Джанет Дейли
Любов и омраза (4)

Четвърта глава

Едно врабче се осмели да кацне наблизо, като премина от ярката слънчева светлина в хладната сянка в търсене на трохи. Сам Рътлидж, седнал с кръстосани крака на стола от ковано желязо, лениво го наблюдаваше, през гъстата му коса си личаха следите от пръстите му, както я бе ресал. Овехтялата му шапка лежеше върху възглавницата на зелени райета на стола до него. Катерин заемаше срещуположния стол.

Обяд на открито на задната тераса беше вторничен ритуал, когато времето позволяваше, което в Калифорния не беше проблем. Като че ли само във вторник на обяд се хранеха заедно, макар и да живееха в една и съща къща.

Семейство Рътлидж почти никога не ядеше заедно, даже и когато Сам растеше и родителите му бяха живи. Всички бяха твърде заети — баща му в лозята, Катерин във винарската изба, а майка му рисуваше. Когато Сам беше малък, храната му се носеше в детската стая, а по-късно ядеше в кухнята заедно с прислугата. В редките случаи, когато членовете на цялото семейство се събираха, на Сам му се струваше, че се хранят като непознати.

Дори и сега той имаше свое разписание, а Катерин — нейно. Те рядко съвпадаха, а бабата и внукът почти не се опитваха да ги съчетаят.

Земята, лозята и избата представляваха единствената връзка между двамата, освен кръвната, а взаимното уважение бе основното чувство, което изпитваха един към друг. Що се отнася до обич, Сам отдавна бе открил, че е невъзможно да даваш нещо, което никога не си получил.

Лозята идваха на първо място, а хората и изживяванията им — на второ. Това бе неписано правило в имението Рътлидж, с което го бяха възпитавали баща му и Катерин.

— Мисля, че Емил ще сметне условията за съвсем приемливи — отбеляза тя, привличайки вниманието на Сам. — Имаш ли някакви забележки?

— Не — чернова на предложението лежеше върху стъклото на масата. Прочете го преди обяда, после го остави настрана. Сега не се пресегна към него. Дръпна към себе си ледения чай и прокара пръсти по влажните стени на чашата. — Засегнати са всички важни въпроси. Не виждам да сме пропуснали нещо.

— Значи го одобряваш?

— Подчертаното от теб показва нюх към бизнеса — отвърна искрено Сам, тъй като знаеше, че тя не търси личното му одобрение. Ако беше така, би открила, че на него въобще не му харесваше тази идея. Само ако смяташе, че нещо би могло да се промени, би й го казал, обаче Катерин не се интересуваше от мнението му и Сам го знаеше.

На този етап това не бе повече от предложение. След като и чичо му се намесваше в картинката, не би и могло да бъде нещо повече. След като всичко бе ясно. Сам не намери причина да се замисля повече, особено като го занимаваха други неща.

— В четвъртък заминаваме за Ню Йорк, значи в петък ще можем да починем и да се подготвим за събранието в събота сутрин. Смятам, че ще е свободно време.

— Би трябвало.

Лекият бриз носеше дъх на прах и рози. Той отмести поглед към поляната. От нея нататък започваше цветната градина на Катерин, която тя бе създала преди петдесет години на мястото на диви лозници, тръни, храсти и непроходим гъсталак.

Къщата бе построена върху разклонение на планинската верига, а задната й тераса гледаше към долината Непа. Бетонен парапет бе издигнат на края на склона, за да отдели края на градината и зелената морава. Отвъд него се простираше долината и отсрещната стена от планини, изгорени до жълто от лятната горещина и дългата суша.

Въздухът беше прашен и непрекъснато напомняше за опасност от пожари. Небрежно хвърлена цигара от някой турист лесно можеше да предизвика голям огън, а по това време на годината пътищата на долината бяха пълни с отпускари, които пътуваха, за да разглеждат винарските изби.

Хвърлена запалена цигара или незагасена клечка кибрит — тази мисъл наистина не даваше мира на Сам. Обаче, освен разправията с Лен Доуърти нямаше нищо друго, което да го безпокои особено. Онзи кротуваше. Даже беше твърде тих според Сам.

— Казах ли ти, че ще отседнем в „Плаца“? — Катерин наля горещ чай в изящна чаена чаша и ароматът му се разнесе.

Сам се намръщи.

— Търгът не е ли в „Уолдорф“?

— Да — тя добави лимоново резенче. — Ще имаме спокойствие в „Плаца“ — разбърка чая и се, загледа в движението на течността. — Клейтън и аз отсядахме в „Плаца“ — добави почти между другото. След секунда Сам осъзна, че тя говори за починалия си съпруг, а не за братовчед му Клей, кръстен на дядо си. — За медения ни месец той искаше да ме отведе в Европа, но тогава там бушуваше Първата световна война и затова останахме цял месец в Ню Йорк. Прекарахме чудесно.

Изразът й се смекчи — както винаги, щом заговореше за съпруга си, дядото на Сам. Като забеляза промяната, Сам почти си представи Катерин влюбена, но все пак му беше трудно да я види как изпълнява нечии други желания, освен своите.

— Спомням си, че гледахме Уил Роджърс — размишляваше тя. — Тогава той играеше с голям успех в „Грешките на Зигфелд“ Това беше преди да отиде в Холивуд, разбира се и…

— Извинете, мадам — намеси се мисис Варгас, чиито дебели гумени подметки бяха заглушили шума на стъпките. — Мистър Родригес е дошъл да види мистър Рътлидж. Казва, че е спешно.

Сам хвърли поглед покрай икономката и видя притеснено мачкащият шапката си Рамон Родригес, застанал до френските прозорци, водещи към терасата. По лицето му се стичаше пот. Рамон беше един от тримата, които Сам бе изпратил малко по-рано, за да нагледат и поправят оградата.

— Какво има, Рамон? — Сам скочи прав. Още преди Родригес да му отговори, нещо му подсказа, че е дошъл краят на спокойствието.

— Старият Доуърти. Приближихме до къщата му, той превъртя и започна да стреля по нас — думите се сипеха от устата му, а той жестикулираше с ръцете и шапката си. — Задържа Карлос и Ед. Аз избягах до камиона и изчезнах с пълна скорост.

— Обади се на шерифа и му кажи да тръгва веднага — нареди Сам на Катерин, грабна си шапката и забърза към вратата.

— Къде отиваш? — тя потропа с бастуна по плочите.

— При Доуърти.

— Защо? — запита Катерин. — Нищо не можеш да направиш. Шерифът ще отиде да се оправи.

Сам спря и я погледна нетърпеливо.

— Аз съм наел тези хора, Катерин. Аз ги изпратих да проверят оградата. Не мога да стоя тук, докато Доуърти стреля около тях.

Тя не бе съгласна с решението му, това личеше явно от израза й.

Сам нямаше повече време да спори с нея.

— Извикай шерифа — повтори и бързо влезе през френските прозорци. Пред него се простираше широкият хол и той пробяга през него. Рамон го следваше по петите, холът се разтресе от ехото на бързите стъпки по мраморния под.

Щом излезе от вратата и се спусна по стълбите. Сам се насочи към пикапа на имението, където Рамон го беше паркирал. Ключът беше на мястото си. Той се качи, завъртя ключа, настъпи газта и форсира мотора. Другата врата се отвори и едрата фигура на Рамон се намести върху седалката. Сам изчака, докато се увери, че Рамон е седнал, и се понесе по пътя.

— Какво се случи? Сега ми кажи всичко — намали едва-едва и зави по прашния тесен път — един от няколкото, който пресичаха имението и водеха към лозята, пасбищата и винарната.

— Не знам. Стана толкова бързо — Рамон се мъчеше да подреди мислите си. — Проверявахме оградата, както ни каза. Когато стигнахме до северния край, открихме една съборена част. Стълб, изгнил и…

— Къде на северния край? — Сам познаваше всеки сантиметър от земята на Рътлидж, всяка долчинка и възвишение, всяко дърво и камък. Десетте акра на Доуърти образуваха триъгълник, който разделяше имота Рътлидж на две.

— Нали знаеш къде оградата стига до средата на склона над къщата на Доуърти? Тъкмо там, в центъра — с ръце Рамон се опита да илюстрира точното разположение. — Когато открихме изгнилия стълб, Ед и Карлос започнаха да копаят, а аз отидох до камиона, за да взема нов. Връщам се, чувам, че някой крещи, помислих си и бум! бум! бум! — той започна да стреля.

— Уцели ли Ед и Карлос? — Сам мислено си представи мястото. Там имаше ново лозе, а младите лозички в средата бяха едва двегодишни.

— Май че не. Когато им извиках, Ед ми отвърна, че са Окей — направи пауза и поклати неуверено глава. — Видях ги, че лежат по корем на земята.

Като чу това, Сам се ядоса. Той стегна челюсти и натисна газта по-силно.

— А Доуърти? Къде беше той? — даже не се и замисли защо Доуърти внезапно е открил огън.

— Май че някъде до къщата. Не можах да го видя — Рамон изразително сви рамене.

След броени минути стигнаха до мястото, където прашният път правеше остър завой надясно. Сам натисна спирачките, намали скоростта и спря на тревистия банкет. Това бе най-близкото място, където стигаше пътят до границата на имението със земята на Доуърти. Все пак им оставаха стотина метра, които трябваше да извървят пеша.

Отвъд пътя земята леко се издигаше, за да образува загладено хълмче, заобиколено от редици млади лози, а над тях се извисяваше синьото небе. Сам слезе от пикала и спря за малко. Тъй като издигащият се терен не му позволяваше да хвърли поглед напред, той се напрегна, за да чуе някакъв звук, който би му дал представа за положението. Тишината се нарушаваше от шепота на вятъра сред лозите и от време на време от особения шум, причинен от охлаждането на мотора на пикапа. Не се чуваха изстрели, нито викове. Обаче това не бе достатъчно за Сам.

— Оттук — Рамон тръгна по пътя към лозето. Сам го последва.

Изораната земя между младите лози образуваше пътека като дъга. По сухата пръст имаше отпечатъци от предишни стъпки, което потвърди, че по този път са вървели тримата. Сам забеляза линията на оградата и забави крачки след Рамон. Слънцето грееше гърбовете им, палещите му лъчи изгаряха памука на ризата и нагорещяваха плътта му.

 

 

Когато доближиха ъгловия стълб, Сам чу острото изтракване на изстрел. Вик от болка го последва, когато с Рамон паднаха на земята.

— Няма да ме накарате да се хвана на такъв евтин трик! — гласът беше на Лен Доуърти. Сам веднага го позна. — Можеш да предадеш на Рътлидж, че разбирам номерата им.

— Как мислиш, че ще им кажем каквото и да е, Доуърти, ако продължаваш да стреляш по нас? — отвърна му Ед Брейзър, в гласа му се усещаше повече гняв, отколкото страх. Но Доуърти въобще не схващаше логиката.

— Искате да ви пусна да изпълзите оттук, а?

Приведен ниско, прикривайки се зад младите лози, доколкото успяваше. Сам се приближи, като се движеше до Рамон. Ед Брейзър и Карлос Джоунс се намираха на около петдесет метра разстояние, свити при изораната пътека точно до линията на оградата. Карлос беше по-близо, Ед беше проснат зад него и легнал настрани търкаше дясната си ръка, която явно го болеше. Счупена дръжка на лопата лежеше до реда с лози, а на края й бе завързана бяла кърпа. Другата част от дръжката беше на земята близо до Ед. Опит да се предадат, явно неуспял.

Успокоен, че поне никой от двамата не изглежда ранен. Сам се плъзна към следващия ред, за да огледа по-добре мястото на Доуърти. Тясна и набраздена буренясала пътека водеше към някога малката спретната къщичка, която сега изглеждаше като барака. Боята отдавна се бе излющила от сивеещите вече дъски, на места изгнили. Мястото около къщата бе пълно с ръждясали и изоставени части от машини. Останалият парцел от десетте акра приличаше на джунгла.

Занемаряването, разрухата и изостаналостта на мястото направо разяриха Сам. Той мрачно огледа наоколо и най-накрая забеляза набитата фигура на Доуърти, скрита зад лъскавия му буик. Беше облегнал пушката на покрива му. На земята до него имаше бутилка с уиски.

— Какво ще правим, шефе? — Рамон се сви до Сам. Той си задаваше същия въпрос. Внезапно оръжието изтрещя отново, хвърляйки облак прах точно пред Карлос. Карлос се просна на земята, прикрил глава с ръцете си.

— Мръсни гадни змии, няма да излезете оттам, след като съборихте оградата ми — извика Доуърти. — Само се опитайте отново и направо ще ви застрелям.

— Достатъчно — реши тихо Сам. Хвърли още един поглед на местността и отстъпи. В мига, в който Доуърти изрече заканата си, той отхвърли всяка мисъл да чака да дойде шерифа или някой от заместниците му и да сложи край на тази ситуация.

— Какво мислиш? — Рамон отиде при него.

— Да чуваш някаква сирена?

Рамон се заслуша, но поклати глава.

— Не.

— Нито пък аз — при тежкото лятно движение по пътищата и намаляването на състава на полицията поради окастрения бюджет никой не можеше да каже кога ще изпратят кола. Дали след две или след двайсет минути, и в двата случая бе еднакво дълго. Сам сложи ръка върху рамото на Рамон. — Ти остани тук.

— Къде отиваш?

— Там — с движение на главата посочи мястото на Доуърти. — Ако успея, ще заобиколя и се надявам да отвлека вниманието му достатъчно дълго, докато ти измъкнеш двамата.

— Ще те застреля — Рамон го погледна със страх в очите.

— Няма да го направи, ако не ме види — на това разчиташе.

Държейки се далеч от къщичката. Сам си проправи път по склона до оградата по западната граница на имението. В лозето на Доуърти имаше високо израснали лози и бурени, които предлагаха закрила. Наведе се, за да мине под бодливата тел, и се плъзна в зеления тунел от лози. Започна бавно да се промъква крадешком към западналата къщичка. Не беше го правил от дете, когато играта на индианци и дебненето бяха любимите му занимания.

Мина му мисълта, че вече не е момче, а Доуърти не е работник в лозята, нито пък прислужник. Преди да го запита какво по дяволите, прави там, оръжието пак гръмна и Сам отново се убеди, че Доуърти трябва да бъде спрян, преди да е наранил някого.

Пот изби по слепоочията му. Сам я избърса и спря, за да се ориентира. Никакъв полъх на вятъра не проникваше през гъстата растителност. Горещият въздух беше задушаващ, изпълнен с мириса на зреещо грозде. Той удари някакво насекомо, което жужеше около лицето му.

Доуърти изкрещя нещо и гласът му прозвуча по-близо. Много предпазливо надигна глава над високите бурени в края на реда. През стъблата забеляза Доуърти полулегнал, полуоблегнат върху калника и покрива на буика си. Все още цялото му внимание бе насочено към склона, далеч от полезрението на Сам. Ала оръжието ясно се виждаше. Имаше вид на стара военна карабина. В съзнанието на Сам изникна блед спомен как Доуърти, облечен в униформа, марширува в Деня на загиналите във войните.

Възползвайки се от прикритието си Сам огледа мястото по-внимателно. Колата беше паркирана до единия ъгъл на къщата малко встрани от стъпалата, които водеха към вратата. От колата до лозето пространството бе голо. Ако можеше само да направи така, че къщата да остане между тях…

С тази мисъл Сам отстъпи няколко метра и намери открито място сред възлестите стъбла на старите лози. Той свали шапката си и държейки я като щит, си проправи път през още два реда, като внимаваше да стъпва безшумно.

Един бърз поглед го увери, че съборетината го закрива от погледа на Доуърти. Сам бързо се придвижи през откритото място към къщата. Предпазливо я заобиколи и погледна зад ъгъла. Видя задните гуми и част от зеления покрив на колата. Това бе всичко.

Промъкна се покрай къщата, пристъпвайки безшумно. Потта вече се стичаше от него, а устата му беше пресъхнала. Той се облиза, усещайки туптенето на сърцето си, а нервите си опънати до крайна степен. От времето, прекарано в колежа, не беше участвал в разправии, но сега адреналинът му толкова се беше вдигнал, че беше готов за борба.

 

 

Щом приближи до ъгъла на къщата, покривът на буика се изпречи пред погледа му. Спря, почака секунда, после погледна.

Лен Доуърти не бе променил положението си. Стоеше си там, облегнат на покрива, и си мърмореше нещо, свързано със семейство Рътлидж. Сам премери разстоянието между тях. С три големи и бързи скока щеше да се намери зад гърба му.

Все още не се чуваше вой на сирена.

— За Бога, Доуърти, няма ли да спреш да стреляш и да ни пуснеш да си отидем?

В мига, в който Ед Брейзър извика, Сам прекоси разделящото ги пространство. Протегна ръка и потупа Доуърти по рамото. Стреснат, Доуърти се отблъсна от кожата, изви се надясно и настрани от Сам, стиснал старата карабина. Сам сграбчи дулото на пушката, завъртя Доуърти, с другата си ръка хвана и дръжката. С едно движение изтръгна оръжието от хватката на Доуърти и с още едно го отблъсна назад. Загубил равновесие, Доуърти падна на земята.

Сам механично отвори пълнителя и извади куршума. С периферното си зрение забеляза как двамата работници избягаха в безопасност. Доуърти с изкривено от гняв лице понечи да се изправи, за да се хвърли върху Сам.

— Хайде направи го — подкани го Сам тихо. Гласът му леко трепереше от едва сдържания яд. — Тъкмо да ми дадеш повод да натикам цевта право в гърлото ти.

По-рано Доуърти си беше пийнал уиски, за да му мине махмурлукът. Обаче беше достатъчно трезвен да разбере, че е твърде стар да се бие с по-млад мъж като Рътлидж. Отново се отпусна на лакти.

— За много велик ли се мислиш, та да удряш стария човек? — присмя се той.

— Ти може да си стар, Доуърти, но от години си престанал да бъдеш човек — Сам отстъпи с отвращение! Ала все още бе достатъчно близо, за да усети ужасната воня на уиски.

Полицейска кола със запалени фарове, но без сирена мина по набраздената пътека и спря близо до буика. Заместник-шерифът униформен излезе от нея и предпазливо се приближи с ръка на кобура.

— Какво става тук? — погледът му мина от проснатия Доуърти до карабината в ръцете на Сам.

— Стреляше по двама мои работници — Сам подаде оръжието на заместник-шерифа с дулото нагоре. — Току-що я изпразних.

— Не може да не причиняваш неприятности, а, Доуърти? — полицаят поклати глава към него.

Разярен, Доуърти се изправи на крака.

— Не аз, а той ги прави — посочи Сам с пръст. — Нищо лошо не съм сторил. Човек има право да защити собствеността си и тъкмо, това правя. Те събаряха оградата ми и аз ги спрях — обърна се към Сам. — Тази земя все още не е ваша. Заклевам се в гроба на Бека, че никога няма да бъде.

— Глупак такъв, затова ли е всичко? — предизвика го Сам гневно. С ръка посочи към склона. — Ей тези мъже там не са събаряли оградата му. Поправяха, когато той започнал да стреля по тях — спря и присви очи. — За Бога, можеше да улучиш някого.

— Няма такава опасност — отрече Доуърти. — Улучвам само онова, в което се целя.

— Въобразяваш си — възрази Сам.

— Искаш да ме изкараш лъжец ли? — Доуърти настръхна и се удари с юмрук в гърдите. — Имам медал за точна стрелба. Всеки момент, в който пожелаех, можех да ги застрелям, но исках само да ги сплаша и да ги задържа там.

— Значи никой не е ранен, така ли? — заместник-шерифът погледна Сам за потвърждение.

Хвърли поглед към склона. Рамон и другите двама работници отново бяха излезли на открито.

— Нямат вид на ранени.

Заместник-шерифът се поколеба.

— Ще повдигнете ли обвинение, мистър Рътлидж?

— Защо го питаш него! — запита Доуърти. — Той нарушава моето пространство.

— Хайде стига, Доуърти — спря го Сам и кипна. — Или ще повдигна обвинение, че си ни заплашвал с огнестрелно оръжие — на заместник-шерифа само каза: — Знаете къде да ме намерите.

Тръгна си, без да обръща внимание на празните заплахи, които Доуърти изкрещя след него.

 

 

Под наблюдението на заместник-шерифа изгнилият стълб бе сменен и бодливата тел — отново прикачена. Докато не го направиха, той не си тръгна, а тогава взе оръжието и каза на Доуърти, че ще може да си го прибере няколко дни по-късно, след като мине балистична проверка. От това му стана така неприятно, както и от конското, което му бе изнесено.

Щом патрулната кола излезе от двора, Лен Доуърти, все още страдайки от несправедливостта на всичко, се втурна в къщата, грабна начената бутилка уиски и наля известно количество в празната чаша. Много добре знаеше кои са виновните — онази велика Мадам и нейният високомерен внук, който си придава важност. Те направиха така, че всички в долината да се обърнат срещу него.

Обърна алкохола на една голяма глътка и почувства как изгори гърлото му. Веднага си наля още, като изпразни съдържанието на бутилката, и се отпусна в изтърбушения фотьойл, където бе прекарал предишната нощ.

Очуканият керамичен пепелник на масата до него бе пълен с фасове и пепел. Ореховото дърво бе белязано със стари тъмни изгорени белези от угарки. Празни кибритени кутии, смачкани пакети от цигари, както и други ненужни боклуци бяха натрупани там. Единственото относително празно място на масата бе заето от поставена в евтина рамка снимка на млада тъмнокоса жена, която му се усмихваше стеснително и чаровно.

Лен се облегна на мръсните възглавници и се взря в кафеникавата течност в чашата си.

— Смятаха, че ще съборят оградата ми, но аз им показах. Дадох им да се разберат — изрече го натъртено и отново пийна от уискито. Превъртайки го в устата си, преди да го глътне. После обърна глава и се загледа в снимката. — Показах им, Бека — повтори много нежно.

Празната бутилка от уиски се плъзна от ръката му и се спря между тялото му и страничната възглавница. Внимателно взе снимката и я сложи в скута си. Мъка и някакъв яд изкривиха лицето му.

— Защо умря, Бека? — изхленчи. — Защо си отиде и ме остави? Знаеше, че без теб не струвам и пукната пара. Не беше честно да си отиваш. Да знаеш колко си ми необходима!

От гърлото му се изтръгна стон. Преглътна го с още уиски. Пак погледна към снимката, този път очите му бяха плувнали в сълзи.

— Какви мечти имахме, Бека. За това място — гласът му звучеше дрезгаво. Шумно смръкна. — Няма да им позволя да вземат мястото ни. Заклевам ти се, Бека. Ще намеря пари. Отнякъде ще намеря. Може би… може би… — не изрече гласно мисълта си, но лицето му просветна от породената надежда. Върна снимката на мястото й и се усмихна. — Ще намеря. Ще видиш.

Погълна останалото уиски и стана от фотьойла. С изненадваща целеустременост отиде до вратата, затръшна я след себе си и се насочи право към колата.

След половин час паркира пред старата тухлена таверна и влезе вътре.

— Развали ми ги за телефон — плесна смачкана десетдоларова банкнота на тезгяха. — За междуградски разговор.

— Това прилича ли ти на място, където се развалят пари? — изръмжа Големия Еди, но взе парите, извади от касата монети от по двайсет и пет цента и ги плъзна към Лен.

Стискайки здраво монетите, онзи тръгна към автомата в дъното на таверната. Там постоя нерешително и потърка внезапно пресъхналата си уста. Може би първо трябваше да пийне. Само едно малко. Обаче веднага отхвърли мисълта.

Десетина пъти се бе опитвал да събере кураж, за да се обади, и всеки път изпиваше повече, отколкото трябваше. Но не и този път. Беше обещал на Бека.

Все още се колебаеше да посегне към слушалката. Потърка с длан покаралата си брада. Да беше се обръснал и малко да се бе измил, преди да се обади. Важно бе да направи добро впечатление.

За какво, по дяволите, се безпокоеше толкова? Само за някакъв си проклет телефонен разговор. Нямаше значение как изглежда.

Преди да се е объркал от още глупави мисли, Доуърти грабна слушалката и натисна О за оператора.

Чу се женски глас.

— Благодаря ви, че използвате нашата линия. Мога ли да ви помогна?

— Да, искам да се обадя — почти минута му бе необходима, докато си спомни името, което тя сега използва. — … Кели Дъглас в Ню Йорк.

— Номерът, моля?

— Не знам номера.

— Може да се свържете директно с информацията, като наберете кода две-едно-две, пет-пет-пет, едно-две…

— Не, вие ми го наберете — прекъсна я той нетърпеливо, после се сепна и се опита да призове част от едновремешния си чар, който тогава толкова му помагаше. — Вижте, мис, обаждам се от автомат. Нямам с какво да го запиша.

— Това наистина е проблем — съгласи се тя услужливо. — Един момент, аз ще ви набера.

— Благодаря — той изчака, хапейки нервно долната си устна, а устата му пресъхна още повече. Тогава чу лошата новина — в указателя имало само една Кели Дъглас и нямали право да дават телефонния й номер под никакъв предлог. — Но случаят е спешен — възрази той ядосан. — Трябва да я намеря.

— Ако съобщите какъв е спешният случай и оставите номер, ние с радост ще предадем съобщението на абоната, за да могат да ви се обадят.

— Не, няма да стане така. Трябва да говоря лично с нея — притисна длан на челото си, опитвайки се да помисли. — Слушайте, нека я потърсим в службата.

— Къде работи мис Дъглас? — запита операторката.

— Тя е репортер в телевизията. Работи за… тази с петела — NBC.

— Личен разговор ли да искам?

— Какво? О, да, личен — той прехвърли тежестта от единия на другия си крак и се хвана за металната жица. Напрежението опъваше нервите му.

Скоро след това се чу звънене от другия край на линията. Повтори се несметен брой пъти, докато най-накрая се обади енергичен глас:

— Добър ден. Тук е Ен Би Си.

— Обаждам се по междуградската и бих искала да говоря с Кели Дъглас, моля — обяви операторката.

— Кели Дъглас ли? Един момент — последва кратка пауза. — Мис Дъглас не работи тук.

Сега вече Лен изпусна нервите си.

— Това е проклета лъжа! Работи там. Сигурен съм. Само преди няколко дни я видях по новините.

— Съжалявам, но… — гласът се опита да продължи.

— Тя ви е наредила да го казвате, нали? — пръстите му мачкаха защитената с метал жица, а лицето му почервеня от злоба. Операторката изрече нещо, но той не я чу. — Веднага да се обади! Чувате ли ме? Искам да говоря с нея — продължи в същия дух, но след няколко секунди установи, че никой не го слуша. В яда си тресна слушалката върху вилката. — Тя ще говори с мен, ще я накарам — даде си дума.

Но преди това имаше нужда от едно питие.