Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (14)

Глава тринадесета

— Ти се върна? — Лажоа стоеше в рамката на грубо скованата врата. Бузата му беше омазана със замазка.

— Да, приятелю мой! Нима си се съмнявал в това?

Ранд се усмихна. Това беше първата му усмивка от два дена насам. Трескаво се беше промъквал през горите и тресавищата на Пикарди.

— Може да се съмнява само, който не те познава — Лажоа изгледа Ранд преценяващо. — Какво е станало с теб?

— Направих посещение на новия си дом.

Лажоа се намръщи.

— Имаш нужда от баня, храна и грижи, за да излекуваш изгарянията и раните си — отбеляза той. — Ходи ли в Льо Кротоа?

— Да. Хората ми ме очакват там.

— Ранд! Ранд! — на двора се изсипаха няколко деца.

— Къде беше, Ранд?

— Виж колко е пораснало котенцето ми!

— Защо си толкова мръсен?

— Донесе ли арфата си?

— Миналият месец ми паднаха два зъба!

Ранд се приведе и някак успя да ги прегърне всичките. Засмя се и вдигна поглед към Лажоа. Възрастният мъж се поклони.

— Добре дошъл, господарю!

Ранд продължаваше да се усмихва. Нежно подкани децата да си играят. Обеща им приказка за лягане и влезе в хана.

Посрещна го миризма на хоросан и печен хляб. Всичките му сетива се задъхаха от умора и липса на храна. Той вдигна ръце към главата си и се олюля. Лажоа се завтече към него.

— По дяволите, по-лесно е да подхванеш отсечен дъб — изруга той. Помогна на Ранд да седне и се развика: — Мари, донеси храна и питие за нашия господар! И побързай, за Бога!

Ранд се стегна. Дразнеха го слабостта и вадите пот, които се стичаха по гърба му. Когато погълна три порции задушено и цял самун хляб, отново дойде на себе си.

— Така — прониза го с поглед Лажоа. — Гостувал си на Жерве Мондрагон. Вчера до нас стигнаха някои новини.

Ранд замръзна.

— Кой ви каза?

— Не го познавам. Пристигна от Агинкур. Лицето му има азиатски, или персийски черти.

Ранд стана подозрителен. Не познаваше човек с такова описание. Трябваше да попита Джак за него.

— Колко време беше затворен?

— Осем дена. В подземията на замъка — като си спомни как тъмницата щеше да се превърне в негова подводна гробница, потръпна. Но Лиана…

Лажоа внимателно докосна подутината над едната му вежда.

— Били са те?

Ранд кимна.

— Удари ме един камък. Взривих килията, за да мога да избягам.

— Взривил си я?

— Открих малко барут. Използвах го да разбия вратата.

— Господи, можеше да се убиеш!

— При тези обстоятелства предпочитах да съм мъртъв. Но знаех как да се справя — по устните му заигра усмивка. — Обучи ме майстор в тези неща!

Никога не беше изпитвал такава гордост. О, Лиана, помисли той, колко още трябва да се учим, за да възстановим любовта и доверието между нас?

— Джак и Дилън добре ли са? — попита Ранд.

— Грижих се за тях, като за собствени синове. Когато Кейд чу, че си пленен, веднага тръгна да те спасява. Но азиатецът каза, че вече си свободен.

— Тренират ли стрелците?

Възрастното лице на Лажоа се разведри.

— Нашите хора станаха големи майстори. Няма вече да бъдем покорни слуги на разбойниците, господарю!

Ранд отпи глътка ябълково вино.

— Лажоа — каза тихо той, — наредих да се обучават мъжете, за да не сте безпомощни. Но има и друга причина. По-егоистична и далеч по-опасна…

— Знам — усмихна се тъжно Лажоа, като допълни чашата на Ранд. — Всички знаят. Херцогът на Бургундия те остави да се оправяш сам с Боа-Лонг. Ти ще прогониш Гокур и Мондрагон от крепостта. Ние ще ти помогнем!

— Господи, Джак се е раздрънкал — ядоса се Ранд.

— Твоят човек не е споменал нищо за този план. Аз съм собственик на хан. Нима мислиш, че съм глух за слуховете из околността? Още преди няколко седмици разбрах, че разбойниците са хората на Гокур. Установиха се в Боа-Лонг и нападенията спряха.

Ранд удари с юмрук по масата.

— Подозирах това! — внезапно го вцепени мисълта, че Лиана е осигурила подслон за негодниците. В Йо много жени са били изнасилени. Ранд се насили да бъде спокоен и отпи глътка вино. — Другите…

— … са съгласни. Ти заслужи тяхната преданост, Ранд Лонгууд, като отърва града от бандитите. Ние нормандците сме предпазливи хора, постоянно сме нащрек. Но някой спечели ли доверието ни, има го завинаги!

— Благодаря на Господ… и на Йо — каза Ранд. — Къде са Джак и Дилън?

— Уелсецът прекарва вечерите си в дома на Пиер. Там острят стрелите. А Джак… — Лажоа намигна. — Той гостува на някой мъж или жена.

Ранд тръгна да търси оръженосеца си. Из двора се мотаеха гъски. Със задоволство забеляза, че са доста проскубани. Това беше сигурен знак, че се правят стрели. Но не и от Джак Кейд, разбира се.

Като наближи обора, Ранд чу гласа му.

— Не се облягай на него — командваше Джак на развален френски.

Това беше обичайната заповед на майстор в стрелбата с лък. Ранд се усмихна. Въпреки всичко, беше набедил слугата си несправедливо.

— Сега по-високо — съветваше Джак. — По-високо! Ще стреляме заедно — той се разсмя — това е. Не се притеснявай. Никога не изпускай целта, а тетивата отпускай винаги бързо и остро.

Сладникавата нотка в гласа му породи съмнения у Ранд. Женски кикот го потвърди. Той зави към задния край на краварника. Сламата сякаш се движеше. Ранд пристъпи по-близо. Слугата му беше коленичил дълбоко в сламата, заровен до кръста в женски поли.

— О, Боже — измърмори Ранд.

Като се смееше, Джак се измъкна и се заоправя.

— Чудех се кога ще се върнеш, господарю. Много бях загрижен за теб!

— Виждам, търсиш успокоение.

Джак благоволи да се изчерви.

— Ако знаех къде си, щях да дойда и да те освободя! Но когато научих, ти вече беше избягал.

Джак вече беше забравил за момичето в сеното. Ранд му подаде ръка. Пълничката жена скочи и започна да оправя полите си.

— Сега бягай — подкани я Джак. — Имаме да обсъждаме мъжки работи.

Въпреки че в погледа й се четеше задоволство, тя се намръщи. После изчезна някъде.

Ранд се наведе и вдигна шапка със съдрана периферия. Положи я върху главата на Джак и каза:

— Дали не е станала такава, защото много съвестно си обучавал хората да стрелят?

— Но аз ги обучих, господарю! Сам ще се убедиш в това.

— Разкажи ми за човека, донесъл новини за мен в Йо!

Джак зачеса брадичката си.

— Страшен особняк е, но не можем да си позволим удоволствието сами да избираме съюзниците си — той не можа да обясни много. Само повтори описанието, дадено от Лажоа. — Странен е — привърши разказа си Джак — и каза още нещо: „Ще се срещнем отново“.

Докато Ранд се чудеше кой е този човек, Джак се разтича из Йо да събира войните.

След един час на дълга, обточена с върби поляна, се струпаха двадесет мъже. Възрастта им варираше от четиринадесет до шестдесет години. Някои бяха мършави, други — яки. Запънали крака, навили ръкави и изпънали лъковете пред себе си, те застинаха в очакване.

Джак крачеше зад тях с ръце на гърба.

— Врагът е ей там, при онези върби — лаеше той на френски. Двадесет чифта очи се впериха в далечните дървета. Дилън се движеше между мъжете. Оправяше ту на някой стойката, ту на друг — позицията. Джак измъкна перо от една стрела и го хвърли нагоре. Искаше да провери силата на вятъра. — Мек е като дъха на девица — измърмори той и се запъти към края на редицата.

— Измъкни стрелите — извика Джак. — Сложи ги на тетивата! — всички се подчиниха, като един. По лицето на Джак се плъзна самодоволна усмивка. — Сега внимателно, момчета! Отпуснете малко! Стрелба по целта!

Стрелите полетяха, като рояк пчели. Мъжете завикаха гордо и самодоволно.

— Много добре — похвали ги Джак. Започна да ги обхожда и да ги потупва по раменете. Усмихнат широко, той се запъти към Ранд. — Какво ще кажеш, господарю?

Ранд беше развълнуван.

— Джак, нямам думи! Това, което сте постигнали е чудо. Превърнали сте земеделците в отлични стрелци.

— Какво ти казах? — у Джак липсваше всякаква скромност. — Някои са забити в пукнатините. Ела, ще ти покажа!

Упражнението продължи, докато в целта не остана свободно място.

Джак се поклони комично.

— А сега е време за показно!

Ранд наблюдаваше как слугата му спокойно взима стрела и я поставя на тетивата. С останалите два пръста на дясната си ръка, той чевръсто изтегли кордата. Гърлото на Ранд се сви от съчувствие. Пристъпи напред.

— Джак, за Бога…

— Тихо, господарю! Ще пропусна целта.

Стрелата полетя. Със спокойно и уверено съскане тя се заби в последното въже, държащо одрана биволска кожа. Целта се стовари на земята.

Мъжете избухнаха в поздрави. Джак отпусна арбалета и се опря на него. Кръстосаният му крак се заби победоносно в земята.

— Не е лошо за сакат слуга, а, господарю? Всеки гледа пръстите, а не целта му.

Ранд бе обхванат от любов към Джак. Възхищаваше се на неговата преданост и уменията му. Искаше му се да го прегърне. Знаеше, обаче, че Джак щеше да се ядоса на тази негова реакция. Затова само се усмихна и каза:

— Ти повече не си слуга, Джак Кейд! Доказа, че си майстор — стрелец!

По лицето на Джак просветна благодарност.

— Значи…

— Значи, ще превземем Боа-Лонг!

 

 

В замъка се възцари спокойствие. Лиана се зае с обичайните си задължения. Ставаше рано и повръщаше в легена. После поглъщаше малко хляб и вино, само за да ги изхвърли отново. Като се бореше отчаяно с постоянната отпадналост, тя се заемаше с домакинството.

Въпреки всичките си претенции да бъде господар на имението, Жерве изглежда изпускаше хиляди подробности. Той предпочиташе да ходи на лов и с часове да разговаря с хората на Гокур. Печелеше уважението на хората чрез празни ласкателства и скъпи услуги.

Така управлението на имението падна върху плещите на Лиана, както винаги е било. Тя се радваше на това. Докато разрешаваше споровете на наемателите и наглеждаше насажденията край реката, тя можеше да пропъди Ранд от мислите си. Понякога успяваше да направи това за цяла минута. Яздеше, но никога не посещаваше горската поляна. Да отиде там, означаваше да се отдаде на чувства, които я поболяваха.

Тайно беше започнала да предприема стъпки, целящи да отстранят Жерве от Боа-Лонг. Беше изпратила послание до Париж. Настояваше за кралска протекция, но хранеше малка надежда. Свитата на Арманяк едва ли щеше да се застъпи за племенницата на херцога на Бургундия.

Жерве също беше предприел някои стъпки, макар и не така тайни. Той постоянно диктуваше писма и ги изпращаше в Париж. Просеше официално потвърждение, че той е господар на крепостта.

Една сутрин Лиана се беше заровила в счетоводните книги. Преглеждаше сметките на Ги. Лениво прехвърляше мънистата на странното приспособление на Чианг. От ръжта можеха да бъдат доволни.

Мънистата бяха нанизани върху дървени подпорки и подредени в правоъгълна рамка. През десет бели имаше по едно червено. През десет черни — едно бяло. Като се преместваха напред-назад, мънистата образуваха фигурки.

Лиана въздъхна. Да можеха така да се решават и проблемите! Но зърната във фигурите не можеха да се сравнят с предателството на вуйчо й, с нахалството на Жерве или с решимостта на Ранд да предаде нейния дом на крал Хенри. Как би могла тази игра да улесни живота на детето, което носеше?

Как да постъпи с него? Трябваше да се знае, че е от Лазар! Хората щяха да помислят, че е пренесено. Необходимостта да излъже я безпокоеше, но трябваше да го направи. Детето й трябваше да бъде единствен наследник!

Като се откъсна от тревожните си мисли, тя направи още няколко пресмятания и постави играта върху книгите си.

Разнесе се дрънчене на шпори. В стаята влезе усмихнат Жерве.

— Много си работлива — отбеляза той. — Станала си дори преди прислугата.

Лиана сви рамене.

— Времето е такова, че трябва да се работи неуморно.

— Да, но изглеждаш доста изморена!

Тя огледа кървясалите му очи и измачканите дрехи. Удари я миризма на вино и дим.

— Щях да кажа, че ти също ставаш рано. Но явно още не си лягал?

— Не ми е до спане — той се изсмя на хладното й изражение. — Господи, Лиана, не ме гледай така! Ти прекара две нощи с Лонгууд. Със сигурност англичанинът те е научил да извличаш полза от факта, че си жена!

Жерве разсеяно затършува из наметалото си. Издърпа талисмана, който Роланд беше намерил на поляната. Лиана старателно задържа гримасата на безразличие върху лицето си. Ненавиждаше факта, че скъпа за Ранд вещ, е попаднала в ръцете на подлизурко, като Жерве.

Лиана сведе поглед към книгите. Беше се заклела, че Жерве няма да узнае, за отношенията й с Ранд. Нито пък, че е омъжена за него. Това разкритие би провалило плана й, да представи детето, като такова на Лазар.

Жерве се приближи до нея и зарови пръсти в косата й. Тя овладя подтика да се отдръпне.

— Кажи ми как беше той? — Жерве придърпа главата й назад. Другата му ръка се настани на рамото й. Въпреки че я докосваше леко, тя усети бруталността на жеста му. — Забеляза ли той колко са красиви гърдите ти и колко е гладка кожата ти? Не си ли запазила уязвимо място за него в сърцето си?

— Ти нямаш представа какво става в душата ми — отряза го Лиана.

— И не ме интересува! Аз съм господарят на Боа-Лонг!

Извадена от равновесие, тя го предизвика:

— Как може да си толкова сигурен? Може да съм бременна от Лазар?

Той се изсмя дрезгаво.

— Това е невъзможно! Баща ми каза, че не е спал с тебе.

— Чаршафите от първата ни брачна нощ бяха надлежно изследвани — заяви Лиана смело. — Бракът ни беше консумиран!

Обезпокоен, Жерве впи пръсти в раменете й.

— Едно дете само би усложнило нещата.

Лиана замълча. Той е глупак, помисли тя. По-силна съм от него.

— Какво докладват съгледвачите? — смени темата Лиана.

— Англичанинът и жалкият му контингент са се отказали да чакат херцога. Настанили са се в Йо. Там е и корабът им. Без съмнение ще се наложи да търсят по-надеждно пристанище.

Лиана извъртя очи към него.

— Изненадана съм, че ти и Гокур още не сте ги принудили да направят това?

— Решихме да не бързаме. Не е необходимо да разделяме силите си.

Лиана прикри облекчението си под булото на собствените си коси. Истинската причина, разбира се, беше, че двамата се страхуваха от вуйчо й.

— Защо не си легнеш, Жерве?

— А ти защо не дойдеш с мен? — тя се намръщи, а той се изсмя. — О, Лиана, двамата ще бъдем много добра комбинация. Ти управляваш замъка много добре, а аз печеля доверието на хората. Помисли върху това! Двамата бихме могли…

— Запази мечтите си за Масе — отряза го тя.

— Масе? Тя се превърна в ръб под седлото ми. Ако не беше тя, двамата бихме могли да се оженим?

Не, нямаше, помисли Лиана мрачно. Аз вече съм омъжена.

— О, Господи, ще престанеш ли някога да заговорничиш?

— Никога — изсмя се той.

Лазар загина при заговор, каза си Лиана на ум.

— Сега ще почивам — продължи Жерве. — Днес е пролетният празник. По-добре се приготви за него. Гокур е призовал всичките си хора за празненството — Жерве се пресегна през масата и погали косите й. — Обзалагам се, че ще бъдеш кралица на тържеството.

Тя отдръпна главата си.

— Винаги съм била!

Но в сърцето си нямаше готовност да се справи с тази задача. От друга страна, да прехвърли титлата на Масе, би означавало, че се примирява с второстепенната си роля в замъка. Това тя никога нямаше да допусне.

— Ще се видим на двора. Трябва да направя едно съобщение преди турнира — каза загадъчно Жерве и се оттегли.

Обезпокоена от нахалното поведение на Жерве, Лиана остави перото в мастилницата. Настроението й беше по-скоро траурно, отколкото празнично. Излезе навън. Там хората се прозяваха, но се подготвяха за майския празник.

Седнала на един стол в градината, майка Брюло наблюдаваше група деца. Те късаха цветя и виеха венец. Утринното слънце осветяваше всичко в зелено. За момент Лиана се загледа в свежите, усмихнати лица. В своя ентусиазъм, едно момче стъпи в лехата.

— Ще стъпчеш граха — смъмри го Лиана. Гласът й беше запазил остротата, останала от раздразнението й към Жерве.

Детето сведе глава и се затича към майка Брюло.

— Тези цветя само хабят мястото — намуси се Лиана.

— Ти нареди да ги насадя, господарке — припомни й възрастната жена.

— И аз не знам защо — измърмори Лиана.

Веднага, обаче си спомни. Тогава беше влюбена. Сега мечтите й бяха загинали, стъпкани от предателството на Ранд. Ядоса се, че беше изляла гнева си върху детето и го прегърна. После се отдалечи. На моравата бяха изправили върлина, украсена с цветя и ленти. Тя стърчеше като стража, но скоро щеше да се превърне в център на тържеството. Танцьорите щяха да развяват нейните панделки и да пеят пролетни песни.

Натруфена, Лиана трябваше да ръководи всичко. Щяха да се стекат хора от околността. Обикновено се организираха състезания по бързо ходене, въртене на обръч и целене с копие. Върху карето на шахматното поле се разместваха костюмирани, като шахматни фигури хора. Наградите бяха гривни, отрупани със звънчета.

Лиана трябваше да бъде весела, сякаш пролетта щеше да се различава от изтичащия сезон. Сякаш все още беше покорната дъщеря на Емри Боеца, а не тайно омъжена за английския нашественик.

До обяд на западната част на полето се струпа огромна тълпа. Зрителите се блъскаха за по-добро място. Гостите пристигаха пеш, на коне или с двуколки. Лиана беше седнала до Масе в един павилион. Гадеше й се. Зад тях Бони хрускаше захаросани плодове. Дългият терен беше заграден със стабилна ограда. Около нея се трупаха рицари и оръженосци.

— Жерве носи моя талисман — посочи с ръка Масе.

Въоръжен, възседнал коня си, той чакаше зад две въжета, опънати през арената. По ръкавите му блестеше рубинена коприна.

— Ти на Гокур ли даде твоя? — попита Масе.

Лиана поклати глава.

— Аз нямам избраник… сред тези мъже. Изобщо нямам такъв.

Бони въздъхна. Един яростен поглед на Лиана я умълча мигновено. Масе подсмръкна и насочи вниманието си към арената. Пратениците маршируваха под развяващи се знамена. Конниците проверяваха своите копия и мечове. Това трябваше да бъде представление, олицетворяващо рицарството. Мъжете щяха да яздят един срещу друг с единствената цел да свалят противника си от коня. Той всъщност не им беше враг. Целта на всички беше да получат венец на главата си и гривна на глезените.

Тук Ранд щеше да бъде в апогея си, помисли злобно Лиана.

Масе си направи сянка с ръка. В далечината се виждаше самотна фигура.

— Чианг — каза тя. — Без съмнение е прекалено зает със своя барут и не може да се присъедини към нас.

— Съпругът ти е заповядал довечера да има фойерверки. И да иска, не би могъл да наблюдава турнира — защити го Лиана.

Тя вдигна ръка, за да го поздрави. Той отвърна на жеста и изчезна към оръжейната.

Напоследък Чианг я безпокоеше. Той изглеждаше отчужден, затворен в себе си и някак неестествен. Подчиняваше се на Жерве.

Необичайно неспокойна, Лиана насочи вниманието си към грандиозното зрелище. Наоколо се мотаеха селяни и търговци. Смееха се и хрускаха курабии. Отпиваха ябълково вино, оцветено в зелено с магданоз. По пътя от запад се зададоха двадесетина мъже. Лиана мислено отбеляза, че сигурно им е доста горещо. Наметалата им бяха доста дълги.

— Това е триумф на оръжията — възкликна Масе.

Разнесе се тържествен салют. Водени от Жерве и Гокур, рицарите се запътиха към арената. Седемдесет мъже сякаш обсипаха моравата със злато. Щитовете им блестяха на слънцето. Заслепена, Лиана отмести поглед.

Тълпата шумеше. Новодошлите се смесиха със зяпачите и се приближиха към външната ограда. Някои грубо отместиха тези, които им пречеха. Това я подразни. Един от тях беше свещеник с камшик и кафява наметка. Спореше с някакъв младеж. Най-необичайното беше, че ръкавиците му бяха рицарски…

— О, Господи — задъха се Лиана и скочи на крака.

Масе я сграбчи за ръката и я дръпна надолу.

— Пречиш ми да гледам. Седни спокойно и слушай! Жерве изгуби часове, докато научи прокламацията си наизуст.

— Можеше просто да я прочете, както си чете и писмата — измърмори Бони.

Масе се намръщи.

— Докато господарят ти говори, ти трябва да слушаш!

Лиана изобщо не чу какво отговори прислужничката й. Тя цялата трепереше, а погледът й тършуваше из тълпата. Ръцете й се впиха в тъканта на роклята. Наблюдаваше новодошлите с надежда и страх. Те си пробиваха път към арената не с ленивото любопитство на зрители, а с настъпателността на хищници. Заграждаха оградата и се трупаха около входовете и изхода. Най-високият от тях се прехвърли през плета. Мускулестите му форми и грациозността, с която се движеше, й бяха познати.

Ранд!

Нямаше съмнение — беше се завърнал да превземе крепостта. Тя трябваше да действа! Можеше да предупреди рицарите. Тежковъоръжени, те щяха да се справят с него на минутата.

Жерве нареждаше монотонно правилата на борбата.

— Непочтените средства декласират претендента. Когато противникът е свален на земята, да не се бие…

Сърцето й щеше да се пръсне. Всички слушаха Жерве. Никой не обръщаше внимание на хората на Ранд. Трябва да предупредя рицарите, повтаряше си Лиана. В името на Боа-Лонг и на Франция, убеждаваше се тя. Но думите се забождаха в гърлото й и отказваха да излязат. Не би могла да убие англичанина нито в името на своя дом, нито в името на своята родина.

Ранд вдигна ръка. Като един новодошлите отметнаха своите наметала. Извадиха лъковете и сложиха стрели на тетивата.

— В края на турнира победител ще бъде най-чест…

Гласът на Жерве се прекърши. От тълпата се изтръгна вик. За момент всички утихнаха, после майките затърсиха децата си. Някои от мъжете хвърлиха обезпокоени погледи и се отдалечиха.

Фигурата до оградата също свали своето наметало. Сърцето на Лиана подскочи в гърлото й.

Слънчевите лъчи блестяха в златистите му коси и в емблемата на разярения леопард. Той беше насочил стрелата си уверено. Неочаквано Лиана усети, че се гордее със своя съпруг — бащата на нейното дете. Зад него някакъв младеж издигна знаме, на което се четеше познатия й девиз: „За смелия всичко е възможно!“

Тя бързо се беше научила да уважава тези думи.

Смелият не се страхува дори и от седемдесет тежковъоръжени рицари!

Масе се вкопчи панически в ръкава на Лиана.

— Това е англичанинът! Онзи, който избяга!

— И онзи безочлив пратеник — добави Бони, като посочи Джак Кейд. — Какво става…

— Той не може да направи това — проплака Масе. — Днес Жерве трябваше да закълне васалите си във вярност към него, към нас…

— Шшшт — прекъсна я Лиана.

— Хвърлете оръжието си! — гласът на Ранд изгърмя като гръмотевица.

Вбесен, Жерве се изплю на земята.

— Никога, англичанино! Ще умреш там, където си застанал!

Гокур беше стреснат. После явно се успокои, защото се разкрещя на стрелците около него.

— Идиоти — крещеше той на изплашените хора. Натруфеният му кон пристъпваше неспокойно под него. Вятърът повяваше опашката, провиснала зад шлема му. — Какво могат да направят тези нещастни селяни и английски богохулници срещу въоръжената ни сила?

Гокур се обърна към войниците.

— Оръжията готови за бой — изкомандва той. Рицарите се окопитиха.

Ранд кимна към Джак Кейд, който пазеше изхода. Джак се ухили и пусна стрелата си. Подобно бръснач, роден в полета, острието прониза перата върху шлема на Гокур. Зяпачите възкликнаха като един.

Бони запляска с ръце и се загледа към англичанина. В погледа й се четеше истинско възхищение. Няколко от зрителите я смъмриха и тя бързо се укроти.

Гокур разклати юмрук.

— Ще ми платиш за това, британецо! Ти си една мърша — крещеше той и посочи към замъка. — Главата ти ще гние върху онези стени!

— Хвърлете оръжията си — повтори Ранд.

Този път личеше, че търпението му се изчерпва. Яростта нагорещи не само лицето, но и шлема на Гокур.

— Кучи син — изръмжа той.

Сграбчи едно от близките знамена и го вдигна високо. Това беше знак за бой. На секундата друга стрела се заби в дръжката на вдигнатия флаг.

Гокур изрева разярен. Конниците, наредени край оградата, се наместваха върху седлата си. Гокур пришпори коня си към Джак. Стрелецът се пресегна през оградата и издърпа копието на един от рицарите. Седнал стабилно върху оградата, той настани острието върху рамото си. Върхът му беше насочен към гърдите на Гокур. Главнокомандуващият се стовари тежко на земята, а Джак падна от оградата. Свободен в действията си, Джак бързо скочи на крака. Грабна меча на Гокур и го насочи към лицето му. Френските рицари се приготвиха за нападение, но се отдръпнаха. Острието беше порязало скулата на техния водач.

— Това май не е игра — измърмори някой от тълпата.

Да, това не е игра, мислеше Лиана. Въпреки горещината, тя цялата се тресеше. Замъкът й щеше да падне в ръцете на Ранд.

— Защо си играете на стражари и апаши? — попита Жерве. Той вдигна ръка и изгледа счупеното знаме. — Боа-Лонг е мой! — той тържествено измъкна нагънат пергамент. — Крал Шарл предостави крепостта на мен!

Лиана щеше да припадне. Значи това беше тайната, която го правеше толкова самонадеян. Френският крал беше провъзгласил Жерве за господар на нейния дом. Проклет да бъде този ненормален, беснееше тя. След всичката й вярност към него, той й се отблагодаряваше по този начин. Животът й се оказа просто поредица от сделки. Разни мъже си играеха с нея.

— Писмото е подписано и подпечатано от самия крал Шарл — крещеше Жерве. — И…

Ранд спокойно пусна една стрела. Тя се заби в пергамента и го хвърли на земята.

— Това е моето мнение за решенията на твоя малоумен крал — каза той спокойно.

Нагласи друга стрела на тетивата.

Масе припадна.

Бони се наведе над отпуснатото й тяло. Лиана гледаше Ранд като омагьосана. Отново беше разкрил нещо от себе си, което тя не познаваше. Това не беше нейният любим от горската поляна, нито разяреният звяр от клисурата. Това беше един пресметлив боец, уверен в победата си.

Като насочи стрелата към Жерве, Ранд извика:

— Ти си победен. Арената има два изхода. Към който и да се насочиш, ще те посрещнат моите хора — погледът му прободе скъсания пергамент, после — безпомощния Жерве. — Много зле ти служат наетите рицари!

— Какво искаш, англичанино?

— Това, което е мое! Хвърлете оръжието!

Тонът на Ранд не търпеше възражение. Някои от неговите хора наскачаха на арената и започнаха да отнемат оръжията на рицарите. Те не се съпротивяваха. Командирът им беше в опасност.

Господи Боже, Ранд беше направил от французите свои съюзници! Вече й беше невъзможно да стои бездейна. Лиана прекрачи припадналата Масе и се завтече към моравата.

— Какво правиш тук? — попита тя Ранд.

Той я прободе с блеснал поглед.

— Дошъл съм да получа земята си и своята съпруга!

Той я сграбчи в прегръдките си и впи устни в нейните. Лиана се дърпаше. Някои от зрителите се усмихваха, сякаш наблюдаваха приказка с добър край.

— Виждаш ли, дори съвсем чужди хора усещат, че се обичаме — увери я Ранд.

Вбесена, тя му обърна гръб.

Раул дьо Гокур, най-смелият рицар на Франция, беше лишен от своите ризница, шпори, меч и кон. С наведена глава и завързани ръце, той и хората му бяха натоварени в една кола.

— Предатели — извика Лиана на френските стрелци. — Нима ще превърнете хората, заклели се във вярност към Франция, в обикновени затворници?

— По-добре да предадем короната, отколкото семействата си — отряза я един старец. Той се изплю на земята, побутна един рицар да не се тътри и продължи: — Това са онези дяволи, които нападнаха града ни. Те плячкосаха земите ни, изнасилиха жените ни. Сега ще искаме откуп за тях. И пак с малко се разминават.

Лиана не можеше да повярва на ушите си.

— Не — отрече тя дрезгаво. — Не може да бъде! Това не са разбойниците, ограбили Йо!

— Дарохранителницата — извика един от френските стрелци. — Намерих я!

Селянинът повали на земята един от рицарите. Вдигна високо позлатеното сандъче. Останалите мъже от Йо го поздравиха.

— Това е откраднато от тяхната църква — поясни Ранд. — Сега кои са негодниците, Лиана?

Към нея се приближи управителят Ги.

— Седмици наред сме давали подслон на бандити!

Лицето му пламтеше от възмущение. Той се присъедини към селяните, обградили своите пленници. Присъединиха се и другите мъже от Боа-Лонг.

Лиана се почувства зле. Гледаше войниците, които беше извикала да я защитават. Дарохранителницата и ядосаните им, засрамени лица потвърждаваха истината. Господи, мислеше тя, отворила съм вратите на дома си за престъпници! По страните й запълзяха червени петна.

Гостите започнаха да се разотиват. Из арената пристъпваха единствено изплашените коне. Докато селяните привързваха животните към колата, тя не пророни и дума на протест.

Разнесе се вик, последван от ругатни и тропот на конски копита. Лиана се обърна и видя Жерве, който пришпорваше коня си към гората. Двама от англичаните го последваха. Старецът до нея вдигна ръце.

— Мондрагон? Нямаме претенции към него.

— Но аз имам!

Съпругът на Лиана говореше тихо, но гласът му преливаше от гняв. Тя се извъртя към него. Намери се лице в лице с разярения леопард върху гърдите му. Повдигна се на пръсти, сякаш да намали предимството, което му даваше неговия ръст.

— Предполагам — каза тя съсипана, — че хората ти ще го гонят, като дива свиня?

— Това е единственият изход, който той самият ми предостави!

Неволно Лиана започна да изучава Ранд. Въпреки че лицето му пламтеше от победата, по него имаше множество драскотини и порязвания. По пръстите на големите му ръце раните бяха хванали коричка. Тя потисна чувството на загриженост.

— Той е направил това, което е било необходимо, за да се запази замъка от домогванията на англичаните.

Усмивката на Ранд сякаш натежа върху лицето му.

— Така ми се иска да се бия през деня, а през нощта да те любя, Лиана!

Той я притисна към себе си. От тялото му лъхаше на гора и слънце. От павилиона се разнесе женски вик. Като не обръщаше внимание, че ги гледат, Лиана каза:

— Защо трябваше да обградиш рицарите на Гокур? Ти ги обсипа със стрели и не им даде възможност да се бият доблестно!

— Постъпих така, както беше необходимо — отговори Ранд, като се притисна в нея.

— И аз ще направя така — ядоса се Лиана.

Тя се извъртя и се отдалечи. Слугата на Ранд го извика, за да разреши спора относно собствеността върху меча на Гокур. Хората от замъка гледаха подозрително англичаните, но явно им се възхищаваха. За по-сигурно някои се бяха прибрали по домовете си.

Чианг беше в крепостта. Лиана се запъти към северната порта. Молеше се никой да не я наблюдава. Затича се. Стъпките й отекваха по моста. Очите й се взираха в намръщените, стоманени зеници на оръдията, изправени по бойниците. Да, мислеше трескаво тя, само с две оръдия бих могла да се справя с англичаните. Те са малко, а двамата с Чианг сме майстори в стрелбата.

Неочаквано стоманена ръка сграбчи нейната. Лиана се озова срещу Ранд.

— Не си го и помисляй, Лиана — предупреди я той.

Тя се заизвива в прегръдката му. Пръстите му се впиха още по-здраво.

— Няма да ти позволя да ме лишиш от собствения ми дом!

— Хората ми никога няма да те възприемат, като техен господар!

— Нямат друг изход.

Лиана разбра неизреченото. То се четеше в острия му поглед. И за нея нямаше възможност за избор. Хватката му се охлаби.

— Ела — подкани я Ранд към портата. — Последният път влязох тук като затворник. Сега ще го направя като господар!

— Французите ще се съпротивяват — подчерта Лиана хладно, като подтичваше, за да го догони. — Днес може да си победител, но Франция няма да се предаде толкова лесно.

Ранд се обърна и вдигна ръка. Даваше знак на хората си да го последват. После продължи напред. Лиана вървеше плътно зад него.

— Никога няма да ти простя това — заяви тя.

— Опрощението не е една от клетвите, които даде в Льо Кротоа — отговори той, като забави крачка. Изражението му беше нежно, почти тъжно. — Ще ти припомня само тези, които изрече пред Господ.

Разкъсвана на части, Лиана го последва. В нея се бореха копнежа по него и предаността й към Франция.

* * *

Лиана беше възмутена. Ранд получи титлата си много лесно. Батсфорд, свещеникът, проведе тържествено богослужение. Той призова лорд Лонгууд и съпругата му да застанат пред олтара.

Съпроводена от въздишки, шепот и тропот на крака, тя отчаяно последва Ранд. Обърна се да огледа лицата на своите хора. Очакваше да срещне гняв, негодувание. Вместо това откриваше тяхната добронамерена изненада. Госпожицата тайно се е омъжила за англичанина.

Ранд положи ръка върху сребърната реликва.

— Заклевам се да бъда достоен господар. Ще защитавам своите поданици срещу всякакви престъпници.

Лиана забеляза, че много от жените се усмихваха и кимаха с глави. Беше ги покорила снажната осанка на Ранд. Дори двадесетте рицари на Боа-Лонг, едва вчера обсипвани с вражески стрели, стояха спокойни. Това я ядоса.

Ранд гледаше Жан, капитана на рицарите и говореше:

— Никога няма да насоча оръжие срещу французите, но вие няма да се бунтувате срещу мен или срещу хората ми. Пристъпи напред и се закълни във вярност.

Жан се приближи до олтара. Лиана прехапа устни. Впи пръсти в роклята си. Едната й половина се ужасяваше, че Жан ще предизвика Ранд. Другата — че няма да го направи.

Огромният рицар протегна ръка.

— Вие сте съпруг на моята господарка и аз ви приветствам с добре дошъл. Предлагам ви своята помощ и мощта на оръжието си, лорд Енжеранд!

„Как може — чудеше се Лиана вбесена. Как може да се подчинява на англичанин?“ Той щеше да пропусне армията на крал Хенри през Сома, за да донесе смърт и разрушения.

От тълпата се разнесоха приглушени възклицания на одобрение и успокоение. Господи, тя нямаше да може да му се противопостави! Вместо това в погледа й блесна гордост, а в сърцето — любов.

Ново знаме, изработено в Англия, се развя от бойницата на Боа-Лонг. Пролетният бриз издуваше разярения леопард на Ранд, обграден от златни лилии. Пролетното тържество намери своето продължение. Сякаш всички бяха забравили турнира, унижението на Гокур, бягството на Жерве. Хората от замъка бяха доволни, че са се отървали от разхайтените натрапници.

— Свети Криспин — възкликна Бони. Беше открила Лиана върху подиума с изглед към моравата. — Мислех, че никога няма да успокоим Масе.

— Спи ли вече?

— Да, в нейната стая. Билките на майка Брюло свършиха работа. Мисля да преместя вещите й в женското отделение?

— Остави я — възрази Лиана. — Загубата на Жерве е достатъчен удар за нея.

— О! Сигурно не искаш да кажеш, че съжаляваш за този натрапник?

Лиана отговори с чувство на безпомощност.

— Толкова години животът тук течеше спокойно, като водите на Сома. Щом се намесиха мъжете и всичко се обърка.

— Виж съпруга си — Бони гледаше надолу към тълпата. — Изглежда той ще оправи всичко?

Лиана изгледа Бони с убийствен поглед. После и тя се загледа натам. Ранд и Чианг крачеха през двора. Мъжете сваляха шапка на новия си господар.

Бони въздъхна.

— Красив е! Направо е съвършен! Един мой познат от Йо казва, че никога не са го видели пиян или с жена.

Джак Кейд, който крачеше след двамата, вдигна поглед към тях. Ухили се, падна на колене и протегна двете си ръце. Сякаш предлагаше сърцето си на Бони.

Раздразнена от кикота на прислужницата си, Лиана стана. Запъти се към Ранд и Чианг. Сърцето й подскочи от изненада. Чианг обясняваше нещо, усмихваше се и жестикулираше оживено.

— Онова трябва да е Бони — отбеляза Ранд. — Джак ми е разказвал за нея.

Чианг се засмя.

— Тя обича живота и е предизвикателна. Има навика да призовава различни светии.

— Всички си имаме своите недостатъци — прекъсна го Лиана. Погледна към Ранд и се намръщи. — Ти, например, похити невинна жена! — обърна се към Чианг и продължи: — А ти много бързо прегърна врага ни?

Чианг я изгледа със спокойни, кафяви очи. Въздъхна тежко и се обърна към Ранд.

— Разкажи й — подкани го Ранд. — Кажи й онова, което разказа на мен.

Чианг се напрегна. Страните му потъмняха.

— Има ли значение? Това се е случило толкова отдавна!

Лиана се ядоса, че той е споделил своята тайна с Ранд.

— Искам да знам какво си крил от мен?

В погледа на майстора оръжеец се четеше достойнство. Някаква величественост бликаше от него. Странно, въпреки че беше го познавала толкова години, можеше да го възприеме като благородник.

— Всички знаят, че корабът, с който пристигнах тук, е потънал. Но това не е така. „Източна звезда“ беше оборудван с оръжия, непознати за християнския свят. Плениха го французите, а аз едва се отървах от пленничество.

— „Източна звезда“ е бил военен кораб? — учуди се Лиана. Чианг кимна. Автоматично дойде другият въпрос: — На чия страна?

— Хенри Болинброк, бащата на крал Хенри V — отговори тихо китаецът.

Лиана се разтрепери. Мозайката се нареждаше сама. Болинброк се беше нахвърлил срещу английския престол от изгнание и беше прогонил Ричард II.

— Господи, ти си помагала на узурпатора?

Чианг преглътна.

— Имах си причини! — като измърмори нещо за илюминациите, които трябваше да подготвя, той се отдалечи.

Лиана едва устоя на отчаянието, което я сграбчи. Тя изгледа Ранд свирепо.

— Не си губиш времето! Бързо се вмъкна в моя дом!

— В нашия дом — поправи я съпругът й.

Тя го мразеше, а той беше весел.

— Не те искам тука!

— Но аз съм тук, Лиана! И възнамерявам да остана — погледът му се плъзна по пируващите и танцуващи хора.

Тръби, тъпани и ребеки диктуваха ритъма около майския пилон. Децата играеха на стражари и апаши. Родителите им разговаряха спокойно и отпиваха ябълково вино.

Явно разочарованието се беше изписало на лицето й, защото Ранд я успокои.

— Не мисли, че са те предали. Те са миролюбиви хора.

— Те са глупаци, повярвали на лъжите и обещанията ти!

— Хората не се интересуват от политика. Желаят единствено спокойствие и сигурност. Кой им ги осигурява са подробности.

Откъм бойницата се дочу вик. Танците и игрите спряха. Всички се завтекоха към главната порта. Лиана изгледа недоверчиво Ранд и се запъти да провери какво става. Пристигна точно навреме, за да види дълъг кораб, обкичен с дракони и демони. По тях скачаха леопардите на Англия.

Присви я стомахът. Притисна се към хладната каменна порта. Припомни си кога беше видяла кораба за първи път. Това беше сутринта след първата брачна нощ с Лазар. Беше се втурнала да търси изход от непростимата си грешка. Спомни си неудържимия гняв, когато беше видяла английският плавателен съд да доближава нормандския бряг.

Сега на скалистия бряг, нейният собствен дом беше попаднал в техен плен!

Лиана се възстановяваше от силните преживявания, а нейните хора се втурнаха да разтоварват. Появиха се впрягове коне и добитък. Почернели моряци изнасяха сандъци и ковчежета. Почувствала присъствието на Ранд зад себе си, тя каза:

— Значи крал Хенри иска да подкупи моите поданици с дрънкулки?

Почти несъзнателно ръката му се спря на рамото й. Пръстите му се заровиха в косата й.

— Това са подаръци на добра воля.

Лиана се откъсна от нежното му докосване и се намръщи.

— Те може да са впечатлени от привидните му жестове, но не и аз!

Откъм южната страна се зададоха двама конника. Копитата зачаткаха по моста. Лиана ги разпозна. Това бяха Дилън от Уелс и Пиърс с превързания си крак. Двамата бяха гонили Жерве. Тя последва Ранд, който се запъти да ги посрещне.

— Нямахме късмет, господарю — каза тъмния уелсец.

Пиърс кимна.

— Можехме още да го преследваме, но конете ни се умориха.

— В коя посока изчезна той?

— Насочи се на юг. Вероятно към Руан.

— Най-важното е, че е сам.

Лиана се извъртя към него.

— Ти си наивен глупак — отбеляза тя меко. — В Руан е дофинът Луи. Ако Жерве го убеди да го последва, загубени сме!

Ранд даде знак на хората си да влязат в замъка. Пое ръката й и я затегли настрана.

— Не ме е страх от дофина. Въпреки че има повече мозък от баща си, Луи е дебел и мързелив. Няма да си направи труда да се бие с някакъв незначителен английски лорд. А по-важното е, че е зет на херцога на Бургундия. Ще си помисли, преди да му се противопостави — погледът му се плъзна по бойниците. Лиана се зачуди как е могла да сравнява зелените му очи с окъпани от слънцето листа.

— Жерве ще убеди дофина — настоя тя. — И ти трябва да се съобразиш с неговата сила. Ти нямаш мощта на кралския син, цяла Франция е зад гърба му!

— Не е цяла Франция — защити се спокойно Ранд. — Жан Безстрашният е на моя страна. Боа-Лонг е добре укрепен. Ти самата си казвала, че е трудно да бъде превзет.

— Няма да си мръдна пръста срещу дофина, ако дойде да изисква капитулация!

— И не е необходимо — отряза я Ранд. — Такова решение мога да взема единствено аз — Лиана се опита да прикрие уязвения си поглед, но Ранд го забеляза. Нежно докосна рамото й. — Ела, позволи на хората си да се радват през този ден. От теб става красива пролетна кралица.

— Предпочитам да помогна на Чианг за фойерверките.

Ръката му я стисна по-здраво.

— Ще изпратя Саймън да свърши тази задача. Може би момчето ще овладее изкуството на Чианг. Той още се възхищава на начина, по който го измами в Льо Кротоа.

Лиана направи опит да се извърти. Вместо това се озова в силната му прегръдка, покорена от прелъстителния му шепот:

— А колкото до нас, съпруго моя, тази нощ ще направим наши, собствени илюминации!

Лиана потисна трепета на непозволен копнеж.

— Но Чианг ще изпробва нов експлозив! Добавил е син кобалт, за да повиши температурата и…

Дъхът му гореше върху слепоочията й.

— Нуждата ми от тебе гори по-силно. Не се преструвай, че и с теб не е така?

Безпомощна да овладее нарастващата чувственост, Лиана едва успя да измърмори:

— Набавил е малко жълта мед, за да обагри светлината…

Топлите му устни се доближиха така, че тя почти усещаше целувката му.

— Тихо, Лиана! Имам намерение да ти покажа такива светлини, каквито не си виждала по небесната твърд!