Джанет Дейли
Любов и омраза (7)

Седма глава

От поста си до античния часовник в центъра на богато украсеното фоайе на „Уолдорф“ Клей Рътлидж зърна баронесата в мига, в който тя излезе от асансьора. Носеше шапка с широка периферия от червена слама и лека лятна рокля от бяла коприна с неравномерно нахвърляни червени, тъмносини и зелени точки. Изглеждаше едновременно елегантна, много шик, много френска и твърде лесно човек би могъл да я разпознае в тълпата.

Тя се поколеба за миг, а после тръгна към изхода за Парк авеню. Клей изчака, след това я последва бавно.

Тънките й токчета изтропаха по мозайката на пода, после по няколкото стъпала, водещи към въртящата се врата на нивото на тротоара. Мина през нея и спря. Портиерът се приближи до нея.

Клей се забави на стълбите, забеляза как си казаха няколко думи, проследи как портиерът й посочи с ръка надясно, явно й показа посоката. Клей се усмихна, когато забеляза картата на града, която тя стискаше до чантата си. Тя усмихната благодари на портиера. Той отново изчака, докато тя изчезна от полезрението му.

Навън отново я зърна как пресича улицата и върви по Източна петдесета по посока на Пето авеню. Ако беше друга жена. Клей би предположил, че е тръгнала да разгледа изключителните магазини на Пето авеню. Обаче картата, която носеше, начинът, по който въпросително обръщаше глава с нетърпението да открие многото забележителности и звуци на града, го отказаха от тази мисъл. Клей вървеше след жената, опитвайки се да открие целта й. Вероятно площадът пред Рокфелеровия център или пък Музеят на съвременното изкуство.

През цялото време я преценяваше. След предишната вечер за него нямаше съмнение, че е самотна жена със спотаени чувства, готова да изживее вълнението на незаконната връзка.

След малко тя неочаквано зави по Пето авеню. Той забърза след нея и тъкмо когато стигна ъгъла, я видя, че изкачва стъпалата на катедралата „Сейнт Патрик“. Поддържайки почтително разстояние. Клей влезе в богато украсената сграда от бял и черен мрамор.

Няколко богомолци седяха на пейките, докато други — главно туристи, се разхождаха из светия дом, разговаряйки шепнешком. От дъното на църквата Клей огледа присъстващите и най-накрая откри червената сламена шапка на баронесата. Беше застанала пред една ниша на главния кораб. Видя как запали свещ и коленичи за молитва, а в ръката й просветна молитвена броеница.

Изгледа я замислено за миг, после се оттегли към срещуположния тротоар на улицата. Докато я чакаше да излезе, той извърши няколко дребни корекции в първоначалната си преценка за Натали Фужер. Тя не беше от онзи тип жени, които безгрижно флиртуват за разнообразие, без съмнение искрено обичаше съпруга си, искаше той да бъде доволен от нея и се бореше с незадоволеността, която изпитваше от брака си. Нищо от това не променяше факта, че е самотна и готова за приключение. Това означаваше само лека промяна в начина му на действие.

Клей вдигна поглед към една от най-сниманите части на Ню Йорк — белите блестящи готически остриета на катедралата на фона на черното стъкло на Олимпийската кула, която се издигаше зад нея, ала в същото време държеше под око бронзовите врати на църквата. Когато Натали Фужер излезе, съботният късмет му се притече на помощ — по улицата нямаше движение.

Щом кракът й стигна последното стъпало, той пресече към нейния тротоар. Демонстрира изненада и удоволствие, че я вижда, но се постара веднага да прикрие второто.

— Добро утро, баронесо.

— Добро утро, мосю Рътлидж.

Имаше тъмнокафяви очи с цвета на горчив шоколад. Не му убягна проблясъкът, който бързо изчезна в дълбочините им, в отговор на неговия поглед на сдържана радост. Отблизо забеляза леката трансформация около устните й. Беше една от почти неуловимите промени в израза на жена, отразяваща се в различния звук на гласа й, в дребни жестове или недовършени изречения, които му подсказваха онова, което той искаше да знае. Както видът й сега му подсказа, че внезапната му поява е имала някакъв известен ефект върху нея.

Погледът му се вдигна към входа на катедралата.

— Къде е Емил? Не е ли с вас? — попита той, като че ли не знаеше.

— Трябва да присъства на едно събрание.

Очите му отново се върнаха към лицето й и го изследваха. С нея щеше да играе като мъж на честта, все едно че вътрешно се бори със силното привличане, което изпитва, и ще демонстрира емоционална въздържаност в израза, жестовете и всяка своя дума.

Усмихна се учтиво.

— В такъв случай мога ли да ви изпратя до хотела?

— Благодаря, но… Смятах да поразгледам Ню Йорк — с известно смущение посочи пътеводителя в ръката си.

— Сама? — Клей погледна с тревога, а после я маскира като усмивка. — Нека аз да ви покажа Ню Йорк. Много по-приятно е, когато човек не е сам.

Тя се поколеба и го изгледа в очите.

— Не бих искала да ви причинявам неудобства.

— За мен ще бъде удоволствие, баронесо.

— Казвайте ми Натали, моля.

Той забеляза как тя леко прехапа долната си устна — сигнал, че се пита дали е разумно да му разреши по-голяма фамилиарност.

Клей наклони глава вежливо резервиран, което обещаваше, че няма да се възползва от близостта им.

— Само ако ме наричате Клей.

— Както желаете — възприе го тя със същата сдържаност.

— Много близо сме до площада на Рокфелеровия център — каза той и показа с ръка посоката.

Тръгна до нея и внимаваше много да не се докосва до тялото й, даже и случайно. Стигнаха до Ченъл гардънс и спряха до каменния парапет, за да погледнат към долния площад с кафенето на открито със златната статуя на Прометей, която лъщеше сред танцуващата вода на фонтаните. Клей почти не говореше, освен когато посочваше забележителностите, тя също мълчеше.

— А сега накъде? — запита той, а после предложи като внезапно хрумнала му идея. — Може би Емпайър Стейт Билдинг? Никой турист не бива да го пропусне.

— Далеч ли е?

— За пеша е далеч. Ще вземем такси — той спря едно такси, отвори й вратата и я изчака, докато седне, а после се плъзна и той вътре, като внимаваше да се държи на разстояние.

Нито в мълчанието й, нито в сдържаността й не успя да прочете нещо по време на краткото пътуване. Често спираше поглед върху нея и се остави тя да го забележи. Реши, че е красива, елегантна жена, тъмната й коса бе прибрана от лицето и врата й и изцяло бе скрита под шапката й. Мислено я оприличи на многострунен инструмент, който очаква докосването на майстор.

Таксито спря на Трийсет и четвърта улица пред входа на небостъргача в стил арт деко, който филмовата индустрия и Кинг Конг отдавна бяха обезсмъртили. В мраморното фоайе Клей купи билети за наблюдателната площадка и придружи Натали във високоскоростния асансьор, пълен с туристи. Той ги изстреля до осемдесетия етаж, където се прехвърлиха в друг асансьор, които трябваше да ги отведе до крайната цел. Даже при притискането на телата и смесващите се миризми, той успяваше да подуши неуловимия й сексапилен парфюм.

 

 

Той изчака другите да слязат от асансьора, после я насочи покрай сувенирния щанд към тежката врата, която водеше към площадката. Натали се засмя на вятъра, който за малко да отнесе шапката й, и я хвана с ръка, докато минаваха покрай стената. Клей застана до нея, гледайки с лек интерес архитектурната смесица от кули от стъкло и желязо, стари тухлени постройки и готически църкви, което представлява Манхатън.

Без да обръща внимание на височината, Натали погледна над стъклото.

— Такситата изглеждат като златисти невенчета.

Тя отстъпи и вдигна лице, за да погледне по-надалеч. Той изследваше внезапната промяна на израза й в учудване, нежната линия на дългия й врат, копринената й рокля, която се развяваше от вятъра.

— Великолепно, нали? — направи се, че гледката към Манхатън, към река Хъдзън и към точиците на платноходките го интересуват. — Тъй високо над всичко. Далеч от шума на града долу… Като че ли ние сме единствените двама души в света — разсъждаваше той с престорена леност. — Разбира се, че когато си допадат, двама души образуват цял свят — в този момент той се обърна и я погледна в лицето.

Нарочно или не, но тя погрешно схвана думите му.

— Жена ви, ви липсва.

— Децата съвсем сигурно — добави той, после сви рамене и отвърна очи. — Не е тайна, че с жена ми вече нямаме много общо, освен любовта към децата — излъга той с лекота. — На нея й стигат цветята и рисуването, докато на мен… — спря, намръщи се и лицето му притъмня. — Защо ли ви разказвам всичко това?

— Вероятно защото знаете, че ще ви разбера.

Когато отново се обърна към нея, тъмните й очи бяха безмълвно доказателство за самотата, която изпитваше в собствения си брак. Той я изгледа дълго, без да отговори.

— Возили ли сте се някога с файтон през Сентръл парк?

За миг като че ли въпросът му я стресна.

— Не.

— Нито пък аз — усмихна се подканващо. — Искате ли?

Тя въобще не се замисли, а цялото й лице засия.

— Да.

Двайсет минути по-късно вече седяха на задната седалка на файтон, който минаваше през Сентръл парк. Освен кратки коментари за гледките, които се разкриваха пред тях, те разговаряха малко, но Клей забеляза слаба усмивчица на устните й, която показваше, че мълчанието й е приятно.

— Виждате ли гребните лодки? — запита тя и продължи да се взира в блесналата на слънчевите лъчи гладка повърхност на водата. — Колко са красиви.

— Можем да се уверим — предложи Клей и нареди на кочияша да спре близо до мястото, откъдето се взимат лодки под наем.

Щом се отблъснаха от брега, Натали седна на носа. Червената сламена шапка беше в ръката й. Лъскавата й коса бе привързана високо. Тя се хвана за лодката и се облегна назад, вдигайки лице към слънцето.

Красива е, отново си помисли Клей, докато гребеше. Спортното му сако бе прилежно сгънато на седалката до него, а маншетите на ризата си беше запретнал.

— Чудесно е — тя потопи ръка в затоплената от слънцето вода и гледаше как капките се стичат от пръстите й. — Бяхте прав, Клей — погледна го замислено. — По-добре е, когато човек не е сам.

— Да — съгласи се той, мълчаливо загреба няколко пъти, но продължаваше да я гледа в очите. — Не би трябвало да го казвам, Натали, но вие сте прекрасна жена — гласът му звучеше напрегнато.

За миг гърлото й се стегна и не можеше да проговори. Много пъти — толкова много пъти през последните месеци тя беше гледала Емил и мечтала той отново да я забележи, да й каже, че е красива и желана, каквато твърдеше, че е, преди да се оженят. Даже имаше моменти, когато този копнеж й причиняваше физическа болка.

Знаеше, че не е хубаво да изпитваш такова удоволствие от комплимента на чужд мъж, но беше изгладняла до такава степен, че вече не я бе грижа откъде идва храната за душата й.

Ала каза бавно и предпазливо:

— Много е приятно човек да бъде забелязан, Клей.

— Извинете ме — смотолеви той.

— За какво? — запита, като разбра, че трябва да поясни думите си. — За това, че сте добър ли?

— Не беше проява на любезност. Вие наистина сте прекрасна жена. Един мъж трябва да е сляп, за да не го забележи.

Понякога тя си мислеше, че съпругът й е сляп. Сляп по отношение на нуждите й.

Когато Клей замълча, тя не продължи разговора, а се опита да насочи мислите си към красотата на езерото, към синьото небе над главите им. Но й беше невъзможно да не забележи огряната от слънцето тъмноруса коса, мускулите под ризата и лекотата, с която гребяха ръцете му.

Колко глупава трябва да е жена му, помисли си Натали, да не оценява този мъж. Тя не можеше ли да разбере колко е щастлива; след като има такъв чувствителен и грижовен съпруг, толкова отзивчив, че да може да разбере един каприз и да го изпълни, преди още да бъде изговорен?

Като наемането на тази лодка, която се плъзга по езерото само с тях двамата. Нюйоркските високи здания се показваха в далечината зад дърветата. Тя наблюдаваше ръцете му, които гребяха, гъвкавите му мускули. Дланите му биха били топли и нежни, когато гали жена и иска да я предразположи, да я възбуди, да я задоволи. Целувките му вероятно са влажни и разгорещени.

Тъй като усети учестеното биене на сърцето си, Натали отмести поглед. Не е благоразумно да се отпуска в безсмислени фантазии, дори и да са безобидни.

Съвсем скоро, стори се на Натали, часът свърши и трябваше да върнат лодката. Клей й помогна да слезе, подхвана я здраво. Но и на пристана не я пусна. Застана зад нея и я подкрепи, като сложи ръка на кръста й, а другата — на ръката й под късия ръкав на роклята.

— Сгреших — пошепна. — Даже и сляп човек би ви забелязал — заради опияняващото въздействие на мириса ви, музикалния ви глас, мекотата на кожата ви.

С пръст той проследи извивката на ръката й, преди да оттегли своята. Тя пое въздух, но й беше трудно да го издиша.

За момент си представи, че полита назад и усеща цялото му стабилно тяло, топлината на ръцете му, допира на устните му, които изследват врата й. Преди мисълта да се превърне в импулс, той отстъпи, пусна я и мигът свърши. Но не и споменът.

— Недалеч оттук има доста добър ресторант — каза Клей. — Ако сте гладна, бихме могли да отидем да обядваме там.

Тя погледна часовника си за пръв път, откакто бе излязла от хотела.

— Късно е — установи го гузно, като си даде сметка, че компанията му й е била толкова приятна, та не е забелязала как е минало времето. — Трябва да се върна в хотела. Обещах на Емил да се видим за обяд в един. Вече е почти толкова.

— Разбира се — Клей кимна, но тя забеляза съжаление в израза му и го разбра, защото изпита същото.

Докато пътуваха с таксито към хотела, Клей от време на време запълваше мълчанието с баналности в изчакване на благоприятен момент, за да каже, когато ги делеше само една пресечка от хотела:

— Не знам дали съпругът ви споделя подробности от бизнеса си с вас, но с баща ми ще разговарят за бъдещо партньорство, за да се построи изба в Калифорния. И двете страни имат много какво да предложат. Клойстърс произвежда не само вина, които печелят награди, но ние имаме й търговска база, неоценима организация и умеем да се справяме с пазара. За Шато Ноар вие знаете по-добре от мен.

Постара се гласът, му да звучи нормално. Погледна я, усмихна й се и забеляза, че тя слуша с лек интерес.

— Естествено, при необходимост партньорството означава чести пътувания на двете страни — Клей направи пауза, след което усмивката му изчезна и той съсредоточи напрегнат поглед към лицето й. — Откривам, че с голямо нетърпение очаквам това споразумение.

Таксито спря пред входа на хотела откъм Парк авеню. Тя нямаше възможност да му отговори директно, тъй като портиерът отвори задната врата откъм нейната страна. Но Клей вече бе получил отговора, който желаеше, когато очите й се задържаха върху лицето му, а после тя веднага ги отклони.

Той плати на шофьора и последва Натали. На тротоара тя се обърна към него.

— Благодаря за разходката. Беше ми много приятно — внимаваше да не спомене името му и тази предпазливост вече означаваше нещо.

— Удоволствието беше мое — усмивката му беше изрядно учтива и той отново й демонстрира сдържаност. — Поздрави на съпруга ви.

Клей нарочно не спомена тържествения търг вечерта, тъй като знаеше, че тя ще присъства, а и на нея й беше известно, че той ще е там.

С лека вежлива усмивка тя се отдалечи от него и влезе в хотела. Той постоя отвън и се загледа замислено след нея, като се чудеше дали вечерта щеше да говори с нея или погледите им само щяха да се срещат от разстояние.

И двата метода щяха да окажат своето въздействие в зависимост от това кога баща му планираше срещата си с барона след уикенда. Клей трябваше да научи, за да реши как да се държи. Все пак в подобни случаи точно избраният момент има голямо значение.

Разходи се из фоайето, доволен от сутрешната си дейност и сигурен, че събитието вечерта ще се окаже твърде интересно.

 

 

Присъстващите в голямата бална зала на „Уолдорф“ облечени строго официално, притихнаха, когато цената на кашона с каберне совиньон от частния резерв на имението Рътлидж продължи да се вдига в разгорещеното наддаване. Сам седеше до Катерин в поза на спокойно безразличие, прехвърлил крак връз крак, едната му ръка спокойно почиваше на бедрото, а другата — върху нея.

Катерин изглеждаше също тъй сдържана, като че наддаването не я вълнуваше, след като цената далеч бе надминала очакваната. Но все пак беше напрегната и Сам го забеляза по блясъка в очите й.

Когато чукчето удари за последен път, цената бе историческа: шейсет и пет хиляди долара — най-високата, дадена за вино, произведено в Америка. Настана миг на тишина.

Позата на достойно спокойствие на Катерин не се промени, но с крайчеца на окото си Сам, забеляза известна разлика. Котка със следи от сметана по мустаците не би имала по-доволен вид.

Чу се изръкопляскване. През няколко стола Хю Таунсенд се изправи и се обърна, за да аплодира Катерин. Щом и другите станаха на крака, Сам също се вдигна. Катерин прие овацията с бавно и грациозно кимване на главата. Но аплодисментите не стихнаха, докато тя не излезе отпред.

Не прие микрофона, който й предложиха, гласът й прозвуча ясно и високо, когато се обърна към присъстващите.

— Благодаря. Благодаря на всички — направи кратка пауза в изчакване на тишина и после продължи: — Покойният ми съпруг Клейтън Рътлидж беше почитател на Томас Джеферсън — един от първите ренесансови мъже на Америка, както и ценител на хубавите вина. Също като Джеферсън Клейтън вярваше, че един ден Америка ще произвежда вина, равни на най-известните френски. Мечтата му беше вината на имението Рътлидж да бъдат сред тях, мечта, каквато и аз имам от много години. Тази вечер вие оказахте голяма чест на избата в имението Рътлидж. От това ще бъде облагодетелствана много ценна кауза. Клейтън би бил много горд, както се чувствам и аз сега. Благодаря ви.

Щом свърши, избухнаха нови ръкопляскания. Тъй като неколцина гости излязоха напред, за да я поздравят лично, акционерът находчиво обяви почивка.

Сам не беше изненадан, когато видя, че барон Фужер и съпругата му са сред първите, които отидоха при Катерин. В бизнеса, където личността и престижът имат изключително важно значение, сега реномето на имението Рътлидж нарасна много. Баронът бе силно впечатлен и демонстрира отношението си, за разлика от малко рязкото и леко сдържано отношение на сутрешното събрание. Това бе подразнило няколко пъти Сам, но Катерин с лекота се справи с него и бъдещото партньорство между тях, изглежда, беше само въпрос на време. Поне по мнението на Катерин. От друга страна, Сам знаеше, че чичо му все още се бореше да спечели съревнованието.

Джил също беше там — усмихнат и чаровен, когато се обърна към Катерин.

— Невероятна цена, Катерин. Поздравления — тонът му беше на син, който е щастлив заради нея, но нещо подсказа на Сам, че блясъкът в очите на чичо му бе по-скоро от ревност, а не от гордост.

— Благодаря ти, Джил — както винаги, тя се отнасяше благородно, но резервирано с настроения срещу нея Джил. — Сигурна съм, че когато бъде предложено, и твоето вино ще се представи много добре. Каберне от реколта осемдесет и седма на Клойстърс е съвсем добро за младо вино.

Джил изтръпна леко от снизходителния комплимент.

— Може би някой ден ще се съгласиш да дадеш твоето вино от реколта осемдесет и седма на анонимна дегустация заедно с моето и ще видим кое ще получи по-висока оценка.

Катерин леко отмести глава назад.

— Никога не бих се отнесла така с теб, Джил.

Бузите на Джил се наляха с кръв. Катерин отблъсна предизвикателството му с убийствен отговор. Желанието й да не се ангажира в пряк сблъсък със сина си звучеше искрено, явно по този начин искаше да му спести уважението да загуби от нея, но Сам изобщо не се и опита да търси действителната й причина.

Джил успя да преглътне яда си и принудено да се усмихне.

— Никой не печели непрекъснато, Катерин. Даже и ти — и с похвална самоувереност се оттегли към бара.

Сам отиде при нея.

— Не мисля, че беше много разумно от твоя страна.

— Може и да си прав, но беше необходимо — хладно отвърна тя, а после се усмихна широко на Хю Таунсенд. — Мистър Таунсенд, вие сте виновникът за това смущаващо внимание.

— Напълно заслужено внимание, мадам — взе ръката й и я целуна. — Ако търгът свършеше в този момент, пак би се сметнал за огромен успех — благодарение на вас.

Катерин не отрече пресиленото му твърдение, нито пък се съгласи с него.

— Вашата млада приятелка мис Дъглас тук ли е тази вечер? — запита тя. — Спомних си, че има един Закари Дъглас, който притежава лозе в долината — в областта Карнерос, и си помислих дали не е негова роднина.

— Не съм чувал Кели да има роднини в Калифорния. Съжалявам, че нямате възможност да я попитате сама. Тази вечер тя има предаване — погледна часовника си. — Всъщност сигурно все още е в студиото и се приготвя да си тръгне.

— Шест дни седмично. Не знаех, че са толкова натоварени — отбеляза Катерин с известна изненада.

— Това е блясъкът на телевизията — сухо отвърна Хю.

— Надявам се, че целият този блясък не обхваща и неделята — отговори Катерин също тъй сухо. — Всеки има нужда от почивка.

На Сам му се стори странно, че тази забележка дойде от нея. Самата тя никога не е имала време за нищо, освен за лозята и избата. Вярно е, че през последните години малко намали темпото, но все пак той не можеше да свърже думата почивка с нея.

След като поприказваха няколко минути, Таунсенд се извини и се оттегли. Сам огледа тълпата гости елегантни хора, красиво облечени, водеха изискани разговори. Той беше възпитан в такава среда и в нея се движеше тъй свободно, както из лозята. Но тази вечер му беше скучно и се дразнеше.

Забеляза близо до бара Джил, който разговаряше с барона и съпругата му. Клей беше с него. Цялото внимание на Клей пак бе насочено към Натали Фужер. Сам ги гледаше и устата му се изкривиха в усмивка. Предишната вечер Клей си беше набелязал Кели Дъглас, а тази вечер бе насочил усилията си към баронесата, и то с повече успех, съдейки по доволния му израз.

— Какво виждат жените в него? — Сам не си даде сметка, че изрече въпроса гласно, докато Катерин не му отговори.

— Онова, което желаят да видят — огорчението, гневът в гласа й, впечатлението, което оставяше, че говори от опит, го накараха да я погледне. — Мъж, който би сложил край на самотата им, някой, който би могъл да запълни празнотата на съществуването им с цялото богатство на чувствата, които човешкият дух е сътворил. Когато цветът изчезне от живота на жената и романтиката се изпари, на нея й се иска някой друг да започне да я цени. Закопнява и мечтае — погледът й беше фиксиран върху двойката в другата част на залата, но Сам не беше сигурен дали го казва за Клей и баронесата. — Когато се появи мъж и й отделя внимание, подхранва този копнеж, тя вярва, защото иска да повярва, защото желае мечтите й да станат действителност. Не иска да проумее, че единственото му желание е да се възползва от нея, че за него това е нещо евтино, защото това ще разруши мечтата й.

Катерин го изгледа леко объркана, после чертите на лицето й се отпуснаха, само в очите й остана сянка от огорчение.

— Моята майка беше такава жена — бързо допълни тя. — След смъртта на баща ми тя минаваше от един мъж на друг. Не съм броила, за да ти кажа колко доведени бащи ми е водила и колко любовници е имала. Такива жени са плячка за мъже като братовчед ти. А те са хамелеони — променят цвета си, за да се представят според мечтата на жената. В края на краищата заблудата е единствената реалност между двамата.

Никога в живота си, даже и когато беше малък, не бе имало приказки в долината след смъртта на съпруга си Катерин да се е показала на публично място в компанията на друг мъж. Точно обратното — местните хора даже се учудваха от факта, че нищо подобно не бе се случвало.

За един кратък момент Сам почти реши, че тайно е била свързана с някой мъж, който я е използвал и изоставил огорчена. Явно, че бе сгрешил. Напълно вероятно познанията й за мъже като Клей да идват от майка й, както я описа. До този миг той никога не беше гледал на нея като на жена. За него винаги е била Катерин — твърде силна и самостоятелна, за да има нужда от когото и да било. Но дали някога не е желала мъж? За малко да го изрече на глас. Всъщност какво го интересува? Изведнъж стана нетърпелив, дали по отношение към себе си или към Катерин, не успя да разбере. Огледа присъстващите и това чувство за неспокойствие и нервност отново се върна.

— Излизам малко на въздух, докато търгът продължи — каза на Катерин и се упъти към най-близкия изход. Някой се изсмя — с мек музикален смях, но Сам не се и замисли на кого принадлежи той.

 

 

— Мистър Рътлидж — Натали поздрави Клей съвсем тихо.

Той й кимна, без да се усмихва, но погледът му с топлота се плъзна по лицето й. Тя сведе очи, после отново ги вдигна и в дълбините им проблесна мека светлина.

Клей изчака, докато баща му отново заговори барона, а после й каза:

— Тази сутрин, след като ви оставих, си мислех, че само съм си представял колко сте красива. Но това е самата истина.

Тя неочаквано се засмя, погледна крадешком съпруга си, но той беше твърде задълбочен в разговора си за бизнес, за да я забележи. Нарочно, както се стори на Клей, усмивката й продължи в мек смях и тя сложи ръка върху рамото на барона.

— Емил, трябва да знаеш, че този красив джентълмен ми направи много голям комплимент — заяви, поглеждайки кокетно Клей.

Клей не се заблуждаваше. В думите й се съдържаше тиха молба към съпруга й да я забележи. Но когато Емил се обърна към нея с лека изненада, по своя си учтив маниер, той не успя да забележи онова, което тя отчаяно искаше да му покаже — че е красива жена, която скоро щеше да пропадне, понеже той не я желае.

Вместо това Емил потупа ръката й като на дете и й се усмихна разсеяно.

— Естествено.

В израза му не се долови ни най-малък признак на ревност или безпокойство. Глупакът я приемаше за даденост. Клей даде възможност на Натали да прикрие болката си. Без съмнение тя отдавна усеща, че съпругът й я игнорира. Което бе добре дошло за него.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — предложи Клей. — Чаша шампанско?

— Да, благодаря ви — Натали наблюдаваше Клей как върви към бара.

През последните два дни бе дочула разговори между той е нещо като донжуан и е причинил много горчивина на съпругата си. Сигурно е вярно — не знаеше. Дори и да е така, трудно й бе да я съжалява. В моменти като този, мислеше си, би предпочела прекалено страстен съпруг пред такъв, който през повечето време едва ли те забелязва.

Всъщност завиждаше на жената на Клей. По-лошото бе, че не се изненада от откритието си.

Все пак се обърна към мъжа си и се опита да се включи в разговора му с бащата на Клей.

— … забележителна жена — заключи Емил.

— Катерин действително е забележителна жена — потвърди Джил Рътлидж и сви рамене. — Но какво ще стане с имението Рътлидж, когато тя си отиде от този живот? Страхувам се, че ще бъде сянка на предишното…

Емил се намръщи.

— Нали внукът й…

— Сам ли? — вдигна високо вежди, това изглежда го забавляваше. — Сам е добър човек. Но в този бизнес има голяма конкуренция. Трябва да си много повече от добър, за да успееш — той спря, после пак сви рамене. — Сигурен съм, че това имате предвид.

— Разбира се — все пак по тревожния поглед на Емил Натали разбра, че не му се е изяснило какво точно е искал да каже Джил Рътлидж със забележката си.

Прозвуча сигнал, че търгът ще продължи. Хората бързо се отправиха към местата си, когато Клей се върна с чашата й шампанско. Тя му благодари и тръгна с Емил.

 

 

Тъй като столът, който преди заемаше Сам, сега беше празен, Катерин остана сама. Когато представиха следващото вино, всички в балната зала притихнаха.

Катерин осъзна, че гледа златистата глава на внука си Клей, седнал няколко реда напред. Джил беше до него, той леко накланяше глава, за да коментира. Докато го гледаше, тя си спомни враждебността и ненавистта в погледа му, когато я поздрави.

Катерин го гледаше безмълвно и усети болката на майката от сина си, който я е намразил. Как се стигна дотук? Къде сбърка с него? Дали всичко не започна една нощ преди много време? Не, не можеше да го приеме. Наистина, докато беше малък, понякога я гледаше с очи, с които сякаш казваше „Знам какво направи“, но много по-често тези ясни интелигентни очи на по-малкия й син блестяха игриво от смях.

 

 

Вероятно омразата му се е зародила онази нощ, но тя не би нараснала, ако не бе подхранвана. Кое го отвърна от нея? Дали всичко не започна с Джонатан? Поводът не беше ли съперничеството между Джил и по-големия му брат?

Като момчета се караха и биеха, но не повече от нормалното. Без съмнение, много често причината бе, че на Джонатан му се разрешаваха неща, които още не бяха за Джил, и вероятно тогава го е намразил. Естествено, че двамата се състезаваха за вниманието й, но това се случва във всички семейства. Ако прекарваше повече време с Джонатан, то беше, защото той проявяваше истински интерес към лозята и винарството, на които тя посвещаваше голяма част от времето си. През онези дни за Джил това беше досадно. Чак когато се върна след войната у дома…

Да, помисли си Катерин, точно след войната започнаха истинските проблеми — особено за Джил и Джонатан. След като Джил го мобилизираха, останаха сами с Джонатан. Неочаквано Джил се върна след две години, прекарани във Франция, където бе опитал известното вино бордо и посетил много винарски изби, между които и Шато Ноар. Върнал се беше, пълен със сили, ентусиазъм и идеи за семейния бизнес.

Катерин разбра колко трудно трябва да е било за Джонатан, когато брат му изведнъж се връща и започва да си вре носа навсякъде. Също така трудно е било и за Джил, който понякога се е чувствал като аутсайдер. Сигурно поради това Джил беше чувствителен, щом тя отхвърлеше някоя негова идея.

Синовете й винаги са били противоположни по характери темперамент. Джонатан беше тих, малко саможив, докато Джил беше общителен и със стадно чувство. Джонатан не се ядосваше лесно, а Джил бързо кипваше, Джонатан имаше консервативен начин на мислене, беше тип човек, който внимателно обмисля нещата, преди да направи някоя стъпка, докато Джил желаеше всичко на момента.

Катерин си мислеше, че в края на краищата двамата се допълваха — единият дърпаше назад, а другият — напред, и може би щяха да се уравновесят. Напротив — стигнаха до сблъсък.

Вярно е, че първата, даже първите две години опитаха да работят заедно. Не след дълго обаче неразбирателствата в бизнеса започнаха да прерастват в лични дрязги.

И двамата бяха млади — двайсет и няколко годишни. Тя смяташе, че ще го преодоляват, и затова ги товареше с различни, но еднакво големи отговорности, като остави Джонатан да се занимава с лозята и производството на вино, а Джил — с продажбите и маркетинга, поради което се налагаше непрекъснато да пътува.

Но това също не даде резултат и препирните продължаваха. С годините причините се промениха: Джил смяташе, че трябва да купят ново оборудване и да модернизират винарната, да направят поточна линия, да снижат разходите, а Джонатан му напомняше, че той отговаря за избата и че няма нужда да се купуват нови съоръжения, когато техните си бяха съвсем добри. Джонатан смяташе, че Джил харчи много пари при пътуванията си, като забавленията на купувачите му служеха като извинение за вечерите в скъпи ресторанти. Джил спореше, че не може да заведе клиентите в някое бистро и да очаква да купят от него качествени вина от имението Рътлидж. Джил искаше да навлезе в пазара на трапезните вина, като произвежда сладки вина с друг етикет, и настояваше, че оттам ще дойдат много пари. Джонатан даже отказваше да се замисли по този въпрос, като заявяваше, че имението произвежда само качествени вина и никога обикновени.

В тези спорове Катерин не знаеше чия страна да вземе. Чиято и страна да вземеше, другият се чувстваше ощетен. Единият винаги обвиняваше другия, че се опитва да я привлече към себе си. Към края имението се бе превърнало в бойно поле, като даже и работниците изказваха предпочитанията си в необявената война между Джил и Джонатан.

Катерин все се надяваше, че двамата ще оправят противоречията си, докато се стигна до най-силния сблъсък. Тя беше в малкия офис на Клод и разговаряше по телефона с някого — с търговец или държавен служител, вече не помнеше. Беше оставила вратата на избата леко отворена, да наблюдава какво става, когато Джонатан се втурна във винарната, Джил го следваше и двамата продължаваха да се карат, както явно бяха започнали още отвън…

— По дяволите, Джон — Джил го сграбчи за ръката и го принуди да спре. Джон се завъртя с лице към него, гневен по своя си начин. — Престани да се правиш на толкова праведен и поне обмисли това предложение — Джил посочи към документите в ръката си, а лицето му беше зачервено от яд. — Цифрите не лъжат.

— Не, но лъжците създават цифрите.

— Ти мен ли ме наричаш лъжец? — побеснял извика Джил. — Браво! — хвърли книжата в лицето на Джон. — Ти напиши цифрите и ти си ги събери. Резултатът ще е един и същ. Покупката на старата винарна надолу по пътя и двестате акра, които вървят заедно с нея, е най-умната стъпка, която можем да направим. Защо толкова се страхуваш да се разраснем?

— А ти защо не можеш да бъдеш доволен с онова, което имаме? — отвърна му Джонатан. — Никога нищо не е достатъчно добро за теб, нали? Погледни си италианските обувки, копринените вратовръзки и костюмите от по двеста долара. Винаги искаш още и още, и още. Повече вино, повече пари, повече дрехи, повече пътувания.

— Какво лошо има да искаш повече? — сряза го Джил. — Защо просто не си признаеш, че няма да можеш да се справиш с две винарни?

— Мога да се справя — Джон настръхна и сложи предизвикателно ръце на хълбоците си. — Но да съм проклет, ако го направя, само за да задоволя алчността ти.

— Уморен съм до смърт от приказките ти колко съм бил алчен. Омръзна ми да ходиш при Катерин и да ме клеветиш за какво ли не, за да ме излагаш.

— Да те клеветя ли? Не съм аз този, който надува сметките и гуши пари от компанията. Ти го правиш — Джон се закани с пръст на Джил. — Любимото й малко момченце.

— Проклетник такъв — изплю Джил, заплашвайки го с юмрук и добави: — Обвиняваш ме, че крада, и това е за последен път!

От бюрото на Клод Катерин видя с ужас как Джил неочаквано удари брат си в брадата и Джон се залюля назад. Той поклати глава, вдигна ръка към брадата си, а после се спусна към Джил, бърборейки нещо неразбираемо.

Тя прекъсна разговора си и се спусна към тях. Докато стигне вратата, Джон се беше нахвърлил върху Джил с двата си юмрука. Джонатан беше по-висок и по-едър, но Джил беше по-бърз. Джонатан замахна с дясната ръка, ала Джил се наведе и нанесе ляво кроше в стомаха на Джонатан, а после и дясно. Джонатан изохка и се преви надве. Джил му прасна един юмрук и му разцепи устната, та шурна кръв.

— Престанете. Престанете и двамата! — Катерин се спусна към Джил и се опита да ги разтърве, но той продължаваше да налага Джонатан с юмруци.

Боят престана едва когато още двама работници от винарната притичаха и хванаха Джил изотзад. Джонатан беше вече на пода замаян, едното му око беше полузатворено, а кръвта течеше от устната му. Катерин коленичи до него и се опита да спре кръвта.

— Големи мъже да се бият като малки момчета — кипна тя. — Срамувам се дълбоко и от двама ви.

Джил се освободи от ръцете, които го задържаха, като едва си поемаше дъх.

— Той пръв започна.

Катерин му хвърли леден поглед.

— Това ще обсъдим по-късно, след като пренесем брат ти в къщата.

— Нека те го направят — Джил направи жест към работниците. — Не бих си помръднал пръста, даже и да умира — обърна се и излезе.

Катерин знаеше, че така не може да продължава. Трябваше да се вземат драстични мерки.

Щом Джонатан беше пренесен в къщата и раните му бяха превързани, тя извика Джил в библиотеката. Когато той влезе, тя видя подутините около челюстта му и си спомни размазаното лице на Джонатан.

— Ако си ме извикала, за да ми изнесеш някоя от твоите лекции да работим заедно, обърни се към първородния си син — заяви Джил гневно. — Омръзна ми от ударите му под кръста. Може да съм започнал пръв, но той си заслужаваше всичко, което получи.

Щеше да продължи, ако Катерин не го бе спряла с ръка.

— Не ме интересуват провокационни изказвания, нито пък ще ти изнасям лекция — на бюрото пред нея бяха документите, които Джил се бе опитал да покаже на Джонатан, малко поизмачкани и изцапани, след като бяха паднали на пода по време на боя. — След тази отвратителна разправия между теб и брат ти ми стана ясно, че двамата не можете да работите тук.

— Крайно време беше да го разбереш. Дай на Джонатан едно лозе и нека си отглежда проклетото грозде. Него само това го интересува. Аз мога да се справя с винарната — забеляза книжата върху бюрото и ги позна. — Можем да купим мястото на стария Шмид надолу по пътя, което той въобще отказа да го погледне. Така ще можем да удвоим производството. След пет години ще направя така, че името Рътлидж да бъде известно навсякъде.

— Сигурна съм, че ще го направиш. Имаш забележително чувство за бизнес, Джил, както и дарба за маркетинг — тези му две качества бяха накарали Катерин да вземе решение. — Всъщност това е причината да смятам, че и сам би се справил много добре.

— Значи ме изхвърляш? — той изведнъж настръхна.

— Трябва да се съгласиш, Джил, че ти никога не си бил напълно съгласен с моето виждане за имението Рътлидж.

— Искаш да кажеш, твоето и на Джонатан ли?

Катерин не обърна внимание на подигравката му и продължи:

— Много пъти си се дразнил от политиката ми по отношение на винарната. Отдавна имаш собствени идеи и разбирания. Една малка винарна ще ти даде възможност да ги приложиш на практика. За да ти помогна да започнеш, ще изкупя твоя дял от имението Рътлидж.

— Да ми помогнеш да започна ли? Искаш да кажеш, че ме купуваш. Ще ми подхвърлиш пари, за да успокоиш съвестта си, преди да си ме изхвърлиш!

— Опитвам се да бъде справедливо.

— Справедливо ли? Така ли е според теб? — сърдито я предизвика той. — Винаги си била на страната на Джонатан. Мен никога не си ме понасяла.

— Не е вярно.

— Ти наистина ли очакваш да ти повярвам, като знам как лъжеш? Целият ти живот е една голяма лъжа. И аз я знам. Не можеш да понесеш, че знам какво точно се случи онази нощ, нали?

— Това няма никаква връзка.

— Така ли? Никога не си искала да се въртя наоколо, защото непрекъснато ти напомням за онова, което направи и което криеш. Не ти ли е ясно, че го знам?

— Грешиш.

 

 

Катерин така и не успя да го убеди. Нито тогава, нито по-късно. Когато онзи ден излезе от библиотеката, той я мразеше. По едно време смяташе, че щом винарната му се разрасне и той постигне успехи, най-накрая ще да разбере, че като е напуснал имението Рътлидж, то е било за доброто на всички. Ала това не се случи и тя вече не вярваше, че някога ще стане.

 

 

Сам мина през въртящите се врати и излезе в горещата вечер. Спря и погледна сградата, която закриваше погледа му към небето. Нямаше звезди, а топлият въздух миришеше на изгорели газове и неприбран боклук.

Портиерът се приближи до него.

— Такси, сър?

— Не, благодаря.

Той разкопча сакото си и тръгна да се разхожда. Докато стигне светофара, горещината го накара да го свали и да го преметне през рамо.

Сам пресече улицата и пое по тъмната страна на улицата покрай стара тухлена постройка. Вървеше безцелно. Чу ритъма на стара песен и се насочи натам.

Оркестър от трима души забавляваше посетителите на откритото кафене на Рокфелеровия център. Туристи се бяха събрали на горното ниво, за да наблюдават.

Една жена излезе от сградата на отсрещната страна на улицата. Тежка чанта висеше на рамото й. По начина, по който се движеше — плавно, с леко поклащане на ханша — Сам веднага позна Кели Дъглас. По дългите крака.

Да, това съм аз и отново съм влюбен

Не съм обичал, откакто…

Пееше вокалистът от долния площад, а микрофонът усилваше гласа му.

Изведнъж Сам се ядоса на себе си. Можеше да тръгне, в която и да е друга посока от хотела, защо, по дяволите, трябваше да идва насам? Веднъж вече се опари и няма намерение да го прави отново.

Въпреки това стоеше и наблюдаваше как тя се качва на задната седалка на кола, паркирана до тротоара.

Стори му се, че погледна към него, но не беше сигурен. Каза си, че така и така няма значение. На следващия ден си тръгваше от този бетонен остров и се връщаше със самолет в Калифорния. По този начин всичко щеше да свърши.