Джанет Дейли
Любов и омраза (18)

Осемнадесета глава

Полилеят с кристални висулки пръскаше обилна светлина в обширното антре, пропъждайки тъмнината на нощта. Полираният мрамор на пода и стълбището блестеше меко, топлотата и красотата му контрастираха с хладния и официален вид, който имаше денем.

Сам твърде много бе привикнал към обкръжаващата го среда, за да я забелязва. С няколко широки крачки премина разстоянието и забързано се заизкачва по стълбите. В съзнанието му имаше само две неща — хладък душ и Кели, но душът не беше спешен. От сутринта чакаше денят да свърши и да започне нощта. Най-накрая това стана, макар малко по-късно, отколкото бе планирал.

На върха на стълбите той се отдели от лъснатия метален парапет и тръгна по коридора към стаята си. Когато приближи вратата на Кели, механично забави стъпки, поколеба се, после се приближи и почука.

— Влез — тежката врата заглуши гласа й.

Ръката му хвана дръжката. Натисна вратата, тя се отвори навътре и той влезе в затъмнената стая. Не беше съвсем тъмна. Лампа светеше в нишата с канапето, но светлината й беше по-скоро декоративна, отколкото функционална.

Тогава я видя, застанала до прозореца, лицето й беше бледо на фона на тъмната вечер. Беше по копринен пеньоар и той забеляза, че косата и пак е дръпната назад в ненавистната плитка. Сам затвори вратата и тръгна към нея.

— Винаги ли стоиш на тъмно?

— Невинаги — но тази вечер на Кели й се искаше да се загуби из сенките и да остане там в безопасност… Тъмнината често я бе защитавала от пиянските буйства на баща й.

Тя видя как сянката му се приближава към нея. Шумът от стъпките му секна и той застана до прозореца съвсем близо до нея. Твърде близо. Би могла да запали и други лампи, но още не.

— Съжалявам, че не успях да се върна за вечеря — говореше тихо, но по-голямо впечатление й направи въпросителния му поглед. — Планирах да дойда по-рано, но всеки път, щом решавах да тръгна, все нещо се случваше. Страхувам се, че не съм много добър домакин.

— Не разбирам от тези неща. Сутринта пихме кафе заедно.

Само така — непринудено. Стой на светло и се дръж естествено, казваше си Кели. Не беше толкова лесна задача, след като много силно усещаше присъствието му и мириса му на земя, слънце и нещо чисто мъжко.

— Вярно — тонът на Сам беше подобен на нейния. — Как прекара деня?

Кели бавно обърна гръб към прозореца и докосна с ръка хладното дърво.

— Плувах, пекох се на слънце и мислих.

— За какво? — тя цял ден заемаше съзнанието му. Сам не знаеше дали и с нея не е било същото.

— За много неща. Най-вече за работата си — облегна се към прозореца, наведе чело към стъклото и се взря навън. — Не би трябвало да я загубя. Не сега. Толкова труд съм хвърлила, за да стигна до нея. Сигурно има начин да попреча това да не се случи, нещо да кажа или да направя и ги убедя да не ме освобождават.

— Не смяташ ли, че се тревожиш повече, отколкото е необходимо? Още не си уволнена.

— Но с тази отпуска съм съвсем близо до този миг — настоя тя. — Ако сега не се боря, ще загубя мястото си. Затова е толкова наложително да измисля някакъв план за действие.

— Като например? — Сам гледаше как тя изкриви устни в усмивка, която всъщност не беше радостна.

— Не стигнах до решение — призна тя и въздъхна. — Мислех да изляза пред пресата и да разкажа историята си, като се опитам да възбудя обществена подкрепа. Но как бих могла да обясня на някого, който не го е изживявал? Как да ги накарам да разберат какво е да растеш с човек, който пие много и тормози собственото си дете?

— Представих си го много ясно, когато онзи ден ми разказа — напомни й той.

— Обаче ти видя къщата, мръсотията и бутилките. Очите ти казаха толкова, колкото и моето описание. А може би и повече — добави тя. — Не умея да се изразявам на хартия, Сам. Зная, защото се опитах. Преди малко написах чернова за статия за „Ню Йорк Таймс“, но не се получи — отдели се от прозореца, но ръката й остана залепена за рамката. — Всичко излиза много объркано.

— Може би си твърде критична — предположи Сам. — Имаш ли нещо против, ако прочета написаното?

— Ако можеш да съединиш парчетата. Накъсах го и го изхвърлих в кошчето.

— Не може да е било чак толкова лошо — изкуси се да събере парчетата и да ги съедини.

— Наистина не става. Силата ми е в телевизията, а не в печата. Посланието ми ще има стойност, ако снимките казват половината.

— Тогава използвай телевизията.

— Но, няма снимки, които биха могли да покажат гнева, омразата, болката, събирани, в душата ми през тези години — възрази тя ядосана. — Бих ли могла да пъхна камера в главата си, за да покажа най-ранните си спомени как посред нощ ме събуждат силни шумове — трясък на врати и гневни гласове или чупенето на хвърлени чинии и бутилки? Как да покажа объркването и ужаса на самотното дете в тъмната стая, което се крие в леглото си, бои се да отвори вратата и се страхува да види какво става зад нея?

— Кели, за теб наистина е било ад, знам — когато ръката му се вдигна към нея, тя се отдръпна назад.

— Някои го наричат ад — говореше с равен глас, макар и с огорчение. Кели се обърна към прозореца. — Разказах ли ти как ме удари за пръв път и тогава ми стана ясно колко е лош, за един от случаите, когато „не се чувстваше добре“, както мама се изразяваше?

— Не, не си.

— Би трябвало да съм го забравила и потиснала дълбоко в спомените си. Но си го представям много ясно, то изгаря съзнанието ми. Случи се, когато бях в първи клас. Мама ми беше ушила нова жълта рокля. Наричаше я слънчевата рокля, а аз толкова й се радвах, че я накарах да ме пусне на училище с нея. Представлявах пълничко момиченце, нетърпеливо да се покаже с новата си слънчева рокля. Струваше ми се, че изглеждам много добре, но по-големите деца не останаха с такова впечатление, когато ме видяха в автобуса. Присмяха ми се и казаха, че съм като малка дебела лоена топка. Опитах се да им възразя, но те започнаха да ме дразнят още повече. На връщане след училище беше още по-лошо. Когато мама ме посрещна пред вратата, аз бях обляна в сълзи. Разказах й какво се случи.

 

 

— Съжалявам, миличкото ми — любящите й ръце изтриха сълзите от бузите й. — Не обръщай внимание какво ти казват момчетата. Те само те дразнят. Рокличката е хубава и ти изглеждаш прекрасно в нея.

— Нарекоха ме дебела лоена топка — отново се разрида.

— Не, не си. Ти си ми моето слънчево момиченце — прегърна я и я притисна, вдигна я на ръце и я отнесе на дивана. — Хайде стой тук, а аз ще ти донеса бисквитки, които опекох специално за теб. Окей?

— Окей — но гласът и брадичката й трепереха.

Видя как майка й отиде в кухнята и нови сълзи потекоха от очите й. Ревеше с глас, когато баща й влезе по размъкната тениска и панталон.

— Какво има? — спря и я изгледа, олюлявайки се. — Плачеш ли?

Тя кимна и изплака още сълзи.

— В автобуса Джими Тъкър и онова момче Карл ме направиха за смях и ме наричаха какво ли не.

— Ти не им ли каза да млъкнат?

— Да, но те не ме послушаха.

— Тогава е трябвало да им удариш по един през устата.

— Но те са много големи — възрази тя намусена.

— Това не е извинение — вдигна я и я изправи пред дивана. Лицето му беше близо до нейното, а дъхът му миришеше особено. — Хайде, ще те науча да се бориш. Сложи ръцете си така.

Тя погледна вдигнатите юмруци и поклати глава.

— Но аз не искам, да се боря, тате.

— Е, ще трябва да се научиш. Сега прави каквото ти казвам. Вдигни юмруците си така и удари ръката ми, когато аз замахна към теб.

Тя се опита да направи както той й каза, но когато ръката му успя да стигне до лицето й, не реагира бързо и пръстите му я удариха по бузата.

— Трябва да действаш по-бързо, Лизи — този път юмрукът му отново се стовари по бузата й и я замая.

— Ох! — залепи ръка за горящата си буза.

— Хайде, бий се. Удряй. Хайде де.

— Не, не искам — отново повтори тя, още по-объркана и уплашена.

— Отговаряй на ударите ми, иначе ще продължа да те бъхтя — първо единият юмрук, после другият се стовариха в челюстите й. Когато вдигна ръце, за да защити лицето си, той ги насочи към стомаха й. Заплака, превита надве, притискайки корема си. Тогава той отново започна да я удря по лицето.

Изплашена и ядосана, тя изкрещя:

— Спри!

— Разсърдих ли те, а? — подразни я той с отвратителна усмивка. — Тогава отвръщай на ударите.

Отново я тупна, този път по-силно от преди. Тя падна назад върху възглавницата на дивана, а по бузите й се стичаха сълзи.

Майка й дойде тичешком от кухнята.

— Господи, Лен. Какво си направил с нея?

— Той ме удари, мамо — изрида тя.

— Само лекичко. Уча я да се бие.

— Тя е много малка, Лен — вдигна я на ръце и я отнесе в нейната стая.

— Мамо, татко защо ме удари? — хлипаше тя. — Какво съм направила?

— Нищо лошо не си направила, миличката ми, любимата ми. Понякога… — майка й спря, прегърна я още по-силно и опря брадичката си върху главата й. — Понякога татко ти забравя колко е силен. Той не искаше да те заболи.

 

 

— Какво съм сгрешила? — попита тихо Кели. — Когато си малък, не разбираш. Чувстваш се само объркан и виновен, щом ти крещят без причина и когато обикновените закачки се превръщат в садистично насилие. Колко пъти мама ме е спасявала — спря и потрепери. — Но тя умря й ме остави сама с него. Изведнъж ми се наложи бързо да порасна, за да оцелея. Всъщност аз не съм имала детство. Бях малка, а скоро след това — голяма. Пораснала и ужасена. Не само от него — добави бързо. — Страхувах се, че някой ще открие точно какъв е бил животът ми. Затова лъжех за синините и подутините под очите си. Не исках хората да разберат истината. Много ме беше срам, изпитвах унижение.

— Срам те е било — избухна Сам, който не можеше повече да слуша мълчаливо. — Няма от какво да чувстваш срам или вина. Нищо лошо не си направила. За всичко той е бил виновен. Той те е удрял, той те е бил.

— Как да ти го обясня? — каза, поклащайки глава. — Ако непрекъснато ти повтарят, че ти си виновен, започваш да го вярваш. Започваш да мислиш, че си направил нещо, което не е трябвало. Най-лошото в цялата работа е коварството. Не само физическите удари, оскърбленията измъчват и душата ти. Това не можеш да го пресъздадеш на видеолента.

Сам възненавидя Доуърти така, както не беше мразил никое човешко същество досега.

— Например това, което писах днес — продължи Кели. — Действително имах намерение да говоря по телевизията. Както виждаш, бедата е в това, че историята ми не е достатъчно изпълнена с бруталност. Сексуално не съм осквернена. От побоищата не съм станала инвалид или ненормална. Единственото, което прави разказа ми интересен за медиите, е фактът, че той е обвинен в убийство. Даже и да се явя пред телевизията, какво ще спечеля? Ще разкрия образа на едно нещастно дете, което е дъщеря на убиец. Това в никакъв случай не е гаранция, че ще запазя работата си.

— Толкова лошо ли би било, ако я загубиш?

Кели обърна глава към него, изумена от въпроса му.

— Та тя е целият ми живот. Всичките ми приятели са в телевизията — но докато го изричаше, си спомни изключително краткия си телефонен разговор по телефона с Ди Ди следобеда. Кели й се обади, за да я предупреди къде е в момента и да разбере дали Ди Ди няма някакви въпроси, свързани с материала за Травис.

Честно казано, обади й се и защото искаше да поговори с някого, който би разбрал унищожителното въздействие, което станалото би имало върху кариерата й, някой, който би могъл да й съчувства или пък да се възмути от начина, по който се отнасят с нея. Ала Ди Ди прояви само учтивост и високомерие, като че ли искаше да се разграничи от Кели точно както направи Хю, като започна да я възприема вместо като жертва — като потенциално отговорна за случилото се.

Споменът за този телефонен разговор стегна гърлото й и Кели завърши с думите:

— Мечтаех да работя в мрежата.

— Сигурно си имала и други мечти.

Да, но едно време. Тогава Кели си представяше, че има хубав дом, деца и мъж, който я прегръща, обича и защитава. Но това беше много отдавна, когато все още имаше романтични идеи за живота.

— Всъщност мечти не. Само детски фантазии — отвърна тя на Сам, обърна се и отново се загледа през прозореца. Луната беше сребристобяла на фона на черното небе, обсипано с далечни звезди, но светлината им беше толкова слаба, че не се отразяваше на тъмнината на нощта. — Май все пак ще завали — ала облаците, които по залез се появиха, сега вече не се виждаха.

Сам се приближи, облегна рамо отстрани на прозореца и се взря навън.

— Дори и да завали, готови сме — каза, щом разбра, че тя иска да смени темата. Той също изпитваше подобна нужда. — Поне що зависи от нас. Обрахме листата около гроздовете, за да може въздухът да циркулира, а съм поръчал и хеликоптери.

— Хеликоптери ли?

— Да прелетят над лозята, да раздвижат въздуха и гроздето да може да изсъхне — обясни Сам, обърнал очи към нея. — Преди да се появи заплахата от дъжд, всички мислехме, че този ще е най-добрата реколта на равнината от много години насам. Сега обаче това остава под въпрос.

— Може и да не завали — Кели не можеше да разбере защо неговите проблеми имаха някакво значение за нея, когато тя си имаше достатъчно свои.

Той се усмихна, а белите му зъби блеснаха.

— Може и да е така, но винопроизводителят се научава да се тревожи за нещата, които зависят от него, да се бори с онези, които не зависят от него, и да кара нататък.

— Умни думи — в тях обаче се съдържаше нещо, което се отнасяше до нея. — Най-много да загубиш една реколта, но не и лозята си.

— Кели, понякога животът принуждава хората да променят професиите си. Може да откриеш нещо друго, което също да ти хареса, а също и хора, с които да се сприятелиш.

— Вероятно — но беше обградена от тъмнина, затворена в себе си, нямаше какво друго да прави.

— Кели?

Искаше да го предупреди да не изрича името й така. Успокоителната топлина на гласа му като че ли разяждаше защитните слоеве, с които се беше обградила.

— Да, Сам — прошепна.

Но Сам не можеше да изрази с думи онова, което желаеше. Че би дал всичко, за да прекара нощта с нея, да я люби. Безмълвно той се отдели от прозореца, вдигна ръце и прокара пръстите си по гладката кожа на бузата й.

При лекото докосване Кели затвори очи, но не можа да прогони усещането от допира и близостта на Сам, които й вдъхваха топлота и сила, нито можеше да се отърси от нежеланието да остане сама, макар и за една нощ. А тази вечер тя до болка желаеше да разбере какво е да те прегърнат силни ръце и да те притискат с любов.

Подтикната от тази нужда, тя сложи ръка върху бузата му и прокара пръсти по твърдата му челюст, усещайки поникналата му брада. Ръката на Сам се плъзна по врата й към раменете. С полузатворени очи Кели наблюдаваше как ръката му се спуска леко надолу по ръката й. Пръстите му обгърнаха китката й, вдигнаха я, стигнаха до дланта й и пръстите им се докоснаха.

Нещо трепна в нея. Вероятно желание. Кели съзнаваше само, че иска още. Много повече.

— Сам.

— Шшт — прошепна той. — Не говори. Не мисли.

Кели го погледна и каза тихо:

— Не желая да мисля.

— Тогава ми кажи какво искаш — пръстите им се сплетоха. — Това ли? — вдигна другата си ръка към врата й и я спусна бавно към гърдите й. Усети бързия й пулс, дишането й… всичко. — Или може би така?

Ръката му стигна до вдлъбнатината на кръста й и я притисна към топлото му тяло. После устните му се оказаха в косата й, слязоха до слепоочието й, преминаха върху бузата й. Вътрешно тя изпита сляпа и дива болка. Сам все още не я целуваше, а тя желаеше тъкмо това. Но не се опита да спре движението на устните му. Остана неподвижна, потънала в усещането на пръстите му, които галеха кожата й, на топлата милувка на дъха му и обещанието, че предстои още много. Нямаше защо да бърза. Имаше време за всичко, а й се искаше всичко, всяко докосване, всяка думичка, всяка секунда на нощта.

Тя цялата беше в коприна, където и да я докоснеше… ръкавите на пеньоара й, кожата й, косата й. Независимо от нещастното си детство тя беше мека като коприна. Като пареща коприна. На Сам все нещо не му достигаше. Искаше я не само защото дълго не бе спал с жена. Към нея изпитваше много повече от това, повече от желание. Усещаше напрегнатост в гърдите и слабините си.

Отдръпна се, сложи ръце на врата й, плъзна палци под брадичката й, вдигна лицето й и я погледна в очите.

— Искаш ли това, което аз желая, Кели? — запита той дрезгаво и видя как устните й се разтварят. — Искаш ли го?

Сам смъкна пеньоара от раменете й. Той се плъзна по ръцете й и падна на пода с шумолене на коприна.

Кели трепна леко и му отговори, като започна да разкопчава копчетата на ризата му. Сам я спря, хвана ръцете й и я привлече към себе си и към леглото.

Там той свали ризата си, а Кели протегна ръце към косматите му гърди като първо ги докосна, за да почувства плътта му, мускулите, силата им. Той доближи устни и ги разтърка върху нейните.

Тя веднага се възбуди и изпита настойчив глад, който доведе до целувката. Имаше нужда той да влезе в нея, да стане неин, да я промени. Притисна се към него и започна да гали гърба му, искайки да изучи тялото му, както и той — нейното.

Стана бързо. Не прекалено, но все пак бързо. Сам искаше да опита, да изследва всеки сантиметър от прекрасното й тяло. В този миг той вече не изпитваше нежност, изгуби търпение от движенията на ръцете й, които се впиваха в плътта му, от тялото й, което се притискаше към него с желание. Желание, на което той беше готов да отговори и да задоволи.

Тъмнината ги обвиваше като в пашкул и светът не достигаше до тях. Не се чуваше никакъв шум, освен трескавото им забързано дишане и бясното препускане на пулса му. Пръстите й дръпнаха колана на панталона му и стомашните му мускули се свиха от допира й. Сам свали и останалите си дрехи, които вече само му пречеха, и докато гледаше как Кели отстъпва, свали тънките презрамки на нощницата от раменете й, дрехата се плъзна на земята. Тя стоеше гола пред него като слабо и бледо видение на меката светлина на лампата.

Очите на Сам й се възхитиха. Тогава забеляза плитката, която висеше на едното й рамо.

— Позволи ми — прошепна той дрезгаво.

Със сръчните си пръсти разплете косата й и Кели усети как тя се разпиля по голите й рамене. Разтърси глава и косата се спусна като водопад на гърба й. Сам бавно прокара пръсти през нея, с палеца и показалеца си хвана един кичур и го притегли към себе си. Завръщането на нежността след обезумяването, което ги бе обхванало, стана неочаквано и болезнено хубаво. Кели откри, че диша много трудно.

— Защо винаги я прибираш? — Сам отново я погали по косата.

— Практично е, по-професионално.

— Но така е красива.

Кели усети леките целувки, които той положи върху косата й, после се наведе към рамото й. Ръцете му отново се плъзнаха по тялото й, като едва го докосваха, само върховете на пръстите му галеха ръцете, ханша, талията, гърдите й. Кели откри колко трудно се издържа на това.

След миг той се наведе към гърдите й и погали пъпките им с език, а тя се изви като дъга, пръстите й се стегнаха в косата му. С отворена уста той целуваше и гъделичкаше с език гърдите й. Кели потрепери и започна да се гърчи, а той все още я целуваше, удължавайки мъчението. Тя притисна пръстите си още по-силно към главата му и усети как нещо у нея се свива и разпуска в същото темпо с изобретателните му устни, които действаха така, че й идеше да заплаче.

Приглушената светлина на лампата хвърляше светлосенки върху затворените й клепачи. С дланите си чувстваше топлата му и влажна кожа и това я изпълваше с усет за мъжествеността му. Притисна се към него, сигурна, че ако така продължат, не след дълго ще свършат.

Сам отдавна се бореше с желанието да грабне бързо и лакомо всичко, което тя предлагаше. Повече не можеше да се контролира, особено след като ръцете й го подтикваха, а тялото й чакаше и мълчаливо потвърждаваше, че и тя изживява момента толкова болезнено, колкото и той. За последен път Сам приближи устни към нейните и преглътна изумения й вик, когато проникна в нея.

Все едно, че бе попаднала в огън — истински, горещ и необуздан. Знаеше си, че ще бъде така — без задръжки, без никакви ограничения. Не съществуваше нищо и никой, освен тях двамата, които се носеха все по-високо и по-високо.

 

 

Лампата все още осветяваше всичките кътчета на стаята с мекия си блясък. Четирите гравирани палисандрови греди на балдахина се издигаха безмълвно към тавана като черни сенки. Дълбоко задоволен, след като се любиха, Сам с удоволствие лежеше в плетеницата от ръце и крака и се наслаждаваше на топлото отпуснато тяло на Кели, кожата й още беше потна.

Някъде дълбоко в съзнанието си Сам подозираше, че вече няма да му е толкова лесно отново да заключи емоциите си в мрачната им килия. Тъкмо тогава Кели се размърда, за да се нагласи по-удобно до него, напомняйки му за силата на тялото си и за изключителната му мекота.

Сам погали малките й гърди.

— Ако преди тази вечер ме беше попитала, бих ти казал, че харесвам жени с големи гърди. Ти ме накара да променя мнението си.

— Така ли? — несъзнателно потърка буза в рамото му, после надигна глава й го погледна.

— Постигна го — Сам се усмихна, погледна я и усмивката му изчезна. — Как го направи? — протегна ръка и проследи линията на устните й.

— Кое? — хвана ръката му и привлече върха на пръста му в устата си.

— Помогна ми да се почувствам силен, а после изцеди всичката ми сила. Изпразни ме от съдържание и после само с едно докосване отново ме изпълни.

— Сериозно? Вярно ли е? — изглеждаше изненадана и доволна.

— Да — привлече лицето й към своето и опита онова, което пръстът му преди изследваше.

Сънят все още бе далеч. И за двамата.

 

 

Кели се обърна и откри, че леглото до нея е празно. Чаршафите бяха студени. Сам си бе тръгнал, и то отдавна. Намусена, Кели седна и се опита да се разсъни, казвайки си, че това няма значение, тъй като у дома си беше свикнала да се събужда сама. Но този път беше различно, чувстваше се самотна. Сви колене към гърдите си заедно със завивките и тъжно облегна брадичка върху тях.

На вратата се почука силно и настойчиво. Тогава Кели разбра, че всъщност този шум я бе събудил.

— Кой е? — извика и изведнъж си даде сметка, че нощницата й лежи на лъскава купчина на пода, а тънкият чаршаф почти не покрива голото й тяло.

— Мисис Варгас. Нося ви сутрешното кафе и сок.

Кели грабна покривката и я хвърли върху чаршафа.

— Влезте.

Вратата се отвори и икономката влезе безшумно в стаята, умело балансирайки подноса.

— Да го оставя ли там? — кимна към нишата.

— Моля ви — Кели се почувства неудобно и си помисли колко по-конфузно би било, ако Сам беше още в леглото с нея.

В мига, в който икономката излезе, Кели стана, взе пеньоара си от пода при прозореца, но остави нощницата в същото положение. През нощта облаците се бяха приближили и покриваха утринното небе с мрачна пелена. Още не вали, помисли си Кели, облече пеньоара и отиде до подноса.

Ароматът на прясно кафе излезе от каничката във вид на пара, когато Кели вдигна капачето. Наля си и вдигна чашата към устните си, вдъхвайки съживяващия му дъх.

Изведнъж й се яви неясният спомен за топли устни до нейните и чу гласа на Сам:

— Сутрин е. Трябва да вървя — тогава целуна ли я по бузата? Всичко й се струваше като сън и Кели даже не беше сигурна дали това наистина се бе случило. Той не й ли каза да поспи още? Тогава явно е спяла още.

Сети се и за нещо друго. Кели се смръщи да си припомни, докато се взираше в тъмното кафе в чашата си. Кафе, точно така.

— Щом станеш, ела в офиса ми. Ще пием кафе заедно — това не може да е бил сън. Сигурно й го е казал.

Тя се усмихна съвсем леко от тайното удоволствие, с което откри, че Сам не се бе измъкнал, без да каже дума, омаловажавайки случилото се. Кели върна чашата върху порцелановата чинийка, като реши, че иска да пие първото си кафе със Сам.

Още преди години Кели се бе научила да си взима душ и да се облича бързо, но този път счупи всички рекорди. Даже успя да се измъкне от къщата, без да я забележат нито Катерин, нито икономката.

Спря на стъпалата пред къщата и вдигна очи към плътните облаци. Въздухът не помръдваше, усещаше се лек мирис на дъжд. Отнякъде не много далеч се чуваше перката на хеликоптер, която пореше въздуха. Кели отгатна посоката на звука, но не видя нищо, освен облаци, дървета и върхове на планини.

Отхвърляйки любопитството, което я налегна, тя тръгна по алеята, после намери началото на конската пътека — пряк път до винарната и офиса на Сам. Поколеба се за миг и свърна.

Плътно от двете страни на широката пътека растяха дървета, а преплетените им клони не пропускаха много светлина. Облаците допринасяха за още по-силната тъмнина и чувство за изолация. Заслушана в шума от движението по близкия път, Кели се опита да си представи колко по-тъмно е било в нощта на партито.

Отново я озадачи мисълта какво бе накарало барона да отиде до винарната. И то по този път. Дали просто не е искал да избяга от хората за известно време? Вероятно. Кели го беше виждала само два пъти, но и в двата случая остана с впечатлението, че не е от общителните — той предпочиташе компанията на книгите. Тогава защо не се е оттеглил в библиотеката в къщата? Там би намерил тишина и спокойствие, би бил сам, а атмосферата би му прилегнала повече от гъсто засенчената пътека.

Освен ако нещо не го е разтревожило. Кели неочаквано си спомни интимния допир между баронесата и Клей Рътлидж, на който неволно стана свидетелка. Дали и баронът не е забелязал нещо подобно? Нещо, което го е навело към подозрение за съпругата му, че има връзка с друг мъж? Само такова нещо би могло да го доведе до тъмната и самотна пътека, която се виеше към винарната, където го е открил баща й. Дали е било чисто съвпадение? Или е попаднал в неудобен момент на място, където не е трябвало да бъде?

Въпросите напираха в главата й. Кели въздъхна и поклати глава. По-голямата част от последните десет години — първо в колежа, докато учеше журналистика, а по-нататък в работата си, тя непрекъснато си задаваше въпроси и се мъчеше да открие отговорите. Това й бе станало втора природа — като дълбоко вкоренен навик, който се проявяваше сега, когато в тази история бе замесен баща й, а тя бе хваната като в капан.

Винарната се издигаше пред нея в края на конската пътека. След като сутрешното слънце липсваше, за да омекоти цвета й, тухлената сграда изглеждаше тъмна и мрачна. Силен контраст със сградата представляваше дългата яркожълта лента, проточена към края й. Кели позна широката пластмасова лента, каквато полицията използва, за да огради мястото на престъпление. Зачуди се защо още не са я махнали.

Там нямаше какво да се види, отдавна са снели всички улики. На Кели това й беше известно. Все пак тръгна натам, за да погледне.

По земята имаше много следи. Бяха останали очертанията, където са намерили тялото. Имаше още две маркирани места. Кели реши, че на едното вероятно са намерили смъртоносното оръжие, а на другото баща й е бил сложил тубата с газ.

Спомни си краткото и неприятно посещение при баща си. Той беше смутен и объркан, криеше се зад гневни изблици. Сигурно онази нощ е бил изплашен и пиян. Когато баронът го е предизвикал, той сигурно го е ударил, изпаднал в паника.

Но защо с дървен чук? Защо не с тубата с газ, която е носил? Щом е имал намерение да унищожи виното в избата, какво е правил там? Входът за избата е зад винарната. Кели се замисли и погледна към охранителната лампа, монтирана високо на сградата. Защо ще идва от тази страна, когато тя е ярко осветена? Толкова ли е бил пиян и не е забелязал или не го е било грижа?

Една малка странична врата на винарната се отвори, излезе Клод Брусар, едър и прошарен. Той хвърли бърз поглед към жълтата лента. Отвърна очи и ги вторачи в Кели.

— Здравейте — усмихната, тя пристъпи напред.

Той размаха голямата си ръка към нея.

— Тук не пускаме репортери. Направили сте нарушение, като сте влезли в чужда собственост. Веднага напуснете!

Наложи се Кели отново да обясни защо е там.

— Мосю Брусар, аз съм дъщерята на Ленард Доуърти.

— Вие? — подозрително присви очи към нея и вдигна посивелите си вежди така, че те образуваха рунтава линия.

— Да, аз. Сигурно сте ме виждали по телевизията или в някой вестник по повод смъртта на барона.

— Нямам никакво желание нито да гледам, нито да чета подобни истории — приближи се, продължавайки да се взира в нея. — Спомням си дъщеря му. Беше висока, пълна и носеше очила.

— Често се вмъкваше във винарната — добави Кели. — Веднъж ме хванахте, когато се криех в избата.

— Вярно е — кимна, започвайки да си припомня.

— Бях изплашена до смърт и предполагах, че ще ме набиете — каза Кели.

Старият Клод поклати глава.

— Никога не бих ударил дете — после се усмихна.

— Давах ви да опитате виното.

— Точно така — измърмори тя, спомняйки си. — Аз смятах, че ще има вкус на гроздов сок, а беше кисело.

— Кисело никога — упрекна я той. — Виното е било младо, може да е било малко тръпчиво.

— Не само малко, ако не ме лъже паметта — отвърна Кели с още по-широка усмивка.

Клод Брусар й се усмихна в отговор, а после очите му се натъжиха.

— Вашият баща не беше добър човек. Започна да пие на работа. Намерих бутилка с уиски, която беше скрил. Не можех да позволя това да продължи. Наложи се да го уволня.

— Знам — Кели наведе глава, спомни си колко унижена се почувства, когато този ден дойде да го вземе от работа и й казаха, че е уволнен. Прибра се на следващата сутрин, клатушкайки се, пиян до козирката. Когато най-накрая изтрезня, й каза, че му омръзнало семейство Рътлидж да се отнася с него като с роб и напуснал. Но тя знаеше истината. Без да мисли, обърна глава към мястото на убийството. — Винаги беше пиян, все причиняваше неприятности.

— Хайде да се махнем от това място — хвана я за ръката и твърдо я поведе. — Тук не е добре да стоите.

Трогната от жеста, Кели вдигна поглед към лицето му и започна да изучава мрежата от бръчки, които се бяха вдълбали по лицето му.

— На колко години сте? — когато беше момиче, й изглеждаше древен.

Той спря, застина и дръпна назад раменете си.

— Какво значение има? — изпълнен с гордост, я погледна в очите. — В седмото десетилетие съм. Дядо ми служи в имението до осемдесет и четири. Последните му години бяха добри и той направи хубави вина. Също като на дядо ми, и на мен ми престоят добри години. Още не съм готов да се пенсионирам.

— Не исках да кажа това.

— Така ли? Всъщност какво търсехте тук?

— Дойдох да видя Сам.

— Тръгна си преди има-няма пет минути.

— Наистина? — разочарование. Кели не очакваше, че ще я заболи толкова. Погледна към канцелариите на винарната и едва сега забеляза, че джипът не е пред дългата постройка. — Знаете ли къде е отишъл?

— Не.

Тя кимна и се направи, че не е от голямо значение.

— Ще го видя по-късно — но няма да е същото и Кели го знаеше. Махна на Клод и пое по дългия път към къщата.