Джанет Дейли
Любов и омраза (3)

Трета глава

Беше среднощ, когато Кели излезе от сградата на безлюдната улица. Уличните търговци отдавна бяха откарали количките със стоката си, а просяците се бяха оттеглили от печеленето на лесни пари.

Горещината беше преминала, движението бе намаляло, а улиците бяха тихи — толкова тихи, колкото може да бъдат в Манхатън. Камион за боклук се движеше по Петдесета. През няколко квартала се чу свирка, придружена от силното виене на пожарна сирена.

Кели дръпна дръжката на чантата по-високо на рамото си и вдъхна дълбоко лошия нюйоркски въздух. Забеляза самотната кола, която я чакаше до бордюра, и се упъти към нея. Щом я доближи, шофьорът й отвори задната врата. Кели сложи първо тежката си чанта, а после се пъхна на седалката до нея.

От задните колони тихо звучеше стара песен на „Хол енд Оутс“. Престана да я слуша, порови в чантата и извади дебел тефтер. В него си водеше бележки преди интервюта, имаше дълга биография на един професор от Харвард — писател, с когото щеше да разговаря за утрешното предаване „Животът в пет“. Дебелият том, в който той беше хроникирал икономическите неблагополучия на страната, също беше тук. Кели включи лампичката за четене и започна да прелиства страниците на биографията му, винаги така запълваше свободните си минути с работа.

Колата зави по Парк авеню и се включи в потока от таксита и лимузини, забързани към магистралата покрай тъмните витрини на затворени магазини. Не бяха минали и пет часа, откакто улицата беше пълна с движение, а горещината и шума изнервяха шофьорите.

След минути колата пристигна в богат квартал встрани от парк авеню. С уморена въздишка Кели хвърли разсеян поглед към входа на малкия елегантен френски ресторант, постлан с килим. Събра нещата си и излезе от колата.

Вътре беше хладно и тихо. Точно ресторант, който би се харесал на Хю Таунсенд. Излъчваше подчертан шик, без да е модерен, с приглушени светлини, стените бяха с тапети на бледи цветя — изтънчена атмосфера, а не бляскава. Вдъхна миризмата на френска кухня — на бургундско вино, мащерка и градински чай.

Оберкелнерът я позна.

— Добър вечер, мис Дъглас. Мистър Таунсенд ви очаква. Оттук, моля.

От стола до ъгловата маса Хю Таунсенд я наблюдаваше как прекосява помещението, вниманието му бе привлечено от походката й. В нея нямаше нищо подчертано сексуално, но все пак правеше впечатление на мъжете. Крачките й бяха уверени и грациозни, леко полюшваше бедра, вървеше с високо вдигната глава и с поглед, вперен напред.

Кели Дъглас коренно се бе променила след първия път, когато я видя на запис. Всъщност беше я чул, преди да я види. Докато минаваше край монтажната, направи му впечатление дълбокият мелодичен тембър на гласа й. От любопитство и интерес подаде вътре глава.

Първоначалната реакция от жената на екрана беше изцяло отрицателна — тъмна, провиснала коса, паднала по раменете й, очила с рамки от костенурка, излъчващи сила, но все пак меки черти на лицето, почти мъжко сако. Влезе в залата и се заслуша как интелигентно говори за съдбата на бездомните, а гласът й прозвуча неспокойно, щом и други хора се намесиха.

След малко забеляза червения отблясък на косата й, тъмнозелените очи зад стъклата, кожата й като порцелан, каквато обикновено имат червенокосите, тънката фигура под строгия костюм и енергията, която излъчваше. Направи му впечатление потенциалът, който усети у нея, даже и да приличаше на смачкана библиотекарка.

— Кое е това момиче, Хари? — запита той монтажиста.

— Някаква Кели — пресегна се към кутията, за да прочете името й. — Да, Кели Дъглас. Кореспондентката ни от Сейнт Луис. Редовно изпраща материали. Предполагам, че иска да стигне до мрежата — монтажистът направи пауза и се захили на Хю. — Страхотен глас, а?

— Наистина — промърмори замислено Хю, а после рече: — Имаш ли нещо против да взема лентата? Искам по-късно да я прегледам.

— С най-голямо удоволствие — монтажистът натисна копчето и извади касетата.

По това време Хю обсъждаше схемите и много му беше доскучало. След като пусна лентата няколко пъти, той почти не откри грешки в журналистическите й способности. Много му хареса топлият спокоен и властен тембър на гласа й. Обаче видът й подразни вродения му вкус и преценката му на продуцент.

Безброй пъти в миналото беше изнасял лекции на любовниците си за въздействието на дрехите, прическата, грима, с което си навличаше недоволството на някои и благодарността на други.

Най-накрая й се обади и уредиха тя да дойде в Ню Йорк за интервю. След седмица Кели вече седеше в бюрото му в Ен Би Си, а той вътрешно се присмиваше на себе си.

Да, но резултатът от усилията му завинаги заглуши този присмех.

Когато Кели приближи масата, Хю се изправи и изчака, докато тя потъна в стола срещу него, а голямата чанта на рамото й се опря в пода.

— Последно какво стана? — той отново седна.

— Изкараха Мелчър от операционната. В критично състояние е, но го закрепиха — тя хвана картата с менюто, после я остави настрани. — Жената е идентифицирана като Делия Роуз Джаксън. Бивша монахиня, сестра Мери Тереза, напоследък е под опеката на психиатри, след като е била арестувана за причиняване на безредици в клиника за аборти и е наръгала с нож една медицинска сестра. Не е известно да е свързана с някакви групировки.

— Не убивай — промърмори той.

— Шестата Божия заповед — Кели взе гарафата с вода и спря ръката си по средата. — Нали видя предаването.

— Не. Но щях да се разочаровам, ако не беше я споменала.

— Използвах я във връзка с една семейна снимка, направена в монашеската й килия — глътна малко вода и свали чашата си, взирайки се в кубчетата прозрачен лед. — Не е ли ирония на съдбата — полицейски офицер, застрелян от бивша монахиня?

— Освен това и трагично.

— Много трагично — съгласи се тя с лека въздишка. С усилие вдигна глава и се отърси от тази мисъл. Насилие, трагедия, смърт — всеки ден се занимаваше с подобни трагедии. Беше се научила да не се измъчва, да не допуска тези неща до душата си. Огледа се в ресторанта. — Хубаво е тук. Не съм идвала по-рано.

Забеляза, останалите посетители може би бяха дошли след театрално представление.

— Храната е великолепна. А вината… — той направи пауза за ефект и слабо се усмихна — … отлични.

— Това е решителният фактор за избора ти, не се съмнявам — Кели вдигна чашата си с вода, имитирайки тост. Хю Таунсенд беше стар ценител и любител на вината. Още една ирония.

— Несъмнено — усмихна й се по-широко. — Ако си гладна, можем да поръчаме.

— Умирам от глад — призна тя.

Сок и кифла за закуска, салата от спанак за обяд и три лъжици кисело мляко преди новините в единайсет часа, за да потисне бунта на червата си от малкото количество храна, което бе влязло в стомаха й през последните двайсет й четири часа. И което всеки ден беше едно и също.

Хю даде знак на келнера, който веднага се приближи до тяхната маса.

— Ще поръчаме.

— Да, сър — отвърна той и се обърна към Кели. — Тази вечер какво ще желаете, мадам? Препоръчвам ви агнешко печено. Приготвено е с…

— Не, благодаря — тя го прекъсна, преди той да е повлиял на решението й. — Искам диетична зелена салата. Варена треска само с лимон, без сос — не обърна внимание на погледа му. — Накрая кафе. Безкофеиново, моля.

— Съсипа виното — Хю й хвърли остро критичен и възмутен поглед, после се обърна към келнера. — Донесете на мис Дъглас пиле, задушено с вино.

— Хю…

Той вдигна ръка, прекъсвайки протеста й.

— Тук сме дошли, за да празнуваме. Утре ще отработиш излишните калории по време на сутрешната си тренировка с Рик — каза, споменавайки личния й треньор.

В съответствие със стриктния режим да държи теглото си под контрол, три пъти седмично Кели ходеше във фитнес център. В Сейнт Луис всеки ден тичаше по три километра, но в Ню Йорк това бе немислимо. Затова Кели редовно се подлагаше на серия досадни упражнения под зоркото око на личния си треньор Рик Конърс.

— Този човек е садист — изрече тя тихичко и не повдигна въпроса относно поръчката за вечерята си. Все пак нали беше само пиле, задушено с вино.

За себе си Хю поръча патица с портокали, а после извика келнера за вината. След като той пристигна, Кели се заслуша с половин ухо как двамата обсъждат виното.

За Хю виното беше фикс идея.

Когато преди три години я извика в Ню Йорк, тя беше изпълнена с отчаяно желание да му направи добро впечатление. Виното беше единият от начините…

Според материалите, които беше чела за Хю Таунсенд, кабинетът му в NBC беше това, което Кели очакваше — кожени фотьойли, дъбово бюро, маслени картини по стените, ненатрапчива елегантност. Обаче снимките му не го показваха в истинския му вид. Бяха уловили острите му черти, но не и патрицианския им финес, в тях липсваше и очарователната арогантност на усмивката му, сърдечният блясък в очите му.

— Добре дошли в Ню Йорк, мис Дъглас — заобиколи бюрото, за да се ръкува с нея.

Кели беше нервна, но също и решена да не му го показва.

— Благодаря, мистър Таунсенд. За мен наистина е удоволствие, че съм тук — направи малка пауза, после бръкна в торбичката, която носеше, и извади опакования подарък. — Дано не е прибързано от моя страна, но съм израсла в Айова. Там имаме този обичай винаги да носим по нещо на домакина.

— Подарък? — той се учуди.

— Един вид благодарност за интереса, който проявявате към работата ми — отвърна Кели.

Посочи й фотьойла.

— Мога ли да го отворя сега? — запита той с любопитство.

— Разбира се — тя потъна в коженото кресло и се насили да изглежда спокойна.

Той не разкъса небрежно хартията и завързаната панделка. Взе ножа си за отваряне на писма, промъкна го между панделката и лепенките, за да освободи кутията. Наблюдаваше го как я отвори и извади бутилката с вино. Щом видя как дланта му почти гальовно се плъзна по бутилката, тя въздъхна дълбоко.

Той я стрелна въпросително.

— Това е историческо вино.

— Знам — вече уверена, Кели се настани във фотьойла. — На анонимната дегустация в Париж през 1976 година каберне совиньон „Стегс Лийп“ реколта седемдесет и трета е първото калифорнийско вино, което получи повече точки от „О’Брион“ и „Мутон Ротшилд“. Много хора смятат кабернето на имението Рътлидж от седемдесет и трета за по-добро от „Стегс Лийп“, но за съжаление тогава то не е било представено на дегустацията.

Замислен, той постави бутилката върху бюрото си и вдигна глава.

— Откъде знаете, че обичам хубавото вино?

— Направих си домашното — отвърна с усмивка Кели.

— Явно — отвърна той и изчака по-подробен отговор.

— Един от вашите биографи споменава, че сте член на известно винарско дружество — обясни тя. — Надявах се, че няма да сте някой от онези тотални сноби, които не признават нашите първи калифорнийски вина.

— Голям риск сте поели, мис Дъглас — той нехайно се подпря на бюрото, скръсти ръце и я загледа с открит интерес.

— Вие също рискувате с мен, мистър Таунсенд — отвърна му тя.

— Може и двамата да спечелим — каза той. — Кажете ми, откъде знаете толкова много за виното „Стегс Лийп“? Това също ли беше домашно?

— До известна степен. Родена съм в долината Непа — години откак напусна долината не беше признавала каквато и да е връзка с Калифорния. Беше си създала ново минало, от което не изпитваше притеснение, болка и унижение, както от истинското. Ала този път родното й място можеше да се окаже ценно предимство.

— Тъй ли? Кой знае защо, смятах, че сте родена и израсла в Айова — Хю хвърли поглед към празното си бюро, като че ли искаше да свери биографията й.

— Рядко хората израстват там, където са родени. Като че ли е в духа на американците да се местят от едно място на друго. В моя случай аз се преместих в Айова — Кели сметна, че добре се справи с този въпрос, без да излъже. — Преди години, когато бях в гимназията, се заинтересувах от родното си място и поместих материал за местния вестник за винарството в долината Непа. Смятам, ще признаете, че в производството и пиенето на вино има нещо престижно, което очарова всеки.

— Наистина — съгласи се той. — Любопитно ми е да прочета този ваш материал.

— Ще издиря копието и ще ви го изпратя — излъга Кели. Тя нямаше копие от материала, а дори и да имаше, не би му го дала. — Но искам да ви предупредя, че е написан съвсем аматьорски. Написан е когато все още само исках да стана журналистка.

— И преди да откриете телевизията, разбира се.

— Естествено.

— Сега към какво се стремите?

— Целта ми е докато навърша трийсет години, да стана кореспондент от национален мащаб — отвърна Кели.

— Сега на колко сте?

— Двайсет и седем.

— Все още имате време… — кимна, изпъна се, заобиколи и тръгна към нея със скръстени на гърдите си ръце. — Ако махнете тези очила, направите нещо с косата си и ако смените мъжкия си костюм с нещо по-стилно. Видът ви на даскалица може да се приема добре в Сейнт Луис, но с него никога няма да ви приемат в мрежата.

Кели се смръзна, засегната от изненадващата му открита критика. Тя впи нокти в кожените облегалки на фотьойла, за да не дръпне очилата с рамки от костенурка и широката черна изискана, както тя смяташе, панделка, която придържеше дългата коса на тила й.

Винаги бе знаела, че не е хубава. В най-добрия случай беше съвсем обикновено привлекателна. Работила беше упорито, за да добие този подчертано спретнат вид. Заболя я от критиките му. Повече, отколкото той можеше да си представи.

Не й ли бе достатъчно, че цял живот бе понасяла подигравки? Детските гласове в училищния двор, които се смееха и пееха тази ужасна песничка за дебеланата, дето не може да мине през кухненската врата, завинаги щеше да остане в съзнанието й. Обаче не можеше вече да избухне в сълзи и да избяга. Кели се беше научила да не показва, че някой я е засегнал с нещо.

Тя събра длани, вдигнати до лицето й и над тях изгледа студено Хю Таунсенд.

— Моят външен вид няма нищо общо с компетентността ми на журналист.

Това като че го развесели.

— За съжаление мненията ни се различават, мис Дъглас. Телевизията е визуално средство за осведомяване. Външният вид е всичко. Затова е важно как изглеждате.

Страшно й се искаше да избяга от него, но външно запази спокойствие.

— Много добре ми е известно, че не съм кралица на красотата.

— Ако бяхте, сега сигурно нямаше да говоря с вас. Видът никога не бива да отвлича или да привлича вниманието на зрителя от разказа.

— Това е дискриминация на жените — изрече Кели в самозащита.

— Едва ли — той се засмя с тих и сух смях, който още повече я нарани със своята краткост. — Или сте забравили или пък сте твърде млада, за да помните големите дебати, които преди години се разразиха в Черната скала за това дали Дан Ратър да носи костюм и връзка, или може да е по пуловер.

— Черната скала ли? — тя се хвана за странното, за да отклони разговора.

— Така наричаме сградата на Си Би Ес.

— Разбирам.

— Уверявам ви, мис Дъглас, в този бизнес мъжете също се грижат за вида си, както жените. Дали да си пуснат мустаци, или да ги обръснат? Дали да оставят косата си побеляла, или да я боядисват? Вратовръзката им едноцветна ли да бъде, на райета или шарена? Плешивата глава винаги е проблем — дали да носят перука, или да си присадят коса? Във всички случаи става дума за това дали зрителят се разсейва — направи жест към нея: — Очилата, косата, строгата линия на костюма отвличат вниманието.

Искаше й се да спори, да подчертае, че Сали Джеси Рафаел носи очила, даже Брайън Гъмбл от NBC има очила за четене. София Лорен носи очила, Уди Алън, Стивън Спийлбърг, както и дузина други известни личности.

Обаче не му го изтъкна. Само простичко каза:

— Да, но зрителите ме помнят.

— Добрият журналист би искал да запомнят репортажа му — отвърна той и Кели се сви вътрешно от тактично нанесения й словесен шамар. — Случайно се открива място за репортер в станцията ни в Ню Йорк — продължи Хю. — За утре съм ви определил интервю. Междувременно съм уредил тази сутрин очен лекар да ви снабди с контактни лещи. Оттам ще отидете на фризьор — Зигмунд е най-добрият в Манхатън. Щом свършите със Зигмунд, ще се срещнем в Сакс, за да купим по-подходящи дрехи.

— Какво? — обади се Кели.

Той само се усмихна и каза:

— Приемете го като задача. Телевизионен екип ще ви следва, за да заснеме събитията. Тази вечер ще имате възможност да напишете историята си, да редактирате материала и да го монтирате. Утре с него ще се явите на интервюто, за да демонстрирате журналистическите си способности — спря и се усмихна по-широко. — Е, мис Дъглас?

Тя усети предизвикателството. Не й хареса, ама никак. Но не виждаше място за избор. Налагаше се да приеме.

— В колко часа е срещата с очния лекар?

— След половин час. Долу ви очаква кола.

След малко повече от два часа Кели излезе от оптиката с контактните лещи. След четиричасов престой при Зигмунд косата й бе скъсена с осем сантиметра, като остана само до раменете — по този начин изглеждаше по-гъста и вече имаше блясък, като изпъкваше естественият тъмночервеникав цвят. Гримовете и бяха изхвърлени и на тяхно място се появиха само кафяви и златисти сенки, прасковен руж, червило и светъл фон дьо тен. В Сакс раираният й антрацитов костюм бе заменен с жакет от копринено пике с примес от лен върху копринена рокля кайсиев цвят и велурен колан в същия нюанс.

Когато видя отражението си в голямото огледало на бутика, Кели се вторачи в жената пред себе си. Не беше станала изключителна красавица, но за нейната външност промяната бе изумителна. Косата й с цвят на махагон падаше на големи плътни вълни около лицето, а и самото то не изглеждаше вече тъй обикновено. Линията на жакета и на свободната рокля меко подчертаваха фигурата й. Тоновете й отиваха.

— Прав бяхте — каза на Хю.

— Рядко жената признава това на мъжа — отбеляза той сухо. На което тя се засмя и бавно се завъртя пред огледалото. — Удобно ли се чувствате с новия си образ?

— Да — колкото и да е странно, бе вярно.

Материалът се оказа лесен за написване и още по-лесен за монтиране. Интервюто протече гладко. Идеално, помисли си Кели. Беше права. След една седмица й предложиха мястото и тя започна да опакова вещите си.

Така започна приятелството й с Хю Таунсенд. Свикна да вярва на преценката и инстинкта му. Чрез него се срещаше, с когото трябва и завърза сполучливи контакти. Това бе жизненоважно в град като Ню Йорк и особено в индустрия, където цари такъв състезателен дух.

За втори път в живота имаше мъж приятел, с когото да споделя мечтите си, с когото да разговаря, макар че никога не събра сили да му довери мъката на миналото си.

Келнерът се върна до масата с бутилката вино, която Хю бе избрал за вечерята. Много пъти Кели бе наблюдавала ритуала на опитването на виното, но никога не го пропускаше, защото церемонията едновременно я забавляваше и очароваше.

Във винената чаша на Хю бе налято малко вино, снежнобяла салфетка бе обвита около бутилката, за да поеме някоя случайно плъзнала се капка. Кели гледаше как Хю поема чашата за столчето, показалецът се сви под палеца, което издаваше истинския експерт и техника, в която Кели не се бе специализирала. Той я подържа над бялата покривка, преценявайки наситеността на рубинения червен цвят на виното.

Доволен, вдигна чашата, разклати виното с едно движение на китката, наблюдавайки каква следа оставя по стените на чашата. Вдигна я, надвеси орловия си нос и вдъхна аромата му. После, отпи, бавно го завъртя в устата си, подържа го между езика и небцето, преди да го глътне. Най-накрая остави чашата върху масата и кимна одобрително на келнера.

— Много е добро.

Келнерът се поклони.

— Сега ли да налея или по-късно?

Хю поклати глава.

— Сега. В чашите ще диша и ще разтвори букета си.

— Както желаете — напълни двете чаши и като остави бутилката на масата, се оттегли с още един поклон.

Хю докосна с пръст основата на чашата и тихо рече:

— Когато земните ми дни свършат и се явя пред любимия Господар, за да дам отчет за греховете си, ще му кажа: „Не си спомням името на селото, не мога да кажа как се казваше момичето, но виното, Боже мой, беше «Шамбертен»!“

Белок — добави, като й съобщи автора на цитата.

— Хю, това не е много деликатно.

Той се оживи и се усмихна.

— Тогава ще ти предложа друг цитат: „Което бяха на младини любовта и розите, това след години са приятелството и виното.“

Томас Мор, мисля.

— Това е много по-добре — заяви Кели. — Макар и все още да държа, че си запомнил всичко, което Бартлетс пише за виното.

Той сложи ръка на сърцето си, все едно че се кълне.

— Никога няма да кажа.

— Не те карам — тя погледна бутилката. — Бургундско. Какво стана с бордото? „Марго“ от осемдесета година, нали?

— Много точно — той кимна с тъмнокосата си глава. — Не само че имаш око, но и ухо за подробностите. Мислех да взема „Марго“, но после реших, че „Шамбертен“ повече ще отива на печената патица.

— Разбира се — Кели се усмихна, после въздъхна, усетила умората.

— Уморена ли си?

Тя кимна.

— Много тежък ден. Забравяш напрежението, стреса и превъзбудата, когато проследяваш вълнуваща история. Всъщност последните две години прекарах в четене на новини, в правене на интервюта или пък нещо специално от серията за изнасилвания, наркотици и СПИН — спомни си за бележките и книгата, които носеше в чантата си. — Наистина тази вечер трябваше да си отида право у дома. Утре имам интервю с професор по икономика и трябва да се подготвя по книгата му.

Плюс още едно със специалиста по сърдечни и белодробни болести относно състоянието на Мелчър.

— Като спомена интервюта, исках да ти кажа, че Робърт Мондави ще присъства на винарския търг другата седмица.

— Чудесно — винарският търг, който се провеждаше всеки юли, беше с благотворителна цел и се изпълняваше по проект на Хю. Усилията му за тазгодишното събитие бяха насочени да убеди възможно най-голям брой от най-известните винопроизводители в света да участват. Малко имена от Калифорния бяха получили одобрението на Робърт Мондави.

— Нещо повече. Мондави се съгласи да се появи в петъчното предаване „Животът в пет“, за да обяви търга в събота.

— Наистина ли? Сигурно аз ще трябва да го интервюирам — каза без особен интерес.

— Да, ти — съобщи й Хю. — Вече е уредено.

— Сериозно?

— Да. Той даже се съгласи да дойде на приема в петък в моя апартамент. Не си забравила за партито, нали?

— Записала съм си го в календара. С червено.

— Очаквам, че ще дойдеш.

— След като си поканил толкова светила, няма да го пропусна. Освен това петъчното „Животът в пет“ ще бъде последното ми предаване в тази станция. Ще съм готова да се поразтоваря малко.

— А ще разпуснеш ли косата си? — погледът му се плъзна по прибраната на плитка лъскава коса, от която няколко кичура се бяха отпуснали около лицето и врата й. — Бих искал да те видя така. Работиш твърде много, а се забавляваш малко, Кели.

— Сигурно — усмихната, тя сви рамене. — А какво да правя? В нашия бизнес кой има време да се забавлява?

Разписанието й рядко се променяше. Ставаше в седем, за да хване трите сутрешни бюлетина на различните мрежи, както и новините на CNN по четирите телевизионни екрана във всекидневната си, да прегледа сутрешните издания на „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт джърнъл“, „Уошингтън пост“, както и „Дейли нюз“, които получаваше вкъщи. Три пъти седмично ходеше на фитнес до десет, за да се поти под окото на личния си треньор, после следваше много необходимият час за масаж.

Към два следобед отиваше на работното си място, обаждаше се по телефона, приемаше кореспонденции и се готвеше за събирането в три с продуценти, монтажисти, директор, сценаристи, помощниците им и заедно с колегите да разгледат събитията през деня, схемата на предаването, дължината на репортажите. После се връщаше на бюрото си, за да си напише сценария, по-късно имаше още едно събиране, преди да започне излъчването на новините в пет. Същият процес се повтаряше и за новините в единайсет. Рядко се връщаше в апартамента си в Грамърси парк преди полунощ.

Помежду всичко това имаше работни обеди с агента си, специални задачи, които я извеждаха извън студиото, както и най-различни политически и обществени събития, където се налагаше да присъства служебно.

Един път седмично идваше жена, за да почисти апартамента й. Но винаги се намираха дрехи, които трябваше да се отнесат на химическо чистене, да се изперат на ръка, налагаше се да си купи нещо за храна, да си напише сметките, да измие чиниите, да изхвърли боклука, както и милион други неща.

Уикендите й неизменно бяха изпълнени с нещата, които не бе успяла да свърши през седмицата, или за които не бе намерила време. Всеки свободен час, който успяваше да спести от програмата си, тя обикновено употребяваше да събира средства и да привлича вниманието на обществеността към изоставените и самотни деца — единственото, освен работата, с което се занимаваше много усърдно.

Освен че от време на време прекарваше някоя вечер с Хю, друг личен живот тя нямаше. Факт, който особено не я тревожеше.

Веднъж преди няколко месеца влезе в студиото и завари екипа, зает със спор относно сексуалните навици. Сексът и спортът като че бяха най-любимите теми на всеки екип, с който бе работила.

— Здравей, Кели. Я кажи за себе си — обади се светлият Анди Грабовски, подкрепен от всички останали.

Ако се бяха надявали да я накарат да се изчерви, тя ги разочарова. Вместо това се намръщи и каза:

— Вие шегувате ли се? Единственият ми сексуален навик е въздържанието.

Те се засмяха, но това си беше истина.

— Трябва да отделяш време и за забавления, Кели — настоя Хю.

— Това го казва човекът, който е запланувал събрание рано-рано в първата понеделнишка сутрин, която смятах за свободна от месеци насам.

— Имаме да говорим за предаването, да планираме репортажите, да обсъдим други теми.

— Знам — не възразяваше. — Понякога ми се струва нереално, че всъщност аз ще правя „Хора и места“. Честно казано, смятах, че ще го дадете на Линда Джеймс.

— И други хора мислеха същото.

— И то с причина — келнерът пристигна с ордьоврите им. Кели прибра ръцете си от масата, за да направи място за чинията пред себе си. — Когато тя подписа договора за кореспондент на Ен Би Си от Западния бряг, чух, че планирали да започнат магазинно предаване специално за нея.

— Плановете се променят — Хю кимна към келнера и той се отдалечи.

— Очевидно.

Хю вдигна чашата си за тост.

— За твоята изключителна новинарска работа.

Кели вдигна чашата си, като гледаше да я държи за столчето, както изискваше етикетът.

— И за предаването „Хора и места“.

Докоснаха чашите си, после отпиха. Както винаги Хю изследва по-дълго глътката си, а после кимна одобрително.

— Омекнало е и е станало идеално.

— Много ли ще те обидя, ако кажа само, че е много хубаво? — Кели се засмя дяволито.

— Моля те — прониза го тръпка. След като опита задушеното във вино пиле, Кели се върна на предишната тема.

— Не знам каква услуга си направил или чия ръка си извил, за да ми дадеш това предаване, Хю. Благодаря ти много.

— Не съм направил нищо повече от това да предложа името ти. Работата ти през краткото време като заместничка на Кати Къри в предаването „Днес“, докато тя бе в отпуск по майчинство, свърши останалото — вдигна винената си чаша и изгледа Кели над ръба й. — Нали помниш, че след третото предаване рейтингът се вдигна с половин пункт. Заслугата за това съвсем не се дължи на гостите на шоуто, тъй като те бяха направо за окайване.

— Вярно е — спомни си тя. — Смешно е, ала след предаването „Днес“ се надявах да ми предложат място за национален кореспондент. Но магазинно предаване в най-гледаното време — никога, макар и да знаех, че ти готвиш такова — Кели отпусна вилицата си. — Наистина, Хю, защо ме избраха мен, като Линда Джеймс има по-голям опит и е по-известна в национален мащаб.

— Внимавай — сгълча я той. — Личи си, че си несигурна.

На него му бе ясно, че в този бизнес много малко са хората, които не изпитват несигурност. Обаче в случая с Кели комплексът й за малоценност беше твърде силен. Съмняваше се дали освен него някой друг го е забелязвал. За всички Кели беше образец на спокойствието, обратно на напрегнатата, организирана, амбициозна жена, каквато всъщност бе тя. Жена, която рядко спеше повече от шест часа на денонощие и непрекъснато бе в движение. Жена, която желаеше признание и одобрение, а изпитваше емоционален глад. Но всичко това ставаше под плътната стоманена обвивка.

Тя се засмя дълбоко гърлено и вдигна чашата си.

— Тогава бъди така добър и малко погали самочувствието ми.

— Много добре — обичаше тези и пристъпи на пълна откровеност. — Това предаване е главно за развлечение — ще бъдат представяни интересни хора, интересни места. Репутацията на Линда с нейните винаги неудобни въпроси всъщност се обърна против нея. На нея й липсва сърдечност и умение да предразположи събеседника. Да получи искания резултат, да накара хората да говорят, но без да се заяжда с тях. Ти си ново лице. Точно това желаеха решаващите фактори.

— Няма да ги разочаровам — прозвуча почти като заричане.

Хю прикри усмивката си и крадешком я изгледа. Цялостна е прилагателно, което никога не би използвал, за да я определи. Чертите й, взети заедно или поотделно, бяха силни и земни, не налагащи се. А не изглеждаше съвсем обикновена. По-скоро като млада Майка Природа с пламнала от слънцето коса и зелени като тревата очи. Колкото повече си мислеше, толкова повече му харесваше тази аналогия.

— Имам една идея за предаването, която исках да споделя с теб преди събирането в понеделник — Кели си взе зелен фасул от зеленчуковата гарнитура. — Профил на Хари Коник младши — певеца, който изпълнява старите песни на Коул Портър от времето на биг бенда. Напоследък е много популярен…

Той слушаше как тя развива тезата си, като обръщаше повече внимание на мелодията на гласа й, отколкото на думите, които изричаше. Много пъти си беше мислил какво би било Кели да прошепне нещо в ухото му.

През първите няколко месеца след запознанството с нея той я извеждаше с намерението най-накрая да стигнат до леглото му. Като не успя, реши, че няма чак толкова голямо значение. Тъй като беше англичанин, за него по-важно беше самото преследване, а не непременно залавянето на плячката.

Една вечер направи първата стъпка. Кели го спря само с едно на място употребено „Не“ и се дръпна от прегръдката му.

— Колкото и да те харесвам, Хю, не желая да ставаме близки. Искам да кажа, любовници. Приятелството е по-голяма рядкост. Освен това една връзка може да не успее и да развали нещата, не мислиш ли?

Ако беше, с която и да е друга жена, Хю не би обърнал внимание на отказа й, би я придумал и целувал, би й казвал колко силно я желае, докато най-после се предаде.

Но не и с Кели. Решителният израз в очите й, упорито вдигнатата й брадичка и още много други неща в поведението й му дадоха да разбере, че тя е права. Засмя се и я пусна, после запали цигара.

— В интерес на истината, не бих казал, че би била неуспешна — той се усмихна.

— Грешка може би. И двамата знаем, че след като работим заедно, не би трябвало да се обвързваме. Веднъж направих подобна грешка.

— Да отгатна ли? Любовникът ти е бил оператор — подметна Хю и се усмихна кисело, когато забеляза сепнатия й поглед. — Почти всяка жена в телевизията някога е имала оператор за любовник. Така и не успях да разбера какво ви привлича, но явно не е случайно. Имаш ли нещо против да кажеш на добрия стар Хю? — пошегува се той.

— Няма много какво да ти кажа. Просто нищо не излезе. Той смяташе, че кариерата му е по-важна от моята. Един ден се събудих и установих, че тази връзка ме унищожава. Скъсах с него, след което колегиалните отношения станаха доста неудобни.

— Къде беше това?

— В Айова. След няколко месеца ми предложиха работа в Сейнт Луис и аз отидох там. Така че… — тя дълбоко пое дъх и му се усмихна. — Предпочитам да те имам за приятел, Хю.

— Добре, приятел.

Стиснаха си ръцете.

Тогава си мислеше, че няма смисъл да се виждат, след като не можеше да я отведе в леглото си. И действително известно време беше така. После започна да й се обажда от време на време, тъй като я смяташе за свое откритие. Възхищаваше се на напредъка й, на интелигентността и решителността й.

Хю си помисли, че ако бяха станали любовници, той никога не би предложил Кели да води предаването. Което би било жалко, тъй като тя беше много подходяща за него.

— … Какво смяташ за хрумването? — завърши тя.

— Звучи интересно. Предложи го на събиране.

Келнерът се върна на масата, за да напълни отново чашите им. Кели покри своята, тъй както обикновено си позволяваше само една чаша вино. Поне Хю никога не бе я виждал да пие повече от две. Тя следеше също тъй стриктно и храната си, забеляза той, хвърляйки поглед към пилето, което тя подбутваше, след като от порцията липсваше едва половината.

Келнерът дойде да прибере чиниите. Кели го увери, че пилето е било прекрасно.

С кафето поговориха още за новото предаване и обсъдиха най-различни идеи. Най-накрая Хю поиска сметката и поръча колата да е готова.

Беше два сутринта, когато Кели влезе в едностайния си апартамент, който беше обзавела бавно и методично, и най-важното — сама. Тя спря за миг, вдъхвайки мириса на лимон и бор, което й подсказа, че Одри е идвала да чисти. Не се усещаше застоял дъх на цигари, нито пък сладникавият мирис на празни бутилки от уиски. От това се беше отказала завинаги.

Обърна се и заключи трите ключалки. Когато стигна до последната, лъскавата месингова повърхност й напомни за една друга. Много подобна на нея.

Изведнъж си представи, че отново е десетгодишна и уверено, макар и нелепо, с отвертката в дясната ръка се мъчи да прикрепи обикновено резе на вратата на стаята си…

Острието на отвертката се изплъзна от главичката на винта и нащърби боядисаната врата. Тя остро пое дъх през стиснатите си зъби. Бързо нагласи отвертката отново и започна да завинтва резето, облягайки се с цялата си тежест, за да успее да го вкара докрай в дървото.

След като дочу шума от приближаваща се кола, започна да работи ожесточено, за да свърши, преди той да се е върнал. Трябваше.

Най-сетне свърши, отстъпи и огледа работата си не с удовлетворение, а с облекчение. Стаята й вече се превръщаше в убежище, където можеше да влезе, да залости вратата и да се чувства в безопасност. Пое си дъх и се усмихна. Сега можеше да бъде спокойна в моменти на пиянските му пристъпи…

Или поне така си мислеше, спомни си Кели и затвори очи, чувайки отново блъскането по вратата, дърпането на бравата, гневния вик, когато вратата не се отвори, и ужасяващия шум от удара на тяло с цялата му тежест във вратата…

 

 

Седеше свита в най-далечния ъгъл на леглото си, загърната със завивките, наблюдаваше месинговото резе и се молеше да издържи. Устата й пресъхна, гърлото й се сви, направо беше онемяла. Той отново блъсна вратата с тяло. Този път тя чу шум от цепещо се дърво. В същия момент си помисли, че не трябваше да го прави. Сега беше побеснял, и то по нейна вина. Още един удар, и вратата поддаде, хлътвайки навътре. С един ритник тя се отвори, а той пиянски изломоти:

— Проклето резе! — тръгна към леглото, огромно тъмно тяло, препъвайки се в пропадналите дъски. — Ти си го сложила.

Заваленият му говор й подсказа, че е била права — пак беше пиян.

— Не исках — тя вдигна ръце, за да се предпази от очакваните удари. — Честа дума, не исках.

— Проклета лъжкиня — с една ръка я грабна за китката, а с другата я зашлеви с такава сила, че главата й клюмна. Стипчивият вкус на кръв в устата, вонята на уиски от дъха му я зашеметяваха, а той я хвана за раменете и здравата я разтърси. — Повече никога да не ме лъжеш.

— Няма — обещанието излезе от устата й като хълцане.

— За Бога, по-добре не го прави, или следващия път ще те набия. Чуваш ли?

Очите й се замрежиха от сълзи, тя кимна и се сдържа да не направи или да не каже нищо, което още повече би го разгневило.

Кели отвори очи и бавно пъхна ключа. Онзи мъж в парка. Той я накара да си спомни всичко това. Докато се опитваше да забрави, миналото си остава само спомен.