Джанет Дейли
Любов и омраза (23)

Двадесет и трета глава

Десетина парчета багаж — комбинация от черна кожа с дамаска на цветя, бяха подредени върху мраморния под до входната врата, когато Кели слезе на следващата сутрин. Щом ги зърна, тя веднага разбра какво става.

— Добро утро — чу познатото потропване на бастуна на Катерин.

— Добро утро — Кели направи жест с ръка към куфарите. — Виждам, че Натали си тръгва.

— Да. След час и нещо ще дойде кола, за да я вземе. Следователят вече е освободил тялото на Емил за погребение — обясни Катерин. — Натали ще придружи ковчега до летището. Оттам ще отлети за Ню Йорк, а после за Франция.

— Разбирам — Кели не очакваше, че Натали ще си тръгне толкова скоро.

— Имате ли нещо против да отскочите до винарната и да съобщите на Сам? Сега инсталират нова телефонна система в канцелариите и не мога да му се обадя. Зная, че Сам би искал да се сбогува с Натали.

— Няма проблем — отговори тя на Катерин, но Кели не беше сигурна дали в момента иска да види Сам. Или пък прекалено много иска.

Щом излезе навън, осъзна, че и на нея й е време да си тръгне. Не от долината, но определено от тази къща. Сам не разбираше и не одобряваше онова, което тя върши. Ако остане, ще има още разправии, ще си разменят още гневни думи. Връзката им така или иначе върви към края си. Не е ли по-добре да използва момента?

Врата на кола се хлопна и стресна Кели. Тъкмо беше стигнала до началото на конската пътека. Обърна се и видя Джил Рътлидж. Изглеждаше в блестящо здраве, носеше светлосин панталон и трикотажна риза с якичка, лъвската му бяла грива бе грижливо сресана.

Позвъняването по телефона предния ден е дало резултат. Защо иначе ще дойде? Нали това искаше, това беше резултатът, но Кели не очакваше той да пристигне толкова скоро.

Той вдигна ръка за поздрав и тръгна усмихнат към нея!

— На сутрешна разходка ли, мис Дъглас?

— Тръгнала съм към винарната — Кели се помъчи да се концентрира.

— Мислих върху онова, което говорихме снощи, за това, което предложихте. Време е да поговорим.

— Добре. Кога?

— Сега.

— Както ви казах, трябва да отида до винарната. Ако искате, елате с мен или ме изчакайте, докато се върна.

— Ще дойда с вас.

Кели сви рамене с безразличие. Продължи по пътеката, а той тръгна с нея. Изминаха няколко крачки, без да говорят.

Най-накрая Кели каза:

— Изненадвате ме, мистър Рътлидж.

— Така ли? — усмихна й се мазно.

— Да. Бизнесмен като вас знае, че не бива бързо да сключва сделките. Това е знак на слабост — потънаха в сянката на дърветата.

— А може да съм решил да не сключваме сделка.

— Това изцяло зависи от вас — нервите й се напрегнаха.

— Смятам, че хвърляте въдицата на сляпо, за да видите дали няма да се закачи нещо.

— Май че съм уловила нещо, а? — Кели изгледа с усмивка една катеричка, която притича по клоните. — Ето ви вече тук.

— Тази сутрин въртях телефони, мис Дъглас. Разбрах, че има опасност да загубите работата си.

— Да, но имам много връзки в телевизията мистър Рътлидж.

— Аз пък имам адвокати, които са специалисти в дела за клеветничество. Ако бях на ваше място, не бих отправял неверни обвинения.

— Не са неверни — увери го Кели със същата усмивка като неговата.

Той спря.

— Тогава докажете ги.

Кели поклати глава, упреквайки го шеговито:

— Няма да стане така, мистър Рътлидж. Ако бъде осъден, баща ми ще лежи много дълго в затвора.

— Никога не сключвам сделка, докато не разбера какво ще получа, какво предлага партньорът. Честно казано, мис Дъглас, не смятам, че разполагате с нещо друго, освен подозрения.

— Достатъчни, за да ви опарят — Кели продължи пътя си и той я последва.

Изразът му беше твърд.

— Не ми е забавно.

— И аз мислех, че няма да ви бъде — чу, че спира някаква кола, но дърветата я скриваха от погледа й.

— По-добре да поговорим.

— За какво да поговорим? За връзката между баронесата и вашия син ли? Или как се е изплъзнала от партито, за да се срещне с него? За съжаление барон Фужер е заподозрял и я е последвал.

— Догадки.

— Не, мистър Рътлидж, много повече от догадки. Факт.

— Така само си губя времето. Ако нямате друго доказателство, освен това…

— Имам — наближаваха завой на пътеката. Винарната не беше далеч. — Представете си, че имам свидетел.

— Катерин ли?

 

 

Сам слезе от джипа и огледа замислено сиво-синия мерцедес, паркиран на алеята. Намръщи се и изтича по стъпалата към тежката махагонова врата. Влезе в антрето и забеляза Катерин, която слизаше по стълбите.

— Сам — тя се усмихна доволна. — Браво. Значи Кели ти е предала молбата ми.

— Кели? — Сам спря и още повече се намръщи. — Не съм я виждал.

— Сериозно? Изпратих я във винарната преди десетина минути. Сигурно е тръгнала по пътеката и сте се разминали. Исках да ти предаде, че Натали си тръгва.

— Затова ли Джил е тук? — Сам огледа багажа до вратата. — Той ли ще я отведе на летището?

— Джил ли? — Катерин се озадачи. — Какво те кара да мислиш така? Него го няма.

— Мерцедесът му е паркиран на алеята.

— Много странно — приближи се към него. — Не е влизал. Дали не е с Кели?

Щом го каза, Сам веднага разбра, че двамата са заедно.

— По дяволите тази жена! — той стисна ключовете на колата. — Казах й да стои настрани. Да престане да задава въпроси.

— Въпроси ли? За смъртта на Емил ли? Смяташ, че разпитва Джил?

— Вероятно — Сам се обърна и тръгна гневно към вратата. — Отивам във винарната, за да видя дали не са там. Трябва да говоря с Кели.

— Чакай. Искам да дойда с теб.

— Защо? — спря на открехнатата врата, погледна Катерин внимателно и видя, че е разтревожена.

— Защото… — гласът й заглъхна и тя даде знак да вървят по-бързо.

— По дяволите, Катерин, онази нощ да не си видяла някого? — запита Сам, като изведнъж й се ядоса. — Да не би Джил?

Тя като че се колебаеше.

— Ами… май че видях.

Той изруга, отвори широко вратата и излезе навън.

 

 

— Катерин ли? — Кели повтори въпроса на Джил като ехо и поклати глава. — Катерин твърди, че е видяла баща ми… и духа на едно малко момче със студен и обвинителен поглед.

Той леко се вцепени, после попита:

— Кой е този тайнствен свидетел?

— Споменах ли ви, че посетих баща си в затвора, преди той да избяга? — минаха завоя. В края на тунела от дървета слънцето осветяваше тухлените стени на винарната. — Естествено, че говорихме какво се е случило онази нощ. Той ми каза, че чул гласове на хора, които се карали. Излязъл иззад ъгъла на сградата, за да види какво става.

— За баща си ли говорите?

Кели не обърна внимание на неприязнения му тон.

— Естествено, че онази нощ е бил много пиян. Трудно му е да си спомни какво е видял.

— Това ли е вашият аргумент? — Джил Рътлидж поклати глава леко развеселен. — Вие не разполагате с нищо, мис Дъглас. И двамата знаем, че никой съдебен състав няма да осъди сина ми за убийство по свидетелство на пиян човек.

Клей. Нужно й беше голямо самообладание, за да скрие въодушевлението си. Появата на Джил тази сутрин я увери в невинността на баща й. Но й бе необходимо да го чуе. Несъзнателно забърза.

— Но ще го осъдят, ако има потвърждаващо доказателство, нали, мистър Рътлидж?

— Какво доказателство? — изрече думите със силно стиснати челюсти.

— Много бързате, мистър Рътлидж. Тъкмо тук трябва да ми кажете какво предлагате.

— Колко искате?

— Не съм алчна — вече приближаваха двора на винарната — бяха на около двайсет и пет метра. — Вие предложете.

Той спря.

— Не мога да ви дам повече от двайсет хиляди в брой.

Кели се обърна и го погледна.

— Вашият син не струва нищо за вас.

— По-късно ще ви дам още.

— На части. Не е лошо — Кели кимна леко. Забеляза, че той започва да се ядосва, но не изпитваше желание да прави сцена тук. — Ще ви кажа нещо.

— Не, аз ще ви кажа — хвана я за китката, когато тя се опита да се махне от него. — Какво е доказателството?

— Когато ми дадете парите, ще получите и доказателството — надяваше се, че до следващата си среща с него щеше да убеди Оли да я снабди със записващо устройство. Лентата може да не се приеме като доказателство, но поне би доказала невинността на баща й.

— Няма да стане.

— Много съжалявам — Кели се опита да освободи китката си. — Засега мога да ви кажа само толкова.

— Как не — стисна я още по-силно.

— Пуснете ръката ми — заповяда тя рязко. — Причинявате ми болка и ми е неприятно.

— Ще направя тъй, че да ви заболи не само ръката, ако не ми кажете каквото знаете — изви китката й и Кели изохка.

— Пусни я.

Кели изненадана видя широкоплещестата фигура на Клод Брусар. Но пръстите на китката й не се отпуснаха.

— Мис Дъглас и аз водим личен разговор. Не се намесвай. Махай се оттук, хайде — Джил посочи с глава на Клод да си върви.

— Пусни я. Тогава ще си тръгна.

— Стар глупак.

— Стар ли? — изръмжа Клод. — Казваш, че съм стар ли? Аз? Клод Брусар? — започна да говори на френски и бавно тръгна към тях.

 

 

Кели се вторачи в дървения чук, които Клод държеше като оръжие в ръката си, и не забеляза джипа, който влезе в двора и се отправи към тях. Баща й беше казал, че е чул гласове, които се карат, но не могъл да разбере какво говорят. Не е могъл, защото са говорили на френски.

Чукът. Оли каза, че по дръжката му има отпечатъци на работници в имението. Едните са на Клод — мили Боже, та тя имаше доказателство. Моторът на джипа изгасна и настана тишина.

— Ти си се карал с барон Фужер онази нощ, нали, Клод? — тихо рече Кели с втренчен в Клод поглед.

— Какво? — промърмори Джил смаяно и пусна китката й.

— Не беше ли ти? — настоя Кели, виждайки как старият човек залитна, а лицето му посивя. С периферното зрение забеляза, че двама души приближават — сигурно Сам и Катерин, — но не отлепи очи от Клод.

— Той каза… че съм много стар — в тъмните му очи имаше объркване, съжаление, даже болка. — Каза, че на мое място ще доведе по-млад човек. Не искаше и да слуша какво му говоря. Опитах се…

— И го уби, нали? — каза Кели меко и внимателно, опитвайки се да изтръгне признание от него. Някой рязко пое дъх, но това не успя да разсее Кели.

— Той каза, че вече е решено. Бил много зает. Вдигна ръце да ме отстрани и аз… — като че се задави от думите, които изричаше.

Кели довърши вместо него.

— И ти го удари?

Той кимна, очите му се изпълниха със сълзи и той извърна глава към Катерин.

— Мадам, това беше нещастен случай. Не исках да го ударя толкова силно. Аз…

— Не казвай нищо повече, Клод — отиде до него, сложи ръка на рамото му и го погледна. Нейните очи също бяха пълни със сълзи. — Не казвай нито дума повече, Клод, докато ти намеря адвокат — гласът й звучеше повелително.

Свърши се. Кели усети как напрежението изтича от нея, как се отпуска с облекчение, и се обърна към Сам и двамата мълчаха.

— Изглежда, че баща ти е казал истината — заяви той най-накрая. — Този път е невинен.

— Трябваше да се уверя в това, Сам. Не вярвах да ме разбираш, но не можех да живея повече в лъжи — тръгна към сградата със служебните помещения. Ще се обадя на полицията.

— Кели — протегна ръка да я спре. — Тъкмо идвах, за да ти го кажа. Преди няколко минути чух по радиото, че са заловили баща ти.

— Как е той? — изгледа го остро, тъй като й се стори, че иска да й каже още нещо.

— Освен че е мръсен, изморен и изподран от храстите, добре е.

Кели кимна и отново погледна Клод.

— Трябва да отида да го видя, да му кажа какво стана и да уредя да го пуснат.

— Няма защо да го виждаш, Кели — възрази Сам. — Полицията така и така ще го пусне. Максуейн ще го уреди. Няма нужда да ходиш.

— Има — без да каже и дума повече, тя тръгна.

— Той няма да ти благодари, Кели — извика Сам след нея, ядосан, че не го разбира, но тя трябваше да мине през всички мъки, за да намери себе си.

Полицията пристигна след броени минути и задържа Клод. След като той направи признанието, Сам се огледа за Кели — щом не можеше да я убеди да не ходи при баща си и лично да уреди освобождаването му, тогава щеше да отиде с нея. Нямаше да я остави сама да се справя с всичко.

Обаче беше късно. Нея я нямаше.

Сам отиде при джипа, след като Клод бе отведен. Катерин и Джил бяха застанали до него, и двамата се бяха втренчили в отдалечаващата се кола. Никой от тях не забеляза Сам.

Джил беше замаян, объркан.

— Значи е бил старият Клод — изговори той, като че ли трябваше да го каже, за да го повярва. — През цялото време мислех, че е Клей…

Катерин му хвърли тъжен поглед, пълен с разбиране.

— Аз пък смятах, че си ти. Помислих, че теб съм видяла там.

Устните му се извиха в невесела усмивка.

— Аз наистина бях там. Бях тръгнал да предупредя Клей, че Емил е тръгнал след него. Минах по пътеката, за да намеря Клей преди Емил да го е настигнал. Когато най-сетне стигнах, там беше ти до тялото на Емил.

Джил поклати глава, спомняйки си, че когато намери Клей, той му каза само: „Емил е мъртъв.“ Клей беше побелял като платно, това го бе убедило във вината на сина му и затова не му задава повече въпроси. Напуши го смях, като си помисли, че Клей пък сигурно е смятал, че той го е убил.

Вдигна към Катерин очи, пълни с подозрение.

— След като си ме видяла, защо не го каза на полицията?

— А ти защо не им призна за Клей?

— Той е мой син.

— По същата причина и аз.

В израза му се четеше нерешителност. След малко той й кимна с лека усмивка. После се обърна и тръгна, механично пое по старата пътека към колата си.

Катерин се обърна и погледна към Сам, сломена от старостта и умората.

— Върни ме вкъщи, Сам.

Той мълчаливо й помогна да се качи, а после седна зад волана. Сам не завъртя ключа за запалването. Обърна се и я изгледа.

— Смятала си, че Джил е убил барона, и не си го казала на полицията. Защо, Катерин?

— Мислех, че само съм си въобразила, че Джил е бил там — започна тя, след това спря и въздъхна. — Не, не е вярно. Искаше ми се да е плод на фантазията ми, а също и Доуърти да е убил барона, а не моят син.

— Синът ти те мразеше и вероятно все още не те обича. Откакто се помня, двамата сте в студена война. Защо го защитаваш, Катерин?

— Ако имаше деца, нямаше да ми задаваш такъв въпрос.

— Това е според теб. Мислиш ли, че той ще покаже същата лоялност към теб?

— Вероятно не — тя махна с ръка. — Няма значение, нали? — през дърветата се виждаше лозето. — Разбирам, че гроздето зрее. Явно, че хеликоптерите са свършили работата си.

— Няма спор.

— Напоследък много неща не забелязвах, Сам. Дължи се на възрастта, предполагам. Във всеки случай, време е да отстъпя. Отсега нататък оставям имението Рътлидж в твои ръце.

Той я погледна крадешком и се усмихна.

— Ти не можеш да отстъпиш, Катерин. Не знаеш как да го направиш.

— Сигурно ще те изненадам. Все пак Клод ще изисква много време и внимание пред следващите седмици и месеци — заяви тя.

Тя естествено щеше да поддържа стария Клод, той трябваше да го има предвид. Независимо дали е прав или крив, но Катерин щеше да бъде на негова страна. Точно както и той трябваше да постъпи с Кели. Сам направи грешка, която не би могло да се извини само с добрите му намерения. Как щеше да й го обясни? Как да я накара да разбере?