Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (9)

Глава осма

— Прекалено много ходиш на слънце — отбеляза Бони, като събличаше роклята на Лиана. — Кожата ти е станала кафява, като орех — прислужницата захвърли дрехите настрана и поведе господарката си към ваната пред камината. — Господи, цялото ти тяло е почерняло!

— Престани да се заплесваш — скастри я Лиана.

Потопи се във ваната. От топлината изгорялата й кожа почервеня.

Без да крие учудването си, Бони придърпа Лиана да се поизправи.

— Ама точно така! Гърдите, корема ти! Господарке, какво си правила?

— Работих в градината — отсече Лиана.

— Само това?

— Може и да съм се къпала в потока?

Бони поклати глава.

— Не и ти, господарке! По-скоро би танцувала върху жарава, отколкото да се приближиш до вода!

Намръщена, Лиана обгърна коленете си. Бони се приведе и я потупа по рамото.

— Сигурно ставам нахална, но ти криеш нещо от мене?

— Защо мислиш така?

— Защото изчезваш всеки следобед. Вече не ти личи да се притесняваш, че Жерве ще притежава Боа-Лонг един ден. Сякаш си узнала нещо… Ти се срещаш с някого, нали? Разкажи ми за него! Кой е той?

— Той съществува само в развинтената ти фантазия.

Бони заподскача и запляска с ръце.

— Не! Един любовник е обяснението на всичко. Новото ти отношение към хората, желанието ти да отглеждаш цветя. Когато мислиш, че никой не те наблюдава си пееш в салона. Дали не е някой от хората на Гокур?

— Със сигурност не!

— Да, те са дебелаци и веднага ще се похвалят — Бони присви очи. — Дали вече не си бременна?

Лиана стисна още по-здраво сапуна. Тя наистина много малко се беше замисляла относно целта, поради която се беше хвърлила в прегръдките на Ранд.

— Аз… не знам — отговори обезпокоена.

— Трябва да ми се довериш — заубеждава я Бони. — Имам репутацията на разпусната, но това не важи за езика ми.

Лиана се опита да се усмихне, но не успя. После направи опит да бъде сериозна и успя.

— Знаеш пред каква угроза съм изправена, нали?

Бони потръпна.

— Да. Жерве копнее да заграби имението, а вуйчо ти иска да разтрогне брака ти с Лазар.

Лиана въртеше сапуна из ръцете си, цялата разтреперана.

— Наистина ли мислиш, че може да съм…

— … бременна? По погледа ти разбирам, че любовникът ти върши добре работата си — отговори мъдро Бони. — Като гледам тена ти, явно не си се събличала един път.

Лиана пламна. Наведе глава и започна да мие косите си. Бони се наведе да изтрие гърба й.

— Жените казват, че първият признак е някаква тежест в гърдите. Разбирам от тези неща. Аз съм най-голяма от деветте си братя и сестри. Помня неразположенията на майка си.

Лиана потисна въздишката си. Днес, докато беше с Ранд, не беше ли усетила точно това? Тогава си беше помислила, че това е в резултат на новата им близост. Пое дълбоко дъх и се вкопчи в ръбовете на ваната.

Бони се изсмя похотливо и я изпръска с вода.

— Може би е истина, а? Няма да ти дойде и менструацията. После идва вълчи апетит и гадене.

Лиана се ужаси. Това отново разсмя Бони.

— Като се върне твоят Лазар, ще бъде изненадан. За него ще бъде унижение да признае, че детето не е от него.

— Не е негово — заяви отбранително Лиана, като постави ръце върху корема си. Идеята да представи детето на Ранд като дете на съпруга й, я изпълни с омраза. Но не беше ли планирала точно това? Ранд й беше казал, че не може да й предложи нищо. Тя беше приела тази ситуация. — Детето ми ще има само майка — тихо се закле тя.

След банята Бони сплете косите на господарката си. После Лиана я изпрати за освежителна напитка. Една светкавица отвън обещаваше буря. Лиана отново се взря в гипсовата фреска върху стената. Почувства симпатия към рицаря и неговата дама. Усмихна се. Изпи на големи глътки подсладеното с мед питие и си легна. Мигновено заспа.

 

 

— Внимателно с веслата, Джак — прошепна Ранд.

Луната беше потънала в облаци, но успяваше да осветява лодката. Тя се плъзгаше по мастилената повърхност.

— Тишината е дяволско прикритие — измърмори Джак. Внезапно една светкавица освети замъка със сребърна светлина. — Света Дево, сега разбирам защо крал Хенри ламти толкова за този призрак!

Погледът на Ранд обхождаше външната стена на укреплението. Зъбците на крепостния зид проблясваха срещу небето.

— Вижда се по-добре през нощта, отколкото през деня. Лъвското сърце е знаел как се строят крепости.

— Да, това е единственото нещо, което е правил като хората — презрителните думи на Джак отекнаха във водния мрак. — Проклет педераст!

Ранд се засмя.

— Не се смей, господарю — предупреди го Джак. — Зъбите ти святкат като маяк.

През върбите на брега подсвирваше вятърът. Усмивката на Ранд се стопи. За прикритие беше намазал лицето си с кал, която беше изсъхнала. Кожата му настръхна, като си припомни, че има скрити съгледвачи. Войнишкият му инстинкт го държеше под напрежение. Той огледа бреговете, после моста и стените над тях.

— По дяволите, мислех, че ще прережем няколко от гърлата на тези негодници — оплака се Джак.

— Пиърс и Дилън имат грижата за това. Но някои…

— … може да насочат арбалетите си в гърбовете ни! — Джак потръпна и се зае по-внимателно с веслата.

Когато наближиха замъка, Ранд мълчешком провери екипировката им. Имаха навито дебело въже, стоманени куки за катерене по стената и кърпи за запушване на уста. Това бяха приспособления за похищение, които го изпълваха с отвращение. Ранд копнееше за рицарска битка на бойното поле. Вместо това трябваше да се прокрадва като крадец. Да натъпче нищо неподозираща жена в чувал и да я отвлече с тази разнебитена лодка.

Единствена утеха му беше сладостният образ на Лиана. Въртеше се неспокойно и си я представяше сладко заспала в замъка. В съзнанието му се беше запечатал последният й образ. Лежеше на тяхната полянка. От всички жертви в този заговор, тя беше най-невинната. Лиана беше последната, която заслужаваше неговото предателство.

Днес той беше извикал на помощ цялата си воля. Искаше му се да отвлече нея. Да я отнесе някъде, където двамата щяха да живеят в любов и спокойствие. Нуждата му от нея беше предизвикателство към верността му към краля — човекът, който го беше издигнал от незаконен син до благородник. Беше му дал титла и земи. Единствено убеждението, че Лиана не заслужава брак с низвергнат, разжалван рицар, беше отблъснал този импулс.

— От тук — прошепна Ранд, като си наложи да прогони тормозещите го мисли. — Там, при онези тръстики, ще прикрием лодката.

Джак загреба към мястото, точно в основата на стената. Станаха. Бяха отрупани с приспособления. Лодката се разклати и Джак изруга.

— Само не ми казвай, че пак те е хванала морската болест — предупреди го Ранд.

Джак преглътна с усилие.

— Да съм проклет, ако не е така, господарю!

Ранд се разкрачи, за да стабилизира лодката. Нощта изглеждаше по-тайнствена и опасна от всякога. Въздухът беше натежал от миризмата на дъжд. Това е добре, каза си Ранд. Бурята сигурно щеше да подслони стражите в кулата. Прозвуча гръм и светкавица освети небето. За момент Ранд зърна лицето на Джак. То беше пребледняло. Устните му бяха плътно стиснати. Той просто се страхуваше.

Като пое дълбоко дъх, Ранд привърза кука към края на въжето. Броеше мислено. Откри петдесетия зъбец на южната стена. Според херцога, там един от парапетите е бил разрушен от експлозия преди години.

В обхода си, стражите отбягваха мястото. Това улесняваше двамата англичани.

Като повдигна въжето и куката, Ранд се прицели към заострения зъбец. Куката полетя нагоре и лодката се разклати. Джак прокле и седна долу. Куките зачегъртаха по стената и цопнаха във водата.

Обезсърчен, Ранд изруга. Разлюля мокрото въже и застана нащрек. Заслуша се. Чуваше се само шумоленето на тръстиките и далечния грохот на бурята. Липсваха подвиквания и тропот от ботуши.

Ранд опита отново. Отново неуспех. На третия път куката се заби между два зъбеца. Сякаш Ранд й беше повлиял със своята решителност.

— Добре направено, господарю — прошепна Джак.

Ранд придърпа въжено и го изпробва със собствената си тежест.

— Трябва да се катерим, приятелю! — изгледа сакатата му ръка. — Можеш ли да го направиш?

Джак се потупа по гърдите.

— Ще бъдеш изненадан от ловкостта ми, господарю.

Ранд огледа преценяващо надвисналата над тях стена. Прецени височината й. Грубото въже изгаряше дланите му. Той подскочи и се закатери. Мускулите на шията и раменете му се напрегнаха. Като стигна на върха, едва овладя задъхването си.

Както го беше предупредил херцогът, крепостната стена се ронеше. Ранд се вкопчи в перваза. Краката му стъпиха на амбразурата. Огледа двора. Той беше пуст. Придърпа въжето, за да даде сигнал на Джак.

Не след дълго се появи и той. Потеше се обилно и ругаеше тихо. Погледна надолу и изцъкли очи.

— Света Дево, ако паднем долу, ще останем на място!

— Благословен да е Жан, че ни подсказа сигурен път за измъкване с нея.

Херцогът им беше обяснил за тайния проход през входната врата. Той беше предназначен за бягство при бедствие. Днес беше в услуга на похищението… Но само при условие, че стигнат до апартаментите.

— Ще трябва да я усмиряваш ти, господарю.

— Знам как да го направя. Да вървим!

Ранд почувства познатото отвращение. Ръката му попипа дървения чук, обвит във вълна. По време на упражнения с останалите рицари, той се беше научил да го използва. Но никога не беше удрял жени. Най-уязвимото място беше зад ухото. Ударен там, човекът изпадаше в безсъзнание. Нямаше опасност от други наранявания. Ранд постоянно си повтаряше, че го прави за нейно добро. Госпожицата явно беше свикнала да използва камшика си. Със сигурност щеше да се отбранява. Ранд презираше мисълта да се бори с нея.

Много внимателно се запромъкваха по парапета. Стигнаха до разрушеното място. Облаците постоянно възпираха лунната светлина. Ранд се придвижваше с опипване. Припомняше си плана на замъка, който дълго беше изучавал по картата.

Като се придържаха към сенките, прибягаха по двора. Някъде излая куче. Ранд и Джак се притиснаха към стената и затаиха дъх. Джак се притаи до вратата, докато Ранд подскочи към прозореца на госпожицата. Този път нямаше нужда от въже. Куката можеше да я събуди. За целта Ранд използваше издадените камъни.

Светкавиците следяха напредването му. Младият мъж се молеше наоколо да няма никой. Най-сетне беше достигнал широкия перваз на прозореца. Тихо стъпи на него. Прехвърли се в стаята и застина като в храм. Беше тъмно. В камината не просветваше нито едно въгленче. Разтворил очи, той успя да съзре единствената гъста, мастилена сянка. Леглото.

Движеше се като призрак покрай стената. Мазилката беше хладна под пръстите му. Дървото на вратата го одраска. Препъна се в купчина дрехи. В ноздрите му се впи фин аромат на лилии и… на сяра. Образът на Лиана се беше загнездил в съзнанието му. Господи, дали и тя не беше в стаята? Дали нямаше да го види?

Не, успокои се сам той. Херцогът на Бургундия го беше уверил, че прислужничката не спи в покоите на господарката си.

Стъпките му станаха предпазливи. Ранд извади оръжието си и пристъпи към леглото. Отмести балдахина и видя единствено тъмнина. Не след дълго, пред погледа му се оформи дребна фигура.

Жената дишаше равномерно. Ранд се убеди, че спи дълбоко. Много внимателно отмести меките къдрици. Стисна зъби, прогони всички мисли за мъжка чест и достойнство и отпусна дървения чук!

 

 

Болка и ужас експлодираха в главата й. Лиана се събуди с ужасно предчувствие. В гърлото й се надигна ужас, запушен от суха кърпа, натикана в устата й. Ръцете й бяха вързани. Размърда се леко. Почувства влагата на груб вълнен плат върху лицето си. Застина от тревога. Някой я беше опаковал като вързоп.

— Събужда се, господарю!

Лиана утихна. Сърцето й задумка. После вбесена започна да се извива. Край нея беше прозвучала английска реч. Тежки ръце се опитаха да я усмирят. Въжето се впи още повече в китките й.

— Най-сетне — прошепна някой. — Ето я и земята!

„Земята!“ Лиана замръзна. Значи бяха във вода! Разтрепери се от ужас. Сега разбра източника на клатушкането. Стомахът й се сви, кръвта й застина, цялото й същество се вкочани.

— Хората на Гокур! — до ужасения й мозък достигна нов шепот. Към слабата надежда се прибави нов ужас.

Лодката се беше разклатила отново. Англичаните замълчаха. Дори през студения пашкул на ужаса, Лиана усети тяхното напрежение. Опита се да поеме дълбоко дъх и да изкрещи. Надяваше се да бъдат наблизо. Въпреки кърпата, от гърлото й се дочу отчаян вик.

— Тази жена има дяволски дробове — дочу се приглушен шепот. — Гърми, като че продава риба. Мислиш ли, че ще стигнем до конете, господарю?

— Да не искаш да остана тук, за да ме хванат?

Лиана отново усети шок. Прободе я нещо познато. Но не й оставиха време да помисли. Подобно щипци я сграбчиха здрави ръце.

Гръмотевица разцепи въздуха. Дочу плисък на дъжд и английска ругатня.

— Брегът е далече, господарю. Доста е дълбоко. Ще се наложи да поплуваме.

— Не — изкрещя Лиана в парцала.

Вдигнаха я силни ръце.

Вода!

Студена и безжалостна, течността обви краката и гърба й. Ужасът се впи в гърлото й със стоманени нокти. Видя се как потъва, как водата облива главата й, как отнася дъха, живота й.

Животът й… и новият, който тя подозираше, че съзрява у нея. Никога нямаше да види Ранд, да роди детето му. Тази мисъл усили борбата й. Ръгна с лакът своя похитител така, че дъхът му спря.

— Господи, не я изпускай! Ще потъне като камък.

— Не ме изкушавай — изруга другия.

Омразата даде сила на движенията й. Заусуква се и зарита със завързаните си крака. Мъжете започнаха да си шепнат нещо, но тя не чуваше нищо. В ушите й чукаше страхът. Точно, когато смъртта изглеждаше неизбежна, стъпиха на плиткото.

Задъхана и разплакана, тя почувства да я сграбчва здрава ръка. В далечината се чуваха тичане и викове. Надеждата съживи Лиана. Може би войниците щяха да я спасят?

— Няма време да я отвързвам, господарю. А и тя се бори, като че ли я е обсебил нечестивия.

Жилести ръце я подхвърлиха на седло, подобно чувал с картофи. Англичанинът се метна зад нея. Копитата зачаткаха. Лиана се опита да преброи конете и ездачите, но я отвлякоха болката и споменът за преживяния ужас.

Започна да се пита, дали не би могла да изгуби детето при това тръскане. Вцепененото й съзнание се вкопчи в образа на Ранд. Утре той щеше да я чака в гората. Сърцето й щеше да се пръсне при мисълта, че го е изгубила.

Колко дълго бяха яздили, тя не знаеше. Очакваше за това да й разкажат синините и ожулванията.

Над главата й изсъска нещо. Единият от мъжете възкликна:

— Майчице, стрелата профуча много близо, господарю!

Лиана копнееше да може поне да вижда. По-страшна беше перспективата да бъде пронизана всеки момент.

— Продължавай да яздиш — нареди сърдит глас зад нея. Английският звучеше грубо, но гласът…

Разнесоха се викове. Нещо заскърца. Копитата зачаткаха по дърво.

— Бързо, господарю! Трябва да залостим портата!

Конете забавиха ход. Силните ръце я дръпнаха от седлото. Разнебитеното й тяло беше подадено на други. Лиана застина.

— Вашата племенница, господине — каза зловещ, прегракнал глас.

 

 

Ранд крачеше из двора на Льо Кротоа. Нощната тъмнина го заслепяваше. Джак го следваше. Лицето му светеше от победата и от стичащите се струи дъжд.

— Успяхме, господарю — възкликна той. — И за момент не съм се съмнявал… — щом зърна лицето на Ранд, млъкна. Подаде му кожената си манерка. — Ето, пийни. Това ще ти помогне да забравиш.

Ранд сграбчи манерката и се запъти към сенките на двора. Облегна се на стената и загълта жадно от съдържанието й.

Чувстваше се зле от това, което беше направил. Похищението, предателството, убийството на Лазар Мондрагон, загубата на Лиана. Всичко това се смесваше и подкосяваше краката му. Той преглътна. Опитваше се да се убеди, че госпожицата ще бъде добре, след всичко, което й беше причинил. Въпреки че се беше противопоставила на краля и беше отворила вратите на крепостта за вражески рицари, тя не заслужаваше такава съдба.

Устните му се изкривиха. Чак когато виното запълзя по вените му, той погледна ръцете си. В мрачината кръвта приличаше на мастило. Като нави ръкава, той без интерес провери раната, причинена от стрелата. Поля я с вино. Така беше виждал, че правят хирурзите на бойното поле. Не почувства болка. Сякаш тази ръка беше чужда. И тогава разбра защо.

Той изобщо не познаваше себе си.

 

 

Влажното платно вече го нямаше. Лиана присви очи срещу светлината. Пред погледа й се беше настанило херцогско кадифе. Когато отпушиха устата й, първото нещо, което издумаха те, беше ругатня. Тя беше толкова гнусна, че вуйчо й примига. Лицето му, осветено от газената лампа, бързо изгуби обичайния си изглед на могъщество.

— Това е. Няма да позволя да се държиш като просякиня!

Някой развърза ръцете й. Боляха я. Тя се огледа и с изненада разбра, че е в салона на Льо Кротоа. На тридесет километра от дома й.

— Не се поколеба да ме измъкнеш дори от собственото ми легло — с поглед обгърна огромното помещение. — Къде е английският подлизурко, който подскача като пудел за милостинята ти? Или се е измъкнал като страхливец, какъвто е всъщност?

Херцогът на Бургундия я затика към стълбата.

— Точно както и ти, той ненавижда целия този замисъл. Без съмнение не желае да наблюдава унижението ти, като те види в такъв вид.

Лиана сграбчи влажната си нощница.

— Заради него съм така!

Тя искаше да плаче, да крещи, да избяга. Но въпреки доброжелателното мълчание на вуйчо й, тя не се съмняваше, че ще я спрат. Щеше да избяга, но трябваше да изчака подходящ момент. Мълчаливо се закле, че няма да позволи никой да й отнеме Боа-Лонг и прегръдките на Ранд. Покорно последва херцога.

Стаята, високо в кулата на Тур дьо Роа, тънеше в разкош. Тя гледаше Жан, но той не изглеждаше толкова страшен. Като пое дълбоко дъх, Лиана се насили да забрави, че този човек й беше роднина. Той я беше държал в скута си. Беше й разказвал за подвизите си в Париж и Никополис. Тези мили моменти бяха безвъзвратно отминали. Сега госпожица дьо Боа-Лонг и Жан Безстрашният бяха врагове.

— Какво ще правиш с мен? — попита тя.

Херцогът на Бургундия я изгледа студено.

— Ще те принудя да изпълниш своя дълг. Утре ще се омъжиш за лорд Лонгууд.

Лиана се изсмя сковано. Гърлото я болеше от виковете.

— Да не искаш да кажеш, че ще бъде омъжена едновременно за двама?

— Не, ни най-малко.

Увереността в гласа му я вледени. През прозореца подухваше морския бриз.

— Вече съм омъжена за Лазар Мондрагон.

— Той е мъртъв.

Тя залитна и се вкопчи в таблата на леглото.

— Ти си го убил!

— Не бях аз. Удавил се е във водите на Сена. Било е нещастен случай.

Лиана каза студено:

— Нещастен случай? Чудя се дали същата злополука не застигна и братът на крал Шарл — Луи Орлеански.

Херцогът се задъха, сякаш го беше зашлевила. Очите му заблестяха гневно. Лиана разбра, че думите й бяха отворили стара рана.

— Понякога забравяш мястото си. Предполагам, че днес ще си го припомниш?

Дълбоко в себе си Лиана се надяваше той да отрече, че Луи е умрял по негова заповед. Но гневът му потвърди онова, което тя упорито отказваше да приеме. И сега Лазар! Лиана го съжали. Той я беше използвал, беше я предал. Но животът му беше прекалено висока цена за стореното. Бъди проклет, Лазар Мондрагон! Трябваше да се досетиш, защо Жан Безстрашният те изпраща в Париж! Обзе я чувство на вина. А аз трябваше да ти попреча да заминеш!

— Значи съм вдовица — промълви тя кухо.

— Утре ще бъдеш съпруга — херцогът пое вкочанените й ръце. — Първо беше обещана на Енжеранд Лонгууд.

Лиана издърпа ръцете си.

— Той е слуга на узурпатора. Плюя на него. Тикаш ме в ръцете му против волята ми!

— Собственото ти твърдоглавие ме принуждава да го сторя. Веднага след сватбата двамата с него ще освободим Боа-Лонг от Гокур.

— Въобразяваш си прекалено много, вуйчо. Мислиш, че смирено ще застана пред олтара?

— Разбира се! — той се усмихна, но в очите му проблесна тъга. — Аз съм херцогът на Бургундия.

— Няма да ти позволя да постъпиш така с мен! Няма да се омъжа за този човек!

Жан я вкамени с ледения си поглед.

— Ако откажеш да го сториш, ще те изпратя в манастир. Боа-Лонг ще предам на лорда.

Сърцето й биеше до пръсване.

— Нямаш право да отнемеш дома ми!

Той мълчеше. Само я гледаше многозначително. Лиана се вкамени. Стоеше безчувствена. Знаеше, че вуйчо й ще направи това, което е решил.

— Предполагам, че ми се полага време за траур?

Той пристъпи към нея. Наметалото му изшумоля.

— След като извика войниците на Гокур, прогони цялото ми милосърдие!

— Ти изчерпа цялата ми вярност, след като ме насили да се сгодя за английския богохулник.

— Успокой се, малката. Ще поръчам да те изкъпят и да те подготвят за сън.

Лиана се чувстваше изтощена. Бебето! Господи, тя щеше да въвлече и детето на Ранд в този неестествен брак!

Когато херцогът се обърна да излезе, тя промълви:

— Как можа да постъпиш така с мен? С Франция?

Той се обърна. В очите му просветна дълбока, неподправена загриженост.

— Защото те обичам, момичето ми. Обичам и Франция. Не можех да се примиря, че си омъжена за човек като Мондрагон. Не искам и страната ни да пропадне, само защото Арманяк се възползва от лудостта на крал Шарл — Жан отвори вратата. Лиана зърна двама войника, застанали на стража пред нея. — Почини си — промълви вуйчо й. — Утре е твоят сватбен ден.