установим датчици на защитната система на входа в клисурата.

Докторът не възрази и около два часа те мъкнаха към изхода на клисурата тежки сандъци и вършеха, според Доктора, безсмислена работа.

В последна сметка Кибернетикът успя да остане сам до шлюпката. След като още веднъж провери отдалече как върви работата на Доктора по монтирането на датчиците, той премести до бронята на шлюпката експрес-анализатора. Бялото петно се беше увеличило доста през това време. Най-неприятното беше, че неизвестното излъчване, поразило бронята, беше обхванало наведнъж цялата лява половина на шлюпката. Най-ясно личеше разрушението в центъра, там, където беше ударил зарядът на бластера, както той предполагаше първоначално. Сега разбра, че изобщо не ставаше дума за бластер, в краен случай не само за бластер. Нямаше възможност дори за малко да забави разлагането на бронята. Той опита всички достъпни методи, но не успя дори да установи характера на поражението. Бронята още се държеше, но разлагането прогресираше на дълбочина. След около два часа в шлюпката ще започне да навлиза въздух отвън, а след още няколко часа от нея ще остане само скелетът… Той беше разбрал веднага, че това не е биологическа атака. И все пак ще трябва да каже на Доктора, трябва да спасят поне оборудването, ако това все още има някакъв смисъл… Колко ли денонощия ще могат да издържат, без да свалят скафандрите?

— Да ти кажа, Миша — изведнъж гръмна в слушалките на скафандъра му гласът на Доктора, — нашата пещера май още ще ни потрябва. Ако се опитаме да разширим и херметизираме входа…

Кибернетикът се обърна рязко и видя сгърбената фигура на Доктора зад себе си.

— Значи знаеш?

Докторът вдигна рамене.

— Всъщност, не исках да те тревожа… Само едно не мога да разбера — защо им е това?

— На кои? И въобще, нима въпросът „защо“ при това положение на нещата има смисъл?

— От известно време ми се струва, че всичко, което ни се случи на тази планета и всичко, което има още да ни се случва, има някакъв напълно определен и ясен за някого смисъл.

— Не би било лошо и ние да го разберем — промърмори Кибернетикът, — Е, какво пък, да идем още веднъж в пещерата.

Но те не успяха дори да се отдалечат от шлюпката. Един от датчиците, монтирани от Доктора, включи сирената и когато се обърнаха по посока на нейния рев, и двамата видяха на входа на клисурата познатата фигура на Физика.