Джанет Дейли
Любов и омраза (16)

Шестнадесета глава

Късното септемврийско слънце огряваше терасата с басейна и затопляше следобедния въздух. С чисти ритмични движения Джил Рътлидж плуваше по дължината на басейна, стигаше до стената, отблъскваше се, изпълнявайки дневната си норма от двайсет обиколки. Избърса лице от водата и стрелна сина си с очи.

Клей стоеше близо до края на басейна и нервно гризеше нокътя на палеца си, нещо, което не беше правил от пубертетната си възраст, когато откри секса. Нерви, а всъщност страх — помисли си Джил. Нещо, което нито един от двамата не можеше да си позволи да покаже.

— На масата има кана с мартини. Защо не налееш? — предложи на Клей и излезе от басейна.

Докато се бършеше, той крадешком поглеждаше Клей и забеляза с удовлетворение, че ръката му не трепери. Не разля нито капка алкохол, нито пък разплиска чашите, докато му подаваше едната. Неприятната работа сигурно е разклатила нервите му, но не ги беше разрушила. Това е добре.

При тези обстоятелства би било съвсем неподходящо да се чукнат. Джил не вдигна чаша към Клей, преди да опита мартинито. Сядайки, той се облегна на шезлонга с чувството на гордост от твърдите си мускули и липса на тлъстини. Беше в по-добра форма от всички мъже на негова възраст и си го знаеше.

— Нещо ново? — повдигна посребрелите си вежди към Клей.

— Нищо не съм чул — Клей седна на края на един стол и облегна лактите си на облегалките, хванал чашата с мартини с двете си ръце. — Полицията не е идвала да задава повече въпроси, нали?

— Не. Защо трябва? — възрази Джил и бавно отпи от мартинито.

Клей прекара пръсти през русата си коса и сви рамене.

— Когато снощи ни разпитваха, казаха, че може пак да дойдат, ако се сетят за още въпроси.

— Няма какво повече да прибавим към онова, което вече им казахме — отвърна Джил, погледна Клей и каза твърдо: — По това време, когато Емил е бил убит, ние бяхме заедно с теб. Десетки хора ни видяха. Освен това полицията е заловила онзи мъж.

— Но в обедните новини пуснаха запис на Доуърти, който настоява, че е невинен.

— В затвора „Сан Куентин“ няма нито един виновен.

— Прав си — Клей се усмихна с мълчаливо възхищение от спокойствието на баща си и хладната му увереност. Започна да диша с по-голяма лекота.

— Смятам, че е редно утре да посетиш потъналата в скръб вдовица и да й поднесеш съболезнованията си — Джил вдигна лице към слънцето. — Моите източници ми подсказаха, че Натали е единствената наследница на Емил. Възможно е да убедим Натали да избере друг партньор за съдружник.

— Намирам, че това е повече от възможно — вътрешно Клей се чудеше откога ли баща му си го е помислил. Обаче имаха ясно споразумение — никакви въпроси. Така беше по-добре.

— И аз така смятам — този път Джил вдигна чашата си за мълчалив тост, отпи голяма глътка и въздъхна шумно.

Но една забележка, която бе направил баща му по-рано, накара Клей да се замисли. Стана от стола си и отиде до края на басейна.

— Казваш, че е единствена наследница — погледна баща си за потвърждение.

— В случай, че през последните няколко месеца не е направил промени в завещанието си. Защо? Какво имаш предвид?

— Развод. Най-добре е Барбара да бъде убедена в това — отпи замислено от питието си.

— Тук става дума и за общо имущество. Ще бъде много скъпо, Клей — изправи се и в израза му се четеше неодобрение.

Клей само се усмихна.

— С голяма радост бих дал половината от онова, което сега притежавам, за да сложа ръка върху Шато Ноар. Все пак Натали ще има нужда някой да й помага.

Джил го изгледа за миг смаяно, после отхвърли глава и се разсмя от сърце.

— Боже мой, харесва ми начинът ти на мислене — приближи се и хвана Клей за рамото. — Ние с теб сме страхотен отбор, сине. Невероятен.

Ухилени, те се чукнаха и допиха останалото мартини. Двамата мълчаливо осъзнаваха, че докато са заедно, няма от какво да се боят.

 

 

Взетата под наем кола подскачаше по набраздения път в буренясалия двор. Кели спря до буика, паркиран пред къщата. Макар да й се струваше невъзможно, постройката изглеждаше по-зле, отколкото си я спомняше.

Преди десет години, когато тя замина, боята бе напукана и се лющеше, а сега вече съвсем липсваше. Показваха се сиви и гниещи дъски. В единия ъгъл покривът беше хлътнал и най-вероятно оттам течеше. Прах й мръсотия покриваше прозорците. Едно стъкло беше пукнато, но другите бяха здрави.

Машинни части, стари гуми и най-различни ненужни неща се подаваха през високата трева около къщата. Дори и цветната й леха, която тя бе оградила с камъни, да беше останала, тя беше скрита от бурените.

На пръв поглед и лозето не изглеждаше много по-добре. Представляваше подивели оплетени лози. Като се вгледа по-внимателно, Кели откри местата, където стъблата бяха отрязани, за да се създаде илюзия на редове.

Тя изключи мотора и се загледа в буика в бяло и зелено, паркиран пред къщата. Лъскавите хромирани части блестяха на слънцето. Както беше стегнат и излъскан като огледало, изглеждаше не на място сред избуялите треволяци пред порутената къща.

Всъщност винаги е било така — баща й винаги се е грижил много за колата си. Както и за дрехите си, които трябваше да бъдат чисти и изгладени, а върху колата му да няма и петънце. Нейно задължение беше да я поддържа в този вид. Старият син шевролет, когато тя беше в отделенията, беше много по-зле. Върху тъмносиния му цвят си личеше всяко леке и прашинка. Кели си спомни колко часове се трудеше, за да избърше всички мокри места, преди слънцето да ги е изсушило…

 

 

Почти изтощена, тя стъпи върху бронята на колата и се протегна, за да стигне до покрива на колата с гюдерията. Предницата на синята й тениска се бе измокрила. Беше прилепнала по кожата й и така се разкриваха детските тлъстинки. Беше прибрала с ластик косата си на конска опашка, няколко отпуснати кичура се бяха залепили за лицето и врата й от потта, а очилата й се спускаха надолу към края на носа.

Вратата се тръшна. При този звук тя се смръзна за миг и се стегна. Сутрешната горещина и изтощението й бяха забравени, когато тя набързо избърса съхнещите мокри петна по покрива и крадешком хвърли поглед към вратата.

Примигвайки на ярката сутрешна слънчева светлина, баща й спря на върха на стъпалата и сложи ръка над очите си. Лицето му имаше характерния бледен цвят от твърде многото уиски предишната вечер. В ръката си държеше чаша, пълна до половината с прозрачна кафеникава течност. Знаеше, че това, което пие, не е леден чай, а уиски.

— Колата още ли не е готова? — попита я той ядосан.

— Сега свършвам — изтърка покрива и изведнъж й причерня.

— Я виж тук — посочи с пръст към покрива. — Навсякъде оставяш лекета. Какво ти става, по дяволите? Купих ти нови очила и пак не виждаш.

— Съжалявам — веднага избърса с гюдерията мястото, което той й посочи.

— Все съжаляваш — присмя се той. — Казвам ти да направиш едно просто нещо — „Измий ми колата“, ти казвам, а ти си толкова дебела и мързелива, че не можеш да направиш и това.

— Ще го направя — обеща тя.

— Права си, и не за друго, а защото ще остана тук, за да съм сигурен. Чуваш ме, нали, или си глуха, както и не виждаш?

— Чувам — вътрешно настръхна от думите му и сълзи изпълниха очите й.

— Още по-добре — закани се той, а после избухна: — За Бога, гледай какво правиш. Оставяш пръсти навсякъде по хрома. Изтрий ги — заповяда й той и тя незабавно се подчини. — Не мога да изляза в града с такава кола. Какво ще кажат хората?

Тя спря, изпълнена с неприязън.

— Какво ще кажат ли? Защо снощи не се загрижи какво ще си помислят, когато се препъваше на излизане от онзи бар, а? Или миналия месец на Четвърти юли, когато с все сила запя: „Бог да благослови Америка“, размахвайки бутилката също като пияница… — изпищя, когато той я удари с опакото на ръката си.

— Не се прави на много умна — отново я удари. Този път още по-силно.

Замаяна от силата на последния му шамар, тя падна върху колата, тазовата й кост се удари в предната броня, вцепеняваща болка мина през гръбначния й стълб. Видя, че той пак е тръгнал към нея, и хвърли мократа гюдерия в лицето му — чисто рефлекторно действие за защита с единственото оръжие, с което разполагаше.

Това го забави за миг, той изруга и смъкна тежката кожа от лицето си. Което й даде достатъчно време, за да избяга по-далеч. Обаче не и от чашата с уиски в ръката му. Той я запрати към нея. Тя се наведе, но не достатъчно бързо, и чашата я удари по челото.

Ужасът бе по-силен от болката и тя се затича направо към лозята, без да обръща внимание на виковете му и на пламтящата болка в ханша и на челото. Чувайки стъпките му отзад, тя се наведе сред лозите и започна да пълзи по земята, охкайки тихо. Спря едва когато стигна оградата.

Оттатък растяха алени храсти. Наведе се под бодливата тел и изпълзя сред храстите. Най-после се намираше в безопасност. Спря задъхана, потта се стичаше по лицето й, а бясно тупащото й сърце беше стиснало гърлото й. Тазът я болеше, а главата й пулсираше. Предпазливо докосна лицето си. Имаше подутина около скулата и едно твърдо топче на челото — начало на цицина. Но кожата не бе наранена. Имаше късмет. Късметлийка. При тази мисъл се разплака тихо и горчиво.

— Излез оттам — чуваш ли ме? — извика той неочаквано и тя застина от страх, бършейки бързо сълзите, които се стичаха по лицето й. — Домъкни дебелия си задник тук и довърши колата!

Секундите минаваха, а тя не се показа от скривалището си.

— Некадърница такава — извика той отново. — Дебела и мързелива повлекана. Нищо чудно, че майка ти умря. Не можеше да понася да гледа колко несръчна и дебела е дъщеря й. Отиде си, защото не можеше повече да те понася, повлекана такава.

Тя запуши ушите си с пръсти, за да не го чува. Думите я нараняваха повече от юмруците му.

Все още звучаха в съзнанието й. Кели бавно слезе от колата, огледа се и се зачуди какво ли прави тук. Трябваше да намери някъде да спи, преди туристите да са заели всички стаи. Обаче знаеше защо е дошла — за да се срещне и с останалите спомени. Трябваше да го направи. Беше избягала оттук и твърде дълго не си бе спомняла миналото.

По неравната камениста земя не можеше да се ходи с токове, но успя внимателно да стигне до къщата. Ключалката все още беше счупена. Щом натисна дръжката, вратата се отвори.

Кели влезе и постоя около минута в задушната всекидневна, подушвайки познати миризми — сладникавия мирис на разлято уиски, вонята на изсъхнало повръщано и стари фасове. Лъчите на следобедното слънце правеха безуспешни опити да проникнат през мръсните прозорци и да хвърлят светлина в помещението, но все пак се виждаше.

Масата, където беше столът на баща й, беше затрупана с мръсни чаши, имаше препълнен пепелник с угарки, снимка на майка й в рамка. Празна бутилка от уиски се търкаляше на пода до стола. Под него сигурно имаше още.

Загледа се към дивана, където майка й беше починала. Все още беше покрит със същото старо индийско одеяло. Едно време райетата му бяха ярки, а сега тоновете бяха избелели. Кели случайно погледна парцалената черга на пода. В съзнанието й изникна споменът как тя и баща й се търкалят по нея, смеят се неудържимо — той я гъделичкаше и се смееше високо заедно с нея.

Изуми се от този спомен. Смехът не беше отличителна черта на тази къща, на детството й или пък на баща й.

Намръщена тръгна към кухнята. В мивката беше натрупана купчина мръсни чинии — очукани и пожълтели от употреба, с отдавна олющен гланц. Но печката си стоеше, от фурната й къщата едно време се изпълваше с вкусни миризми. Кейкове, сладки и специалитетът на майка й — шоколадови бисквити.

Още една спирка. Нейната стая, и тогава ще тръгне.

Нищо не бе докоснато след тръгването й. Дебел пласт прах покриваше всичко — евтиния чамов гардероб, който, тя бе боядисала бял, покривката на цветя върху металното легло и старото радио върху нощната й масичка. Кели завъртя копчето. Чу се смесица от музика и статични смущения. Тя се усмихна, изненадана, че все още работи, и го изключи.

Старата й кукла Бабс лежеше, подпряна на възглавницата върху леглото й. Уа-уа изплака тя, когато Кели я взе. Кели избърса прахта от пластмасовото й лице и я вдигна така, че очите й да се отворят, после пипна подгъва на синята рокля, която майка й беше ушила на ръка.

Бабс беше подарък от дядо Коледа, когато Кели беше седемгодишна. Тогава имаха елха. Баща й я беше донесъл предния ден и цялата вечер тримата — баща й, майка й и тя — прекараха, като нижеха пуканки, лепяха хартиени гирлянди с лепило от брашно, рязаха звезди, закачаха сладки пръчки и снежинки, за да украсят дървото. На върха сложиха огромна звезда, направена от алуминиево фолио. Когато баща й открадна пуканки, за да ги изяде, майка й се разсмя и го плесна по ръката. Той намигна на Кели и й подаде няколко. На другата сутрин Бабс седеше под дървото.

Кели допря бузата си до прашната руса коса на куклата и затвори очите й, объркана от тези неочаквани спомени. Разсеяно полюля куклата, когато неочаквано й се стори, че кола влиза в двора.

Полицията, помисли си, вероятно имат заповед за обиск. Бързо се върна във всекидневната и отмести обгорелите от слънцето пердета тъкмо в момента, когато Сам Рътлидж слизаше от джипа. Сепна се за миг, уплашена колко още неща ще научи за корените й и какво ли щеше да си помисли за нея.

Но беше малко късно да се безпокои за тези неща. Той вече вървеше към вратата. Тя първа стигна до нея и я отвори, все още стиснала в ръце куклата. Той свали избелялата от времето шапка и прекрачи прага.

— Имах чувството, че ще те открия тук — кафявите му очи нежно се обърнаха към нея.

— Исках да хвърля поглед — тя стисна куклата по-силно, малко нервирана, че той е там, но се постара да не го показва.

Той кимна с разбиране.

— Преди малко говорих с Оливър Зелински. Каза ми, че си ходила да видиш баща си.

За миг тя се пренесе обратно в онази задушна стая за свиждания, седнала срещу баща си.

— Той мрази Катерин. До днес нямах представа колко много.

— Знам — приближи се и пипна найлоновите кичури на косата на куклата й. — Това трябва да е била твоя кукла.

— На тръгване не можах да си я взема. В куфара ми нямаше място — дръпна се, за да може той да влезе. Присъствието на Сам като че ли изведнъж изпълни всекидневната. Тя събра сили. — Не си ме питал защо излъгах коя съм.

Той бързо огледа стаята, преди да спре очи отново върху нея.

— Смятам, че се досещам за причината.

— Тук невинаги е изглеждало така. Когато майка ми беше жива, тя непрекъснато чистеше и миеше, боядисваше и съшиваше изрезки плат, за да направи калъфи или пердета. След като тя почина, аз се опитах, но…

— На колко беше, когато тя почина?

— На осем. За това не съм излъгала — каза и се извърна. — Тя обичаше и да пече разни неща. Тогава къщата миришеше хубаво — Кели несъзнателно обви куклата с две ръце, погледът й обходи стаята, спря се на стария диван, на прозорците, на лампата, видя я не така, а както е била едно време. — Спомням си, че мама ходеше от прозорец на прозорец, гледаше и го чакаше да се върне. Понякога ме оставяше да чакам заедно с нея. Аз си донасях одеялото и възглавницата и лягах на дивана. Когато той дойдеше, тя бързо ме пращаше в леглото и ми казваше да остана там, защото татко не се чувствал добре.

Сам се вслушваше повече в гласа, отколкото в разказа й. Той му напомняше тихо течаща река, гладка на повърхността и със скрити силни подводни течения. Там беше попаднал един мъж и водовъртежът го дърпаше навътре. Точно както сега го привличаше към миналото си. Застанала там, тя изглеждаше малка и самотна, прегърнала куклата си.

— Тогава пак пиеше — продължаваше тя. — Може би не толкова и не тъй често, но пиеше. Когато бях малка, не можех да разбера какво искаше да каже мама с думите, че не се чувствал добре. Знам само, че не ми харесваше, когато се връщаше с този особен мирис от устата, понякога сладникав и обичлив, а в друг — раздразнителен. Мама се опитваше да го отучи да пие. Умоляваше го и той й обещаваше да спре. Известно време всичко вървеше добре, докато той се запиеше отново.

Не очакваше той да й отговори и затова Сам мълчеше, наблюдаваше я как върви безцелно към дивана и докосва с пръсти облегалката му. Изпитваше желание да я изведе от мръсната задушаваща стая, но му се струваше, че тя има нужда от това.

Кели вдигна глава и се загледа в пространството.

— Понякога мама и аз отивахме да го приберем от работа, особено в дните, когато получаваха заплата. Май че го правеше, защото така щеше да му е по-трудно да спре някъде и да пие с приятели до среднощ. А на него една чаша не му е достатъчна. Няколко пъти той много й се разсърди, като я обвини, че не му вярвала, че го шпионирала и го проверявала — спря и премести поглед към него. — По онова време работеше в имението Рътлидж.

Сам разбра какво искаше да му каже.

— Което обяснява защо ти е известно разположението на винарната.

— Да.

Очите й останаха приковани в него. Харесваха му зелените й очи с гъсти като гора тъмни клепки. Обаче той не знаеше какво да прави с онова, което се криеше в дъната им. В този миг се гневеше на родителите си и на Катерин, че не са му позволявали да се сближи с тях. Може би ако не се бяха държали на разстояние, той би могъл да прозре по-дълбоко в Кели и да разбере какво изживява тя.

— По-късно, когато поотраснах, тя пращаше мен, за да е сигурна, че той ще се върне право вкъщи — спомняше си тя. — Предполагам, мислела си е, че не е вероятно да влезе в бар с малко момиченце. На мен ми беше забавно да го посрещам сама, да ме носи на гръб до колата, да си говорим на връщане — тя спря, челото й леко се сбърчи. — Но понякога не успявах да си свърша работата и хлътвахме в някой задушен шумен бар, и там го наблюдавах как се превръща в непознат за мен човек.

Той забеляза как мислите й стават по-мрачни. Но тя като че ли се стегна, вдигна глава и бързо му се усмихна.

— Харесваше ми да ходя в имението Рътлидж. Бях очарована от винарната и от хладната й изба. Когато никой не гледаше, аз влизах и се разхождах. Няколко пъти съм те виждала.

— Наистина? — той знаеше, че Доуърти някога е работел във винарната, но не го познаваше — нито него, нито семейството му. — Аз въобще не знаех, че има дъщеря.

— Още по-добре — остави несъзнателно куклата на дивана. — Радвам се, че не ме помниш. Бях грозна. Пълно едро момиче с дълга мазна коса и очила — спря и го погледна, после поклати глава и тихо се засмя на себе си, както се стори на Сам. — Всъщност защо ти разправям всичко това?

— Може би защото е дошло времето да говориш — беше застанал с ръка на кръста, палецът на другата бе хванал като с кука задния джоб на панталона му цвят каки, а очите му бяха вперени в нея. В стойката му нямаше нищо предизвикателно, излъчваше само мъжественост.

— Може би не бива на теб да ти казвам.

— Не си права.

В очите му не се четеше съчувствие, а желание да я слуша, да раздели миналото й с нея. До този момент никой не бе искал да раздели каквото и да е с нея, още повече нещо неприятно. Тя се разколеба, чувствата й рикошираха във всички посоки. Трябваше да ги обуздае. Усещаше се много уязвима.

— Говори ми, Кели — настоя Сам, изненадвайки и себе си с мекотата на тона си.

— Няма какво много повече да ти кажа — тя бързо отиде до масата, с механични движения грабна мръсните чаши, от което Сам предположи, че и преди е почиствала след баща си, така се освобождаваше от излишната енергия. — След като майка ми почина, той започна да пие още повече. Нея я нямаше, за да го спре. Ако ходеше на работа, аз го посрещах, когато се връщаше. Ходех от прозорец на прозорец и всеки път щом телефонът звъннеше, се страхувах. Изхвърлях всички бутилки, които намерех. Правех всичко, каквото правеше и тя. Но не беше същото.

Тя отнесе чашите в кухнята, Сам я последва, опитвайки се да не гледа лекото полюшване на бедрата й, но безрезултатно. Мивката бе препълнена с мръсни чинии. Тя спря и се загледа в него в дълга безпомощна секунда, все още държеше чашите в ръце, тъй като нямаше къде да ги сложи. Най-накрая ги остави върху плота.

С гръб към него отиде до прозореца и погледна навън.

— Той винаги намираше причина да пие — тихо нареждаше тя, а Сам забеляза, че никога не го наричаше татко, за нея Доуърти беше само „той“. — Пиеше, защото мама почина. Пиеше, защото не му било добре или пък защото му било добре. Когато беше горещо, пиеше, за да се охлади, когато беше студено — за да се стопли. Никога не сме имали пари, защото ги изливаше в гърлото си. А когато наистина се чувстваше добре, обичаше и да удря.

— Бил те е — взря се по-внимателно в нея.

Тя съвсем леко сви рамене.

— Много пъти. Но често успявах да избягам, преди да ме е ударил лошо.

Ала Сам забеляза как тя погали ръката си, като че ли я болеше — сякаш си спомняше стара болка. Той стисна устни. Тя нямаше нужда от гнева му.

— Когато изтрезнееше, той винаги съжаляваше. Молеше ме да му простя, да не го мразя. Обещаваше ми, че никога няма да се повтори, че ще спре да пие. Сякаш живеех с двама различни хора. Когато беше трезвен, се държеше като баща. Приготвила ли съм си домашните? Защо си закъсняла от училище? Защо прекарвам толкова време с момчето на Зелински? А когато беше пиян, беше опасно да стоя при него, освен ако не доведеше жена със себе си. Тогава изчезвах — Кели погледна към тавана, потискайки тръпка от отвращение. — Стените на тази къща са толкова тънки…

Не искаше да му разказва какво е чувала — тежко дишане и охкания, скърцане на пружините на леглото и мръсотиите, които си говореха. Дълго време за нея сексуалният акт представляваше нещо грозно и отвратително.

— Даже веднъж изкара шест месеца и дванайсет дни, без да пие — Кели искаше да каже нещо по-весело, но едва изговаряше думите. — Този път ще бъде различно, ще видиш, казваше. Обещаваше и аз му вярвах. Исках да му вярвам, исках да се промени — тя чу, че гласът й става по-плътен, но вече не можеше да го овладее, не можеше да говори спокойно. — Мислех, че ако действително ме обича, ще престане да пие. Обаче той продължаваше. Продължаваше да ме бие. А аз го мразех, мразех го.

Гласът й се разтрепери от болка и гняв. Беше обичала баща си, но той не й бе отговорил със същото. Това Сам го разбираше. Кели не беше единствената, която бе страдала от подобно отношение. На него му беше ясно какво е да не те обичат и да не те искат, да викаш нощем и да няма кой да те чуе.

Кели вече почти бе забравила, че Сам е в кухнята, докато не почувства успокоителната тежест на ръката му върху рамото си. Защо именно сега трябваше да я докосва, когато беше слаба и безпомощна?

Обърна се към него.

— Какво правиш тук? — запита тя пресипнало. — Защо дойде?

Много леко той прекара пръсти по извивката на бузата й.

— Защото не исках да си тук сама — на нея й се щеше да повярва на онова, което виждаше в погледа му, но старият защитен инстинкт я накара да се отдръпне от него. Ръцете му се отпуснаха върху раменете й. — Не искаш да си сама, нали?

— Никой не иска да е сам — отвърна тя. — Въпреки че той можеше, стига да има бутилка до себе си.

— Не мисли за него, Кели — ръцете му я притиснаха, привлякоха я към него, прегърнаха я. — Мисли за мен — устните му докоснаха челото й, ъгълчето на окото й, бузата й. — Тук — с устните си чувстваше топлия му дъх. — Сега — доближи устните си до нейните. — Само за мен.

Съчувствие. Кели не знаеше, че една мъжка целувка можеше да й го даде. Беше повече от нежност, устните му я успокояваха и я затопляха, ръцете му отнемаха напрежението, стреса, болката. Ненастойчиво, само с дълбоко разбиране устните му се движеха по лицето й.

Беше невероятно лесно да се замисли за него и за нищо друго. Беше до нея. Топлотата и силата му се превръщаха в едно и също. Отдавна се нуждаеше точно от това, Кели се отпусна до него, шепнеше името му, обръщаше глава, за да спре целувките му.

Когато усети, че тялото й се поддава, Сам се пребори със себе си да спре ответната реакция. Напомни на себе си, че тя има нужда от успокоение, а не от страст, но това не можа да спре ръцете му да я притискат към гърдите му, за да й даде да разбере какво би било истинското общуване. Не успя да спре и устните си да изпитват прекрасния вкус на нейните.

Ала всичките му добри намерения се стопиха от реакцията на тялото й, ръцете й привлякоха главата му, устните й смело искаха още и още целувки от него. Трябваше да я докосне. Беше наложително.

Той прокара пръсти по врата й, откри пулсиращата вена, която туптеше на врата й, наведе глава, за да ги изследва по-пълно. Почувства хлъзгавата материя на блузата й и освободи копчетата, които я държаха затворена. Разкопча ги и пъхна ръце под блузата, където напипа още нещо копринено. Сам почти се засмя, когато зърна копринената дантелена камизолка с цвят на праскова.

Връщайки се отново към устните й, той преглътна въздишката, когато ръцете му погалиха тънкото копринено бельо и под него напипаха ребрата й. Потърка с палци скритите върхове на гърдите й, усети втвърдяването им, извивката на тялото й.

Сам се отдръпна да я види, да прочете какво има в очите й. Бавно разгледа лицето й. Очите й бяха тъмни и замъглени, желанието в тях беше толкова голямо, колкото и неговият копнеж. Сведе очи към гърдите й и изострените пъпки, които си личаха под коприната. Трябваше да разбере дали са толкова твърди, колкото изглеждаха.

Тя се изви назад над ръката му, той се наведе и разтърка устни върху едната й гърда, усещайки как пръстите й се впиват в раменете му, чувайки я как едва си поема дъх. Сам изпъшка слабо, затвори уста около пъпката и коприната и вдъхна чистия й мирис.

Ръцете й бяха върху лицето му, привличайки устните му към нейните. Край с него. Усещаше, че малкото му останала сдържаност се изпаряваше. Колкото повече тя се отваряше към него, толкова по-дълбоко той хлътваше. Ръцете му се движеха по тялото й да докоснат всяка нейна частица и да почувстват трепетния й отговор.

Внезапно тя се откъсна от устните му, ръцете й започнаха да се съпротивляват, тя започна да диша учестено и неравно.

— О, Боже, не. Не тук — протестът й прозвуча почти като ридание.

Сам застина, в един миг осъзна мръсотията в кухнята и в цялата къща, сети се и за първоначалното си желание само да я прегърне и успокои. Отдръпна се, но не я пусна.

— Да — съгласи се той тихо. — Не тук и не сега.

Тя го изгледа с широко отворени очи, все още замъглени от желанието — предпазлива и несигурна. Сам забеляза мокрото кръгче, което устните му бяха оставили върху коприната, и ясното очертание на пъпката й под него. Чудеше се дали тя разбира какво обещание се таи в случилото се.

— Но това ще стане — каза й. — И двамата го желаем. Знаеш го тъй добре, както и аз.

Тя усети как ръцете му дръпнаха блузата и започнаха сръчно да закопчават копчетата й. Кели не можеше да отрече, че внезапното свиване на стомаха й я остави безмълвна за миг.

Желаеше го не само да я прегръща, не само за няколко разгорещени целувки, не само заради утехата, макар и да й бе подействала. Искаше го в леглото. Искаше го така, както не си спомняше да е желаела друг мъж. Трябваше само да хвърли поглед към силните му ръце, към широките му гърди, към жилавото му тяло, за да си представи какво е да я пипа, да легне с него в леглото.

Това е направо лудост. Тя не можеше да си позволи да мисли по този начин. Светът й се разпадаше, кариерата й свършваше, миналото унищожи грижливо градения й образ и го почерни. Върху това сега трябваше тя да спре вниманието си, а не върху Сам.

Но и когато той отстъпи и я пусна, възелът от напрежение в стомаха й не изчезна. Тя нормализира дишането си и взе да затъква блузата си под колана на полата.

— Не възнамеряваше да останеш да спиш тук довечера, нали?

При въпроса му Кели вдигна глава, отдръпна кичурите коса, които се бяха отпуснали от плитката й.

— Не.

— Тогава хайде да се махаме — протегна ръка към нея, приканвайки я да я поеме. — Тук вече няма нищо повече за теб.

Тя постоя нерешително само миг, после плъзна ръка в неговата топла длан и се остави да я изведе от къщата. Беше забравила простото удоволствие някой да те държи за ръка. Когато спряха пред колата й, нямаше повече причина да се държат за ръце, Кели изпита почти съжаление. Не искаше Сам да навлиза така в живота й, но още откакто се запознаха, тя не можеше да се контролира.

След мрачната къща със застоялия въздух полегатите лъчи на слънцето светеха ярко, а въздухът беше свеж. За да гледа Сам, Кели сложи ръка над очите си. Слънчевият кръг зад гърба му я заслепяваше. На тази светлина чертите му изглеждаха още по-мъжествени.

Над главите им слънцето беше безоблачно синьо. Лозята като че се простираха до хоризонта, земята под краката им беше неостаряваща и вечна, планините мълчаха. За миг й се стори, че той е рожба на горещото слънце, морската мъгла и назъбените планини.

— Докога ще останеш? — тихият му глас развали магията.

— Докогато искам.

— Мислех, че по-рано трябва да отпътуваш — озадачен изрече той.

— Официално ми беше дадена отпуска от предаването — Кели се престори, че не изпитва болка.

— Какво значи „официално“?

— Искам да кажа, че през следващите няколко дни адвокатите на мрежата ще започнат да уговарят агента ми да откупят правата ми от договора, за да могат тихомълком да назначат някой друг за водещ.

— Защо? — тонът му беше остър. — Ти какво си направила?

— Извършила съм непростимия грях да попадна в най-злепоставящите заглавия. Сега името ми е замесено със случай на убийство — изрече го с лекота, но болката и огорчението си проличаха.

— Ти нямаш нищо общо с него. Как ще те държат отговорна за действията на баща ти?

Кели го изгледа и не можеше да си спомни някой да се е ядосвал заради нея както Сам. Това някак си я улесни.

— Не заради действията, а заради лошата слава — осъзна цялата несправедливост на положението. — В очите на обществото аз съм дъщеря на човек, обвинен в убийство. Това неизбежно ще остави петно върху мен и от мрежата няма да посмеят да сложат за водещ на новото предаване, такава личност. Личността на човека трябва да бъде безукорна. Аз не съм. Съвсем просто е.

— Ще го забравят — гласът му беше станал рязък и това я трогна.

— След време — съгласи се Кели. — Ще трябва да изчакам. Датата на процеса още не е определена. Което означава, че цялата шумотевица все още предстои. Освен това процесът няма да е кратък. Той твърди, че е невинен. Кълне се, че не го е направил.

— Ти вярваш ли му?

Сам не му вярваше. Усети по тона му. Тя погледна настрани, спирайки поглед върху лозята и си спомни времето, когато баща й я носеше на рамене, ръцете му хванали краката й, за да не падне.

— Въпросът не е дали му вярвам — изрече тихо. — По-скоро е това, че аз не искам да повярвам той да е убил човек.

— Знам.

Тази дума направо я съсипа. Внезапно се почувства неимоверно сломена, останала без сили да се бори, за да постигне нещо, уморена да отхвърля оковите на миналото. Усети паренето на сълзи, но нямаше да им се поддаде. Мразеше проявите на слабост.

— Къде ще спиш довечера? — въпросът на Сам я разсея.

— В някой мотел. Или в Непа, или във Валехо.

— Ще те открият — имаше предвид репортерите.

— Вероятно.

— Ти искаш ли го?

— Не.

— Тогава ела в къщата с мен. Пред портите съм оставил охрана, за да не пускат журналисти. Там няма да те безпокоят, а в къщата има много празни стаи — даже богато мебелираните Сам считаше за празни.

Кели поклати глава.

— Не мисля, че ще е удобно. Значи пак да се крия.

— Няма да се криеш. Само ще стоиш настрани, вместо да станеш главна героиня в цирка на медиите.

Тя не можа да устои на усмивката му. Засмя се тихо и се предаде.

— Добре. Ще дойда.

— Има страничен вход. Помниш ли го?

— Мисля, че да.

— Тогава ще те последвам.

Отражението на джипа в огледалото за обратно виждане я успокояваше, че не е сама. Когато спря пред къщата, Кели се поколеба за миг, като се замисли как ли ще реагира Катерин, когато разбере, че Сам я е поканил у тях.

На нея обаче и окото не й мигна. Катерин само се обърна към икономката, застанала наблизо.

— Мисис Варгас, бихте ли показали на мис Дъглас апартамента от палисандрово дърво в южното крило — даде нарежданията си тя, а после се обърна към Кели: — Вечерята е в седем. Знам, че сигурно първо бихте искали да се освежите, но не е необходимо да се преобличате. Тук не държим на това.

— Благодаря ви — ала тя имаше чувството, че няколко дни е изкарала със същата пола и блуза. Кели се усмихна леко на Сам и последва икономката по мраморните стълби към втория етаж.

По-късно, когато слезе за вечеря, беше облякла бяла блуза и копринена пола панталон тютюнев цвят.

Вездесъщата мисис Варгас се появи и я насочи към малък салон, в който беше сервирана вечерята. Катерин вече беше седнала на масата, когато Кели влезе и за миг остана в нерешителност. На малката маса бяха сложени само два комплекта, прибори.

Катерин забеляза реакцията й.

— Натали няма да слезе. Ще й занесат вечерята в стаята.

Кели беше забравила, че баронесата също е там.

— А Сам?

— Сигурно е във винарната — Катерин разтвори салфетката и я разстла в скута си. — Имали трудности с двама фотографи, които успели да се промъкнат. Полицията е тук, за да разпита няколко наши работници, които живеят в имението. Предполагам, че Сам ще се забави.

— Разбирам — Кели седна, взе розовата салфетка от масата и я разгъна върху коленете си.

И двете не споменаха нищо за смъртта на барона, както не стана дума и за ролята на баща й. Като съвършена домакиня Катерин поддържаше разговора около безопасни теми и успяваше да направи така, че и скучен въпрос като времето да бъде обсъждан във връзка със сушата в Калифорния и неясната възможност да завали дъжд, който би се оказал опасен за реколтата от грозде. Кели беше доволна, че разговорът се въртеше около обикновени теми. Не се чувстваше душевно готова да обсъжда каквото и да е друго.

Малко след вечерта тя се извини и си легна рано. Ако Сам се бе върнал в къщата, преди да се качи, тя не го видя. Легна в леглото с балдахина от палисандрово дърво, дръпна памучната завивка и се опита да не мисли нито за Сам, нито за баща си, който щеше да прекара тази нощ в затвора.