Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (20)

Глава деветнадесета

Откакто се беше качила на претъпкания кораб, Лиана стоеше като препарирана. Тежкото, застрашавано от оръдейните залпове плаване до Англия, беше игра в сравнение с това пътуване. Фактът, че беше оставила детето си, я беше изпълнил с лоши предчувствия. Тя стоеше пребледняла и скована.

Ранд беше до нея. Ръката му я галеше съчувствено.

— Успокой се, любов моя — говореше й той. — Ние сме в кораба на краля. Нищо не може да ни се случи.

Собственото й нещастие я беше направило няма. Тя гледаше пристанището на Спитхед. Слънцето блестеше като излъскана монета. Осветяваше струпаните хиляда и петстотин бойни кораба.

— Това е най-мощната армада, напускала някога бреговете на Англия — каза Ранд. После някак въодушевлението му помръкна. — Много ми е мъчно, че се наложи да оставим Емри.

Лиана кимна. Дланите й бяха изпотени. Стомахът я присвиваше. Погледът й беше привлечен от знамето върху шпила. На него беше избродиран скиптър, обгърнат от лилии. Крал Хенри щедро използваше това цвете като символ. Явно възхваляваше своята мощ. Погледът й отскочи към мачтата, където се вееше златен леопард със сребърна корона. На фона на огромната армада, струпана на пристанището, за пръв път тя осъзна, че победата на Англия беше много вероятна. Господи, дали все пак вуйчо й не беше прав?

По палубата се разхождаха благородници. Те спираха да поздравят Ранд. Оглеждаха Лиана.

Тя прехапа устни.

— Мислят, че вече съм победена.

Ранд се развесели.

— Любов моя, те мислят, че си хубава — той посочи към един едър благородник, обграден от своите рицари. — Когато Едуард Йорк те видя, изпусна хляба от ръцете си.

Тя се загледа в херцога на Йорк. Жан й беше разказвал за него. Той беше организирал хитър и хладнокръвен бунт срещу бащата на краля — Хенри Болинброк. Въпреки това беше успял да спечели отново кралското благоволение. Лиана ненавиждаше такива хора. Отмести поглед.

— Говориш така, само за да ме успокоиш — възрази тя раздразнена. — Дори и слепец би могъл да разбере колко ме е страх.

— Ти се държиш като кралица — отговори той. — Лиана, караш ме да се пръсна от съпружеска гордост.

— Съмнявам се, че бих могла да породя такива чувства и у твоя крал.

Над мачтата кряскаха чайки. Всички говореха така разпалено за предстоящата битка, че Лиана се стресна. Ирландски войници, с разчорлени коси и татуирани ръце, подтичваха напред-назад. Шумните стрелци на сър Томас Ерпингам оправяха снаряжението си. Лиана разглеждаше огромните оръдия и стенобойните машини. Мъжете, които трябваше да ги използват, се държаха с тях така, сякаш бяха играчки. Като че не им предстоеше с помощта им да убиват.

— О, Лонгууд! Чух, че ти и жена ти сте на борда — Лиана се обърна. До тях беше застанал красив, едър мъж. Брошката, обсипана със скъпоценни камъни, издаваше, че е войник на Ланкастър. Нямаше никакво съмнение, че принадлежи на кралската свита. Широката му усмивка и топлата прегръдка издаваха, че е приятел на Ранд.

— Лиана, това е Томас. Той е херцог на Кларънс и е брат на крал Хенри.

Лиана се приведе за почтителен поклон, но не успя да овладее иронията в гласа си.

— Това не е първото ви пътуване до Франция, Ваша Светлост?

Томас опипа гърдите си. Сякаш посочваше разбитото си сърце.

— Жена ти е възхитителна. А гласът й… Напомня ми за морския бриз, който гали нормандските поля — той пое ръката й и я целуна страстно.

— Така ли отбягвате отговорите? — попита тя, като се отдръпна.

Томас се ухили.

— Един мъж винаги трябва да се надява — той се вгледа в лицето й. — Острият ти език ме кара да не завиждам толкова много на Ранд. Предпочитам жените да се занимават само с домашните си задължения.

— Аз също — отговори тя, — но твоят брат, краля, ме принуди да се занимавам и с политика.

Томас кимна.

— Моля се това пътуване да бъде по-успешно отпреди четири години. Надявам се нашето завоевание да въдвори мир и в двете страни.

— Във Франция има мир…

Ранд се прокашля. Посочи с ръка към кралския флот и набързо смени темата.

— Лорд Скроп явно е позволил да бъде изпразнена хазната.

Томас пребледня.

— Господи, значи не си чул?

— Какво да съм чул?

— Скроп вече не е съкровищник на краля — в гласа му пролича ярост. — Двамата с Томас Грей, заедно с Хенри Пърси и Олдкасъл възобновиха интригите срещу брат ми. Опитаха се да поставят граф Марч на трона, но на него не му издържаха нервите. Призна всичко на Хенри.

— Господи, та Скроп беше един от най-добрите приятели на краля!

— Вече дванадесет дена той е само един обезглавен труп — каза херцогът. — Такава ще бъде съдбата на всеки, дръзнал да се противопостави на брат ми.

Въпреки горещината на августовския ден, Лиана потръпна. Все пак не беше толкова лесно да откъсне Ранд от неговия крал! След като не беше проявил милост към дългогодишния си приятел, как ли щеше да постъпи с Ранд?

Томас прекъсна мислите й. Той застана между двамата и ги повлече към горната палуба.

— Елате — каза той. — Хари вече е приключил с молитвата си. Трябва да ви види!

В центъра на палубата се бяха струпали група хора. Щом ги видяха, те се разделиха. Младият мъж сред тях на пръв поглед беше безличен. Но като се вгледа в него, Лиана осъзна, че от него се излъчва сила, подобна на горещината, след стрелба с оръдие.

Въпреки, че носеше корона, той спокойно можеше и без нея. Увереността на движенията и огънят в очите му ясно говореха. Това беше Хенри Монмаут, принцът на Уелс, рицарят на Бат, херцогът на Корнуел, граф Честър, кралят на Англия и Франция. Ако изпълни мисията си!

Кървавочервен рубин блестеше в центъра на короната на Хенри V. Ранд коленичи. Лиана го последва с неохота. Тя забеляза, че на обувките му се мъдреха познатите й емблеми: леопардите на Англия и лилиите на Франция. Този амбициозен монарх можеше да стъпче и двете кралства под краката си.

Лиана вдигна глава. Опитваше се да прикрие обидата и тревогата, които блестяха в погледа й.

Хенри подаде ръката си.

— Баронесо?

Лиана пое ръката му, но не успя да събере сили да я целуне. Извъртя лице и измърмори някакъв поздрав. Хенри я дари със студена усмивка и се обърна да поздрави Ранд.

Лиана едва успяваше да долови разговора им. Поглъщаше образа на човека, чиято заповед беше променила целия й живот. Тя беше очаквала да срещне самодоволно чудовище, деспотичен узурпатор, ненаситен грабител. Но Хенри изобщо нямаше такъв вид. Той седеше спокоен и притихнал слушаше Ранд.

Ранд накратко му разказа как са се озовали в Англия. Покорно молеше разрешение да се завърнат във Франция.

Хенри кимна в знак на съгласие. После замисленият му поглед се впи в Лиана.

— Искате да стигнете до Франция с един от моите бойни кораби?

— Бих се добрала до дома си по всякакъв възможен начин, Ваше Величество.

Кралят се усмихна одобрително.

— Такава решителност подхожда единствено на племенницата на херцога на Бургундия.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ако кажа, че одобрявам съюза на моя вуйчо с Ваше величество, бих ви излъгала. Братята му, херцогът на Брабан и граф Евер са на същото мнение. Франция е нашата родина. Ние искаме тя да остане независима.

В погледа на Хенри проблесна гняв.

— Тогава защо трябва да ви помагам да стигнете до дома си, госпожо?

Ранд се приближи до нея и постави ръка на рамото й.

— Защото Лиана е моя съпруга, Ваше Величество.

Дочуха се разговорите наоколо. Хенри повдигна вежда. Изгледа с интерес красивата двойка, застанала пред него. Въпреки че той самият беше на двадесет и седем години, те му се сториха безбожно млади. Лицето на момичето беше спокойно, а тялото й беше запазило гордата си осанка. Но кралят успя да забележи уязвимост в пълните й устни и сребристи очи. Да, в това момиче течеше кръвта на Жан Безстрашния.

Хенри се обърна към съпруга й. Изражението на Лонгууд беше запечатало безмълвна гордост, въпреки че зелените му очи се молеха за опрощение. Този човек се е променил, помисли Хенри. Той не е вече покорният рицар, който посветих в Уестминстър. В него се е зародила нова сила и самоувереност.

Ранд се доближи до съпругата си, сякаш несъзнателно искаше да я защити. Някаква необичайна топлота изпълни сърцето на Хенри. Той беше изпратил Ранд да завоюва замък и съпруга. Но той беше получил и нещо повече от това. Беше открил любовта.

Да, това чувство преливаше от младежките им лица. То личеше в преплетените им пръсти, в начина, по който момичето беше наклонило глава към рамото му. Но дали тази връзка беше достатъчно силна, за да ги предпази от предателство?

Думите на Хенри бяха адресирани към Ранд, въпреки че погледът му блуждаеше сред шепнещата тълпа наоколо.

— Да, господине, ще позволя на съпругата ви да пътува с нас!

Момичето се усмихна за пръв път, сякаш искаше да отговори на шумните протести около себе си.

— Не може така, Ваше Величество — обади се братовчед му, херцогът на Йорк. Лицето му беше почервеняло от възмущение. — Вие нарушавате собствената си заповед. Според нея всяка жена, открита сред мъжете, трябва да си отиде със счупена ръка.

— Моята заповед третира проститутките, братовчеде — отряза го кралят. — Тя не касае благородничките.

— Но моряците са на мнение, че женско присъствие на борда ще им донесе нещастие!

Кралят се вбеси. Едуард беше олицетворение на двуличността. Неговата вярност беше променлива, като посоката на вятъра. Хенри го търпеше единствено, защото имението му беше от жизненоважно значение за Англия.

— Достатъчно, братовчеде. Нито дума повече по този въпрос!

— Но, господарю, ами ако е шпионка?

— По-добре да си върви заедно с английския си съпруг!

Херцогът на Йорк изкриви устни.

— Аз настоявам…

— Тишина! — командата на Хенри се стовари като брадва. Едуард хвърли унищожителен поглед на Лиана и се отдалечи по палубата. Останалите го последваха по-спокойно. Страхуваха се от гнева на краля си.

Хенри се приближи до Лиана и Ранд. Той знаеше, че специалното му внимание към тях ще ги предпази по-добре от желязото на бронята. Да, той трябваше да ги защити. Отчаяно се нуждаеше от Боа-Лонг!

— Благодаря Ви, Ваше Величество! — каза Ранд.

— Постъпих така, поради чувството, което изпитвате един към друг — той погледна Лиана, която беше смутена. — Но искам да не забравяте, че можех и да откажа.

Тя навлажни устни.

— Няма да забравя това, Ваше Величество — в думите й прозираше подозрение. Само много проницателен човек можеше да усети възмущението в тона й. Но Хенри беше точно такъв.

— Вие наистина носите кръвта на Жан Безстрашния — отбеляза кралят с възхищение и гняв едновременно. — Няма значение какво мнение имате за неговата политика — той видя как ръката й се вкопчи в тази на съпруга й. Това породи лошо предчувствие у него.

Не му харесваше факта, че Ранд се е влюбил безпаметно във французойка. Някога той не поставяше под съмнение верността на Ранд. Но сега това момиче притежаваше неговата любов. Жан Безстрашния не беше способен на такива чувства. Дали и неговата племенница не беше такава?

Хенри се опита да потисне неудовлетворението си.

— Съзнавате как се отнасям с предателите, нали?

— Вашият брат ни разказа за съдбата на Скроп — Лиана вдигна очи и го погледна. В сребристия й поглед блестеше предизвикателство. Баронеса Лонгууд беше негов противник. Ранд беше залогът.

— Надявам се — каза Хенри, — че няма да забравите този урок.

Двамата замръзнаха. Подобно светкавица през лятна буря в очите на Ранд проблесна гневът. Но кралят не долови това негово чувство, когато младият мъж заговори:

— Разбирам, господарю. Кралското благоволение е нож с две остриета!

 

 

Както гребците тласкаха кораба по водата, така и Лиана се бореше с паниката.

— Трябваше да остана — оплакваше се тя. — Трябваше да остана с Емри — тя нещастно обгръщаше с ръце преливащите от мляко гърди.

— Сега не можеш да отидеш при него — успокояваше я Ранд. — Но само след няколко седмици ще бъдем отново всички заедно.

— Струва ми се цяла вечност — хленчеше тя.

Наблизо стоеше Хенри. Той се взираше в отдалечаващия се кей. Там мащехата му, кралица Йоана, заедно с множество свещеници се молеха за победата му.

— Дано Господ има милост към нас — шепнеше той. Обръщаше поглед на изток, на запад и после към Франция.

Сърцето на Лиана се свиваше, като наблюдаваше монарха. Той вдигна ръка, да даде знак на капитана.

Забиха барабани. Затръбиха тромпети.

Моряците от всички кораби се движеха непрекъснато надолу-нагоре. Платната се разпъваха с грохот. Въжетата скърцаха из макарите. Някъде отдясно изгърмя оръдие. Лиана се притисна по-плътно към Ранд.

— Глупаци — измърмори тя на френски, — пристанището е пълно с хора. Те трябва по-добре да знаят…

— Огън! — извика някой високо от такелажа. — Холандският кораб е в пламъци!

Всички, събрани на палубата, обърнаха поглед натам. Сред множеството от кораби се извиваше дим. Разнесоха се още експлозии.

— Избухнаха барутните му складове — извика наблюдателя отгоре. — Подпалиха се още два кораба.

„Трините“ продължаваше своя ход. Притисната силно към Ранд, Лиана наблюдаваше горящите съдове. От тях скачаха във водата паникьосани хора и изплашени коне. Някои се вкопчваха в греди или варели. Други потъваха с чудовищна бързина. Изплашена до краен предел, Лиана заби лице в гърдите на Ранд. Зад тях се дочу дрезгав шепот:

— Лоша поличба. Аз предупредих, че така ще стане.

Ранд се извъртя и се озова лице в лице с дебелия Едуард Йорк.

— Затваряй си устата — отряза го той.

— Твоята французойка ни донесе нещастие.

Като видя, че Ранд свива пестници, Лиана се намеси:

— Той те предизвиква. Не се поддавай на провокацията му!

— Искам да се извиниш на съпругата ми, Твоя Светлост!

— Ха! Аз имам достойнство — той презрително присви устни. — Не дрънкам фалшиви извинения. Особено на французойки.

— Имаш прекалено голямо мнение за себе си — заяде го Ранд. — Господи, предателството е станало твоя втора природа. Нима си забравил как бунтуваше хората срещу бащата на краля?

— В момента кралят има нужда от мен — задъха се Едуард. — Хари ме освободи от всички клевети на Болинброк. Не забравяй с кого разговаряш! — херцогът отново изгледа Лиана и отвори уста, сякаш да заговори. После, като погледна свитите юмруци на Ранд, размисли. Обърна се и мърморейки се отдалечи.

Отново се разнесе викът на съгледвача:

— Лебеди! Лебедите на Ланкастър!

Лиана вдигна поглед. Сякаш родени от вятъра, белите птици бяха разперили огромни криле и летяха на изток. Приличаха на бисери, разпилени сред небесната синева. Почти болна от лошо предчувствие, тя се взираше в тях, докато я заболяха очите.

 

 

Въпреки протестите на Едуард и съмишлениците му, Лиана и Ранд бяха настанени в отделна кабина.

— Какво мислиш за крал Хенри? — попита Ранд.

— Той е… крал — очите й бяха широко отворени. — Добре познавам мъжете като него. И двамата с вуйчо ми са скроени от едно и също платно. Тези като тях са решителни, безскрупулни и надменни.

Ранд кимна. Само от една среща с него, Лиана беше разгадала амбициозното му сърце.

— Като ми разреши да пътувам с кораба, той искаше да му стана длъжница — тя гледаше Ранд в очите.

Нещо в погледа й го накара да потрепери.

— Какво има, любов моя?

— Ранд, дължиш ли нещо на крал Хенри?

Отмереността на въпроса й, го убеди, че тя много е мислила, преди да му го зададе.

— Аз съм се заклел да му служа вярно, като крал на Англия и… Франция! — Ранд притисна Лиана към себе си. Започна да гали разкошните й къдрици. — Лиана, и двамата знаехме, че този момент е неизбежен. Съвсем скоро ще трябва да предам Боа-Лонг в ръцете му.

И съвсем скоро, помисли Лиана, аз ще трябва да ти попреча да направиш това. Въпреки че се отдаде на успокоителната му прегръдка, тя знаеше, че няма да се примири. Тези напористи нашественици нямаше да прекосят Сома, за да завладеят Франция.

Лиана пое дълбоко дъх. Времето на очакването и надеждите вече беше свършило. Беше дошъл мигът за преговори. Като се отдръпна назад, тя погледна Ранд в очите.

— Ти обичаш ли ме?

Изненадата омекоти изражението му.

— Не съм ли ти го повтарял хиляди пъти?

— Кажи ми го отново — настоя тя. В гласа й имаше отчаяние.

Той обсипа лицето й с целувки.

— Обичам те, Лиана. Обичам те така, както лилията обича слънцето и росата.

Тя обгърна лицето му с ръце. И аз те обичам, отговори сърцето й. Но думите останаха неизречени. Тя не трябваше да обича този английски хищник.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да отхвърлиш изискването на крал Хенри?

Ранд се отдръпна така, сякаш ръцете й бяха нагорещено желязо. Горчива агония разгори дъха му. Тя посегна отново към него, но той се отдръпна.

— Господи — изпъшка той, — не мога да повярвам, че искаш да стана предател!

Устните й се свиха гневно.

— Значи е по-трудно, отколкото да измениш на мен?

— Хенри ми повярва. Той ме превърна от незаконороден син в благородник. Даде ми титла и земи.

— Той изложи живота ти на риск!

— Това е по вина на Жерве. Той се стреми към замъка, защото ти се омъжи за баща му. А Лазар Мондрагон стана жертва на неговия заговор.

Лиана се стегна.

— Как смееш да ме обвиняваш, че браня суверенитета на Франция? По дяволите, Ранд! Аз ти дадох дома си, родих ти наследник. Няма ли да получа нищо в замяна?

— Нима искаш да остана без чест, Лиана?

Тя преглътна. Нима искаше да го превърне в предател. Да измени своята същност. А тя го обичаше точно такъв, какъвто е.

— Алтернативата е да предадем Франция в ръцете на Англия! — прошепна тя.

— Хенри обезглави Скроп, своя дългогодишен приятел. Как мислиш, че ще постъпи с мен?

— Хенри няма да ти направи нищо, защото французите ще го убият. Той ще трябва да бяга, за да спасява живота си.

Ранд я погали и се взря в очите й.

— Аз няма да изменя на своя крал! Не те ли обичам достатъчно?

Мълчанието й беше красноречиво.

В съзнанието на Ранд изплуваха образи. Изминалата година беше слънчев сън. Нейната топлота и привързаността й към него са били просто игра. Всяка ведра усмивка, всяка възбуждаща милувка са били пресметнати ходове. Нишки от мрежата, която Лиана е плела около него. Господи, какъв глупак е бил! Беше повярвал, че го обича, въпреки че упорито беше отказвала да го признае.

— Кучка! — думата беше наситена със смъртоносна заплаха.

В този миг тя изглеждаше по-красива от всякога.

— Какво каза?

— Кучка! — той повтори думата на собствения й език.

Главата й се килна настрани, сякаш я беше ударил. Ранд вкопчи пръсти в раменете й.

— Всичко е било измама, нали, Лиана? Твоята привързаност, доброто ти отношение към мен? Искала си да използваш моята любов като оръжие? После да се наслаждаваш на обезглавеното ми тяло!

— Не, не искам да умираш!

— Признай си, Лиана — той беше доближил лицето си до нейното. Чудеше се дали успява тя да забележи болката от прозрението в тях. — Признай, че само си играеше на влюбена съпруга. Че това беше част от хитрия ти план!

— Мислех, че ме обичаш всеотдайно и няма да допуснеш да бъда наранена, като предадеш дома ми на крал Хенри.

— Това е нашият дом. Или вече си забравила? Любовта не е едно от твоите оръдия, което можеш да изпробваш.

— Страхуваш се от изпитанията, нали, Ранд?

Тихият й, агонизиращ въпрос, го сграбчи за гърлото.

— Ами ти, Лиана? Ти би ли могла да отхвърлиш предаността си към Франция в името на любовта?

По ресниците й проблеснаха сълзи.

— Аз никога не съм те искала, Ранд. Направих всичко възможно, за да осуетя нашия брак.

Сълзите й разкъсваха сърцето му, но гласът му беше спокоен.

— Аз те обичам, Лиана. Обикнах те още, когато беше обикновено момиче…

Тя закри ушите си с длани и закрещя:

— Страх те е, защото си разкрит. Сега вече няма съмнение, че обичаш повече своя крал!

— Както и ти поставяш верността си към Франция над мен!

Сълзите й се разпиляха по страните й.

— Никога не съм казвала, че те обичам!

В гърлото му загорча.

— Тъкмо защото съм верен на крал Хенри, затова те обичам — настоя той. — Ти видя колко е силен. Само след няколко седмици ще владее Нормандия и Пикарди, ако не и цяла Франция — той стана. Искаше му се да крачи, но каютата беше прекалено малка. — Щеше да боли по-малко, ако беше честна към мен, Лиана. Най-страшното е, че ми позволи да обичам една илюзия.

В очите й имаше ранен поглед. Такъв не беше виждал никога там. Ранд излезе навън с единственото желание да може да я намрази.

 

 

Английските кораби се насочиха към река Лезард. Хвърлиха котва в Чеф дьо Кокс, западно от укрепения град Харфльор.

Флотилията акостира тихо. Крал Хенри беше заповядал на военния министър да свали знамената от мачтите. Братята му, Томас Кларънс и Хъмфри Глочестър, братовчед му, Едуард Йорк, двама епископи и осем благородника, се събраха на съвещание. Сред тях беше и Ранд.

— Ще изчакаме до утре — нареди Хенри. — Войските ще останат на корабите, докато се извърши разузнаването. Никакво плячкосване — напомни той. — Никакви издевателства над селяните. Да няма изнасилени жени… — погледът му се спря на похотливия Едуард Йорк. — Населението на Харфльор са мои поданици. Ние служим на Бога, а не на собствената си алчност.

Ранд пое дълбоко дъх и се намръщи. Миризма на солена вода и тиня насищаше въздуха. Кървящата рана от измяната на Лиана вгорчаваше мислите му.

— Ти и жена ти трябва да напуснете кораба след час — обърна се Хенри към Ранд. — Сам разбираш, че нейното присъствие сега е неуместно.

Ранд кимна. Красотата и смелостта на Лиана бяха станали легендарни. Но колкото и да й се възхищаваха войниците, те не трябваше да знаят за спора между тях двамата.

— Тръгнете веднага към Боа-Лонг. Задръжте го да бъде на мое разположение — нареди Хенри. — Успехът на нашия поход зависи от това, Ранд.

Кралят постави ръка върху рамото на Ранд. Той усети тежестта на своя дълг, на обета, даден преди цяла вечност. Ранд се вгледа в очите на монарха. Той би бил мъртъв, ако преди години Ранд не беше осуетил заговора против него. Двамата си стиснаха ръце. Дългите, силни пръсти на краля го бяха посветили в рицарството. За добро или за зло!

Ранд си спомни тъжните очи на Лиана и непосилните й изисквания.

— Ще задържа крепостта за вас, господарю — закле се Ранд.

— Бог да бъде с теб, приятелю!

 

 

Тези сто километра от Харфльор до Боа-Лонг бяха цяло мъчение за Лиана.

По пътя отседнаха в малка странноприемница. Там научиха, че лудостта на краля се беше възвърнала. Крал Шарл беше заповядал подготовка за война. Лиана откри, че Ранд може да мълчи без умора. Дори понякога се чудеше дали не спи върху седлото.

В Аркес трябваше да ги прекарат през река Бетюн. Там научиха, че крал Хенри е пред Булон. Шарл д’Алберт, началникът на полицията на Франция, беше призовал благородниците срещу англичаните. Ранд установи, че Лиана може да язди без умора, подобно трениран войник.

В Гамаш научиха, че кралските бирници бяха станали много свирепи. Херцогът на Бургундия беше отказал да подкрепи Арманяк и се беше оттеглил в замъка си в Лиеж.

Ранд осъзна, че въпреки ултиматума на Лиана, той продължаваше да я обича, а Лиана разбираше, че въпреки решимостта на Ранд за съдбата на Боа-Лонг, тя продължава да го обича.

В края на третия ден те видях кулите на замъка, окъпани в слънчеви лъчи.

Лиана погледна към Ранд и видя, че я гледа. Тя знаеше, че мислите му отразяват нейните собствени. По един или друг начин, тази война щеше да свърши. Как ще живеем тогава?

— Пристигнахме у дома — каза тя.

— Някога наистина се заблуждавах, че това е нашият дом — отговори безчувствено той.

Заболя я. В думите му имаше агонизираща истина. Тогава бяха седели един до друг на масата, бяха се любили безпаметно в спалнята си, бяха се радвали на своя син. Бяха се наслаждавали на първото зъбче на Емри, заедно бяха засаждали черешови дръвчета, бяха заспивали прегърнати.

Сега детето беше далеч. Фактът, че родителите му бяха заедно, беше незначителен. Сърцата им отстояха едно от друго на цели светове разстояние.

— Това все още е моят дом и винаги ще бъде — каза тихо Лиана. — Ти искаш да превърнеш Боа-Лонг в английски бастион.

— Само, за да не се превърне във френска развалина!

Сблъскаха се два, изпълнени с решителност погледа.

Когато влязоха в крепостта, две сърца започнаха бавно да умират.