Джанет Дейли
Любов и омраза (22)

Двадесет и втора глава

Дървената ламперия по стените на библиотеката блестеше на утринната светлина, която навлизаше през прозорците. Кели се разходи из стаята, прокара пръст по кожената подвързия на томовете класическа литература, по луната върху бюрото. Мекият звън на телефона наруши тишината. Тя не отговори щяха да го направят или мисис Варгас, или Катерин. Чувстваше се много объркана и тръгна към прозореца.

Въздъхна отчаяно. Предишния ден не успя да свърши нищо. Но след като помисли, реши, че не е съвсем вярно. Добра се до семейни тайни, но бремето им не й се отрази добре.

— За вас е, мис Дъглас — икономката с тихите стъпки застана на вратата.

— Благодаря, мисис Варгас — Кели отиде до бюрото и вдигна слушалката. — Кели Дъглас на телефона.

— Кели, Хю се обажда.

— Хю — много неща, върху които Кели не си позволяваше да разсъждава, нахлуха в съзнанието й. — Как върви всичко? Ди Ди направи ли интервюто с Джон Травис? Как е минало?

— Добре. Причината, поради която се обаждам…

— Да?

— Трябва да се свържеш с агента си, Кели. Има да се разрешават някои неща и доколкото разбирам, той не иска да ги обсъждаме, докато не е говорил с теб.

— Какво трябва да се обсъди? — несъзнателно Кели вдигна глава, като че знаеше отговора.

— Кели — Хю изрече името й с въздишка, в която тя долови обвинение и съжаление. — Сигурно не би искала аз да ти го съобщавам.

— Държа.

След малко той пак въздъхна.

— Боже мой.

Хю изрецитира:

Донеси ми бързо буре с вино,

за да охладя мозъка си

и да ти кажа нещо умно.

— Престани с остроумията, Хю и по-добре кажи истината.

— Смятах, че ти е ясна, Кели.

— Да. Искат да ме отстранят от предаването, нали? — не изчака Хю да го потвърди. — Можеш да им предадеш от мое име, че ще се боря с тях. Моят баща ми е причинил достатъчно нещастия в живота. Няма да позволя заради него да загубя работата и кариерата си.

— Кели, те не изразяват лично отношение към теб.

— Грешиш, Хю. Въпросът е съвсем личен.

— Опитай се да разбереш. Репутацията ти е силно накърнена от всичко, което става.

— Много добре си давам сметка за това. Обаче също така знам, че и всичко може да се поправи.

— Как? — в гласа му прозвуча недоверие.

Тя нямаше готов отговор.

— Вероятно би могло да се намери начин, ако не бяха посветили повечето си време, за да ми търсят заместник, вместо да се опитат да разрешат проблема. Едва ли аз съм единствената, която е преживяла физически и емоционален тормоз от баща алкохолик. Сигурно бих могла да интервюирам някой известен човек, преживял същото, който е успял да се измъкне от баща си, човек с лоша слава. Може би по този начин общественото мнение ще се промени. Би могло да се направи нещо подобно, Хю.

— Вероятно — измърмори той, но вече тонът му бе не толкова недоверчив.

— Във всеки случай, Хю, аз ще се обадя на агента си. За да наеме някоя фирма, която се занимава с упражняване на контрол за нанесени щети. Ако висшестоящите решат да разискват въпроса с мен, аз съм съгласна.

— Разбирам.

— Надявам се, Хю — тя затвори слушалката и почувства нужда да излезе на чист въздух.

Разтвори вратите към терасата и излезе. Усети топлите слънчеви лъчи. Виеща сирена прониза утринното спокойствие. Кели не искаше да мисли дали тя е свързана с баща й.

Тръгна по тревата, а плътната трева заглушаваше стъпките й. По средата на пътя към бетонния парапет, ограждащ стръмния склон, Кели чу гласове, които идваха откъм градината с розите. Закова се на място, като зърна Натали Фужер в прегръдките на Клей Рътлидж.

Баронесата внезапно прекъсна целувката и се отблъсна с ръце от него. Клей каза нещо, а Натали поклати глава и с наведена глава с бързи крачки тръгна към терасата, без въобще да забележи Кели. Клей ядосан се обърна и през градината се упъти към предната част на къщата.

Една крачка ги делеше, когато Натали я забеляза. Изгледа стреснато Кели, после се обърна към градината с розите и побледня.

— Видели сте — прошепна.

— Видях ви с Клей. Не се изненадах. През цялото време подозирах, че имате връзка с него — Кели следеше израза на неудобство и вина по лицето на Натали, която отбягваше очите й.

— Моля ви, не е това, което си мислите. Всичко свърши. Не мога да понеса той повече да ме докосва — тръпката от отвращение като че бе искрена. — Казах му го, но той не иска и да чуе.

— Били сте в градината с розите, когато съпругът ви беше убит, нали? — предположи Кели. — Отишли сте там, за да се срещнете с Клей.

— Бяхме заедно, да — нервно потри рамото си.

— А Емил ви е последвал, нали така?

Натали я изгледа с кафявите си очи, в които се четеше страх, и не отговори на въпроса.

— Изобщо не трябваше да се срещам с него. Всичко, беше грешка.

— Какво се случи? Съпругът ви завари ли ви двамата заедно? — въпросите от страна на Кели следваха бързо. — Скарахте ли се? Имаше ли борба? Клей удари ли го?

— Не. Не!

 

 

— Тя се изплаши, Сам — Кели беше седнала върху бетонния парапет, откъдето се виждаше долината.

Слънцето залязваше на запад зад хоризонта и обливаше земята с кехлибарен отблясък. Лозята, дъбовите дървета, къщите жълтееха от светлината. Сам стоеше в тревата до Кели, вдигнал крак на парапета и сплел ръце върху коляното си.

— От какво се изплаши?

— Не знам. Може да се страхува от Клей, защото той е убил барона. Или се страхува, защото тя го е извършила. Или просто защото хората ще открият, че е изневерявала на съпруга си. Вероятно искрено се разкайва — Кели вдигна глава и присви очи към червеното слънце. — Кой може да знае какви са причините й? Но някой лъже, Сам. Тя казва, че е била с Клей, но Джил твърди същото. А ако Клей не е бил нито с нея, нито с него, когато барон Фужер е бил убит? Но как може да се докаже?

— Ти не можеш да го направиш — обърна глава Сам към нея. — Кажи на полицаите онова, което си научила, и ги остави те да проверяват. Тяхна работа е.

— Точно така, добави малко подправчица секс и невярност към една история и тя вече се превръща в сензационна — възрази му Кели. — Какво да кажа на полицията? Че Натали Фужер е признала пред мен връзката с Клей Рътлидж, че се е измъкнала, за да се срещне с него, а Емил я е последвал. Тя трябва само да го отрече, а Клей вече си има алиби. Моята дума ще натежи ли пред тяхната? Аз нямам никакво доказателство.

Сам помълча.

— Полицията смята, че е открила къде се крие баща ти — в дефилето при старата мелница Бейл. Горски пазач открил мястото за лагеруване, след като турист съобщил, че е видял пушек.

— Откъде знаеш? По новините не чух нищо подобно.

— Следобед говорих с един горски. Той ми каза. Мястото е диво и е възможно да е там. Сега се мъчат да го отцепят и да го обградят. Междувременно закараха кучета, за да тръгнат по следите му.

— Защо са толкова сигурни?

— Намерили са найлонова торба за боклук и храни в консервни кутии, както и риза, подобна на онази, която ти им описа. Смятат, че набързо е оставил всичко, вероятно е чул, че приближава кола. С малко късмет до утре ще го заловят.

Учтиво й казваше, че ще го върнат в затвора. С обвинение за убийство. Кели се обърна и погледна на север, където към небето се издигаше острият връх на Света Хелена.

— Би трябвало да си доволна — Сам говореше с хладен, равен тон.

— Доволна съм — а не беше ли?

— Не личи по гласа ти.

— Ще вдигна купон, когато го заловят. Но все пак… — Кели изтърси пръстите си от прашинките цимент — … остава въпросът за вината му. А също кой и защо лъже — измислих един начин да изкарам истината наяве.

— Остави тая работа, Кели.

— Да не правя нищо, така ли? Сам, но той може да е невинен.

— А може и да не е — свали си крака и се изпъна. — Не е твоя работа да се ровиш.

— Но никой друг не се и опитва. Вече са решили, че е виновен.

— Това не ти дава основание да се намесваш. То няма нищо общо с теб, а аз не искам да видя как ще се набъркаш във всичко.

— Защо? — Кели слезе от парапета. — Защото е пияница и причинява неприятности ли?

— Ти го каза. Не аз. Е и какво, ако отиде в затвора заради нещо, което не е извършил, Кели? — предизвика я Сам. — След като си минала през такъв ад заради него, заслужава да си го получи. Ти си извън всичко. Не се намесвай.

— Не мога. Той е мой баща — сряза го тя.

Той я изгледа дълго и мрачно.

— За пръв път го наричаш така.

— Какво значение има? Това не променя нищо.

— Би трябвало, Кели, ти единствена от всички знаеш, че той не заслужава никой да се тревожи за него. Остави го.

— Не мога и няма да го направя — понечи да мине покрай него, но той й се изпречи.

— Защо? — извика Сам. — Да не мислиш, че ако докажеш, че е невинен, той ще ти е благодарен? В минутата, в която излезе от затвора, ще се напие. Не ти ли е ясно? Или смяташ, че ако го направиш, той най-накрая ще те обикне?

Тя бързо мина покрай него, а в очите й бликнаха сълзи. През целия път до къщата Кели се мъчеше да ги преглътне, едва си поемаше дъх. Изживяваше различни чувства, но най-вече бе ядосана. Прекоси антрето на три крачки и сви към библиотеката.

Там отиде до бюрото и започна да търси по чекмеджетата, докато откри телефонния указател. Отвори на буквата „Р“, намери името и вдигна слушалката. Бързо натисна цифрите и зачака.

— Искам да говоря с мистър Рътлидж — каза на гласа от другата страна на линията.

— Кой се обажда, моля?

— Мис Дъглас — седна на края на бюрото и отново зачака.

Най-после Джил Рътлидж се обади.

— Да, мис Дъглас. Какво бих могъл да направя за вас? Само моля ви, накратко. Тази вечер имам гости.

— Ще бъда съвсем кратка, мистър Рътлидж — гласът й беше рязък и хладен, без да издава яда, който кипеше в душата й. — Първо искам да ви кажа, че Катерин не знае нищо. Разговорът е само между нас.

— За какво се отнася?

— Знам, че не сте били със сина си, когато баронът е бил убит. Ако баща ми трябва да понесе последствията за това, редно е да получи компенсация.

— Какво говорите?

— В момента не казвам нищо на никого. Това може и да се промени, разбира се.

Той заговори съвсем тихо.

— Това е изнудване.

— Много силна дума, мистър Рътлидж. Имах предвид бизнес предложение. Помислете си. Ще говорим пак — затвори и леко прокара пръсти по телефонната слушалка. — Открих един лъжец, Сам — прошепна тя. — Ще открия и истината. Трябва.

Твърде дълго бе живяла в лъжи. Лъжи за синините, които дължеше на баща си, за счупената ръка. Най-вече безкрайните лъжи, които баща й разправяше. Трябваше да открие дали пак не лъже. Дали е виновен или невинен. Само така нямаше повече да бъде жертва и най-после щеше да е свободна.

Правеше го за себе си, а не за баща си. Но Кели не знаеше как да накара Сам да го разбере. Болеше я, че той не го осъзнаваше, болеше я, и то по-силно, отколкото си признаваше.

 

 

Беше късно, когато Сам се изкачи по стълбите. Цяла вечер бе чакал Кели да дойде при него, за да се помирят. Беше сигурен, че по-късно, след като премисли нещата, тя ще проумее, че той се е опитал да я предпази, за да не я заболи повече, задето е възлагала надежди на Доуърти и е очаквала от него невъзможното.

Когато наближи вратата й, Сам спря в средата на коридора. Ако не се бяха скарали, през нощта щеше да е с нея. Все още можеше да бъде. Трябваше само да пристъпи до вратата.

Не. Няма да й се извинява за казаното. Беше прав. Доуърти й е причинявал само мъки. Трябваше да е разбрала, че той не може да се промени. Оставаше си лъжец и пияница. Време беше да го осъзнае.

С големи крачки се отправи към собствената си спалня.