Джанет Дейли
Любов и омраза (15)

Петнадесета глава

Ди Ди връхлетя върху Кели в мига, в който тя отвори вратата.

— Къде беше? Хю те търси пет-шест пъти вече. Направо е полудял и иска да знае какво става. Всъщност какво става, Кели?

— Ти беше там. Баща ми е обвинен в убийството на барон Фужер — тонът й беше рязък поради необходимостта да бъде непрекъснато нащрек. Имаше ефект, защото Ди Ди млъкна.

Кели мина покрай нея право към телефона в изискания салон във викториански стил и набра директния номер на Хю, като вътрешно се стегна. Той отговори на второто позвъняване, гласът му беше много отчетлив и много английски.

— Здравей, Хю. Кели е — направи опит да се успокои и стисна силно телефонния шнур.

Няколко секунди и двамата мълчаха, после той заговори много тихо и сдържано.

— Кели, колко е хубаво, че се обаждаш. Разбираш, че името ти се спряга във всички заглавия в новините из цялата страна.

— И аз така мисля — професионално си помисли каква сензация представлява — богат барон убит в известно имение от бащата на телевизионна новинарка. Някой можеше да си направи кариерата по този начин.

— Мислиш, нали? — стараеше се да сдържа гнева си, но той се усещаше. — В такъв случай сигурно ще можеш да ми обясниш какво става? Този човек наистина ли е твой баща? Много добре си спомням как ми каза, че е умрял.

— Понякога е по-лесно да се изрече лъжа, отколкото истината — но се съмняваше, че той би го разбрал.

— Кели, Кели, Кели — измърмори Хю. — Тъкмо сега общественото внимание се насочва към теб. В тази сграда има много хора, които са, да речем, доволни от онова, което виждат и чуват. Той виновен ли е?

— Вероятно. Не знам — в главата си усети туптене. Потърка слепоочието си.

Той въздъхна със съжаление.

— При тези обстоятелства най-добре би било ако си вземеш отпуск от предаването.

— Не — тя възрази незабавно.

— Това не е съвет, Кели.

— Но аз трябва да работя, Хю. Ще полудея, ако…

— Тогава се моли някое нещастие да се случи, за да не остане място по първите страници на вестниците за тази история — сряза я той, а после добави твърдо: — Ще направя всичко, което е по силите ми, но…

Значи вече се е замислил да сложи друг на нейно място. Кели го усети по тона му. Ако това стане, всичко щеше да е свършено, край на кариерата й. Беше посветила живота си на нея, тя беше център на съществуването й. Хората, с които работеше, екипът — оператори, продуценти, сценаристи, — те бяха нейното семейство, приятели. А Хю — от него очакваше, че ще е разтревожен, даже сърдит, но беше сигурна, че ще застане зад нея, сигурна беше, че може да възбуди кампания и да напомни на хората, че греховете на баща й не са нейни. Вместо това той беше готов да й обърне гръб. С този отпуск той вече разграничаваше себе си и предаването от нея.

Нещо стисна гърлото и гърдите й. Даже след цялото това време не беше имунизирана срещу болката от предателството и отхвърлянето.

До нея долетя гласът на Хю.

— Кели, казах, Ди Ди там ли е?

Тя се обърна леко и видя, че Ди Ди е застанала на входа и слуша.

— Да.

— Трябва да говоря с нея. Дай й всичките си бележки и материали за Джон Травис. Тя ще има нужда от тях, за да го интервюира. Кели, прояви разум и се скрий някъде. Линда Джеймс направо е побесняла.

Кели подаде слушалката на Ди Ди.

— Иска да говори с теб.

Щом Ди Ди я пое, Кели веднага изкачи махагоновото стълбище към стаята, която бе напуснала само преди няколко часа. Остави чантата си върху неоправеното легло и отиде до прозореца.

Там, сред лозята отвъд дъбовите дървета, виждаше силуетите на наемните работници, които беряха грозде. Утрото беше ясно, но денят едва започваше и те не бързаха много, тъй като енергията щеше да им е нужна до късно. Дали някой от тях не е свирел на китарата предната вечер? Стори й се, че е било преди цяла вечност, нещо, което беше сънувала заедно с пламенната целувка на Сам.

Тя затвори очи от внезапната остра нужда някой да я прегърне и успокои, да усети топлината на здрави ръце около себе си и да почерпи от силата им. Чувстваше се твърде уморена, за да се справи с всичко сама. Но не беше ли така още откакто умря майка й? Не се ли беше научила, че на никого не може да разчита, освен на себе си? Почувства как сълзите й напират и разтвори широко очи. Плачът никога не променя нищо, това също го знаеше.

На врата се чу леко потропване, последвано от гласа на Ди Ди.

— Кели, аз съм. Може ли да вляза?

Кели се отърси от остатъците самосъжаление, събра всичките си защитни сили, изпъна рамене и се извърна от прозореца.

— Отключено е.

Щом вратата се отвори, тя отиде до куфара си и извади дебелите папки за Джон Травис.

— Хю ми каза да ти ги дам.

Ди Ди постоя нерешително, после ги пое.

— Съжалявам, Кели. Хю е загрижен за предаването. Много хора зависят от него.

— Какво е едно работно място в сравнение с няколко? Съвсем правилно е. Но това се отнася до моята работа, до моята кариера.

— Той само иска да си вземеш отпуск, Кели. Всичко това може да приключи за няколко дни и пак да се върнеш на работа. Не си загубила мястото си.

— И няма да го загубя — зарече се и се зае да подреди куфара си.

— Сигурно си в ужасно състояние — в погледа на Ди Ди се четеше съчувствие. Кели мразеше подобни неща. — Какво смяташ да правиш?

Тя сви рамене красноречиво.

— Не знам. Хю каза да изчезна за известно време.

— И ти?

Само Господ знае колко изкушаваща беше тази мисъл.

— През целия си живот съм била принудена да се крия, да лъжа, да се преструвам. И какво спечелих? — почувства се като хваната в капан, неспокойна, с изопнати нерви.

— Ако останеш, недей тук. Точно сега всички мислят, че си отишла да видиш баща си в затвора — под всички тя разбираше представителите на всички средства за информация, изпратени да отразяват убийството на барона. — След като открият, че там те няма, ще се струпат тук.

Кели вече бе мислила върху това.

— Ще имам нужда от колата.

Ди Ди премести папката под другата си мишница и бръкна в джоба за ключовете от колата.

— Къде ще отидеш?

— Още не знам — призна Кели. — Сега имам нужда само да помисля — стисна ключовете, усещайки, че държи свободата в ръката си. Но това беше ли свобода?

 

 

Вятърът развяваше светлокафявата коса на Сам и носеше острия мирис на ферментиращо грозде, примесен с морски въздух. Железните порти на главния вход на имението Рътлидж бяха затворени, за да не се допускат репортери и оператори с камери. Сам свърна по страничен път, преди да ги достигне.

Изтощен от недоспиването, се насочи право към къщата. Остави джипа паркиран отвън и тръгна към входната врата. Стълбището се падаше от лявата му страна и завиваше плавно към втория етаж. Сви по него, възнамерявайки да си вземе душ и малко да поспи.

Беше стигнал до половината на стълбите, когато икономката мисис Варгас го спря.

— Мадам е в утринната стая. Помоли да отидете при нея, щом се върнете.

Изморен и ядосан, той щеше да я среже, но пое дълбоко въздух и рече:

— Кажи й, че ще отида, след като си взема душ и се преоблека.

Продължи по стълбите и по коридора към стаята си. Постара се да не мисли за нищо, когато влезе в банята и пусна душа. Първо потече ледена вода и постепенно се затопли.

Без да прави излишни движения. Сам съблече дрехите си и ги хвърли на купчина върху покрития с мозайка под на банята. Опита температурата на водата. Беше гореща и той пристъпи под душа, затваряйки стъклената преграда зад себе си. Постоя под пулсиращите струи вода, оставяйки ги да избият умората от мускулите му. Водата се стичаше по широките му рамене надолу по гърба, за да стигне до тесния ханш и силните бедра.

Водата биеше по стените с плочки на кабинката на душа, а съскането й го обграждаше като талази от пара. Сам взе сапуна и го разтърка по ръцете и върху гърдите си, водата веднага отнасяше пяната му, кожата му стана хлъзгава и блестяща.

Когато прекара ръце по тялото си, Сам усети, че мисли за Кели и за реакцията й, когато разбра, че баща й е арестуван заради убийството на барона, как пребледня от първоначалния шок, как ръцете й се свиха в юмруци, докато се бореше да овладее чувствата си и да издържи яростната атака на репортерите. Това беше много по-красиво, даже по-сексуално, отколкото ако беше изпаднала в истерия или плач.

Проклинайки тихичко, той вдигна лице към пръските и затвори очи, опитвайки се да я прогони от съзнанието си, но успя само да върне образа й, както беше седнала в джипа, а прекрасната й коса беше сплетена в проклетата плитка. Прекара пръсти през косата си и отстрани мокрите кичури от челото си. Плитката се прибавяше към спомена за дантеленото бельо, което тя носеше под костюма.

Тази еротична мисъл го занимаваше, докато стоеше неподвижен. Опита се да си внуши, че след като отдавна спи сам, всяка жена би могла да го развълнува. Един Бог знае колко му се искаше да я вземе в прегръдките си в джипа, да я притисне, да я успокои.

Но не го направи. Защото нямаше да спре там. Нямаше да се задоволи само с една целувка, а точно в този момент тя нямаше нужда от секс.

Не го направи, защото никога не се беше чувствал така — с желание да закриля някое човешко същество, даже до такава степен, че да го защити от себе си. За него това беше ново чувство и Сам не беше сигурен дали му харесва.

След десет минути влезе в утринната стая, облечен с панталон цвят каки и лека памучна риза на райета. Лицето му бе гладко обръснато, а косата — още мокра от душа. Катерин седеше до масата за закуска, изглеждаше свежа и отпочинала, всеки кичур бяла коса бе идеално сресан на мястото си. Само леките сенки под очите й показваха, че не е спала.

— Добро утро — Сам отиде до бюфета и си наля чаша прясно изстискан портокалов сок. — Как е Натали? — издърпа си стол и седна.

Катерин изви устни леко развеселена и пийна от кафето.

— Все още е в леглото. Мисис Варгас й занесе закуска, но тя отказала. Предполагам, че Натали ще прекара деня в стаята си.

Катерин не се разпростря повече. Както отказа да коментира пред полицията защо предната вечер Емил е оставил гостите и е тръгнал към винарната. Тя си имаше своите подозрения и страхове. Но и тях щеше да запази за себе си.

— Смъртта на Емил естествено анулира договореността ни. Може би така е най-добре. Вината ни ще продължават да носят само името на имението Рътлидж — заяви Катерин. — В това е тъжната ирония, че от ужасната трагедия може да излезе нещо добро.

— Много тъжна ирония — той глътна от сока и се загледа в чашата безизразно.

Само ако й беше показал колко много държи на имението, помисли си тя. Ако беше го направил, тя никога нямаше да се обърне към Емил, нямаше да има парти и Емил все още щеше да е жив. В това се състоеше истинската трагедия. Но нищо не можеше да се върне назад и Катерин се обърна към непосредствените си грижи.

— От полицията казаха ли докога няма да може да се влиза в района? — попита. — Те внимателно претърсиха навсякъде. Досега сигурно са събрали всичките си доказателства и са снимали каквото им е трябвало.

— Не успях да говоря с никого. Когато пристигнах, пред полицейския участък имаше тълпа от репортери — обясни той, после помълча малко. — Преместили са Доуърти в областния затвор.

— Да, чух по радиото, че официално са го обвинили в убийство.

Той наклони глава към нея.

— Тогава значи си чула и за Кели.

Катерин кимна.

— Репортажът беше главно върху това, че Доуърти е неин баща.

— Тя е твърда и смела жена — разклати сока в чашата си. — Трудно ми е да повярвам, че е негова дъщеря.

— Смела — размисли се тя, сякаш се чудеше защо думата звучи толкова странно в нейните уста. — Също като Евън Доуърти — дядо й. По интелигентност и решителност май прилича на него. Зелените очи, червената коса — сигурно е трябвало да забележа приликата, макар че едва ли има значение.

— Не, няма — него въобще не го интересуваше кои са родителите й, но си спомни колко предпазливо Кели се отнасяше към него. Баща й мразеше всичко, свързано с имението Рътлидж. Дали и Кели не вижда в негово лице враг? По дяволите, искаше тя да му вярва.

— Казах ли ти, че прогнозата е за дъждове през следващите един-два дни? — попита Катерин.

— Това е последното, което ни трябва сега — объркано прошепна Сам.

— За съжаление твърдят, че е повече от възможно.

Той тежко въздъхна.

— Днес ще изкарам всички да проверят лозята, за да сме сигурни, че има достатъчно въздух около гроздовете. Това би трябвало да помогне.

— Съгласна съм, Джонатан. Сам — поправи се тя веднага. — След дъжда мокрите гроздове може да загният много лесно, особено ако последват няколко горещи дни.

Като знаеше какви загуби можеше да донесе маната, Сам дръпна стола си назад.

— По-добре да се обадя на Мърфи и да му кажа да държи в готовност хеликоптерите си.

— Хеликоптери ли? — повтори остро Катерин. — За какво ли пък са ни притрябвали те?

— След като дъждът спре, Майката Природа може да не ни изпрати достатъчно силни ветрове, за да изсушат гроздето. Смятам да използвам хеликоптерите, за да й помогнат.

— Какво говориш, Сам? — измърмори тя. — Знам, че винаги си се интересувал от летателни машини. Нищо чудно, че ти е станало хоби, но лозята не са място, където да изпробваш любимото си занимание.

— Това няма нищо общо с интереса ми към летенето, Катерин.

— Моля те, не ме смятай за проста — измери го студено и сърдито. — Ако не се интересуваше от летене, никога не би ти хрумнала тази глупава идея.

— В нея няма нищо глупаво — Сам се мъчеше да запази спокойствие. — Обратното — много е практично. Когато перките се въртят над лозето, те действат като огромно ветрило, изпращайки въздух право към насажденията. Вярно е, че това рядко се използва в подобна ситуация, но когато се прави, дава чудесен резултат, особено ако листата около гроздовете са откъснати.

— Вероятно — тя си остана неубедена. — Но никога досега не сме ги използвали и не виждам причина сега да пробваме.

— Аз пък виждам — Сам се изправи от стола и тръгна към телефона.

— Какво ще правиш? — запита Катерин, когато той се готвеше да вдигне слушалката.

— Ще се обадя на Мърфи — започна да набира номера.

— Ти не чу ли какво ти казах?

— Чух — притискаше слушалката към ухото си.

— И нарочно ще вървиш против желанието ми, така ли? — високомерно го предизвика тя.

— Да. Нямам намерение да изгубя половината реколта, само защото не виждаш предимството на новия метод.

Жегната в откритата словесна престрелка, Катерин реагира остро.

— Веднага остави телефона!

— Мърфи, един момент — каза Сам в слушалката и после я покри с ръка. — Това заповед ли е, Катерин? — изгледа я твърдо. — Защото ако е така, нямам намерение да се подчиня. Моята работа е да правя онова, което е най-добро за лозята, а ако то те ядосва, проблемът си е твой.

За доброто на лозята. Изречението прозвуча като ехо от миналото. Тя изгледа Сам дълго, после махна с ръка.

— Ако трябва, поръчай хеликоптерите. Да видим какво ще направят.

Той вдигна слушалката към ухото си.

— Мърфи, обажда се Сам Рътлидж. Изглежда, ще имаме нужда от твоите хеликоптери.

Кели караше бавно покрай училището, после край евтиния магазин, откъдето едно време купуваше почти всичките си дрехи, край порутената тухлена таверна, където баща й прекарваше повечето си време, видя ресторантите, където ходеше да мие чинии — тъй като не беше нито достатъчно хубава, нито достатъчно слаба, за да бъде келнерка. Този път не можеше да избяга от спомените си, а трябваше да ги приеме смело. Спомни си болката от това, че не носеше скъпи дрехи, не беше нито хубава, нито имаше приятелки, не я канеха на срещи, защото не беше като другите, срамуваше се от това коя е и какво представлява, кой и какъв е баща й, в ушите й прозвучаха подигравките, острите забележки.

Но оставаше градската библиотека, рафтовете с книги, които й осигуриха толкова много часове на бягство, редакцията на вестника, където статията й за историята на виното в долината Непа беше публикувана, къщата, където живееше учителката й по английски, приятелството с Оли. Ярки петна сред тъмните спомени.

Беше й поолекнало, когато зави от главната улица към Спринг стрийт. Там движението не беше голямо. Улицата беше права и чиста, но все едно — караше бавно. Нямаше къде да бърза, когато минаваше по пътя, който едно време извървяваше пеша.

В покрайнините на града стигна до гробището. Десет рози с дълги дръжки — червени като рубинено вино от гроздето на долината, вързани с жълта панделка, лежаха на седалката до нея. Кели ги взе и остави колата извън гробището. Би могла да влезе и с нея, но предпочете да извърви последните няколко метра до гроба на майка си.

Гробището беше старо колкото и града, в него имаше потъмнели от времето надгробни камъни и семейни гробници. По пътя Кели се спираше да прочете по някое познато име, издълбано в гранит или мрамор.

Забави стъпки, когато приближи гроба на майка си. Ваза с букет от маргарити и карамфили беше поставен на земята точно до гравираното име РЕБЕКА ЕЛЪН ДОУЪРТИ и надписа ЛЮБИМА СЪПРУГА.

— Той ги е донесъл, нали? — Кели стрелна цветята. Обзе я толкова силен гняв, че чак се разтрепери. Идеше й да ги грабне и да ги изхвърли някъде. Искаше й се, но не го направи. Майка й нямаше да бъде доволна.

Наведе се и нежно сложи розите точно до плочата.

— О, мамо — изрече тихо. — Той как можа да ни погоди това?

В същия миг разбра какво трябва да направи. Не за него, а заради майка си и себе си.

 

 

Правни дипломи в рамки висяха по стените заедно със снимка на губернатора и щатския печат на Калифорния. Бюрото бе отрупано с жълти служебни бележници, купчина дебели папки, черен телефонен апарат, полуизяден сандвич от ръжен хляб с шунка и сирене, завит в бяла хартия. Въртящият се стол изскърца, когато Оли стана, за да посрещне Кели, набързо избърсал ръцете си в книжна салфетка.

Кели забеляза сандвича и се поколеба.

— Вече обяд ли е?

— Бях огладнял — зави сандвича, пъхна го обратно в пликчето и го сложи близо до екрана на компютъра. — Тази сутрин нямах време да закуся.

Думите му й напомниха за какво е тук. Погледна настрани с неудобство.

— Не бих искала да те прекъсвам.

— Няма значение. Честна дума — усмихна й се предразполагащо, поглеждайки я като момче, видяло стара приятелка. — Седни, Лиз. Извинявай, сега се казваш Кели, нали?

Тя седна на кожения стол, обърнат към бюрото му — единствения в кабинета, върху който нямаше натрупани книжа.

— Преди девет години легално го промених.

— Изглеждаш страхотно, Кели — въртящият се стол отново изскърца, докато той сядаше.

— Благодаря ти. Аз… — искаше да каже нещо, за да сложи край на неудобството. — Веднага ме позна, нали?

— Гласът ти — обясни той с леко свиване на раменете. — Няма как да го сбъркам. Може би защото съм го слушал толкова често.

— Ние много си говорехме, нали? Не мога дати опиша колко пъти съм си спомняла за теб, чудила съм се къде си, с какво се занимаваш. Мислех, че отдавна си заминал някъде. Когато днес те видях пред… — гласът й заглъхна, без да довърши изречението. Сега не беше моментът, нито пък мястото да разговарят за миналото. — Оли, възможно ли е да го видя?

— Мога да го уредя — кимна и я изгледа внимателно. — Ако си сигурна, че го искаш.

— Не го искам. Но трябва — сведе поглед към сплетените си пръсти, а после вдигна глава. — Той има ли адвокат?

— Не. Съдът ще му посочи.

— Да, но обвинението е в убийство — тъй като не можеше повече да седи, Кели стана и тръгна към прозореца. — Ще има нужда от добър адвокат, Оли. Знам, че не е редно да моля прокурорът да ми препоръчва адвокат за защитата, но не познавам никого, към когото бих могла да се обърна.

Кели се завъртя. Оли седеше и мълчеше, а тя не можеше да измисли нищо, за да наруши мълчанието. Най-накрая той се пресегна към един жълт бележник.

— Ще ти дам няколко имена — започна да драска в неудобна поза, както пишат леваците. Щом свърши, откъсна листа и й го подаде. Кели постоя нерешително, после се приближи и го взе.

— Благодаря — сгъна го и го пусна в чантата си.

Той нагласи очилата върху носа си.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил дали някога пак ще се видим. Честна дума, никога не съм си представял, че ще е в подобна ситуация.

— Нито пък аз — Кели поглади чантата си, а после се облегна на стола. — Той даде ли показания?

— Не.

— Сигурен ли си… — започна тя, после спря и поклати глава. — Трябва да си сигурен, иначе не би го обвинил в убийство.

— Искаш ли да знаеш фактите, Кели? — запита той меко. — Свидетел го е видял на мястото на убийството с оръжието, с което е бил нанесен смъртоносният удар. Тубичка с газ е имало на метър от него. Пълна. Освен това имаше петна от газ по панталона на баща ти, с който бе арестуван. Още три бидончета бяха намерени в багажника на колата му. В джоба на същия панталон бе открита бележка за четири галона газ. Всички в долината знаят колко мрази той имението Рътлидж.

Тя бавно сглобяваше фактите.

— Значи смяташ, че е отишъл, за да подпали винарната, баронът го е хванал в момента, и той го е ударил.

Което означаваше, че действието е непредумишлено. Така някак по-лесно можеше да го приеме.

— Ти го казваш, а не аз — но поне не го отрече.

— Разбирам — Кели стисна чантата си. — Кога мога да го видя?

Той я изгледа дълго, после пусна химикалката, която държеше, и се залюля на стола.

— Не се въвличай в това. Ти нищо не му дължиш. Иди си.

Мрачна усмивка заигра на устните й.

— Таблоидните вестници нали само това чакат? „Известна дъщеря изоставя баща си, обвинен в убийство“ — Кели спря. — Но не затова оставам. Ако си тръгна, ще бъда същата като него, а аз не съм.

— Не, не си — съгласи се Оли и се пресегна към телефонния апарат. — Кога искаш да видиш баща си?

Никога.

— Колкото е възможно по-скоро.

След петнайсет минути я въведоха в малка стая без прозорци някъде в дъното на сградата. Нямаше въздух, миришеше на пот и на застоял пушек. Тя седна до олющено бюро и почака, но не дълго.

След по-малко от минута униформена стража въведе баща й в стаята и после застана близо до вратата. Лен издърпа дървения стол, седна с лице към нея и едва сега Кели успя добре да го разгледа.

Беше едва шейсетгодишен, но изглеждаше десет години по-възрастен. Косата му, едно време тъмнокестенява като нейната, беше прошарена. Зелените му очи бяха избледнели, станали воднисти, а цветът на лицето му имаше жълтеникав, болезнен оттенък, червени капилярчета образуваха плетеница по носа и бузите му. Изглеждаше по-дребен, по-слаб, като че се бе смалил през годините, когато не го бе виждала.

— Имаш ли цигара, Лизи, момичето ми? — баща й седеше неспокойно на стола си и тя разбра, че в момента той има по-голяма нужда от уиски, отколкото от цигара.

Безмълвно извади цигара от чантата си, запали я и му я подаде. Запали една и за себе си и издиша пушека в тънка гневна струйка.

— Сега се казвам Кели — заяви тя студено.

— Кели беше името на майка ти, преди да се оженим — усмихна се, но малко накриво. — Стана ми приятно, когато разбрах, че го използваш. Ходи ли на гроба й?

— Да.

— Вчера й занесох цветя.

Тя искаше да му изкрещи да не говори за майка й. Нямаше право. Но не беше дошла да се карат.

— Взех имена на адвокати — каза му. — Следобед ще говоря и ще уредя някой от тях да те защитава.

— Няма нужда да го правиш — ръката му трепереше, когато изтръска пепелта от цигарата си в черния пластмасов пепелник върху бюрото. — Мога да получа и обществен защитник. Ще имаме нужда от парите, за да не позволим на семейство Рътлидж да ни отнемат лозето. Не ги харчи по адвокати.

— Не е да си направил някоя беля. Този път няма да се измъкнеш с глоба и няколко дни затвор.

— Да не мислиш, че не го зная — отвърна той.

— Ще наема адвокат, за да те защитава — Кели дръпна бързо от цигарата си, после я сведе надолу и плъзна нокътя на палеца си по филтъра. — Докато си в затвора, лозето няма да ти помогне, а ти точно натам отиваш.

Той сви обвинително сълзливите си очи.

— Смяташ, че съм го направил, така ли? Мислиш, че съм убил барона?

Полицаят наблюдаваше със стоически израз, но беше длъжен да чува всяка дума. Това не спря баща й, както и Кели.

— Ти ми кажи — хладно го предизвика тя, давайки си сметка, че заради него още от малка се бе научила да бяга. Бягството се оказваше най-доброто защитно средство срещу насилието на пияния.

— Не съм го извършил — изгледа я, после нещо като че ли се пречупи в него, той наведе глава и прокара ръка през оредялата си сива коса. — Не ми вярваш. Никой не ми вярва — изсумтя. — Обзалагам се, че тя е разчитала на това. Затова е казала на полицията, че аз съм го направил. След като ме хвърлят в затвора, няма начин да получа парите и да си запазя лозето. Даже не мога да си обера гроздето. Умна е, знам — поклати глава, а пепелта от цигарата му падна върху бюрото. — Тя е хитра като лисица и студена като айсберг, такава е. Иска да ми вземе земята. За нея няма значение, че съм невинен.

— Тогава защо си избягал?

— Защо ли? — повдигна глава и я изгледа смаяно. — А ти какво би направила, ако се спънеш в тяло и някой започне да вика към теб? Ще си останеш там, за да си поприказвате ли?

— Нямаше да избягам. Ако съм невинна.

Той потърка устата си с опакото на ръката и отбягна погледа й.

— Ами, след като толкова пъти съм се сблъсквал с полицията, не исках да остана. Гледах да се измъкна колкото се може по-скоро. Господи, така ми е пресъхнала устата. Нямаш ли някой бонбон? Или сочен плод? Тук храната е отвратителна — погледна лакомо към чантата й. — Едно време винаги носеше нещо сладко.

— Но вече не — сложи ръка върху чантата си и си спомни как едно време в джобовете и в чантата й винаги имаше сникърс, пакетчета с „ММ“ или кутийки с други сладки неща. Молбата му събуди и друг спомен: в периодите, когато не пиеше, той ядеше много сладко.

— Снощи беше пил, нали? — не се сети да попита Оли за това. Вероятно подсъзнателно е знаела отговора.

Той настръхна.

— Обърнах няколко.

— Трябва да е било повече от няколко — Господи, колко го мразеше. Това чувство събра буца в гърлото й.

— Добре, значи са били повече от няколко — той изгаси цигарата си с трепереща ръка. Изглеждаше стар и слаб, не му стигаше сила да вдигне ръка, камо ли да нанесе смъртоносен удар. — Не бях пил две седмици. Две седмици нито капка — заклевам ти се — на Кели това й беше познато. — Обаче вчера нещата се развиха зле. Смятах, че ще получа парите, за да изплатя полицата, която е у нея. Но това споразумение рухна и…

— И ти се напи — обвини го тя отвратена. — Толкова си бил пиян, че не помниш половината от нещата, които са се случили снощи. Може да си убил барона и да не помниш — както никога не си спомняше, че си ме бил.

Тя се отдръпна леко от бюрото, но той вдигна ръка и с изненадваща сила я стовари върху рамото й. Рефлексът у Кели проработи и тя вдигна другата си ръка, за да предпази лицето си. Обаче той стрелна с очи охраната, веднага я пусна и се оттегли назад.

— Снощи не беше така — настоя той. — Някои неща са ми като в мъгла, но аз не съм го убил. Не съм бил толкова пиян, че да забравя подобно нещо.

Ако не приказваше толкова тихо, Кели би била готова да се закълне, че говори това заради стражата.

— Естествено, че не си — присмя му се тя. — Затова си се препъвал.

Той сърдито се извърна към нея.

— Не, заради тези проклети бидони с газ — дяволито пламъче изведнъж проблесна в очите му, той се наведе и заприказва още по-тихо. — Бях замислил идеалния начин да й дам да се разбере, понеже ще ми вземе земята, Лизи. Само си представи всички прекрасни вина на Мадам да имат вкуса на газ — захили се, после заклати глава заканително. — Само ако бях успял да се промъкна в нейните подземия, щях да сипя газ в дъбовите бъчви и цялото вино щеше да се развали.

Кели разбра, че не е имал намерение да подпалва винарната — планът му е бил много по-коварен — да развали всичкото вино, което се пази в подземията на имението Рътлидж, да унищожи реколти отпреди десет и повече години.

— Как си могъл да го направиш? — едва изрече тя.

Той се смръщи с неудобство от реакцията й и сви рамене.

— Ако тя вземе моето лозе, аз оставам без нищо. Исках да почувства какво значи.

Стаята като че се стесни, изведнъж стана задушно. Трябваше да си тръгне. Хвана чантата си, изправи се и тръгна към вратата.

— Готова съм да изляза — каза тя на охраната.

— Къде отиваш? — извика баща й.

— Да ти намеря адвокат.

— Кажи му, че съм невинен. Беше заради виното. Само затова отидох там. Заклевам се, че не съм го убил. Трябва да ми повярваш.

Но как да му повярва? Как?