Евгений Гуляковски
Планета за контакт (10)

ГЛАВА X

Но това не беше град. Това не беше нищо познато. Геометричните конструкции, които отгоре не изглеждаха много големи, се оказаха високи към тридесет метра.

— Да не би да е минерална жила? Струпване на гигантски кристали? — попита Физикът.

— Че какво? Много прилича. Ето онези раирани, преливащи в злато кубове приличат на кристали на пирита. Странно, че тук изобщо няма прах и никакви парчета — Кибернетикът недоволно сви рамене.

— Много чисто място — съгласи се Докторът.

Те завиха зад предната гигантска пирамида, преградила и без това тесния проход.

— Това е лошо, дето няма прах — промърмори Кибернетикът.

— За какво ти е прах? — не разбра Докторът.

— Няма следи от робота, как ще го намерим?

— Струва ми се, че той вече си изигра ролята… — тихо каза Пректикантът.

— Мислиш, че специално са му сменили програмата ли?

— Според мен, те са решили, че вече могат да ни покажат това място.

— Но защо и какво е това?

— Не знам — потиснато каза Практикантът. — Но в предадената ми информация се споменаваше за някакво място на планетата, което ние трябва да намерим. Сигурно то има отношение към експеримента…

Стената на пирамидата, покрай която вървяха, беше пресечена от широка неравна пукнатина. Те не я забелязаха веднага, слабите им фенери осветяваха прекалено малко пространство в мрака. Затова пък, когато спряха до пробива, те видяха, че дебелината на стените на пирамидата е не повече от половин метър.

— Празни… Значи, вътре са празни. Но тогава, това не са кристали…

В жълтеникавите конуси от светлината на акумулиращите фенери вътрешността на разбитата пирамида изглеждаше като мозайка от тъмни и светли петна.

— Прилича на здание без предна стена.

— А на мен ми напомня разрез на жива тъкан под микроскоп — неочаквано твърдо каза Докторът. — Вижте, това са стените на клетките, а ето там — съдовете.

— В такава клетка свободно ще се съберат два слона.

— Мислиш, че това са вкаменелости? — попита Физикът.

— Ако не бяха тези размери, бих повярвал.

Долният ред от клетки, засегнати от цепнатината, напомняше неголеми стаи с правилна геометрична форма.

— Осемгранни призми. Не прилича много на клетка, а?

— Да… — замислено каза Докторът. — Живата клетка е скарана с геометрията, а тези клетки твърде много си приличат.

— Не съвсем — мрачно каза Кибернетикът. — Във втората от края има проход.

— Къде?

— Ето там, по-наляво.

— Може би за днес стига? — попита Физикът, — Хайде да отложим за утре по-нататъшните си изследвания

Всички едва се държаха на крака от умора и предложението на Физика се прие без възражения.

Късно през нощта Докторът събуди Райков.

— Не мога да спя, Дима — оплака се той. — През цялото време този „улей“^[1] ми е пред очите. Има нещо много познато в него, но не мога да разбера какво е. Хайде да погледнем още веднъж, какво ще кажеш?

— Може би е по-добре утре?

— Какво значение има! Разбира се, ако не искаш, аз ще отида сам. За мен е много важно да го видя сега. Струва ми се, че ще си спомня нещо важно, което ще забравя до сутринта; кой знае, може би ще разгадаем тази нова изненада!

— Разбира се, не будиш Физика, знаеш, че при него номерът няма да мине!

Като помърмори още малко, Практикантът се измъкна от чувала. Нощта тук беше много светла, много по-светла, отколкото в клисурата. Виолетовото излъчване на атмосферата изпълваше всички предмети с някаква призрачна светлина. Нямаше дори сенки.

До пирамидата стигнаха без приключения. Плътната тишина на подземието действуваше угнетяващо и Практикантът съжали, че се бе поддал на уговорките на Доктора.

Докторът отчуждено разглеждаше каменните клетки.

— Е, какво — нетърпеливо попита Практикантът, — може би стига толкова? Ще се връщаме ли?

— Забеляза ли, че от периферията към центъра на площта се усложнява геометрията на телата, с всеки ред сингонията^[2] е с една степен по-висока. Отначало — пирамиди и конуси, после — хексаедри, октаедри и така нататък…

— И какво от това?

— Никога не съм обичал математиката. А тук това ми действува, не го ли усещаш? В това има нещо грандиозно, някаква застинала мелодия. В тези фигури и линии има стройност, логическа завършеност, сякаш някой е решавал неизвестно уравнение, но вместо графики е чертал пространствени обемни фигури. Грешил е. Започвал е отначало. Все повече се е приближавал към решението, но така и не е могъл да завърши гигантската си работа. Незабелязано, развито логично, но — недовършено… Почти ясно и все пак не може да се схване същността. Сякаш гониш собствената си опашка, като през цялото време увеличаваш скоростта, струва ти се, че решението е близко, съвсем близко…

Геометричният лабиринт много прилича на живата материя и в същото време й е много чужд, дори враждебен. Живата материя е хаотична и непоследователна в своето развитие. Тя е имперична. Тук всичко е иначе… Ами ако е така, защото нашият опит не е в състояние да построи математически фундамент на биологията? Може би, затова ние не можем да разберем? А ти как мислиш?

— Не знам. Освен каменни стени не виждам нищо друго. Никакъв смисъл.

— Жалко… На мен ми се струваше, че ти трябва да разбираш по-добре…

— Мислиш, че след контакта съм станал друг? Че нещо в мен се е променило?

— Такова силно въздействие не би могло да остане безследно. Тяхната логика и разум би трябвало да ти са по-ясни. Но, вероятно греша. Нищо. Все едно, ние ще разберем. Длъжни сме да разберем. Твърде много това е потребно на Земята.

— А ти все още ли вярваш, че ние ще можем да се върнем?

— Нищо не знам, освен че няма да спрем. Докрай ще се борим, за да предадем на Земята всичко, което вече знаем и което ще узнаем за тази планета. Почакай ме тук. Искам да видя как изглеждат тези клетки отвътре.

— Да идем заедно.

— Имам чувството, че човек трябва да влиза там самичък.

Докторът направи крачка към отвора и почти веднага изчезна в тъмнината.

Практикантът седна на един камък. В абсолютната неподвижност и тишина на подземието сякаш беше спряло дори времето.

Докторът уверено зави надясно, сякаш някой го беше повикал. Мина през дълга галерия от еднакви цилиндрични клетки и още веднъж зави надясно. Малката осемгранна клетка, в която влезе, почти по нищо не се отличаваше от останалите. Но в средата й имаше странно съоръжение. Докторът насочи към него фенера си.

— Прилича на каменно кресло… Изглежда, че да се седи в него ще е удобно, само дето ще е студеничко…

Той вдигна нагоре фенера си и видя, че таванът на клетката прилича на сферично огледало. Огледалото беше съвършено черно и блестеше. Като определи на око фокусът на сферичната повърхност на тавана, Докторът реши, че той би трябвало да бъде точно на нивото на главата на човек, седнал във фотьойла, ако разбира се, там трябва да седи човек… Е какво пък, оставаше му да провери само това, всъщност за това и беше дошъл…

Чу му се някакъв много познат звук от далечното детство. Той не разбра веднага, не го позна веднага, но неизвестно защо се усмихна, седна в креслото и вече седнал, като в мъгла си спомни, че звукът приличаше на училищен звънец. После звукът стана по-висок с една нота, премина в досадно бръмчене на комар, сякаш в тила на човека се забиваше противно скимтящо шило.

Докторът се размърда, за да седне по-удобно. Звукът стана много по-силен, с по-нисък тон. Сега той най-много приличаше на сърдитото бръмчене на голям бръмбар, заплетен в тревата… Същевременно на Доктора му се стори, че по тавана се движи някаква сянка. Не, не сянка. По скоро мъгливо светло петънце, по-светло от общия фон на тавана. И не само едно. Ето още, и още… Всички бягат от периферията към центъра, там изгасват, на тяхно място идват нови. Контурите им са неясни, размити, контрастът е незначителен, едва доловима сянка на границата на полезрението му. Докторът обърна глава и веднага установи, че силата на непонятния звук е свързан с местоположението на главата му, а след още една минута разбра, че звукът е най-силен, ако главата му се намира точно на фокуса на каменното огледало на тавана.

Звукът постепенно се усилваше. Сега той напомняше морска сирена. Светлите петна по тавана придобиха реални, резки контури, но от това не станаха по-понятни. Както и по-рано, Докторът не можеше да улови в тяхната рисунка нито една позната черта.

Сега те се движеха на равни, ритмични вълни от края към центъра и обратно. Успоредно с тяхното движение ту затихваше, ту се усилваше докрай воят на корабната сирена. С крайчеца на съзнанието си Докторът разбираше, че в действителност няма никакъв вой, че това е само слухова халюцинация. Той чуваше звука не с ушите си, а сякаш с целия си череп, но това нямаше никакво значение; сякаш с малка лодка беше попаднал в силна буря и огромните вълни го хвърлят ту нагоре, ту надолу, ту затихват, ту отново се усилват. Ритъмът постепенно нарастваше, сменяше амплитудата на колебанията си, първата серия ставаше по-кратка, втората — по-дълга. Пелена покриваше съзнанието му. Докторът все още не беше изгубил контрол над себе си и сигурно можеше с усилие на волята да си върне яснотата на мисълта, но тогава той нищо нямаше да разбере и да узнае… Трябва да седи спокойно, без да мърда, да се вслушва в мощния, пулсиращ звук, да се вглежда в картината на бягащите по тавана сенки и да не мисли за нищо друго… Сигурно техният алфа-ритъм не съвсем съвпада с нашия и на него все пак му е провървяло… Това беше последната му мисъл.

Светът се промени, сякаш някой пипна копчето за контраст. Така става, когато дълго гледаш в една точка от рисунка в някоя книга: отначало тя се размазва, а после се раздвоява. Така се раздвои сега и неговото съзнание. С една негова част той виждаше себе си така, сякаш наблюдаваше друг човек в безжалостната и ослепителна светлина на прожектор. Човекът, седнал в каменното кресло, беше смъртно уморен и загубил всякаква надежда, че ще се върне у дома. Той прикриваше умората си пред другарите си с ежедневните шеги. Малък, слаб човек. Редом до него бяха тайните на грамадна планета, но на него му беше все едно. За какво му е чуждата планета?… Човекът, седнал неподвижно, беше равнодушен. По мръсните му дрехи бяха останали каменни троишчки. Той виждаше картини от живота си, далечни картини, които някога искаше да забрави, за да си прости неволните грешки, но се оказа, че в действителност той никога не ги е забравял и тъкмо тази скрита памет го е правила по-силен.

Картините изникваха в паметта му и тутакси се материализираха в ясни зрителни образи. Беше забавно… Да отидеш на кино и да гледаш своята памет… Не, той не гледаше цялата си памет. Само онова, което беше нужно. Нужно ли? Но за какво? Ето това не може да се разбере. Рано е. Най-напред трябва да си спомни нажежения пясък на чуждата планета, леко наклонената шлюпка и двамата души, страшно самотни там… Той говореше на Кибернетика различни правилни и необходими думи, а самият вътрешно целият трепереше от страх за своя скъпоценен живот. В това нямаше нищо лошо, лошо беше това, че обикновеното желание да живее той маскираше с много сериозни и красиви доводи за борба с планетата, за правото да докажат способността си да оживеят и още много други неща… Сега той изхвърляше от паметта си целия този боклук, за да я направи още по-ясна и чиста, за да знае кое точно го правеше силен, а кое унижаваше и гнетеше човешкото му достойнство.

Той е длъжен да бъде по-силен от другарите си, да подкрепя тяхното мъжество… Трудно ли беше? Разбира се, че беше трудно, но щом е станал космически лекар, значи е длъжен да стои на вахта докрай. Не правеше това достатъчно добре и не му харесваше сеоа немарливият човек, седнал неподвижно, несговорчив и остър, не умеещ да прави нищо както трябва, ето дори да разбере за какво служат тези съоръжения… Вместо да търси отговор на загадката, той се търкаля в психически транс в този клас… Защо клас? Ами да, на Земята щяха да го нарекат клас или тренировъчен стенд. Наименованието е без значение, не е важно. Важно е само това, за какво е направено всичко и дали той ще може да го разбере, а после да запази разсъдъка си и паметта… Впрочем, сега малко го вълнуваше съдбата на Доктора, тя стана за него само символ в сложното уравнение, което той решаваше и от решението му зависеше нещо много по-голямо от неговата съдба. В това уравнение влизаха по някакъв начин и сегашните му мисли и втората външна страна на неговия раздвоен свят.

Мислите се появяваха ясни и изпъкнали, сякаш бяха гравирани върху черен камък. При това бяха подчинени на съзнанието му. Подобно чувство възникваше, спомни си той, когато слагаше каската на машината, стимулираща творческите процеси, само че там това не носеше радост и не пораждаше чувството за огромна отговорност, което възникваше тук. Сякаш той наяве строеше всички тези въображаеми конструкции и отговаряше за всичко, което ставаше вътре в тях, и за крайния резултат. Контактът с машина не можеше да остави след себе си такова усещане за зрялост, за придобит емоционален опит.

Когато пред очите му се разсеяха и последните смътни сенки, акумулаторният му фенер почти беше изгаснал. Тлееше само малкото червено огънче на жичката… Батерията се е изхабила изцяло, значи всичко това е продължило няколко часа… Това беше първата му съзнателна мисъл. От пода се излъчваше остър студ. Беше странно, че изобщо може да се усеща нещо, след като беше седял неподвижно толкова дълго върху студения камък. Вече нищо не се движеше на тавана на клетката и нямаше никакъв звук. Той с учудване видя, че докато е бил в безсъзнание, креслото се е повдигнало, отдръпнало се е от фокуса на тавана заедно с пода, ако всичко това не му се бе присънило. Малка халюцинация, един малък психически транс…

Той знаеше, че не е така. И още веднъж се убеди, след като видя, че вдигнатият под закрива изхода от клетката. Но това изобщо не го безпокои. Ще има изход, щом като му трябва. И наистина, още щом си го помисли, подът много бавно, плавно и абсолютно безшумно тръгна надолу.

* * *

Ветровете на планетата доста бяха ошмулили малката зелена горичка на брега на морето. Тя изглеждаше разрошена и съвсем неистинска. Все така не можеха да се окъпят или да ловят риба в това чуждо море, и все пак, точно тук те долитаха винаги, когато трябваше да обсъдят нещо особено важно.

Докторът строеше от пясък странни геометрични фигури и бавно разказваше подред. Само най-накрая той се надигна, за да хвърли в морето острото каменно парче, върху което седеше, но така и не успя, защото въпросът на Кибернетика го накара да се замисли.

— Какво, значи под пода е имало някакъв механизъм, който е осъществил движението му, или ти не си забелязал — попита Кибернетикът.

— Нямаше никакъв механизъм. Или поне на мен така ми се струва — тутакси се поправи Докторът. Неизвестно по какви причини той вече избягваше резките съждения. — Не мисля, че там е имало някакъв механизъм. На тях изглежда им е непознато самото понятие механизъм. Механизъм — това е само предавател между нашето желание и природата, в която с негова помощ ние произвеждаме някакво изменение, но изисква за това твърде скъпа цена.

— А от тях, според теб, природата не изисква цена?

— Те са успели да минат без предаватели. Проникнали са в самата същност на материята, научили са се да управляват нейните полета и преобразявания без всякакви механизми.

— Не са проникнали те, те управляват — тихо възрази Физикът. — А подът е тръгнал по твое желание.

Няколко секунди Докторът гледаше Физика, без да мига. И дори под загара му се виждаше как беше пребледняло лицето му. Изведнъж той внимателно разтвори ръцете си, в които до този момент стискаше тежкия остър камък. Камъкът неподвижно увисна на около метър от земята, после се повдигна и Докторът го взе отново.

— Точно това исках да кяжа — все така тихо каза Физикът.

— Значи, и ти също. Значи, това изобщо го може всеки, всеки човек.

Тютюнът им беше свършил отдавна и докторът пушеше сушена хлорел. Мирисът на изгоряло сено го караше да се мръщи. Поривите на вятъра през цялото време разбъркваха брадата му и когато белите кичури се развяваха, Докторът изглеждаше съвсем стар.

Практикантът го откри сред камъните по дима. Като го видя, Докторът вътрешно се стегна, защото знаеше, че няма да може да отклони предстоящия разговор. Практикантът не започна веднага. Около една минута той мълча до него, като разглеждаше върховете на далечните хълмове, едва забележими от мястото, където сега се намираше техният лагер.

— Как мислиш, защо са се криели?

— Къде да се крият? — не разбра веднага Докторът.

— Защо са се криели под земята?

— Може би са се стремили да запазят собствеността на планетата. Красотата — това е преди всичко естественост. Сигурно тя е била важна за онези, които са се обучавали тук. Изобщо не са се криели. Пазели са планетата. Пазели са зеленото й небе в грапавите каменни брегове… Пазели са всичко такова, каквото си е, защото са го обичали…

— Сигурно си прав. — Около една минута Практикантът мълча, сякаш събираше сили; той дори не гледаше Доктора, така му беше по-лесно да го пита. — Помниш ли, там, в пустинята, ти ми каза за старта… Не си ли се отказал?

— Аз няма да летя — Докторът отговори веднага с една фраза и преглътна неволно буцата, заседнала в гърлото му.

— Няма да летиш?… — На Райков му се стори, че светът около него потъмня и се сви. — Казваш, че няма да летиш, така ли?

— Не мога.

— Но ти сам… ти сам питаше кога най-после ще е стартът, нали толкова много го искаше!

— Виждаш ли, сега това решение вече не ми принадлежи. Прости ми…

— И на кого принадлежи твоето решение? — само с устни попита Практикантът, и Докторът, без да иска, забеляза колко мъртви са сега устните му.

— На онези, които са там, на Земята. Не мога да рискувам.

— Обясни ми — тихо помоли Практикантът.

— Ще се опитам… Хората още не знаят нищо. Продължават да създават милиони ненужни неща… За това, че може по друг начин, днес знаем само ти и аз. Всъщност, истински само аз, защото имах щастието да се запозная не с резултата, не с подаръка, както беше при теб, а с процеса, с пътя, по който може да мине всеки. Човечеството не може да разчита на подаръци… Земята трябва да получи това знание, да повярва в него и затова аз не мога да рискувам.

— Но, от това, че ти седиш тук… — закрещя Практикантът, но Докторът го спря, помоли го да почака, защото усети, че точно сега, тъкмо в тази секунда той ще намери решението.

Практикантът продължаваше нещо да вика, но Докторът не го чуваше, защото вече знаеше какво трябва да се направи. Не до край, не съвсем ясно, но знаеше вече най-важното. И дори разбираше, че тъкмо отчаянието, което бе причинил на това момче, му бе помогнало да разбере…

— Почакай малко! — извика Докторът и Практикантът най-после млъкна. — Почакай… — вече тихо помоли Докторът. — Ние разбиваме стената с глава, през цялото време се хвърляме някъде и почти забравихме за Земята… Десет светлинни години изолираха нашето съзнание, създадоха илюзията за самота във Вселената, но това не е така. Ние нямаме звездолети, способни да преодолеят тази бездна от пространството, затова пък те съществуват на Земята…

— Ти какво, подиграваш ли се с мен?

— Ние имаме изход! Съвсем прост изход! Вместо да летим до Земята, което е почти вярна гибел, трябва да я повикаме…

— Да повикаме Земята?!

— Точно така, да повикаме Земята. А за тази цел да изпратим сигнал. Всичко на всичко да изпратим сигнал. Това е по-просто, а най-важното — по-сигурно, защото сигналът може да се изпраща много пъти, а да се лети може само Зеднъж!

— Но какъв сигнал възнамеряваш да изпратиш и как?!

— Това не знам. Вие с Физика сте по-наясно. Но, ако си сигурен, че можеш да доставиш в Слънчевата система цял кораб, то постарай се да изпратиш дотам сигнал. Това все пак е по-леко, поне на килограми.

— Но ние нямаме предавател!

— А за какво ти е предавател? За какво ти е предавател, щом като ти успя да направиш поле без генератор. Кой ни пречи да превърнем материята непосредствено в поток от радиовълни или модулирано рентгеново излъчване, ако то е по-сигурно?