Джанет Дейли
Любов и омраза (13)

Тринадесета глава

Гирлянди с матирани крушки бяха опънати над терасата и хвърляха мека светлина. Под тях проблясваха порцеланови чинии и кристални чаши, сложени върху бели ленени покривки, а дългите маси бяха подредени във формата на подкова, и там щяха да се настанят петдесетимата гости на партито.

Факли осветяваха стратегически места в градината, а пламъците им танцуваха под звуците на музиката на Моцарт, изпълнявана от струнен квартет. Атмосферата беше типична за Калифорния в стила на долината Непа. Топлата септемврийска вечер диктуваше облеклото — леки спортни сака и разкопчани яки на мъжете, рокли от шифон, крепдешин и национални бродирани облекла за жените. Сатените, тафтите и ламетата бяха оставени вкъщи заедно е диамантите, рубините и изумрудите, а тук преобладаваха перли, сребърни верижки и златна бижутерия.

С камера, опряна върху рамото, Стив Гибънс сновеше из тълпата гости и снимаше групички от партито.

Кели вървеше след него, за да е готова за някое случайно интервю и да посочи на Ди Ди някоя по-важна клечка.

По-голямата част от гостите бяха винопроизводители и съпругите им, световноизвестен готвач, двама репортери от бизнес вестник и тук-там по някоя и друга прочута личност за цвят. За Кели интерес представляваше присъствието на Джил Рътлидж и сина му Клей. Сцената беше любопитна — всички действащи лица се бяха събрали: Катерин, барон Фужер и Джил.

Когато Стив спря да снима групичка засмени гости, Кели отново обърна поглед към Джил Рътлидж. Изглеждаше спокоен, съвсем като у дома си, пуснал бе чара си с пълна сила, докато целуваше бузите на жени, ръкуваше се усмихнат и разговаряше над чаша вино.

Кели се чудеше какъв ли коментар би направил Джил за Катерин. Обърна се, за да сподели мисълта си с Ди Ди, и откри, че Сам Рътлидж е зад гърба й. Усети как настръхва от близостта му.

— Здравей — усмихна се Кели. Последният път, когато го бе видяла, беше на вратата, където Катерин, баронът, жена му и той приемаха гостите. — Мисията с посрещането приключи ли?

— Освен ако някой не пожелае да развали партито, иначе последните гости пристигнаха — Сам отново я огледа. Меката тъкан на пясъчната коприна, с която бе облечена, като че го канеше да я погали, а наситеният синьо-зелен оттенък подчертаваше зеления цвят на очите й. Кестенявата й коса бе събрана високо на главата, но няколко кичура се бяха отпуснали. Интересно, колко ли фиби я задържат там.

— Не мислиш, че някой се готви да развали партито, нали? — тя се забавляваше главно с невъзможността, отколкото с вероятността това да стане.

Той сви рамене.

— Човек никога не знае.

Сам си мислеше само за един Лен Доуърти. Макар че неговият надзирател Рамон Родригес същата сутрин му бе споменал, че Доуърти си е намерил работа като охрана на Клойстърс. Трезвен, Доуърти не представляваше проблем. Причиняваше неприятности само когато се напиеше.

Любопитното бе, че от всички винарни в долината Доуърти бе предпочел да се хване в Клойстърс. Сам се чудеше дали Джил знае, че Доуърти работи в неговата изба или това бе чиста случайност. Погледна замислено към Джил и отпи глътка от студената вода с лед в чашата си.

— Скоро качвал ли си се на самолета си? — запита Кели.

Той отново обърна очи към нея и се усмихна със съжаление.

— През последните няколко седмици бях много зает, за да летя — стана му приятно, че тя му напомни за самолетите. — Мислех в неделя да се откъсна за няколко часа и да подкарам „Къб“. Имам свободно място за пътник, а гледката към долината Непа не е за изпускане.

— Сигурно — отвърна тя, бързо се усмихна и поклати глава. — Веднъж в Айова отидох на едно въздушно шоу. Имаше няколко такива малки самолетчета, каквото вероятно е твоето. Имитираха въздушен бой, зад тях в небето оставаше следа. Спомням си, че ми прималя, докато ги наблюдавах как обърнати наопаки се издигат и спускат над царевичните ниви. Имам доста здрав стомах, но не смятам, че бих могла да понеса подобни лупинги.

— А ако обещая да държа крилата хоризонтално през цялото време? — тонът му беше предизвикателен, но видът му беше сериозен. Много обезпокоително.

Кели откри, че вътрешно й се иска да приеме поканата му. Невъзможно беше, разбира се. На другия ден си тръгваше. Не можа да разбере защо не му го каза, а вместо това рече:

— Може би някой друг път ще те накарам да изпълниш обещанието си — и веднага върна темата. — Спомням си, че пилотите на тези самолети носеха очила, когато се вдигаха във въздуха. А ти?

Спомняше си също, че местният оркестър изсвири няколко пъти „Тези великолепни мъже в техните летателни машини“. Едно време я забавляваше изборът на песента. Сега, докато гледаше Сам, тя й се стори съвсем подходяща.

— Кабината е открита отгоре и очилата са задължителни — той се усмихна развеселен. — Понякога даже си слагам дълъг бял копринен шал като асовете от Първата световна война.

— Наистина ли? — не можеше да разбере дали говори сериозно или не.

Той кимна.

— Правя го, когато ме обхване носталгия, или пък за да направя някой пирует за особено привлекателен пътник.

— Жена, разбира се.

— Естествено — Сам се захили.

— Представям си, че досега си имал много пътнички — каза Кели и усети неприязън към всички тях.

— Всъщност не съм качвал никого — той спря и погледът му потърси очите й. — Ти си първата, която каня.

Не искаше да чува това. Това някак си влоши нещата. Обаче тя успя да се усмихне и да отвърне непринудено:

— В такъв случай се чувствам извънредно поласкана.

— Надявам се — келнер вървеше сред гостите, носеше сребърен триъгълник и го удряше от време на време. — Май че известяват вечерята — отбеляза Сам.

— А ние трябва да приберем камерата. Извинявай — отиде при хората от екипа си. С тях й беше по-спокойно.

Върху всяка маса бяха сложени преплетени сребърни лозови листа. Кели намери името си и седна, като откри с облекчение, че от дясната й страна е Ди Ди. Силата й не беше в разговори с непознати.

— Красиво е — прошепна Ди Ди и кимна към украсата пред тях. В сребърната фруктиера имаше купчина гроздове — тъмнолилави от каберне совиньон и златисти от вино шардоне.

— Много — Кели огледа аранжировката. — Хю сигурно би я одобрил. Той ненавижда да се слагат цветя по масите за вечеря. Според него ароматът на цветята не само променя дъха на яденето, но се отразява и върху вкуса на виното, което се сервира.

— Съвсем типично за Хю.

Кели кимна и огледа гостите, спря очи върху Сам. Той седеше до Катерин начело на масите, подредени във форма на подкова. Баронът беше от лявата и страна, а съпругата му до него. Въпреки всичко Кели забелязваше единствено Сам.

Слънцето беше положило бронзов загар върху кожата му, а косата му бе изрусяла и имаше цвят на светъл карамел. Кафявите му очи бяха съвсем леко по-тъмни. Даже и сега, седнал край масата, разговаряйки с жената до себе си, той излъчваше онова спокойствие, което я приличаше толкова силно, колкото й се искаше да я отблъсква. Изведнъж повече от всичко й се прииска да се махне оттук, да напусне гостите, къщата, долината.

На другия ден заминаваше.

Един келнер се препречи пред очите й между нейния стол и този на Ди Ди и наля златисто вино в чашата на Ди Ди. После се обърна и застана от лявата страна на Кели, напълни и нейната чаша. Още няколко келнери с черни сака обслужваха гостите.

Всички замлъкнаха, когато Катерин се изправи. Тя почака, докато привлече вниманието на всички, и започна да говори:

— Тази вечер съм ви поканила в чест на специалния гост в нашата долина. От две столетия фамилията Фужер произвежда прекрасни вина в областта Медок, на които всички сме се възхищавали, независимо от привкуса на завистта, която сме изпитвали — думите й предизвикаха усмивки. — Барон Емил Фужер продължи гордата семейна традиция в производството на вина бордо — взе чашата си с вино и се обърна към него, вдигайки чашата си за тост. — За барон Фужер. Нека това да е първото от многото му посещения в нашата долина.

Шепот на съгласие мина по масите, всички се изправиха и вдигнаха чаши, преди да опитат тръпчивото шардоне. Баронът се изправи и застана вдървен пред тях, после ги прикани да седнат.

— Смятам, че е дошъл моментът — започна той, хвърляйки бърз поглед към Катерин — да обявим, че нашите две фамилии — Фужер от Франция и Рътлидж от Калифорния, стигнаха до съгласие да обединят усилията си в производството на чудесните вина от долината Непа — всички затаиха дъх. Баронът вдигна чашата си. — За Фужер и Рътлидж.

Съдейки по израза на Джил и лекотата, с която той вдигна чашата си, Кели разбра, че новината не го изненада. Много странно, че единственият, който явно не знаеше, беше Сам. Дали не е бил известен? Кели не би могла да каже, но сянката по лицето му мина бързо и той веднага се усмихна в отговор на поздравленията от блондинката до него. Щом баронът седна, тя замислено отпи от чашата.

— Как ще наречете виното си? — запита един репортер от уважавано списание. — Решили ли сте, бароне?

— Ще се нарича Фужер-Рътлидж — отвърна той.

Усмихната Катерин веднага отбеляза:

— Или Рътлидж-Фужер.

— Смятам, че е по-добре да изчакаш, Ед — обади се шеговито Джил към репортера, — докато разбереш със сигурност кой е взел връх.

Клей се засмя заедно с останалите, но за разлика от тях той знаеше, че забележката на баща му се отнасяше не до етикета на виното, а до самото споразумение. Според онова, което им беше известно, още нищо не беше подписано. Докато това не станеше, битката не можеше да се сметне за приключена.

Келнер сложи ордьовъра пред него — пресни миди в лимонов сок с кориандър, а Клей се опита да улови погледа на Натали. Преди вечеря не успя да размени и дума насаме с нея. Около тях имаше твърде много хора. Но болката, която забеляза в очите й, го убеди, че решението на съпруга й се е оказало пълна изненада и за нея.

Все пак го безпокоеше, че тя не поглеждаше към мястото, където беше той. А със сигурност бе забелязала къде е седнал.

Чиниите от ордьовъра бяха отнесени и след като на тяхно място донесоха медальони от агнешко със сос от маслини и с аншоа и пържен артишок, тя насочи очи към него и задържа погледа си известно време. В очите й се четеше отчаяние.

Цялото напрежение отпадна. Тя щеше да се изплъзне от партито, за да се видят. Ще направи всичко, което той поиска. Глупачката го обичаше.

Клей изяде агнешкото си и с известно самодоволство остави чашата с каберне совиньон недокосната. Виното беше от частния резерв на имението Рътлидж — виното на Мадам. Но изпи до последната капка сладкото ледено „Шато д’Икем“ — великолепно десертно вино, което вървеше с последното от менюто.

След вечеря гостите се пръснаха в градината, където оркестър от пет души, заел мястото на струнния квартет, свиреше суинг. Щом Клей забеляза Натали, застанала малко настрана от съпруга си, той разбра, че моментът е дошъл.

Отиде натам и застана близо до нея с поглед към оркестъра, като се престори, че слуша музиката.

— Натали, трябва да поговорим. Не гледай насам — прошепна той предупредително, когато тя понечи да се обърне. — Слушай, от другата страна на къщата има пътека, която води към дърветата. Да се срещнем там.

— Не мога — прошепна тя в отговор. — Не тази вечер.

— Трябва да се видим — отсече той. — Може да не се появи друга възможност — чу я как отново поема дъх, за да възрази, и затова бързо добави: — Ако ме обичаш, ще дойдеш.

Номерът беше стар, но действаше безотказно. Жените толкова лесно се управляват чрез чувствата им. Усмихвайки се на себе си, Клей се отдалечи, преди тя да съумее да отговори.

Усмихната, Катерин огледа гостите си. Съобщението, направено на вечерята, накара всички да заговорят и във въздуха се носеше дух на възбуда. Тя хвърли поглед към Емил.

— Раздвижихме духовете — рече тихо тя. — Много хора го очакваха, но малцина са смятали, че ще стане толкова скоро.

— Предполагам, че внукът ви не е особено щастлив. Имате основание много да му вярвате.

— Така ли? — запита с известно любопитство Катерин.

— Признавам, че до известно време си задавах въпроси относно способностите му. Смятах, че е твърде муден и му липсва вашата твърда ръка в ръководството на винарната. Сега ми е ясно, че съм грешал.

— Какво ви накара да промените мнението си? — изучаваше го с интерес, озадачена от увереността на тона му.

— Една забележка, която направи онзи ден — отвърна Емил, а Катерин почака, докато той изясни. — Изрази недоволството си, че Фужер ще дели славата в производството на хубавото вино на Рътлидж. Каза го, без да се интересува дали ме обижда или не — кимна замислено. — Не е мъж, който би се отказал от становището си. Същото не би могло да се каже за много мъже.

Катерин не отговори. Първата й реакция, когато Емил й разкри мнението на Сам, беше гняв. От друга страна, я налегнаха въпроси и съмнения и изпита неудобство. Дали не е имала погрешно мнение за Сам?

Спомни си разговора с него няколко дни по-рано относно предстоящото посещение на Емил и неочакваната смелост на Сам, когато отново повдигна въпроса за недоверието й към него. В момента реакцията му й се стори детинска, а темата не заслужаваше обсъждане. Но дали е било така?

А случаят, когато Доуърти стреляше и Сам отказа да я послуша да остави всичко на шерифа, а лично отиде там? Тогава й се стори, че постъпката му се дължи на мъжка гордост, на осъзната необходимост да утвърди мъжеството си пред лицето на опасността. Дали пък не е отишъл от лоялност, от отговорност към хората си?

А онзи процес срещу винарната в Сонома предишната зима — тогава тя се ядоса от слабостта, която той показа, като се съгласи на бързо уреждане на нещата и изтегляне на иска. В мига, в който го научи, тя анулира правото му на пълномощник, каквото му беше предоставила, когато остана на легло след падането. Според нея тогава той не беше проявил смелост за борба. И все пак… той ги спаси от дълги съдебни разправии, които щяха да струват скъпо и биха им отнели много време.

Ако се вгледа назад през годините, би ли успяла да открие подобни инциденти или действия на Сам, които да е възприемала погрешно? Изведнъж Катерин се обърка.

— Чувате ли тази песен, Катерин? — прошепна Емил. — Танцувахме я с Натали вечерта, когато й направих предложение. Смятам да я открия и да я попитам дали би желала отново да танцуваме.

Тя му отвърна с кимване, като чу гласа му, но нито дума от онова, което й каза. Даже не забеляза кога се е отдалечил.

 

 

На Кели й идеше да прегърне Стив, когато той се приближи и я покани да танцуват едно бавно парче, и по този начин я спаси от един словоохотлив винар, който й шушнеше на ухото от петнайсет минути, разказвайки й историята на скучния си живот, естествено с надеждата, че би могла да го интервюира за телевизията.

— С много голямо удоволствие — Кели грабна ръката на Стив и хвърли изкуствена усмивка към досадния си съсед. — Извинявайте.

— Когато свършите, пак елате. Имам още да ви разказвам — извика мъжът след нея.

Тя му махна в отговор и последва Стив към импровизирания дансинг на поляната пред украсения с лози оркестър. Стив я прегърна и я поведе.

— Страхотно парти, нали? — засмя се той искрено.

— Страхотно — усмихна му се слабо, сигурна, че тя е единствената, която не се забавлява. Ди Ди се кискаше с двама тексасци, пришълци в долината. Рик разговаряше със залязваща рок звезда. А що се отнася до Стив, тя подозираше, че той би си прекарал чудесно и на гробищата.

— Тази песен ми харесва. А на теб? — запита Стив и започна да пее думите в ухото й. За щастие имаше хубав глас.

Когато започнаха да танцуват третото парче, Сам им се изпречи, потупа Стив по рамото, вперил поглед в Кели.

— Мога ли да ви прекъсна?

— Защо не? — сви рамене Стив.

В следващия миг ръката й беше върху рамото на Сам, а пръстите му здраво стиснаха другата й ръка. Стъпките им съвпадаха, макар че Кели не го забелязваше. Не можеше да си спомни друг път в живота й да е усещала друг мъж толкова силно. Още по-лошото беше, че се почувства като несръчното момиче с вързан език, каквото беше едно време.

— Нямаше нищо против да ви прекъсна, нали? — гласът му беше много приятен. Вибрациите му като че минаваха по цялото й тяло.

— Не — тя продължи да се взира над рамото му, наблюдавайки как другите двойки се движат по дансинга.

Не можеше да се отпусне в ръцете му, макар и да се опита. Но тялото му беше до нейното и ръката му я стискаше. Спомни си как я беше целунал, желанията, които събуди и все още събуждаше у нея. Само за миг Кели се представи как ли би я любил Сам — да усети милването на ръцете му, да се отпусне и да изпита удоволствие. Но това никога нямаше да се случи, тя нямаше да го позволи.

— Много си мълчалива — й каза той най-накрая.

— Имах уморителен ден — Кели се хвана за първото извинение, което й хрумна, и бързо му се усмихна. — Виното и храната май също допринесоха.

Бръчките около устата му се задълбочиха.

— С други думи: „Покажи ми пътя към дома. Искам да си легна, уморих се.“

Тя се засмя и продължи следващия стих на песента: „Пийнах чашка-две и като че ли се напих.“

Но когато погледна Сам, усети, че главата й е замаяна не само от виното.

— Сега знам, че съм изморена.

— Твоите колеги май нямат намерение да си тръгват.

Кели забеляза Стив, който въртеше нечия жена на дансинга, и се усмихна.

— Имам чувството, че са готови да продължат партито цяла нощ.

— Ако искаш да си тръгнеш преди тях, мога да те закарам.

— Не ме изкушавай — предупреди го весело, — иначе може и да се съглася.

— В такъв случай какво ще кажеш, ако след този танц докарам колата?

Кели се поколеба, но само за миг.

— Казвам да.

— Добре. Смятай го за уредено.

Тя не можа да устои на усмивката му.

Емил се движеше сред гостите с високо вдигната глава, кимайки на някои със своя разсеян маниер, и търсеше Натали. Случайно се обърна и видя, че е тръгнала сама към градината. Веднага побърза след нея.

— Натали. Чуваш ли какво свирят? — заговори я, преди да я бе стигнал. Стресната, тя се обърна, а червената й пола се развя като пламък. — Танцувахме го вечерта на годежа ни. Забравих как се казва. Сигурен съм, че го помниш.

Тя беше бледа и объркана, а пръстите й нервно се впиха в перлите на врата й.

— Аз… аз също съм забравила.

— Искаш ли да танцуваме? — запита я той сериозно.

Тя леко поклати глава отрицателно.

— Почти свършва. Някой друг път — дори успя да му се усмихне.

Емил усети лекото потрепване на гласа й и я изгледа внимателно, което бе необичайно за него.

— Нещо не е наред ли? Изглеждаш ми бледа.

— Да. Имам главоболие. Всичките тези хора, шумът, музиката… Това е. Искаше ми се да се разходя сред розите. Там е тихо и ще си почина.

— Да накарам ли някой келнер да ти донесе хапче?

— Вече взех едно. Моля те, не се притеснявай. Скоро ще се оправя. Сигурна съм. Върни се при гостите. Те са дошли да видят теб. Не бива да ги изоставяш.

— Добре.

Обаче той се разтревожи от безпокойството, в което бе изпаднала. Замисли се за това, когато се върна при гостите. По тази причина хвърляше по едно око към розовата градина и към Натали.

Катерин спря един келнер.

— Ако видиш внука ми, кажи му, че искам да говоря с него.

— Да, Мадам — той кимна и отмина.

— Какво има, Катерин? — дочу дразнещия глас на Джил. — Да не би Сам да е извършил нещо, което отново да те е разочаровало?

Тя леко се извърна към него. Беше застанал от другата й страна с чаша коняк в ръката, по устните му играеше усмивка, а очите му излъчваха омраза.

— За щастие Сам не е като теб — отвърна тя и хвърли хладен поглед на сина си.

Лицето му се изчерви, а една вена на врата му изпъкна, докато я гледаше. Бързо обърна глътка коняк и направи видимо усилие да обуздае яда си.

— Всички в долината ще говорят за партито ти. Но още нищо не е подписано, нали? Тази вечер възнамерявам да си поговоря с барона. Кой знае? Може би така пък долината ще се посмее.

— Джил, тази вечер не съм в настроение да си разменяме остроумни забележки — каза Катерин, проявявайки явно нетърпение към него. — Ти винаги приемаш всичко твърде лично, а нещата никога не стоят така. Ревността между теб и брат ти беше унищожителна. Също като филоксерата, която унищожава лозята ти, хваща се в корените и след време цялата лоза изсъхва. Не можех да позволя това да продължава. Надявах се, че веднъж като започнеш свой бизнес, ще го разбереш. Грешала съм — внезапно се почувства изморена, тъжна и стара. — Джонатан умря, а ти още си болен.

— Така ли обясняваш изхвърлянето ми? — запита той тихо и гневно.

— Беден сърдит стар мъж — промърмори тя и отмина, подпирайки се на бастуна си.

Избягвайки гостите, тя тръгна към терасата, където масите вече бяха разделени, някои даже бяха внесени, а другите бяха оставени за онези гости, които предпочитаха да поседят, да поклюкарстват. Бяха няколко души. Потънала в мисли, Катерин за малко да не забележи Сам, който крачеше към терасата.

— Сам, Сам, искам да поговорим — извика тя и забърза към него.

Той спря, погледна я малко ядосано.

— Ще заведа Кели Дъглас до хотела. Ще се върна след половин час.

— Тя няма да се обиди, ако те изчака няколко минути — рече Катерин рязко. Обзе я яд. — Влез вътре.

Заповедният и тон го жилна и Сам настръхна. Стисна челюсти, отвори вратата на терасата и я последва в къщата. Спря пред мраморното антре и се обърна към нея, без да иска заемайки бойна поза.

— Какво е това, което не може да почака?

— Говорих с Емил…

— И двамата сте стигнали до съгласие. Знам. Чух го на вечерята — Сам не се стараеше да омилостиви тона си, тъй като споменът за станалото отново го разгневи. — Би могла да ми го съобщиш, преди да го обявиш на целия свят, Катерин. Смятам, че съм заслужил поне това.

— Имах намерение да ти кажа. Емил и аз се съгласихме, че съобщението няма… — тя спря и махна с ръка, вместо да довърши изречението. — Не това исках да обсъдим с теб. Преди няколко минути баронът ми каза, че не ти харесва идеята виното Рътлидж да носи името Фужер. Вярно ли е?

— Да — обърна се да тръгне, но после промени решението си. — Честно казано, Катерин, не мога да разбера защо, по дяволите, не можеш да го проумееш. Още от малък съм те чувал да повтаряш, че един ден името на имението Рътлидж ще се споменава заедно с „Петрюс“, „Мутон-Ротшилд“ и „Марго“. Целият си живот си посветила на това. Лозята, гроздето, виното — нищо друго не е имало значение за теб. Сега всичко свърши. Край — погледна я и поклати глава. — Вече не съществува имението Рътлидж. Само Фужер-Рътлидж или Рътлидж-Фужер. Но няма го имението Рътлидж.

— Значи това е от значение за теб — изразът й беше особен, докато изучаваше лицето му.

Той се изсмя горчиво.

— За Бога, Катерин. Аз съм Рътлидж. На всички нас във вените ни тече вино, а не кръв — обърна се и тръгна, оставяйки я в предверието.

 

 

Когато Кели излезе от къщата, тя очакваше да види джипа на Сам. Но той беше застанал до зелен ягуар с подвижен покрив като състезателна английска кола. Щом тя стигна до него, той й отвори вратата.

— На преуспяващ винар му прилича такава кола — изрече тя полушеговито.

— Изкарвам я, когато искам да направя впечатление на някого — той изчака, докато тя седне и прибере полата си, тогава затвори вратата.

— Впечатли ме — увери го Кели, докато той заобикаляше колата.

— Добре — отвори своята врата с ключовете в ръка. — Ако искаш, мога да вдигна покрива.

Тя поклати глава.

— Нощта е красива. Нека остане така — вятърът и шумът щяха да им пречат да говорят по пътя. Кели го предпочиташе.

Тръгнаха, той включи светлините, а Кели вдигна глава и видя звездите и луната, изпълнили нощното небе. По шосето Силверадо имаше малко движение. Спортната кола се плъзгаше и с лекота взимаше завоите. Вятърът навлизаше отстрани и носеше заглушения рев на мотора, както и мириса на долината. Тя извърна лице към вятъра и се остави да я вее, без да мисли, за каквото и да е.

Скоро колата намали скорост и Сам се отби по страничен път, който щеше да ги отведе до околностите на Сейнт Хелена. Последните три километра ги взе бързо. Кели почти съжали, когато той спря, изключи мотора и изгаси светлините.

— Не е много път — обърна се към нея, слагайки ръката си на облегалката й.

— Никак — тя разкопча предпазния колан и се пресегна да отвори вратата. — Благодаря. Аз… — долови приглушената музика, която се носеше в нощната тишина, спря и се заслуша, спомняйки си различни минали неща. — Испански китари — каза тихо.

Сам вдигна глава и се ослуша.

— Сигурно наемни работници са наблизо на къмпинг.

— Най-вероятно — съгласи се тя, все още заслушана.

— Докога ще останеш? — нямаше намерение да я попита това.

— Тръгвам утре сутрин.

— Утре ли? — той се изненада. — Смятах, че ще останеш още няколко дни.

— Другите остават. Трябва да направят още снимки от долината. Преселниците — работници сред лозята, пълните с грозде камиони — всичко, което се прави във винарните по време на гроздобер, и затова нямат нужда от мен — обясни тя. — Аз си свърших работата.

— Значи ще си кажем довиждане — Сам вдигна ръка към лицето й, отхвърли тъмните кичури, а после плъзна пръсти към врата й и погали брадичката й с палец.

— Предполагам — каза го малко задъхано, не така спокойно, както желаеше, а очите му бяха вперени в нея.

Тя забеляза как потъмняха. Развълнува се, тъй като отново усети желание. Вдигна ръка към китката му, като си казваше, че не го желае, но това беше лъжа. Кели прошепна:

— Трябва да си събера багажа. Налага се да тръгвам — но не се отдели от него.

— Трябва — съгласи се той и се наведе по-близо. Свободната му ръка обхвана лицето й.

С пръста си, поставен на врата й, той усети пулса й. Сърцето й биеше тъй бързо, както и неговото. В мълчанието й той долови насърчението, от което се нуждаеше.

Сам леко потърка устните си върху нейните. Това го затопли, затопли и нея, устните й се раздвижиха. Той желаеше повече и го получи, привлече я по-близо, пъхна пръстите си в косата й и започна да вади фибите й.

Сам не разбра кога тя е отворила устните си, кога езиците им са започнали играта си, усещаше само, че тя има свежия и чист вкус на дъждовна вода. Сигурен бе, че би могъл да пие от нея и никога да не се напие. Но желанието си оставаше, горещо като нощта, като далечните пулсиращи ноти на испанската китара — като настойчивото притискане на устните й към неговите. Усети, че в дълбочината на тази разгорещеност щеше да намери покой.

Кели отдръпна глава назад, за да не може внимателният му поглед да забележи бурята от копнежи, която тя изживяваше. Сутринта си тръгваше. Нищо нямаше да излезе от това, нищо не би могло.

Тя дълбоко пое дъх, усещайки топлия мирис на земя, с който го свързваше. Беше пъхнала ръце под сакото му. Задържа ги там за малко, докато се стегне, усещайки силата на мускулите му. Така успя да стигне до решението, което търсеше.

— Довиждане, Сам.

Слезе от колата и бързо измина разстоянието до къщата.

Сам я наблюдаваше неподвижен, докато външната врата се затвори зад нея. Тогава отвори стисната си в юмрук ръка и погледна фибите в шепата си. Бяха пет. Отново сви пръсти, пъхна ги в джоба си, запали колата и ревът на мотора прогони далечния звук на китарата.

 

 

Катерин продължаваше да стои до прозореца, взирайки се дълго, след като задните светлини на ягуара изчезнаха от погледа й. Бе забравила гостите и задълженията си на домакиня, тъй като мислите й се връщаха отново и отново към разговора с внука й. Пламъкът бе изчезнал от погледа й, тя беше свела рамене, облегната на бастуна си. Имаше вид на истински объркана стара жена.

— Какво направих? — прошепна тя в нощта.

Нещо мръдна сред сенките край пътя. Тя разсеяно се загледа и постепенно разпозна фигурата на мъж и още по-бавно проблесна в съзнанието й, че това е Емил.

Какво прави той там? Защо не е с гостите? Намръщи се, когато видя, че свива по старата конска пътека и изчезва сред дърветата.

Налагаше се да говори с него. Но Катерин остана още една дълга минута зад прозореца, докато мисълта я накара да действа. Потропвайки с бастуна по пода като акомпанимент на стъпките си, тя излезе от предния салон, пресече постланото с мрамор антре и стигна до махагоновата врата.

Навън Катерин пресече алеята и поляната, която водеше към пътеката. В мига, в който излезе от обсега на светлините на къщата, очите отказаха да й служат. Отдавна й беше известно, че трудно вижда нощем. Сега тъмнината като че бе непроницаема и тя спря сред нея, черните сенки се сляха в обща мрачна стена.

Катерин постоя нерешително, после отново тръгна към къщата. Обаче трябваше да говори с Емил, неотложно бе, не биваше да го отлага. Не каза ли на Кели Дъглас, че познава тъй добре конската пътека, та би могла да мине по нея и с вързани очи? Когато го спомена, беше вярно и все още е. Водена от инстинкта, спомените и бастуна, Катерин тръгна бавно и предпазливо напред.

Постепенно шумът от партито на терасата заглъхна и тишината сред дърветата я обгърна. На два пъти й се стори, че чува гласове някъде напред, спираше и се заслушваше. Два пъти стигна до заключението, че това бе шепотът на нощния вятър в листата на дърветата над главата й.

Един камък се търкулна под краката й. Тя загуби равновесие и за малко не падна, но бастунът я спаси и закрепи. Притисна ръка към силно разтуптяното си сърце.

— Глупава стара жена — прошепна на себе си. — Да тръгнеш в тъмното без фенерче, заслужаваш да паднеш и да си счупиш главата.

Но тя продължи напред значително по-внимателно. Пътеката й се стори много по-дълга, отколкото бе денем. Разтревожи се дали не се е отклонила. Започна да спира по-често и да се взира напред, очаквайки да забележи охранителните лампи около винарната.

Но да, ето ги и тях, виждаха се през клоните. Въздъхна с облекчение и престана да се тревожи дали не е загубила пътя.

Продължи напред, вече уверена в посоката, лампите й служеха, за да я направляват. След няколко метра Катерин чу гласове някъде наблизо.

— Емил? — извика тя. Моментално настана тишина. Катерин сви вежди, сигурна, че така й се е сторило. — Кой е там? Има ли някой? — запита, но не получи отговор.

Някъде отстрани на пътеката се чу шум от движение, но тя не видя нищо — само тъмнина. Тихо се придвижи напред, ослушвайки се напрегнато.

Най-после стигна окъпания в светлина двор на винарната. Огледа го, но нямаше и следа от Емил. Реши, че е влязъл в самата винарна, и се насочи към големите дървени врати, забравила мисълта за собствените си привидения.

Някаква ругатня стигна до ушите й откъм далечния ъгъл на сградата. Видя тъмна сянка на коленичил мъж.

— Емил? Вие ли сте? — извика и пристъпи към него. Човекът изведнъж се изправи, вдигна глава, лицето му се видя ясно на светлината. Сепната, Катерин изведнъж спря и настоятелно запита: — Ти какво правиш тук?

При звука на гласа й той пусна предмета в ръката си и побягна в тъмнината зад зданието, бързите му стъпки се чуваха отчетливо в тишината.

Какво ли е изпуснал? Тръгна напред, после забеляза нещо на земята, почти закрито от тъмнината на сенките. Изглежда като… Катерин вдигна ръка към гърлото си.

Боже мой, прилича на тяло.

Вътрешно Катерин се почувства отвратена от гледката, образи започнаха да избликват в съзнанието й, докато се движеше напред. Беше мъж, легнал по очи в безсъзнание. Наведе се и докосна облеченото в черно сако рамо. Беше отпуснато.

— Емил — викът се спря в гърлото й. Не беше в безсъзнание. Беше мъртъв.

Катерин го разбра, преди още да провери пулса му. Вдигна очи.