Джанет Дейли
Любов и омраза (21)

Двадесет и първа глава

Игрив ветрец развяваше полата на Кели, когато слезе от колата на затревения банкет на пътя. Токовете й затънаха в песъчливата почва, преди да стъпи на по-твърдо място, за да затвори вратата на колата. Корпусът на автомобила беше в дисхармония с хармоничната спокойна тишина на лозето.

Наоколо бе съвсем тихо, чуваше се само вятърът, който шепнеше сред листата на лозите, както и далечният шум от движението по пътя. Кели погледна джипа, паркиран пред нейната кола, взета под наем. Големи тъмносиви очила предпазваха очите й от яркото утринно слънце. Шал от сурова коприна в златисти, ръждиви и зелени тонове покриваше косата й, дългите му краища бяха увити около врата й и завързани отзад.

Кели прокара пръст между шала и бузата си, докато се оглеждаше сред морето от лози. Мястото приличаше на рай — яркото слънце печеше от безоблачно синьо небе. Посред лозето стоеше Сам със старата си кафява филцова шапка.

Тя натисна клаксона през отворения прозорец на колата един, два, три пъти. Когато Сам се огледа, Кели му махна, после тръгна към плитката напоителна канавка откъм края на реда от лози, където той беше застанал. Там тя спря, за да го наблюдава как идва към нея, вървейки със сигурна мъжка походка, а ръцете му се движеха свободно.

— Здравей — чу го да казва с дълбокия си топъл глас.

— Какво има? Откри ли нещо?

— Не. Все още се крие някъде. Никой не го е виждал — баща й се беше превърнал в болезнена тема за двамата. Кели опита нещо по-безопасно. — Как е гроздето — изсъхнало е, предполагам.

— Това, което проверих, изглежда сухо — Сам вдигна една чепка тъмно грозде. — Трябва да го проверя, за да съм сигурен, но смятам, че след няколко дни ще е готово да се обере.

— Което означава, че ще започне гроздоберът и мачкането на гроздето и ти ще бъдеш много зает.

— Определено по-зает, отколкото сега — погледът му беше топъл и създаваше усещане за интимност между двамата. — Искаш ли да го опиташ?

Без да чака отговора й, откъсна едно зърно и го поднесе към устните й, очите му се сведоха към тях и притъмняха, от което сърцето й се разтуптя. Послушно Кели отвори уста, той пъхна зърното между отворените й устни, а намокреният му от сока пръст остана върху долната й устна.

Кели захапа зърното и то се пукна, от него изтече сладък сок, а тя хвана ръката му и я задържа близо до себе си. Направи го несъзнателно, инстинктивно в отговор на интимността, която ги обгръщаше.

Тя глътна смачканото зърно с ципата.

— Ммм, хубаво — прошепна Кели и механично облиза капчиците сок от пръста му. После отдаде същото внимание и на палеца му с невинността на дете, което лиже сладолед на клечка. Едва когато го погледна в очите, разбра, че това просто действие би могло да бъде възприето и другояче. Колкото и да е странно, не се чувстваше нито гузна, нито пък съжаляваше.

— Нарочно ли дойде, за да ме подлудиш? — тихо попита Сам с усмивка.

— За това се сетих по-късно. Стана несъзнателно — призна Кели и отново леко целуна пръстите му, а после отпусна ръката му.

— Тогава защо си излязла?

— Стана ми скучно да стоя още един ден и да гледам телевизия, без да правя нищо — тъкмо безделието я дразнеше най-много. Това Сам не можеше или не искаше да разбере.

— Бях сигурен, че снощи ще го заловят — отбеляза Сам. — Не може да е на голямо разстояние от къщата, поне пеша не би могъл да стигне далеч. Макар че на изток може би има подходящи места. Чувам, че днес претърсват всеки сантиметър. Няма как да не го открият.

— Може би — Кели кимна и пое дъх. — Както и да е. Дойдох да те предупредя да не се тревожиш, ако не ме намериш, когато се прибереш. Ще се върна, така че не тръгвай да ме търсиш. Разбрано?

— Да.

— Ще се видим по-късно — тръгна обратно към колата си.

— Не ми каза къде отиваш — извика Сам след нея.

Кели се обърна и се засмя.

— Наистина ли искаш да знаеш? — махна му и се затича към автомобила, стискайки палци да не поиска поточен отговор. Не би могла да го излъже.

— Обади ми се, когато се прибереш.

— Непременно — обеща тя и се качи в колата. Махна му отново и подкара.

На километър и половина от имението Кели се натъкна на първата проверка. Нямаше много коли и не се забави повече от пет минути. Когато двама униформени полицаи застанаха от двете страни на колата й, Кели се помъчи да запази спокойствие. Пресегна се за документите на колата под наем и за шофьорската си книжка, които лежаха на седалката до нея.

Един от патрула спря до вратата й — висок и намръщен, тъмните очила скриваха очите му и в тях се отразяваше изкривеният й образ.

— Ето документите и книжката — Кели му ги подаде, преди полицаят да й ги бе поискал.

Той ги пое и каза:

— Отворете багажника, моля.

Тя забеляза втория полицай в огледалото за обратно виждане и отвори жабката, където беше копчето за отваряне на багажника.

— Вие сте Кели Дъглас, така ли? — я попита първият, отворил шофьорската й книжка.

— Да — знаеше, че той няма как да не я познае по името и да не разбере, че е дъщеря на избягалия затворник.

— Свалете си очилата, моля.

Разтреперана от нерви, Кели изпълни каквото се искаше от нея и зачака безкрайни секунди, докато той сравни лицето й със снимката на книжката. — Къде отивате, мис Дъглас? — зададе въпроса тихо, но подозрението в него беше явно.

— Във винарната Клойстърс — отговори тя с отпуснати върху волана ръце, а не вкопчени в него, както на тях им се искаше. — Имам среща със собственика — мистър Джил Рътлидж.

Той помълча, като премисляше мълчаливо отговора й. Кели само се надяваше да не се обади, за да провери. Джил Рътлидж имаше среща не с Кели Дъглас, а с Елизабет Дъган. Багажникът бе затворен с трясък и колата леко се разтресе. Тя забеляза в огледалото как вторият полицай даде знак на първия, че нищо съмнително не е видял и всичко е наред.

— Можете да продължите, мис Дъглас — патрулът върна документите и шофьорската й книжка.

— Благодаря — сложи ги на седалката до себе си и подкара колата, а в огледалото видя как двамата се съвещават, а после единият се приближи до полицейската кола и се пресегна вътре.

Сигурно се обажда по радиотелефона на началника си, за да го информира за минаването й през проверката, в случай че ги беше излъгала за Клойстърс и е тръгнала на среща с баща си.

Когато следващия път я спряха, Кели остана с впечатлението, че полицаите я очакват. Почти не реагираха на шофьорската й книжка, а само отгоре-отгоре претърсиха колата. Пристигна в Клойстърс една минута преди определеното време.

Сивата сурова постройка, приличаща отвън на манастир, вътре беше подредена с лукс. Забеляза го веднага щом влезе в обширния кабинет на Джил Рътлидж.

Персийски килим в меките тонове на виненочервеното, златистото и синьото покриваше по-голямата част от теракотения под. Стар гоблен висеше на едната стена сред картини със сцени от гроздобер. В края на стаята прозорци с оловни рамки се издигаха от пода до тавана и гледаха към лозята. Масивно старо бюро от блестящ махагон бе поставено пред тях. Зад него седеше Джил Рътлидж на стол като трон с висока облегалка, украсен със сложна дърворезба.

— Мис Дъган — чаровно усмихнат, той стана, заобиколи бюрото и отиде да я посрещне. — Мисис Дарси май ми каза, че работите в системата на здравеопазването в Сакраменто, нали?

— Не. Всъщност не работя в държавно учреждение и не съм Елизабет Дъган — Кели свали очилата си. — Аз съм Кели Дъглас.

— Разбира се, помня ви — усмивката му почти изчезна, а изразът му се промени в озадачено любопитство.

— Съжалявам, че излъгах секретарката ви. Не бях сигурна дали ще се съгласите да ме приемете. Освен това не желаех името ми да остане в календара за определените ви срещи и така информацията да стигне до пресата. Не смятам, че някой от двама ни иска тълпа репортери да се събере пред кабинета ви.

— Права сте. Моля, седнете — посочи й двата стола с дърворезба, тапицирани с гладко кадифе. Кели избра по-близкия, а Джил Рътлидж заобиколи бюрото и седна на своя. — За какво искахте да ме видите? — веднага вдигна ръка, за да я спре. — Ако е за надниците на баща ви за последните няколко дни, докато работеше тук, ще можем едва в края на седмицата да ги изплатим. Не смятам, че ще има някакъв проблем. Но все пак ще проверя.

Баща й е работил тук? Кели прояви съобразителност изненадата да не й проличи. Спомни си, че когато го посети в затвора, той й спомена как намерил работа във винарна, но не я назова. Подобно нещо не се споменаваше в нито един репортаж.

— Струва ми се, че като охрана е работил при вас?

— Наименованието на службата е малко подвеждащо. Както казах и на полицията — ролята му беше по-скоро да пази туристите и да не им позволява да обикалят из цялата изба, а да се придържат към определените за целта места — обясни той. — Трябва да призная, че доколкото се простират сведенията ни, не сме имали абсолютно никакви неприятности с него. Докато е работил тук, всеки ден е бил трезвен. Не са получавани никакви оплаквания от него — въздъхна дълбоко. — Поради което последвалите събития изглеждат още по-трагични.

— Да, така е — тук нещо й липсваше, но тя не можеше да разбере какво. — Вие бяхте на партито онази вечер, нали? — Кели знаеше отговора, но тактиката й беше да спечели малко време, за да обмисли.

— Да. Двамата с Клей присъствахме. Трябва да призная, че бях изненадан от поканата. За никого не е тайна, че от години Катерин и аз не сме в добри отношения. Смятам, че в случая тя прояви любезност. Все пак барон Фужер пристигна в долината по моя покана. Проява на учтивост беше включването ми в списъка на гостите. Ако не друго, Катерин е учтива до педантичност. Предполагам не е смятала, че ще се явя. Точно по тази причина отидох — усмивката му беше на палаво момче.

— Доколкото си спомням, вие и Катерин се състезавахте кой ще постигне споразумение с барон Фужер, нали така? Съобщението, което той направи преди вечерята, трябва да ви е изненадало.

— Съвсем не. Емил ми се обади следобед, за да ми го съобщи. Очаквах да обявят, че са стигнали до споразумение. Разбира се, не е имало време то да бъде подписано преди трагичната му смърт.

— Значи все още е висящо?

— На теория, предполагам — той леко сви рамене. — Окончателното решение явно ще бъде взето от вдовицата му. Тя може да промени решението на Емил — той спря, после се усмихна съчувствено. — Сигурно всичко това ви се отразява много болезнено!

— Да, така е — с готовност кимна Кели. — Още повече, че и аз бях на това парти, но си тръгнах преди… Вие останахте до по-късно, нали?

— Да. Клей и аз бяхме решили да си тръгнем. Всъщност вие ни подтикнахте да вземем това решение, мис Дъглас — очите му проблеснаха към нея иззад бюрото. — Гордостта не би ми позволила да си тръгна пръв. Но щом забелязах, че вие се сбогувате, нямаше причини повече да оставаме. Тогава Клей и аз тръгнахме да си вземем довиждане с приятелите. А това е дълга церемония, когато познаваш практически всички присъстващи. Спомням си, че говорих известно време със семейство Фъргюсън. Скоро ще имаме турнир по крокет — добави той. — Спомням си, че забелязах баронесата сама в градината с розите. Всъщност вървяхме към нея. Не се огледахме за Емил. Разговаряхме с Клайд Уилямс и съпругата му, когато чухме воя на сирените. Тогава разбрахме, че нещо се е случило.

Независимо от имената на гостите, които подхвърли, алибито му за времето на смъртта беше синът му и обратното. Кели си помисли, че така е много удобно, а също и доста съмнително. В този момент й се стори главно съмнително.

— Сигурно е било малко след като се е разбрало, че баронът е убит. Полицията спомена ли кого смята за отговорен за смъртта му?

— Такова съобщение нямаше, но мой приятел от отдела ми каза, че всички следи водят към Ленард Доуърти — лицето му придоби замислен израз, когато той се облегна и се загледа в сребърната винена чаша на бюрото си. — Спомням си, че си помислих каква ирония на съдбата е, че в двата случая на смърт в имението Рътлидж са замесени членове на семейство Доуърти. Разбира се, изключвам преждевременната смърт на брат ми по естествени причини.

— Аз самата научих за смъртта на барона едва на следващата сутрин — Кели внимателно върна разговора назад, тъй като все още имаше неясно усещане, че нещо й се изплъзва.

— Трябва да е било ужасен удар, особено за човек във вашето положение — прояви съчувствие Джил.

— Понякога ми се струва, че още ми се вие свят само като си спомня — призна тя, опитвайки се да измисли да каже още нещо.

— Сигурно.

— Вероятно сте разбрали, той се кълне, че не е убил барона. Убеден е, че Катерин му го е приписала, за да не може да събере парите, които й дължи. Ако не й плати, тя ще вземе земята му.

Пари. Точно това е. Баща й каза, че някой щял да му даде парите, за да ги върне на Катерин, но работата се развалила. Затова онази нощ се напил. Дали заемът е пропаднал или сделката между Джил Рътлидж с барон Фужер?

Рискувайки, Кели рече:

— Той беше сигурен, че вие ще му дадете парите, за да ги върне на Катерин.

— Така ли каза? — Джил Рътлидж направи всичко възможно, за да изглежда изненадан. Тя можеше да му повярва, ако бяха спрели дотук. Но той нервно се изсмя. — Той наистина ми поиска една огромна сума. Даже и да се занимавах с даване на заеми, в този случай не бих си го и помислил. Не искам да ви обидя, но с вашия баща човек може да си вземе белята. Може би съм му отговорил нещо като: „Ще си помисля.“ Но уверявам ви, че никога не съм имал намерението да му дам каквото и да е. Страхувам се, че представя нещата по този начин, защото така му изнася.

— Но може би бихте се почувствали доволен да изтръгнете тази земя от ръцете на Катерин.

— Ако можех да й я открадна за трийсет и пет хиляди, бих се замислил. Но цената е твърде висока за такава сделка, от която не бих получил нищо друго, освен голо удовлетворение.

Кели отбеляза, че той спомена точната сума, от която баща й се нуждаеше. Защо я е запомнил, ако не е мислил да му даде такъв заем? Може би е проявил готовност да го даде, а после се е отдръпнал, когато баронът е постигнал споразумение с Катерин?

— Би било скъпо — тя се запъна, опитвайки се да си спомни какво друго й беше казал баща й.

— Много. Както вече ви казах, баща ви само си е мечтаел за такова нещо.

Хрумна й друго.

— Той ми каза, че вечерта на партито отишъл до винарната, защото имал намерение да сипе газ в избата, където отлежава виното. Знаел е, че дървото ще попие миризмата и ще развали виното.

— Господи, какъв дяволски начин да постигнеш отмъщение. Никога не бих предположил, че баща ви ще има толкова непочтени намерения.

— Да речем, че това е била негова идея… — Кели нарочно спря, за да постигне ефект — … а не ваша.

Цялото му лице се изчерви от гняв.

— Да не искате да кажете, че аз съм го накарал?

— Не сте ли?

— Катерин стои зад всичко това, нали? — той скочи прав, гневът разкриви лицето му, вените на врата му изскочиха. — Лицемерна кучка! Няма да успее да въвлече името ми в убийството. Ако смята да ме унищожи и да провали всички възможности да постигна съглашение с вдовицата на Фужер, по-добре хубавичко да си помисли — вече крещеше, разтреперан от яд. — Аз знам истината за легендата на Мадам. Знам тайните, които тя държи заключени в избата през всичките тези години. Знам, че нещастният случай не е нещастен случай. Само да се опита да го направи. Боже, аз ще очерня завинаги името на Мадам и на нейните вина! — удари с юмрук по бюрото и Кели подскочи от трясъка. — Сега си вървете. Вървете си, преди да съм ви изхвърлил.

Без никакво колебание Кели се изправи и излезе бързо от кабинета му, гневът му я изплаши повече, отколкото би признала.

Джил Рътлидж остана зад бюрото и бавно си възвърна самообладанието. Все още дишайки тежко, той вдигна разтрепераните си ръце и поглади главата, а после тила си. Щом се успокои достатъчно, той се пресегна към телефона и натисна номера на Клей.

Когато Клей се обади, Джил каза без предисловия:

— Катерин се опитва да ни въвлече в случая с убийството.

— Мили Боже, дали тя…

— Сега-засега иска да ни подведе заедно с Доуърти. Настоявам да започнеш да притискаш вдовицата на Фужер. И да я отделиш от Катерин. Не й вярвам. Не вярвам на никого от тях — затвори слушалката и тръгна към стената от прозорци, загледан навън.

 

 

По целия път към имението Кели мислено пресъздаваше сцената, опитвайки се да разбере какво означават тези неясни обвинения, които Джил Рътлидж бе подхвърлил. Най-накрая започна от първото, за да го анализира.

Знам истината за легендата на Мадам. Каква може да е легендата на Катерин Рътлидж? Че е осъществила мечтата, която са имали със съпруга си да направят вина в Калифорния и те да не отстъпват на френските ли? Че е насадила лозови пръчки по време, когато останалите в долината са засаждали грозде с дебела ципа или орехови и сливови дървета. Че по време на сухия режим винарната е произвеждала обредни и медицински вина. Че е запазила жив спомена за съпруга си. Че в общи линии е изпълнила мечтата си и че много специалисти сравняват вината на имението Рътлидж с най-доброто френско бордо.

Такава е легендата, но с думите си Джил подчерта, че това не е истина. Всичко или част от него? Вероятно само част. Повечето беше документирано: лозята бяха пресадени, съществуват изказванията на много специалисти за вината на имението Рътлидж, тя беше посветила живота си на винарството, беше продавала обредни и медицински вина по време на сухия режим. В какво се състои лъжата?

Озадачена, Кели мина на следващото твърдение. Знам тайните, които, тя държи заключени в избата през всичките тези години. Тайна означава, че нещо е скрито някъде, а тайни, че е повече от едно. През всичките тези години значи, че съществуват отдавна. Но какво би могло да бъде скрито там? Влизала е в избата. Там има само рафтове с бутилки до тавана и нищо не би могло да се скрие. Наистина ли?

Последното беше малко по-лесно. Знам, че нещастният случай не е нещастен случай. На Кели й бяха известни само два нещастни случая, ако Джил го беше казал с такъв подтекст. Съпругът на Катерин Клейтън Рътлидж е загинал при автомобилна катастрофа във Франция, а дядото на Кели Евън Доуърти е умрял при нещастен случай във винарната. Щом нещо не е нещастен случай, значи е станало нарочно. Ако смъртта е причинена съзнателно, това означава, че е убийство. Но на кого? Кой го е извършил? Катерин ли?

Всъщност защо толкова държи да го разбере? Това няма нищо общо с баща й или със смъртта на барона. Така ли е наистина? Но във всеки случай има нещо общо с Катерин, а тъкмо Катерин е видяла баща й наведен над тялото на барон Фужер.

Като подмина главните порти на имението, Кели пое по страничния път и стигна направо във винарната. Избата беше единствената следа, която имаше. Паркира на сянка под канелените дървета. Нямаше и следа от Сам и от джипа му.

Когато Кели влезе в сградата с канцелариите, секретарката я нямаше. Поколеба се за миг, после заобиколи бюрото и до малкото метално шкафче на стената. На куки там висяха всички ключове от имението. Кели намери ключа за избата, взе го и си тръгна, без някой да я види.

С ключа в ръка заобиколи сградата на винарната към избата, където отлежаваха вината. Влезе в хладината на галериите и спря, свали слънчевите очила и дръпна шала си назад. Беше почти призрачно тихо. Не се чуваха гласове, нямаше стъпки на работници, нищо. Само светещи лампи по стените на изкопаните тунели, огромни бъчви със зреещо вино и палети с малки буренца, наредени покрай стените.

Стъпките й отекваха в тишината, когато се насочи към решетката от черно желязо с емблемата — ръкописно „Р“. Зад тази врата се намираха рафтовете от бутилки, наредени до тавана.

Кели пъхна ключа и го превъртя. Бутна и вратата с добре смазани панти се отвори тихо. Влезе, затвори я след себе си и спря, оглеждайки подземната стая отгоре до долу. До стената срещу нея от пода до сводестия таван бяха подредени стотици бутилки. Като се изключат малката дървена маса и стол, здравата на вид стълба, както и определени празни места за бъдещи реколти, в помещението не се виждаше нищо друго.

Няколкото крачки, които направи наоколо потвърдиха, че стените са солидни и здрави. Нямаше тайник. Кели отново прегледа бутилките и въздъхна. Ако има нещо скрито, сигурно е малко. Дали някакви документи или книжа не са пъхнати сред бутилките? Но това би било рисковано, опасно. Тук редовно влизат поне пет-шест души работници, майстори и помощници. Всеки от тях случайно би могъл да ги открие. А ако тези документи обвиняват някого, тогава защо не са изгорени?

Защо въобще нещо трябва да се крие тук? В това помещение специално се държат вината, които имението е бутилирало. Ако сред бутилките би се намерило нещо друго, то незабавно би привлякло нечие внимание.

Все пак нещо не е така. Кели започна да разсъждава: ако тук иска да скрие нещо, къде би го пъхнала? Не сред бутилките. Хората непрекъснато вадеха бутилки, за да погледнат етикета им. Да не е в бутилка? Точно така.

— Заключено през всичките тези години — повтори фразата на Джил. — Колко години? Трийсет? Четирийсет? Петдесет?

Опита се да направи сметка — Катерин се е омъжила за Клейтън Рътлидж към края на Първата световна война, а Джил е напуснал имението през шейсетте години. Помежду им са приблизително четирийсет години.

Кели отиде при вината, бутилирани в края на Първата световна война. Започна да ги вади и да проверява дали са пълни с вино. Щом стигна двайсетте години и времето на сухия режим, забави крачки, тъй като я обзеха подозрения.

Бързо мина към края на двайсетте години след смъртта на Клейтън. Извади една бутилка и я огледа. Изглеждаше същата като останалите. Но дали беше така? Имаше само един начин да си отговори.

Кели я отнесе на масата и извади тапата. Помириса съдържанието и сбърчи нос от силния оцетен мирис, който й подсказа, че виното е прокиснало. Отвори още една бутилка със същия резултат. Неуверено се обърна към рафта. А ако подозрението я лъже? Не смееше да отваря всяка бутилка, за да разбере.

Само още една.

Кожената презрамка на чантата прерязваше рамото й от тежестта на двете бутилки, които Кели беше сложила там. Държеше я близо до себе си, за да не дрънчат бутилките, докато върви към къщата. Икономката беше на другия край, тъкмо се задаваше безшумно откъм вратата на терасата.

— Мисис Варгас — обади й се Кели. — Къде е Катерин?

Жената спря.

— Мадам обядва на терасата.

— Натали с нея ли е?

— Мадам Фужер има друг ангажимент.

— Сам тук ли е? — Кели бързо тръгна напред.

— Да, мис. Ще отидете ли при тях?

— Да, но няма да обядвам. Бихте ли донесли чаши за вино, ако обичате?

— Разбира се.

Сам се изправи, когато Кели излезе на терасата.

— Бях започнал да се безпокоя да не ти се е случило нещо — издърпа й стол до себе си.

— Казах ти, че ще се върна — седна и внимателно нагласи чантата в скута си.

— Надявам се, че сте прекарали приятно сутринта — Катерин се усмихна мило и бодна с вилицата си парче сьомга.

— Всъщност сутринта имах много работа.

— Какво прави? — Сам я изгледа с любопитство. Тъкмо навреме икономката излезе на верандата с винените чаши, за които я помоли Кели. Забеляза как Катерин леко се намръщи.

— Мис Дъглас ме помоли да ги донеса.

— Помислих, че бихме могли да отворим бутилка вино за обяд — обясни Кели и извади шишетата от чантата си. — Минах в избата, преди да дойда, и ги взех — Кели ги постави върху масата така, че етикетите им да са обърнати към Катерин.

Катерин леко побледня, когато ги видя.

— Направили сте съвсем неподходящ избор. Отнесете ги, мисис Варгас.

— Не — Кели хвана гърлото на едната и твърдо заяви: — Смятам, че бихме могли да опитаме това вино. Би ли го отворил, Сам?

— Нямам намерение да го опитвам и наистина няма причина да отваряме бутилката — рязко отказа Катерин. — Познавам вината на имението Рътлидж, както познавам децата си. Точно тази реколта отдавна е негодна.

Сам погледна етикета.

— Катерин е права, Кели. Това е смесено червено вино, което би трябвало да се пие младо. Също като божолето, то има много кратък живот. Сигурно вече се е вкиснало.

— Хайде да я отворим и да проверим. Има ли нещо лошо в това? — настоя Кели. — Ако не е добро, няма да го пием.

— Няма смисъл — повтори Катерин вече почти на тръни.

— Грешите, Катерин. Има смисъл — Кели я гледаше в очите. — Известно ви е и аз го знам.

Сам премести поглед от едната към другата.

— За какво става дума?

— Искате ли да му кажете или аз да го направя? — запита Кели. Катерин й отговори с леко треперещо поклащане на главата. — Отнася се за времето на сухия режим Сам, и за курсовата работа, която направих в колежа за историята на винарската индустрия в долината Непа. Стана толкова добра, че местният вестник я публикува. Затова съм наясно с всичко тук. За да я напиша, разговарях с доста хора, живели тогава. Разказаха ми много истории за контрабандистите и за методите, които са използвали — от нощните походи до прекарването на виното в ковчези. Винарните трудно намирали обяснение пред данъчните власти за загубата на материали. Понякога собственикът твърдял, че маркуч се пробил и изтекли триста и петдесет литра вино или пък че бъчви изгорели, понякога пълнели бъчвите с боядисана вода, за да изглеждат пълни, когато федералните агенти идвали на проверка. Ако отвориш тази бутилка. Сам, ще откриеш, че е пълна с оцветена вода.

— Вярно ли е, Катерин? — изгледа я внимателно.

— Да — гласът й беше малко по-силен от шепот. Беше бледа, очите й бяха станали воднистосини и пълни с болка. Обаче успя да задържи главата си изправена и изведнъж придоби вида на много стара жена. — Как… — не можа да продължи.

— Как открих ли? — довърши въпроса Кели. — Тази сутрин разговарях с вашия син. Знам вече и за така наречения нещастен случай.

— Действително беше нещастен случай — вдигна ръката си с подути вени и я сви в юмрук. — Трябва да ми вярвате. Смъртта на Евън беше ужасен трагичен нещастен случай.

Евън. Дядо й. Кели сведе очи към ръцете си.

— Вероятно ще ми разкажете вашата версия на случилото се.

— Беше много отдавна — Катерин леко поклати глава. — Нямах представа, че нашето вино се продава нелегално… до онази нощ.

Тонът й стана нисък и рязък, тя цялата настръхна.

— Евън Доуърти беше мениджър на имението. Той отговаряше за всичко: за сметките, за наемането на работници, за покупките и продажбите — изобщо за всичко. Докато Клейтън беше жив, Евън докладваше на него. По-късно — на мен — тя свали ръката в скута си. — Имате ли негова снимка?

— Никога не съм го виждала.

— Евън беше хубав мъж, но арогантен почти до бруталност, мускулест и наперен, в същото време интелигентен. Беше много умен. Когато дойде сухият режим, сигурно му е било много лесно да взима вино от избата, да го продава на черния пазар и да носи фалшиви фактури. Даже и сега нямам представа дали е започнал незаконните си операции, преди да заминем с Клейтън за Франция или през двете години, докато бяхме там. Когато се върнах С Жирар Брусар и внука му Клод, моята грижа бяха само новите насаждения. Почти не се интересувах от взаимоотношенията между Евън и мосю Брусар. Беше ми по-лесно да кажа на дядото на Клод да остави Евън да се занимава с всичко, както дотогава. Смятах, че така е най-добре. Дядото на Клод почти не говореше английски. Как можеше да се занимава с инспектори, с фактури? Какъв би бил смисълът, щом Евън го беше поел?

Тя въздъхна със съжаление.

— Никога не го питах какво прави във винарната. Сигурно някои неща са ме учудвали като количеството грозде, което купувахме от други лозя, но предпочитах да не се виждаме често. Когато бавачката на синовете ми забременя и аз разбрах, че той е бащата, ядосах се много и настоях да се ожени за нея. Той го направи, но това не промени разхайтения му начин на живот. Всяка жена, която виждаше, той смяташе, че трябва да я превземе — гласът й заглъхна, а очите й бяха вперени някъде в миналото.

Сам остави бутилката върху масата.

— Какво се случи онази нощ, Катерин? — запита Сам.

— Онази нощ ли? — тя го стрелна с празен поглед, задържа очите си върху него и след като разбра, че Сам няма да се задоволи с нищо по-малко от пълната истина, започна: — Беше късно. Излязох да се разходя. Чувствах се самотна и угрижена. Винаги сме разполагали с пари. Дотогава никога не бях държала сметка какво харча. Но след катастрофата ни останаха много малко средства. Първата година беше трудна. Не ми беше приятно, нали разбирате? Опитвах се да не мисля за това, но онази нощ най-после осъзнах, че зависим от малкия доход на имението.

Слънцето се скри в облак и сянка падна на терасата.

Вятърът развя краищата на копринения шал около врата на Кели.

— Видях как Клод бърза към къщата. Имах нужда от компания, пък даже и тази на младото момче. Извиках го и го попитах защо се връща толкова късно. Каза ми, че се разхождал, но беше угрижен и неочаквано мълчалив. Помислих, че може би нещо се е случило в училище, и се поинтересувах какво има. В началото той не искаше да ми отговори, после призна, че видял как Евън товари вино от избата в камиона си. Беше много объркан. Спомням си как каза: „Защо мосю Доуърти го прави?“ Помъчих се да измисля някаква причина Евън да товари вино през нощта, когато няма работници, които да му помогнат. Не успях. Поръчах на Клод да се прибере при дядо си и да не се безпокои, а аз ще отида и ще говоря с Евън. Намерих го в избата. Преди да го видя, го чух как си подсвирква. Пренасяше бъчонки с вино…

 

 

— Къде ги носиш? — Катерин се изпречи по средата на пътеката, където бяха подредени буренцата с вино.

— Е, хайде — устните му се извиха в мазна усмивка, а зелените му очи нахално я изгледаха. Кожата й пламна въпреки студения въздух в избата под земята. — Това е самата вдовица, и то съвсем сама. Най-после усети самота и тръгна да търсиш компания, а?

— Попитах те нещо.

— В избата е доста студено. Трябваше да си сложиш нещо по-топло върху тази блуза — остави бъчонката на пода. — По-добре си сложи сакото ми, преди да си настинала.

Той го свали, а ризата му се опъна и Катерин, без да иска забеляза очертанията на гладките му мускули.

— Нямам нужда от сакото ти — Катерин нарочно гледаше и говореше хладно.

Но това не се отрази на Евън ни най-малко и той тръгна към нея.

— Разбира се, че имаш — Катерин не помръдна, тъй като знаеше, че ако отстъпи, ще да изгуби авторитета си пред него. — Хайде, вземи го. Ще го наметнем на раменете ти, за да те затопли.

Когато той посегна да й сложи сакото, й се прииска да избяга, за да не я докосва. Не помръдна, докато я намяташе и затвори яката около врата й. Сакото носеше топлината на тялото му и мъжкият мирис на мускус като че я задуши.

— Ето. Нали е по-добре? — притвори предниците на сакото, вдигна брадичката й с палец и леко я погали.

Катерин запази студения си израз.

— Искам да знам какво правиш с тези бъчонки и защо ги товариш на камиона си.

— За да продам виното, разбира се — пусна наперената си ленива усмивка, а очите му се впериха в лицето й.

— На кого?

— На един човек в Сан Франциско — той пусна сакото и плъзна пръст по бузата й. — Винаги съм знаел, че кожата ти трябва да е нежна. Навсякъде, обзалагам се.

Този път тя плесна ръката му.

— На кой човек в Сан Франциско?

Той се усмихна.

— Нали знаеш, не мога да помня имена.

— Продаваш го нелегално. Взимаш виното ми и го продаваш на черния пазар. Трябваше да се досетя — кипна тя.

— Хайде, хайде, няма за какво да се тревожиш — рече той монотонно — много се напрягаш. Работиш много. И това е начин да победиш самотата, знам. Нощите сигурно са най-тежки, когато няма кой да те прегръща.

Сложи ръце върху раменете й.

— Престани — Катерин гневно се дръпна от него. — Ти ме топиш в контрабандата. Представяш ли си какво ще стане, ако те хванат?

— Не тревожи хубавата си главица. Подобно нещо няма да се случи. Толкова пъти съм го правил — той се мръдна, за да я погледне в лицето.

— Толкова пъти си го правил ли? — първо се ядоса, а после я обзе страх от последиците, които биха й се стоварили. Катерин отстъпи, но не от него, а от мисълта какво би могло да се случи. — Представяш ли си, че ако те хванат, ще вземат разрешителното ми, ще конфискуват винарната, а аз ще загубя всичко?

— Действам внимателно — тръгна към нея, а гласът му беше мек като кадифе. — Обещавам ти, че ще бъда много предпазлив. Можеш да разчиташ на Евън, че ще се справи както винаги. Не знаеш ли? Откъде, мислиш, това имение получава доходите си през последните години? Не от продажбата на обредно вино на църквите, бъди сигурна. Правя така, че ти получаваш своя дял от печалбата.

— Трябва да престанеш. Рискът е прекалено голям — понечи да направи още една крачка назад и опря на бъчва с вино.

— Безпокоиш се за мен. Това ми харесва — облегна се на дъбовата бъчва и я хвана като в капан. — Много неща у теб ми харесват.

Катерин подпря гърдите му с ръце, за да го държи на разстояние.

— Не се безпокоя за теб — каза, отново ядосана. — Тревожа се за себе си!

— Очите ти са като сини огньове. Винаги съм знаел, че под ледената ти обвивка тлее огън — допря длан до лицето й.

Тя се опита да извърне глава от него, но безуспешно.

— Престани. Остави ме — искаше да го отблъсне и между тях да остане някакво разстояние. А той просто плъзна едната си ръка зад гърба й.

— Ти не искаш наистина да те оставя на мира, нали? — измърмори той.

— Искам! — отхвърли глава назад, погледна го и в същия миг установи грешката си, тъй като ръката му задържа главата й и той я целуна.

Тя започна да се бори, стисна устни, но той успя да ги раздвижи, хапеше и ги смучеше, без да обръща никакво внимание, че ръцете й го бутаха и тялото й бе сковано. Когато тя започна да го удря, той само се изсмя гърлено.

— Малко диво котенце, а? Те винаги мъркат най-силно. Я да чуем — без никакво усилие задържа ръцете й в своите, пъхна лице във врата й и започна да лиже вената й, която туптеше.

Стенейки безпомощно, Катерин затвори очи — мразеше го, ненавиждаше го, отвращаваше се от него за това, че й напомни за всички пъти, когато се бяха любили с Клейтън, за всички пъти, когато устните на Клейтън бяха целували лицето й, бяха я възбуждали, за всички пъти, когато го беше прегръщала и двамата образуваха идеалната двойка. Копнееше отново да изпита треската и ненаситността, болката, която се превръщаше в чиста наслада.

Зареяна в спомените си, тя не забеляза как пръстите й се впиха в ризата му. Не усещаше, че тялото й търси по-голяма близост. Не чувстваше нищо, докато не усети как ръката му стисна гърдата й.

— Недей! — започна да се бори, да рита и да удря, опитвайки се да се измъкне. — Пусни ме. Чуваш ли? Пусни ме!

— Чу какво каза Мадам — беше момчешки глас, който се опитваше да звучи като мъжки.

— Клод — Катерин почти извика с облекчение, когато го видя застанал там — източено момче, високо за възрастта си, с твърд израз.

Евън хвърли поглед през рамо.

— Паленцето пак е тръгнало по петите ти. По-добре го прати да си ходи — обърна се и й се захили. — Твърде е млад, за да разбере какво става — притисна я, за да усети втвърдената плът в панталона му. — Върви си, момче — каза, гледайки в нея. — Дамата няма нужда от твоята помощ.

— Нито пък от теб — извика тя, възвръщайки самообладанието си. Отново се опита да се откъсне от хватката на Евън, а той само й се присмя.

Ненадейно Клод се хвърли между тях и се помъчи да я отдели от мъжа. Евън се обърна и с един замах го отхвърли назад, като го просна върху каменния под на избата. Хвана китката на Катерин, преди тя да успее да избяга.

— Махай се оттук — каза на Клод, — да не те пратя вкъщи с подвита опашка — изсмя се, когато Клод се изправи с мрачно и сърдито лице. — Сега искаме да останем сами — отново привлече Катерин усмихнат. — Естествено е да има малко борба. Отдавна не ти се е случвало. Ще карам бавно.

— Не — тя се опита да го отблъсне.

Чу се тъп звук от счупено, после всичко утихна, а на лицето му се появи изумление. Катерин видя как той обърна очи и се отпусна на пода. Клод я гледаше, а в израза му се четеше паника.

 

 

— Клод го удари — обясни Катерин. — За да ме защити, а Евън умря. Клод не си е представял, че ще го убие. Беше ужасен нещастен случай и знаех, че трябва и да изглежда като такъв.

— Защо? — Сам се наведе напред с усилието да разбере. — Защо не извикахте полицията?

— И да понеса целия скандал с разследването ли? — Катерин поклати глава. — Как можех да обясня защо съм отишла в избата толкова късно? Как бих могла да кажа, че през нощта съм влязла да говоря с Евън Доуърти? И двамата знаехме какво щяха да си помислят хората. Така е и днес, а тогава беше още по-лошо. Как можех да рискувам полицията да открие, че той се е занимавал с контрабанда? Това значеше да загубя всичко. А Клод… той беше само на шестнайсет години. Животът му щеше да е съсипан.

— Затова сте изтъркаляли бъчва от палетата, за да изглежда като нещастен случай — предположи Кели и си помисли за баща си. Дали Катерин си дава сметка как с постъпките си променя съдбата на други хора. Смъртта на Евън Доуърти означаваше, че той е израснал без баща, а тя е била лишена от дядо.

— Да, така стана. Трябваше да направя смъртта му да изглежда като нещастен случай — обясни Катерин и кимна бавно, като че ли смалена от изтощение. — В този момент се обърнах и видях Джил, който ме гледаше обвинително — тя разтърка ръце, като че от спомена бяха изстинали. — Така и не разбрах как се е озовал там. Той обичаше да дебне хората, да ги следи. Сигурно онази нощ е правил същото. Никога не е казал и дума — през масата хвърли към Кели поглед, молещ за разбиране. — Смъртта на Евън беше нещастен случай.

— Да — съгласи се Кели и вече съжаляваше, че е поискала да узнае истината за легендата на Катерин Рътлидж.

— Извинете ме — прошепна Катерин и хвана бастуна си. — Много съм изморена. Смятам да отида да легна за малко.

Сам й помогна да стане, хвана я под мишница и я изправи на крака.

— Добре ли си? — запита той тихо.

Тя вдигна побелялата си глава и леко кимна.

— Разбира се.

Кели си помисли, че от всичко това не спечели нищо, което да докаже невинността на баща й.

— Катерин — изчака, докато жената се обърне. — Не съм те питала — през нощта на партито видя ли някой друг при винарната?

— Някой друг ли? — в очите й пролича болка или страх.

— Видяла си, нали?

— Когато поисках да проверя дали Емил е още жив, вдигнах очи и видях само един дух. Едно малко момче, което ме гледаше обвинително. Докато го гледах, то изчезна.

Кели усети настойчивия поглед на Сам, докато Катерин вървеше бавно към вратата на терасата.

— Трябваше ли да й задаваш този въпрос? — върна се отново край масата.

Тя леко сви рамене, но това не беше отговор.

— Смяташ ли, че онази нощ е видяла Джил?

— Мисля, че е видяла точно това, което каза — дух.

Гласът му звучеше много сигурно. Лошото беше, че Кели не вярваше в духове, освен ако не бяха живи.