Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (19)

Глава осемнадесета

— Не мога да го направя! — Лиана се взираше във високите мачти и платна на „Боавенчър“. Като видя как водят конете им към трюма, тя отказа да се качи на борда.

— Лиана, любима, трябва да го направиш! — Ранд докосна с устни челцето на Емри. Само час след чудодейното си появяване, той беше заприличал на себе си — чист, бодър и силен. Въпреки че под очите му имаше сенки, а походката му беше малко неуверена, тялото му сякаш беше заякнало от допира със смъртта. — Това е единственият начин да се завърнем невредими.

Лиана още не смееше да повярва, че се е завърнал. Вкопчи се в него, сякаш, за да се убеди в това.

— Моля те, Ранд! Може да яздим до Боа-Лонг. Ти ще ни пазиш. Аз съм сигурна, че ти…

— Мисля, че ме надценяваш, Лиана — той прегръщаше и нея, и заспалото бебе. — Всички селища между Кале и Боа-Лонг са във френско владение. Със сигурност Жерве вече е разбрал глупостта си. Той ме заряза, като ме мислеше за мъртъв. Вероятно издирва цялата околност за нас.

Лиана се вкопчи в наметалото му.

— Страх ме е да пътувам с кораб. Ти знаеш и причината за това.

Ранд я целуна.

— Знам, любов моя. Знам също, че ще преодолееш това свое чувство. Уоруик ми разказа всичко. От уважение към моята памет, щеше да го направиш. Сега, когато знаеш, че съм жив, ставаш отново слаба.

В думите му имаше неизречен въпрос. Той изискваше нещо повече от нейното съгласие. Тя трябваше да забрави за страховете си в името на любовта към него.

— Ще го направя — каза тя отнесено.

Със свито сърце, с ръце, вкопчени в Ранд, тя стъпи на мостчето, водещо към борда. Почувства се слаба. Затвори очи, за да не гледа вълните отдолу. Опитваше се да не чува плясъка им по пясъчния бряг.

Малко по-късно двамата седяха в своята каюта. Бебето спеше спокойно на койката. Лиана беше впила пръсти в платното, покрило сламеника.

Корабът потегли спокойно, неумолимо. В съзнанието й изплува образа на подпухналото, разранено лице на майка й. Тя се стегна. Ранд я прегърна. Усетил черните й мисли, той притисна устни към слепоочието й.

— Пребледняла си като платно.

Лиана зарови лице в гърдите му. Вдиша аромата на слънце и вятър, които се излъчваха от него.

— Може би няма да ми е толкова тежко, ако ми беше разказал, какво се случи през тези осем дена?

Усети усмивката му.

— През изминалия един час ти май искаше повече да се докосваме, отколкото да си говорим, съпруго моя.

Страните й пламнаха.

— Не посмях да те попитам как успя да оцелееш — Лиана отдръпна лице, за да го види. Стомахът й се сви от нежността, която струеше от очите му. — Защо ти и… Джак допуснахте да помисля, че си загинал?

— Защото никога нямаше да отидеш в Кале без мен. И защото… — лицето му се изкриви от болка, когато сви ранения си крак. — Точно тогава не беше сигурно, че ще успея да се измъкна. Жерве помисли, че съм убит. Успях да избягам точно преди да влезе дофинът Луи.

— Но аз чух, че са открили един труп.

— Това беше един от хората на Жерве.

— Защо не ме потърси по-рано?

— Не успях да намеря кон. Трябваше да се прикривам из пущинаците.

Мисълта за страданието му я накара да се разтрепери.

— Къде нощуваше?

Той се засмя.

— В публичните домове.

Лиана подскочи.

— Къде?

Реакцията й го накара да се разсмее.

— Тези жени умеят да се грижат за ранените. А и задават малко въпроси.

Тя докосна превързаното му бедро.

— Справили са се добре. Би трябвало да им благодаря — но продължаваше да го гледа подозрително.

— Може да бъдеш сигурна, че съвсем не бях в състояние да върша лудории — каза той.

— Но… — тя беше чувала, че има жени, които продават ласките си, но не беше виждала такива. Не можеше да си представи, че това, което беше между нея и Ранд, можеше да се прави за пари. — Как изглеждат тези жени?

Той сви рамене.

— Обикновени хора. Като теб и мен. Може би малко по-изтормозени, но и по-практични.

— Много съм им задължена — заяви тя. — Трябва да им изпратим подаръци.

Той се засмя.

— Това ще бъде най-необичайният начин за разплащане — после стана сериозен. — А какво стана с Джак?

— Той отиде в Боа-Лонг.

— Дано да успеят с Чианг да отблъснат силите на Жерве.

— Мислиш ли, че Жерве ще атакува крепостта?

— Сигурен съм, че ще иска да го направи. Но ще му трябват хора. Съмнявам се, че дофинът ще му даде такива.

— Да. Жерве много се изложи със свинската си история — Лиана понечи да разкаже на Ранд за срещата си с Луи. Как й е позволил да се измъкне от Мезонсел.

Но още не отворила уста, в кабината проникна страховития грохот на гръмотевица. Тя се притисна ужасена към Ранд.

— О, няма да мога да издържа и буря в морето! — изхленчи тя, повече на себе си.

Гръмотевицата се повтори. Корабът сякаш се съживи от тропота на бягащи хора. Ужасена, тя прозря истината.

— Стреля оръдие — прошепна тя.

Ранд изруга. Грабна детето, като го загърна в пелената. Емри се събуди. Докато стигнат до палубата, той вече се беше разплакал.

— Освободете пътя — наруга ги помощник-капитанът. После, като видя на кого говори, се сепна. — Извинете господарю, но трябва да слезете долу. Атакуват ни.

Погледът на Лиана беше привлечен от приближаващ се кораб. На мачтата му се развяваше синьо знаме с бели лилии. Върху шпила му блестеше осемлъчева звезда.

— Този кораб ми е познат — каза тя.

Върху палубата се изляха водни пръски и дим. Едно гюлле беше цопнало съвсем близо до „Боавенчър“. Сърцето й се разтуптя диво.

Ранд и морякът се взряха в нея.

— Какъв е този кораб, Лиана? — попита мъжа й.

— „Източна звезда“ — заобяснява тя изплашена. — Помниш ли? Чианг ни е разказвал за него — тя се обърна към моряка. — Това не е обикновен плавателен съд. Той е оборудван с източни оръжия. Французите са го пленили, когато… — Лиана се сепна. Колкото по-малко се знаеше за миналото на Чианг, толкова по-добре.

— Значи това е френски боен кораб? — попита помощник-капитана.

— Да — отговори Лиана. — И благодарение на твоя крал, Англия и Франция са във война.

В тях се взираха дулата на десетина оръдия.

— Госпожо — заповяда морякът, — вземете детето и слезте долу!

Тя се отдръпна.

— И да остана там, докато потъваме? Там ще съм толкова защитена, колкото, ако се изкача на мачтата.

Оръдията на вражеския кораб отново напомниха за себе си. Тя извиси глас, за да надвика плача на Емри.

— Господи, това е корабът на смъртта. Зарядите му тежат по сто килограма. Ще направят нашия на решето — тя се обърна към Ранд и го прегърна. Двамата се приведоха с телата си да защитят невръстната си рожба.

— Разпъни триъгълното платно — изкомандва капитанът. — Натегнете лоста на руля, момчета. Вражеският кораб е облицован с бронз и олово. Ние сме по-леки. Ще успеем да му избягаме.

Лиана погледна през рамото на Ранд. Слънцето вече залязваше, но беше пред тях.

— Ние се отдалечаваме от Франция! — възмути се тя.

— Точно така — изгърмя капитанът. Той погледна назад към „Източна звезда“, която настъпваше към тях. Вълните от нея приличаха на оголени зъби. — И няма да спрем, докато не стигнем английския бряг!

 

 

Зашеметена и разлюляна, Лиана се беше вкопчила в ръката на Ранд. Слизаха по подвижното мостче. Когато кракът й стъпи на твърда земя, тя си отдъхна. Беше едновременно успокоена и отчаяна. Френският кораб ги беше преследвал до средата на притока. После ги беше подхванала морска буря.

— Къде… се намираме? — попита тя зашеметена.

Ранд се усмихна иронично.

— В западна Саксония. На десет километра оттук е Арундел. Там прекарах детството си.

— Света майко! — погледът й обгърна пресъхналите поля и далечните зелени хълмове. Там беше неговият дом. От там Ранд беше тръгнал да се бори за Боа-Лонг. Тя се чудеше дали зад широката му усмивка не беше скрит таен копнеж.

— Да — той сведе поглед към бебето, което държеше в ръцете си. — Изглежда кръгът се затвори.

— И сега какво?

— Капитанът няма да се съгласи да ни върне обратно във Франция. Времето е много лошо, а и онзи кораб постоянно кръстосва из пролива — той се огледа. Пред тях се гушеше заспало селце. Моряците извеждаха конете им от трюма. — Ще отидем в Арундел. Оттам ще поискам да ни прехвърлят в Пикарди.

— Извинявам се, господарю! — двамата се обърнаха. На кея седеше един старец. В скута му беше надиплена закърпена рибарска мрежа. На обветреното му лице блестяха големи сини очи. — На ваше място не бих отишъл в Арундел. Не и с бебе.

— Защо не, господине? — попита Ранд.

— В града вилнее чума.

Инстинктивно Лиана се приближи до Ранд и детето. Тя докосна пръстите на Емри. Ръчичката му се вкопчи в нейната със сила, която винаги я беше изненадвала.

— Няма и да намерите годен плавателен съд нито тук, нито в Портсмут. Всички са получили заповед да се присъединят към кралската флота в Саутхемптън.

Почти безлюдното пристанище потвърди думите му.

— Арундел и рицарите му отпътували ли са? — попита Ранд.

Рибарят кимна.

— Кога?

— Преди една седмица.

Ранд се поколеба, но накрая заяви:

— Трябва да се присъединя към тях!

Лиана се сепна. Господи, той щеше да се бие срещу Франция.

— Не — захленчи тя, — ти не можеш да…

— В противен случай трябва да стоим тук седмици, може би и месеци.

— Не можем ли да намерим търговски кораб? — предложи тя.

Ранд посочи с ръка към моряците. Те се бяха запътили към пристанищната кръчма. Разговаряха оживено и ръкомахаха.

— Скоро всички търговци ще научат за „Източна звезда“. Никой не може да се противопостави на оръдията му.

— Но ние не можем да се грижим за Емри в боен кораб — запротестира тя.

— Да. Не мога да взема там и съпругата си — отговори нежно Ранд.

Лиана зяпна. Той я сграбчи за раменете.

— Ти и детето трябва да останете в Англия, докато аз воювам.

— И дума да не става — възпротиви се веднага тя. — Не искай от мен да мързелувам тук, докато във Франция домът ми е в опасност.

Въздухът натежа от напрежение. Ранд търсеше лицето й.

— И преди съм виждал този твой поглед. Добре, може да дойдеш с мен. Но Емри ще остане. Трябва да намерим някой, който да се грижи за него.

Лиана огледа недоверчиво срутената кръчма и занемареното селище.

— Какво искаш да кажеш? Не мога да оставя детето си в ръцете на тези хора.

— Имам предвид манастира Света Агнес. Джъстин Типтофт е послушница в него — Лиана замръзна. — Джъстин ще се грижи за него няколко седмици, докато стане възможно да си го приберем у дома.

В съзнанието на Лиана зазвъняха протестни камбани. Да си остави детето в ръцете на някогашната любима на Ранд!

— Няма да го оставя!

— Съгласен съм, че е глупаво. Ще останете и двамата в манастира — тя прехапа устни. — Страхувам се, че нямаме друг изход — продължи тихо той. — Джъстин е добър човек.

— Ти я познаваш най-добре — нацупи се тя.

— Да не би да ревнуваш?

— Нищо подобно.

— Тя ще се грижи за детето, като за нейно.

Като че ли аз съм прелъстила странстващия рицар на горската полянка, помисли Лиана. Като че аз съм я лишила да има собствено дете. Винаги съм поставена в несъстоятелна позиция. Винаги трябва да избирам между две злини. Да върви по дяволите Хенри! Узурпаторът изобщо не се интересуваше от чувствата на хората. Да върви по дяволите и херцогът на Бургундия. Жаждата му за власт не пожали и собствената му племенница. Проклет да е и Ранд, който иска да повери детето им в ръцете на бившата си любовница. Доста усилия й струваше да си наложи да говори.

— Трябва да се запозная с тази Джъстин Типтофт.

Напрегната и нещастна, тя подържа Емри, докато Ранд оседлае конете им. После се насочиха на запад, като заобиколиха замъка и селището на Арундел.

Ранд вдишваше дълбоко познатия, роден въздух. Цяла вечност беше изминала, откакто за последен път беше яздил из тези поля. Онзи мъж беше съвсем различен, от този, който водеше съпругата си през каменистите пътеки и мочурливи места.

На височината, северно от тях, се извисяваше хълмчето с дъбовете. Там някога беше седял с Джъстин. Беше лекувал раните си със своята арфа и с нежния й глас. Надолу, край града, беше езерото. Там беше ловил риба, докато Джъстин с часове му беше чела поеми. Минаха покрай плета, където за пръв път беше откраднал целувка от нея.

Всичко това някога беше част от него, но сега не означаваше нищо. Предишните идеали бяха изчезнали безвъзвратно. Толкова много неща се бяха променили. И то за хубаво. Прониза го студена тръпка, като си припомни как беше достигнал, поставената му от краля цел. Той беше готов да послуша сърцето си, но щеше да измени на крал Хенри. Можеше никога да не срещне Лиана и тя още да е в ръцете на Мондрагон.

Ранд изгледа доволен бебето. Наследникът на замъка, който самият той никога не беше пожелал. После погледът му се спря на съпругата му. Тя яздеше до него, величествено вирнала глава. Така тя преминаваше не само през непознатата земя. Това беше нейният начин на живот. Тя беше борец до мозъка на костите си. В кръвта й течеше смелостта и енергията на рицаря. Но тези качества бяха съчетани с невинността и нежността на жената. Сърцето му се изпълни с любов и гордост. Това го накара да се усмихне.

Край пътя, точно зад Арундел, стоеше каменен параклис със сламен покрив. Там бяха погребани родителите му. Грижовна ръка беше изчистила бурените от гробовете им.

Ранд дръпна юздите и даде знак на Лиана да направи същото.

— Какво е това? — попита тя. — Явно някой се е погрижил.

— Искам да видиш нещо — отговори той. Слезе от коня, помогна и на нея. После я поведе към хладния параклис. Озадачена, Лиана пое бебето от ръцете му. Застана на вратата, за да свикне с тъмнината.

Върху месингова плочка бяха изобразени рицар и дамата на сърцето му. Пръстите им бяха преплетени, въпреки че лицата им бяха безизразни.

Ранд запали две свещи, постави ги на стенния свещник и коленичи пред образите. Лиана се приближи до него. На примигващата светлина приличаше на изморен човек, който си почива. Изразителните му черти бяха застинали. Очите му излъчваха необикновено чувство. Устните му бяха замрели в мълчалива молитва.

„Съпругът ми — помисли с умиление Лиана — не е грешник, който проси милост. Той е благородник, достигнал небесата.“ Докосна го по рамото. Той вдигна поглед към нея.

— Тук почиват родителите ми — каза той простичко. — Двамата обичаха да яздят до тук, за да бъдат сами. Реших, че е уместно ликовете им да останат съхранени в параклиса.

Лиана кимна. Прекара пръст по надписа с имената им. Марк дьо Боманоа и Ан-Марни.

— Това са баба ти и дядо ти — прошепна тя на Емри. Той се взираше в трепкащата светлина на свещите. Пръстите й откриха познатите думи: „За смелия всичко е възможно“.

— Значи баща ти е бил заточен деветнадесет години в Арундел?

— Законната му съпруга е отказала да изплати откупа.

— Защо?

Той сви рамене.

— Намерила си любовник. Родила дете от него и предала имението на френската корона.

— Но баща ти е бил граф. Притежавал е земи. Не е ли успял да спечели достатъчно, за да се завърне и потърси правата си.

Ранд се усмихна.

— Тук го е задържало нещо много скъпо — Ранд посочи към фреската. — Жената, която е обичал.

Лиана сведе поглед.

— Живели са като мъж и жена?

— Повече от осемнадесет години. Умряха няколко месеца един след друг.

Тя коленичи и замълча. Несъзнателно галеше бебешкото личице. Завладя я една мисъл. Марк се беше отказал от френската си съпруга. Беше предпочел английската си любовница. Когато англичаните напуснат Франция, дали и Ранд нямаше да постъпи така? Лиана преглътна с мъка. Опита се да прогони тягостните мисли.

— Липсваше ли ти Арундел? — попита тя.

Той се усмихна.

— Не, Лиана. И никога няма да ми липсва, защото ти си моя живот.

Категоричността на думите му повиши настроението й. Двамата напуснаха параклиса и потеглиха на път. Стигнаха в манастира късно следобед. Една мирянка пое поводите на конете им и ги помоли да почакат в двора.

Лиана стоеше, прегърнала детето си. Бяха я обзели мрачни предчувствия. Предстоеше й среща с Джъстин Типтофт — Мишката, както я беше нарекъл Джак Кейд. Ранд я беше защитил.

Край тях се разнесе нежен момински глас и детски смях. Лиана вдигна поглед. Приближаваше се група деца. Сред тях крачеше млада жена. Тя се смееше от сърце. Сините й очи блестяха весело. Бризът подвяваше сивите й одежди.

Тя не беше мишка. Не беше вече и момиче. Сърцето на Лиана се разтуптя. Значи това беше Джъстин. Нея беше обичал Ранд, когато господарката на Боа-Лонг беше единствено тягостно задължение.

Лиана потърси погледа на Ранд, но той не гледаше към нея. Засмян, с разперени ръце, той се беше запътил към Джъстин. Тя се сгуши в прегръдката му с привична лекота. Стомахът на Лиана се сви на възел.

Тя е послушница, помисли трескаво Лиана. Беше се обрекла на Христос, значи не държеше на Ранд. Но…

Двамата се целунаха набързо. Лиана се опитваше да си внуши, че това е приятелска целувка. Ранд се отдръпна, приближи се до Лиана и пое ръката й.

— Джъсти, това е съпругата ми Лиана. А това е нашият син Емри.

Джъсти? Лиана едва не изкрещя. Той я наричаше с галеното й име. От устните му то се изплъзваше с необичайна лекота.

— Здравейте, госпожице Типтофт — поздрави я безлично Лиана. Очакваше хубостта по лицето на момичето да помръкне. Усмивката й да се стопи. Какво ли можеше да изпитва към жената, отнела й Ранд?

Но усмивката на Джъстин стана още по-широка.

— Моля, наричайте ме Джъстин. Или по-добре Джъсти — чистият й, безкористен поглед огледа Лиана от глава до пети. — Вие сте много красива — после се обърна към Ранд и каза: — Имал си късмет, Ранд. Наистина.

Той прегърна Лиана.

— Това е вярно — той отговори искрено. — С нищо не съм заслужил такова богатство. Джъсти, дошли сме при теб с огромна молба.

— Кажи, Ранд. Ще направя всичко, което е по силите ми.

Господи, помисли Лиана, тази жена наистина е прекалено покорна.

Джъстин се обърна към децата.

— Вървете да помогнете на сестра Франсис в овощната градина. Аз ще ви заведа на вечерната молитва. — Децата се оттеглиха.

Ранд накратко обясни какво им се беше случило и какво ще искат от нея.

— Ще се грижа за вашия Емри, като за собствен син — обеща тя, като протегна ръце. — Миличкото! Дайте да го подържа.

Лиана неочаквано почувства доверие към Джъстин. Сирачетата, за които се грижеше бяха чисти, нахранени и весели. Тя подаде детето на младата жена. Емри я загледа озадачен и посегна към лицето й.

— Прилича на тебе, Ранд — каза Джъстин, но после бързо добави: — Има твоята брадичка, Лиана.

Ранд въздъхна облекчено.

— Ще бъде само за няколко седмици, не повече — каза той.

Несигурност обхвана Лиана. Джъстин беше всичко, което тя самата не беше. Слънчевият й характер контрастираше с нейната сериозност. Джъстин беше по-нежна, по-простовата. Тя със сигурност нямаше да се справи със защитата на замъка. Или с трудностите на войната.

Ранд се обърна към Лиана.

— Ще видя дали са нахранени и напоени конете ни. Ще оставя малко пари на игуменката за Емри — каза той. — Сигурно би искала да поговориш с Джъсти как да се грижи за детето?

— Разбира се — отговори намусена Лиана.

Объркан, Ранд се отдалечи. Обърна се да погледне двете жени. Ревността на Лиана го беше изненадала. Толкова ли не можеше да прозре, че не изпитваше към Джъстин това, което изпитваше към нея?

Той се усмихна на себе си. Някога Джъстин му подхождаше. Подобно шапка, пригодила формата си от много употребяване. Лиана беше нещо по-сложно, по-променливо. Тя го предизвикваше. Принуждаваше го да бъде по-добър, за да го харесва. Като усили крачка, Ранд се закле, че тя ще намери покой и под английско владичество.

 

 

— Ела. Искам да бъдеш спокойна, че оставяш Емри с нас.

Двете седнаха на каменна пейка в сянката на една круша. Бебето запълзя доволно из меката трева край краката им.

— Колко е голям синът ви? — попита Джъстин.

— Почти на осем месеца.

— Кърмиш ли го още?

Лиана се изчерви от откровеността на въпроса.

— Понякога.

Джъстин кимна.

— Първите няколко дена ще бъдат трудни и за двама ви. Имаме няколко кози с превъзходно мляко. Сигурна съм, че вашият Емри ще заякне тук.

Лиана заговори с майчинска загриженост за навиците и режима на детето.

— Обича да му пея, когато го приспивам — приключи тя. Гърлото й се беше стегнало от мъка.

Погледът на Джъстин омекна от спомени.

— Това трябваше да се очаква от сина на Ранд. Той свири на арфа толкова хубаво. Пял ли ти е някога „Хелоиз и Абералд“?

Ревността се впи в сърцето на Лиана с нова сила. Значи, когато са били заедно, й е пял любовни песни. Какво ли друго са правили?

„Ти си ми първата! Единствената!“

Дали я беше излъгал? Не! Ранд не би могъл да го направи. Но…

— Лиана — дочу тя нежния глас на Джъстин, — сигурно знаеш, че някога двамата с Ранд искахме да се оженим?

— Нямам никаква вина за това, че е заминал — намуси се Лиана. — Всъщност, аз бях тази, която не искаше този брак до последно.

Джъстин явно се изненада.

— Ти не си ми отнела Ранд.

— Да — потвърди Лиана горчиво. — Ти все още си в сърцето му.

Джъстин поклати глава.

— Как можа да си го помислиш? Господи, та аз никога не съм била в сърцето му! Той никога не ми е принадлежал истински — тя пое студените ръце на Лиана с топлите си длани. — Можехме да се оженим преди години, но не пожелахме. Решихме да изчакаме, докато приключат ангажиментите му към херцога на Кларънс. Но истината е, че никога не сме го пожелали истински.

— Но все пак сте го обсъждали…

— Да, защото семейството ми настояваше за това. За Ранд винаги съм била някой, за когото той да се грижи. Нещо като бездомно кученце или паднало от гнездото птиче. Но ти… — Джъстин се вгледа в очите на Лиана. — Ти си някой, когото той би могъл да обича. Някой, който няма да се изгуби в сянката на голямата му личност — погледът й беше чист и откровен. — Дал ли ти е някога повод да не му вярваш?

— Не — отговори тихо Лиана, припомнила си безкрайно честните им взаимоотношения. — Никога! — тя дълго се взира в Джъстин. Искаше й се да я намрази, но я намери много симпатична. Търсеше пукнатини, но откриваше единствено полирана повърхност.

Джъстин разтвори обятия. Лиана се доближи за прегръдка.

— Сигурно мислиш, че съм ревнива глупачка?

Джъстин се засмя.

— Мисля, че си жена, която обича съпруга си.

Лиана погледна към Емри. Очите й се напълниха със сълзи.

— Но как бих могла да свикна с амбицията му да предаде моя дом на английските нашественици?

— Ако беше различен, ти нямаше да го обичаш толкова много.

Лиана вдигна детето и го прегърна. Той посегна към брадичката й.

— Защо не можем просто… — припомни стремежа си да го принуди да се бори за каузата на Франция. В момента това й се струваше невъзможно.

Джъстин пощипна Емри по бузката.

— Не го насилвай в избора му, Лиана! Ранд е мъж с голямо сърце, но то може лесно да бъде разбито.

Лиана преглътна сълзите си. Беше намерила сина си, само за да го остави при непознати. Беше се опитала да откъсне Ранд от крал Хенри, но го беше направила част от английските нашественици.