Джанет Дейли
Любов и омраза (12)

Дванадесета глава

Лампата осветяваше яркожълтия стол, на който седеше баронът. Вечерните сенки затъмняваха останалата част от хола на апартамента. Дървените канапи на прозорците бяха отворени и през тях струеше вечерният въздух. От там навлизаше и ветрец, носещ мириса на маслиновите дървета и ферментиращо грозде, той шумолеше с позлатените отстрани страници на книгата на Емил. Това малко го разсейваше, но баронът само стискаше книгата по-силно и не вдигаше очи от текста пред себе си.

Едва когато свърши определената глава от „Съграждащата еволюция“ на Бергсон, вдигна очи. Свали очилата и замислено се взря в страниците, които току-що бе прочел. Минаха още няколко минути, преди да се пресегне за сребърната лента, с която си отбелязваше докъде е стигнал. Тя имаше формата на фамилния герб и лежеше на масата до лампата. Подържа я за миг, после я пъхна между страниците, затвори книгата и смътно си спомни, че сребърната лента му беше подарък от Натали за рождения ден преди две или три години.

Искаше да я попита, но после установи, че я няма. Беше излязла на разходка. Откакто бяха пристигнали, това й беше станала всекидневна привичка.

Остави книгата, изправи се и тръгна към високите врати, отворени към терасата. Курортът бе потънал в тъмнина. Маслинените дървета на хълма изглеждаха като неопределени черни очертания. След като погледна часовника си, установи, че е късно. Потърка очи и сметна, че е време да се оттегли, а после реши да изчака Натали — сигурно нямаше да се забави.

Емил се върна на стола си и отново отвори книгата. Но минутите минаваха и ставаше все по-късно, а томът по философия вече не задържаше вниманието му. Мислите му се връщаха към Натали с повече внимание, отколкото й бе обръщал през последните месеци. Не след дълго книгата лежеше на скута му, без той да я забелязва.

Щом чу превъртането на ключа, последвано от скърцането на металната брава, той вдигна книгата и се престори, че чете. Изведнъж светлина заля и ъглите на всекидневната, прогонвайки всички сенки.

— Смятах, че си легнал — тя спря, щом го видя, че не си е легнал.

Направи му впечатление тонът на гласа й — непринудената му сила и оживеност. Освен това цветът на бузите и светналите й очи. Тя му се усмихна почти лъчезарно. Емил не можеше да си спомни откога не я е виждал тъй щастлива.

— Тази вечер май си направила дълга разходка.

— От черните сенки на съмнението по целия път към ярката лунна светлина на обещанието.

Емил се намръщи.

— Не си спомням откъде е този цитат. В коя книга го намери?

— В много дебела книга — гласът й като че ли го дразнеше. — Твърде голяма, за да я сложиш в скута си — усмихна се на неговото объркване. — От небето е, от нощното небе.

— Нямах представа, че толкова обичаш природата — зачуди се той. — Може би произведенията на американския писател Торо ще ти харесат. Имам една-две негови книги в нашата библиотека. Да не забравя да ти ги намеря, когато се приберем — но колкото повече наблюдаваше светлината в очите й, настроението й, толкова повече му се струваше, че не е това. — Може би трябва да се поразходя с теб някоя вечер, макар че не е препоръчително да се обикаля надалеч. Тук наоколо е пълно с гърмящи змии. Джилбърт ми каза, че излизат главно по тъмно и често пълзят из лозята в търсене на яйца на птици.

Тя го изгледа изненадано.

— Днес ли си говорил с Джилбърт? Не ми го спомена на вечеря.

— Не днес, не. Каза ми го преди няколко дни. Трябва внимателно да вървиш по добре отъпканите пътеки, Натали — посъветва я той.

Направи му впечатление начинът, но който му се усмихна — търпеливо, като дъщеря на вечно предпазливия си баща. Така ли изглеждаше в очите й? Следващата й забележка потвърди притеснението му.

— Късно е, Емил. Трябваше да си в леглото — каза му като на стар човек, който има нужда от сън.

Когато той най-накрая отиде да си легне, дълго лежа буден, разсъждавайки за дребните промени в отношението й, в държането й, опитвайки се да им намери обяснение. Хрумваха му неочаквани мисли. Но веднага ги отблъскваше. Обаче те се връщаха и го безпокояха.

 

Пътеката бе гола, широка и гладка, засенчена от високите дъбове и чудновато евкалиптово дърво. Тук-там снопове утринна слънчева светлина успяваха да проникнат през короните на дърветата и образуваха петна по прашната земя под краката на Катерин.

Качена върху триножник на няколко метра разстояние, камерата запечатваше на лента почти мистичния ефект на слънчевите лъчи, които си пробиваха път. Стив Гибънс беше прилепил око към визьора, напрежението в тялото му издаваше възбудата, с която снимаше. Звукотехникът Рик Миърс се бе навел и напрегнато се вслушваше в гласовете, които идваха до него в слушалките, непрекъснато коригираше записа.

Кели стоеше по-настрани, оставяйки камерата да се фокусира главно върху Катерин, докато разговаряха.

— Разкажете нещо за пътеката под краката ни, Катерин.

Като опитен изпълнител, Катерин започна да повтаря обяснението, което им бе дала по-рано, още когато им я показа.

— Това всъщност е старата конска пътека, която води от къщата към винарната. Едно време я изминавах от четири до шест пъти на ден. В продължение на много години, когато минавах по нея на кон, ми беше много по-лесно да хвърлям око на лозята и да наблюдавам работата, която се извършваше в имението. Често оставах на седлото от зори чак до залез-слънце — спря и се усмихна. — За шейсет и петия ми рожден ден синът ми Джонатан ми купи каручка и ме убеди да оставя сивия си ловджийски кон на паша. Едно време двамата с него можехме да изминем този път и със затворени очи.

След няколко мига мълчание Ди Ди рече бързо:

— Край. Спрете записа. Идеално — късите й изречения издаваха вълнението, което се мъчеше да потуши в гласа си. Но Кели беше работила с нея достатъчно дълго и успя да го долови. — Хайде към винарната. Много добре стана — каза на Катерин. — Ще вземем онази чудесна снимка, където сте на кон и наблюдавате работниците в лозята и ще я монтираме в материала. Направо е прекрасна. Боже, с бричовете за езда и камшика приличате на Барбара Стенуик на кон. Нали, Кели?

— И то на Барбара Стенуик на млади години — заяви Кели, когато трите потеглиха надолу по пътеката към винарната.

— Има ли значение? Все си мисля, че за тази жена няма възраст.

— Във всеки случай приемам твърдението ви като комплимент — заяви Катерин с типичната си изисканост.

— Всъщност това е пряк път към винарната, нали? — запита Кели, като си представи разположението на къщата, избата и пътеката, която минаваше между тях.

— Тя наистина много скъсява разстоянието — отвърна Катерин, когато направиха завой и винарската изба се изправи пред очите им.

Като я видя, Кели усети как напрежението я обхваща. Мъчеше се да забрави спомените от това място. Не можеше да мисли за тях, не биваше.

Един мъж излезе от избата, носеше панталон цвят каки, светлокафява работна риза и стара филцова шапка. Мина цяла секунда, докато Кели разбере, че това е Сам Рътлидж. Той се отдръпна, когато те приближиха.

— Добро утро — поздравът беше към всички, но погледът му бе насочен към Кели. Тя почувства, че той я привлича.

— Шапката ми харесва — каза тя.

— Когато човек е сред лозята по цял ден, има нужда от нещо, с което да се пази от слънцето — усмихна се слабо. Стив и Рик се приближиха с апаратурата. — Виждам, че още не сте свършили — отбеляза Сам.

— Искат в интервюто да вмъкнат снимки и от старата ни изба — обясни Катерин.

— Шегувате ли се? — запита Ди Ди. — Как няма да включим избата, вкопана в хълма от китайски работници преди около век?

— Избата на имението Рътлидж е уникална — съгласи се Сам.

— Бъд ще докара колата — каза Стив Гибънс на Ди Ди. Бъд Размусен беше осветител, но изпълняваше и много други роли от електричар до гримьор, когато се наложеше. — Цялата ни осветителна техника е в колата. Помислих си, че ще имаме нужда от повече светлина, за да получим точния ефект. Бихте ли ни показали накъде да вървим?

— Да, добре — кимна Ди Ди, после се огледа. — Къде е избата?

— От другата страна на винарната — отговори механично Кели. — Много по-лесно ще бъде, ако пресечем, а не заобикаляме зданието.

— Вярно е — съгласи се Катерин. — Смятам, че ще е най-добре, ако аз ви заведа.

— Ще дойда с вас — каза Ди Ди. — Кели, защо не останеш тук, за да изчакаш Бъд?

— Добре — щом тръгнаха, Кели осъзна, че е останала насаме със Сам. Обърна се, откри колко близо е до нея и почувства тръпки по кожата си, кръвта й заигра. Инстинктивно отстъпи. — Вчера си тръгна, преди да имам възможност да ти благодаря за разходката из къщата.

Той я изгледа внимателно:

— Откъде знаеш, че избата е от другата страна?

За миг я обзе паника. Като силно усещане тя изостри сетивата й. Кели усети прахта във въздуха, миризмата на ферментиращ сок, мириса на сапун, който се носеше от Сам. Металният вкус на страха беше на върха на езика й. Опита се да го забрави с изкуствено безгрижна усмивка. За щастие мозъкът й не бе престанал да работи.

— Изследователският ни отдел няма равен на себе си. Ако им бях поискала, сигурно щяха да ми намерят и чертежа на винарната и къщата вместо един прост план на имението Рътлидж. Повярвай ми, преди да дойдем, сме се подготвили.

— Сигурно — той кимна и прие обяснението й, а Кели си пое дъх. Колата дойде, вдигна още повече прах.

— Май твоят човек пристигна. И аз имам работа — направи крачка, за да тръгне, после отново я погледна.

— Утре ще дойдеш ли на партито в чест на барона?

Кели кимна.

— Всички ще дойдем.

— Ще се видим — той й се усмихна набързо и тръгна към паркирания джип.

От начина, по който я погледна, и от искрата в очите му й стана хубаво. Все пак не искаше да чувства притегателната му сила. Беше твърде опасна. Бързо се отправи към колата и Бъд Размусен.

— Здравей — той излезе от колата — нисък и набит. — Къде са другите?

 

 

Преди Кели да успее да отговори, откъм винарната се чуха викове, думите не се различаваха, но гневният тон не можеше да се сбърка. Тя се обърна към дебелата дървена врата.

— Какво, по дяволите — измърмори Бъд към Ди Ди, която излезе разгневена от сградата със Стив и Рик по петите й.

— Катерин тъкмо се готвеше да ни представи на стария майстор на виното, когато той изведнъж се обърна като разярен бик, започна да ни крещи, че одеколонът ни щял да съсипе виното им. Помислих, си… Боже, те идват — Ди Ди спря на секундата, щом видя широкоплещестия възрастен човек да излиза от винарната заедно с Катерин.

Той бързо се насочи към тях, кожата на лицето му се беше сбръчкала като пергамент.

— Простете ми. Страшно съм избухлив. Не биваше да ви крещя така.

Катерин се намеси:

— Обясних на Клод, че грешката е моя. Забравих да ви предупредя днес да не си слагате силни одеколони. Може и да не се случи, но винаги има възможност виното да поеме мириса. Затова тук правилата ни са стриктни.

— Естествено — измънка Ди Ди, леко омилостивена от извинението и обяснението.

— Разберете — нетърпеливо се обади Клод. — Не че нямам желание да ви пусна в избата. С най-голямо удоволствие ще ви покажа всички съкровища, ще ви дам да ги опитате. Моля ви.

Кели го прекъсна:

— Не се извинявайте, мосю Брусар, ако обичате. Прав сте да се сърдите. Разбираме ви. Честна дума.

— Но това не извинява моя гняв — каза той, навеждайки посивялата си глава в искрено съжаление.

— Хайде — Катерин пое нещата в свои ръце. — Можете да си вземете душ в къщата. Ще кажа на Хан Ли да направи кафе и да поднесе хубавите си пастички. Така ще забравим този неприятен инцидент.

Същата вечер те се посмяха в хола на хотелчето, докато гледаха лентата, която в края на краищата бяха заснели в избата. От мястото си, свита върху дивана във викториански стил, Кели наблюдаваше на телевизионния екран как Клод Брусар използва дървена пръчка, за да откачи контакта над една бъчва с вино.

— Този има невероятен характер — Ди Ди седеше с кръстосани крака на пода пред телевизора. — В една секунда е като някоя гризли с изпочупени зъби, а в следващата като мило меченце. В началото не знаех какво да мисля за него, но се заклевам, че ми хареса.

— Освен когато ръмжи, нали? — Стив я сръчка приятелски.

— Прилича на баща ми — каза Ди Ди. — Ръмженето му е по-страшно от ухапването.

Кели се съгласи, макар и да не го изрече. Тя напрегнато гледаше материала на екрана.

В подземната изба бяха избрали място, където два тунела се съединяват и камерата ги хващаше в дълбочина. Винени бъчви от френски дъб бяха подредени от двете страни на тунелите в скалата. Лампи бяха монтирани на еднакво разстояние една от друга на сводестите стени, издълбани от човешка ръка, но те хвърляха толкова сенки, колкото и светлина. Тя стоеше отпред с Катерин и Клод Брусар, разговаряше с тях и опитваше виното, което Клод бе източил с маркуче от бъчвата.

Но тя наблюдаваше не себе си — дали изглежда добре или зле. Вниманието й привлякоха вдлъбнатините на избата — хладината им, миризмата на земя и спомените за времето, когато се разхождаше там като момиче, когато успяваше да се вмъкне, ако никой не я забележеше. Това се случваше в горещи летни дни — криеше се в дълбоките сенки, за да не я открие някой работник, мислеше си за хората, които миналия век са дълбали, и си представяше как духовете им все още бродят из тези подземни коридори. Пещерите я привличаха с богатата си история, със силния си мирис и призрачна тишина. За нея те бяха бягство от собствения и бурен свят.

По същия начин по-късно тъмнината на нощта се превърна в избавление, там можеше да се скрие от безпричинния гняв на баща си. Както една вечер, когато беше в кухнята. Беше пуснала радиото силно, за да чуе думите на нова песен. Не разбра, че входната врата се отваря. Не усети, че се е върнал, преди да й заговори от прага.

— Пак си седнала на дебелия си задник — изрече го високо, артикулирайки внимателно всяка дума както когато бе пил.

Столът се люшна назад, така бързо скочи и се обърна с лице към него, цялата нащрек.

— Не чух, че идваш — действайки предпазливо поради непредвидимия му характер, застана така, че столът да остане между тях. Искаше й се да беше масата.

— Щях да се изненадам да ме чуеш, като си го надула толкова силно — махна към радиото, което се намираше върху хладилника. — Намали това проклето нещо. По-добре го спри.

Тя изтича към хладилника, пресегна се и спря радиото. Във внезапно настаналата тишина чу зад себе си как краката на стола се влачат по пода, покрит с линолеум, а после и тежкото тупване на тялото му върху седалката.

— Защо вечерята не е на масата?

Искаше да му каже, че е готова от два часа, но преглътна думите. Тъй като не искаше да му възразява.

— Във фурната е. Държах я топла, докато дойдеш — грабна една ръкавица, която висеше над печката, и отвора вратата на фурната.

Пресегна се и извади чиния. Избягваше да го поглежда. Не искаше да вижда злостта, изписана на лицето му.

— Заповядай — облягайки се на стола, тя постави чинията пред него и се дръпна по-далеч. — Ще ти дам прибори.

Едва беше направила стъпка към чекмеджето, когато той се обади недоволен:

— На това му викам изсъхнала помия.

С ъгълчето на окото си тя видя как той замахна с ръка и бутна чинията от масата. Разхвърча се грах, печеното кюфте тупна на пода. Само макароните и сиренето бяха останали в чинията, когато тя се счупи, пръскайки ги на всички страни.

За миг тя погледна в мръсотията на пода и с мъка преглътна едно ридание. Идеше й да се махне от къщата и да го остави сам да почисти. Но знаеше, че той няма да го направи. Сутринта всичко щеше да си стои — изсъхнало и спечено на пода.

Държейки се далеч от стола му, тя заобиколи масата, наведе се и започна да събира парчетата от счупената чиния.

— Мога да ти изпържа яйца или да ти затопля консерва с люти чушки — предложи тя, рязко пое дъх и изпусна първото голямо парче от все още горещата чиния.

— Люти чушки или яйца — оплака се той, а тя прехапа изгорелия си пръст и стисна очи да не се разплаче. — Това ли е всичко, което имаме за ядене в къщата? Какво си направила с всички пари, които ти дадох да напазаруваш? За бонбони ли си ги дала?

Тя скочи.

— Даде само двайсет долара.

— Така ли? — ядоса се той. — Къде е храната?

— С двайсет долара не може да се купи кой знае какво — възрази тя със свито от вълнение гърло и веднага отскочи назад, за да дръпне кофата за боклук по-близо.

— Аз не съм глупав — заяви той, когато тя грабна хартиени салфетки от масата и отново се наведе, за да почисти пода. — С двайсет долара можеш да купиш повече неща от яйца и кутия с люти чушки.

— Не много повече — измърмори тя тихо, мислейки си за покупките, които не са за ядене, като тоалетната хартия и пастата за зъби.

— Какво каза? — запита той с нисък и заплашителен глас.

Тя замръзна за секунда, после отговори:

— Казах, че мога да ти направя палачинки.

— И да ги изгориш като миналия път ли? Не, благодаря — неочаквано той бутна стола назад. Тя веднага се отдръпна по-далеч от него. Но той не беше тръгнал към нея, а към кухненския бюфет.

Когато го видя да отваря вратата и да рови из горната полица, тя разбра какво търси — бутилката с уиски, която бе намерила и вече излязла в канала. Изплашена, тя наведе глава и започна да събира остатъците от пода с двете ръце с помощта на салфетките.

— Къде, по дяволите, е бутилката с уиски, която държах тук? — думите му я шибнаха, като с камшик.

Тя замря.

— Бутилка с уиски ли? — опита се да придаде естествено звучене на гласа си. Беше събрала по-големите купчинки, а за останалото й трябваше парцал. Пусна разкъсаната салфетка в кофата и като се изправи, изчисти коленете си. — Сигурен ли си, че е имало?

— Естествено, че съм сигурен. Нали аз я прибрах — внезапно впери присвити очи към нея. — Бъркала си и там, нали? Я кажи какво направи с нея?

— Нищо. Не знаех, че има — излъга тя и бързо се опита да замаже. — До стола ти във всекидневната намерих една празна бутилка. Хвърлих я някъде. Сигурно си забравил, че си я изпил.

— Аз не забравям нищо. Не съм загубен като теб. Бутилката беше тук горе и беше почти пълна — заяви той, сочейки с пръст към рафта.

— И така да е — тя сви рамене и тръгна към мивката. — След като не можеш да я намериш, да ти направя ли кафе?

Взе електрическата кафеварка и започна да я пълни със студена вода от чешмата. Той удари с длан по плота, а тя отскочи настрани, стресната от силния шум.

— Не ме лъжи, по дяволите! Искам да знам какво си направила с бутилката.

Тя се опита да се засмее, но успя да издаде само тънък нервен звук.

— Казах ти, че не съм я виждала. Не те лъжа — спря водата и постави кафеварката върху плота. — Честна дума, не знам — хрумна й, че трябва да отвлече вниманието му. — Имам една идея — рече весело и тръгна към печката. — Защо не ти направя сандвич с пържени яйца и сирене? Помниш ли, веднъж ми каза, че ги правя много вкусни.

— Не искам яйца със сирене — тежки стъпки подсилиха думите му. — И не искам никакво кафе!

Като чу, че излива водата от кафеварката, тя се обърна. Твърде късно видя как замахва с опакото на ръката си към нея, а пръстите му още стискаха дръжката на кафеварката. Тя се наведе и инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето и главата си.

Тежката кафеварка се стовари върху лявото й рамо. Чу как нещо изщраква. Заслепяваща болка обхвана рамото й и тя извика. Заклати се към плота до печката, краката й отказаха, коленете й се огънаха и тя падна на земята. Болката беше толкова силна, че чак главата й като че ехтеше от нея.

— Ръката ми — изстена тя и се сви. — Счупи ми ръката.

— Хубаво, че не ти счупих главата.

Подигравателният глас приближаваше. Тя отвори очи и го видя застанал с изкривено и студено лице над нея.

— Хайде, ставай, гадна повлекано.

Тя поклати глава, страхувайки се, че ако помръдне, ще повърне.

— Стани, или искаш още? — заплахата не беше напразна, тя го установи в мига, в който го видя как се готви да я ритне.

Не можеше да понесе повече болка.

Удари го с крак и го улучи по глезена. Загубил равновесие, той залитна към кухненската маса, стенейки от болка. Чу се тропот от съборени столове. Лежеше под купчината и от устата му се изливаше поток ругатни.

Това бе нейният шанс — може би единственият, за да избяга. Притиснала счупената ръка към тялото си, тя успя да се изправи. Стигна до задната врата и олюлявайки се, тръгна в тъмнината на нощта.

Несъзнателно Кели потърка счупената преди толкова години ръка. Едва сутринта, когато изтрезня достатъчно, той я закара в болницата, за да й сложат гипс. Потрепери, когато си спомни за силните болки през дългите часове на топлата нощ.

С усилие отхвърли мислите за миналото и се съсредоточи върху записаното интервю. Миналото нямаше значение, само настоящето.

Катерин току-що беше свършила да говори, когато се чу гласа на Ди Ди:

„Един от вашите работници е бил убит при нещастен инцидент. Бихте ли ни разказали за това, Катерин?“

Случваше се продуцент да прекъсне интервюто, за да зададе въпрос, и въпреки всичко Кели се изненада. Така се стресна, че не можа да проследи реакцията на Катерин. Сега имаше време да я наблюдава.

Катерин занемя от въпроса и изгледа Ди Ди със стъклени очи.

„Това се случи много отдавна. Преди около шейсет години.“

„Но той е бил убит тук в избата — настоя Ди Ди. — Някъде наблизо ли стана?“

„Не много далеч — призна Катерин със спокоен и застинал израз. — За всички беше много трагична случка.“

„Какво се случи?“

„Никой не знае. Една бъчва беше намерена близо до тялото. По нея имаше кръв. Шерифът каза, че се е свлякла от поставката, паднала е и го е убила на място. Както казахте, беше нещастен случай.“

Ди Ди дълбоко въздъхна сега при отговора на Катерин.

— Мисля при монтажа да го махнем, Кели. Нищо чудно, че не си я питала за онази изрезка, която отделът за проучвания изкопа. Надявах се, че от нея може да изскочи някоя интересна история. Ами… — отново въздъхна, натисна бутона на видеото и включи другия за бързо превъртане.

Тъй като никакъв коментар не се изискваше от Кели, тя замълча. Ди Ди отпусна копчето и пред тях се появи Катерин на ярката слънчева светлина на фона на лозята, които се простираха към далечината.

Чуха как Кели казва:

„Вие сте се занимавали с работа, която вършат главно мъже, и то по време, когато жените са си стояли вкъщи. И все пак вие сте направили от имението Рътлидж това, което представлява сега. Сигурно сте се сблъсквали с огромни трудности.“

Преди да чуе отговора на Катерин, Кели я видя как свива рамене.

„Винаги и във всичко има трудности. Човек трябва да ги заобикаля, да ги преодолява или да се справя с тях. Ако имате достатъчно голямо желание, винаги ще намерите начин да постигнете това, което искате. Обаче ако то е само каприз, без да сте готови да се борите, да работите, да се жертвате, за да го постигнете, тогава винаги ще си намерите някое извинение.“

Катерин не можеше да го помни, но веднъж беше казала почти, същите думи на Кели, когато тя беше пълничко девойче с очила и щръкнала коса. През всичките тези години не ги беше забравила.

Когато ги чу, Кели усети като че ли е изминала пълния кръг от миналото до — настоящето и от настоящето — към миналото.

Яркото слънце огряваше сивите сгради на Клойстърс. Винарната и административните помещения бяха построени с простотата на манастир и това им придаваше внушителен и величествен вид. Лен Доуърти стоеше в сянката на главния офис и се взираше в чека, който държеше в ръка. Старият Джил Рътлидж го беше наел за охрана — туристите да не се пръскат навсякъде из винарната. Заплащането не беше голямо, като се имаха предвид ордите туристи, която всеки ден минаваха през Клойстърс срещу пет долара на човек.

Доуърти сгъна внимателно чека на две и се замисли какво да прави с парите. Можеше да си купи нови дрехи или да плати сметката за телефона и отново да свържат номера му. Искаше му се да сложи голям букет цветя на гроба на Бека. Тя обичаше цветята.

Тъкмо пъхна чека в джоба на ризата си, и чу силен шум от мотора на мерцедес. Вдигна очи и съзря лъскавата синьо-сива кола, която Джил Рътлидж вкарваше бързо на паркинга.

„За какво ли се е разбързал?“ — Доуърти видя как мерцедесът се закова на определеното му място.

Джил Рътлидж излезе и затръшна вратата. Доуърти погледна лицето му и разбра, че е вбесен. Но не тръгна към офиса, както Доуърти очакваше, а мина през паркинга и се насочи към аленото ферари.

Доуърти едва сега забеляза, че синът на Рътлидж е излязъл от сградата. Бащата го пресрещна и го спря, преди да се качи в ниската спортна кола.

Нещо се бе случило. Доуърти го подушваше. Което е още по-лошо, имаше неприятното чувство, че е свързано със споразумението на Рътлидж с барона. Ако е така, той имаше право да знае. Излезе от сянката на сградата и забърза, за да чуе какво става.

— … ми се обади преди половин час — гласът на Рътлидж трепереше от гняв. — Защо, по дяволите, не си ми казал, че всичко се е провалило? А твърдеше, че знаеш какво се готви.

— Не е възможно — продума Клей изумен. — Тази сутрин играхме тенис с Натали. Според нея всичко е наред.

— По дяволите! — избухна Джил, но изведнъж спря, когато забеляза Доуърти близо до спортната кола. — Какво искаш? — изръмжа.

— За барона говорите, нали? — обади се Доуърти. — Споразумението с него е пропаднало, така ли е? Измамила те е.

— Ще видим — рязко изрече той.

— А какво става с парите ми? Имам нужда от тях.

— Ще го кажа на барона. Сигурен съм, че тогава ще промени решението си — подиграваше се. След малко махна на Доуърти. — Хайде, разкарай се оттук.

Доуърти се поколеба за миг, после тръгна към буика, който бе паркирал на сянка. Джил го наблюдава, докато се увери, че тръгва, после се обърна към Клей.

— По дяволите, този човек ми беше вързан в кърпа — Джил сви пръстите си в юмрук и го размаха силно.

— Какво го е накарало да промени мнението си? Каза ли? — Клей продължаваше да недоумява.

— Не. Когато го запитах, той отговори, че това е делово решение. По телефона не можех да го притискам за по-точен отговор.

— Май че трябва да отида там. Вероятно Натали ще може да ми каже какво е станало — Клей посегна към вратата на ферарито.

— Не се безпокой. Напуснали са хотела — напрегнато му съобщи Джил. — Оттам идвам.

— Изнесли са се от хотела ли?

— Да — Джил се усмихна злобно. — Баронът е помолил служителя да препраща пощата му, съобщенията и всичко в имението Рътлидж.

Клей отпусна рамене.

— Шегуваш се.

— Едва ли. Тъкмо сега се смее само един човек и това е Катерин. Но ти обещавам, че няма да е за дълго.

— А партито довечера? — спомни си Клей. — В такъв случай няма да ходиш, нали?

Устата на баща му се изви в усмивка.

— Няма да го пропусна за нищо на света.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем. Искам и ти да дойдеш — закани се с пръст към Клей. — Отведи жена му настрана. Катерин е отровила мозъка на барона. Открий как. Разбра ли?

— Да.

— Искам това споразумение, Клей, и ще го постигна. По един или по друг начин — и се отдалечи.

Клей дълго стоя до колата. Първоначалното изумление се превърна в гняв. Всичко ставаше заради Катерин. Тя правеше живота му нещастен, и то от години наред. Господи, как мразеше тази жена.