Сюзън Уигс
Лилията и леопарда (13)

Глава дванадесета

Нямаше значение дали е със затворени, или с отворени очи. Тъмнината около Ранд беше съвършена. Миризмата на плесен и гнило — също. Обстановката около него — хладна, тъмна и празна, беше в синхрон със собствените му чувства. Ранд не можеше да спи. Непрестанни кошмари тормозеха съзнанието му.

Той обичаше жена, която го мразеше!

Беше изгубил един от хората си. Друг — беше посякъл. Беше пленник на един алчен човек, който скоро щеше да разбере, че няма да получи и су като откуп. Приходите на английския крал зависеха от инвазията му във Франция.

Ръката на Ранд се плъзна по резките на стената. Те отбелязваха дните на затворничеството му. Един, два, три… Свързваше ги с регулярното появяване на стражата. Тя му носеше канче с помия и изпразваше нощното гърне. Четири, пет, шест… Стената беше просмукана с влага. Това му напомняше, че е дълбоко под земята. Седем, осем.

Пристигнах, Хенри, ядосваше се безмълвно той на младия монарх отвъд пролива. Най-сетне съм в Боа-Лонг!

Ранд седеше в тъмното и се мръщеше. Осем дена не беше усещал слънцето по лицето и вятъра в гърба си. Осем дена не беше виждал Лиана. Последното й зърване беше като стрела в сърцето му. Прегърната от Жерве, тя хладнокръвно се беше отървала от съпруга си. Сякаш беше някакъв обикновен бракониер. Не можеше да отрече, че беше спасила живота му. Беше му осигурила още няколко дена живот. Но очевидно беше доволна, че гние в подземията на замъка.

От гнева му тъмнината се оцвети в червено. После закипя. Той трябваше да ги убие всичките. Камата на Жерве върху гърлото й го беше възпряла. Мечтите му бяха превърнали Лиана в негова сила, а реалността — в ахилесовата му пета.

Тази мисъл го накара да стане и да се раздвижи. Ставите му изпукаха. Главата му се удари в тавана и посипа изгнил хоросан върху раменете му. Като проклинаше, Ранд започна да се чисти. Косата му беше сплъстена, ръцете му бяха просмукани с мръсотия, тялото му крещеше за грижи.

Ранд се замисли върху дилемата си, като разкършваше рамене. Опитите да нападне стражата, му бяха донесли само синини от тоягите им, рани от ножовете им. Дори го бяха обгорили с фенерите си. Невъоръжен и отслабнал, Ранд се молеше неговите хора час по-скоро да намерят начин за освобождаването му.

Но това беше невъзможно, отчая се той. Рицарите на Гокур и оръдията на Лиана нямаше да им разрешат това. А херцогът на Бургундия беше чак в Компейн.

Спомни си за своя баща. Марк също е бил затворник. Деветнадесет години е живял в Арундел. Бил е пленник на англичанин и разделен с жена си. Година след година, тя не е обръщала внимание на молбите на съпруга си да плати откуп за освобождаването му. Това го принудило да започне нов живот в Англия. Заживял с една селянка, която му родила син. После умрял в уединение.

Ранд се облегна на плесенясалата стена. Изглежда и той беше орисан да повтори неговата участ. Но при тези условия, нямаше да издържи деветнадесет години. Удари с юмрук по камъка. Подобно на баща си, и той имаше съпруга, която нехаеше за него. Но за разлика от своя родител, Ранд имаше намерение да получи свободата си.

 

 

— Осем дена — каза Лиана на Жерве. — Господи, изминаха осем дни!

Жерве престана да се храни. Повдигна цинично вежди.

— Точно така.

— Бих искала да го видя.

— За сега не е необходимо. Затворникът не е само английски рицар, домогващ се до Боа-Лонг, а и престъпник.

— По дяволите, Жерве! Той ще умре там!

— Здрав е като бик. Точно днес е оставил следи от зъбите си в ръката на един от стражата. — Жерве отчупи бутчето на охранен петел и го захапа лакомо.

Лиана стисна зъби. Постоянно си беше повтаряла, че Ранд е неин враг. Той я беше предал. Заслужаваше единствено да бъде хвърлен в тъмница и да изгние там. Но в сънищата й се появяваха образи. Спомени тормозеха дните й. Не можеше да откъсне ума и сърцето си от Ранд. Нежните му милувки я бяха изпълнили с някаква непозната чувственост. Безусловното му приятелство беше изпълнило живота й с нов смисъл. Дори предателството му не можеше да заличи спомена за слънчевата, горска поляна. Там този мъж беше любил обърканото, отчаяно момиче.

Сега, разбира се, го познаваше по-добре. Той беше едновременно неин любим и враг. В съзнанието й изплува кошмарната му атака срещу френския рицар. Представи си го как напада стражата. Неслучайно Жерве ги изпращаше по четири-пет наведнъж.

Но заслужаваше ли Ранд да умре?

— Защо изпрати Чианг в Агинкур? — попита тя неочаквано.

Жерве извъртя очи.

— Казах ти вече. Трябва да купи коноп.

— За осем дена можеше да отиде и да се върне?

— Сигурно нещо го е задържало.

Лиана се смълча. Обхвана я разочарование и страх. Знаеше защо Жерве беше отстранил Чианг. Той се страхуваше от оръжееца. Чианг единствен прозираше истинските намерения на натрапника. Лиана вече разбираше това, но беше късно. Огледа се наоколо. Търсеше съюзници. Вместо това видя мързеливия човек на Гокур и рицарите на Боа-Лонг. Те бяха объркани. Не знаеха кой е техен господар.

— Искам да видя англичанина — настоя тя.

Жерве я изгледа.

— Да не би да имаш угризения на съвестта?

— Това не са угризения — защити се Лиана. — Просто считам, че трябва да третираме затворника съобразно неговия ранг.

В съзнанието й живееше спомена за Ранд. Тя защитаваше човек, когото трябваше да презира.

— Защо? — попита Жерве. — Той е съвсем незначителен.

Лиана се скова. Вътрешно и външно. Вгледа се в сътрапезника си. В тъмнокафявите му очи проблясваше нещо.

— Ти криеш нещо от мен! Какво е то?

Лицето му се изкриви в усмивка. Бръкна в джоба на жакета си и извади руло пергамент. Подаде й го. Лиана го разви с треперещи пръсти. Взря се в съдържанието му през слабата светлина, идваща от високия прозорец. Веднага позна кралския печат на Хенри.

— Ти си го прочел?

Жерве кимна самодоволно.

— Но ти не можеш да четеш на френски, та какво остава на английски?

Жерве сви рамене.

— Имам си хора за това.

Лиана си наложи да не даде вид, че е смаяна. Винаги, когато пристигаше пратеник, Ги уведомяваше нея. Напоследък много от хората в замъка се подчиняваха на Жерве. Беше ги покорил със своята снизходителност и с обещанията за по-големи дажби.

Погледът й се плъзна по текста. Подозрението й се потвърди веднага. Крал Хенри нямаше да плати откуп за Енжеранд Лонгууд. Тя беше знаела това, още когато беше направила предложението си пред Жерве.

Хартията се изплъзна от вдървените й пръсти и падна на пода. По стените на крепостта безмилостно плющяха дъждовни капки. Въздухът беше натежал от влага. По същия начин отчаянието легна върху сърцето й. Ранд вече нямаше никаква стойност.

— Какво ще правиш сега? — попита тя.

Жерве отново сви рамене.

— Нямам намерение да храня враг.

— Няма да го убиеш, нали?

Тесните му очички проблеснаха.

— По-добре един убит англичанин, отколкото десетки французи. Така ще стане, когато ни нападне кръвожадния Хенри — той дооглозга кокала си и го хвърли на хрътката под масата. Вдигна поглед към прозореца над главата й. — Вали проливен дъжд. Реката ще прелее.

Лиана се бореше да се овладее, разлюляна от очевидната заплаха.

— Аз управлявам замъка, Жерве! Решението трябва да бъде мое!

— Помисли добре, Лиана — изстреля той. — След смъртта на баща ми, замъкът остава в мои ръце.

— Освен ако… — Лиана прехапа устни. Не, помисли тя. Не сега! Жерве не трябваше да знае за нейния брак, нито за детето, което зрееше в утробата й.

— Освен ако какво?

— Ако продължаваш така мързеливо и глупаво да ръководиш, скоро няма да има кого да командваш!

Жерве се усмихна и бавно поклати глава. Хората от замъка и рицарите на Гокур се тъпчеха до пръсване. Разговаряха оживено и се смееха. Жерве им беше раздал допълнително вино.

— Грешиш — каза той. — Освен земята, аз притежавам верността и обичта на хората.

— Обичат те — подигра го тя, като прикриваше болката си. — Ти прахосваш запасите и им позволяваш да мързелуват.

— И ти се осмеляваш да ми говориш за любов?

Прав беше Жерве да й задава такъв въпрос. До скоро тя не знаеше какво е да обичаш. Вече беше изпитала това чувство. Загубата му беше отворила огромна празнина у нея.

 

 

Бони надзираваше прислужниците в кухнята. Те правеха свещи от пчелен восък, който теглеха от голям казан. Лиана ги подреждаше на специални рафтове. Миризмата на восък и пушек се смесваше с тази на дъжда отвън. Масе беше предложила услугите си, но един пътуващ търговец я беше съблазнил с испанска дантела и венециански огърлици. Атмосферата беше задушевна и топла. За дъждовния пролетен следобед, тази работа беше най-подходяща.

— Още десет, господарке — каза Бони. След като Лиана не реагира, тя повтори по-високо: — Още десет свещи са готови!

— Да, разбира се — отговори Лиана.

— Съмнявам се, че Жерве ще му отдели и една-единствена свещица — измърмори Бони.

Лиана се скова.

— На кого?

— На твоя съпруг! Не се преструвай, че не си загрижена за него.

— Говори по-тихо, Бони — прошепна Лиана. — Не съм ти разказала всичко за Ранд, за да разнасяш клюки.

— Извинявай, господарке! Тайната ти е съхранена — като се приближи до Лиана, Бони заговори дрезгаво: — Ще позволиш ли той да загине?

Лиана прехапа устни.

— Той е един англичанин, който ме предаде!

— Той е рицарят, който покори сърцето ти!

— Използваше ме майсторски. Възползва се от любовта ми, за да се сдобие със замъка.

— И ти постъпи така с него, господарке! Възползва се от неговите чувства, за да забременееш.

— Мразя го!

— Така ли? Дали не мразиш себе си, че сърцето ти му принадлежи? Сърдиш се, защото продължаваш да го обичаш?

— Прекаляваш!

Лиана се отдръпна към прозореца. Дъждовната пелена забулваше небето. Водата в реката беше набъбнала. Скоро щеше да се появи прилива и…

Представи си Ранд как се задушава, докато го обгръща водата. Собственият й ужас от вода придаде нови краски към този образ.

Не! Обзе я неочаквана решителност. Въпросът не беше просто кой кого беше надхитрил. Към подземията я насочи чисто човешкото съчувствие. Тя прекоси моравата, привела глава под дъжда. Прескачаше локвите, забързана към входа на кулата. Дългият коридор беше безлюден. Размотаваха се само няколко пилета. Лиана зави зад ъгъла и се озова срещу слугата на Жерве. Той седеше, облегнат на стената. Дялкаше някакво дърво. В дъното на галерията се забелязваше огромна, желязна врата.

Лиана спря да си поеме дъх. Въздухът беше студен и зловонен. Господи, как можеше човек да преживее и един ден при такива условия? Бързо откачи ключовете от куката. Завъртя ги из пръстите си. Опипваше, за да открие този, който щеше да отключи килията на Ранд. Беше ги използвала рядко, но знаеше, че на него има инкрустирана детелина. Ръцете й се трудеха трескаво, но не успяваха да открият това, което търсеха. Над главата й се появи оранжева светлина.

— Няма да го намериш — дочу се студен, спокоен глас.

Изненадана, Лиана изпусна ключовете. Железата се стовариха тромаво върху каменния под. Обърна се рязко, за да види, че зад нея стояха Жерве и трима от хората му.

Жерве се усмихна.

— Аз го взех.

Сърцето й потъна в петите, когато се наведе да вдигне връзката.

— Нямаш това право!

— Напротив! Аз управлявам замъка — той нежно отметна качулката от косите й. — Въпреки че знам отговора, длъжен съм да те попитам, какво правиш тук?

— Исках да видя затворника.

Жерве се подсмихна и извади собствените си ключове.

— Вече не искаш ли?

Лиана трескаво обмисляше ситуацията. Дали Жерве не мислеше, че тя отчаяно иска смъртта на Ранд?

— Изгарях от желание да бъда първата, която ще съобщи на англичанина, че неговият крал не дава пет пари за него! — насили се в гласа й да има достатъчно злорадство.

Отблясъците на факлите придадоха злокобност на красивите му черти.

— Дали не съм подценил твоята страст към проливане на вражеска кръв?

— Никога не ме подценявай, Жерве!

— Каква лудория си замислила пак?

Лиана го изгледа невинно.

— Какво бих могла да направя?

Жерве се отправи към дъното на коридора. Спря пред последната врата и пъхна ключа в ключалката.

— Много добре. Ще ти позволя да се видиш с него. Длъжен съм, обаче, да те предупредя, че това не е онзи хубав мъж, който те опитомяваше в Льо Кротоа!

Лиана вирна глава.

— Не се е родил още онзи, който ще се справи с мен!

Жерве даде знак на един от войниците да се приближи с фенера. Превъртя ключа и бутна вратата.

Ранд се беше свил до отсрещната стена. Вдигна поглед. Заслепен от светлината, той присви очи. После пред погледа му се проясни любезното лице на Жерве Мондрагон и дребната фигурка на Лиана.

Любов и гняв се вплетоха в непоносима агония.

— О, госпожо, как сте? — в гласа му имаше присмех, а в приведеното за поздрав тяло — презрение.

Чу я да си поема дъх и се вгледа в лицето й. На него имаше студена маска, олицетворение на самата отмъстителност. Преди това му се стори, че в очите й блести нещо не съвсем хладно.

— Добре съм — отговори тя. — А и моето положение не е твоя грижа, англичанино!

Пренебрежението го прободе подобно нажежено острие. Доскоро в сребристите й очи беше откривал единствено любов. Сега същите тези любими очи разкъсваха сърцето му на хиляди парчета.

— Ти ли ще му съобщиш новината, Лиана? Или аз да го направя? — попита Жерве.

Лиана изправи гордо рамене.

— Получихме отговор от твоя благоверен суверен. Няма намерение да изпраща откуп за тебе.

Ранд не успя да потисне ироничната си усмивка. Винаги беше знаел, че животът му не струва и пукната пара. Подготовката за война беше остъргала кралската съкровищница.

— Явно пести, за да завоюва твоята самонадеяна Франция!

Жерве се намръщи и погледна към обувките си. В тях се блъскаше прииждащата вода.

— Явно пленникът не е загрижен за живота си. Хайде, Лиана, да се измъкваме! Приливът скоро ще напълни тъмницата.

Ранд попи зловещите думи със странната незаинтересованост на обречения. Лиана тръсна глава.

— О, господи! Забравих, че след проливен дъжд ни очаква наводнение. Необходими са ми няколко мъже. Трябва да преместим барута, който е в стаята, точно над килията — тя вдигна поглед към ронещата се мазилка над главите им. — Тази нощ се очаква пълнолуние и приливът…

— Точно така — каза Жерве, като се насочи към вратата. — Много съм щастлив, англичанино. Когато кралят ти узнае, че си се провалил, ще си помисли, преди да нахлуе във Франция.

Лиана изгледа паникьосана Ранд, после пак тавана и после Жерве. Наметката й се плъзна и падна на пода.

— По дяволите — изруга тя.

— Не се притеснявай — успокои я Жерве. — Ще се изпере.

Лиана поклати глава.

— Дори превъзходните способности на Бони няма да изличат тази отвратителна воня. Не ми трябва. Нека топли този противен богохулник, докато се дави. — Тя прекрачи дрехата и се отдалечи.

Жерве се усмихна на Ранд.

— Тя е самото милосърдие, нали, милорд?

Вбесен, Ранд се втурна напред, свил юмруци. Един от войниците насочи своя алебард към гърдите му. Ранд овладя импулса да разкраси тази красива, усмихната физиономия. Но не спести убийствения поглед, с който прониза съпругата си.

— Какво си очаквал, англичанино?

— Във всеки случай не и да злорадстваш!

Лиана го изгледа продължително.

— Овладей темперамента си! Ще подпалиш всичко наоколо!

Те излязоха. Ключът се превъртя в ключалката. Ранд се извъртя и удари с юмрук по стената. Искаше му се това да е лицето на Жерве Мондрагон. По вените му се стичаше хлад. Сякаш стената се беше вмъкнала във вените му. Вбесен от безсилния си гняв, Ранд се наведе и вдигна наметката на Лиана.

Беше готов да я захвърли, да я унищожи, както тя беше постъпила с него. Но нещо го накара да се разколебае.

— О, Господи — прошепна той, като зарови ръце из кадифените гънки. — Носи нейния аромат!

Връхлетяха го спомени. Как беше възможно да се промени толкова бързо? Преди да се оженят, любовта им беше тържествувала със сладостни прегръдки и всепоглъщащи целувки. Сега Лиана желаеше смъртта му.

Неочаквано ръката му напипа нещо твърдо и остро. В същия момент от пукнатините на пода нахлу вода и обля глезените му. Ръцете му трескаво затърсиха джоба. Откриха кама.

Някъде в дълбините на душата му пламна искрата на надеждата. Ранд продължи да опипва. Откри кремък и кутийка с прахан.

Страстта на Лиана към оръжията обясняваше присъствието на тези неща в наметката й. Без съмнение щеше да се ядоса повече, че е изгубила тях, а не дрехата.

— По дяволите… — задъха се Ранд.

Пристъпваше неспокойно от крак на крак из водата. Припомни си думите на Лиана: „Необходими са ми няколко мъже. Трябва да преместим барута, който е в стаята над килията…“

Надеждата вече бумтеше в гърдите му.

Несръчността на господарката се беше оказала застъпничество. Съпругата му все пак имаше сърце! Всъщност му беше показала пътя за спасението. В съзнанието му се загнезди мисълта, че жената от горската полянка все още живееше у нея.

Ранд сграбчи ценните придобивки и започна да разравя мазилката над главата си. Какво още беше казала Лиана? „Остави наметката! Може би ще стопли проклетия богохулник…“

Разранените му ръце успяха да откъртят един камък, когато водата стигна до коленете му. Ранд задълба и вмъкна китката си. Усети някаква торба. Тя беше мека. Сякаш беше пълна с брашно, но миришеше на сяра.

„Овладей темперамента си! Ще подпалиш всичко наоколо!“

С мощен замах той разтвори торбата и загреба цяла шепа барут. Водата пълзеше все по-високо. Просмукваше се по бедрата му.

Благодаря на Господ, благославяше той. Разтрепераните му пръсти слепешката мереха заряда. Благодаря на Господ за Лиана и за играта й на война в гората. Беше критикувал увлечението й по оръжията. Сега й беше благодарен за това. „Всичко е лесно с барута…“ Той се отдалечи към вратата.

Искрата в него се превърна в мощния пламък на триумфа.

 

 

Лиана се насилваше да се концентрира върху разговора на масата. Жерве и Гокур обсъждаха политиката. И двамата одобряваха действията на Арманяк в Париж. Противоречията им бяха незначителни.

— Кралят не е прав — говореше раздразнен Жерве. — Трябваше да абдикира в полза на сина си.

Гокур се бореше с огромен говежди кокал.

— Може би е…

— … луд — довърши Жерве. — Лигав, ненормален маниак!

— Но пред Бога и пред народа той все още е крал. Необходими са му единствено подходящи съветници.

— Подходящи съветници? Кралица Изабел е капризна и покварена. Тя и дофина Луи са просто едни марионетки в ръцете на Арманяк. Херцогът на Бургундия е убиец!

Избелилите се очи на Гокур се разшириха, после се присвиха.

— Не е лошо да внимаваш какво говориш!

— Той е един убиец, и нищо повече — повтори разпалено Жерве.

Лиана усети в гласа му гняв, но и страх. Явно се страхуваше Жан Безстрашният да не постъпи и с него така, както с баща му. Обикновено и Лиана се включваше в разговора. Тя се възмущаваше от раздорите в кралския двор, от продажността на съдиите, от корупцията, която излагаше родината й на опасност.

Тази вечер, обаче, не беше способна да говори. В ушите й звучаха откъслечни думи, потракване на прибори, плющенето на дъжда, но от главата й не излизаше мисълта за Ранд. Нейният враг, който не заслужаваше такава участ.

Дали беше открил прахана в наметката й? Дали беше разбрал същността на думите й, или те бяха прекалено горчиви за него? Гърлото й се сви. Господи, дали я мразеше толкова много, че не беше в състояние да разгадае нейното предупреждение?

Изтощеното му и измъчено лице я преследваше като призрак. Лиана не желаеше неговата смърт. Единствената й цел беше да я остави на мира. Тя трябваше да мобилизира ума и енергията си, за да лиши Жерве от влияние в замъка.

Лиана крадешком наблюдаваше сина на първия си съпруг. Остро я прониза мисълта, че Жерве също беше неин враг. Мондрагон беше французин и верен на крал Шарл, но и той подобно на Ранд, жадуваше да измъкне Боа-Лонг от ръцете й.

Погледът й се плъзна към Масе. Тя флиртуваше с главния стрелец на Гокур. Блесналите му очи поглъщаха стройната й фигура, гарвановите коси и бялата й кожа.

— Наистина ли рицарите се страхуват от арбалета ти, капитане — задъхваше се Масе. Приведе се над масата и показа закръглените си гърди.

Очите на събеседника й заиграха по разкошната й плът.

— Разбира се! Рицарят е зависим от метала, който обгръща тялото му. А стрелеца — единствено от уменията си.

Умно казано, помисли Лиана, ако имаше предвид единствено битката. Но влажният му поглед и зяпнали уста намекваха и за друго.

— О, капитане, толкова си изкусен… — провлече Масе.

— Масе — прекъсна я острият глас на съпруга й. Въпреки че се усмихваше, Жерве явно беше ядосан. — Ела тука, котенце. Искам чашата ми постоянно да е пълна с вино!

Масе се подчини със странно задоволство.

Лиана отмести поглед. Не разбираше странната връзка между Жерве и Масе. Той явно пестеше чувствата си, но тя беше привързана към него. Някаква сила у него я караше да флиртува с войниците, за да привлече вниманието му. Жерве приличаше на сито куче. То само си играеше с кокала, но го пазеше да не го отмъкне друг.

Тази мисъл я изпълни със съчувствие към младата жена. Отношенията й с Ранд също бяха странни. Първата им брачна нощ беше доказала, че страстта им беше още жива. Дали някога и тя щеше да подскача около Ранд, като послушен пудел? Никога, закле се решително тя.

Съскането на дъжда се превърна в тъжно почукване. Стомахът й се сви от страх. Какво правеше Ранд долу? Дали беше дошъл приливът? Дали студената вода го беше сграбчила, отнемаща дъха и живота му? Докато тя пийваше вино с френските си съюзници, той се бореше да оцелее долу!

О, Ранд, дали си ме разбрал? Лиана се ужасяваше от мъченическия си живот без него.

Далечна експлозия раздра въздуха.

Компанията утихна озадачена. Последва светкавица и разговорите се възобновиха!

Ужасена, Лиана впи ръце в стола си. С мъка овладя импулса си да се втурне към подземията. Жерве непрекъснато я следеше и нямаше да допусне да стигне до там сама.

Лиана се молеше Ранд да не се е наранил. Да е успял в бягството си.

В салона връхлетя един войник. Лицето му беше пребледняло, дрехите — подгизнали от вода. От устата му течеше кръв. Явно имаше няколко избити зъба.

— Господарю, англичанинът избяга — изфъфли той, като се заспъва към масата.

 

 

Полуядосана, полуразвеселена, Лиана хвърли поглед праз рамо. Следваше я рицар на кон. Масираното нощно издирване на Ранд не беше дало резултат и тя беше настояла да излезе със сутрешната стража. Жерве продължаваше да живее с убеждението, че тя копнее да види англичанина мъртъв и беше дал съгласието си.

В див галоп, тя беше повела началника на стражата далеч от Боа-Лонг. Той беше потънал в пот, но не се оплакваше от темпото, което му беше наложила Лиана.

С всеки изминат метър надеждата й нарастваше. Тя не искаше да открие Ранд. Единствената й надежда беше да се убеди, че е в безопасност. Замисли се върху чувството на милосърдие, което я беше обзело. Обясни си го с човечността, която я беше осенила напоследък. После болезнено осъзна истината: Тя обичаше своя съпруг — англичанина!

Това прозрение не я зарадва, а натъжи. Никога не можеше да го обича от цялото си сърце. Той искаше Англия да покори Франция.

Слънцето вече се беше издигнало високо и топлеше. Лиана посочи с ръка в западна посока. Искаше да отведе Роланд при кръста на Катбер. На това място двамата с Ранд бяха прекарали много часове, отдадени на страст. Обзе я непреодолимо чувство на любов към него.

Поляната се беше простряла спокойно под слънчевите лъчи. Познатият полъх на влажна пръст и аромат на диви цветя погалиха сетивата й. По клоните на вековните дъбове бяха накацали чучулиги. Вятърът повяваше тревата, по която блестяха бисерни капки роса. Всичко около нея нехаеше за политическите машинации, объркали живота й.

Лиана спря коня. Вдигна поглед към покривалото над главата си. Окъпаните в слънчева светлина листа блестяха в чист цвят, който й беше до болка познат. Стисна плътно устни, за да потисне риданията си.

— Господарке, добре ли си?

Лиана наведе глава, за да не издаде измъченото си изражение.

— Да. Само ме боли малко глава.

Роланд слезе от коня. Помогна и на нея. Откачи манерката си, пълна с вино и й я подаде. Разтъпка се наоколо, като подритваше плевелите.

— Господарке, виж какво намерих — извика той след малко.

Изпълнена с лошо предчувствие, Лиана се приближи към него.

— Какво е това, Роланд?

В ръцете му блестеше сребърна верижка. В средата на златна плочка проблясваше скъпоценен камък. Около разярения леопард личеше девизът: „За смелия всичко е възможно!“

— Вероятно някой разбойник е загубил амулета, който е откраднал?

— Най-добре е да го предам на Жерве?

Лиана кимна. Мондрагон щеше да познае знака на английския крал, но това нямаше значение. Истинската му стойност щеше да остане скрита за него.

— Странно място е това — отбеляза Роланд. — Подходящо е за усамотение на миряните, тръгнали на поклонение — той се насочи към каменния кръст. Внезапно спря. — Някой вече е идвал тук!

Сърцето на Лиана подскочи в гърлото й. Приближи се бързо. Върху камъка лежеше все още свежа лилия. По листенцата й в лилаво и бяло блестяха капчици.

Роланд се почеса по главата.

— Не мога да разбера какво означава това!

Лиана взе цветето. Между пръстите й се застича вода, подобно студени сълзи.

— Но аз мога — измърмори тя, като се стараеше да не я чуе Роланд. Обърна се и тръгна към коня си. — О, аз мога!

Върху камъка сякаш беше издълбано съобщението на Ранд: „Ще се върна при теб!“